Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о Ходже Насреддине, –1956 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

 

Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев

Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев

Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев

Художествено оформление Веселин Павлов

Редактор Здравка Петрова

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Мария Теодосиева

 

Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940

Книга 2: „Очарованный принц“, 1956

Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.

История

  1. —Добавяне

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Цял ден той чувал крадливите им стъпки зад себе си, Шпионите го следили до гостилницата, от гостилницата — до чайханата. Полегнал да си почине; четиримата шпиони насядали наоколо, двама от едната страна, двама от другата и като си говорели през него, започнали унило да се оплакват от малката си заплата и от мъките на своя занаят. Той заспал под тия тъжни речи, а като се събудил, видял над себе си вече други шпиони, нощни, облечени с бозави халати-невидимки. Но и разговорът на нощните бил същият: пак за мъките на занаята, за скъперничеството и дребнавостта на началството.

Мръквало, зарята гаснела, в небето висял тънкият месец и мюезините от всички минарета вдигали към него своите протяжни, звънливо-печални гласове. Настрадин Ходжа взел да се приготвя за нощното гладене: отворил кратунката, налял в една чинийка от вълшебната вода, натопил пръстите си, пръснал към кандилцето, след това го запалил. Ъгълът на чайханата се озарил от треперлива, слаба светлина, сивите халати на шпионите се стопили в нея. Затова пък още по-ясно се очертали унилите им мутри, които се надвесили съвсем ниско, за да виждат по-добре; особено отегчителен бил най-старият и огрухан шпионин, който досадно подсмърчал над самото му ухо в лепкавото си старание да погледне през рамото на преследвания.

Настрадин Ходжа се помолил, за да не го обвинят в греховни връзки с дявола, отворил китайската книга и се замислил над нея. Шпионите така го запомнили: чете книга. В същност той просто печелел време, а книгата дори не поглеждал. „Ще бъда честен — мислел той. — Ще върна на търговеца конете без клинците и без конците; а колкото до гнева на сиятелния велможа, ще се помъча да изчезна след гледането колкото може по-скоро.“ Старият шпионин едва ли не му се качил на гърба и отвратително гъделичкал ухото му със смрадливия си дъх. Настрадин Ходжа замахнал и с края на дланта си пернал шпионина по върха на носа — чуло се мокро сумтене и подсмърчането се отдалечило. На пътя пред чайханата се появил едноокият крадец. Като видял шпионите, веднага се сетил: подминал и даже не погледнал към Настрадин Ходжа.

След една минута под дюшемето на чайханата се чуло леко почукване:

— Чувам! — мрачно и задгробно рекъл Настрадин Ходжа, обръщайки се сякаш към невидим дух, изникнал пред него. — Виждам! — Той се надвесил над вълшебната вода: шпионите пак се скупчили над него и засумтели. — Виждам конете — белия и черния, виждам гривите, виждам подковите от чисто желязо без никаква примес, виждам могъщите им опашки, сресани с гребен! Нека се явят утре такива, каквито ги е създала природата, която не смесва желязото с други вещества и конския косъм с други неща!… „Ваз он ру ки пайдову пинхон туйи, ба хар чуфтад чашми дил он туйи!“[1]

С тия стихове той завършил своето врачуване и мислено паднал на колене пред великия Джами — задето се е осмелил да срещне неговия знаменит божествен бейт[2] с мръсния слух на шпионите, достоен да чува само виенето на чакалите и кресливия смях на хиените. Впрочем шпионите естествено никога не били вкусвали от плодовете на Джами, те сметнали неговите стихове за вълшебно заклинание следователно името на поета не било осквернено в отражението на шпионските умове.

По дюшемето се чуло тихо дращене с нокти — знак, че думите на Настрадин Ходжа са чути и разбрани; заключителният бейт, според уговорката, бил призив за незабавно действие.

Врачуването свършило: Настрадин Ходжа затворил книгата, прелял вълшебната вода обратно в кратунката.

Старият огрухан шпионин станал и излязъл — изглежда, да донася. Тримата останали.

Малък бил гнусният им лов, малко успели да видят: пи чай, пуши чибук, след това легна и спа до сутринта.

Минала нощта.

Никога на Моста на отсечените глави не било се струпвало толкова народ, както в това ясно майско утро.

Днес щели да се намерят конете! Целият град се юрнал на моста. Тълпата задръстила двата бряга на Сай, покривите наоколо шаренеели от кърпите на жените.

