Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Повесть о Ходже Насреддине, 1940–1956 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- , 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983
Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев
Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев
Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев
Художествено оформление Веселин Павлов
Редактор Здравка Петрова
Художник Никола Марков
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Васко Вергилов
Коректор Мария Теодосиева
Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940
Книга 2: „Очарованный принц“, 1956
Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.
История
- —Добавяне
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Било пладне, душен и тих час. Прахът по пътя, камъните, глинените дувари и стени — всичко се било нажежило, излъчвало ленива жега и потта по лицето на Настрадин Ходжа изсъхвала, преди той да смогне да я избърше.
Настрадин Ходжа с вълнение вървял по познатите улици, покрай познатите кафенета и минарета. Нищо не се било променило през тези десет години в Бухара, проскубани псета все така дремели край аръците, все така по някоя стройна жена, като се извивала и придържала с мургава ръка с боядисани нокти фереджето си, потапяла в тъмната вода тясно гърло на звънлив кърчаг. И все така плътно били затворени вратите на знаменитото медресе Мир-Араб, дето под тежките сводове на килиите учени улеми и мудариси, забравили отдавна цвета на пролетната шума, мириса на слънцето и говора на водата, съчинявали с лумнали в мрачен пламък очи дебели книги, възславящи аллаха, и доказвали необходимостта от унищожението до седмо коляно на всички, които не изповядват исляма. Когато минавал край това страшно място, Настрадин Ходжа смушкал магарето с пети.
Но къде все пак да обядва? Настрадин Ходжа за трети път от вчерашния ден насам пристягал пояса си.
— Трябва да се измисли нещо — рекъл той. — Да спрем, вярно мое магаре, и да помислим. А ето разгеле и чайхана!
Като свалил юздата на магарето си, той го пуснал да опасе недоядената детелина около коневръза, а сам, подбрал пешовете на халата си, седнал пред аръка, в който, бълбукайки и пенейки се на завоите, течала гъста глинеста вода. „Къде, защо и отде тече тая вода, тя не знае и не мисли за това — тъжно размишлявал Настрадин Ходжа. — И аз също не знам ни своя път, ни почивка, ни дом. Защо дойдох в Бухара? Къде ще отида утре? И откъде ще намеря половин танга за обед? Мигар пак ще остана гладен? Проклет да е бирникът, ограби ме до пара и още имаше безсрамието да ми говори за разбойници!“
В същия миг изведнъж видял виновника за нещастията си. До чайханата се приближил самият бирник. Двама заптии водели за юздата арабски жребец, дорест хубавец с благороден и страстен огън в тъмните очи. Като превивал шия, той нетърпеливо местел тънките си крака, сякаш му било неприятно да носи тлъстото туловище на бирника.
Стражарите почтително свалили своя началник и той влязъл в чайханата, където треперещият от раболепие съдържател го поканил да седне на копринени възглавки, сварил му отделно най-хубавия чай и му подал тънък филджан, китайска направа. „Не го посрещат зле за парите ми!“ — помислил си Настрадин Ходжа.
Бирникът се напил до гуша с чай и скоро задрямал на възглавките, като изпълнил чайханата със сумтене, хъркане и мляскане. Всички останали гости зашепнали, да не би да обезпокоят съня му. Стражарите седнали над него — единият отдясно, а другият отляво, — пъдели с клонки досадните мухи, докато не се убедили, че бирникът е заспал дълбоко; тогава си смигнали, свалили юздата на коня, хвърлили му сноп детелина и като взели едно наргиле, отишли в дъното на чайханата, в тъмното, откъдето след минута сладък мирис на хашиш облъхнал Настрадин Ходжа: стражарите свободно се отдавали на порока.
„А за мене е време да се махам! — решил Настрадин Ходжа, той си припомнил сутрешното приключение при градските порти и се опасявал, че стражарите всеки момент може да го познаят. — Но откъде все пак ще намеря половин танга? О, всемогъща съдба, която толкова пъти си избавяла Настрадин Ходжа, обърни към него благосклонния си поглед!“
В това време го повикали: „Хей, ти, голтако!“ Той се обърнал и видял на пътя покрита, богато изписана кола, отдето, отгърнал перденцата, го гледал човек с голяма чалма и скъп халат.
