Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (29)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Най-сетне след толкова дни на безплодно очакване вратите на харема се отворили пред Настрадин Ходжа.

Пазачите отстъпили приведени, Настрадин Ходжа се изкачил след емира по каменната стълба, минал през една порта, видял прекрасна градина: розови храсти, шибой и зюмбюл, шадравани и басейни от бял и чер мрамор, над които се виела лека пара. По цветята, по тревите, по листата блестяла и трептяла утринна роса.

Бледност и червенина се сменяли всеки миг по лицето на Настрадин Ходжа. Евнухът разтворил широко ореховите, украсени с резба врати! От тъмната дълбочина лъхнал гъст мирис на амбра, мускус и розово масло. Това бил харемът, тъжната обител на прекрасните емирови пленници.

Настрадин Ходжа старателно запомнял всички ъгли, коридори и завои, за да не сбърка после в решителната минута и да погуби себе си и Гюлджан. „Надясно — повтарял той, — сега наляво. Тук има стълба. Тук дежури старица. Сега пак наляво.“ Коридорите се осветявали оскъдно от синя, зелева и розова светлина, която се процеждала през разноцветни китайски стъкла. Евнухът се спрял пред една нисичка врата:

— Тя е тук, повелителю.

Настрадин Ходжа прекрачил след емира съкровения праг. Това било мъничка стая с килими по пода и стените, В пезулите имало седефени ковчежета с гривни, обеци и огърлици, на стената висяло голямо сребърно огледало. Бедната Гюлджан дори не била сънувала по-рано такова богатство! Настрадин Ходжа се разтреперил, щом видял мъничките й, извезани с маргарит пантофи. Тя вече била успяла да ги подпети! Колко сила му трябвало, за да не издаде вълнението си!

Евнухът посочил с ръка копринената завеска в ъгъла. Там лежала Гюлджан. „Спи“ — рекъл шепнешком евнухът.

Ситни тръпки побили Настрадин Ходжа. Възлюбената му била до него. „Дерзай, стегни се!“ — казал си той.

Но щом се приближил до завеската, чул въздишките на спящата Гюлджан, видял лекото люлеене на коприната до възглавниците — сякаш железни пръсти стиснали гърлото му сълзи бликнали от очите му и дъхът му пресекнал.

— Какво се бавиш, Хюсеин Хуслия? — попитал емирът.

— О, повелителю, вслушвам се в дишането й. Старая се да доловя през тази завеска как бие сърцето на твоята наложница! Как й е името?

— Казва се Гюлджан — отговорил емирът.

— Гюлджан — тихо повикал Настрадин Ходжа.

Завеската, която се люлеела равномерно над мястото на възглавницата, увиснала неподвижно. Гюлджан се събудила и замряла, като не знаела дали още насън; или наяве прозвучал този скъп, близък глас.

— Гюлджан! — повторил Настрадин Ходжа. Тя слабо извикала. Настрадин Ходжа бързо рекъл: — Името ми е Хюсеин Хуслия. Аз съм новият мъдрец, звездоброец и лечител, пристигнах от Багдад на служба при емира. Разбираш ли, Гюлджан, аз съм новият мъдрец, звездоброец и лечител на име Хюсеин Хуслия.

Като се обърнал към емира, Настрадин Ходжа додал:

— Кой знае защо, тя се изплаши, щом чу гласа ми. Сигурно тоя евнух се е държал с нея лошо в отсъствието на повелителя.

Емирът начумерен погледнал евнуха, който се затресъл и се прегънал доземи, без да посмее да каже нито дума за свое оправдание.

— Гюлджан, заплашва те опасност — рекъл Настрадин Ходжа. — Но аз ще те спася и ти трябва да ми вярваш, защото изкуството ми преодолява всичко.

Той млъкнал, очаквайки отговор. Мигар Гюлджан не разбрала, не се досетила? Но ето, зачул се нейният глас:

— Аз те чувам, Хюсеин Хуслия, мъдрецо от Багдад, познавам те и ти вярвам, за което говоря тук, в присъствието на повелителя, чиито нозе виждам през пролуката на завеската ми.

Като не забравял, че пред лицето на емира е необходимо да пази учен и важен вид, Настрадин Ходжа рекъл строго:

— Дай ми ръката си, за да мога да определя по цвета на ноктите болестта ти.

