Дейвид Морел
Братството на камъка (1)

Пустинните отци

Египет, 381 година.

Разпокъсана и раздирана от междуособни вражди, Римската империя прави отчаян опит за обединение, като избира Християнството за единствена официална религия. Няколко ревностни християнски последователи, които не се заблуждавали относно неизбежното проникване на политиката в религията, се оттеглили от обществото и отишли в пустинята на Египет, където заживели в пещери в търсене на мистично единение с Бога. Когато слуховете за тези отшелници се разпространили, към тях се присъединили и други отчаяни от мирската суета християни и основали аскетично общество, подчинено на пост, молитви и физически лишения. След 529 година суровите традиции на мъжете, които някои наричали „светите луди“, започнали да се разпространяват и на север, към Европа.

Така били създадени първите християнски манастири.

Старецът от планината

Персия, 1090 година.

Хасан ибн ал Сабах, водач на една фанатична мюсюлманска секта, възприел убийството като свещено средство в борбата си срещу турските завоеватели и техния съюзник — египетския халиф. Неговата тайна организация, съставена от религиозни убийци, бързо достигнала пределите на Сирия, където последователите му възприели името „Старецът от планината“. През 1096 година кръстоносците нахлуват в Средния Изток и започват своята благословена от папата свещена война срещу мюсюлманите, за да освободят Божи гроб от ръцете на неверниците. Те естествено си навлекли гнева на „Стареца“ и неговите последователи, известни още като „хашишини“. Те пушели хашиш не само за да изпаднат в религиозен екстаз, но и да поддържат сетивата си безчувствени в случай на евентуални мъчения. Но „хашишини“ била дума, която кръстоносците трудно произнасяли.

Те се завърнали в Европа със страшните разкази за „Убийците“.

Свещеният терор

Палестина, 1192.

Макар слънцето да клонеше на залез, пясъкът още не беше изстинал. Заобиколена от пазачи, огромната палатка от тежко корабно платно се къдреше леко от подухващия бриз. Изтощени коне, целите в пот, се появиха откъм съседния лагер, като вдигаха облаци прах. Пред всяка колона яздеше знаменосец. Знамената бяха две — едното с три златни лъва един над друг на червен фон — английското, другото — със златна лилия на син фон — френското. Двете страни никога не постигнаха съгласие, въпреки че бяха обединени от свещената кауза. Французите не можеха да простят на англичаните, че бяха завладели техни земи. Поради обтегнатите отношения нито една от колоните не желаеше да пристигне първа и да изпита унижението да чака другата. Съгледвачи и от двете страни, заели позиции по близките дюни, сигнализираха за напредването на всяка от колоните, за да пристигнат и двете едновременно при палатката.

Колоните се срещнаха — напред излязоха по четирима представители от всяка заедно със слугите си. Те се загледаха към голата планина в далечината, където армиите се изтегляха сред димящите руини на замък и джамии с минарета. Обсадата бе безпощадна, взе много жертви и продължи почти три месеца. Но накрая мюсюлманите тук, в Акра, бяха разбити.

Политическите различия между Франция и Англия за момент бяха забравени. Изморени, но непоколебими, воините се поздравяваха един друг за победата, оценявайки по достойнство геройството и смелостта на своите съперници. Гордостта отстъпи място на добрите маниери, които изискваха съперникът да получи привилегията пръв да влезе в палатката. Проблемът беше решен просто. Всеки един от благородниците се съгласи да остави слугите си отвън, за да могат всички едновременно да пристъпят напред.

Вътре те свалиха оръжията, шлемовете и ризниците си. Беше душно. След ослепителния блясък на слънцето, очите им свикваха бавно с оскъдната светлина. Сенките на стражите отвън се очертаваха върху стените на палатката.

Рицарите се огледаха. Това бе Третият кръстоносен поход към Божи гроб. Първите два ги бяха научили да носят дълги наметала, за да задържат влагата в телата си и да се предпазват от изгарящото слънце. Наметалата бяха светли и привличаха по-малко топлина от ярките дрехи, с които се кичеха в домовете си. Цветен бе единствено големият червен кръст, който увенчаваше предната част и засъхналите ръждиви петна от кръв.

Мъжете бяха с бради. Въпреки това лицата им изглеждаха изпити и изтощени. Като вдигнаха качулки, за да скрият сплъстените си коси, те пиха вино от приготвените чаши. Предвид целта на срещата водата би била по-подходящо питие — необходими им бяха трезви глави. Тилът на кръстоносния поход обхващаше огромна територия, което бе причина за нередовно снабдяване, затова виното, което пазеха за специални случаи, беше единствената течност. Макар и жадни, рицарите пиха малко. Засега.

Най-високият и най-едрият от тях, един английски лорд, известен с храбростта и сръчността си, заговори пръв, като използва възприетия за подобни случаи френски език. Името му бе Роджър от Съсекс:

— Предлагам първо да си свършим работата, а после да… — той посочи с жест хляба, маслините и сушеното месо, които бяха поставени пред тях.

