Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (41)

ВТОРА ГЛАВА

Най-сетне съдбата му пратила удивителна среща, които послужила за начало на събитията. Като отивал вечер към чайханата, Настрадин Ходжа винаги минавал покрай един глухоням просяк, който седял под камъшения навес пред входа на старата полусрутена джамия Гюхар Шад. На пръв поглед това бил най-обикновен просяк. Той по нищо не се различавал от безбройните си събратя, които се шляели на тайфи по пазара, кръстосвали улиците, навъртали се като деца около джамиите, гробниците и другите свещени места, спомагащи да се размекват сърцата на правоверните, а най-вече да се разхлаби връвта на техните кесии. Само едно не било ясно у този просяк: защо си е избрал тази отдавна занемарена, непосещавана от никого джамия, толкова неизгодна за разцвета на неговия занаят?… Като получел от Настрадин Ходжа всекидневната половин танга, просякът му благодарял с мълчалив поклон и с кротък поглед на добрите старчески очи, възвърнали сякаш от далечното минало детската си яснота, сгъвал парцаливото чердже и се прибирал в джамията, в развалините, където, изглежда, живеел, споделяйки самотата си с прилепите и кукумявките.

Ала един ден глухонемият просяк изведнъж проговорил. Било към края на зимата, една навъсена привечер; облаци забулвали залеза, пръскал ситен дъждец, вятърът свирел в голите клони, къдрел мътната вода в локвите, разрошвал и запрятал камъшения навес над главата на стария просяк. Настрадин Ходжа спрял до него, бръкнал за монета, но не успял да я извади — просякът протегнал към него сухата си ръка и рекъл с прочувствен глас:

— Не тъгувай, Настрадин Ходжа, скоро ще свалиш тъмните очила.

Настрадин Ходжа замрял на място с ококорени очи, със зинала уста и с ръка в джоба. Той добре знаел всички шмекерии на просяците и нямало да се учуди, че е проговорил един глухоням, но откъде старецът знае неговото име?

Просякът отгатнал мислите на своя събеседник.

— Не се бой от мене, Настрадин Ходжа! — дълбоко в белите му очи блеснала светлина. — В надеждата да получа от тебе помощ аз вече много години търся беседа с тебе, ала досега това не ми се удаде, макар да съм те виждал много пъти и преди. Виждах те в Бухара, когато седеше с чинийката си до аязмото Лаби Хауз, виждах те в Самарканд…

— Чакай — прекъснал го Настрадин Ходжа, чието учудване растяло с всяка дума на просяка. — Как така и откъде си научил, че съм тук? Ти пося в сърцето ми тревога.

— Изтръгни я от сърцето си! В целия район само аз знам за твоето пребиваване тук. Каза ми един мой духовен брат от нашето тайно братство на Мълчаливите и Постигащите или — другояче — Звездостранствуващите дервиши. Като минавал подзиме през пазара, той случайно те видял точно в момента, когато един нескопосан хамалин съборил с денка тъмните ти очила…

— Спомням си! — отвърнал Настрадин Ходжа. — Ей че остри очи има твоят духовен брат, Щом ме е познал само за един миг. Ти сигурен ли си, че той не съчетава тайното братство на Мълчаливите и Постигащите с едно друго, също така тайно братство — на Подслушвачите, Съгледвачите и Преследвачите?

— Не съгрешавай! — спрял го строго просякът. — Той беше добродетелен брат, неговата памет за мен е свещена, понеже той вече премина от тленното земно битие в другото, висшето състояние.

— Прости ми, мъдри старче — казал Настрадин Ходжа, усещайки вътрешно влечение към дервиша и желание да му се довери. — Кажи ми сега защо точно днес се обърна към мене?

— Според нашия устав триста шейсет и три дена в годината аз съм глух и ням, говея — отвърнал старецът. — Ти си първият, с когото заговорвам след едногодишно мълчание. Днес именно започват онези мои два дена, когато съм свободен да сваля печата от устата си. Колкото до предишните ни срещи, те бяха или преди, или след тези дни и аз мълчах, макар че сърцето ми се стремеше към теб и душата ми се обливаше в сълзи.

— Казвай каква е мъката ти, каква помощ очакваш от мене! — възкликнал Настрадин Ходжа, трогнат от думите на стареца. — Да не би да имаш нужда от пари, почтени старче? Разгеле имам скрити на тайно място сто и петдесет танга, за които жена ми не знае.

— Аз съм дервиш и не търся в света никаква изгода освен духовна отвърнал старецът с достойнство. Не, не те моля за пари, но не му е тук мястото, на студения вятър, да говорим за подобни неща: ела с мен.

