Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (50)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Планинското езеро!…Настрадин Ходжа питал и разпитвал всички по пазара — земеделци, занаятчии-гурбетчии, шутове и факири. Всуе — никой нищо не бил чувал за това езеро! „Къде ли се е дянало? — мислел си Настрадин Ходжа. — Да не би старецът да го е имал през някое от предишните си превъплъщения, някъде я на Юпитер, я на Сатурн, а сега е объркал всичко от старост и ме праща да го търся на Земята!“

Втората работа, омилостивяването на Турахон, също го кахъряла. „До празника остана една седмица — мислел си той. — Трябват пари, най-малко шест хиляди, откъде да ги взема?“

Наложило се да търси съвет от едноокия крадец — без, разбира се, да му казва защо му трябват толкова.

— По-рано без никакъв зор намирах в Коканд шест хиляди — отвърнал крадецът. — Но сега кокандци са осиромашели, у кого можеш намери толкова голяма кесия? Освен у сарафина.

— Ти пак си в плен на твоите греховни помисли — смъмрил го Настрадин Ходжа. — Защо непременно трябва да се краде, няма ли други начини?

— Да се спечели на комар?

— Може и да се загуби. Трябва да изберем някаква друга игра, в която да не изгубим.

В главата на Настрадин Ходжа се мярнала догадка, за сега още смътна, но криеща в себе си плодотворни семена.

— Игра за трима: ти, аз и ей тоя дебелак, многогрешния сарафин. Но как да го подмамим да играе?

— Дебелият сарафин, обирачът на вдовиците и сираците! — възкликнал едноокият. — Да го подмамим да играе? По-лесно ще примамиш тоя дирек или ей оная камила!

— А ще бъде много добре да получим парите именно от него — продължавал Настрадин Ходжа, увлечен от догадката си. — Доброволно, разбира се, съвсем доброволно! Това ще е полезно и за самия сарафин при преминаването му в следващото битие след свършването на земния му път.

— Тоя кръвопиец да ти даде доброволно шест хиляди танга! — закискал се едноокият. — Че нали земният му път ще свърши още след първата стотарка! Я го виж как стиска кемера, не мож му го измъкна!

Разговорът се водел в чайханата в късна доба, наближавало полунощ. Градът спял, светлините по пазарите угаснали, горели само катранените огньове на стражевите кули. Новата месечина самотно и печално висяла над минарегата и посребрявала с леденикава светлина техните пъстри кахлени шапки. Било хладно и тихо; денем в града било вече лято — жега, зной, прах, задух, ала крилатите вечери в тяхното мъглисто сияние, с тайнствената ведрина на звездния вятър още принадлежали на пролетта. Едноокият крадец се намъкнал под чергата и захъркал, а Настрадин Ходжа Лежал с отворени очи, целият във властта на синята мъгла, спуснала се на земята от незнайни височини и пълна с неясните видения на друг, далечен свят.

Гръмливите барабани, които възвестявали полунощ, върнали Настрадин Ходжа към земните дела — при дебелия търговец и при неговия кожен кемер с парите. С усилие на волята той се отърсил от сладкото вцепенение на бездействието. „Търси, мой разум, търси! Сарафинът трябва да даде шест хиляди танга и щети даде, и то съвсем доброволно — така съм намислил, така ще стане!“

А дебелият сарафин в туй време, без да подозира нищо и без да изпитва никаква тревога, мирно свирел с нос и мляскал с устни до прелестната си съпруга. Тя не спяла и с отвращение гледала издутото шкембе, което меко се полюшвало под копринения юрган, спомняла си парещия поглед и неотразимите мустаци на велможата. В спалнята било задушно и смрадливо от плътно затворените кепенци, от кандилото, което капело мазни парцаливи сажди върху подноса. „О, прекрасни Камилбег! — мислела хубавицата. — Колко сладостни са за мен вашите прегръдки и колко гадно е безсилното докосване на тоя дебел глупак!…“ С такива греховни мисли заспивала тя, а пред очите й все било неотстъпното видение на прекрасните черня мустаци, уверена, че техният велможен стопанин й отвръща в нощните си блянове с пълна взаимност.