Коприната се люшнала, разтворила се. Настрадин Ходжа предпазливо взел тънката ръка на Гюлджан. Чувствата си той можел да изрази, само като й стисне ръката. Гюлджан му отговорила едва-едва. Той обърнал ръката й с дланта нагоре, разглеждал я внимателно и дълго. „Колко е отслабнала!“ — Мислел си той с болка на сърцето. Емирът се навел през рамото му, засумтял над самото му ухо. Настрадин Ходжа му показал нокътя от кутрето на Гюлджан и угрижено поклатил глава. Макар нокътят на кутрето да не се различавал по нищо от останалите нокти, емирът все пак видял в него нещо особено, свил устни и отговорил на Настрадин Ходжа с многозначителен, разбиращ поглед.

— Какво те боли? — попитал Настрадин Ходжа.

— Сърцето — отговорила тя само с въздишка. — Боли ме сърцето от мъка и тъга.

— Коя е причината за твоята мъка?

— Разделена съм от оня, когото обичам.

Настрадин Ходжа пошепнал на емира:

— Тя се е разболяла, защото е разделена от повелителя.

Лицето на емира грейнало от радост. Той засумтял още по-силно.

— Разделена съм от моя любим! — говорела Гюлджан. — И ето, сега чувствувам, че моят възлюбен е тук, наблизо, но не мога нито да го прегърна, нито да го целуна. О, скоро ли, скоро ли ще настъпи денят, когато той ще ме прегърне и ще ме приближи до себе, си!…

— Всемогъщи аллах! — възкликнал Настрадин Ходжа, като се престорил на учуден. — Каква силна страст й е внушил повелителят за толкова късо време!

Емирът изпаднал в безкраен възторг. Той дори не можел вече спокойно да стои на едно място, пристъпвал от крак на крак и глупаво се кискал в шепата си.

— Гюлджан! — рекъл Настрадин Ходжа. — Успокой се. Оня, когото любиш, те чува.

— Да, да! — не издържал емирът. — Той чува, Гюлджан. Твоят възлюбен те чува!

Иззад завеската се дочул тих смях, напомнящ ромон на вода. Настрадин Ходжа продължил:

— Заплашва те опасност, Гюлджан, но не се страхувай. Аз, знаменитият мъдрец, звездоброец и лечител Хюсеин Хуслия, ще те спася!

— Той ще те спаси! — повтарял възхитеният емир. — Той непременно ще те спаси!

— Чуваш ли какво казва повелителят — завършил Настрадин Ходжа. — Трябва дами вярваш, аз ще те избавя от опасността. Денят на твоята радост е близо. Повелителят сега не може да влезе при тебе, защото го предупредих, че звездите му забраняват да се докосва до покривалото на жена. Но звездите вече изменят разположението си, ти разбираш, Гюлджан! Скоро те ще влязат в благоприятно съчетание и ти ще прегърнеш възлюбения си. Денят, в който ще ти изпратя цера, ще предшествува твоята радост. Ти разбираш, Гюлджан! Щом получиш цера, трябва да бъдеш готова!

— Благодаря ти, благодаря ти, Хюсеин Хуслия! — отговорила тя, като се смеела и плачела от радост. — Благодаря ти, несравними и мъдри изцелителю на болести. Моят възлюбен е наблизо, аз чувствувам как заедно, удар в удар, бият нашите сърца!

Емирът и Настрадин Ходжа излезли.

На портичката ги настигнал главният евнух.

— О, повелителю! — извикал той, като паднал на колене. — Наистина такъв изкусен лечител светът още не е виждал. Три дни тя лежа неподвижно, а сега изведнъж напусна ложето си, смее се и танцува и дори ме удостои с една плесница, когато се приближих до нея.

„Познавам я — помислил си Настрадин Ходжа. — Тя винаги е била бърза в ръката, моята Гюлджан.“

На утринната трапеза емирът обсипал всички придворни с милости, на Настрадин Ходжа подарил две кесии: една голяма, напълнена със сребро, и една по-малка — със злато.

— Ала каква страст сме й вдъхнали ние! — говорел той, като се подсмивал. — Признай си, Хюсеин Хуслия, на тебе не ще да ти се е случвало често да виждаш такава страст, нали? А как трепереше гласът й, как тя се смееше и плачеше! Какво ли още ще видиш, Хюсеин Хуслия, когато заемеш длъжността главен евнух!

Шепот преминал по редиците приведени придворни. По лицето на Бахтияр се плъзнала злорада усмивка. Едва сега Настрадин Ходжа разбрал кой е подсказал на емира мисълта да го назначи главен евнух.

— Тя вече оздравя — продължил емирът — и сега няма никакви причини да бавим назначението ти. Сега ние с тебе, Хюсеин Хуслия, ще пием чай, а после ти ще можеш да се уединиш с лекаря. — Хей ти! — обърнал се той към лекаря. — Иди да си вземеш ножовете. Бахтияр, подай ми указа.