Влезли в развалините на джамията.

Старецът завел гостенина в малка килия, оцеляла по Някакво чудо от земетресението, запалил кандилцето с огниво. Настрадин Ходжа видял в ъгъла слама — постелята на стареца, гърне за вода, пръстена купчинка, похлупена с почерняла и корава питка, нагризана по края рт мишките. Нищо повече нямало в килията, а и нищо повече не било нужно на стареца, постигнал цялата дълбочина и мъдрост на дервишкото учение.

Старецът взел питката, внимателно отчупил наядените крайчета в дланта си, сипал трохите върху месалче, постлано в ъгъла пред една миша дупка, След това разчупил питката и дал едната половина на гостенина:

— Преди нашата беседа нека да хапнем.

Зад стените фучал вятър, свирел през пролуките, навеждал и полюшвал тънкото езиче на кандилото; според пламъка по стените и по тавана играела сянка, която ту скривала, ту откривала слабото гърбоносо лице на стареца.

Тук, в тази мизерна килия, съпровождана от тъжния вой на вятъра и равномерния шум на упорития дъжд, цвърченето на мишките и боричкането им в сламата, започнала тяхната беседа. Старецът поровил някъде из ъгъла, измъкнал изпод сламата кърпица, развързал я и изсипал на каменния под шепа дребни сребърни монети.

— Ето парите, които ти пускаше в моята чинийка. Запазил съм ги всичките, до вчерашния гологан; вземи си ги и ги тури при ония сто и петдесет танга, за които не знае жена ти.

— Никога досега не съм си вземал милостинята обратно — възразил Настрадин Ходжа. — Прибери си парите, почетни старче, и при случай ги дай на някой сиромах. Сега ми кажи каква помощ чакаш от мен.

Без да продума, старецът потънал в дълбок размисъл, тягостен за неговото сърце, ако се съди по въздишките, които го съпровождали. Минало много време, фитилът хванал нагар, започнал да пращи, да пръска искри, пламъчето се смалило и едва мъждукало.

Настрадин Ходжа внимателно свалил нагара с една клечка — пламъкът се усилил и осветил стареца.

Той вдигнал глава.

— Първо ми кажи, Настрадин Ходжа, познал ли си вече своята вяра?

— Своята вяра ли? — учудил се Настрадин Ходжа. — Та аз я познавам от малък. Моята вяра е ислямът, макар че, да си призная, често съгрешавам.

— Ислямът е общата вяра — рекъл старецът. — Но всекиму от живите се открива негова особена, лична вяра, която е само за тоя човек. Аз питам за твоята лична вяра, която е само за тебе.

Настрадин Ходжа бил принуден да признае, че не познава своята лична вяра.

— Така си и мислех — заключил, старецът. — А в същност точно в нея е ключът за всички загадки, които ни измъчват. Познай своята вяра и за теб тъмнината ще се превърне в светлина, обърканото — в ясно, безсмислието — в съразмерност. Твоят живот, Настрадин Ходжа, винаги е бил многодеен, но досега това е засягало само неговото външно течение, докато духът, несмущаван от никакви търсения, е пребивавал в простия здрав смисъл и безпрепятствено се е наслаждавал на цялата пълнота на родството си със света. А сега деятелността се е предала вътре, обзела е и духа, който сякаш също е намерил своето магаре и чергарува с него от Бухара на причините до Стамбул на следствието, Багдад на съмненията и Дамаск на отрицанието. Търси своето верую, Настрадин Ходжа; ако сам не можеш го намериш — аз ще ти помогна.

— О, мъдри старче, ти надникна в недрата на душата ми! Известни са ти всичките ми съкровени помисли?

— Известни са ми — потвърдил старецът. — Знай, че аз мислено те съпътствувам във всичките ти скитания, съчувствувам ти във всички твои дела. Където и да си, каквото и да правиш — всичко, и последната отронена от тебе дума стига до мен и се запечатва в паметта ми, за да се претопи след това в добродетелен размисъл. В мен ти виждаш сякаш самия себе си, но вече навлязъл в последния етап на земното битие, когато покой и мъдрост сменяват бурите и страстите.

— Аллах велики! Наистина удивителен случай: да срещнеш на пътя себе си, но вече стар и в образа на просяк!

Главата на Настрадин Ходжа бучала: със странните си слова старецът го слисал и го хвърлил в недоумение.

Но това било само началото: предстояло му да чуе още много смайващи неща.

— Почтени старче, но каква е все пак тая работа, заради която се обръщаш към мен?