 

 

Тя грешала. В тая късна доба велможата бил зает със съвсем други мисли: за своето издигане, за нови награди, за победи над противниците.

Той стоял в дворцовите покои пред постелята на повелителя и му докладвал подробно за събитията през деня. Такъв бил въведеният от хана ред: някой може да си помисли, че на повелителя не му е стигнало дневното време — нищо подобно: той просто се страхувал да остава нощем сам, понеже отдавна страдал от пристъпи на внезапен задух. Тая болест го мъчела жестоко и не минавала, въпреки дружните уверения на дворцовите лекари, че от ден на ден болестта отслабва и скоро съвсем ще изчезне. Лекарите не лъжели, те само не казвали на хава, че тя ще изчезне заедно с него…

Легнал по гръб на високи възглавници, отметнал тежкия юрган, ханът дишал трудно, хъркал и хилавите му гърди свирели под тънката копринена риза. Прозорците на покоите били отворени, кадилниците не пушели, но въпреки това въздухът не му стигал.

— След затварянето на пазара — докладвал велможата; — като се убедих, че в града е спокойно, отидох на атмегдана, за да проверя лично какво е направено за предстоящото надбягване…

— Ти и миналата година го провери лично — прекъснал го ханът. — И пак един жребец си навехна крака. Само да се намери и тоя път някоя дупка!…

— Тоя път съм готов да отговарям с главата си — с темане отвърнал велможата. — Надявам се, че моите текинци ще усладят достойно взора на светлейшия властелин.

— Чух, че са се появили съперници на твоите текинци. Един търговец, не му помня името, си докарал коне чак от Арабия, платил, разправят, над петдесет хиляди за тях. Ти вижда ли ги?

— Видях, ги, о, повелителю — без да му мигне окото, излъгал велможата. — Конете, вярно, ги бива, но къде ще се мерят с моите. Мога да добавя още, че търговецът доста е послъгал за цената: за арабските коне, както знам със сигурност от моите шпиони, той е дал малко повече от двайсет хиляди.

— Двайсет хиляди ли? Какви ще са тия коне за двайсет хиляди? С кранти ли смята да се явява пред нашия поглед на атмегдана?

— Търговецът не е от знатно коляно, откъде да знае правилата на висшето благоприличие — вметнал велможата.

Като очернил по тоя начин дебелия сарафин, своя съперник на атмегдана, велможата взел да ковлади и другите си душмани в двореца. Изпатил си и ковчежникът, който неотдавна бил направил с подозрително разточителство гуляй за осемдесет гости, изпатил си и данъчният везир, изпатил си мимоходом и върховният евнух, задето бил луд по лагодийския хашиш.

След това велможата се поотпуснал малко, готвел се за удар по главния си враг. Той отдавна бил замислил този удар и го готвел дълго, както грижливият градинар отглежда в парника скъпоценен плод. Врагът на велможата бил военачалникът Ядгорбег, по прякор Безстрашния, предводителят на прочутата кокандска конница — доблестен воин, целият покрит с белези от вражески саби и увенчан със славата на много победи. Угодническата, страхливата низост винаги ненавижда ясното благородство на високите и смели души; велможата мразел Ядгорбег за прямотата на думите му и особено — за неподкупната почит на обикновения народ, която преминавала в любов.

Навъсен, едър, вече остарял, с увиснали посивели мустаци, с най-проста чалма с едно единствено златно перо — знак за неговата воинска власт, с протрит копринен халат с лъснати лакти, ботушите му със смачкани от стремената носове и токове, станали рижави от постоянното търкане в конската козина, съпроводен само от телохранителя си — грохнал, полусляп старец, негов неизменен слуга от юношеските години, Ядгорбег, прегърбен на седлото, бавно минавал през, пазара на своя стар и също изпосечен от саби аргамак и тълпата стихвала, сторвала му път и изпращала воина с почтителен шепот, а старите му войскари, и те като него побелели, с честни бойни белези по лицата, подвиквали от чайханите: „Хвала тебе, Безстрашни! Кога тръгваш на поход? Да не ни забравиш, ние още можем да сечем!…“ Когато старият воин веднъж в годината идвал в двореца, той бил мълчалив и дума не продумвал за своите подвизи, но самите белези на осакатеното му лице бучали и тътнели, запазили сякаш в себе си от миналите времена накъсания звук на медните бойни тръби, свистенето на голите саби, злобното, процвилващо пръхтене на конете, звънтенето на щитовете и непрекъснатия грохот на барабаните, изпълващи воините с ярост.

