Дейвид Морел
Братството на камъка (2)

ЧАСТ ПЪРВА
Изкуплението

Къщата на мъртвите

Намираше се на запад от Куентин, щата Върмонт. На четвърт миля от двупосочното шосе, вдясно от гребена на хълма, скрито отчасти от борови дървета. Околните възвишения бяха по-високи и обрасли с гъсти кленови гори, които сега, през есента, преливаха в оранжеви, жълти и червени тонове. Висока телена ограда вървеше успоредно на пътя, като променяше посоката си под прав ъгъл и изчезваше дълбоко в гората. Трудно можеше да се изчисли площта, тъй като не се виждаше докъде стига оградата, но няма да сте далеч от истината, ако решите, че е поне стотина декара. Най-близката постройка бе една дъсчена бензиностанция, която оставаше доста назад, почти извън полезрението, от другата страна на серпантината. А фабриката за кленов сироп изобщо не се виждаше, защото бе на миля.

Отдалечено и уединено място.

Мирно и спокойно.

Гледайки покрития с борове хълм, човек би могъл да си помисли, че това тайнствено място, заобиколено от прекрасни дървета, сигурно е убежище на някой милионер, където той почива от напрежението на работата, отдаден на незнайни удоволствия.

А може би беше зимен курорт, затворен до падането на снега… Или пък…

Но ако човек само минаваше оттам с кола, никога нямаше да разбере това. Нямаше пощенска кутия, нито някакъв знак на вратата, а самата тя беше заключена с дебела верига и още по-солиден катинар. Алеята от другата страна бе буренясала, цялата в храсталаци и повалени дървета. Все пак ако любопитството продължи ви измъчва, най-добре попитайте във фабриката за сироп. Но сто на сто ще се почувствате още по-незадоволени и объркани. Работниците във фабриката, истински жители на Нова Англия, ще ви говорят с охота за времето, но не и за собствената си или на своите съседи работа. Не бива да им се сърдите. Те наистина не знаят, въпреки че се разнасят какви ли не слухове.

 

 

Гледана от въздуха, постройката на хълма бе по-голяма, отколкото се виждаше от пътя. Можеше да се забележи също така, че тя не е единствена. Други по-малки сгради, някои скрити от боровете, оформяха трите страни на квадрат, четвъртата на който бе самата къща. В пространството между тях бяха насадени цветя, храсти и дървета. Две алеи, застлани с бели камъни, се пресичаха в средата на квадрата. Получаваше се едно балансирано, симетрично подредено пространство, което успокояваше окото. По-малките постройки, строени в редица като градски къщички, имаха островръхи покриви, копирайки в умален вид високия алпийски покрив на сградата.

Въпреки голямата площ на имението навън имаше доста малко хора. Дребен пазач почистваше градината. Двама работника събираха ябълки в овощната градина, която се намираше зад едната редица постройки. Тънка струйка дим се вдигаше от огъня, запален в голямата зеленчукова градина зад другия ред сгради. При това многообразие от земеделски култури, имението сигурно имаше доста обитатели. Но въпреки явните следи на човешко присъствие, то изглеждаше някак изоставено и пусто. Ако имаше гости, изглеждаше странно, че те не желаеха да се възползват от прелестта на тихия есенен ден. Явно имаха много важни причини, за да останат вътре.

Уединението на обитателите беше част от тайнствеността на това място. През 1951 година отнякъде дойдоха цял отряд работници. Странно бе, че този, който бе финансирал строежа, не се възползва от евтината работна ръка тук, затова жителите на Куентин не знаеха какво става на този хълм. Когато работниците поставиха масивната порта и заминаха, местните жители откриха с изненада един доста впечатляващ комплекс. Те си спомниха историите за разработването на атомната бомба в Ню Мексико в края на войната, които бяха чели в пресата. Бяха чували, че правителството построило в пустинята малък град. Местното общество започна да се надява, че бизнесът в града им ще се съживи. Но надеждите им бяха напразни. Най-странното бе, че хората, които отиваха в къщата на хълма, никога не се връщаха обратно.

 

 

Къщичката, една от двадесетте еднакви къщички в целия комплекс, бе на два етажа. На долния имаше работна стая, която беше снабдена е всичко, от което нейният обитател се нуждаеше за своите занимания през свободното си време. Някой от обитателите може би рисуваше в момента, или пък правеше скулптури, плетеше, а може би изработваше дърворезби. Или прекопаваше малката градинка, каквато имаше зад всяка къщичка. А сигурно имаше и такива, които отглеждаха рози.

Обитателят на тази къщичката, в която надникнахме, в момента усилено се занимаваше с гимнастически упражнения и съчиняваше стихове. Той знаеше, че не може да се концентрира, ако тялото му не е в добра форма. Всъщност в своя предишен живот той беше посветил голяма част от времето си, за да изучи основно принципите на Дзен-будизма, защото смяташе, че с помощта на това учение ще извиси духа си. Сега всеки ден в продължение на един час той вдигаше тежести, скачаше на въже, правеше гимнастика и упражняваше различните „ката“ — основните движения на едно от източните бойни изкуства. Той се упражняваше покорно, без да получава удоволствие от укрепването на физиката си, защото знаеше, че тялото е само инструмент на душата. Всъщност видим ефект от тези ежедневни тренировки почти нямаше. Тялото му бе слабо и аскетично. Не му достигаше протеин, който мускулите изискваха, за да се възстановят след изнурителните упражнения. Не ядеше месо. В петък бе само на хляб и вода. Някои дни изобщо не слагаше нищо в уста. Но дисциплината му даваше сила.

Заниманията му с поезия бяха подчинени на друга цел. През първите месеци той се изкушаваше да опише мотивите за своето идване тук, да излее болката си, да се пречисти. Но желанието му да забрави беше по-силно. За да намали напрежението, което отчаяната нужда да изрази по някакъв начин чувствата си пораждаше, той реши да пише „хайку“. Този избор бе свързан с пристрастието му към учението Дзен.

Избра теми, несвързани с нещата, които го разстройваха — песента на птиците, диханието на вятъра. Но естеството на „хайку“, кратката и изчистена форма, която трябваше да постигне, го караха непрекъснато да се стреми да сбива и изчиства изказа си, докато накрая той само седеше и се взираше безпомощно в белия лист пред себе си. Тогава реши да опита да пише сонети. Колебаеше се между Шекспир и Петрарка, всеки от които имаше различен ритъм, но и двамата създаваха перфектно съчинение само в четиринадесет реда. Тази трудна задача го погълна целия. Много повече го интересуваше как пише, а не какво пише. Пишеше за по-маловажни неща и успя да забрави онова, което го тревожеше. Пишеше толкова добре, колкото можеше, без да се възгордява, а с отговорност към задачата, която си е поставил. Знаеше, че красноречието му убягва. Вероятно в някоя друга къщичка някой друг обитател също като него се занимаваше с поезия. Може би той създаваше толкова прекрасни сонети като Шекспир и Петрарка.

Но това нямаше значение. Нищо, с което хората тук се занимаваха — поезия, рисуване, скулптура — нямаше значение. Когато мъжете, които са ги създали умираха, погребваха ги в анонимни, неозначени гробове, а нещата, които оставяха след себе си — дрехите, вещите, сонетите, дори въженцата за скачане изчезваха. Все едно, че никога не са съществували.

 

 

Психиатърът, както трябваше да се очаква, беше свещеник. Носеше традиционния черен костюм с бяла якичка. Лицето му имаше сивкав цвят и беше прорязано от няколко дълбоки бръчки. Той запали цигара и погледна Дру.

— Осъзнавате сериозността на молбата си, нали?

— Обмислил съм я най-внимателно.

— Кога взехте това решение?

— Преди три месеца.

— И чакахте…?

— До днес. Исках да обмисля всички последствия. Естествено, трябваше да бъда сигурен.

Свещеникът смукна от цигарата си и замислено загледа Дру. Името му бе отец Хафър. Наближаваше петдесетте. Късата му коса бе със същия сивкав цвят като лицето. Той издуха всмукнатия дим и направи загрижен жест с ръка.

— Естествено. Но другата страна на въпроса е, как можем ние да бъдем сигурни? За сериозността на вашето решение? За вашата решимост и твърдост?

— Не можете.

— Ето в това е проблемът.

— Но аз мога. Това е нещо, от което имам нужда. Аз се отрекох.

— Заради какво?

— Не „заради какво.“

— Моля?

— От какво? — Дру посочи с глава бостънската улица, шумът от която нахлуваше през прозореца на енорийската канцелария.

— От всичко? От целия свят?

Дру не отговори.

— Разбира се, животът на отшелниците цели точно това. Оттегляне от света — каза отец Хафър и сви рамене. — Все пак, не е достатъчно само отрицателното ви отношение към света. Мотивите ви трябва да бъдат положителни. Да търсите, а не да бягате.

— О, аз наистина търся.

— Какво? — вдигна вежди свещеникът.

— Спасение.

— Един отговор, достоен за възхищение — отецът изтърси пепелта от цигарата си в металния пепелник. — И толкова лесно дойде на езика ви, сякаш беше готов. Отдавна ли сте религиозен?

— От три месеца.

— А преди?

Дру отново не отговори.

— Католик ли сте?

— Бях баптист. Родителите ми бяха много религиозни — като се сети как умряха, той почувства гърлото си сухо. — Често ходехме на църква. Аз приех тайнството на първото причастие, а вие знаете какво значи това. Станах войник на Бога — Дру се усмихна горчиво. — Поне така мислех тогава.

— А след това?

— Думата е „пропаднах“.

— Спазвахте ли великденските пости?

— От тринадесет години не.

— Знаете ли какво означава това?

— Щом не съм ходил на изповед и не съм се причестявал преди Великден, значи съм се откъснал от Бога. Самоотлъчил съм се.

— И сте изложил душата си на смъртна опасност.

— Затова и дойдох при вас. За да се спася.

— Имате предвид душата си.

— Точно така.

Те се изучаваха известно време. Свещеникът се наведе напред, постави лакти на бюрото, а в очите му сякаш просветна интерес.

— Разбира се… Да видим какво сте написал в този формуляр. Значи името ви е Андрю Маклейн.

— Съкратено Дру.

— Но ако приемем вашата молба, ще ви лишим от това име. Както и от всичко останало, което притежавате — кола, къща. Просто вашата самоличност ще изчезне. Ще бъдете никой. Съгласен ли сте?

Дру вдигна рамене.

— Е, какво значение има името? — още една горчива усмивка се появи на устните му. — Роза с друго име…

— Или без име — прекъсна го отецът, — ухае по същия начин. Но за носа на Господ бог…

— Ние, хората, не миришем като розите. Поне аз. Ето защо се обръщам към вас. За да се пречистя.

— На тридесет и една година ли сте?

— Точно така — Дру не лъжеше. Всичко, което бе написал във формуляра, беше вярно, защото знаеше, че свещеникът ще положи всички усилия, за да провери достоверността на данните.

— Но това са най-хубавите години от живота — каза отец Хафър. — Наистина малко преди тридесет и три, ако приемем, че на тази възраст човек открива себе си. Ще пропуснете всички възможности, които стоят пред вас в бъдеще. Няма да можете да изявите своите способности.

— Не мисля за това по този начин.

— Защо?

— Вече съм се изявил пълноценно.

— И какво?

— Не ми хареса.

— Предполагам, че искате да се усъвършенствате.

Дру се загледа в пода.

— Евентуално ще трябва — Отец Хафър изглеждаше разтревожен. — Но това сега няма значение. Имаме да обсъждаме и други неща. Нашите кандидати обикновено са преминали средната възраст, ако трябва да използваме по-деликатен израз, когато се обръщат с молба към нас. Разбира се много малко от тези молби биват…

— Удовлетворени. По-малко от петстотин в целия свят. А тук, в Щатите, само двадесет.

— Добре сте информиран. Повечето от тези мъже, ако трябва да назовем нещата с истинските им имена, са стари. Те са изоставили своите амбиции. Постигнали са, а някои не са, своите цели. Сега са готови да прекарат остатъка от живота си в уединение. Тяхното решение, макар екстремно, може да се приеме за нормално. Но вие — толкова млад, толкова силен. Жените без съмнение ви харесват. Помислили ли сте за това, че ще трябва да се откажете от женска компания?

— Вие сте се отказал.

— Не, аз съм се отказал от сексуални контакти, но не и от женска компания. Срещам се с много жени всеки ден. Сервитьорката в ресторанта, библиотекарката, секретарката на моя колега — психиатър. Всичко е абсолютно невинно. Видът на жените, макар че ме изкушава, прави клетвата ми за добродетелност да изглежда по-малко сурова. Но ако удовлетворим молба ви, вие никога повече няма да видите жена. Само мъже и то рядко. Подчертавам — до края на живота ви, тъй като вие искате да станете отшелник.