Дервишът свел побелялата си глава.

— Близък е часът, когато аз, безгласен и бездиханен, ще легна в погребалното ложе — отвърнал той с дълбока скръб в гласа. — Предвиждането на този час ме изпълва с трепет и аз през сълзи отправям към тебе молба: помогни ми!

— Как? Да те вдигна от погребалното ложе?

— Не, спаси духовното ми същество от завръщане в низшото първоначално състояние, в което съм пребивавал някога, в незапомнени времена. През какви ли не превъплъщения е минал моят дух за това безкрайно време, какви ли не тежки усилия е положил по пътя към съвършенството, а сега, заради моята престъпна немарливост, му предстои да започне целия кръговрат отначало, от първото, най-несъвършеното стъпало…

— Аллах милосърдни! — възкликнал Настрадин Ходжа, клатейки глава. — Нищо не разбирам, ама наистина нищо! Кажи ми просто, с ясни думи, какво искаш от мене.

— Котвата на моето спасение е в твоите ръце! — повторил Старецът. — Ала виждам, няма да ме разбереш, докато не ти разкрия някои тайни, известни нам, на Мълчаливите и Постигащите.

— Добре — покорил се Настрадин Ходжа, като видял, че иначе няма как да изкопай от стареца смислен отговор. — Добре, готов съм да приема твоите тайни.

— Тогава да почнем, в името на истината! — казал с тържествен глас просякът. — Само че първо се премести другаде, защото моите мишки се страхуват и още не са излезли от дупката си да вечерят.

Настрадин Ходжа седнал на друго място, мишките излезли от дупката и се навечеряли: след това старецът молитвено погладил с длани брадата си и обявил:

— Нека висшата мъдрост благослови нашата беседа и ти прати свише дара на разсъдъка, а на мен — дара на яснотата и дълбочината на думите.

Той притворил очи и няколко минути мълчал, запазвайки на лицето си важен, съсредоточен израз, сякаш се вслушвал в тайнствен вътрешен глас, след това лицето му се прояснило и той вдигнал пръст, приканвайки госта към внимание.

Тайната на стареца за превъплътяването на духа се оказала отдавна позната на Настрадин Ходжа от беседите с индийските дервиши, но той от вежливост мълчал. Незабелязано мислите му се отклонявали — към семейството, към наближаващата пролет и от поученията на стареца останал само еднозвучен глас, приличащ на равномерното бръмчене на вретено, а думите изчезнали. „След една седмица ще задуха южнякът, пътищата ще се размекнат, снегът по проходите ще се стопи — мислел си Настрадин Ходжа. — Ще мине още една седмица и ще тръгнат на път далечни кервани, ще тръгнат стадата на чергарите-овчари…“

А вретеното бръмчало ли, бръмчало… След още една минута в килията се чуло леко преливно похъркване и нежно подсвирване с нос.

Настрадин Ходжа спял. Устните му били полуотворени, тюбетейката се килнала над лявото му око, главата му клюмнала, раменете му увиснали. За щастие той седял в тъмното и старецът не забелязал позорната му сънливост. Ала великите тайни, завесата над които вече се приповдигала, така си и останали скрити за него, а заедно с него — и за нас.

Той спял и сънищата му били далеч от всякакви свръхземни тайни; Сънувал пътищата, пътищата, за които непрекъснато мислел наяве, гъмжащите пазари, толкова скъпи на сърцето му, камилските кервани в пустинята, планинските преходи, където пътниците, наловени за общо въже, се изкачват през мокрите плътни облаци. Той виждал ослепителния син пламък на южните морета, люлеещите се кристално гладки вълни, падащи на талази под високия нос на кораба, скърцането и плъзгането на ръждивата рулева верига покрай бордовете, издутите, пълни с вятър платна на турските фелуки.

Тюбетейката се изхлузила от главата на Настрадин Ходжа и паднала на коленете му. Той трепнал и се събудил.

Дервишът продължавал своето поучение:

— Ще попитат: къде намира новото си въплъщение нашият дух, след като напусне земята, и къде е пребивавал по-рано, преди да се появи на земята? Ами планетите, ами звездите, пръснати из вселената! Ние идваме на земята от някоя звезда и отиваме на звезда; ние сме звездни странници, о, Настрадин Ходжа! Ето защо звездният купол привлича нашия взор и ни изпълва с възвишено умиление: ние виждаме над себе си нашата вечна и безгранична родина, от която сме получили безсмъртие.