Можел ли велможата да преживее леко всичко това, велможата, който никога не бил влизал в нито една схватка и никога не бил виждал над главата си блясъка на вражески ятаган? Прекрасният Камилбег цял живот благоразумно излизал на бран чак тогава, когато противникът му бивал здравата овързан с въжета, проснат ничком на земята и притиснат отгоре от двамина стражари: единият седнал на врата, другият седнал на краката.

— Е, какво друго? — попитал повелителят и звучно се прозял; било късно, подпухналите му клепки тежали, но благодетелният сън все не го навестявал.

Велможата се сгънал и целият затреперил от темето до петите. Дошла дълго чаканата минута.

— Имам в мислите си думи на горчива истина, о, повелителю!

— Говори!

— Страхувам се да не огорча с тях държавническото сърце на могъщия властелин.

— Говори!

— Става дума за военачалника Ядгорбег.

— Ядгорбег ли? Да не се е провинил с нещо? С какво?

Велможата леко се задъхал, но мъжествено преодолял вълнението си и произнесъл със звучен и ясен глас:

— Уличих го в прелюбодеяние!

— В прелюбодеяние? Ядгорбег?! — извикал ханът, изумен извън всякаква мярка. — Ти да не си полудял? Да беше нещо друго, можеше и да повярвам, но това!…

— Да, в прелюбодеяние! — повторил велможата твърдо. — Има безспорно доказателство. След като овдовя преди шест години…

— Знам…

— …посоченият сластолюбец Ядгорбег не пожела да се ожени законно и по начина, установен от аллах, а встъпил преди две години в прелюбодейна връзка с една жена, персийка, на име Шарафат.

— Знам — прекъснал го ханът. — Че тая жена няма мъж: той тръгнал преди пет години с кервана си за Индия и се затрил нейде по пътя.

— Нека повелителят прекланя слуха си към по-нататъшните мои думи. След като беше прочетен ферманът — а оттогава минаха повече от два месеца, — Ядгорбег не е скъсал прелюбодейната си връзка с посочената жена, следователно е виновен и подлежи на установеното наказание.

— Че защо е трябвало да скъса, щом тя е свободна, повтарям ти! — извикал ханът вече с нетърпелива досада в гласа. — Как може да се приложи ферманът в такъв случай, какво прелюбодеяние, какви ги дрънкаш!

Той все пак бил властелин на голямо ханство и по неволя се грижел за възможното правилно и строго изпълнение на законите, та да не би своеволията на началниците да разрушат царството му.

— Повелителят пита може ли да се приложи ферманът? — засъскал велможата, хитро помръдвайки мустак? — Ами ако тая жена в действителност не е свободна и продължава да е в брак, който не е разтрогнат по законен ред? Ако нейният мъж не е загинал, ами е жив?

— Жив ли? Че къде е бил тези пет години?

— Той е жив и сега е в Индия, в Пешавар, попаднал в робство. Имам запрени в подземието двама пешаварци, хванах ги още по-миналата година на пазара за магии срещу великия хан. Те, разбира се, напълно си признаха престъпленията още при първите два разпита и бяха осъдени от мен според закона на подземен затвор. Та наскоро, само преди няколко дена, те допълнително признаха, че са срещали на пешаварския пазар мъжа на тая жена в жалкото състояние на роб. Три пъти е пращал вест на жена си да я моли за откуп, но тя не се е обадила, подучена, сигурен съм в това, от прелюбодеяния си съжител Ядгорбег. Ето, повелителю, какво казаха на разпита пешаварците — и двамата, при това с едни и същи думи.

— На твоите разпити всички приказват с едни и същи думи — отбелязал хана и мрачно се усмихнал. — Какво ще си помислят хората, какво ще каже войската, ако приберем Ядгорбег по такъв смешен повод? Май че нещо не ти е чиста работата.