 

 

Вторият етаж на жилището, до който се достигаше по стълба от грубо издялани борови дъски, се състоеше от три части. В първата, която наричаха стаята „Аве Мария“, имаше дървена молитвена пейка с нетапицирана дъска за коленичене, поставена срещу малък олтар с разпятие на стената. До нея се намираше стаята за четене на свещените текстове, в която имаше само маса и стол. И накрая — стаята за спане, в ъгъла на която стоеше само една печка с дърва. Легло нямаше — само сламеник, дебел около два пръста и покрит с конопена завивка. Той беше дълъг около метър и осемдесет и широк около деветдесет сантиметра. Човек лесно можеше да го навие на руло и да го свали долу в работилницата, за да полегне и да си почине на него, когато се измори. И все пак стаите бяха необходими, за да се разделят отделните дейности. А като отиваше от работилницата в спалнята или обратно, обитателят на къщичката винаги минаваше през молитвената стая и според правилата, всеки път спираше и се молеше.

 

 

— Ако искате да посветите живота си на Бога — каза отец Хафър, — по-добре изберете някой не толкова строг орден. Мисионерски, например.

Дру поклати глава.

— Или пък постъпете в „Паството на възкресителите“. Те също вършат добра работа — учат, проповядват.

— Не.

— Преди малко вие споменахте, как причастието ви е направило воин на Исуса. Сигурен съм, че ви е известно, че йезуитите са развили доста добре тази концепция. Те са много по-строги в изискванията си от Възкресителите. Обучението им трае цели петнадесет години, което е една от причините за възникване и на прозвището им — Командосите на църквата.

— Нямам тях предвид.

— Защото се противопоставят на света ли? — отец Хафър продължи разпалено: — Но през по-голямата част от периода на обучение ще бъдете затворен в манастир. Едва накрая ще излезете, и тогава сигурно ще бъдете благодарен за съвета ми. А дори и по-рано, при различните стадии на обучение, ще имате възможност да преразгледате предимствата и недостатъците и да промените решението си.

— Не мисля така.

Отец Хафър изглеждаше объркан.

— В такъв случай ви предлагам друго. Орденът на Цистерианците. Вторият най-аскетичен орден в църквата. Ще живеете в манастир, откъснат от света. Ще работите до изтощение по цял ден, ще обработвате земята на манастира, например. Няма да говорите. Но ще работите и ще се молите заедно с останалите. А ако решите, че ви е много трудно да водите такъв живот, можете да напуснете и да се върнете по-късно. Предимството е, че все пак съществува възможността, която позволява да премислите и претеглите всичко и да промените решението си.

Дру мълчеше и чакаше.

— Боже господи, защо сте толкова упорит? — отец Хафър запали още една цигара. — Опитвам се да ви накарам да разберете. В разцвета на живота да молите да ви приемат в най-суровия орден на Църквата! Картузианският! Няма нищо по-крайно. Пълно отрицание на всякакви контакти с околните, с обществото. Отшелничество. Остатъкът от живота ви ще премине в една килия, сам. Ще се молите непрекъснато с изключение на времето за почивка. Трябва да се откажете от всичко. И да заживеете в абсолютна самота.

 

 

Той облече грубата власеница, която дразнеше кожата му. Понякога това усещане му беше приятно, защото му носеше някакви емоции, караше го да се вълнува. Когато започнеше да го обхваща това чувство, той с всички сили се стремеше да го потисне. Молеше се пламенно, а понякога се самобичуваше с въженцето за скачане, като заглушаваше стенанията си.

Не си тук за удоволствия. Дойде за изкупление. За да останеш сам.

Над власеницата облече бяла дреха, върху нея бял презраменник и накрая бяла шапка. В редките случаи, когато трябваше да изтърпява общите църковни ритуали — едно доста неприятно задължение, според него, предназначено да изпита твърдостта му, той обличаше и едно широко монашеско расо с качулка, която криеше лицето му и му позволяваше да се чувства невидим.

 

 

— Няма нужда да бързаме толкова — каза отец Хафър, като се насили да се усмихне. — Да си починем за миг. Спорът може би е полезен за разума, но не и за тялото. Мога ли да ви предложа нещо освежително? — Отецът остави цигарата си в пепелника, отвори шкафа и извади оттам гарафа с блестяща зелена течност. — Чаша Шартрьоз?

— Не, благодаря.

— Не ви ли харесва?

— Никога не съм го опитвал.

— Ето сега имате тази възможност.

— Аз не пия.

Отец Хафър присви очи.

— Наистина ли? Може би е слабост, от която искате да се предпазите?

— Никога не съм се изкушавал. В моята работа не можех да си го позволя.

— И каква беше тази работа?

Дру не отговори.

Отец Хафър го изгледа изучаващо, после разклати шишето.

— Още една тема за разговор. Чудя се дали осъзнавате колко подходяща е тази напитка в нашия случай.

— Шартрьоз — Дру разпери ръце. — Ликьор от най-висока класа. Особеният му вкус — нещо, което не познавам — се дължи на корените на анджелика. И на още сто и петдесет различни билки. Основен източник на доходи за ордена на Картузианците. Произвежда се в манастира „Ла Гранд Шартрьоз“ във френските Алпи. Името му произлиза от името на селището. Шартрьоз. Алкохолното съдържание на зеления ликьор, който ми предлагате, е петдесет и пет градуса, а на жълтия — четиридесет и три. Рецептата му е открита в началото на шести век от един светски човек, който я подарил на картузианците. След един век, друг гениален химик я подобрил. На пазара се появяват и фалшификати, но тези, които го обичат, знаят какъв етикет да търсят.

Отец Хафър премигна.

— Забележително.

— И то в много отношения. Орденът на монасите-отшелници поддържа своята независимост благодарение на приходите от продажбата на течност, предназначена да весели и сприятелява хората. Въпреки това аз мисля, че в това няма противоречие. Разбира се, той се произвежда от послушници.

 

 

Ежедневните му нужди се задоволяваха от братята-неотшелници, които живееха в голямата сграда. Там бяха също така параклисът, трапезарията, кухнята и стаята за гости. Спартанската му храна се подаваше през едно прозорче на вратата на работилницата. В неделя и на големите празниците, обаче, правилата го задължаваха да напуска килията си, която всъщност никога не се заключваше, и да се храни с другите отшелници в общата манастирска трапезария. При тези случаи разговорите бяха позволени, но той никога не се възползва от това. От него се изискваше също така да напуска килията и да се присъединява към другите монаси в параклиса в полунощ за молитва, сутрин в осем часа за литургия и привечер в шест за вечерня. Той не обичаше тези прекъсвания и предпочиташе самотата на килията си.

Единственото нещо, което нарушаваше самовглъбението му, беше мишката.

 

 

— Обетите — каза отец Хафър. — Разбирате ли напълно тяхната важност? Не само тези за бедност, благочестие и послушание, тежки сами по себе си. Добавете към тях и клетвата за вярност към принципите на картузианците. Ще бъда прям, дори това да ви прозвучи грубо. Когато църковният съвет се събира, за да обсъди молбите, по принцип отхвърля младите мъже. Недостатъчната им зрялост поражда съмнения относно спазването на обета за отшелничество.

— Ако наруша обета си, ще бъда прокълнат завинаги, нали?

— Така е. Дори изповедта няма да ви даде опрощение. Единствената ви възможност ще бъде молба за освобождаване. Но толкова сериозни искания се обсъждат месеци наред. Междувременно, ако умрете…

— Това няма значение.

— Не исках…

— Вече съм погубен.

Отец Хафър повиши глас:

— Защото не сте се придържали към християнските закони тринадесет години ли? В сравнение с нарушаването на свещените обети, този грях е нищожен. Мога да ви изслушам още сега и да ви опростя греховете. Но дори и изповедта няма да ви върне спокойствието и да спаси душата ви, ако нарушите обетите. Сигурно вече разбирате защо църковният съвет няма да удовлетвори молбата ви. Ако ви приемем, но продължим да се съмняваме, че ще спазвате стриктно изискванията на картузианския орден, значи самите ние не сме зачели обетите. Ако в определен момент не ви стигнат силите да издържите на изкушенията, вие ще се самоосъдите, а за това до голяма степен вина ще носим и ние. Така ще поставим под заплаха спасението на собствените си души.

— Но ако…

— Да, продължавайте.

— Ако не ме приемете, пак ще бъдете виновни, но за друго.

— За какво?

— За това, което ще бъда принуден да направя. Казах ви, че се чувствам прокълнат. И не защото не съм се изповядвал и причестявал по Великден.

— А за какво?

— Защото ще се самоубия.

 

 

Един ден на петата година от неговото отшелничество в манастира, когато кленовете в гората започнаха да аленеят от есенната хладина, той беше коленичил на твърдия под в работилницата за молитва. Изведнъж усети някакво движение вдясно от него. Трепването беше мигновено, затова Дру си помисли, че е възможно да е било зрителна измама от пренапрежение на очите в резултат на мъчителната концентрация. По челото му изби пот. Засрамен, че е позволил да отклони вниманието си, Дру с още по-голямо усърдие се опита да се съсредоточи, за да избегне ужасните видения от миналото.

Но движението продължи. Той усещаше някакво присъствие в стаята. За момент се запита дали е достигнал състояние, в което да халюцинира. Говореше се, че някои монаси след усърдно и изтощително самовглъбяване са имали видения. Но после скептично отхвърли това предположение — беше забелязал раздвижване ниско долу в основата на стената. Какво религиозно видение би се появило точно там?!

Като реши, че това вероятно е изпитание на волята му, той се насили да не гледа натам. Но отново нещо се мярна в периферното му зрение и в един миг на слабост, който после щеше да спаси живота му, той обърна глава и видя малка сива мишка.

Тя трепереше от студ.

Дру беше изненадан.

Но по всичко личеше, че мишката също бе изненадана. И двамата застинаха, гледайки се един друг. Сякаш загубила търпение, мишката помръдна мустачките си. А Дру почеса носа си. Уплашена, мишката изчезна в дупката на стената с учудваща бързина.

В първия момент Дру се усмихна, учуден от развръзката, но когато мишката изчезна, той се намръщи. Когато миналата вечер отиде в параклиса, в стаята нямаше дупка. Той огледа отвора в дървото и се зачуди какво да прави. Тази вечер, когато отиде отново на вечерня, ще трябва да помоли брата-домакин да му даде капан или някаква отрова. След като хванат мишката, домакинът може да използва неговите дърводелски инструменти, за да запуши дупката.

Но защо? — запита се Дру. С настъпването на есенните студове, мишката сигурно е дошла в манастира, за да потърси убежище, както направи и самият той преди време. Всъщност те бяха другари по съдба — той и мишката.

Мисълта му се стори смешна. Той и мишката. Той знаеше колко е опасно мишето нашествие — те можеха да изгризат всичко, дори електрическите кабели. Здравият разум му подсказваше, че ще бъде непрактично, ако пощади мишката.

Но тя го бе заинтригувала. Нейната смелост и освен това… нейната…

Безпомощност — помисли си той — Много лесно можех да я убия.

Не, никога вече. Дори и мишка.

Той реши да не я закача. Трябваше да опита. Дано да не предизвика дявола. Беше толкова самотен, че можеше да си позволи една шегичка.

 

 

Отец Хафър пребледня.

— Вие какво?

— Аз наистина вярвам, че оттеглянето ми от света е единственият ми шанс да се спася. В противен случай…

— Ако отхвърля молбата ви, ще бъда виновен за вашето самоубийство, така ли? За този непростим грях? За това, че ще отидете направо в ада? Абсурд!

— Но преди малко вие използвахте същата логика. Казахте, че ако ме приемете въпреки своите опасения, а аз погубя душата си, като наруша обетите, вие ще се чувствате виновен за това.

— А сега ще бъда виновен, ако не ви приема и вие се самоубиете, това ли искате да кажете? Но това е нелепо! Какво става тук? Вие с кого си мислите, че разговаряте? Опитах се да разгледам молбата ви с уважение, а вие се опитвате да ме обвините, че… Единственото нещо, което мога да направя сега, за да не разговарям с вас, е да изляза оттук.

— Но вие сте божи човек. Не можете да обърнете гръб на нищожество като мен.

Отец Хафър сякаш не чу думите му.

— А в този формуляр — той посочи сърдито към бюрото си — подозирам, че има нещо неточно. Пишете, че родителите ви са умрели, когато сте бил на десет години.

— Така е — Дру усети отново гърлото си сухо.

— Но тук липсват подробностите. Какво е станало с вас след това? Тук пише, че сте получил техническо образование в Колорадо, но същевременно сте изучавал и хуманитарни науки — логика, история, литература. В графата „професия“ вие пишете, че сте безработен. Как така? Би трябвало да имате все пак някаква професия независимо дали в момента сте на работа или сте безработен. Преди малко ви попитах, но не ми отговорихте. Не сте женен. И никога не сте бил. Нямате деца. Тридесет и една годишен — отецът вдигна формуляра от бюрото. — Сякаш сте сянка.

Дру се усмихна тъжно.

— Ето защо ще ми бъде лесно да се откажа от всичко в предишния си живот.

