Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (42)

ТРЕТА ГЛАВА

След тия паметни беседи Настрадин Ходжа вече не пускал пари в чинийката на стария просяк, но винаги вземал от къщи прясна ечемичена питка, завита в чиста кърпа.

Просякът, както и по-рано, благодарял с мълчалив поклон и поглед, изпълнен е надежда. — Скоро, сега вече скоро! — отвръщал Настрадин Ходжа. — Омекне ли времето в планината, изпръхнат ли пътищата, тръгвам да търся езерото.

Все по-чисто, по-високо, по-синьо ставало небето, все по-рядко се забулвало с облаци; по пладне можело да се седи без халат на слънцето. Развълнуван от настъпването на пролетта, Настрадин Ходжа отслабнал, очите му светели с остър младежки блясък; сънят му през тези дни станал накъсан и лек.

Минала нова седмица; една нощ Настрадин Ходжа, измъчван от безсъние, излязъл в малката си градина и замрял от възхищение. Земята плувала в синкав дим, а тъмно-прозрачният въздух над нея бучал и стенел, изпълнен с призивното крякане на гъските, със звънтенето и свистенето на крилата на птиците. Волните птици летели на север: „На път, на път!“ — крещели с медни гласове гъските и събирали високо в небето, под самите звезди, своите кервани; „По-бързо, по-бързо!“ — отвръщали им неспокойните птици и безредно, както се случи, от всички страни, на ята, на двойки и поединично се носели ниско и стремително, почти докосвайки дърветата. В градината въздишал вятър и обсипвал земята с бял дъжд от отронени цветове, в потоците бучала песенна пролетна вода; в конюшнята тревожно и радостно зацвилило жребче и екливо изтропало с копита по глинения под. Настрадин Ходжа дълго стоял унесен, захласнат от великото движение по небесните пътища.

Утрото го сварило в яхъра при магарето.

— Не тъгувай, дните на нашата скръб свършиха! — говорел той, прегърнал шията на своя дългоух приятел. — След една седмица ние ще бъдем далече оттук, по големите пътища, по шумните пазари. Но Гюлджан… Какво да я правим? Да й кажем направо, да й разкрием тайната? Но ти знаеш нейния нрав: ако случайно се удави в реката — спаси ни аллах и ме опази от такова нещо! — аз бих тръгнал да я търся не надолу по течението, а нагоре!

Той се замислил. Различни мисли като летящи светкавици пронизвали ума му, но той ги отхвърлял една след друга.

— Нима толкова съм изкуфял? Защо мълчиш, вярно мое магаре; мисли, помагай ми!

Магарето му отвърнало с въздишка и куркане в корема. В това време прозрачният розов лъч на изгрева проблеснал през пролуката на вратата в яхъра; очите на Настрадин Ходжа ярко пламнали срещу зората.

— Ами, разбира се! — възкликнал той. — Щом аз не мога да се отделя от семейството, защо семейството да не се отдели от мен?…

 

 

Като се върнал същия ден от пазара, той казал на жена си:

— Днеска срещнах един човек от Бухара, който познава стария Нияз, баща ти. Този бухарец тръгнал от Бухара преди два месеца и сега с попътен керван заминава обратно. Каза ми, че баща ти е жив и няма нужда от нищо, само че много се затъжил. Язък, че ми е забранено да ходя в Бухара и не можем да му пошегуваме!

Гюлджан не казала нищо, само се навела по-ниско над ръкоделието. Настрадин Ходжа я гледал с тъжна и добра усмивка. Кой можел да познае в тази дебела и креслива жена с червено лице предишната Гюлджан? Но Настрадин Ходжа имал двойни очи и когато пожелаел, можел да гледа жена си с очите на сърцето и да я вижда предишната. „О, моя кротка гълъбице, прости ми тая лъжа! — мислено възклицавал той. — Но ти по-добре познаваш природата си: кажи ми честно, мога ли да постъпя другояче?“

На другия ден той пак подхванал разговора за бухареца.

— Исках да го поканя на гости, но керванът вече тръгнал за Бухара — казал той на обяд, като гледал стената, за да не среща очите на Гюлджан, защото в действителност не бил срещал никакъв бухарец нито вечерта, нито днес, а бил измислил всичко отначало докрай.