Дразнела го прекалената дързост на велможата, който предварително определил присъдата, дразнели го твърде самоуверено щръкналите черни мустаци; при това и болестта се обаждала с тъпа болка във врата, затова гласът на хана скърцал и звучал язвително:

— Не ти е чиста работата, казвам. Пешаварците са запрени от година и половина, а са казали за срещите с мъжа на, тая жена едва сега. Защо не са казали по-рано?

— Инатяха се, отричаха, признаха си чак сега.

— Инатяха се и отричаха? — усмивката върху лицето на хана станала още по-мрачна. Магиите, за които ги чака зандан, признали според думите ти още на първите два разпита, а за срещите с мъжа на тая жена, за което не ги е заплашвало нищо, не са признали цяла година и половина? И това в твоите мазета, в твоите ръце? Малко странно, как мислиш, а?

Велможата разбрал, че не е улучил времето за своята работа: ханът не бил в настроение, обръщал жилото, без да подбира, към онзи, който бил най-близо; тая нощ трябвало изобщо да не се мярка в двореца, да се престори на болен й вместо себе си, да пробута някой друг под жилото на хана. Но грешката била сторена; такива грешки не са редки с хората, които се натискат около троновете — който пръв захапва кокала, той изяжда и първия шамар.

— О, велико средище на вселената, аз и по-рано забелязвах у Ядгорбег склонност към прелюбодейство и ако съм мълчал досега пред хана, то е било единствено от грижа за скъпоценното здраве на повелителя, което можеше да пострада от една толкова горчива вест — мотолевел велможата, като се гърчел и въртял задник с надеждата, че все още ще успее да обърне работата в желаната насока.

Но не би — такава злощастна се случила нощта.

— Забелязал си у Ядгорбег склонност към прелюбодейство и по-рано ли? — повторил ханът. — Къде? В походите, на които ти никога не; си ходил с него? И с кого? С ятагана си ли прелюбодействуваше? А пък аз съм забелязал друго, забелязал съм такава склонност у някои други, които Имат за това Достатъчно сили и свободно време, които именно заради най-различни прелюбодейства си пускат пищни мустаци и носят лачени ботуши с високи токове, та заприличват на китайки. Ето къде трябва да се потърси прелюбодейство; сигурен съм, че търсенето не би продължило дълго.

Земята се люшнала и заплувала под краката на велможата. Наслуки ли говори ханът или е получил от някого донос? Може би знае всичко, дори името на Арзи-биби? Може би той просто изчаква, като котарак, който е сграбчил мишката в ноктите си? Всички тези мисли се въртели и, свистели в главата на велможата, преминали като мигновен арабски вятър, повалящ палмите.

Сега не му било до коварни замисли — гледал как да се измъкне от собствения си капан.

Усетил на лицето си предателската бледност, той се извърнал от свещниците, дълго кашлял, за да изчисти пресипналостта, заседнала в гърлото му.

Би трябвало да отстъпи умно и хитро, без да обръща към хана незащитения си гръб, но той, страхлив по природа, се втурнал в безогледно бягство.

— Великият властелин, както винаги, е прав! — възкликнал той с пресилен плам. — С несравнимата си мъдрост повелителят смъкна пелената от очите ми. Сега ясно виждам, че онези пешаварци злонамерено са оклеветили Ядгорбег, за да помрачат славата на воинските му подвизи и с това да намалят блясъка на кокандското царство! Ето каква е била престъпната им цел; сега остава да разбера само Кой ги е подучил, къде се е затаила измяната? Още утре лично ще разпитам пешаварците.

Ханът мълком слушал; усмивката на тънките му устни играела твърде многозначително, каква дума се криела под нея и какво ще донесе тя, когато изплува накрая от устата му? Объркан, уплашен, велможата не млъквал, говорел все по-разпалено в стремежа си да отдалечи тази дума.

— Каква благословена нощ! — възклицавал той; — Благодарение на бездънната мъдрост на нашия властелин измяната е разобличена, доброто име е очистено! Сега съвестта ми е спокойна, разумът ми се възвиси, духът ми просветля — сега, мога да се оттегля!

С теманета и приклякване при всяка дума той отстъпвал заднишком към спасителната врата, но покоите били просторни и той не можал да направи последната крачка; вече вдигнал дясното стъпало над прага и протягал за поклон лявото; още миг и щял да се изсули през вратата, в спасението — но тогава го настигнала стрелата на възмездието.