— „Докато всички се върнат отново и мъртвите възкръснат“ — погледна го свирепо отец Хафър. — Вие какво, имате проблеми със закона — това ли е всъщност мотивът ви? Мислите си, че картузианският орден ще ви даде сигурно скривалище? Искате да използвате църквата за…

— Не. Всъщност това, което искам да направя, е напълно в съответствие със закона. В най-висша степен.

— Стига. Загубих търпение. Това интервю ще свърши веднага, ако не…

— Искам да се изповядам.

— Какво?

— Ще разберете всичко след моята изповед.

 

 

Оказа се, че мишката търси убежище също като него. Той не я видя в следващите няколко дни и реши, че си е отишла. Но един студен дъждовен следобед, когато тъмни облаци бяха надвиснали ниско над земята и мокрите кленови листа падаха от дърветата, Дру отново усети движение. Той пак бе коленичил за молитва, но този път погледна към дупката и видя оттам да се подават носле и мустачки.

Остана неподвижен. Мишката подаде глава от дупката. Нослето й мърдаше, душейки наоколо за някаква опасност. Дру реши да не я плаши, затова се опита дори да не мига, любопитен какво ще прави.

Мишката се подаде малко от дупката, после още малко и Дру видя тънкото й телце. Очичките й шареха насам-натам. Още една стъпка и тя беше навън.

Сякаш не беше същата мишка. Макар и сива, козинката й беше станала някак безцветна, телцето отслабнало и Дру дори си помисли, че това е друга мишка. Припомни си предишните опасения, че мишката не е само една, а са цяло гнездо и отново се поколеба дали да не поиска от домакина нещо, за да реши проблема.

Тя тръгна покрай стената. Но като че ли не беше на себе си. Ситнеше колебливо, сякаш крачето й беше ранено или бе замаяна. Или може би болна? Не можеше да му каже какво й е, дали е болна от нещо и дали то е заразно за хората. Можеше да бъде и бяс, помисли си той с тревога.

Той вече беше решил да накара мишката да се скрие отново в дупката си, когато тя стигна до ъгъла и продължи покрай другата стена, като продължаваше да души. В този момент той се досети какво правеше тя — търсеше храна. Това обясняваше нейната слабост. Тя сигурно примираше от глад.

Но нима наоколо няма достатъчно храна, учуди се Дру. След това осъзна, че дъждът навън е преминал в порой. Мишката трябваше да рискува да измръзне до смърт, за да преодолее осеяното с различни препятствия и огромно за нея разстояние до няколкото несъбрани ябълки в овощната градината или да потърси някой и друг скапан зеленчук в нивата от другата страна. В кухнята и в мазето на манастира, разбира се, имаше много храна, но тя бе направила голяма грешка, като бе избрала пътя към тази килия, която беше доста далеч от главната сграда. Явно нямаше и представа къде е кухнята, иначе не би дошла тук.

Ти наистина си сбъркало посоката, мишленце, помисли си Дру. Инстинктът ти за оцеляване те е подвел.

Когато мишката стигна до другия ъгъл, неочаквано погледна към него. Очичките й се разшириха, а нослето се повдигна. Тя хукна, прекоси стаята със страхотна бързина и се скри в дупката.

Дру едва не се разсмя с глас. Той се приближи до дупката, за да я огледа, но се обърна, защото чу, че резето щракна и се повдига. Една невидима ръка отвори прозорчето за подаване на храна. Таблата с храната за вечеря бе оставена с шум на поличката. После прозорчето се затвори.

Той стана и взе купата и чашата от поличката. Нямаше нито календар, нито часовник. Единственият начин за отмерване на времето бяха камбаната на манастира, смяната на сезоните и видът на храната, която му носеха. Значи днес бе петък, заключи той, като видя съдържанието на чашата и купата. Хляб и вода.

Той остави спартанската си храна на тезгяха и се загледа в тягостния есенен дъжд навън. Може би заради студа и влагата днес той чувстваше глад и като наказание за тази слабост си наложи да не изяжда цялото парче хляб.

По-късно се питаше дали мотивите за това решение не бяха други, но в този момент не беше изненадан от импулса си да остави малко парче хляб пред мишата дупка. Тогава чу камбаната да приканва братята за вечерната служба.

Когато се върна, хлябът го нямаше и той дори си позволи да се усмихне.

 

 

— Хулиш светото причастие? — отец Хафър беше шокиран. — Ако се тревожиш за моята дискретност, няма нужда да се изповядваш. Не забравяй, че съм също така и психиатър. Професионалната етика ме задължава да пазя в тайна разговорите с моите пациенти. Никога и пред никого не съм споделял тайните на моите пациенти, дори и пред полицията.

— Но аз предпочитам да се обърна към вашата съвест като свещеник. Вие няколко пъти изтъкнахте светостта на църковния обет. Ще бъдете прокълнат и ще горите в ада, ако разкриете някому това, което ще чуете сега от мен по време на изповедта.

— Казах ви, че никога няма да пристъпя клетвата си! Не ми е ясно какъв номер ми готвите, но…

— В името на Бога, моля ви!

Отецът премигна и млъкна.

Дру преглътна мъчително, гласът му трепереше:

— Само така ще научите защо искам да стана отшелник точно в този орден.

 

 

Това се превърна в ритуал. Всяка вечер той оставяше част от храната си — парче морков, картоф, листо от маруля, резенче ябълка — пред дупката. На другата сутрин храната я нямаше. Но сякаш подозрителна към неговата щедрост, мишката не си показваше дори носа навън.

Ама разбира се, мислеше си Дру, защо да излиза, когато храната й идва наготово?

Мотивът, който приписа на мишката, го забавляваше, макар че се опитваше да не позволи на тези странични мисли да отклонят вниманието му от главното му занимание. Той беше посветил останалата част от живота си на Бога. Дните му минаваха в молитви и покаяние, във възхвала на Бога и изкупление на неговите собствени отвратителни грехове.

Зимата на петата година от неговото постъпване в манастира беше тежка. Огромни преспи бяха затрупали всичко наоколо. Дру продължаваше да се моли усърдно, освобождавайки се от натрупаната в душата му омраза и озлобление. Опитваше се да изкупи вината, която го измъчваше. Но понякога, по време на дългите му молитви, мишката се показваше навън. Изглеждаше надебеляла, а очичките й го следяха внимателно. Не излизаше далеч от дупката си, но Дру забеляза, че тя вече не залита, а козинката й имаше приятна лъскавина.

Дойде пролетта и мишката свикна да излиза дори когато Дру работеше или правеше упражнения. Седеше до дупката си с вдигнати предни крачета и колкото и да беше странно го наблюдаваше.

Дните ставаха все по-топли и Дру очакваше, че тя ще го напусне. Време ти е да потичаш на воля, мислеше той. Да вкусиш ароматните филизи, да си намериш другарче. Дори ти опрощавам бъдещите грехове. Върви, мишленце! Създавай поколение. Светът се нуждае от теб.

Но мишката се появяваше все по-често и по-често. И излизаше все по-навън от дупката си.

Един ден, когато беше станало толкова горещо, че под грубата власеница и тежкото му монашеско расо течаха струйки пот, той усети някакво движение до краката си. Беше седнал да яде на масата в работилницата. Погледна надолу и я видя да души расото му. И тогава разбра, че тя ще остане.

Един другар в самотата. Още един отшелник. Не знаеше каква е — дали мишка или мишок. Но като имаше предвид условията, при които ще живее, предпочиташе да мисли, че е мишок. Той си спомни мишката от една книжка на Е. Б. Уайт, която бе чел в детството си и реши да й даде същото име.

Малкия Стюард.

Спомен от времето, когато бях все още невинен, помисли си той.

 

 

— Трябва да облека свещеническите си дрехи.

— Къде са? — запита Дру.

— В моята стая тук в тази сграда.

— Ще дойда с вас да ги вземете. Все пак ще трябва да излезем, за да използваме изповедалнята в църквата отсреща.

— Не е необходимо — отвърна отец Хафър. — Някои църковни закони вече са либерализирани. Можете да се изповядате тук, в тази стая, очи в очи. Така наречената „публична изповед“.

Дру поклати глава.

— Какво има?

— Да речем, че съм старомоден.

Те прекосиха улицата и влязоха в църквата. Стъпките им отекваха самотно в хладната, полумрачна галерия. Всеки влезе в своето отделение на изповедалнята. Дру коленичи в миришещия на застояло мрак. Зад преградката свещеникът спусна прозорчето. Дру прошепна на сянката зад решетката:

— Благослови ме, отче, защото съм грешен. Изповядвах се за последен път преди тринадесет години. Чуй греховете ми.

И започна да говори.

И говори дълго, без да спре дори, когато чу, как свещеникът се задъха при разказа му за снимките.

 

 

Отново беше есен. Октомври. Шестата му година в манастира. Яркочервената светлина на залязващото слънце само подсилваше великолепието на алените кленовете на хълма. Той чу тракането на прозорчето, през което му подаваха храна, а след това познатото дрънчене на чашата и купата, които някой брат в момента поставяше на полицата.

Отпусна брадвата, чийто тъп връх остреше, за да може да сече дърва за печката си и погледна към дупката, откъдето неочаквано се появи Малкия Стюарт. Мишката седна на задните си крачета и вдигна предните, сякаш да избърше мустачките си.

Липсват ти само нож, вилица и салфетка, усмихна се Дру. Дрънченето на подноса с храна се бе превърнало в звънец за обяд за Малкия Стюарт.

Мишката притича бързо, докато Дру носеше храната към масата. Хляб и вода, отново ден за пости. Стомахът му закъркори. Той видя, че Стюарт се мъчи да се изкатери по расото му и с въздишка на престорена досада отчупи парченце хляб и го подаде. После седна на пейката, наведе глава и сключи ръце за молитва.

Знаеш ли, Стюарт, помисли си Дру, след като свърши молитвата, ти започваш да ставаш лаком. Трябваше да те накарам да чакаш, докато свърша молитвата. Малко религия няма да ти навреди. Какво мислиш за това, а?

Той погледна към мишката на пода. И замръзна. Тя лежеше неподвижно на една страна, без да мърда.

Дру я загледа изненадан. Сърцето му се сви. Стреснат, той едва си пое дъх, затвори за миг очи, а после се наведе, за да я докосне. Мишката не помръдна.

Дру лекичко я побутна. Почувства меката козинка под пръстите си, но реакция не последва. Гърлото му пресъхна. Преглътна мъчително и взе Стюарт в ръка. Мишката лежеше на дланта му. Почти не тежеше, но това, което Дру усещаше в ръката си бе тежестта на мъртво тяло.

Стомахът му се сви. Объркан, той тръсна глава. Само преди минута Малкия Стюарт подскачаше около него, за да получи своя дял от храната. А сега… Не знаеше много за мишките, но смътно си спомняше, беше чел някъде, че не живеят дълго. Година или две.

Но това се отнасяше за тези, които живеят на полето, изложени на всякакви опасности, на болести и студ. А тук, в килията? Той се опита да убеди сам себе си, че макар и на топло и с осигурена храна, Малкия Стюарт все някога трябваше да умре. Нямаше как да научи колко стар е бил, когато се появи за първи път миналата есен.

Не трябва да съм изненадан, помисли си Дру. Като го хранех така редовно, сигурно съм удължил живота му… Ако не беше умрял днес, то…

Утре.

Той прехапа устни, като остави малкото телце отново на пода. Почувства се виновен, защото му стана мъчно. Картузианците бяха длъжни да изоставят всички чувства, които ги свързват със света. Само Бог бе от значение. Само Той съществуваше. Мишката бе едно изкушение, на което трябваше да се съпротивлява. Сега Бог го наказа, като му даде урок. Той не трябва да се привързва към смъртни създания.

Смърт.

Дру потръпна. Не, в нищо не съм съгрешил. Мишлето бе една малка радост за мен. Щастлив съм, че го обичах и се грижех за него.

Очите му се замъглиха, като погледна към вече бездиханния си малък приятел. Обзеха го ужасни мисли. Какво да направи с телцето? Сигурно не можеше да го даде на брата-домакин, нито да го изхвърли на боклука. Мишлето заслужаваше повече. Едно достойно погребение.

Но къде? С насълзени очи той погледна към прозореца. Залезът беше угаснал и в градината беше притъмняло.

Един кедров храст растеше в ъгъла до стената на малкото дворче. Да, помисли си Дру. Ще погребе Стюарт под него. Кедърът оставаше зелен през цялата година. Дори през зимата неговата зеленина щеше да му напомня за малкия му приятел. Гърлото му бе сухо. Болеше го, когато преглъщаше. Той посегна към чашата с вода, вдигна я до устните си и хвърли поглед към парчето хляб.

И изведнъж спря. По гръбнака му полазиха тръпки.

Загледа втренчено парчето хляб на пода. Залъкът, който бе отчупил на Стюарт. Бавно и много внимателно, без да разлее капка вода, Дру остави чашата обратно на масата. Инстинктивно избърса ръцете си в расото.

Не. Не може да бъде!

Но ако не си въобразява?