— Съгласни сме — отвърна водачът на френските кръстоносци Жак дьо Весан. — Крал Ричард няма ли да се присъедини към нас?

— Сметнахме, че е по-благоразумно да не го уведомяваме за тази среща. А вашият крал Филип?

— Съществуват някои въпроси, които е най-добре да обсъдим насаме. Ако е необходимо, ще му съобщим за решението ни.

Всеки от тях знаеше какво има предвид другият. Макар че имаха стражи, те самите бяха стражи от най-висок ранг. Бяха задължени да осигуряват защита за своите крале. Подобна задача изискваше мрежа от информатори, които докладваха дори и най-смътните слухове за заговори. Тези слухове рядко достигаха до Ричард или Филип. Когато кралят не знае, той няма да живее в постоянен страх и да подозира своите приближени. И най-малкият пропуск можеше да стовари брадвата върху нечий врат.

— Добре тогава — каза един от англичаните, Уилям от Глостър, — предлагам да започваме.

Естеството на групата неочаквано се промени. Докато преди рицарите ревностно държаха на своята национална принадлежност, сега съперничеството изчезна. Бяха като едно цяло.

Настъпи тишина. Атмосферата бе изпълнена с тайнственост.

Англичанинът Роджър от Съсекс държеше библията, която монасите от неговата страна бяха преписали за него. Тя бе подвързана с кожа и украсена със злато. Той я отвори.

— Книга на Даниил. Пасажът, в който Даниил запазва самообладание, въпреки опасността да бъде изяден от лъвовете. Изглежда подходящ.

Ритуалът започна. Осемте рицари образуваха кръг. Като един те тържествено поставиха десните си ръце над Библията и се заклеха.

Подобно на враговете си и поради неудобството да носят със себе си мебели, те седнаха на красивия, мек килим, който войниците им бяха задигнали от падналия мюсюлмански замък Облегнаха се на възглавниците, сипаха си вино и се обърнаха към Пиер де Летан, който заговори делово:

— Като човек, отговорен за осъществяването на тази среща, ви напомням, че стражите са достатъчно далеч от стените на палатката. Дори ако говорите нормално, никой няма да чуе нищо.

— Така каза и моят слуга — потвърди Балдуин от Кент.

Французинът кимна.

— А моят слуга прецени, че ги наблюдават.

— Да, но моят ми каза още нещо. Вашият крал възнамерява да оттегли армията си от кръстоносния поход на Ричард.

— Така ли?

Балдуин сви очи.

— Точно така.

— Като французи не знаехме, че кръстоносният поход е на Ричард.

— Ще бъде, ако Филип се върне във Франция.

— О да — Пиер отпи от виното си, — вашият слуга има отлични източници за информация. А каза ли ви кога нашият крал възнамерява да ни поведе към къщи?

— След две седмици. Филип има намерение да се възползва от отсъствието на Ричард. В замяна на териториите, които Англия владее във Франция, вашият крал е обещал да подкрепи брата на Ричард в опитите му да се качи на английския престол.

Французинът сви рамене.

— И какво предлагате да правим с тази информация, ако приемем, че е вярна?

Балдуин не отговори.

— Уважавам тактичността ви — Пиер остави чашата си. — Всичко това означава, че отношенията между нашите страни скоро ще се влошат. Без съмнение от нашите воински умения няма да има нужда.

— А животът няма да е интересен. Което ни връща към причината за тази среща — прекъсна го Жак дьо Весан.

Англичанинът се надигна.

— Да приемем, че информацията ви е достоверна — каза Жак. — Ако наистина напуснем похода след две седмици, ще съжаляваме, че ще оставим нерешен един проблем. Затова, като последен жест на раздяла, в името на братството, в което участваме, бихме желали да ви помогнем да намерите отговор.

Балдуин го изгледа изпитателно.

— Имате предвид…

— Скорошното убийство на вашия съотечественик Конрад от Монферат.

— Простете изненадата ми, не очаквах, че смъртта на един англичанин ще ви разстрои.

— Почти толкова, колкото и предишното убийството на един наш съотечественик — Раймон дьо Шатийон.

Не бяха необходими повече обяснения. Преди шест години примирието между кръстоносците и силите на Саладин бе нарушено, когато Раймон дьо Шатийон нападна кервана на Саладиновата сестра. За това насилие мирно разрешение не бе намерено. Така започна големият мюсюлмански контраудар, наречен „Свещена война“ — „Джихад“. След една година, по време на обсадата на Йерусалим, главата на Раймон бе намерена върху олтара на гробницата в Божи Гроб. До нея лежеше крив нож.

Оттогава станаха дузина подобни убийства, които постигнаха своята цел. Научиха рицарите да се страхуват от нощта. Вчера, след падането на крепостта Акра, главата на Конрад от Монтферат бе намерена на олтара, приготвен за отслужване на литургия за победата. До нея лежеше крив нож, за който рицарите вече знаеха, че принадлежи на „Стареца от планината“ и неговите фанатици.