Велможата и търговецът вече отдавна били на моста.

— Е, къде са ми конете, вражалецо? — завикал търговецът срещу Настрадин Ходжа, като се задал по улицата, съпроводен от шпионите.

— А къде са ми парите?

— Ето ги. — Търговецът измъкнал от пояса си една кесия. — Златни, точно десет хиляди, можеш да не ги проверяваш, три пъти са броени.

Без да бърза, Настрадин Ходжа развързал вулията, извадил китайската книга, седнал на килимчето.

Велможата гледал отдалече с притискащ внимателен поглед.

Търговецът треперел от нетърпеливо, вълнение.

— По-скоро — стенел той от изнемога. — Какво се туткаш, вражалецо!

Настрадин Ходжа не му отговорил, задълбочен в книгата. А в действителност той гледал как по книгата суетливо лази една калинка с червено гръбче на бели точици. „Ще му кажа, като хвръкне…“ А калинката нямала намерение да хвърка, все си пълзяла от странница на страница, после се пъхнала под гърба на книгата и, изглежда, сметнала, че ще й бъде полезно да си дремне в уютната тъмнина.

Търговецът се хващал за сърцето, стенел, треперел, бузите му хлътвали просто пред очите на хората.

Настрадин Ходжа неумолима мълчал.

Най-после калинката изпълзяла, размърдала пъстрите черупчици на гърба си, освободила нагънатите си тъмни крилца; разперила ги — и литнала.

Едва тогава Настрадин Ходжа тържествено провъзгласил:

— Книгата казва, о, търговецо, че конете ще се върнат при тебе в такъв вид, какъвто природата им е дала…

Търговецът заликувал.

— Конете ти, о, търговецо, са в една стара каменоломна край махалата Чомак. Трябва да се влезе в каменоломната от източната страна, да се минат двайсет крачки и там, в пещерата отдясно.

Той още не се доизказал, а конярите на сарафина от едната страна на моста и стражниците от другата със свиркане и дюдюкане се понесли в надпревара по пътя.

Тълпата се разтворила пред тях, пропуснала ги — и отново се затворила.

Конниците се скрили.

Прахът, който вдигнали конете, отплувал с вятъра. Утихнало.

Велможата и търговецът стоели един до друг, но гледали на различни страни, всеки обзет от свои надежди.

Многохилядната тълпа мълчала. Настрадин Ходжа ясно чувал в тишината как под моста пляска и шурти бурливата вода, а над моста — пронизителните крясъци на ястреб, който с разперени криле самотно висял в Синьото небе, сякаш кацнал на въздушен стълб.

От моста до махалата Чомак било малко повече ох осем хвърлея на стрела.

Минало половин час. Време било конниците да се връщат.

В тълпата малко по малко започнало раздвижване, приказки, смях, майтапи.

Сарафинът съвсем се измъчил, стряскал се при всеки звук.

Велможата, напротив, запазвал надменна невъзмутимост, само отвреме-навреме потропвал с високите токове но каменните плочи.

От високия чинар, които хвърлял сянка върху половината мост, се чул пронизителен детски глас:

— Идат!

И всичко наоколо замряло; тълпата направила широк проход и Настрадин Ходжа видял от другия край връщащите се конници.

Но арабските коне — ни белия, ни черния — ги нямало.

Настрадин Ходжа дори не можал да се учуди както трябва — заптиите го грабнали и го понесли.

— Чакайте, чакайте бе, в името на аллаха! — дерял се сарафинът. — Конете са били в пещерата, ето ми юздата, там са я намерили. Пуснете вражалеца, той е близо до истината!

Вражалецът наистина бил близо до истината — даже прекалено близо, според сиятелния велможа.

Напразно търговецът викал и крещял — стражниците не спрели своя затворнически галоп. В техните ръце Настрадин Ходжа веднага се смалил, станал жалък и добил вид на престъпна виновност, както е впрочем с всеки, когато го помъкнат към затвора. Последното, което можал да види на моста, било: велможата, надменно вирнал глава, търговецът, който се късал да крещи пред него, и малко встрани — главният коняр на търговеца с посребрената юзда в ръка.

Бележки

[1] И навсякъде явен — ти си, и навсякъде таен — ти си, и на каквото и да се спре моят взор — това си все ти!…

Джами, „Книга на младостта“. Б.пр.

[2] Бейт — двустишие в арабската поезия. Б.пр.