Настрадин Ходжа се задавил с горещия чай и се закашлял. Бахтияр с готов указ в ръце излязъл напред, като треперел от отмъстителна наслада. Подали перо на емира, той се подписал и върнал указа на Бахтияр, който бързо ударил медния издълбан печат.

Всичко това свършили за една минута.

— Ти, изглежда, онемя от толкова голямо щастие, о, почтени ми мъдрецо Хюсеин Хуслия! — с тържествуваща усмивка рекъл Бахтияр. — Но придворният обичай изисква да благодариш на емира!

Настрадин Ходжа превил колене пред емира.

— Най-сетне се сбъдна мечтата ми! — рекъл той. — И как ме е яд за забавянето, което произтича от необходимостта да приготвя илач за наложницата на емира, за да закрепя излекуването й, без което болестта пак ще се върне в тялото й!

— Мигар приготвянето на илача отнема толкова много време? — попитал разтревожен Бахтияр. — Илачът може да се приготви за половин час.

— Тъкмо така — потвърдил емирът. — Половин час е напълно достатъчен.

— О, повелителю, всичко зависи от звездите Сад-ад-Забих — отговорил Настрадин Ходжа, като пуснал в ход последното си най-силно средство. — В зависимост от тяхното съчетание ще ми трябват от два до пет дни.

— Пет дни — възкликнал Бахтияр. — О, почтени Хюсеин Хуслия, аз никога не съм чувал, че за приготвянето на един илач са потребни пет дни!

Настрадин Ходжа се обърнал към емира:

— Може би на пресветлия владетел ще е благоугодно да възложи по-нататъшното лечение на новата наложница не на мене, а на великия везир Бахтияр? Нека той се опита да я излекува, само че тогава не отговарям за живота й.

— Какво приказваш, какво приказваш, Хюсеин Хуслия! — уплашил се емирът. — Бахтияр нищо не разбира от болести, па и изобщо той не е много силен в ума, за което ние с тебе вече си говорихме, когато аз ти предлагах да заемеш длъжността велик везир.

По цялото тяло на великия везир минал бавен гърч; той устремил към Настрадин Ходжа поглед, изпълнен с неуталожима злоба.

— Върви и се заеми с приготвянето на илача — завършил емирът. — Но пет дни е много дълго, Хюсеин Хуслия. Може би ще съумееш да се справиш по-бързо, защото ние горим от нетърпение да те видим главен евнух.

— Велики господарю, и аз самият горя от нетърпение! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Ще се постарая да се справя по-бързо.

Като се оттеглял и се кланял непрестанно, той излязъл. Бахтияр го изпроводил с поглед, в който личало явно съжаление, че врагът и съперникът му си отива, без да е изгубил нищо от предишната си тежест.

„О, змия, коварна хиена! — мислел Настрадин Ходжа, като скърцал със зъби от ярост. — Но ти закъсня, Бахтияр, сега нищо няма да успееш да направиш с мене, защото аз знам онова, което исках да узная; всички входове, коридори и изходи в харема на емира! О, моя скъпоценна Гюлджан, ти се изхитри да се разболееш тъкмо навреме и с болестта си спаси Настрадин Ходжа от ножовете на дворцовия лекар. Впрочем справедливо ще е да се каже, че си се грижила за себе си!“

Той се запътил към своята кула. В подножието й на сянка седели стражарите и играели на зарове; един от тях, проиграл всичко до конец, свалял ботушите си, за да ги заложи. Било много жежко, но в кулата, зад дебелите стени, царяла влажна прохлада. Като се изкачвал по тясната каменна стълба, Настрадин Ходжа минал покрай вратата си и влязъл направо в горната стая, дето се намирал багдадският мъдрец.

През време на пленничеството си старецът необикновено космясал, видът му станал див. Очите му святкали под надвисналите вежди. Той посрещнал Настрадин Ходжа с проклятие:

— Докога ще ме държиш затворен, о, сине на греха, да падне камък на главата ти и да излезе от ходилата на краката ти! О, отвратителни мошенико и измамнико, който си присвои името ми, халата ми, чалмата ми, пояса ми, гробищни червеи да те изгризат жив, да ти проядат стомаха и черния дроб дано!

Настрадин Ходжа бил свикнал вече и не се обиждал:

— Почтени Хюсеин Хуслия, днес аз измислих ново мъчение за тебе, а именно: да стисна главата ти с помощта на въже и тояги. Долу седят стражите, ти трябва да викаш така, че да те чуват.