И преди този човек — богат търговец или велможа — да изрече следващата дума, Настрадин Ходжа вече знаел, че неговият зов за щастие не е останал без отговор: щастието, както винаги, обърнало в трудната минута благосклонния си поглед към него.
— Харесва ми този жребец — надменно рекъл богаташът, той гледал над Настрадин Ходжа и се любувал на дорестия арабски хубавец. — Кажи ми, продава ли се?
— В света няма жребец, който да не се продава — уклончиво отговорил Настрадин Ходжа.
— Не ми се вярва да имаш в джоба много пари — продължил богаташът. — Слушай внимателно. Не знам чий е този жребец, откъде е и на кого е принадлежал по-рано. Не те питам за това. Стига ми, дето по напрашената ти дреха съдя, че си пристигнал в Бухара отдалеч. Това ми стига. Разбра ли?
Настрадин Ходжа, обзет от радост и възхищение, кимнал: той тутакси разбрал всичко и дори много повече от това, което искал да му каже богаташът. Тревожел се само за едно: да не би някоя глупава муха да полази в ноздрата или гърлото на бирника и да го разбуди. За заптиите се безпокоял по-малко: те продължавали в самозабрава да се отдават на порока, за което свидетелствували кълбата гъст зелен дим, извиращ от тъмнината.
— Но ти сам разбираш — надменно и важно продължил богаташът, — че на тебе в твоя окъсан халат не ти приляга да яздиш такъв кон. Това би било дори опасно за тебе, защото всеки би си задал въпроса: „Откъде ли тоя просяк е взел такъв великолепен жребец?“ — и тогава като нищо ще се намериш в зандана.
— Прав си, о, високородени! — смирено отговорил Настрадин Ходжа. — Конят наистина е твърде хубав за мене. В окъсания си халат аз цял живот яздя магаре и не се осмелявам дори да помисля да възседна такъв кон.
Отговорът му харесал на богаташа.
— Добре че както си сиромах, не си заслепен от гордост: беднякът трябва да бъде смирен и скромен, защото пищните цветове са присъщи на благородния бадем, но не са присъщи на жалкия степен бодил. Сега ми отговори: искаш ли да получиш ей тая кесия? Тук има точно триста танга сребро.
— Има си хас! — възкликнал Настрадин Ходжа, изстинал вътрешно, защото една нахална муха все пак се завряла в ноздрата на бирника: той кихнал и се разшавал. — Има си хас. Кой ще се откаже да получи триста танга сребро? Та това е все едно да намериш кесия на пътя!
— Хайде да предположим, че си намерил на пътя нещо съвсем друго — отговорил богаташът, хитро усмихнат. — Но онова, което си намерил на пътя, аз съм съгласен да го заменя срещу сребро. Вземи тези триста танга, твои са.
Той подал на Настрадин Ходжа тежката кесия и направил знак на слугата си, който, докато слушал разговора, мълчаливо се почесвал по гърба с камшика. Слугата се запътил към жребеца. Настрадин Ходжа успял да забележи, че слугата, ако се съди по усмивката на плоската му сипаничава мутра и по неспокойните му очи, бил безспорен мошеник, не падал по-долу от господаря си. „Трима мошеници на един път — това е твърде много, време е единият да се маха!“ — решил Настрадин Ходжа. Като възхвалявал благочестието и щедростта на богаташа, той се метнал на магарето и така силно го смушкал с пети, че то въпреки невероятната си леност, тутакси потеглило в галоп.
Когато се обърнал, Настрадин Ходжа видял, че сипаничавият слуга връзва за колата дорестия арабски жребец.
Когато се обърнал втори път, видял, че богаташът и бирникът си скубят един другиму брадите, а стражарите напразно се мъчат да ги разтърват.
Разумният човек не се меси в чужда свада. Настрадин Ходжа завръщал и криволичел по всички улички, докато не се почувствувал в безопасност. Той опънал поводите, за да възпре галопа на магарето.
— Почакай, почакай — подзел той. — Вече няма за къде да бързаме.
Изведнъж чул наблизо тревожен, нервен тропот на копита.