— След една седмица са в Бухара — замислено говорел той. — Ще влязат в града през южната врата, дето се вижда от покрива на вашата къща. И може би старият Нияз ще види от покрива този керван. А сетне бухарецът ще му разправя за нас — че сме живи и здрави и живеем в Ходжент, само на една седмица път от Бухара. Ще каже още на Нияз, че аллах му е пратил седем внучета и всички те обичат дядо си, макар че никога не са го виждали…

Гюлджан въздъхнала, на клепките й увиснала сълза. Настрадин Ходжа разбрал: глината на сърцето й е размекната, време е да завърти грънчарското колело на своята хитрост и да извае гърнето на замисъла.

— А трябва, трябва дядото да си види внучетата — казал той с тъжен глас. — Аллах да ослепи, с гнойни язви да порази оня разбойник емира, заради когото не мога да ида в Бухара! Впрочем забраната е само за мене, а ти с децата спокойно би могла да отидеш. След една седмица ще можеш да прегърнеш стареца; жалко, че нямаме пари за път.

— Как да нямаме пари? — обадила се Гюлджан. — Ами кесията с осемстотин танга, дето е в скрина?

Настрадин Ходжа само това и чакал, тя първа да заговори за кесията. Нататък той знаел предварително целия разговор, както опитният лодкар познава реката, на която е израснал — с всичките й завои, плитчини и опасни водовъртежи.

Той уверено подкарал лодката си напред.

— О, не! — възкликнал той. — Не бива да пипаме тези пари; те трябват за къщата. Аз вече съм ги разпределил.

— Разпределил си ги? Така ли?

Опасният водовъртеж приближавал. В гласа на жена си Настрадин Ходжа ясно чувал боботещия страшен грохот на неговите прагове!

Той ударил още веднъж с веслото, преминал всички спокойни вирове и подкарал лодката по средата на реката, в бързея.

— Първо, в градината трябва да направим хубав яз и да го облицоваме с каменни плочи, та да има къде да се къпят децата лятно време.

— Ти си напълно прав — отвърнала Гюлджан. — Как така ще караме без яз, когато реката ти е на десет крачки от градината?… А можем да го облицоваме и с мрамор…

Лодката се носела стремително, отпред вече се виждала бялата пяна, кипяща около подводните камъни.

— Язът ще струва двадесет танга — Настрадин Ходжа свил двата си пръста. — Овен това съм намислил да правя в градината беседка и да постеля вътре килими. Дърводелците казват, че за нея ще трябват още двеста, И още толкова ще идат за килимите.

— Станаха шестстотин — пресметнала Гюлджан. — Остават още двеста.

— И те трябват — побързал да каже Настрадин Ходжа. — Вместо дъсчената порта, искам да туря орехова, с дърворезба. А накрая ще извикам майстори, да изпишат отвън и отвътре цялата къща със сини цветя.

За сините цветя се сетил в последния момент; казал и сам се уплашил.

— Отвънка защо? — попитала Гюлджан.

— За красота — пояснил Настрадин Ходжа.

Веслото изведнъж се прекършило, лодката с все сила връхлетяла върху камъните, преобърнала се, водовъртежът подхванал и понесъл Настрадин Ходжа. То било викове, сълзи — чак до вечерта.

— Нямаш пари да идеш да видиш горкия самотен старец, а да рисуваш по къщата сини цветя имаш! — настъпвала Гюлджан. — И с кой акъл ще я шариш отвънка; нали още първият дъжд ще измие глупавите ти шарении.

Настрадин Ходжа мълчал. Два дена трябвало да стои гологлав под пороя на нейните упреци, затова пък на третия ден пред портата спряла една покрита каруца: тържествуваща и горда от своята победа, Гюлджан заминавала с децата при баща си в Бухара.

— Отваряй си очите на мостовете и по стръмното — давал Настрадин Ходжа наставления на каруцаря. — Гледай конят да не препуска.

Стопленият от слънцето каруцар клюмнал нос в сладка дрямка; дремела и пъстрата кобила, отпусната на левия си заден крак; наставленията на Настрадин Ходжа били напълно излишни, понеже били минали много години от времето, когато тази почтена двойка препускала в галоп.

Настрадин Ходжа подложил в каруцата оризова слама, постлал отгоре едно чердже и дълго пренасял от къщи разни бохчи, кошници, чанти, торби; най-накрая от портата излязла Гюлджан, а след нея се навървили по ръст дечурлигата — седем, и всичките мъжки.