Старецът се приближил до запречения с решетки прозорец и завикал с тъжен глас:

— О, всемогъщи аллах! О, мъченията ми са нетърпими! О, не ми стискай главата с въже и тояги! О, по-добре смърт, отколкото тия мъки!

— Почакай, почтени Хюсеин Хуслия — опрял го Настрадин Ходжа. — Викаш лениво и без всякакво старание, а стражарите, не забравяй, са извънредно опитни в тия работи. Ако доловят във виковете ти преструвка и донесат на Арсланбег, тогава ти ще паднеш в ръцете на истинския джелатин. Затова по-добре прояви необходимото усърдие сега. Ето, аз ще ти покажа как трябва да викаш.

Настрадин Ходжа се приближил до прозореца, напълнил гърдите си с въздух и изведнъж закрещял така, че старецът, запушил уши, отскочил встрани.

— О, потомъко на нечестивите! — възкликнал той. — Та откъде ще взема такова гърло, че виковете ми да се чуват на другия край на града!

— Това е единственият начин да избегнеш ръцете на джелатина — възразил Настрадин Ходжа.

Наложило се старецът да се понапъне. Той викал и виел толкова тъжно, че стражарите в подножието на кулата прекъснали за малко играта и с упоение заслушали.

Дълго след това старецът не могъл да се съвземе от кашляне и да си поеме дъх.

— Ох! — мълвял той. — Мигар моят стар гръклян може да се товари толкова?! Е, доволен ли си днес от виковете ми, презрени голтако, да те навести Азраил дано!

— Напълно доволен — отговорил Настрадин Ходжа. — И ето сега, мъдри Хюсеин Хуслия, ти ще получиш награда за усърдието си.

Той измъкнал кесиите, които му дал емирът, изсипал парите на един поднос и ги разделил на две равни части.

Старецът не преставал да ругае и проклина.

— За какво ме ругаеш? — спокойно рекъл Настрадин Ходжа. — Мигар опозорих с нещо името Хюсеин Хуслия? Или посрамих учеността му? На, виждаш ли парите? Емирът ги даде на Хюсеин Хуслия, знаменития звездоброец и лечител, задето излекува една девойка от харема.

— Ти си излекувал, девойка? — старецът се задавил. — Но какво разбираш ти от болести, невежа такъв, мошеник и голтак!

— Аз нищо не разбирам от болести, затова пък разбирам от девойки — отговорил Настрадин Ходжа. — Ето защо ще бъде справедливо да разделим подаръка на емира наполовина — на тебе за това, което ти разбираш, а на мене за това, от което аз разбирам. И още трябва да ти кажа, Хюсеин Хуслия, че аз я излекувах не как да е, а след като изследвах предварително разположението на звездите. Снощи видях, че звездите Сад-ад-Сууд съвпаднаха със звездите Сад-ал-Ахбия, докато съзвездието на Скорпиона се обърна към съзвездието на Козирога.

— Какво? — извикал старецът и в негодувание затичал из стаята. — О, невежа, достоен само да караш магарета! Ти не знаеш дори, че звездите Сад-ад-Сууд не могат да съвпаднат със звездите Сад-ал-Ахбия, защото и едните, и другите се намират в едно и също съзвездие! Как си могъл да видиш по това време на годината съзвездието на Скорпиона! Аз самият цяла нощ гледах небето, там съвпаднаха звездите Сад-Була и Ас-Симак, докато Ал-Джахба залязваше, чуваш ли, невежо! Никакъв Скорпион няма там сега! Ти си сбъркал, о, магаретарю, който си се захванал с чужда работа, ти си взел За Скорпион звездите Ал-Хак, които противостоят сега на звездите Ал-Бутейн!

Негодувайки и изобличавайки Настрадин Ходжа в невежество, той дълго говорил за истинското разположение на звездите. Настрадин Ходжа слушал внимателно, като се стараел да запомни всяка една дума, за да не сбърка после, когато разговаря е емира в присъствието на мъдреците.

— О, невежа, син на невежа, внук и правнук на невежа! — продължавал старецът. — Ти дори не знаеш, че сега, в деветнайсетото стоене на луната, наречено Аш-Шуала, което се пада в знака на Стрелеца, човешките съдби се определят само от звездите на този знак и от никои други, за което ясно се говори в книгата на мъдрия Шихаб-ад-дин Махмуд-ибн-Караджи…

„Шихаб-ад-дин Махмуд-ибн-Караджи — запомнял Настрадин Ходжа. — А утре в присъствието на емира ще изоблича брадатия мъдрец, че не знае тази книга, за да се всели в сърцето му спасителен страх пред учеността ми…“