Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (43)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Като минал пазара, Настрадин Ходжа подкарал магарето си към джамията Гюхар Шад. Просякът седял на същото място, главата му била леко повдигната нагоре, очите му били устремени в синьото небе и той замислено, и тихо се усмихвал, предусещайки може би своя полет през светлоносната бездна.

Настрадин Ходжа поспрял магарето:

— Благослови ме, о, мъдри старче! Чакай, ме след три месеца; тогава ще ти разкажа за езерото, за Агабег и, надявам се, ще мога да назова моята вяра. — Каква радост, какво възторжено умиление осветило лицето на стареца! Той станал, поклонил се на Настрадин Ходжа и докоснал земята с ръка; устните му беззвучно мърдали — произнасял напътствена молитва.

След градските порти пътят свивал към реката. Настрадин Ходжа отначало карал през градините покрай реката, сетне ударил по черния път през къра. Наоколо влажно димели разорани нивя, отрупани с хора — било тъкмо в разгара на пролетната работа.

В долината, в оризищата, работели по трима: як гърбав вол във вода до коляно тежко влачел грубо рало; след ралото с блеснал от пот прегънат гръб вървял орач; отзад отвисоко стъпвал с червени дълги крака важен щъркел, който събирал из редкия батак попови лъжички и разни червейчета. „Аллах да благослови труда ви!“ — подвиквал Настрадин Ходжа; троицата спирали, извивали глави към пътя; орачът оцеждал с длан потта от челото си, отвръщал: „Сполай ти, аллах да благослови пътя ти!“ — и бавното шествие продължавало по реда си: първо — вол, след него — орач, накрая — щъркел.

Било средата на април: сянката на дърветата, до вчера прозрачна и рядка, днес падала на пътя гъсто и дебело: толкова щедро пролетта обличала с младо листе дърветата. Тя, многомилостивата, не правела разлика между благородния бадем и келявия степен саксаул, между двуноги и четириноги, между пернати и влечуги — еднакво изливала върху всички своята благодат, еднакво признавала всички достойни за живот и щастие. Насреща й в дружен ликуващ хор цвърчали и чуруликали птици, квакали жаби, прошумолявали гущери, а мравките, бръмбарите, буболечките и другите земни твари, лишени от природата от глас, изразявали своя възторг със суетливо пълзене и щъкане.

Можел ли Настрадин Ходжа да мълчи сред това радостно тържество? Опиянен от пролетния простор, от свободата, той присъединил своя глас към общия ликуващ хор. Ето неговата песен:

Потокът шурти — за мене.

Пчелата бръмчи — за мене.

Градини цъфтят — за мене,

защото аз съм човек.

 

Певците пеят — за мене.

Дайрета думкат — за мене,

в мене душа гори,

защото аз съм човек.

 

Що са полета — за мене.

Магарето — и то ми приятел.

Пътят ме вика и мами,

защото аз съм човек!

 

Като видял едно стадо, че отива на водопой, той изпял:

 

Блести водата — за мене.

Стока и мака — за мене.

Няма старост за мене,

защото аз съм човек.

Всичко, което се изпречвало на пътя му, намирало отзвук в неговата песен, а нали аллах е сътворил земята кръгла, тъй че земните пътища, преминавайки един в друг, нямат край, то и песента на Настрадин Ходжа била безкрайна; той би могъл да обиколи целия свят и да се върне в къщи от другата страна все със същата песен:

Земята е кръгла — за мене,

ала е малка за мене.

Ей ме отново във къщи,

защото аз съм човек.

 

Гюлджан ме мене посреща

и ме хока, нарежда,

па най-накрай ме целува.

Кой като мене — човека!

През това време пътят ставал все по-широк, коловозите — все по-дълбоки; насреща започнали да прииждат все повече каруци, ездачи, пешаци.

А към пладне Настрадин Ходжа с трепнало сърце дочул пред себе си глух непрекъснат тътен — като бученето на далечен водопад. Бучал и тътнел големият път!

Познало това бучене и магарето, пробудило се и с магарешки тръс се понесло нататък. „Напред! Напред“ — викал Настрадин Ходжа и ритал магарето с пети, но то усилвало крачка и без подкана. Очилата подскачали на носа на Настрадин Ходжа; той ги смъкнал и ги запокитил на пътя — очилата се ударили о един камък и се разпилели на стъклени пръски.

След половин час големият път бил пред него. Както винаги, над пътя висял тежък облак прах, през който безспирно се нижели хора, коне, волове, магарета, камили: едни — за Коканд, на пазар, други — от Коканд. Всичко това се бутало, блъскало, цвилело, мучало, ревяло и крещяло на различни гласове и вдигало оглушителна врява.