Подозрението го изпълни със срам. Нима след тези шест години отшелничество, у него все още бяха живи навиците от предишния му живот? Нима обучението му е било толкова ефективно? Нима инстинктите му се съпротивляваха на промяната?

Нека да предположим. Ей така, само за опит. Какъв вид би могла да бъде? Дали убива при външен контакт?

Целият изтръпнал, той погледна ръцете си. Беше докосвал мишката. И хляба. Само преди минута. Но мишката умря мигновено. Само за краткото време, когато беше затворил очи, за да си каже молитвата. Ако е отрова и убива при допир, досега трябваше да съм мъртъв, дори с моите килограми.

Той въздъхна.

Добре тогава, необходимо е разследване.

Явно е, че е силна отрова. Убива почти моментално.

Да предположим, че е отрова. Само да предположим. В края на краищата, напълно възможно е Малкия Стюарт да е умрял от естествена смърт.

Но какво би направил преди шест години?

Той потръпна в желанието си да потисне ужасните си спомени. Не. Господ ме изпитва отново. Използва тази смърт, за да разбере дали наистина съм се разкаял и пречистил. Един ревностен отшелник никога няма да мисли по този начин.

Но в онези дни… Да… През цялото време си мислил по този начин.

Той сведе глава и отново видя неподвижното мише телце на земята. После бавно вдигна поглед към прозорчето за подаване на храна. Беше затворено. Но зад него имаше коридор.

Не. Няма смисъл. Не тук, не сега! Но кой? Защо?

Всъщност беше безсмислено да умува. Единственият начин да разбере дали хлябът е отровен е да…

Да го опита? Не става.

Трябва ли да го опита?

Не, имаше и друг начин. Можеше да излезе и да огледа манастира. Той изтръпна от обзелото го съмнение. Мисълта беше отвратителна, страшна!

Но при така стеклите се обстоятелства…

Дру загледа вратата. През шестте години, които прекара тук, рядко бе напускал килията си. Само за да присъства заедно с другите монаси на общите задължителни ритуали. Тези излизания го разстройваха силно, нарушаваха покоя и мира на душата му.

Но сега…

Той избърса с ръка потта от горната си устна. Трудно бе да се реши на тази стъпка след толкова години, прекарани в спазване на строгите правила на ордена. Дру сметна за по-разумно да изчака малко, докато дойде време за вечерня. Да, точно така. Решението го успокои. Здрачът постепенно премина в мрак. Ситен дъжд тропаше по стъклото. Дру потръпна. Беше зает с мрачните си мисли и нямаше желание дори да запали лампа.

Камбаната за вечерня мълчеше. Той знаеше, че всеки момент трябва да я чуе. Помисли си, че смъртта на мишката бе нарушила нормалната му ориентация. Времето минаваше прекалено бавно, това бе всичко. В килията нямаше часовник. Как би могъл да е сигурен, че е време за вечерня!

Преброи до сто. Изчака и започна отново. После спря.

С мъчителна въздишка потисна задръжките си, пренебрегна навиците, създавани шест години, и отвори вратата.

 

 

Коридорът беше съвсем гол. Без картини, без килими. Тих и безлюден.

Това не беше необикновено. Наистина, когато биеше камбаната, той виждаше другите монаси да излизат от килиите си, за да отидат в параклиса. Но понякога излизаше по-рано или по-късно от тях и вървеше сам по коридора.

Сигурно и сега е така. Твърдо решил да се подчини на ритуала, той стигна края на коридора, зави наляво и премина под една лампа. На петдесетина крачки пред него бе вратата на параклиса, потънала в сянка.

В този момент обаче, инстинктът му заговори и в гърдите му се надигна лошо предчувствие. И вместо да продължи към параклиса, той се обърна рязко надясно и слезе по стълбите, които водеха към манастирската трапезария. Както и очакваше, в този час на вечерта тя беше празна. Но като се сети за хляба, който му донесоха, той се запъти към задната част, където беше кухнята. Премина покрай голите маси, взе си дълбоко въздух и бутна вратата. Пред него бяха масивната печка, сводестата врата към избата, големите шкафове и бюфети. И два трупа на земята.

Макар че бяха само монаси, а не отшелници, те също носеха бели раса, мантии, презрамници и качулки като истински картузианци. Расата им бяха подгизнали от кръв, а качулките червени на слепоочията.

Дру се изненада на собствената си реакция. Вероятно защото бе очаквал подобно нещо или пък защото инстинктите му не бяха загубили остротата си, така както би искал, но сърцето му остана спокойно.

Но стомахът му се разбунтува.

Изстрелите са били заглушени, за да не вдигнат тревога в манастира, помисли си той. Убийците са били поне двама. И двамата отшелници бяха паднали в приблизително една и съща поза, което подсказваше, че са били изненадани. Нямаше следи от паника или опит на единия от тях да избяга, което означаваше, че са били застреляни едновременно. Да, убийците са били поне двама.

И много опитни. Стрелбата в гърдите не винаги е смъртоносна. Необходим бе още един изстрел, за сигурност. И за съкращаване на страданието. Задължителният изстрел на милосърдието. В слепоочието. Наистина професионално.

Дру потисна обземащото го напрежение, обърна се и излезе от кухнята. Знаеше какво трябва да направи сега, знаеше го още, когато напусна стаята си. Но го отлагаше до последния момент, когато вече нямаше друга възможност. Щеше да бъде абсолютно непростимо според правилата на ордена на картузианците. Също толкова недопустимо, както да напусне стаята си в друго време, извън това, определено за задължителните ритуали. Мисълта за това, което щеше да извърши, беше непоносима. Но трябваше да действа.

Той се изкачи по стълбите и измина обратно пътя, по който бе дошъл. Стигна до края на коридора и зави надясно, за да отиде в крилото, където бе неговата килия. Спря се пред първата врата. Разгледа дръжката.

Посегна и отвори вратата. Лампата осветяваше стаята. Сигурно монахът я бе запалил, когато се бе здрачило. Самият той лежеше проснат на пода. Столът до масата бе катурнат. В ръката си все още стискаше парче хляб. От расото му се бе проточила локвичка урина.

Дру стисна зъби и затвори вратата. Опита се да потисне гнева, който се надигаше в гърдите му. Отиде до следващата врата и я отвори. Тук лампата не беше запалена. Но светлината от коридора бе достатъчна, за да види монаха, паднал върху масата с парче хляб в ръката.

Дру продължи нататък. Отваряше и затваряше вратите една след друга. Някъде светеше, другаде не. Тялото беше ту на пода, ту на масата. Някъде умиращият бе посегнал към чашата с вода и в агонията си я беше разлял, така че локвичките вода и урина се бяха слели.

Всички до един — деветнадесет монаси, потърсили убежище в този манастир, бяха отровени с хляба. И с водата. Беше логично и тя да е отровна. За по-голяма сигурност. Наистина професионално.

Възникваха толкова много въпроси. Но първият бе „защо“!

Едва сега Дру осъзна защо, когато падна мракът, той не запали лампата. Мислеше си, че е от скръб по Малкия Стюарт. Но сега знаеше — подсъзнателно беше решил, че е по-сигурно да остане на тъмно. Този, който бе наредил да отровят храната, сигурно бе поръчал и да оставят наблюдатели. Може би в двора. За да следят дали някой не е останал жив. Появата на светлина би било знак за убийците и веднага би ги насочило към неговата килия.

Още въпроси. Защо бяха използвали отрова? Защо не бяха ги застреляли както монасите в кухнята.

Защо е трябвало да бъдат убити всички? И къде бяха убийците?

С всяка отворена врата и всяко открито ново тяло в съзнанието му все по-натрапчиво се връщаше първоначалната мисъл. Преди шест годишни, когато избяга от „Скалпел“, разбра, че е на мушка. Но беше внимателен. Много внимателен. Хората от „Скалпел“ така и не разбраха, че влезе в манастира. Смятаха, че е мъртъв. Но тогава кой може да го преследва? Може би мишената изобщо не бе той. Може би някой от другите монаси. Защо? Не, не беше правдоподобно. А защо трябваше да бъдат убити всички монаси? Тази тактика нямаше смисъл.

Обаче в следващия миг Дру разбра и по гърба му полазиха студени тръпки. Убийците не знаеха кой в коя килия е. Монасите бяха анонимни, вратите бяха без означение. Те не можеха да проверят всяка стая — една толкова сложна операция би била много рискована и създаваше предпоставки за провал. Можеха да си позволят да убият кухненския персонал на долния етаж. Наоколо нямаше никой, който да чуе изстрелите. Но на горния етаж, където монасите живееха доста близо един до друг е трябвало да подходят по друг начин. При влизането във всяка килия и стрелбата дори със заглушител възникваше риск някой от монасите да извика или да простене. А това можеше да послужи като предупреждение за другите монаси. И ако съм прав, помисли си Дру, и за този, за когото бяха дошли.

За мен.

Болка пулсираше в главата му. Защо, заради греховете ми ли? Затова ли тези деветнадесет човека трябваше да умрат? Мили Боже, какво направих, когато дойдох тук?

Сега му беше ясно защо бяха използвали отрова. Един начин да се отърват от целия манастир (с изключение на вече екзекутираните монаси в кухнята) отведнъж. Това беше смърт от разстояние. С дистанционно управление.

Защото убийците не са искали да подценят способностите на човека, когото е трябвало да убият. Защото не са били сигурни дали шестте години усамотение са притъпили уменията му. Затова са решили да не се срещат директно с него. Допълнителна застраховка. За повече сигурност.

Ето защо всички е трябвало да умрат. Дру сподави гневния си вик.

Изведнъж осъзна, че където и да се крият, убийците скоро ще дойдат. Когато мине достатъчно време, те ще проверят манастира. Ще влязат във всяка килия. Ще искат да видят с очите си, че човекът, който е трябвало да бъде убит, е мъртъв. Единствено неговата смърт е важна.

Раменете му потръпнаха. Той огледа дългия коридор в двете посоки.

Камбаната за вечерня започна да бие.

 

 

Звучеше неестествено в иначе мъртвата тишина. Ехото се разнасяше по целия коридор и в двора. Печално, тъжно, сякаш обявяваше погребение.

Мускулите му се свиха. Дру се приведе. Навикът настойчиво го теглеше към параклиса и това го накара да разбере как се чувства нощната пеперуда, привлечена от пламъка на свещта. Всеки ден през последните шест години тази камбана го бе приканвала за молитва. Тя бе част от неговото ежедневие, от неизменната му програма и дори сега, макар че осъзнаваше заплахата, той бе готов да се подчини на нейния зов. Ами ако някой от монасите е останал жив, защото се е отказал дори от това минимално количество храна — хляб и вода. Призован от камбаната, той би трябвало да отвори вратата си.

И ще бъде застрелян от пистолет със заглушител, което ще довърши работата на отровата. Никакви свидетели, никакви пропуски. Перфектно изпълнение. Това го накара да потръпне от ярост. Беше съвсем явно. След като камбаната бие достатъчно дълго и убийците се убедят, че няма останали живи монаси, ще започне проверката. Той трябва да се скрие.

Но къде? Не можеше да рискува и да напусне манастира. Територията около него сигурно се наблюдава. Значи трябва да остане тук.

Отново си зададе въпроса — „къде“. Когато убийците не намерят тялото му, ще проверят всяка стая и всяка пукнатина в манастира. Беше сигурен, че няма да се задоволят, докато не огледат всички трупове. Наистина, той имаше предимството, че познаваше разположението по-добре от тях. Но те ще бъдат методични, бе сигурен в това. Значи козовете бяха в техни ръце.

Освен ако… Той започна да премисля отчаяно всички възможности. Ако успееше да ги убеди, че…

Всеки удар на камбаната му изглеждаше по-силен и по-настойчив. Дру побърза да се върне в килията си. По навик беше затворил вратата, когато тръгна на вечерня. Това беше грешка, каза си Дру и сега я остави отворена, след като влезе вътре. Мъртвата мишка до залъка хляб щеше да покаже на убийците, че той е разбрал за отровата. Липсата на тялото му и фактът, че неговата врата — само неговата врата — е отворена, ще ги накара да си мислят, че е избягал. Те ще съсредоточат вниманието си в претърсване на останалите части от манастира и най-вече навън, като ще съобщят на стражите си, че той сигурно се опитва да се измъкне между дърветата. А това ще ги направи нервни и неспокойни.

Дру се надяваше това да му помогне. Качи се безшумно по стълбите, влезе в молитвената стая и за първи път през последните шест години не спря да се помоли. Продължи към спалнята, но смени посоката и влезе в малката тъмна баня. На тавана над мивката имаше капандура, която водеше към изолатора под покрива. Той свали обувките си, така че да не останат следи върху мивката, взе ги в ръка, качи се върху нея и чу как тя изпука под тежестта му. Опипа слепешком над себе си, въздъхна когато в ръката му попадна рамката на капандурата, бутна я и се повдигна. Пространството под покрива беше студеното и тъмно, но в този момент то му се стори някак уютно. После върна капандурата на мястото й и се претърколи през изолацията от стъклена вата към далечния ъгъл, където легна, скрит зад греди и подпорни стълбове. Опита се да се съсредоточи, но не можа.