— Убийците — Роджър направи гримаса. — Страхливци. Крадци на живот в тъмнината. Най-достойната смърт за един рицар е да падне в битка, през деня, храбро сражавайки се с врага си, дори ако този враг е езичник. Тези змии нямат понятие за чест, благородство и достойнство. За гордостта на воина. Презряни души!

— Но ги има! — отбеляза Пиер де Летан. — И което е по-важно, много са ефективни. Признавам ви съвсем честно ужасното си предчувствие, че върху следващия олтар може да намерите моята глава.

Останалите се съгласиха, като споделиха собствените си страхове.

— Все още не можем да направим нищо, освен да поставим повече стражи, докато спим — каза Уилям от Глостър. — Но дори и тогава убийците успяват да се промъкнат. И през най-добрата ни охрана. Сякаш са невидими.

— Не им преписвайте магически качества — отвърна Жак. — Те са хора като всички други. Но много добре обучени.

— Да, по варварски. Няма начин да се биеш с тях — каза Уилям.

— Чудя се дали е така.

Всички погледнаха напрегнато Жак.

— Имаш някакво предложение ли? — запита Роджър.

— Вероятно.

— И какво е то?

— Ще отговорим на огъня с огън.

— Не разбирам. Да използваме техните безсрамни методи срещу тях? Да станем страхливци, да се промъкваме до водачите им, докато спят? Не, това е вече прекалено.

— Само защото не сме го правили досега.

— Защото е против кодекса на рицаря! — изправи се Уилям.

— Но тези подлеци са варвари. Нецивилизовани — добави Жак. — Щом са толкова примитивни, че да не разбират що е чест и достойнство, ние не сме длъжни да ги уважаваме, като спазваме рицарския кодекс.

Тази забележка ги стресна. В палатката настъпи тишина.

— Признавам, че искам отмъщение за Конрад — каза Уилям.

— И за Раймон — напомни му французинът.

— Бясното куче трябва да бъде убито, независимо дали ме гледа в очите или не — каза друг французин и удари с юмрук.

— Но планът ни е неосъществим — прекъсна ги Балдуин. — Мюсюлманите ще познаят всеки от нас, който се опита да се внедри помежду им. Дори нощта няма да скрие цвета на лицата ни.

— И още нещо — добави Роджър. — И да почерним кожата си с нещо, ние не разбираме езика и навиците им. Ако някой от тях ни заговори, или ако направим неправилен жест…

— Не съм предлагал да се внедрим между тях — каза Жак.

— А какво?

— Не ние. Ще изпратим един от техните.

— Невъзможно. Те ни мразят. Къде ще намерим такъв.

— Някой, който е осъзнал грешката на езическата си вяра, който е станал християнин и е повярвал в единствения Бог.

Англичанинът беше шокиран.

— Искаш да кажеш, че познаваш такъв човек?

Жак кимна.

— В манастира на бенедиктинците в Монте Касино в Италия.

Името им беше познато. Монте Касино бе основан през 529 година и бе един от първите християнски манастири, създадени от пустинните отци, пристигнали от Египет в Европа.

— Когато пътувах насам, преспах една нощ там — поясни Жак. — Получих разрешение да прекарам около час с него, а той — да говори с мен. Християнското му усърдие е забележително. Той принадлежи единствено на Бога.

— Монах?

— Точно така.

— Това е богохулство — каза Уилям. — Да накараш монах да убива!

— За свещеното дело. За освобождаването на Божи гроб. Спомни си, че самият папа опрости предварително всички грехове, които можем да извършим в този поход. Говорих и със свещениците, които са с нас. Те са уверени, че монахът, когото имам предвид, ще получи опрощение от папата. Като стане воин на Бога, той ще спаси душата си. Ако е вярно, че аз и моите съотечественици се връщаме във Франция след две седмици, мога да спра в Монте Касино. Сигурен съм, че ще се съгласи. Рим не е далече, а благословията на папата ще го изкуши.

Рицарите се загледаха мълчаливо в чашите си.

Балдуин вдигна очи.

— Но той не е обучен.

— Познава историите за убийците. Чувал е за начина, по който действат. Освен това имам и нещо друго на ум.

— Колко време ще ти отнеме?

— Това, което съм намислил ли? Три месеца.

— Трябваше ми цял живот, за да стана добър воин — възкликна Уилям. — Да не забравяме, освен това, че вероятността да го убият е голяма.

— Да, но си струва да опитаме — каза Жак. — Предполагам, че разбирате колко е важен този опит. Разберат ли веднъж тези езичници, че не само ние, но дори един от тях е готов да умре за божията слава…

— Ще спят също толкова неспокойно, колкото и ние сега.

Балдуин го изгледа накриво.

— Значи отговаряме на терора с терор?

— Има разлика — отвърна Жак. — Нашата война е свещена.