— Чакай! — рекъл ханът. — Я ела по-насам…

Със стъклен, помътен поглед, неотстъпно вперен в ханския пръст, който лекичко го примамвал към себе си, велможата мълчешком извървял обратния път от вратата до ханското ложе, сякаш невидим клуп го теглел за шията, при което всяка крачка по този обратен път му причинявала страшни вътрешни гърчове.

— Къде са сега, тия твои пешаварци?

— В тъмницата, повелителю.

— Имам намерение да ги разпитам лично.

Светлината помръкнала в очите на велможата, земята се залюляла. Но езикът си вършел работата и без разума:

— Щом се съмне, ще бъдат доведени в двореца.

— Не като съмне, а сега рекъл ханът. — Все едно, виждам, че няма да заспя, та ще се захвана сега…

— Те не са подготвени за двореца — смотолевил велможата. — Целите са в дрипи и са обрасли като диваци.

— Нищо, в краен случай ще събудим берберина.

— Те вонят нетърпимо…

— Ще ги сложим далеко, до отворения прозорец. Ще ги разпитам подробно за мъжа на тая жена; как е попаднал в Пешавар и кой то е взел като роб. А също така и за магиите, заради които са били запрени; помня, че за проявено усърдие ти тогава получи десет хиляди танга, дали не бяха и петнайсет. Та да си кажат; ти, разбира, се, ще се оттеглиш, за да се чувствуват по-Свободни, пък аз ще ги послушам и ще се оправя. Ей, стража!

Той ударил с чукче по медния тас, окачен до кандилото.

Влязъл началникът на дворцовия караул.

— За сега ти ще останеш тук — казал ханът на велможата. — А ти вземи четирима стражари и отиди с тях в кауша, където са запрени…

В този момент задухът с костеливата си ръка го стиснал за гушата й сякаш напълнил гърлото и гърдите му с накълцана конска козина. Ханът се люшнал, почервенял, посинял: сухата кашлица биела, тресяла и мачкала хилавото му тяло; очите му изскочили, езикът му увиснал. Завтекли се нощните лекари с тасове, кърпи, гърнета; почнала бъркотия.

 

 

Велможата сам не помнел как се измъкнал от двореца.

Да не бил внезапният пристъп на задух, от който ханът паднал в несвяст, тази нощ щяла да бъде последна за велможата и неговото благоденствие.

Едва на площада, на свежия нощен вятър, той дошъл на себе си.

Опасността се отдалечила, но не била отминала. Като се свестял, ханът щял да се сети за пешаварците и да поиска да му ги доведат.

Пешаварците трябвало да изчезнат, да изчезнат още сега, докато не се е съмнало. Но как?…

Велможата недоумявал.

Вчера той можел да ги осъди на смърт или да ги пречука тайно — и никой нямало да обели зъб. Но днес тези изпитани начини не ставали: при двете глави на пешаварците случайно можела да се търкулне и трета — неговата собствена.

Оставал единственият неизползуван никога досега от велможата начин — бягството!

С това решение велможата се отправил към конака, където имал верни хора, готови винаги да изпълнят каквото и да било без излишни приказки и умеещи да мълчат за това, което са направили.

Магьосниците пешаварци, които същата нощ станали предмет на вниманието на самия повелител, в действителност били най-обикновени каменари; те отдавна работели заедно и били дошли в Коканд на гурбет; и двамата били възрастни хора, през целия, им живот нищо не ги свързвало с магьосничеството; всичко това велможата измислил само за да се издигне в службата.

След година и половина затвор без излизане от подземието пешаварците за малко били изведени в кулата за мъчения, за да дадат нови показания, също така мътни, както и предишните: за някаква си жена, някъде, от някого и някога омагьосана и взета като робиня, за някакъв човек, който не щял да я откупи, или обратно, за някакъв човек в робство и за жена, която не рачила да го откупи, или за двамина в робство… и още някой омагьосал някакъв стар военачалник, та го превърнал в персийка на име Шарафат — с една дума в главите на пешаварците всичко това се омешало и те се върнали в подземието, обзети от мрачно безразличие към бъдещето. Знаели със сигурност само едно — че сега, след втория разпит, вече няма отърваване от секирата.