Настрадин Ходжа решил, че е дошло вече време да зададе на стареца някакъв въпрос и с това да прикрие своята позорна сънливост:

— О, мъдри старче, на мен често ми се е случвало да виждам падащи звезди. Как да се разбира тяхното падане? Ако се е откъснала и паднала някоя звезда, на която аз вече съм бил в едно от предишните си превъплъщения — пак добре, но ако падне тая, на която ще трябва да се преселя? Къде да я търси моят дух, след като свърши земното му битие, и къде ще се дене, ако не я Намери във вселената?

Старецът стъписано отметнал глава и дълго се взирал в Настрадин Ходжа с изумени очи.

— Пък аз тъкмо исках да те похваля за усърдието, с което попиваш поученията ми, без да прекъсваш хо-, да на моите мисли с глупави и неуместни въпроси — казал той недоволно. — Но вече е късно, вече пропяха среднощни петли и градската стража би барабаните, призовавайки жителите да гасят огъня в огнищата; върви си с мир в къщи, помисли върху тайните, които ти разкрих днес, а утре вечер ела пак и ще продължим беседата.

Настрадин Ходжа станал, мълком се поклонил на просяка и излязъл от килията. Нощта го посрещнала с влажен вятър и тъма — непрогледна като оня мрак на невежеството, в който тънат мнозина лениви по дух и разум люде. Но дъждът бил спрял, облаците се разпокъсвали; в пролуката, която се появила на запад, надникнала самотна звездица — плаха, сякаш разплакана. През мокрите си ресници тя учудено гледала от високото черната студена земя и в нейното сияние имало толкова ласкава кротост, че Настрадин Ходжа, разчувствуван, пожелал да иде именно на тая звезда, щом наистина му било съдено да се пресели в звездното пространство. „О, прекрасна синя звездице, бъди приветлива към мен, когато настане моят час!“ — мислено възкликнал той и се възнесъл в надземните висини, но точно в тоя момент смъртната му плътска обвивка се подхлъзнала на едно криво мостче от две греди и шумно, с плясък и пръски се пльоснала в дълбоката вада, пълна с ледена вода. Настрадин Ходжа станал вир-вода, целият се овъргалял в калта и докато се прибере у дома си, премръзнал и посинял. „Къде те носят дяволите в тая тъмница!“ — чумосвала Гюлджан, докато окачвала край огъня мокрите му дрехи да съхнат; той мълчал и в душата си ругаел с най-обидни думи благочестивия старец с всичките му звездностранствени поучения, заради които се наложило да прави по нощите такива печални земни странствувания…

На следната вечер обаче той пак седял в същата килия и слушал второто поучение на просяка.

Този път той научил, че за всяко превъплъщение си има свой специален закон, който нашият дух е длъжен да спазва, за да излезе от превъплъщението по-съвършен и да се обогати с нови свойства, необходими за преминаване в следващото висше битие.

— Що се отнася до земното превъплъщение — говорел старецът, — то неговият закон е законът на дейното добро. Знай: бъдните радостни земни векове принадлежат на дейните — ще ги нарека Борещи се и Съзиждащи дервиши, — на които им предстои окончателно да съкрушат земното зло… Ти, о, Настрадин Ходжа, си предтеча на тези блажени доблестни съзидатели, ето защо смисълът на твоето земно битие е толкова значителен, че трябва да послужи за пример на много поколения след нас…

Настрадин Ходжа с непресторено внимание слушал пророкуването на просяка за, райския разцвет на земята — макар и не по-рано от петстотин хиляди години… Старият дервиш бил точно осведомен за своето безсмъртие, затова с вековете и хилядолетията се държал фамилиарно, приятелски, но такъв един срок хвърлил Настрадин Ходжа в униние. Той бил свикнал да смята земята за свой роден дом, а не за някакъв случаен хан по пътя на звездните странствувания и му се щяло да въведе ред в тази къща колкото може по-скоро. Петстотин хиляди години! Умственият му взор се губел в тая необозримост…

А наближавало полунощ. Настрадин Ходжа се опитал да върне звездностранствуващия старец от мъглявото му реене над земята към оная работа, заради която се били събрали в килията.

— Чувствувам се достатъчно просветен, о, достойни прорицателю — заговорил той с цялата възможна почтителност, — и предполагам… позволявам си, тъй да се каже, дързостта, като се надявам на твоята снизходителност… че сега ще мога да проумея каква именно помощ чакаш от мен? Осмелявам се да добавя, че вече е късно, а минутите летят — открий ми делото си.

Старецът клюмнал глава:

— Това дело е много трудно…

— Говори! Наемам се да го изпълня, стига да не излиза извън пределите на човешките сили. Впрочем дори да излиза, но не е много далече, пак ще го изпълня!