Дишаше прашния въздух и мислеше. За своите другари монаси. И за Малкия Стюарт.

 

 

Камбаната престана да звъни. Тишината беше зловеща. Дру остана неподвижен. Ослушваше се. Знаеше, че преследвачите му скоро ще излязат от параклиса. Лекият дъждец, който чукаше по прозореца, се бе превърнал в порой и барабанеше по покрива над него. Той потръпна от студа и влагата и се притисна по-силно към изолационната вата. Въпреки няколкото слоя, Дру усещаше гредите, които поддържаха покрива. Дру чакаше.

Лежеше неподвижен и чакаше.

Няколко пъти му се стори, че чува далечни приглушени звуци. Никакви гласове, разбира се. Вероятно наказателният отряд следваше определена програма и се разбираше само с жестове. Но другите звуци не можеха да се избегнат — отварянето на врати, стъпките по голия под. С ухо, прилепено към изолацията, той се вслушваше в шумовете. Чу няколко проскръцвания, но се усъмни дали са предизвикани от прокрадващ се в молитвената стая и в спалнята човек. Би могло и да му се счуе. Въпреки това насочи вниманието си към невидимата в тъмнината капандура, като се ослушваше за звук, който да показва, че някой се опитва да я отвори. Облиза пресъхналите си устни.

И продължи да чака.

Нощта минаваше бавно. Въпреки напрежението задушният въздух го измори. Клепачите му натежаха, той заспиваше за малко, после се сепваше и се опитваше да не задреме отново. Когато за пореден път се събуди след кратка дрямка, в първия момент не разбра къде се намира, а после забеляза между процепите на покрива светлина. Утрото бе настъпило. Не се чуваше повече барабаненето на дъжда върху покрива. Всъщност, Дру не чуваше нищо друго, освен хриптящото си дишане.

Все същото, продължаваше да чака. В предишния му живот, веднъж го бяха преследвали цели пет дни в джунглата. Не ядеше почти нищо, само безвредни, неотровни листа, които даваха на мозъка му потасий и литий, от които се нуждаеше, за да остане буден. Не можеше да се довери на пълните с бактерии тропически води, затова зависеше само от дъжда, който му осигуряваше вода за пиене. В сравнение с джунглата, този таван му създаваше много по-малко проблеми. Трябваше да остане неподвижен, но през изминалите години в манастира, той бе свикнал на това през дългите часове на молитва и медитация. Имаше и късмет, че не е август, а октомври, иначе жегата щеше да бъде непоносима. От друга страна беше доста хладно, но не и много студено, затова можеше да остане тук цели три дни. Това бе максималният срок, в който човек можеше да преживее без вода. Можеше да остане и повече, но щеше да изпадне в делириум.

Дру размишлява цялата сутрин. Чувстваше смъртта под себе си. Труповете щяха да преминат през няколко стадия — първо щяха да започнат да миришат, а после да вонят. Същото щеше да стане и с Малкия Стюарт.

Заболя го главата. През 1979 година, спомни си Дру, беше изпаднал в такова отчаяние, че искаше да се самоубие. Манастирът му осигури единствената възможност да продължи да живее — да се покае и да спаси душата си.

Тогава защо сега се опитва да избяга от преследвачите си? Защо иска да им попречи да сторят това, което той сам искаше да направи? Ако го убият, поне няма да бъде самоубийство. Няма да бъде прокълнат. И няма да иде в Ада.

Защото не беше едно също да те убият и да позволиш да те убият. Несъпротивлението беше също толкова голям грях, колкото и отчаянието. Не би могъл да се надява, че Бог ще го спаси, ако позволи да бъде убит заради греховете си. Трябваше да се бори за спасението си. Трябваше да използва всичките си умения, всеки трик, който можеше да измисли, за да избегне екзекуторите.

Искам да бъда наказан. За предишния ми живот. За монасите, които умряха заради мен.

Но…

Да.

Също така съм и длъжен.

Така ли? За какво?

Да накажа онези, които ги убиха.

Но ти дори не познаваше тези монаси. Те бяха отшелници като теб. Като личности те не означаваха нищо за теб.

Това няма значение. Те бяха измамени. Те заслужаваха шанса да постигнат своята святост.

Може би сега са в Рая.

Няма гаранция. Отново само предположение.

И така, ти предпочиташ отмъщението? Това искрен картузиански мотив ли е? Око за око, зъб за зъб, вместо да обърнеш другата си буза?

Дру нямаше отговор. Забравени чувства, приспани дълбоко за шест години, се пробуждаха в сърцето му. Светът бе нахлул в живота му с гръм и трясък и отново го бе покварил.

 

 

На следващата нощ отново заваля. Светкавици разкъсваха небето и ослепителната им светлина проникваше през процепите. Тътенът им разтърсваше покрива. Дру реши да се възползва от времето и да се промъкне през капандурата. Направи го колкото може по-тихо. Докато бурята вилнееше навън, той премина през тъмната спалня и молитвената стая, като спираше и се ослушваше. Ако имаше някой тук, той би трябвало да е прекалено търпелив, за да чака две нощи само заради минималния шанс жертвата му да се крие на тавана. По-вероятно би било да изпратят някой да провери дали е горе или да използват сълзотворен газ, за да го измъкнат от скривалището. А ако са решили, че е напуснал манастира, са се почувствали несигурни, защото са помислили, че ще предупреди полицията. Когато бързата им проверка е разкрила отсъствието му, те са побързали да изчезнат.

Поне така се надяваше. Нищо не беше сигурно. Но сега, през нощта, той имаше предимство. Едно от основните му качества, резултат от специално и упорито обучение, беше умението му да води ръкопашен бой в пълна тъмнина. Дори след шест години бездействие той не беше забравил как се прави това. За момент му се стори, че отново е в задната стая на оня изоставен самолетен хангар в Колорадо. Сега той се промъкваше безшумно, сдържайки дъха си, но не долавяше никакъв знак, че убиецът е тук.

Разбира се, шумът от дъжда донякъде заглушаваше звуците. Всъщност трябваше да действа на късмет. Прекоси спалнята в очакване на атака. Нищо не се случи. Огледа се. Дъждът миеше прозореца, светкавица освети стаята, като му позволи да се увери, че вътре няма никой.

След поредната гръмотевицата тъмнината се върна и той осъзна, че е сбъркал, като е гледал светкавиците. Зениците му се бяха свили, за да предпазят зрението му от силната светлина и сега бавно се разширяваха. Не можеше да вижда добре в тъмнината. Трябваше да изчака, несигурен и временно ослепял. Убийствено бавно започна да различава очертанията в мрака. Прехапа устни. Добре де, беше сбъркал. Ясно. Но грешката му беше от полза. Поучи се от нея. Способностите му се завръщаха. Дори вече мислеше как да използва светкавиците, за да се измъкне.

Той се обърна с гръб към прозореца, прекоси спалнята, премина през тъмната молитвена стая и отново потисна импулса да спре и да се помоли, верен на навиците си. От стълбите видя, че вратата е отворена. В стаята влизаше светлина от коридора. Всичко беше така познато, че стомахът му се сви. Когато слезе долу, внимателно огледа наоколо. Чашата и хлябът си бяха на мястото. Малкият Стюарт лежеше в същото положение на земята. Но вече бе започнал да се подува.

Дру преглътна, не от отвращение, а от мъка. Тъй като се нуждаеше от телцето му, много нежно го вдигна за опашката и го зави в носната си кърпа, която извади от шкафа. Завърза кърпичката с въженцето, а въженцето уви около кръста си.

От чекмеджето на работната си маса извади четири фотографии — единственото нещо от света, което бе донесъл със себе си тук. Преди шест години ги бе показал на отец Хафър и той бе изслушал неговата изповед. Снимките бяха доказателство за това, което Дру му разказа тогава. Точно те умилостивиха свещеника. Убедиха го да ходатайства за приемането на Дру при картузианците. На снимките се виждаха мъж и жена, обхванати в пламъци и едно малко момче, крещящо от ужас. В манастира Дру ги поглеждаше всеки ден й си напомняше кой е и защо има нужда от изкупление. Не можеше сега да не ги вземе със себе си.

Пъхна ги в джоба на расото и се огледа. Какво още? Трябваше му оръжие. Брадвата.

Бурята бе станала още по-силна. Дори с гръб към прозореца, той виждаше блясъка на светкавиците в стаята. Стигна до отворената врата, огледа в двете посоки празния коридор, хвърли последен поглед на мястото, което през последните шест години бе негов дом, вдигна брадвата и тръгна крадешком по коридора към задната част на манастира.

Спря само веднъж, за да провери една килия. Острата, непоносима миризма, която го удари в носа, когато отвори вратата, му каза всичко. Но въпреки това той влезе и огледа гротескно лежащото тяло на монаха.

Значи убийците внимателно са затваряли всяка врата, след като са открили труповете и не са си направили труда да махнат мъртвите, но свети тела на своите жертви. Нямали са време?

Това, разбира се, нямаше значение. Независимо от тяхната особена етика — самият Дру преди години беше верен на същата — те трябваше да си платят за всичко.

 

 

В задния двор на манастира той намери изхода, който водеше към зеленчуковата градина. Гръмотевица разтърси дебелата дървена порта.

Дру премисли още веднъж своето решение. Можеше да напусне манастира през предната врата и да мине по калния път през гората, който извеждаше до павирания селски път в подножието на хълма. Преди шест години по този път го докараха дотук. Беше го запомнил, както и градчето, намиращо се наблизо — Куентин. Би било самоубийство да излезе през предната врата, затова Дру взе друго решение. Въпреки че убийците явно са напуснали мястото, имаше вероятност и то много голяма, да са оставили човек да наблюдава манастира от разстояние, в случай че той все още е вътре. Те подозират, че е избягал и е отишъл в полицията. А ако полицията не пристигне? Ще заключат, че не е избягал. И ще рискуват да се върнат за повторна проверка. Което бе още една причина да излезе от манастира.

Но не от предната врата. Не по пътя, към който наблюдателят е съсредоточил вниманието си. А през задната. Но убийците действаха изключително професионално и Дру трябваше да има това предвид.

Първо, наблюдателят едва ли е пренебрегнал и другия изход от манастира. Сигурно е избрал такава позиция, която да му дава добра видимост върху целия комплекс. Само едно място предлагаше подобна позиция: хълма зад манастира.

Второ. Наблюдателят сигурно е оборудван с уреди за нощно виждане. Използва или инфрачервен детектор, или „Старлайт“, който усилва и най-слабата светлинка на звездите. Тъй като бурята бе скрила звездите, значи използваше детектор с инфрачервени лъчи.

Дру огледа расото си. Обикновено чисто бяло, сега то бе мръсносиво от паяжините, праха и изолацията на тавана. Но дори да бе овалян във въглищен прах, той знаеше, че щеше да се види през нощния детектор. Освен ако… Дру се сети за светкавиците.

Той погледна нагоре към крушката, която светеше на тавана. В момента, в който отвореше вратата, наблюдателят щеше да бъде привлечен от появата на нова светлинка. В коридора нямаше ключ за лампите. Дру предположи, че е на главното табло в стаята на пазача, където никога не беше ходил. Затова се протегна. Беше достатъчно висок, за да стигне крушката и да я развие. Като допълнителна мярка той се върна по коридора и отвинти още две крушки. Тъй като коридорът нямаше прозорци, наблюдателят отвън нямаше представа какво става вътре.

Върна се до вратата, пое си дъх и натисна дръжката. Бутна бавно вратата, като се опита да избегне каквато и да е промяна в обстановката и застана зад нея.

Накрая тя бе напълно отворена. Той изчака с приведени рамене. Всичко зависеше от точността на движенията му. Защото и двата вида детектори имаха една и съща слабост: неочакваното осветяване заслепяваше наблюдателя. Временното заслепяване, което той изпита в спалнята си преди малко, се усилва многократно от нощния детектор. Би било нормално да изтича навън в интервала от тъмнина между две светкавици. Но той осъзнаваше, че единственият му шанс да излезе оттук незабелязано, бе да направи обратното — да излезе извън прикритието си веднага, щом проблесне новата светкавица.

В тъмнината Дру пропълзя иззад вратата, като наблюдаваше градината. Със затаен дъх се взираше в дъждовната нощ. Затвори очи и отвърна поглед, когато светкавица удари едно дърво. То се счупи. После отново настана тъмнина. Но той знаеше накъде да върви. Помисли си как ли се чувства наблюдателят в това време.

Добре де, какво още чакаш — запита се той. Защо киснеш тук, чакаш литургията ли?

В мига, когато блесна другата светкавица, Дру изскочи от прикритието на вратата. Дъждът го плисна в лицето. Като държеше брадвата встрани, той нагази в калта зад кедровите храсти. Расото му подгизна. Непрекъснати гръмотевици трещяха около него. Въпреки изострените си сетива, част от съзнанието му регистрира непознатата сладост на въздуха, забравеното ужилване на вятъра — усещания обикновени, а сега, след дългото уединение, изключително чувствени. Нямаше време да им се наслаждава, нито да си помисли колко много са му липсвали. Избърса изпръсканите си с кал очи и огледа следващия преход. Когато блесна нова светкавица, той вече тичаше през локвите. Скри се зад купчина тор. Тежкият мирис го накара да запуши нос, въпреки че му се стори неочаквано близък.

