В 17.00 часа на 23 декември 1948 година Американското военно разузнаване в Ноум, Аляска, взе вечерната прогноза за времето от руските пристанища във Владивосток, Охотск и Магадан. Въздушните сили използваха тези рапорти заедно с прогнозите от японските пристанища, за да планират нощните изпитателни полети на самолетите Б–50. Руските прогнози съобщаваха за необичайно топло време. Нямаше нищо обезпокоително.

Седем минути по-късно всички честоти бяха заглушени от един усилен сигнал на руската военноморска база във Владивосток към тяхна подводница в морето. Кодирано и непривично дълго за руско комюнике, съобщението беше твърде необичайно за американското военно разузнаване в Шепърдс Фийлд, Ноум. Те се заеха с дешифрирането му и не обърнаха внимание на японските доклади за времето. Както обикновено подготвиха четири самолета Б–50 за изпитание на системите, предпазващи от заледяване при височинно летене.

В 19.00 часа студен сибирски фронт и вятър със скорост над 70 възела удари и четирите самолета. Всички системи, предпазващи от заледяване, отказаха. Нито един самолет не се върна в базата. Водещият, „Сют Лейди“, беше пилотиран от майор Джералд Килмууни. Когато новината за неговата гибел пристигна в Осма база на Военновъздушните сили в Тъксън, Аризона, генерал Максуел Липейдж се обади на отец Хю Колинс. Той беше свещеник на Римокатолическата църква във Филаделфия и трябваше да съобщи новината на госпожа Дороти Килмууни и тригодишния й син Крис. Генералът поръча на свещеника да каже на съпругата на Джери, че страната е загубила най-прецизния стрелец по подвижни мишени, който той е познавал.

Две години по-късно — 1950. На улица „Калканлин“ във Филаделфия са подредени една до друга тридесет къщи. Отвратително място, за да играе там дете. Улицата е мрачна и тясна. В пясъка и пепелта от въглища по земята могат да се открият ръждясали пирони, счупени стъкла, тор от плъхове. Буренясалите пукнатини по тротоара се превръщаха в дълбоки цепнатини по бордюра и цели кратери на пътя. Някъде към средата на пряката, в най-тъмната част, беше разнебитеното жилище на Дороти Килмууни.

Къщата бе претрупана с маси: маса за карти, инкрустирана със седеф; ъглови маси; трикраки масички; маса за кафе със следи от цигари по целия плот; висока маса за чай, набутана срещу металната центрофуга на пералнята в банята; маса за хранене; кухненска маса с хромиран обков, покрита с мушама и с пластмасова фруктиера върху нея, пълна с восъчни плодове. Зад изкуствените плодове имаше купища умрели мухи. Подобни купчини имаше и на всички други маси в къщата. На всяка маса до купчините мухи бяха подхвърлени парченца остарял изсъхнал салам, накъдрен като стърготини от кедрово дърво.

Първото нещо, което направи Крис в това горещо августовско утро, беше да отвори прозореца на всекидневната и да сложи на перваза една тлъста, обезглавена сардина. Когато майка му го остави самичък през юли и замина, за да прекара лятото в Атлантик Сити, в хладилника имаше парче салам, няколко консерви супа, сардини и няколко кутии бисквити в бюфета. Беше оставила и пари на съседите и ги помоли да се грижат за Крис. До края на юли те изхарчиха парите и зарязаха Крис. Той мразеше този салам. Доста време го използваше, за да примамва мухите в къщата. Но и те като него не обичаха този салам. Използваше и тор от плъхове, защото мухите го харесваха, но той пък изсъхваше по-бързо и от месото. Сардините, обаче се оказаха идеални. Към девет тази сутрин можеше да се похвали с новата купчина мухи на масата за кафе. Беше ги убил с едно дълго парче гума от жартиер на майка си.