Каруцарят отпред се сепнал, понаперил се, подпрял по-яко крака на оковете, размахал камшика, да покаже с всичките тия движения, че е готов, и задрямал отново, защото от опит знаел, че скоро няма да му кажат: „Велик е аллах над нас; хайде — карай!“ А кобилата не се и събудила, само сменила краката и приклекнала сега на десния крак.

Настрадин Ходжа помогнал на жена си да се качи в каруцата по спиците на колелата, после и подал всичките синове, като силно целувал всеки от тях на изпроводяк. В каруцата се образувало едно многоръко пъстроглаво кълбо, което надавало крясъци, писъци и вопли, а в средата като квачка в полог се мъдрела загрижената и натъжена в последната минута Гюлджан.

— О, скъпи мой съпруже, добре ли запомни заръките ми?

Запомних, всичко запомних, о, розо на моето сърце! Първо, да занеса на бакърджията продупчения казан, второ, да очистя комина, трето, да върна борча на месаря, шестнайсет танга.

— И още: дувара — подсетила го Гюлджан, като посочила широката дупка в кирпичения дувар до портата. — Непременно да оправиш дувара.

— Още днес захващам, само да ви изпратя. Недей стоя много дълго в Бухара, о, светлина на моите очи!

— Ще се върнем точно след три месеца.

Пак започнало сбогуване — прегръдки, целувки, писъци, крясъци, вопли; в калабалъка Настрадин Ходжа не можел да разбере кого от синовете си е целунал два пъти, кого е пропуснал и за десети път почвал отново.

През това време слънцето се вдигнало високо, леките сутрешни сенки се сменили с дневни, къси и резки, каруцарят се наспал, кобилата събрала сили — дошло време за тръгване.

— Велик е аллах над нас; хайде — карай! — потрепнал гласът на Настрадин Ходжа.

— Велик е аллах! — отвърнал каруцарят, каруцата се заклатила, бавно завъртяла огромните си колелета и скрибуц-скрибуц, потеглила на път.

Настрадин Ходжа вървял отзад. Минали улицата, минали стария кавак, който вече се бил развил и надвиснал над пътя като леко зелено облаче.

Минали пазара, наближили градските порти.

Гюлджан рекла на мъжа си:

— Ако си намислил да ни изпращаш чак до Бухара, по-добре да се беше качил при мене.

Той й благодарил с усмивка за шегата, спрял каруцата, за последен път разцелувал семейството — от Гюлджан до най-малкия. И дълго стоял после на пътя, загледан след заминаващите; най-сетне каруцата се скрила зад завоя, скърцането затихнало — той оставал сам.

Замислен и тъжен се връщал Настрадин Ходжа в къщи, припомнял си думите на Ибн Хазм: „При раздяла три четвърти от мъката се пада на този, който остава, а който заминава, взема само една четвърт.“

Дворчето го посрещнало със слънчева тишина; само в градината подвиквала със светъл самотен глас авлига — досега от постоянния шум и детската врява Настрадин Ходжа не я бил чувал нито веднъж.

Без да влиза в опразнената къща, той се запътил към яхъра, отворил вратата и тихичко подсвирнал. Тъмнината не отговорила. Свирнал повторно. От яхъра се чули тежки въздишки, пухтене, шумолене — излязло магарето: дебело, сънливо, начумерено, отвикнало от слънцето, недоволно примижало от ярката светлина. Вдигнало уши и се огледало сякаш в недоумение.

— Какво се чудиш? — попитал го Настрадин Ходжа. — Че в къщи е толкова тихо ли? Всички заминаха за Бухара, при стария Нияз, и ние с тебе сега сме свободни като волни птици.

Колко му трябвало на Настрадин Ходжа да събере дисагите и да тури самара на магарето — пет минути работа.

— Охоо, надебелял си като чорбаджийски овен! — говорел той, докато стягал подпръгата. — Ама до една седмица, кълна ти се, ще замязаш на хрътка! Много работа имаме, мой верни приятелю, и много малко време. Напред, чака ни големият път!

Той заключил къщната врата с голям меден катинар, подпрял отвътре портата с два дебели кола и без да го е грижа за по-нататъшната съдба на имота, се проврял през пролуките в дувара и излязъл на пътя.