Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (31)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

След като изиграл лихваря, Настрадин Ходжа се запътил към двореца.

Завършила дневните си работи, Бухара заспивала. Прохладен мрак витаел из улиците, под мостовете звучно пеела водата. Дъхало на влажна земя, тук-там краката на Настрадин Ходжа се хлъзгали по калта: това означавало, че тук е работил особено усърден поливач, овлажнил пътя обилно, та нощният вятър да не вдига прахоляк и да не тревожи съня на уморените хора из дворовете и по покривите. От градините, потънали в мрак, над стоборите литвала нощна благоуханна хладовина. Далечните звезди намигали на Настрадин Ходжа от висинето, обещавали му сполука. „Да! — подсмивал се той. — Светът все пак не е подреден зле за оня, който носи на раменете си глава, а не празна кратуна!“

По пътя той свърнал към пазарния мегдан, видял ярките гостоприемни светлини в чайханата на приятеля си Али. Настрадин Ходжа избиколил чайханата, почукал на вратата. Отворил му самият стопанин. Те се прегърнали, влезли в тъмната одая. Зад тънката преградка се чували гласове, смях, звън на съдини. Али заключил вратата, запалил газеничето.

— Всичко е готово — съобщил той. — Ще чакаме Гюлджан в чайханата. Ковачът Юсуф й е приготвил безопасно убежище. Магарето ден и нощ стои оседлано, то е здраво, редовно яде и е здравата надебеляло.

— Благодаря ти, Али. Не знам ще мога ли някога да ти се отблагодаря.

— Ще можеш — рекъл съдържателят на чайханата. — Ти, Настрадин Ходжа, можеш всичко и нека не говорим повече за благодарност.

Те седнали, зашепнали си. Съдържателят показал един мъжки халат, приготвен за Гюлджан, голяма чалма, която да скрие плитките й.

Споразумели се за всичко. Настрадин Ходжа вече се канел да тръгва, когато зад стената чул познат глас. Бил гласът на сипаничавия шпионин. Настрадин Ходжа открехнал вратата, надникнал. Сипаничавият шпионин, в разкошен халат, с чалма, с лъжлива брада на лицето, седял с група прости хорица и важно приказвал:

— Оня, който през цялото време се представяше пред вас за Настрадин Ходжа, не е никакъв Настрадин Ходжа, а обикновен самозванец. Истинският Настрадин Ходжа съм аз! Но отдавна се отрекох от всичките си заблуди, защото разбрах колко гибелни и нечестиви са те. И аз, истинският, същинският Настрадин Ходжа, ви съветвам да последвате моя пример. Най-сетне разбрах, че ислямът е единствената праведна вяра, разбрах, че нашият велик, слънцеподобен емир наистина е наместник на аллаха на земята, което се доказва от несравнимата му мъдрост, от неговото благочестие и милосърдие. Това ви го казвам аз, същинският Настрадин Ходжа!

— Ехе! — тихичко рекъл Настрадин Ходжа, като по-бутвал с лакът съдържателя на чайханата. — В какви игри се впуснаха, като си мислят, че ме няма в града. Ще трябва да им напомня за себе си. Али, ще оставя временно при тебе лъжливата си брада, сърмения халат и чалмата, а ти ми дай някоя вехтория.

Съдържателят му подал халата, който отдавна вече служел за постелка — мръсен, окъсан й пълен с бълхи.

— Нарочно ли ги развъждаш? — попитал Настрадин Ходжа, като навличал халата. — Сигурно си решил да откриеш търговия с месо от бълхи. Но бълхите първи ще те изядат, Али.

С тези думи той излязъл на улицата. Съдържателят се върнал при гостите си, като нетърпеливо очаквал какво ще стане по-нататък. Не чакал дълго. От уличката с уморената походка на човек, оставил зад гърба си цял ден път, излязъл Настрадин Ходжа. Той се изкачил в чайханата, седнал в сянката, поискал чай. Никой не обръщал внимание на Настрадин Ходжа: какви ли не хора бродят по бухарските пътища? Сипаничавият шпионин продължавал:

— Моите заблуди са неизброими, но сега аз, Настрадин Ходжа, се разкаях и дадох клетва да бъда благочестив, да изпълнявам всички предписания на исляма, да се подчинявам на емира, на неговите везири, управители и стража. Оттогава се сдобих с покой и блаженство и умножих състоянието си; по-рано бях презрян скитник, а сега живея, както е редно да живее всеки добър мюсюлманин.