В най-вълнуващия момент на лова, когато Крис се опитваше да запази равновесие, кацнал на ръба на една ъглова маса и насочил гумата си към една по-умна муха, която винаги излиташе малко преди да я удари, той усети непознато движение на улицата и се загледа през прозореца към една голяма зловеща черна кола, паркирана пред дома му. Той се гордееше, че въпреки петте си години можеше да различи Хъдсън Хорнет от Уосп, Студебейкър от Уили и Кейсър-Фрейзър. Тази беше Пакард, модел 1949 година и огромното й туловище изпълваше тясната улица. На шофьорското място седеше едър мъж във военна униформа. Грамадното му тяло, подобно на претъпкан чувал, като че ли всеки момент щеше да се претърколи на пътя. Изправи се и докато проучваше шумотевицата наоколо, повдигна задната част на панталоните си. Леко прегърбен, той се наведе напред, заобиколи покрай задните калници на Пакарда и отвори предната врата. Оттам бавно слезе висок слаб мъж със сивкав тен, облечен в доста измачкана офицерска мушама. Лицето му беше слабо, с тънки устни и закривен надолу нос.

Крис не ги чу какво си говорят, но начина, по който гледаха къщата му го изнервяше. Той се приближи пълзешком от масата към прозореца. Когато мъжете слязоха от колата и тръгнаха по разтрошения тротоар, той се обърна и побягна в паника. Заобиколи една маса за чай, после кухненската маса и се втурна към крайната врата за мазето. Тя скръцна, когато той я затвори. Крис си остави един процеп, широк колкото да си вкараш пръста, за да може да наблюдава кухнята и трапезарията. В тъмнината на стълбището, където миришеше на гнили картофи, той изведнъж се изплаши, че непознатите може да го открият по биенето сърцето му.

Входната врата издрънча, когато те почукаха. Той задържа дъха си и се протегна към въжето, минаващо от трапезарията през кухнята към стълбите. Нямаше време да заключи входната врата, но пък си имаше други начини за защита. Той стисна въжето. Входната врата изскърца и се отвори. Плътен мъжки глас попита:

— Има ли някой тук?

В коридора се чу трополене от приближаващи тежки стъпки.

— Видях момчето на прозореца.

Сенките им се появиха в трапезарията.

— Какво им е на всичките тези маси? Господи, мухи.

Крис се приведе и погледна през цепнатината на вратата към мръсния линолеум и мрежата на пода в трапезарията. Откакто майка му замина, той правеше тази мрежа, когато не убиваше мухи. Вземаше връв от хвърчилата в парка Кенсингтън, корда от празните парцели, въже и връзки за обувки от кофите за боклук, прежда и конци от чекмеджетата в скриновете на съседите, канап от фабриката в долния край на улицата, въжета от просторите в близките дворове. Беше ги съединил — дълги парчета, къси парчета, дебели и тънки, за да направи тази огромна мрежа. Майка му обеща да се върне. Каза, че ще донесе мидени раковини и снимки, страшно много снимки. И в деня, когато тя се върне, той ще я хване в мрежата и ще я държи така докато не му обещае, че никога повече няма да заминава. Очите му смъдяха, като гледаше двамата мъже да влизат в трапезарията и да стъпват по мрежата. Ако можеше да оплете майка си…

— А какъв е този канап и всички тези неща по пода?

Крис дръпна въжето. Беше го прикрепил към столовете, наслагани край масите. Когато паднаха, те изтеглиха една връв, прекарана през шнура на лампата и повдигнаха краищата на мрежата. През шума на трополящите столове, мъжете извикаха:

— Какво става? Исусе Христе!

Крис се изпъчи, готов да закрещи от радост, но внезапно се намръщи. Мъжете се превиваха от смях. През цепнатината на вратата той видя как униформеният хвана мрежата, разкъса възлите, отдели канапа и се освободи от въжетата.

Сълзи опариха страните му. Бесен, той запълзя надолу по тъмните стълбите на мазето. Ръцете му трепереха от ярост. Ще ги накара да съжаляват. Тъпкано ще им го върне, че се смеят.

Вратата на мазето изскърца и се отвори. Светлината едва проникваше до дъното на стълбището. През една дупчица в сандъка за въглища, той наблюдаваше сенките им да се смъкват надолу. Продължаваха да се смеят. Някой сигурно им е казал всичко за него, помисли си той. Как е откраднал въжетата от просторите, конците, канапа, дори къде би се скрил. Ключът на лампата в мазето не работеше, но те като че ли знаеха и това. Носеха фенерче и разглеждаха плесенясалото мазе, дебнеха го.