— Ехе. Напред, вярно мое магаре, напред, спасявай ме! — викнал Настрадин Ходжа, но било вече късно: от завоя на пътя изскочил конник.
Бил сипаничавият слуга. Той препускал на един кон, изпрегнат от колата. Като размятал крака, той префучал покрай Настрадин Ходжа и изведнъж заковал коня на място, запречил пътя.
— Пусни ме, добри човече — кротко рекъл Настрадин Ходжа. — По такива тесни пътища трябва да се язди надлъж, а не напреки.
— Аха! — отговорил слугата злорадо. — Сега те чака подземна тъмница! Знаеш ли, че този велможа, притежателят на жребеца, изскуба половината брада на моя господар, а моят господар му разби носа до кръв. Утре ще те помъкнат на емирски съд. Наистина участта ти е горчива, о, човече!
— Какво приказваш?! — възкликнал Настрадин Ходжа. — За какво са могли да се скарат толкова лошо тези почтени хора? Но защо ме спря — аз не мога да бъда съдия в спора им. Нека се оправят някак сами.
— Стига си бръщолевил! — рекъл слугата. — Завръщай обратно. Ще трябва да отговаряш за този жребец.
— Какъв жребец?
— И питаш още?! Същия, за който получи от господаря ми кесия сребро.
— Кълна се в аллаха, грешиш — отговорил Настрадин Ходжа. — Жребецът няма нищо общо тук. Разсъди сам — нали чу целия разговор. Господарят ти, човек щедър и благочестив, в желанието си да помогне на един сиромах, ме попита дали искам да получа триста танга сребро и аз отговорих, че, разбира се, искам. И той ми даде триста танга, да продължи аллах дните му! Но предварително реши да изпита скромността и смирението ми, за да се убеди, че заслужавам награда. Той рече: „Не питам чий е жребецът и откъде е“ — като желаеше да провери няма ли от измамна гордост да се нарека стопанин на този жребец. Аз премълчах и щедрият, благочестив търговец остана доволен от това. После каза, че такъв жребец би бил твърде хубав за мене, аз изцяло се съгласих с него и той пак остана доволен. После каза, че съм намерил на пътя онова, което може да бъде разменено срещу сребро, като с това загатваше за моето усърдие и твърдост в исляма, които съм добил в скитанията си по светите места. И тогава ме награди, та с това благочестиво дело отнапред да си облекчи преминаването в рая по задгробния мост, който е по-лек от косъм и по-тънък от острие на меч, както казва свещеният коран. Още в първата си молитва аз ще обадя на аллаха за благочестивата постъпка на твоя господар, та аллах отрано да приготви перила за него на този мост.
Слугата се замислил, после с хитра усмивка, от която Настрадин Ходжа изтръпнал, рекъл:
— Прав си, о, пътниче! И как ли не се досетих отведнъж, че разговорът ти с моя господар е имал толкова добродетелен смисъл! Но щом си решил да помогнеш на господаря ми при преминаването на задгробния мост, по-добре ще е перилата да бъдат от двете страни. Така ще е по-здраво и по-сигурно. И аз с удоволствие бих се помолил за моя господар, та аллах да постави перила и от другата страна.
— Помоли се пък! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Кой ти пречи? Ти дори си длъжен да направиш това. Мигар коранът не повелява на робите и слугите да се молят ката ден за господарите си, без да искат някаква награда…
— Завръщай магарето! — грубо рекъл слугата и като подкарал коня, притиснал Настрадин Ходжа до дувара. — Хайде по-живо, не ме карай да си губя времето напразно!
— Почакай — бързо го пресякъл Настрадин Ходжа. — Още не съм казал всичко. Канех се да прочета молитва от триста думи според броя на тангите, които получих. Но сега мисля, че мога да се задоволя с молитва от двеста и петдесет думи. Перилата от моята страна ще бъдат само мъничко по-тънки и по-къси. А ти ще прочетеш молитва от петдесет думи и премъдрият аллах ще съумее от същите греди да скрои перила на твоята страна.
— Че как тъй? — възразил слугата. — Значи моите перила ще бъдат пет пъти по-къси от твоите?
— Но затова пък ще бъдат на най-опасното място! — живо додал Настрадин Ходжа.