Дъждът бе студен, но Дру се изпоти. Сега накъде? Целта му бе гъстата гора зад градината, но трябваше да я стигне с прибежки. До ниската барака за инструменти, после до каналите за напояване между редовете с ожънатото жито… Сърцето му биеше болезнено. Но той не можеше да пробяга повече от два-три метра, докато светкавицата осветяваше околността. Не биваше да рискува да се движи през времето, когато наблюдателят можеше да вижда в тъмнината чрез инфрачервения си детектор. Следващата светкавица. От стърнището той притича до покритите със слама кални лехи с картофи. Бързо присви очи, за да ги предпази от блясъка на новата светкавица. Когато гърмът отмина, ги отвори отново. Интервалът между светкавиците и гръмотевиците намаляваше. Само около две секунди. Значи центърът на бурята приближаваше. Добре. Необходимо му бе всичко, което да отклонява и разсейва наблюдателя.

Дру изследва тъмнината. Като премигваше от студените дъждовни капки, откри следващото си укритие — високите до кръста храсти на малините. Светкавицата проблесна и той скочи, но стъпи в локва и загуби равновесие. Падна по очи. Водата влезе в носа му и напълни устата му. Той се закашля. Не можеше да диша, затова се претърколи към малиновите храсти. Тъмнината го погълна и скри. Смъркаше, за да прочисти носа и гърлото си. Дали беше достигнал храстите навреме? Дали наблюдателят го бе забелязал? Стомахът му се сви, дробовете му натежаха. Беше изморен, сякаш бе тичал няколко километра. Обърна лице към небето и остави дъжда да измие очите, носа, устните му. Облиза устата си и преглътна. Остана удивен от сладостта на водата, която облекчаваше свитото му гърло.

Трябваше да продължи! Първо до лехите на лозето, покрай дървената ограда.

А след това…

Най-после стигна до шубраците в началото на гората. Кал имаше по главата, по лицето, по расото му. Тя се стичаше по ръцете му, процеждаше се между пръстите и капеше върху опадалите листа под краката му.

Все пак успя. Наблюдателят не беше го забелязал.

Всъщност, ако го бе открил, досега щеше да бъде мъртъв.

Дру с мъка си пое дъх.

Измъкнах се. Свободен съм! Сега оставаше само да използва прикритието на гората и да продължи.

Но накъде? За миг този въпрос го вцепени. В предишния си живот автоматично щеше да потърси убежище при старата си организация, при „Скалпел“-а. Но сега хората от „Скалпел“ се бяха превърнали във врагове. За да оживее, трябваше да ги накара да мислят, че е мъртъв.

Къде другаде можеше да иде? Неочакваният проблясък на едно непрекъснато потискано чувство му подсказа да отиде при Арлийн. Той знаеше, че тя ще му помогне. Някога бяха любовници. Въпреки дългата раздяла той беше готов да рискува заради всичко, което ги беше свързвало. Можеше да разчита на нея. А стигайки до нея, щеше на намери и брат й Джейк. Неговият стар приятел.

Той неохотно отхвърли тази идея. Преди беше задължен да се свърже със „Скалпел“, но сега Дру принадлежеше към друга организация — Католическата църква. Трябваше да я предупреди за нападението на манастира. Тя трябваше да реши какво да направи. Църквата щеше да го защити.

И макар че вече имаше цел, Дру все още размишляваше. Огледа хълма зад манастира. Една светкавица освети тъмните силуети на дърветата. Когато отново го обгърна тъмнина, той просто не проумяваше своето колебание. Пред него беше възможността да избяга и да предупреди църквата. Тогава защо бе така объркан?

Отново се загледа към хълма и едва сега осъзна какво трябва да направи. Наблюдателят. Да, трябваше да го хване и да го накара да говори. Той сигурно бе избрал някоя удобна позиция. В този случай най-удобни бяха дърветата зад някое сечище. След толкова години живот тук Дру добре познаваше контурите на хълма. Дори в тъмнината и бурята можеше съвсем точно да определи местата на трите сечища на склона. Трите най-подходящи скривалища.

Ако имаше изобщо наблюдател. Все още нямаше доказателства, това бе само предположение. Съществуваше един начин да се убеди. И един начин да разбере защо беше изпратен този наказателен отряд на смъртта — да открие кой ги е изпратил.

 

 

Бурята се засили. Без да обръща внимание на дъжда, Дру се промъкваше между дърветата, като се стремеше да избягва пъновете и ямите.

Стискаше брадвата така силно, че го заболяха кокалчетата на ръката. Стигна подножието на хълма, но реши да го обходи. Започна да се изкачва от обратната му страна. Клоните на дърветата се огъваха от вятъра и го удряха през лицето. Той се хващаше за фиданки, клонки, храсти, за всичко, което му помагаше да се измъква от лепкавата кал. Не се притесняваше за шума, който вдигаше. Бурята бе толкова силна, че би заглушила всякакъв звук, дори ядосан вик. Стигна върха и започна да пълзи надолу, използвайки за прикритие храсти и пънове.

След като огледа внимателно дърветата зад първото сечище, Дру не успя да види нищо, което да издава човешко присъствие.

Върна се в гората и продължи към второто сечище. Въпреки дъждовната завеса в подножието на хълма се виждаха светлините на манастира. Сигурно така са изглеждали и всяка друга нощ. Само че това вече не беше манастир. Някой го беше превърнал в дом на смъртта.

Той огледа и второто сечище. Реши, че там също няма никой и тъкмо тръгваше към третото, когато някакъв неестествен шум между дърветата привлече вниманието му. Нервите му се опънаха. Благодарение на една светкавица, Дру видя тъмен найлон на височината на главата си, чиито страни и задна част бяха спуснати надолу, за да не влиза дъжда вътре. Четирите му края бяха привързани към дънерите на дърветата с въжета, които се опъваха от вятъра. Висока пръчка изпъваше найлона в средата. Разбира се. Наблюдателят не би могъл да носи цяла палатка със себе си. Но в случай на лошо време, един найлон в сака заемаше съвсем малко място. Не беше толкова удобно като в палатка, но удобството беше на последно място.

Дру трябваше да изчака следващата светкавица. На нейната светлина той зърна под найлона мъжки крака — ботуши, джинси, нож на колана.

Тъмнина. Дру се наведе, за да може и при следващата светкавица да надникне зад найлоновото прикритие.

Тя светна и той видя горната част на тялото на мъжа. Беше висок и мускулест. Носеше плетен каскет и дебело, подплатено яке. Цветовете им се сливаха с тези на растителността около него. Мъжът гледаше към манастира. Използваше бинокъл с инфрачервени лъчи. Дру лесно разпозна очертанията му. Беше монтиран върху снайперистка пушка, поставена на въртящ се триножник.

При следващата светкавица, мъжът се отвърна от бинокъла, потри очи и отпи от термоса, който извади от сака, окачен на дървото.

Дру се отдръпна. Дъждът се стичаше по лицето му. Погледна брадвата в ръцете си и реши, че не може да атакува първи, хвърляйки се под найлоновото укритие. Позата бе доста неудобна. Рискуваше да се подхлъзне в калта или да бутне импровизираната палатка и да предупреди мъжа.

Не, трябваше да измисли по-добър начин.

Той огледа найлона, който вятърът издуваше, и се промъкна вдясно, към въжето, което свързваше единия му край с дървото. Напипа възела и го разпозна. Примка. Здрав и надежден, но с един недостатък — можеше да бъде развързан с едно дръпване на свободния край на въжето.

Така и ще направи. Планът му бе да хване мъжа в капана на найлона и да го удари с тъпия край на брадвата, за да го обезвреди. Но вместо да се свлече, найлонът бе подхванат от вятъра и вдигнат във въздуха. Когато поредната светкавица блесна, мъжът се огледа и забеляза Дру.

Брадвата вече беше безполезна. Много тежка, много бавна. Дру я захвърли, но изненадата беше все още в негова полза, тъй като човекът бе стреснат не само от отлитането на найлона, но и от това, което видя пред себе си — праведните очи на един безумен монах, неговото аскетично слабо лице и расото му, толкова мръсно и кално, че можеше да го вземеш за привидение, изникнало от земята.

Нападението на манастира показваше, че бе направено от професионалисти, но въпреки това наблюдателят инстинктивно извика. В този момент Дру също нададе вик — традиционно начало при започване на ръкопашен бой при някои от източните бойни изкуства, повлияни от Дзен-будизма. Този вик бе предназначен да обърка противника, но и да помогне на Дру да концентрира силите си, като освободи въздуха от дробовете си. Не беше водил ръкопашен бой години наред, но ежедневните му упражнения, включващи отчасти и някои основни движения от източния бой без оръжие, бяха запазили уменията му. Тези движения, приличащи много на танцови стъпки, му помагаха освен това да се концентрира и да освободи духа си при религиозната медитация. Някои неща, обаче, явно не можеха да бъдат забравени. Първичните му инстинкти се събудиха с невероятна и ужасяваща точност.

За един нетрениран наблюдател, това, което се случи, би изглеждало прекалено бързо, за по-малко от тридесет секунди. Неясните движения бяха объркващи, беше почти невъзможно да различиш единия от другия.

Но за Дру, а сигурно и за противника му, мигът на сблъсък бе безкрайно дълъг. Така както на играча на тенис му се струва, че топката приближава мрежата безкрайно бавно и сякаш е огромна като топка за волейбол, така и двамата мъже се хвърлиха един срещу друг като великани със забавени движения.

Дру насочи обратната страна на дланта си срещу гръдния кош на противника — точно в областта на сърцето. Ударът трябваше да начупи ребрата, а парченца от тях да прободат сърцето и белия дроб.

Това не стана. Чрез дланта си той почувства какво не беше в ред. Подплатеното яке беше поело част от силата на удара. Грухтенето на мъжа показа, че имаше ефект, но не достатъчен, за да го обезвреди.

Противникът му се съвзе и приклекна, като се подпря на дървото. Дру разчиташе на втори подобен удар с другата ръка, този път насочен към гърлото. Но мъжът бе готов.

Дру използва първо дясната си ръка. Лявата бе готова да парира удара на противника, който бе ударен в сърцето.

Дру хвана дясната му ръка под лакътя и я изви. Силата на удара ги свали и двамата в калта. Чу как мъжът простена. Той се влачеше, блъскаше се в него, заплиташе изкълчената си ръка в калното му расо. Когато отново стана тъмно и двамата бяха на земята гръд до гръд, го лъхна неприятна миризма на месо и чесън. Повдигна му се.

Той го блъсна, хвана го и пак го блъсна. Така се търкаляха в калта, като дишаха учестено.

Дру почувства, че врагът му протегна ръка, сякаш търсеше нещо около бедрото си.

И си спомни.

Ножът на колана.

Приготви се да хване ръката с ножа, но изведнъж промени решението си. Трябваше да свършва по-бързо. Нуждаеше се от оръжие.

Оръжието беше близо до ръката му. Той сграбчи разпятието, което висеше на шията му. Хвана Христос за главата и мушна дългата тънка част на кръста в ноздрите на противника си. Бурята се развихри с пълна сила. Сякаш осъждайки това, което направи, небето се разтресе от светкавици и гръмотевици. Дру имаше чувството, че то ще се стовари всеки момент отгоре му.

Мъжът не беше мъртъв. Дру и не очакваше да бъде. Но силният удар в тази част на главата трябваше да предизвика шок. Човекът агонизираше, целият се тресеше и виеше от болка. Но инстинктът му за оцеляване продължаваше да действа. Свободната му ръка продължаваше да търси ножа.

Все още притиснал гърчещото се тяло, Дру отблъсна ножа, острието му се плъзна през ръкава на расото, одраска кожата между палеца и показалеца му и той го натисна към гърлото на мъжа. Чу се само един заглушен от вятъра вик.

Съвсем близо до тях падна гръм и удари едно дърво. Светлината го заслепи. Дру се олюля и падна, като повлече със себе си и мъжа. Преди отломките от дървото да ги засипят, двамата вече се търкаляха през сечището надолу по склона — ту единият, ту другият отгоре, докато накрая се удариха в една скала и спряха. След силния удар Дру с мъка си пое дъх. Като се мъчеше да се освободи от ръката на врага си, заплетена в расото му, той се вгледа в смътните очертания на лице му, потърси вената на врата и разбра, че мъжът е мъртъв. Отново му се повдигна. Гърмът още отекваше в ушите му. Замаян, той тръсна глава и погледна към сечището, където от едно дърво на около десет крачки от развяващия се найлон се вдигаше дим. Във въздуха се понесе миризма на озон. Светкавиците чертаеха по небето зловещи усмивки.