Той изпълзя назад към най-потайния ъгъл на сандъка за въглища. През лятото беше празен. Но дори и така, прах и песъчинки го дращеха по краката под гуменките. Сноп светлина пресече пътя му. За да я избегне, той стъпи на един къс от въглищата. Глезенът му се изкриви. Крис загуби равновесие и се блъсна в една от стените.

Светлината се приближи. Забързани стъпки. Не! Измъкна се от една ръка, но когато се опита да излезе от сандъка, друга ръка го стисна за рамото. Не! Хленчейки, той зарита, но докосваше само въздух и започна да се дърпа, когато ръцете се извъртяха и го повдигнаха.

— Нека да те изведем на светло.

Той се бореше неистово, но ръцете стискаха раменете и краката му. Успя само да се сгърчи и да удари глава в гърдите си, докато мъжете го мъкнеха нагоре по стълбите. След мрака той замига срещу слънчевата светлина, навлизаща от кухненския прозорец. Плачеше.

— Успокой се — каза дебелият мъж в униформата, пухтящ от усилието.

Този с мушамата се намръщи като видя полепналите в катран гуменки на Крис, кирливите му панталони, мръсната му коса. Извади носна кърпа и избърса сълзите и въглищния прах от лицето на Крис.

Крис отблъсна ръката му и се опита да изглежда толкова силен и висок, колкото позволяваше дребното му телце.

— Не е смешно!

— Какво?

Крис зяпна мрежата в трапезарията.

— Аха. Разбирам — каза цивилният. Гласът му звучеше приятелски, въпреки студените очи и болнавото лице. — Ти ни чу да се смеем.

— Не е смешно! — извика Крис.

— Не, разбира се, че не — каза мъжът в униформата. — Ти погрешно си ни разбрал. Ние не се смеехме на теб. Напротив, идеята за мрежата е много добра. Естествено, можеше да използваш и по-хубав материал. Няколко урока по дизайн и маскировка ще ти дойдат добре. Но идеята… За това се смеехме. Не на теб, а за теб. Един вид възхищение. Ти си смело момче. По начина, по който се справяш, мога да кажа, че си син на Джери, макар че не приличаш на него.

Крис не разбра много от думите. Той се намръщи, сякаш мъжът в униформата се опитваше да го изиграе. Много отдавна, припомни си бегло, някой му беше казал, че е имал баща. Но никога не беше чувал за човек, наречен Джери.

— Разбирам, че не ми вярваш — каза мъжът. Опъна крака и прибра ръце до бедрата си като ченге. — По-добре да се представя. Аз съм Максуел Липейдж.

Това име, както и Джери, не означаваше нищо. Крис го загледа подозрително.

Мъжът погледна озадачено.

— Генерал Максуел Липейдж. Сигурно знаеш. Най-добрият приятел на баща ти.

Крис го загледа още по-сурово.

— Искаш да кажеш, че никога не си чувал за мен? — учуди се мъжът, обърна се към високия сиволик цивилен и вдигна безпомощно ръце: — Не ме бива много за това. Може би ти ще му обясниш?

Цивилният кимна. Пристъпи напред и се усмихна.

— Аз съм Тед Елиът, сине. Но ти можеш да ме наричаш просто Елиът. Както всичките ми приятели.

Крис го погледна с недоверие.

Мъжът, наречен Елиът, извади нещо от мушамата си.

— Предполагам, че всички момченца обичат шоколад. Особено „Бейби Рут“. Искам да съм твой приятел — протегна ръката си Елиът.

Обезпокоен, Крис се преструваше, че не го интересува и отказваше да погледне шоколада.

— Хайде, вземи го — каза мъжът. — Аз вече изядох един. Хубав е.

Крис не знаеше какво да направи. Единственият съвет, който майка му някога му бе давала, бе да не взема сладки неща от непознати. Но цяла седмица не беше ял нищо друго освен остарели бисквити. Главата му олекна. Куркането в стомаха му продължаваше. Той грабна шоколадовите пръчки преди да се усети.

Мъжът, наречен Елиът, се усмихна.

— Ние дойдохме, за да ти помогнем — каза Липейдж. — Знаем, че майка ти те е напуснала.

— Тя ще се върне!

— Ние сме тук, за да се погрижим за теб — Липейдж погледна мухите с отвращение.