Някакъв камилар със затъкнат в пояса камшик почтително подал на сипаничавия шпионин чаша чай.

— Пристигнах в Бухара от Коканд, о, несравними Настрадин Ходжа. Много бях слушал за твоята мъдрост, но никога не бях предполагал, ле ще ми се случи да те срещна и дори да разговарям с тебе. Сега на всички ще разправям за срещата с теб и ще предавам думите ти.

— Така, така! — одобрително кимнал сипаничавият шпионин. — Разказвай на всички, че Настрадин Ходжа се е поправил, отрекъл се е от заблудите си, сега е благочестив мюсюлманин, верен роб на великия емир. Нека всички знаят това.

— Имам един въпрос към тебе, о, несравнени Настрадин Ходжа — продължи камиларят. — Аз съм благочестив мюсюлманин и не искам да нарушавам законите дори от неведение, а пък не зная как трябва да постъпи човек, когато се къпе в някоя река и изведнъж чуе призива на мюезина. На коя страна е най-добре да обърне погледа си?

Сипаничавият шпионин се усмихнал снизходително:

— Разбира се, към Мека… От тъмния ъгъл се дочуло:

— Към дрехите. Така ще бъде най-добре, за да не се върне в къщи гол.

Въпреки почитта си към сипаничавия шпионин, всички навели глави, за да скрият усмивките си.

Шпионинът втренчено погледнал Настрадин Ходжа, но нали той бил в сянка, не го познал.

— Кой кряка там от ъгъла? — рекъл той високомерно. — Хей, голтако, ти, изглежда, си намислил да се състезаваш по остроумие със самия Настрадин Ходжа?

— Къде ще се състезавам с него аз, нищожният — отговорил Настрадин Ходжа и скромно продължил да си пие чая в ъгъла.

Към шпионина се обърнал друг някакъв селянин:

— Кажи ми, о, благочестиви Настрадин Ходжа, когато един мюсюлманин участвува в погребална процесия, къде според предписанията на исляма е най-добре да се намира? Пред погребалната носилка или отзад?

Шпионинът важно вдигнал пръст, като се канел да отговори, но гласът от ъгъла го изпреварил:

— Съвсем безразлично е — отпред или отзад, стига да не е в самата носилка.

Веселият съдържател се хванал за корема и клекнал от смях; не могли да се сдържат и останалите. Тоя човек в ъгъла бил остроумен и ако искал, можел да се състезава дори с Настрадин Ходжа.

Освирепял, шпионинът бавно възвил глава:

— Хей ти, какъв беше там! Виждам, имаш твърде дълъг език, гледай да не се разделиш с него! За мене е нищо да го унищожа с остроумието си — добавил шпионинът, като се обръщал към наобиколилите го хора, — но ние водим сега благочестива и назидателна беседа, в която остроумието е неуместно. Всичко си има времето и затова оставям без отговор думите на голтака. И тъй, аз, Настрадин Ходжа, ви призовавам, о, мюсюлмани, да следвате моя пример във всичко: уважавайте моллите, подчинявайте се на властите и благоденствие ще изпълни вашите къщи. А най-важното, не слушайте разни подозрителни скитници, които се наричат лъжливо Настрадин Ходжа, като например скитника, който неотдавна безчинствуваше в Бухара и изчезна безследно, щом чу за пристигането на истинския Настрадин Ходжа в града. Ловете, хващайте такива самозванци и ги предавайте в ръцете на емирската стража.

— Вярно! — възкликнал Настрадин Ходжа, като излязъл от тъмното на светлина.

Всички тозчас го познали и се вцепенили от изненада.

Шпионинът побелял. Настрадин Ходжа се приближил до него, а съдържателят на чайханата Али незабелязано застанал отзад, готов всеки миг да сграбчи шпионина.

— Значи ти си истинският Настрадин Ходила? Шпионинът объркан се озърнал, бузите му треперели, очите му щъкали уплашено. Ала намерил сили да отговори:

— Да, аз съм истинският, същинският Настрадин Ходжа, всички останали са самозванци — и ти в това число!

— Мюсюлмани, какво гледате? — извикал Настрадин Ходжа. — Той сам си призна! Хванете го, дръжте го, мигар не чухте емирския указ и не знаете как трябва да постъпите с Настрадин Ходжа! Хванете го, иначе сами ще пострадате като укриватели!