Старецът въздъхнал дълбоко и започнал своя разказ:

— По онова време, когато още нищо не знаех за братството на Мълчаливите и Постигащите, когато бях богат и водех гнусен живот, цял във властта на насладите и различните пороци, когато още и на ум не ми идваше да раздавам цялото си имущество на бедните, а самият аз да остана гол и бос — в ония дни, освен другите богатства, аз притежавах едно планинско езеро, тук, във Фергана. Ала веднъж — о, черен ден в моя живот! — проиграх това езеро на зарове срещу някой си Агабег, съчетаващ в себе си свирепостта на дракона и безсърдечността на паяка. След като заграби езерото, Агабег се засели на брега му и обложи нещастните жители на селото с такива нечувани берии за водата за поливане, че мнозина изпаднаха в бедност, а някои стигнаха до просяшка тояга…

Скрито ридание прозвучало в гласа на стареца и спряло за минута речта му, но той се преборил с вълнението и продължил:

— Всяка година, щом пукне пролетта, до мен стигат слухове за свирепостта и користолюбието на този човек. Аз се измъчвам, лея сълзи, разкайвам се, но нищо не мога да поправя. Това зло ми тежи като камък и когато свърши земният ми път, то ще ми пречи да премина в другото, висше битие, защото човешкият дух не може да се смята за достигнал необходимата степен на съвършенство, ако на земята след него е останало посято от него и непоправено…

— Разбирам, разбирам! — подхванал Настрадин Ходжа, тъй като забелязал, че старецът пак разперва крила да се възнесе. — Значи трябва да отнема от, Агабег езерото? Ти си прав, мъдри наставнико, никога не бих могъл да си изясня такава задача, ако не бях изслушал предварително твоите поучения. Сега слушай: аз никога не съм виждал този Агабег, но предварително се обзалагам, че доходите му тази година доста ще намалеят. Казвай къде се намира твоето езеро.

Старецът мълчал. В нощната тишина Настрадин Ходжа чул далече да пропиват среднощните петли.

Последният, вторият ден на стареца свършил, устата му според обета се заключила до следващата пролет.

— Една дума! — разтревожено възкликнал Настрадин Ходжа. — Само една дума — къде?

Старецът мълчал.

Настрадин Ходжа не Можал да скрие яда си:

— За всичко намери време, достопочтени старче: за дългите звездостранствени приказки, за поучения за мировата светлина — но една единствена земна дума, при това най-нужната, не каза, последната секунда не ти стигна!

Отчаяно, с неизразима скръб просякът скрил с длани слабото си изпито лице.

Жалостта като гореща вълна ударила Настрадин Ходжа, в сърцето, страните му заляла парливата боя на срама.

— Прости ми жестокия упрек! — възкликнал той и докоснал рамото на просяка. — Утеши се, аз знам: твоето езеро е в планината Фергана, това ми стига. Ще намеря езерото и ще намеря Агабег, кълна се в звездата, на която ми предстои да се преселя. Щом цъфне бадемът в моята градина, тръгвам на път. Спокойно продължавай да усъвършенствуваш своето духовно същество, о, звездостранствени старче, а всичко друго остави на мен!

На връщане към къщи, като шляпал през локвите, Настрадин Ходжа ту се усмихвал, ту потъвал в размисъл. „Безумец или мъдрец е тоя просяк?“ — питал се той. Нощта била влажна, студена, но в дъхавата влага на вятъра, в чистотата и яснотата на звездния блясък се усещало приближаването на пролетта.

Настрадин Ходжа свърнал по своята уличка. Тук, край пътя, имало един добре познат нему корубест кавак с хралупа — много стар, ако се съди по белезите и черните мазоли на грапавата му кора. Сега стволът на кавака бил невидим в тъмнината, която сливала в едно земя, къщи и огради, но клонестата корона тънко премрежвала тъмно-прозрачното небе, леко сребристо от звездите. Настрадин Ходжа подскочил, хванал най-ниското клонче на кавака и внимателно, за да не се счупи, го навел към себе си. Само преди една седмица кавакът бил безжизнен, потънал в тежък зимен сън като в смърт, а сега под пръстите му ясно се усещали пъпките, още нелепкави, но вече благоуханни. И като долепил ухо до набръчканата кора, Настрадин Ходжа доловил слаб, едва различим звук, като стон на далечна струна — бученето на среднощния вятър; а може би започналото вътре в кавака съкровено движение на мъзгата от корена към върха.