Крис не разбра защо Елиът затвори прозорците. Дали щеше да вали? Усети, че е изпуснал оръжието си — гумената лента, едва когато Липейдж хвана ръката му. Те го изведоха на верандата. Липейдж го държеше, докато Елиът заключи вратата. Той забеляза как госпожа Кели наднича от съседния прозорец и после бързо се скрива. Спомни си, че никога преди не го е правила и внезапно го достраша.

Крис седна на предната седалка в колата между двамата мъже и се загледа първо в тежките обувки на Липейдж, после в сивите райета на вратовръзката на Елиът и накрая в дръжката на вратата. Мисълта да избяга изчезна веднага, щом колата потегли и той очарован загледа как Липейдж сменя скоростите. Никога преди не се беше возил в кола. Индикаторите на таблото, движението на хора и превозни средства навън го увлече. Преди да може да усети, че са пристигнали, Липейдж паркира пред една грамадна сграда с колони, която напомняше на Крис за пощенска станция. Направляван от Липейдж, който здраво го беше стиснал за рамото, Крис вървеше между двамата мъже през мраморни коридори, очертани с пейки. Подминаваха ги мъже и жени, които бяха облечени като за църква. Те носеха снопове хартия и неща, подобни на малки куфарчета.

Една млада жена седеше на бюро зад матова стъклена врата. Тя каза нещо в една кутия зад телефона, после отвори друга врата и Крис заедно с двамата мъже минаха навътре. Във вътрешния офис зад друго бюро седеше стар мъж с бяла коса и мустачки, тънки като молив. Този офис беше по-голям и на едната стена имаше американски флаг, а другата бе покрита с дебели книги в кожени подвързии.

Мъжът погледна нагоре, когато Крис пристъпи напред. Прегледа някакви книжа.

— Да видим сега. Да — прочисти гърлото си той. — Кристофър Патрик Килмууни.

Уплашен, Крис не отговори. Елиът и Липейдж едновременно казаха:

— Да.

Крис се намръщи от смущение.

Мъжът проучи Крис, после се обърна към Липейдж и Елиът.

— Майка му го изоставила… — той прокара пръст по един лист хартия. Гласът му беше изненадан, неодобряващ. — Преди петдесет и един дни?

— Точно така — каза Елиът. — Майка му заминала с някакъв мъж за уикенда на Четвърти юли. Не се е върнала.

Крис продължи да се обръща ту към единия, ту към другия, като чакаше да чуе какво ще кажат нататък.

Мъжът хвърли поглед към календара и почеса бузата си.

— Има ли по-големи братя или сестри, някакви роднини, които да се грижат за него?

— Не — отговори Елиът.

— И цялото лято? Как е оцелял тогава?

— Ял е сардини, салам и е убивал мухи.

Мъжът изглеждаше потресен.

— Убивал…? А майка му? Тя работи ли някъде?

— Тя е проститутка, Ваше благородие.

Още една дума, която Крис не разбираше. Завладя го любопитство. Проговори за пръв път откакто беше в кабинета.

— Какво е проститутка?

Те се обърнаха и не му отговориха.

— А баща му? — попита мъжът.

— Той загина преди две години — отговори Липейдж. — Всичко е в досието му. Сега разбирате защо Министерството на социалните грижи предлага той да стане повереник на града.

Мъжът затропа с пръсти по покритото със стъкло бюро.

— Но нали аз трябва да реша това и не разбирам защо Министерството на социалните грижи ви е изпратило на това дело, вместо своите представители. Какво общо има правителството с това?

Липейдж отговори:

— Баща му беше майор от военновъздушните сили. Загина при изпълнение на служебния си дълг. Бяхме приятели. Г-н Елиът и аз сме… ние сме нещо като… е неофициално осиновихме детето, така може да се каже. Като оставим майка му настрана, ние сме най-близкото подобие на семейство, което той има. Тъй като службата ни не ни позволява да го отгледаме сами, искаме да сме сигурни, че някой ще се грижи за него както трябва.

Мъжът кимна.

— Вие знаете къде ще бъде изпратен.

— Знаем и одобряваме — каза Елиът.

Мъжът погледна Крис изучаващо и въздъхна.

— Много добре.

Той подписа лист хартия, пъхна го в една папка, заедно с много други листи и я подаде на Липейдж.