Дру потръпна и отново погледна мъжа, когото бе убил. Когато влезе в манастира, се закле, че никога повече няма да убие човек, до края на живота си. А сега?

Би могъл да оправдае убийството — заради монасите, заради Малкия Стюарт. Гневът беше естествен човешки недостатък, една присъща на човека слабост. Наследството на Каин. Но той не беше убил от гняв. Беше преминал далеч зад гнева. Беше убил, за да оцелее. А годините изобщо не бяха го променили. Обучението му бе толкова добро, че дори сега бе в състояние да убива автоматично — така както коляното подскача под чукчето на невролога.

Ако го бях убил случайно, нямаше да ме е грижа. Но за жалост това не беше случайност. Убих го, защото бях по-добър от него.

О, Господи! Той започна да се моли, спомняйки си с ужас какво направи с разпятието. Имай милост, прости ми този грях! Не съм искал да стана такъв, какъвто съм. Обстоятелствата ме принудиха. И все пак трябваше да се да се овладея.

Докато дъждът се стичаше по лицето му и се смесваше със сълзите, той наклони глава към мъртвия и го удари в гърдите. Заради вината ми. Заради моята най-отвратителна и тежка вина.

Искаше да повърне.

Но трябваше да се съвземе. Дру стана бавно и свали расото и власеницата си. Голото му тяло потрепера под ледения дъжд. Съблече мъртвия и го облече в своите дрехи. Ако беше принуден да се върне в света на хората, едва ли щеше да оживее, като привлича вниманието на всички. Трябваше да вземе мерки. Този мъж не е бил сам. Другите бяха наоколо и го чакаха, за да го убият. Защо? Не знаеше. Но едно ново прозрение започна да се оформя в главата му. Неговият мотив бе продиктуван от желанието и необходимостта да отмъсти за убитите монаси. Първичен инстинкт, който обикновено се пренебрегва. Сега, след като уби отново, той хвърли душата си в голяма опасност и този, който бе виновен за това, трябваше да има дяволски убедително оправдание.

 

 

Дрехите на мъртвия му бяха големи. Трябваше да обуе и своите чорапи върху неговите, за да не му се изхлузват ботушите. Джинсите му висяха, все едно че беше пазил дълго време диета, както всъщност си и беше. Ако не бяха подплънките на якето, Дру щеше да се загуби в него. Той сложи кърпичката с Малкия Стюарт в единия джоб и стегна въженцето около кръста си. Премести снимките от расото в другия джоб. След това се изкачи по склона към импровизираната палатка с триножника, пушката и инфрачервения бинокъл.

Целият беше мокър. Огледа се и забеляза сака, който висеше на клона на едно дърво. Отвори го.

Маузер. Провери дали е зареден. Беше. Пъхна го отзад под колана.

Имаше и два пълнителя. Взе и тях и ги мушна в джоба при Малкия Стюарт.

В голяма пластмасова кутия намери шоколад, ядки и сушени плодове. Започна с ядките, защото се нуждаеше от солта им. Задъвка бавно. Беше гладен.

Нямаше време. Какво можеше да вземе със себе си преди да си тръгне? Насили се да мисли. От какво се нуждаеше, за да се изправи срещу света? Сети се. Бръкна в джоба на джинсите, които бе обул, и извади портфейла на мъртвия. Отвори го и видя няколко банкноти от двадесет и петдесет долара. Добре, имаше колкото за още едно оръжие. В едно от отделенията видя няколко пластмасови карти, за които помисли, че вероятно са шофьорска книжка и кредитни карти. Сигурно всички бяха фалшиви. Никой професионалист не тръгва на операция с документите за истинската си самоличност. Целта на тези фалшификати обикновено бе да се отклони вниманието, ако попадне в пътно произшествие или се наложи да прекара нощта в някой мотел. Те бяха прецизно изработени и можеха да издържат на някоя и друга проверка, така че Дру реши да се възползва от тях.

Какво друго? Огледа се наоколо и неочаквано чу глас. Зад себе си. Сви се, вдигна ръце, сякаш да се защити. Дори през воя на вятъра чу гласа отново — долиташе отляво, пред него и звучеше доста странно — силно, но глухо.

— Джордж?

Дру се намръщи и огледа гората.

— Джордж, чуваш ли ме? Къде си? — гласът се засили, чуха се метални нотки. — Джордж, какво правиш, по дяволите? Трябва да се обадиш — Последва тишина.

Дру си отдъхна и почувства как мускулите му се отпущат. Той откри откъде иде гласът. На дървото, близо до сака, висеше портативна радиостанция, преди скрита от найлона, но сега изложена на дъжда.

— В името на бога, Джордж, обади се. Имам съобщение за теб!

Дру почти посегна към копчето за превключване. Искаше му се да отговори. Не да се преструва на Джордж. Той нямаше представа какъв е бил гласът му — висок или нисък, може би с акцент или дори дрезгав от простуда. Глупаво беше да мисли, че ще може да заблуди мъжа от другия край. Но въпреки това Дру искаше да отговори. Да си представи как ще се почувства оня, като чуе непознат глас, който неочаквано казва: „Съжалявам, Джордж не може да дойде на телефона. Мъртъв е. Може ли аз да приема съобщението?“

Хей, съвземи се, скара се Дру сам на себе си. Какво ти става? Когато започнеш да измисляш подобни шегички, обикновено си стигнал до ръба.

Той обузда импулса си. Но вече знаеше много повече отколкото преди минута. Наблюдателят не беше сам. Някъде наблизо имаше партньор.

Дру премисли възможностите. Този хълм над манастира бе най-доброто място за наблюдение на всички изходи. Беше ли практично да се оставят двама човека? Ами да, щяха да работят на смени, така че да си почиват от студа и да подремват по малко.

Да подремват ли? Къде? Дали пък преследвачите му нямаха наблизо превозно средство? Дру много искаше въпросът му да има положителен отговор, защото онова, от което се нуждаеше най-много, бе някакво средство за придвижване, а нямаше време да търси другаде.

— Джордж, какво става? — продължи да вика гласът. — Престани да си правиш глупави шеги! Отговори!

Дру трябваше да намери другия, преди той да се разтревожи съвсем и да започне да търси партньора си или да напусне мястото. А ако логиката му излезе вярна, щеше да го намери на пътя.

Той излезе от тъмнината на дърветата и заслиза по хлъзгавия склон. Като стигна до мъртвия, неочаквано спря. Запита се от какво още се нуждае, за да оживее в този свят. Един предмет върху голото тяло, единственото нещо, което не бе докоснал, привлече вниманието му. Абсолютно ненужен през изминалите шест години, сега той му беше необходим.

Дру се наведе в дъжда и свали ръчния часовник от ръката на мъжа.

Сложи го на ръката си и усети как в него се промъква промяната. Да, помисли си той с огромна тъга, а сълзите му отново потекоха, ето че се връщаше в света, от който бе избягал.

Времето отново започваше да тече.

 

 

В подножието на хълма Дру зави надясно, премина през гората и стигна до високата ограда, която ограждаше манастира. Воят на бурята заглушаваше дрънченето на оградата, която се люлееше от силния вятър. Дру я прескочи и падна в калта от другата страна. Инстинктивно се присви. Беше прескочил още един праг. Както часовникът на китката му, така и оградата бяха крачка от спокойствието и мира в манастира към бъркотията на света.

Не можеше да си позволи да го обземе носталгия. Трябваше да влезе във връзка с църквата и по-точно с отец Хафър, неговият защитник, човекът, който му повярва и му помогна. Той трябваше да разбере обстоятелствата, които го бяха прогонили от тихото му убежище. Да намери отговорите и да отмъсти за мъртвите монаси — това беше важното. А не неговите лични желания.

Продължи да се промъква през гората без да обръща внимание на продължаващата буря. Най-накрая достигна до пътя. На светлината на една светкавица той видя, че пътят е павиран. След трудния терен равната, твърда повърхност силно го изкушаваше да тръгне по нея. Но той не смееше да се покаже. Трябваше да се промъква през храстите отстрани.

Спря, за да прецени къде е. Манастирът бе останал вляво. Още по-нататък, на няколко мили, бе най-близкото градче — Куентин. Дру се опита да отгатне стратегията на убийците. Ако беше един от двамата, оставени да наблюдават манастира, не би направил лагера си в гората. Прекалено влажно и студено е. Щеше да потърси сухо, топло място, където да поспи и да се преоблече, да хапне нещо, докато партньорът му е на смяна. Но то трябваше също така да дава възможност за бързо изтегляне при необходимост. Тази комбинация от изисквания предполагаше наличието на автомобил — достатъчно голям да побира и оборудването, и легло. Фургон за къмпинг например или каравана. И сигурно нямаше да паркира някъде, където да привлича вниманието на месните власти. Мястото вероятно не е на пътя към Куентин. Сигурно е от другата страна на манастира. От дясната му страна. По пътя към фабриката за кленов сироп, който после продължава навътре в планината.

След петнадесет минути Дру откри караваната. Точно преди един завой. Позицията беше избрана логично, помисли си Дру. Можеше да се наблюдава алеята към манастира. Единственият сигурен знак, че съм избягал, би била появата на много автомобили — бърза помощ, полиция, следователи. Кой друг би предупредил властите, ако не оживелият след масовото убийство. Колкото повече се бавеше полицията, толкова по-голяма бе вероятността те да смятат, че не съм избягал, а съм вътре.

Но той трябваше да се увери, че караваната не е паркирана тук, защото се е повредила или защото на шофьора й му се е доспало. Затова продължи да се промъква между дърветата, докато стигна до задната й част. Отстрани нямаше прозорци, а отзад — само едно малко кръгло прозорче. Дру се наведе, притича и клекна до задната дясна гума. Изпъкналата повърхност на прозорчето сигурно бе предназначена да предпазва от топлината на слънцето, но от друга страна можеше да предпазва и от любопитни погледи. През него сигурно се виждаше само навън, а можеше и изобщо да не е прозрачно. Стъклото сигурно бе армирано, непробиваемо, така че да издържи на атака. Всичко това, обаче, бяха само хипотези, които можеха да се проверят единствено чрез нападение.

Въпреки това съществуваше един лесен начин за проверка дали това така обикновено на вид камионче е предназначено за бойни операции. Всичко, което трябваше да направи, бе да легне на земята и да погледне под автомобила. Беше тъмно и трябваше да изчака някоя светкавица да освети мрака. Дори и при мигновения й проблясък, той видя каквото му трябваше. Караваната имаше специален резервоар за гориво.

Заключението беше ясно. Монтираният вътре в задното купе резервоар бе защитен така добре, както и обитателите на караваната. Въпросителните отпаднаха. Значи караваната бе блиндирана. За да влезе в нея, му трябваше доста по-сериозно оръжие от маузера.

Но дори Голиат може да бъде победен. Блиндираните автомобили са конструирани да издържат на атака, когато се движат. Спрели, те са много по-уязвими, особено ако врагът успее да ги доближи. Дру се наведе и опипа задната гума. Усети, че е доста по-дебела и сигурно е усилена с метални нишки. Един куршум от маузера няма да може да пробие гумата и шофьорът ще избяга. Трябваше да убеди мъжа вътре — а той вече бе разтревожен поради мълчанието на партньора си по радиото — че се е появил още един, по-неотложен проблем — продължителният дъжд е подронил чакълестия банкет на пътя. Дори устойчивата на куршуми гума трябва да се помпи, или ако използваме обратната логика, спада. Наистина, като й пусне въздуха, няма да е в състояние да подкара караваната, но толкова добре екипиран автомобил сигурно имаше резервна гума.

Дру откри каквото му трябваше. Конструкторът на автомобила не е предполагал, че врагът може да се приближи толкова близо. Вентилите за помпане нямаха заключалки. Той бързо отви този на задната дясна гума, постави парченце дърво вътре и чу как въздухът започна да излиза със съскане.

Караваната започна да се накланя леко на една страна и да потъва в мокрия чакъл. Той извади маузера от колана си и притича да заеме позиция, от която да вижда добре задната и двете странични врати. Дру предполагаше, че човекът вътре ще почувства смъкването на караваната на една страна и ще реши, че дъждът е отмил част от чакъла на банкета и тя е започнала да се накланя и да потъва в калта.

Дали щеше да излезе и да провери какво става?

Вратата се отвори.

Дру се претърколи в рова и легна в ледената кална вода. Чакаше шофьорът да провери наклонената страна на караваната. Но той направи друго. Изнервен от това, че няма връзка с партньора си, той хукна. Дру го чу да пресича пътя, като вероятно щеше да се отправи към гората на отсрещната страна и се надигна от локвата. Но дори и да хукне след него едва ли ще го достигне, затова той стреля, като се опита да определи целта по звука от стъпките.

Чу стенание и някакво тяло падна на асфалта. Дру скочи на крака и тръгна към караваната. Не беше стрелял, за да убие. Напротив, беше избрал за цел краката. Този мъж му беше необходим жив, за да го разпита. Кой е заповядал това масово убийство? Кой се опитва да го убие?

Мъжът отчаяно пълзеше пред него.