Настрадин Ходжа смело подкарал магарето в най-голямата навалица; пътят го поел, завъртял и понесъл. Блъскали го отдясно, ръчкали го отляво, един вол го плеснал с опашката по лицето, камила кихнала върху главата му. „Варда! Варда!“ — нетърпеливо крещял в ухото му някакъв кираджия, слънчасал и пощръклял от блъсканицата; Настрадин Ходжа едвам успял да се отдръпне от камшика му, за да чуе в следващия момент над главата си проклятията и псувните на един бабаит керванджия, готов да помете всичко и всички по пътя, само и само да стигне навреме с кервана си там, закъдето бил тръгнал, и да вземе обещаната награда.

Но само след пет минути Настрадин Ходжа напълно преодолял своето първоначално стъписване. „Варда! Варда!“ — закрещял той с глас, по-нетърпелив и от този на коларя, и се понесъл напред. Той се бутал и изпреварвал попътните, борел се с насрещните, ловко се провирал между колите, мушкал се под синджирите, с които били вързани камилските кервани, геройски насочвал магарето към кафявите, тежко дъхащи вълни на овчите стада…

Нощта прекарал в една крайпътна чайхана, а зората посрещнал отново на самара. Пътят в този ранен розов час бил още тих и пустинен: керваните и колите не се били дигнали от нощните си биваци. Магарето вървяло ту от едната страна на пътя, ту от другата — както му скимне. Настрадин Ходжа не му пречел и не пипал юздата, потънал в своите мисли. „Още една нощ път — и утре ще видя Коканд! Там, на пазара, не може да не науча нещо за този Агабег“ — разсъждавал той и пред мисления му взор изниквали кокандските чаршии, джамии, пазарът, ханският дворец и ограденият с висока стена харем, където изнемогвали, според слуховете, двеста трийсет и седем жени — по една за всеки ден от годината, без постите. На времето Настрадин Ходжа ходил в Коканд и оставил добър спомен за себе си; той се усмихнал, като си спомнил топлата августовска нощ, въжето през стената на харема, задушната тъмнина на тремовете и ходниците в харема и най-сетне… Но тук Настрадин Ходжа рязко възпрял коня на своята памет. „О, скъпоценна моя Гюлджан, щом веднъж съм те избрал, аз ще ти бъда верен винаги и навсякъде, дори в далечните спомени!“ Възхитен и трогнат от собственото си благородство, чувствувайки в гърдите си приятна отмала като при потапяне в топла вода, той се огледал с овлажнели очи — и от изненада едва не се изтърсил от самара.

Път нямало; под копитата на магарето се стелел килим от свежа росна морава и криволичела тясна пътечка; долу под стръмното, цялата в пяна и водовъртежи, бързала сърдита планинска рекичка, отстрани зеленеела стена от цъфнали храсталаци. А отпред, извисил снежните си върхове над облаците, се издигал мрачен хребет, който преди един час се виждал вдясно от пътя.

— О, сине на греха, о, гнусен мелез от чакал и гущер, къде ме докара, проклето магаре! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Никога не съм идвал тук, не знам накъде води тази пътечка и коя е тая река долу! Защо се отби от големия път, какви престъпни помисли носиш в главата си?

Първата му мисъл била да вдигне, камшика и добре да поработи с него: но наоколо царял такъв мирен и невъзмутим покой, в храстите така приветливо бръмчали пчели и дебело им пригласяли големи мъхести бръмбари, въздухът така ухаел на див мед, толкова ласкаво греело слънцето и се усмихвало високото небе, че ръката му сама се отпуснала, не докоснала с камшика гърба на магарето.

— Да не си разбрал от някое насрещно магаре, твой приятел, къде е езерото? — попитал Настрадин Ходжа. — Добре, нека изборът на пътя да е твой; ти си господарят, аз съм слугата; върви където щеш — аз ще те следвам.

Можел ли той в тая минута да помисли, че думите му ще се окажат пророчески, че скоро той наистина ще стане слуга на своето магаре, а то — знатен, строг господар? Но да не избързваме, да помним думите на добродетелния Музафар Юсуп Раджаби: „Не ставай в разказа си като кутрето, което квичи, върти се и се мъчи да хване края на опашката си“, а да минем към следващата глава, в която се разказва как Настрадин Ходжа встъпил в двубой със собственото си име и за прискърбните за него последствия от това събитие.