С тази мисъл те посрещнали тримата тъмничари, които слезли при тях преди съмване и отключили, синджирите.

Като пазели необходимата за замисъла тишина, двамата тъмничари се качили горе с пешаварците, а третият останал долу да изпили празните синджири.

Всичко вървяло по мед и масло, според плановете на велможата, но внезапно горе възникнала неочаквана спънка: пешаварците, които били сигурни, че отиват на дръвника, поискали молла — верни мюсюлмани, те не искали да се представят на аллах неочистени.

Как ли не ги къткали — безполезно.

Напразно тъмничарите един през друг се напреварвали със заговорнически полушепот да им внушат, че ги пускат на свобода.

Разбира се, пешаварците не вярвали и все по-твърдо настоявали за молла.

А скъпоценните минути летели и скоро щяло да се съмне — време, неудобно за замисленото.

Опитате да избутат пешаварците насила от затвора не сполучили; защото те надали викове, на които се отзовал многогласен тътен долу, в тъмницата, сред разните престъпници.

А затворът се намирал в опасна близост до двореца, където могли да чуят.

Наложило се да доложат на велможата, който сам предвидливо бил вън от затвора, ама не много далеко.

Велможата нямал под ръка верен молла — предвиждал какво ли не, но в мислите си изтървал твърдата вярност на пешаварците към исляма.

А тайната не позволявала да се извика страничен молла.

Като нашепвал псувни и проклятия, велможата заповядал на едно от доверените заптиета да се преоблече като молла, тоест е бяла плащеница и с бяла чалма, и така да се появи пред пешаварците.

Новоизпеченият молла се приближил и с престорено благочестие на лицето си, искал да се обърне, с подобаваща набожност, но устата му, свикнала от дълги години, неочаквано за самото заптие избълвала сквернословие, вследствие на което пешаварците го познали.

Грешката на заптието едва не объркала целия план.

Ужасени от мисълта, че ще бъдат лишени от покаянието на изповедта, че ги лъжат за последното, най-важното, пешаварците се развикали още по-силно — подземието им отвърнало с глух рев, като тътен при земетресение.

Повторно доложили на велможата.

Той заскърцал със зъби, пребледнял, сякаш на лицето му се отразила бледата ивица, очертала се на изток.

Минутите летели.

Утрото приближавало.

Замисълът пропадал.

Над тайната надвиснала заплаха.

Гонен от страха, велможата от отчаяние се решил на крайна мярка.

Той заповядал да обявят, че има бегълци и да вдигнат тревога — да тръбят тръбите, да бият барабаните, да звънтят щитовете, да размахват факлите и всички да викат колкото могат по-силно.

В тая гюрултия и бъркотия да вържат пешаварците, та дано виковете им бъдат заглушени, да натъпчат устата им с парцали, да ги набутат в козиняви вретища и с бързоходни коне, съпроводени от четиримата най-доверени заптиета, да ги изпроводят през южната врата.

Всичко това било изпълнено.

Тръбели тръби, гърмели барабани, пламтели факли, чували се викове: „Дръжте ги! Хванете ги!“…

На бял кон, с извадена сабя и щръкнали мустаци в светлината на факлите пред затвора танцувал велможата, уж току-що пристигнал по тревогата.

С гръмлив глас той давал заповеди:

— Към северната врата!

Потерята хукнала натам; начело — велможата на бял кон и с извадена сабя, вдигната, над главата.

А бързите коне отнасяли задушените във вретищата пешаварци на юг от Коканд.

След два часа препускане стражарите спрели конете си до някакви запустели гробища, обрасли с папрат и тръни.

Изтърсили пешаварците от чувалите. Те още дишали, макар и слабо.

Лъчите на ранното слънце, свежият вятър и водата от потока, изливана върху тях обилно из мешинена походна кофа, дали желания резултат.

Пешаварците се осеферили, взели да разбират човешки говор.

Наистина, девет десети от това, което им говорели, било сквернословия, но въпреки това пешаварците разбрали, че наистина ги пускат на свобода и благодарили на аллаха за това чудно избавление от неминуемата гибел.

