Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Емирската хазна понесла големи щети. При гробницата на свети Богаеддин не събрали и десета част в сравнение с доходите от миналите години. Освен това сред народа отново били хвърлени семената на дръзко свободомислие. Шпионите донасяли, че слухът за събитията около гробницата достигнал до най-отдалечените кътчета на държавата и предизвикал вече отгласи: в три села жителите отказвали да доизградят джамиите, а в четвърто позорно изгонили моллата.

Емирът заповядал на великия везир Бахтияр да събере дивана — държавния съвет. Диванът се събрал в дворцовата градина. Тя била забележителна градина, една от най-прекрасните в света. Редки плодове зреели тук на клонести, разкошни дървета — камфорни, бадемови и хорасански кайсии, сливи, смокини, портокали и много други плодове, които е невъзможно да се изброят. Рози, теменуги, шибои, лавандула и анемони растели на цели купчини и изпълвали въздуха с райско благоухание; маргаритки се смеели и нарциси влюбено ги гледали; шуртели шадравани, стада златни рибки сновели из мраморните басейни и навсякъде били накачени сребърни кафези, в които цвъртели, свирели и чуруликали на разни гласове чуждоземни птици. Но везирите, сановниците, мъдреците и поетите равнодушно минавали покрай тях, чужди на тая вълшебна красота, без да видят и чуят нищо, защото всичките им мисли били заети с грижите да се издигнат, да се предпазят от ударите на враговете си и да нанесат на свой ред също такива удари и в техните корави, изсъхнали сърца не оставало вече място за нищо друго, и ако изведнъж всички цветя в целия свят повехнели и всички птици в света престанели да пеят, те нямало да забележат това, погълнати от честолюбивите си алчни кроежи. С очи, лишени от блясък, със стиснати безкръвни устни, те вървели, като шляпали с чехлите си по пясъчните пътеки, изкачвали се в беседката, оплетена с разкошните тъмни листа на чимшира, и след като подпирали на стената жезлите си, украсени с тюркоази, заемали местата си на копринените възглавки. Навели глави, увенчани с огромни бели чалми, те чакали безмълвно повелителя. Когато той влязъл — с тежки стъпки, без да поглежда никого, с печата на мрачна размисъл по лицето, — всички станали, навели се в поклон почти до земята и така, без да се изправят, стоели, докато той не им дал кратък знак с ръка. Тогава коленичили, както изисквал дворцовият обичай, и се отпуснали с цяло тяло на петите си, като при това докосвали килима с пръстите на отпуснатите си ръце; всеки от тях се мъчел да отгатне върху чия глава ще се излее днес гневът на емира и каква полза може да извлече от това за себе си.

Зад гърба на емира се строили в полукръг, както обикновено, придворните поети и тихичко се прокашляли, за да си прочистят гърлата. Най-изкусният от тях, който носел титла „цар на поетите“, повтарял наум съчинените тая сутрин стихове, като се тъкмял да ги каже пред емира уж в порив на свръхестествено вдъхновение.

Дворцовият мухобиец и емирският наргилджия заели определените им места.

— Кой е повелител на Бухара? — захванал емирът с тих глас, който накарал всички да потреперят. — Кой е повелител на Бухара, питаме ви, ние или той — този проклет богохулник Настрадин Ходжа?! — Той се задъхал за миг и като надвил яростта си, завършил заканително: — Емирът ви слуша! Говорете!

Над главата му се клатели ветрилата от конски опашки; свитата мълчала, обзета от страх, везирите незабелязано се побутвали с лакти.

— Той размири цялата държава! — отново захванал емирът. — Той вече три пъти успя да смути спокойствието на нашата столица! Той ни лиши от покой и сън, а нашата хазна — от законни доходи! Той открито призовава народа към въстание и бунт! Как трябва да постъпим с такъв престъпник — питаме ви ние?

Везирите, сановниците и мъдреците отговорили в един глас:

— Той безспорно заслужава най-жестоко наказание, о, средоточие на вселената и убежище на света!

— А защо досега е още жив? — попитал емирът. — Или ние, вашият повелител, чието име трябва да произнасяте само с трепет и винаги паднали по очи на земята, което впрочем не правите от леност, дързост и нехайство, или, повтарям, ние сами трябва да отидем на пазара да го хванем, докато вие се отдавате на празно чревоугодие и разврат в харемите си и си спомняте за задълженията си пред нас само в дните, когато получавате заплата? Какво ще ни отговориш, Бахтияр?

Като чули името Бахтияр, всички останали облекчено въздъхнали. По устните на Арсланбег, който имал стара вражда с Бахтияр, се плъзнала злорада усмивка. Бахтияр, скръстил ръце на корема си, се поклонил доземи на емира.

