Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Изведнъж Настрадин Ходжа забелязал, че тълпата е оредяла. Мнозина бързо се разотивали, дори се разтичали. „Дали заптиите не се промъкват към мене?“ — обезпокоен си помислил той.

Тутакси разбрал всичко, когато видял приближаващия лихвар. След него под охраната на заптиите вървели един грохнал белобрад старец в халат, изцапан с глина, и една загърната с покривало жена, по-точно девойка, съвсем млада още, както установил Настрадин Ходжа, щом се вгледал с опитно око в походката й.

— А къде е Закир, къде са Джура, Мохамед и Садък? — попитал със скърцащ глас лихварят, като оглеждал с единственото си око хората наоколо; другото било мътно и неподвижно, покрито с перде. — Те преди малко бяха тук, аз ги зърнах отдалече. Скоро ще настъпи срокът на техните дългове, напразно бягат и ре крият. Река ли, и тъй, и тъй ще ги намеря.

Понакуцвайки, той помъкнал гърбицата си по-нататък.

— Гледайте, гледайте, тоя паяк поведе на емирския съд грънчаря Нияз й дъщеря му.

— Не е дал на грънчаря дори един ден отсрочка!

— Проклет да бъде тоя лихвар. След две седмици е срокът за плащане на моя дълг!

— А моят срок е след седмица.

— Гледай, всички се разбягват пред него и се крият, като че разнася проказа или холера.

— Той е по-лош от прокажен, тоя лихварин!

Горчиво разкаяние мъчело душата на Настрадин Ходжа.

Той повторил клетвата си: „Аз ще го удавя в същото езеро!“

Арсланбег пуснал лихваря, без да чака ред. След лихваря до дъсчената площадка се приближили грънчарят и дъщеря му, коленичили, целунали ресните на килима.

— Мир на тебе, почтени Джафар! — приветливо рекъл великият везир. — Какво те води насам? Падни в краката на великия емир и му изложи делото си.

— О, велики владетелю, господарю мой! — захванал Джафар, като се обръщал към емира, който кимнал в просъница, после пак захъркал и засумтял с нос. — Дойдох да искам справедливост от тебе. Ето тоя човек на име Нияз и по занятие грънчар ми дължи сто танга и още триста танга лихва за тоя дълг. Днес заранта изтече срокът за плащането му, но грънчарят не ми е заплатил нищо. Съди ни, о, мъдри емире, слънце на вселената!

Писарите записали в книгите си тъжбата на лихваря, след това великият везир се обърнал към грънчаря:

— Грънчарю, великият емир те пита. Признаваш ли тоя дълг? Може би оспорваш деня и часа?

— Не — със слаб глас отговорил грънчарят и побелялата му глава клюмнала. — Не, мъдри и справедливи везирю, нищо не оспорвам — нито дълга, нито деня, нито часа. Само моля за отсрочка от един месец и прибягвам към великодушието й милостта на нашия емир.

— Позволи ми, о, господарю, да обявя решението, което прочетох по лицето ти — рекъл Бахтияр. — В името на милостивия и милосърден аллах, според закона, ако някой не заплати в срок своя дълг, постъпва с цялото си семейство в робство при тоя, комуто е длъжен, и остава в робство дотогава, докато не заплати дълга си с лихвите за цялото време, като се включи тук и времето, прекарано в робство.

Главата на грънчаря се навеждала все по-ниско и по-ниско и изведнъж се затресла, мнозина в навалицата се извърнали, за да сподавят тежките си въздишки. Раменете на девойката потреперили: тя плачела под покривалото си. Настрадин Ходжа за стотен път си повтарял: „Той ще бъде удавен, тоз безжалостен мъчител на сиромасите.“

— Но милостта на нашия повелител, неговото великодушие са безгранични! — продължавал през това време Бахтияр, извисил глас.

Старият грънчар повдигнал глава, лицето му просветляло в надежда.

— Макар срокът за изплащането на дълга да е вече минал, емирът подарява на грънчаря Нияз отсрочка един час. Ако след изтичането на тоя час грънчарят Нияз пренебрегне установеното от вярата и не заплати целия си дълг с лихвите, ще трябва да се постъпи според закона, както вече беше казано. Върви, грънчарю, и нека пребъде над тебе занапред милостта на емира!

Бахтияр млъкнал и тогава се разшавал и загълчал хорът на ласкателите, които се тълпели зад трона.

— О, справедливи, който затъмняваш със справедливостта си самата справедливост, о, милосърдни й мъдри, о, великодушни емире, о, украса на земята и слава на небето, наш пресветли емире!

Тоя път ласкателите надминали себе си и славословели толкова високо, че дори събудили емира, който, недоволно смръщен, им заповядал да млъкнат. Те млъкнали, целият народ на мегдана, също мълчал и изведнъж в тази тишина се разнесъл могъщ, раздиращ ушите рев.

Ревяло магарето на Настрадин Ходжа. Дали му било омръзнало да стои на едно място, дали било зърнало нейде дългоух събрат и било решило да се поздрави с него, но то ревяло, вирнало опашка, източило муцуна с жълти оголени зъби, ревяло оглушително, неудържимо и ако спирало за миг, то било само за да си поеме дъх, да отвори още по-широко устата си и да зареве и захълца още по-силно.

Емирът си запушил ушите. Заптиите се спуснали сред навалицата. Ала Настрадин Ходжа бил вече далеко. Той дърпал съпротивяващото се магаре и високо го ругаел:

— На какво се радваш, проклето магаре? Мигар не можеш по-тихо да възхваляваш милосърдието и мъдростта на емира? Или може би се надяваш да получиш за усърдието си длъжността главен придворен ласкател?

Тълпата посрещала думите му с гръмовит смях, разстъпвала се пред него и пак се сключвала пред заптиите, които не успели да настигнат Настрадин Ходжа, да го подложат под камшиците и да му отнемат магарето за емирската хазна заради дръзкото смущение на спокойствието.