Блясъкът на изстрел от пушка накара Дру да се метне вляво. Вторият куршум мина още по-встрани. Мъжът спря да стреля и пропълзя към дърветата от другата страна на пътя. Достигна края на паважа. След миг щеше да бъде в канавката и да се скрие в храстите. Дру трябваше да го спре.

Той изтича към него. Нямаше друг избор, затова го удари в челото и затисна с крак ръката, която държеше оръжието. Мъжът зави от болка, изтърколи се върху чакъла и остана да лежи по очи. Дру издърпа оръжието от ръката му и го удари отново. Той простена и се преобърна върху ранения си крак. Джинсите му бяха изцапани с течност по-тъмна от дъжда. Писъкът му бе по-силен дори от воя на вятъра. После затихна, премина в стенание и накрая съвсем спря.

Сега мъжът лежеше съвсем неподвижно. Доколкото можеше да разбере, беше изпаднал в безсъзнание от болката и шока. Въпреки това, следващата стъпка бе рискована, затова Дру трябваше да го претърси. Можеше да има нож…

Дру завърза ръцете му с въженцето, което носеше на кръста си. След това го претърси, но не откри друго оръжие. Сграбчи го за яката и го повлече към караваната, като оставяше отвреме на време ранения му крак да се удря в земята. Необходимо му беше мъжът да изпитва болка, за да остане по-дълго в безсъзнание. Спря пред вратата на караваната, която вятърът бе затворил (дали беше вятърът?) и погледна през прозореца вътре. Ами ако грешеше? Беше изградил своята тактика на действие върху предположението, че само двама са оставени да наблюдават манастира. В края на краищата колкото са по-малко, толкова е по-малка и вероятността да привлекат вниманието, ако полицията дойде. А двама беше минималният брой за работа. И все пак, ако имаше вътре и трети, готов да стреля, когато отвори вратата!

Дру застана встрани от линията на стрелба, прилепи се до караваната и бавно отвори вратата с насочен навътре пистолет. Както и очакваше, лампата не светна. Преди и той самият винаги отвинтваше крушката в автомобила, който караше, защото не искаше да се вижда, когато нощем излиза от него. Но винаги оставяше едно фенерче под седалката, за да може, когато му потрябва, бързо да го намери. Дру знаеше, че много от навиците от предишния му живот („от предишния ли?“ — запита се той. — „А какво си мислиш, че правиш сега?“) бяха обикновена практика за всеки, занимаващ се с подобна работа. Това бе предимство, когато си имаш работа с професионалисти. Работиш по едни и същи правила. Непредвидими са само действията на аматьорите.

Фенерчето беше под седалката, където и той самият би го оставил. Едно хубаво, мощно фенерче с четири батерии. Дру го включи и насочи лъча към вътрешността на караваната.

Нямаше никой.

Въздухът миришеше на спарено. Той видя два спални чувала върху два матрака. На едната стена висеше пълен комплект сложна двупосочна радиоапаратура. До другата стена бяха подпрени два отворени сака с намачкани дрехи, почти празно кашонче от кока-кола, примус с нафта, няколко консерви с лютив сос, спагети с кълцано месо, а също и телешко с фасул. Дру усети противен вкус в устата си. Нима тези момчета не ядяха нещо, което да не съдържа месо? Под единия спален чувал се подаваха цевите на две пушки. Беше се завърнал у дома.

Той се подаде от караваната и погледна към мъжа, който лежеше на чакъла. Бутна ранения му крак, но реакция не последва, затова реши, че още е в безсъзнание. Чак тогава го вдигна за раменете и го повлече към задната врата на караваната.

Замръзна, когато видя фарове в далечината. Те ставаха все по-ярки, идваха откъм Куентин, заобикаляха манастира и се приближаваха към него. Спокойно, помисли си той. Може и да не означават опасност. Просто някой закъснял пътник, опитващ се да кара в тази буря.

Но какво щеше да си помисли той или тя, когато мине покрай него и види мъж да влачи безжизнено тяло?

Дру изгаси фенерчето. Бързо бутна седалката на шофьора напред и вкара тялото в празното пространство между седалката и рамката на вратата. Когато оня легна, той го покри целия с единия спален чувал и сложи отгоре му саковете, за да не личи, че отдолу има тяло.

Погледна надолу по пътя. Светлината на фаровете ставаше все по-ярка. Нямаше време да влезе вътре без да изглежда объркан и да предизвика подозрение. Той не искаше шофьорът да спира или още по-лошо — да бъде така заинтригуван, че да се обади на полицията в най-близкия град.

Ами ако колата бе на хората, които го преследваха? Ако влезе в караваната, ще бъде в капан. Дори не можеше да я подкара, защото не успя да смени спадналата гума. Не знаеше дори къде са ключовете.

Най-добре мисли! — каза си той. — Та това е само една кола. Шест години бездействие са те направили чист параноик. В предишните дни обръщаше внимание и на най-малките детайли.

Беше му необходима причина да остане отвън, затова той затвори вратата на караваната, отиде до рова с гръб към пътя и разкопча ципа на панталоните. Погледна към светлините, които вече го заслепяваха, обърна се с привидно безразличие към дърветата и се направи, че уринира. Ако колата не бе на убийците, имаше шанс да достигне храстите. Приближаващият се автомобил започна да намалява скоростта си и присветна с фарове. Дру го загледа недоумяващо. Той намали още повече. Направо му се събраха очите, когато видя на покрива на колата двата буркана.

Е, това е! Чудесно! Полиция.

Не можеше да рискува да им разкаже какво е станало в манастира. Първото нещо, което ще направят ченгетата, ще бъде да го закарат в участъка, след което радиочестотата, която полицията използва, ще загрее от разговори. Обаче убийците сигурно прослушват целия ефир в района. Ще научат къде е, ще дойдат за него и рано или късно ще го отмъкнат от ченгетата.

Полицейската кола спря до караваната. Един прожектор го потърси в тъмнината.

Така, помисли си Дру. Прекарах точно шест години в най-строгия и аскетичен орден на католическата църква. Току-що останах жив след едно ужасяващо масово убийство. Издебнах и убих човек, раних друг. Вързах го и го хвърлих в тази каравана преди да дойдат ченгетата. Да видим дали мога да направя нещо наистина важно. Като например да се изпикая.

Като усили напрежението върху мехура си, той извърна глава към прожектора и прочете на вратата на колата „Щатска полиция, Върмонт“. Напъна се още веднъж и въздъхна, когато спасителната струйка потече към земята.

— Не можа ли да почакаш малко? — каза груб мъжки глас някъде зад прожектора.

Дру бързо дръпна ципа на джинсите. Обърна се и се захили към невидимото присъствие пред себе си.

Отвори уста да каже нещо, но думите не идваха. Освен в задължителния хор на литургиите, той не беше говорил с друго човешко същество цели шест години. Единствено с една мишка.

— Питах те, не можа ли да почакаш? — полицаят бе нетърпелив.

Дру продължи да се хили, престорено смутен. Думите се оформяха в главата му, но гласните струни се съпротивляваха. Хайде, хайде, знаеш, че можеш да говориш! Представи си, че си на литургия. Чувстваше устните и езика си надебели.

— Ами… така де, аз… то си е божа работа!

Слава богу! Амин! Гласът му звучеше дрезгав и пресипнал.

— Какво ти е на гърлото?

Дру заклати глава и се направи, че кашля.

— От студа е — този път думите дойдоха по-лесно.

— Най-добре отиди на лекар. Накъде си тръгнал, към Куентин ли?

Дру се направи на изненадан.

— Къде?

— Съседния град. На дванадесет мили на юг. Откъдето идвам аз.

— Ако знаех, че толкова наблизо има град, щях да се постискам още малко. Тук не е много удобно за пикаене — Дру протегна ръката си, в шепата му се бе събрала вода.

— Отвратително време — полицаят замълча за миг, невидим зад светлината на прожектора. — Най-добре си влизай вътре.

Дру се закашля отново.

— И аз така мисля.

Но като се обърна към вратата на шофьора, той изведнъж се досети, че полицаят има пред вид да влезе отзад, в караваната, а не в кабината.

— Не ми каза накъде си тръгнал — продължи ченгето.

— Към Масачузетс. След Бостън.

— Много си окъснял.

Той отговори неочаквано и за самия себе си:

— Утре трябва да съм на работа. Прекарах цялата си отпуска в Канада — ходих на лов.

— И хвана ли нещо?

— Да, тази настинка.

Полицаят се разсмя.

— Следващият път не спирай със загасени фарове. Някой ще налети на теб в тая тъмница и…

— Ще ме размаже. Вярно. Не бях помислил — Дру се покашля. — Не исках да рекламирам наоколо какво точно смятам да правя.

Полицаят загаси прожектора. Очите на Дру се отпуснаха. На светлините на арматурното табло успя да види лицето му — доста по-млад и по-слаб, отколкото предполагаше грубия дрезгав глас.

— И да не заспиш, ей! — каза полицаят. — Отваряй си очите по пътя.

— Можеш да бъдеш сигурен!

Като вдигна палец с пожелание за успех, полицаят подкара колата. Дру гледа след червените стопове, докато изчезнаха зад завоя. Той въздъхна шумно и тръгна към караваната. Ако човекът под чувала се бе събудил и бе започнал да вдига шум…

Ами ако се е събудил, и е успял да се освободи от въжето и сега го дебне? Дру блъсна вратата. Светна фенерчето и видя, че тялото под спалните чували не помръдва.

Нима бе умрял? Или се бе задушил?

Дру бързо дръпна чувалите и се успокои, когато дочу слабото дишане на мъжа. Но простреляният му крак бе подгизнал от кръв. Дори спалният чувал бе напоен. Трябваше да бърза. След като се увери, че ръцете на мъжа са още вързани, той използва колана му и направи турникет над раната от куршума на прасеца на крака. Кръвта намаля.

Дру го издърпа, намести го на седалката до себе си, като се опита да го сложи в някакво по-удобно положение и го върза с колана. Не искаше да го оставя зад себе си, извън наблюдение, а при това положение, за страничния наблюдател той изглеждаше като заспал пътник.

Дру го претърси, намери връзка ключове и излезе навън, за да отвори задната врата и да потърси резервната гума. В багажното отделение в задната част на караваната не откри резервна гума, а нещо по-добро — помпа с педал и уред за измерване на налягането. След пет минути вече беше напомпал гумата. После седна зад кормилото и опита няколко ключа, докато най-накрая успя да запали. Моторът глухо забръмча. Но той гледаше намръщен непознатото табло пред себе си — имаше повече копчета, отколкото в автомобилите, които бе карал преди шест години. За последен път бе шофирал през 1979 година. Не знаеше какви промени са настъпили оттогава. Дали техниката бе толкова напреднала, че да не може да се справи с управлението на автомобила?

Най-накрая разбра, че скоростите са автоматични, което доста улесняваше шофирането — само ще натиска газта и ще държи кормилото. Само че не виждаше нищо през плътната дъждовна завеса зад стъклото и му трябваха около тридесет секунди, за да открие с кое копче се задвижват чистачките. Откри и копчето, с което се включваха фаровете.

Ами тръгвай, каза си той. Това ченге може да вземе да се върне по същия път. Трябваше да кара към Куентин. Не му се щеше — съществуваше голяма вероятност останалата част от убийците да го търсят точно там. Но не можеше да рискува да тръгне в обратна посока, щеше да налети точно на ченгето.

Все пак Куентин беше на юг, това беше посоката, в която трябваше да върви. Към Бостън, за да се свърже със своите хора. С изповедника си отец Хафър. С Църквата, която щеше да го защити.

Дру караше през бурята, като спазваше ограничението за скоростта — дали все още бе петдесет и пет мили? Той се почувства изпълнен с лоши предчувствия. Погледна наляво към портата и тясната алея, която минаваше през гората и водеше към манастира. Представи си островърхия покрив, който се издигаше над боровете на хълма. Спомни си страшната тишина на смъртта в килиите. Стисна зъби. След това алеята остана зад него и когато погледна в огледалото видя, само мрак. Сърцето му прималя, пълно с горест и мъка. Не му се живееше.

Какво ли го очакваше там, напред — питаше се той. — Какви ли ще бъдат отговорите. За шест години времето беше спряло за него. Но светът не бе стоял на едно място. Той знаеше, че изправяйки се пред неизвестното бъдеще, неминуемо ще се сблъска със своето минало. А отговорите лежаха някъде там, назад. Кой бе атакувал манастира? Защо? Дали не бе „Скалпел“? Но хората там вярваха, че той е мъртъв. Отново си спомни Арлийн, бившата си любовница и нейния брат Джейк, неговия приятел. Джейк, единственият човек, освен отец Хафър, който знаеше, че Дру не е мъртъв. Добре тогава. Първо ще говори с отец Хафър, след това ще отиде при Джейк. Въпреки объркването си беше сигурен в едно. В предишния си живот бе оставил много врагове, не само в „Скалпел“. Ако искаше да се скрие от греховете си, трябваше да се скрие и от самия себе си.