— Да пази аллах великия емир от беди и нещастия! — захванал той. — Предаността и заслугите на нищожния роб, който е само прашинка в лъчите, на емировото величие, са известни на емира. До назначаването ми на длъжността велик везир държавната хазна беше винаги празна. Но аз определих множество мита, установих такса за назначаване на длъжност, обложих с данъци всичко в Бухара и сега нито един жител не може дори да кихне, без да плати за това на хазната. Освен това намалих наполовина заплатите на всички дребни чиновници, войници и стражари, като възложих грижите за изхранването им на бухарските жители, с което спестих на емирската хазна, о, повелителю, доста множко. Но аз не съм казал още всичко за заслугите си: в старанията си стигнах дотам, че на гробницата на светейшия шейх Богаеддин отново почнаха да се извършват чудеса, което привлече към тази гробница много хиляди поклонници и хазната на нашия владетел, пред когото всички останали господари на света не са нищо друго освен прах, всяка година се изпълва с пожертвования и доходите се увеличиха многократно…

— Къде са те, тези доходи? — пресякъл го емирът. — Отне ни ги Настрадин Ходжа. И ние те питаме не за заслугите ти — за тях сме слушали вече много пъти. Ти по-добре кажи как да заловим Настрадин Ходжа.

— О, повелителю! — отговорил Бахтияр. — В задълженията на великия везир не влиза залавянето на престъпниците. Тия дела в нашата държава са възложени на Арсланбег, началник на дворцовата стража и войската.

С тия думи той още веднъж се поклонил доземи на емира, като изгледал тържествуващо и злорадо Арсланбег.

— Говори! — заповядал емирът.

Арсланбег станал, като хвърлил злобен поглед на Бахтияр. Той дълбоко въздъхнал, черната му брада се разклатила на корема.

— Аллах да пази нашия слънцеподобен владетел от беди и нещастия, от болести и огорчения! Заслугите ми са известни на емира. Когато таванският хан поведе война срещу Бухара, благоугодно беше на емира, средоточие на вселената и сянка на аллаха на земята, да ми възложи предводителството на бухарската войска. И аз се разпоредих така, че ние без кръвопролитие отбихме победоносно врага и цялата работа свърши за наше благо. А именно: на много дни път от таванската граница и навътре в нашата страна всички градове и селища бяха по моя заповед превърнати в развалини, посевите и градините унищожени, пътищата и мостовете разрушени. И когато тиванците нахълтаха в нашата земя, видяха само пустиня, без градини и без живот, и си казаха: „Няма да отидем в Бухара, защото там няма какво да ядем и какво да спечелим.“ Те се върнаха назад и си отидоха осмени и поругани! И нашият господар, емирът, благоволи тогава да признае, че разорението на страната от собствената му войска е дело толкова мъдро и полезно, че нареди да не се поправя нищо и да се оставят градовете, селищата, нивята и пътищата в същия разрушен вид, за да не дръзват и занапред чуждоземните племена да нахлуват в страната ни. Така аз победих тиванците. Освен това аз, обучих в Бухара много хиляди шпиони…

— Млъкни, самохвалко! — провикнал се емирът. — А защо твоите шпиони и до днес не са заловили Настрадин Ходжа?

Арсланбег мълчал дълго, объркан, най-сетне признал:

— О, повелителю, приложих всички похвати, но моят разум е безсилен против този злодей и богохулник. Мисля, повелителю, че трябва да поискаме съвет от мъдреците.

— Кълнем се в нашите праотци, вие всички сте достойни да бъдете избесени на градската стена! — кипнал емирът и в яда си зашлевил пътем една плесница на своя наргилджия, който тъкмо тогава се наврял под царската му длан. — Говори! — заповядал той на най-стария мъдрец, прочут сред другите с брадата си, с която можел да се опаше два пъти като с пояс.

Мъдрецът станал и като прочел молитва, огладил знаменитата си брада, което не можал да направи отведнъж, а постепенно, като я провирал с дясната си ръка през пръстите на лявата.

— Да продължи аллах безкрайно блестящите дни на повелителя за благото и радостта на народа! — захванал той. — Тъй като гореспоменатият злодей и смутител Настрадин Ходжа е все пак човек, от това може да се заключи, че тялото му е също тъй устроено, както и на всички останали хора, тоест състои се от двеста четирийсет кости и триста и шейсет жили, които управляват белите дробове, черния дроб, сърцето, далака и жлъчката. Основа на всички жили е, както ни учат на това мъдрите, сърдечната жила, от която се разклоняват всички останали, и това е неоспорима и свята истина в противоположност на еретическото учение на нечестивия Абу-Исак, който се осмелява да твърди лъжливо, че уж основа на човешкия живот била белодробната жила. Съобразно с книгите на премъдрия Авицена, на благочестивия Мохамед-ал-Расул, на гръцкия лекар Хипократ, а също тъй на Авероес от Кордона, с плодовете на чиито размишления се храним и досега, а също тъй съгласно ученията на Ал-Кеяди, Ал-Фараби, Абубацер-ибн-Туфейл; ще кажа и ще се осмеля да твърдя, че аллах е създал Адам от четири стихии — вода, земя, огън и въздух, и е направил при това така, че жълтата жлъчка да има природата на огъня, което ние виждаме и в действителност, защото тя е гореща и суха, черната жлъчка — природата на земята, защото е студена и суха, слюнката — природата на водата, защото е студена и влажна, кръвта — природата на въздуха, защото е гореща и влажна. И ако лишим човека от някоя от тези съдържащи се в него течности, то същият този човек неизбежно ще умре и изхождайки от това, аз смятам, о, пресветли повелителю, че трябва да лишим споменатия богохулник и смутител Настрадин Ходжа от кръвта, при което е за предпочитане да се отдели главата от тялото му, защото заедно с изтичащата кръв от тялото на човека изчезва животът и не се връща. Ето моя съвет, о, пресветли господарю и убежище на света!