Той смъкнал от шпионина лъжливата брада. Всички в чайханата познали омразното сипаничаво лице с плосък нос и щъкащи очи.

— Той сам си призна! — извикал Настрадин Ходжа, като смигнал надясно. — Дръжте Настрадин Ходжа! — И смигнал наляво.

Съдържателят Али пръв хванал шпионина. Сипаничавият се дръпнал да бяга, но довтасали водоносци, селяни, занаятчии. Известно време не се виждало нищо освен издигащи се и спускащи се юмруци. Настрадин Ходжа бил най-усърден от всички.

— Пошегувах се! — викал и стенел шпионинът. — О, мюсюлмани, пошегувах се, аз не съм Настрадин Ходжа! Пуснете ме!

— Лъжеш! — викал в отговор Настрадин Ходжа, като работел с юмруци не по-зле от добър месач на тесто. — Ти сам призна, чухме те! О, мюсюлмани, ние всички тук сме безкрайно предани на нашия емир и трябва точно да изпълним указа му, затова бийте Настрадин Ходжа, о, мюсюлмани! Замъкнете го в двореца, да го предадем в ръцете на стражата! Бийте го, за слава на аллаха и за слава на нашия емир!

Повлекли шпионина към двореца. По пътя го биели с неотслабващ ищах. Като го наградил с един прощален ритник малко по-долу от гърба, Настрадин Ходжа се върнал в чайханата.

— Уф! — изпъшкал той, като избърсвал потта си. — Добре го объхтахме! Пък и сега още ще го налагат, чуваш ли, Али?

От далечината долитали възбудени гласове и жаловитите вопли на шпионина. Този шпионин бил вършил пакости на всички и днес всеки гледал да му се отплати под закрилата на емирския указ.

Доволен и радостен, съдържателят се поглаждал по тумбака и се усмихвал:

— Това да му е за урок. Вече никога няма да дойде в чайханата ми!

Настрадин Ходжа се преоблякъл в задната одая, прикачил си брадата и пак се превърнал в Хюсеин Хуслия, мъдреца от Багдад.

Когато стигнал до двореца, зачул стенания, долитащи от караулното помещение. Надникнал там.

Сипаничавият шпионин, целият отекъл, пребит, смазан, лежал на едно кече, а над него с фенер в ръка стоял Арсланбег.

— Какво се е случило, почтени Арсланбег? — с невинен тон попитал Настрадин Ходжа.

— Много лошо нещо, Хюсеин Хуслия. Този скитник Настрадин Ходжа пак се е върнал в града и вече е успял да пребие нашия най-изкусен шпионин, който по моя заповед се представяше навсякъде за Настрадин Ходжа и произнасяше благочестиви речи с цел да отслаби вредното влияние на истинския Настрадин Ходжа върху умовете на жителите. Но ти виждаш какво е произлязло от това!

— Ох, ох! — изстенал шпионинът, повдигнал лице, нашарено от синини и отоци. — Никога вече няма да се закачам с тоя проклет скитник, защото знам, че следващия път ще ме убие. И не искам вече да бъда шпионин, още утре ще замина някъде по-далеч, дето никой не ме познава, и ще се заловя там е честен труд.

„Ама приятелите ми са се постарали здравата! — мислел си Настрадин Ходжа, като разглеждал шпионина и изпитвал дори някакво съжаление към него. — Ако до двореца е имало още поне двеста крачки, едва ли биха го довели жив. Да видим ще го вразуми ли тоя урок.“

На разсъмване Настрадин Ходжа видял от прозореца на кулата си как от портите на двореца излязъл сипаничавият шпионин с малко вързопче в ръка. Като се завалял ту надясно, ту наляво, хващал се за гърдите, за раменете и хълбоците и всяка минута сядал да си почине, той прекосил пазарния мегдан, осветен от първите прохладни лъчи, и изчезнал в, сянката на покритите, чаршии. На смяна на тъмната нощ изгрявало утрото — чисто, прозрачно, бистро, измито от росата, пронизано от слънчева светлина. Птиците цвъртели, свирели и чирикали, пеперудите хвърчали високо, за да се сгреят в първите лъчи, една пчела кацнала на перваза пред Настрадин Ходжа и почнала да търси меда, чийто мирис долетял до нея от гърнето, поставено на прозореца.