— Крис… — помъчи се да каже той, но не можеше да намери думи.

— Аз ще му обясня. Когато отидем там.

— Какво ще ми обясниш? — Крис започна да трепери.

— Благодаря ви — обърна се Липейдж към мъжа.

Преди Крис да разбере какво става, Липейдж го обърна към вратата. Крис беше объркан. Отново го изведоха навън в коридора и минаха покрай зелените стъклени врати, които му напомняха за банката или пощенската станция на ъгъла. Но къде беше сега? — помисли си той. Къде отиваше?

Черната метална порта беше висока и широка. Пръчките й изглеждаха дебели, колкото китката на Крис, а разстоянието между тях толкова малко, че той разбра — никога няма да може да се промъкне през тях. Отляво на една желязна табела пишеше:

УЧИЛИЩЕ ЗА МОМЧЕТА

„БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН“

Вдясно имаше друг надпис:

„УЧЕТЕ ГИ НА ПОЛИТИКА И ВОЙНА, ЗА ДА МОГАТ СИНОВЕТЕ ИМ ДА УЧАТ МЕДИЦИНА И МАТЕМАТИКА“

ДЖОН АДАМС

Под тази табела, във високата каменна стена, която като че ли нямаше край и в двете посоки, една тежка врата водеше към подобна на караулно помещение стая, препълнена с купчини вестници, пощенски чували и пакети. Един мъж по долна фланелка килна кондукторското си кепе, усмихна се и продължи да сортира пратките. Липейдж и Елиът не промълвиха. Поведоха Крис за ръка направо през стаята и отвън по една слънчева ливада към огромна тухлена сграда.

— Това ще бъде твоето училище някога — каза Липейдж на Крис. — Но засега само ще те запишем там.

Над входа на сградата, в камъка, бяха издълбани думите:

МЪДРОСТ ЧРЕЗ ПОСЛУШАНИЕ, СЪВЪРШЕНСТВО ЧРЕЗ СМИРЕНИЕ

Беше едва дванадесет и половина, затова те седнаха на една стара дъбова пейка. Повърхността й беше излъскана и полирана. Пейката беше твърда, със заоблени краища и Крис се подхлъзна надолу, докато краката му се провлачиха по земята. Неспокоен, той гледаше втренчено часовника на стената, усещаше всяко движение на стрелката напред. Глухият шум при всяко отместване, като че ли се усилваше. Напомняше му на звуците в месарница.

Една жена пристигна в един часа. Носеше ниски обувки, обикновена пола и пуловер. За разлика от майка му не използваше червило и косата й не беше къдрава, а опъната назад и събрана в кок. Тя едва погледна Крис преди да влезе в кабинета си заедно с Липейдж.

Елиът остана с него на пейката.

— Хващам се на бас, че двата хамбургера, които ти купихме не са те нахранили. Изяж шоколадовите пръчки, които ти дадох.

Крис приведе рамене. Гледаше упорито стената пред себе си.

— Знам — каза Елиът. — Ти си мислиш, че е по-хитро да ги запазиш, докато огладнееш отново. Но тук ще те хранят — по три пъти на ден. А що се отнася до шоколадовите пръчки, ще ти донеса още следващия път, когато дойда да те видя. Предпочиташ ли някой друг вид?

Крис бавно се обърна. Този висок мъж със сива кожа и тъжен поглед го смущаваше.

— Не мога да обещая, че ще те посещавам често — каза Елиът. — Но искам да знаеш, че съм твой приятел. Искам да мислиш за мен като… да речем все едно, че замествам баща ти. Някой, на който можеш да разчиташ, когато имаш проблеми; някой, който те харесва и ти мисли доброто. Трудно е да се обяснят някои неща. Вярвай ми. Един ден ще разбереш.

Очите на Крис запариха.

— Колко време ще бъда тук?

— Доста дълго.

— Докато майка ми дойде да ме вземе ли?

— Не мисля… — Елиът сви устни. — Майка ти е решила да те остави на грижите на града.

Сега Крис отвори широко очи.

— Тя къде е?

— Ние не знаем.

— Тя умряла ли е? — Крис така отчаяно чакаше да чуе отговора, че трябваше да мине малко време, докато разбере, че плаче отново.

Елиът го прегърна.