Емирът изслушал всичко това внимателно и без да отговори нищо, с едва забележимо движение на веждите дал знак на другия мъдрец, който макар да отстъпвал на първия по дължина на брадата, затова пък неизмеримо го превъзхождал по размерите и великолепието на чалмата си, чиято прекомерна тежест изкривила през дългите години настрани и надолу врата му, а това му придавало вид на човек, вечно надзъртащ отдолу нагоре през тясна пролука. Като се поклонил на емира, той рекъл:

— О, велики господарю, с блясъка си подобен на слънцето! Аз не мога да се съглася с тоя начин на избавление от Настрадин Ходжа, защото известно е, че не само кръвта е необходима за живота на човека, но също и въздухът. И ако стиснем гърлото на човека с въже и по този начин прекратим достъпа на въздух в дробовете му, човекът ще умре неизбежно и не ще може да възкръсне после…

— Така — рекъл тихо емирът. — Вие сте напълно прави, о, най-мъдри от мъдрите, и вашите съвети без съмнение са скъпоценни за мене! И как наистина бихме се избавили от Настрадин Ходжа, ако вие не ни бяхте дали тези ценни съвети!

Той спрял, безсилен да сдържа повече обхваналия го гняв и ярост; бузите му треперели, ноздрите му се издували, в очите му пламтели светкавици. Но придворните ласкатели — философите и стихотворните, които стоели, строени в полукръг зад гърба на емира — не виждали страшното лице на своя господар и затова не доловили гнева и насмешката в думите му, насочени към мъдреците, и като взели тези думи за чиста монета, помислили, че мъдреците действително са се отличили пред емира, който ще ги приближи към себе си и ще ги обсипе с милостите си, и решили, че трябва незабавно да си осигурят тяхното благоразположение, та по-нататък да извлекат от това полза за себе си.

— О, най-мъдри, о, бисери, украсяващи венеца на нашия пресветъл господар, о, мъдри, надминали с мъдростта си самата мъдрост и вдълбочени в мъдростта на най-мъдрите!

Така славословели те, като се стараели да се надминат един друг с изисканост и усърдие, и не забелязали, че емирът, обърнат към тях, ги гледа, потрепервайки от ярост, с пронизителен поглед, а наоколо се е възцарила зловеща тишина.

— О, светилници на разума и съдини на знанието! — продължили те, затворили в самозабрава очи и треперейки от сладостно раболепие. Но изведнъж царят на поетите зърнал погледа на емира и тозчас сякаш глътнал ласкателния си език и се стъписал, обзет от ужас, а след него млъкнали всички останали и затреперили, защото разбрали грешката си, която произтичала от прекомерното им желание да хвалят.

— О, безделници, о, измамници! — възкликнал негодуващо емирът. — Сякаш сами не знаем, че ако отсечем главата на човека или го удушим с въже, той няма да възкръсне вече. Но затова трябва отпърво да заловим човека, а вие, безделници, ленивци, измамници и глупци, не казахте нито дума за това — как да го заловим. Всички везири, сановници, мъдреци и стихотворни, които присъствуват тук, ние лишаваме от заплата дотогава, докато не бъде заловен Настрадин Ходжа. И заповядваме да се обяви награда от три хиляди танга за оня, който го залови! И предупреждаваме също, че убедени във вашата леност, тъпота и нехайство, ние изписахме от Багдад на служба при себе си нов мъдрец на име Хюсеин Хуслия, който служеше досега на моя приятел — багдадския халиф. Той е вече на път, скоро ще дойде и тогава тежко на вас, които мачкате дюшеците, гълтате храна и тъпчете бездънните си джобове! — продължил той, като се разгорещявал все повече и повече. — Изгонете ги! — извикал той на стражата. — Изгонете ги всички оттук! Изгонете ги с ритници!

Стражарите се спуснали към вцепенените придворни, хващали ги без всякакъв подбор и почит, мъкнели ги към вратата и ги хвърляли оттам надолу по стълбата, а долу ги подхващали други стражари, изпращали ги с плесници, юмруци и ритници; придворните тичали, изпреварвали се един друг; побелелият мъдрец паднал, като се оплел в брадата си, а спънат в него, се сгромолясал и вторият мъдрец — с глава право в бодливия розов храст и замаян от падането, лежал там дълго с изкривения си врат, сякаш надзъртал отдолу нагоре през тясна пролука.