Възхождало слънцето, стар, неизменен приятел, на Настрадин Ходжа: всяка сутрин се срещали те и всяка сутрин Настрадин Ходжа умеел да му се радва, сякаш не го бил виждал цяла година. Възхождало слънцето като добър, щедър бог, който излива милостта си еднакво над всички и всичко в света, ликувайки, с благодарност разкривало насреща му красотата си, горяло, блестяло, сияело в утринните лъчи — пухкавите облаци, плочките на минаретата, мокрите листа, водата, тревите и цветята; дори обикновеният неприветлив калдъръм, забравен и онеправдан от природата, дори той, щом срещнел слънцето, съумявал да се разхубави, искрял и блестял в чупките, сякаш обсипан с елмазен прашец. И мигар можел Настрадин Ходжа в такъв час да остава студен пред лицето на своя сияещ приятел? Дървото трептяло под ярките слънчеви лъчи и Настрадин Ходжа трептял заедно с него, сякаш сам бил облечен със зелени листа; на близкото минаре гукали гълъби, чистели крилете си и на Настрадин Ходжа му се дощявало да почисти крилото си; две пеперуди пърхали пред прозореца и на него му се искало да бъде трета в тяхната лека игра. Очите на Настрадин Ходжа сияели от щастие, той си спомнил сипаничавия шпионин и пожелал това утро да бъде за него утро на нов живот — чист и ясен. Но тозчас помислил с огорчение, че в душата на тоя човек се е набрала толкова мръсотия, че той няма да може да се освободи от нея и когато си отпочине, ще се залови отново за старото.

Настрадин Ходжа, както ще видим по-нататък, не сбъркал в предвижданията си. Той твърде добре познавал хората, за да сбърка. А как му се искало да сбърка, как би се радвал на духовното изцеление на сипаничавия шпионин! Но на гнилото не е съдено да цъфне и да стане отново свежо, зловонието не може да се превърне в благоухание. Настрадин Ходжа огорчено въздъхнал.

Най-съкровената му мечта била мечтата за един свят, в който всички хора ще живеят като братя, няма да знаят ни алчност, ни завист, ни коварство, ни злоба, ще си помагат един другиму при нещастие и ще споделят радостта на всеки един като обща радост. Но мечтаейки за такъв щастлив свят, той с огорчение виждал, че хората живеят не така, както трябва, потискат се взаимно и се поробват, оскверняват душите си с разни мръсотии. Колко време ще трябва на хората, за да разберат най-сетне законите на честния и чист живот? А че хората ще разберат някой ден тия закони, Настрадин Ходжа ни най-малко не се съмнявал. Той твърдо вярвал, че добрите хора на света са много повече от лошите;-лихварят Джафар и сипаничавият шпионин с техните до дъно прогнили души били според него само отвратителни изключения; той твърдо вярвал, че природата дава на човека само доброто, а всичко лошо в него е чужда утайка, привнесена в човешката душа отвън, от неправилния, несправедливо устроен живот; той твърдо вярвал, че ще дойде време, когато хората ще почнат да преустройват и очистват живота си, като в тая благородна работа очистват и душите си от всякаква мръсотия. Доказателство, че Настрадин Ходжа мислел тъкмо така, а не иначе, са многобройните истории за него, в тях е останал отпечатъкът на душата му, в това число и тази книга; и макар мнозина от корист или от долна завист, или от злоба да са се Мъчили да очернят паметта му, те не са постигнали успех в намерението си, защото не е дадено на лъжата да възтържествува над истината. Споменът за Настрадин Ходжа е останал и занапред ще остане благороден и светъл, запазил подобно елмаз вечно и въпреки всичко чистия би блясък! И досега пътниците, когато се спират пред скромната надгробна плоча в турския Ак-Шекир, си спомнят с добри думи за Настрадин Ходжа, веселия скитник от Бухара, и повтарят думите на поета: „Той отдаде сърцето си на земята, макар да се въртеше по света като вятъра — като вятъра, който след смъртта му разнесе из цялата вселена благоуханието на розите, нацъфтели в сърцето му. Прекрасен е животът, изминат, за да остави след себе си в света отпечатъка на душата си и да обгледа цялата красота на света!“

Впрочем някои разправят, че под тази надгробна плоча не лежи никой, че хитрият Настрадин Ходжа нарочно, я е поставил и след като разпръснал навсякъде слухове за смъртта си, заминал да скита по-нататък из света. Така ли е било или не? Няма да градим безплодни догадки, ще кажем само, че от Настрадин Ходжа всичко може да се очаква!