— Не! Не съм съгласен с такива късички перила! — решително рекъл слугата. — Значи част от моста няма да бъде оградена! Аз целият бледнея и се обливам в студена пот при мисълта за страшната опасност, която заплашва господаря ми! Смятам, че ние двамата трябва да прочетем молитви от по сто и петдесет думи, за да бъдат перилата еднакви от двете страни. А ако не си съгласен, в това аз виждам зла умисъл срещу господаря ми — значи искаш да падне от моста! И аз ей-сега ще повикам хората и ти ще хлътнеш право в подземната тъмнина.
— Тънички перила! — яростно извикал Настрадин Ходжа и същевременно почувствувал как кесията сякаш слабо помръдва под пояса му. — Според тебе значи е достатъчно този мост да се огради с пръчки! Та разбери, че перилата от едната страна трябва непременно да бъдат по-дебели и по-яки, за да може търговецът да се хване за нещо, ако стъпи накриво и рече да падне!
— Самата истина говори с устата ти! — радостно възкликнал слугата. — Нека те бъдат по-дебели откъм моята страна, а аз няма да пожаля труд и ще прочета молитва от двеста думи!
— А от триста не щеш ли? — злобно рекъл Настрадин Ходжа.
Те дълго спорили насред пътя. Редките минувачи, дочули откъслеци от разговора, почтително се кланяли, защото вземали Настрадин Ходжа и сипаничавия слуга за благочестиви хаджии, които се връщат от поклонение в светите места.
Когато се разделяли, кесията на Настрадин Ходжа била наполовина по-лека: спогодили се мостът, който води към рая, да бъде ограден за търговеца от двете страни със съвсем еднакви по дължина и здравина перила.
— Сбогом, пътниче — рекъл слугата. — Днес ние с тебе извършихме благочестиво дело.
— Сбогом, добри, предани и добродетелни прислужнико, който толкова много се грижиш за спасението на душата на своя господар. Ще ти кажа още, че в спор ти сигурно няма да отстъпиш и на самия Настрадин Ходжа:
— Защо си спомни за него? — настръхнал слугата.
— Ами тъй… Дойде ми на езика — отвърнал Настрадин Ходжа и си помислил: „Еха! Та той, изглежда, не е проста птица!“
— Може би му се падаш някакъв далечен роднина? — попитал слугата. — Или познаваш някого от роднините му?
— Не, никога не съм се срещал с него. И не познавам никого от роднините му.
— Ще ти кажа на ухо — слугата се навел от седлото: — аз се падам роднина на Настрадин Ходжа. Братовчед съм му. Заедно прекарахме детските си години.
Настрадин Ходжа, който окончателно се уверил в подозренията си, не отговорил нищо. Слугата се навел над него от другата му страна:
— Баща му, двамата му братя и чичо му загинаха. Сигурно си чул, пътниче?
Настрадин Ходжа премълчал.
— Какво зверство от страна на емира! — лицемерно възкликнал слугата.
Но Настрадин Ходжа мълчал.
— Всички бухарски везири са глупци! — изведнъж рекъл слугата, разтреперан от нетърпение и алчност, защото за залавянето на волнодумци хазната отпускала големи награди.
Но Настрадин Ходжа упорито мълчал.
— Самият наш пресветъл емир също е глупак! — рекъл слугата. — И не се знае още има ли на небето аллах или то изобщо не съществува.
Ала Настрадин Ходжа мълчал, макар че на крайчеца на езика му отдавна висял ядовит отговор. Слугата, измамен в надеждите си, с проклятие шибнал коня с камшик и с два скока изчезнал зад завоя. Всичко утихнало. Само прахта, вдигната от копитата, се виела и златеела в неподвижния въздух, пронизан от полегати лъчи.
„Ето, намерих си все пак роднина — насмешливо си мислел Настрадин Ходжа. — Старецът не ме излъга: в Бухара наистина са се навъдили повече шпиони, отколкото мухи, и трябва да бъда предпазлив, защото старата поговорка гласи, че провинилия се език го отсичат заедно с главата.“
И той дълго яздил така, като ту помръквал от мисълта за наполовина опразнената кесия, ту се усмихвал при спомена за битката между бирника и надменния богаташ.