Заповядали им да продължат нататък, да преминат южната граница на ханството и никога повече да не припарват в Коканд.

Дали им петдесет танга за двамата — половината от онова, което велможата определил за омилостивяване на граничния караул.

Другата половина заптиите поделили помежду си, след това се метнали на конете и заминали за Коканд.

 

 

Първата работа на пешаварците, след като останали сами, била да извършат благочестиво измиване, от което били лишени в тъмницата.

След това постлали халатите си, паднали на колене, като изгряващото слънце оставало от лявата им страна, и обърнали изпитите си лица към свещената Мека.

Молили се дълго, както подобавало за чудото, което им се случило.

Когато свършила молитвата, успокоението изпълнило сърцата им — чистите сърца на обикновени хора, които честно си вадели хляба с тежък труд.

Разделили парите по равно, по двадесет и пет танга, и ги скрили, защото знаели, че се връщат при семействата си, които без своите печеловници живеят в немотия.

После се затътрили по пътя, радвали се на слънцето, на зелените листа, на птиците и беседвали за отминалите беди, без да могат да разберат защо преди година и половина изведнъж ги хванали и набутали в тъмницата; нито пък защо тая нощ така внезапно ги изхвърлили от затвора при толкова странни обстоятелства.

Те само клатели глави и се чудели колко неведоми са пътищата господни, колко заплетени са земните съдби и колко непостижими за простия акъл са многомъдрите и многотайните предначертания на началството.

На другия ден те без повече пречки, като загубили само по десет танга от скътаните двайсет и пет, минали южната граница на ханството и надвечер вече дялали камъни за градене на една нова джамия.

Така бавно-бавно, от една работа на друга по път, те се придвижвали към родното си село, благополучно стигнали до него и вкусили радостта от срещата със своите семейства.

Тяхната по-нататъшна съдба не ни е известна, обаче ние вярваме, че те повече не са попадали в оная преславна мелница, където водите на користта въртят, колелата на хитростта, където валците на честолюбието движат зъбните колела на доносите и воденичните камъни на завистта мелят зърната на лъжата…

 

 

Нощната дандания около пешаварците не засегнала с крилото си чайханата, гдето нощували Настрадин Ходжа и едноокият крадец; от затвора дотук стигал само слабият отзвук на барабаните и тръбите, които известили бягството и по земята се предал глух непрекъснат конски, тропот към Северната врата. След това отново всичко утихнало до сутринта.

Месечината се скрила, синята мараня изчезнала, сменила я предутринна сива мъгла, а Настрадин Ходжа още не склопвал очи в сън, прикован с мисли към тлъстия търговец и торбата му с парите.

Стотици хитри начини за измъкване на шест хиляди танга от бакалина вече били премислени и отхвърлени. „Да го прелъстя с призрака на лъжлива печалба ли? — размишлявал Настрадин Ходжа. — Или да го сплаша?…“

И изведнъж от главата до петите го пронизала светкавичната тръпка на озарението. Да, ето начин да се отвори торбата на сарафина. Всичко изведнъж се осветило като от белия блясък на летяща мълния: съмненията се разсеяли.

Силата на това огнено озарение била толкова голяма, че то се предало от Настрадин Ходжа чак на другия край на града, в къщата на търговеца. Сарафинът неспокойно се размърдал под юргана, засумтял, засмъркал, замляскал с дебелите си устни, хванал се отляво за корема, където винаги носел своя кемер.

— Уф! — рекъл и заръчкал с лакът жена си. — Ама че лош сън сънувах: уж съм стъпил на криво, паднал съм от стълбата в яслата с овес и някакво сиво магаре ме изяде заедно с кемера. Сетне магарето ме изкара заедно с фъшкиите, ама без чантата — тя остана в корема му.

— Млъкни, не ми пречи да спя — недоволно го смъмрила жена му и си помислила: „Прекрасният Камилбег, разбира се, никога не би сънувал такъв глупашки, неприличен сън!“ Мечтателно усмихната, тя устремила поглед към розовеещия от лъчите на изгрева прозорец, зад който започвало утрото, пълно за всекиго с неговите грижи — и за нея, и за сарафина, и за прекрасния Камилбег.