— Не, но ти повече няма да я виждаш. Доколкото знаем е жива, но ти трябва да свикнеш да мислиш за нея като за мъртва.

Крис захлипа по-силно, задушаваше се.

— Но ти не си сам — Елиът го притисна по-здраво. — Аз ще се грижа за теб. Винаги ще бъда близо до теб. Ще се виждаме често. Аз съм единственото семейство, което ти имаш.

Крис се отдръпна от ръката на Елиът, когато вратата се отвори. Липейдж пристъпи напред, като се ръкуваше с жената. Сега тя носеше очила и държеше досието на Крис.

— Благодаря за помощта.

Обърна се към Елиът.

— За всичко са се погрижили — сега се обърна и към Крис. — Ще те оставим с мис Халахан. Тя е много мила и съм сигурен, че ще ти хареса.

Той стисна ръката на Крис. Крис потрепера от напрежение.

— Подчинявай се на по-висшите от теб. Нека баща ти да се гордее е теб.

Елиът се наведе и докосна рамото на Крис.

— Нещо по-важно. Нека аз да се гордея е теб — гласът му беше нежен.

Когато двамата мъже се отдалечиха по коридора, Крис премигна смутено през сълзи и усети сигурността на шоколадовите пръчки в джоба си.

Прекалено много неща, за да ги премисли. Дворът на училището — четиридесет и три акра, бе разделен от самотен път. Мис Халахан каза на Крис, че трябва да повървят доста, докато стигнат от сградата на училището до пансиона. Той едва се държеше на краката си. Пътят беше съвсем празен, сякаш всеки момент щеше да започне парад, но по маршрута нямаше трибуни, нямаше зрители, само огромни дървета от двете страни, като чадъри, които предпазваха Крис от слънцето.

Въпреки всичките обяснения, той се чувстваше заблуден. Срещу училището имаше група сгради, които образуваха „жилищата и столовата“, както бе казала тя. Вляво беше големият каменен „параклис“, а нататък по пътя — „лазаретът“. Ветрецът беше слаб, спиран от множеството постройки, но докато вървеше след мис Халахан покрай гимнастическата зала в средата на двора, внезапно го удари свиреп горещ порив, който се издигна над игрищата в другия край на пътя. Той видя футболните врати, пистите за бягане с препятствия, бейзболните постове. Беше изненадан от липсата на пръст. Всичко около него беше едно огромно бетонно пространство.

Слънцето прежуряше, когато Крис мина край „оръжейната“ и „енергийната станция“ с пушещите й комини и планини от въглища. Краката го боляха, когато най-накрая стигнаха края на пътя. Загледа се в мрачната сива сграда, наречена от нея „интернат“ и го обзеха неприятни предчувствия. Тя трябваше да го дръпне за съпротивляващата се ръка, за да го заведе надолу по едно ехтящо стълбище до подземна зала, миришеща на восък. Той се взря напрегнато и видя още дузина други момчета, някои по-големи, други по-малки. Всички бяха дрипави като него.

— Ти пристигна точно навреме — каза мис Халахан, — за седмичното въвеждане. Иначе щеше да се наложи да го повтаряме отново само заради теб.

Крис не разбра. „Въвеждане“ беше още една дума, която не бе чувал. Не му харесваше как звучи. Изнервен, той седна на една скрибуцаща седалка. Усети, че и другите момчета следват инстинкта си като него и стоят настрана един от друг. Залата бе неестествено тиха.

Един възрастен мъж, облечен в панталон в цвят „каки“, риза и тъмнокафява вратовръзка излезе напред към средата на сцената. Той застана пред подиума и Крис отново видя американския флаг. Възрастният мъж държеше полицейска палка в едната си ръка. Представи се като полковник Дъглас Долти — директор на интерната и отговорен за приемането. Започна речта си с вицове за животни и спорт. Няколко момчета се засмяха. Полковникът дръзна да предположи, че доста спортни звезди знаят за училището и биха го посетили при удобен случай. Въпреки безпокойството си, Крис с изненада откри, че му е интересно. Кожата на лицето му се опъна от изсъхналите сълзи. Полковникът разказа една история (неразбираема за Крис) за някакво място, наречено древна Гърция и триста войници, наречени спартанци, които загинали героично, опитвайки се да задържат персийската армия при проход, наречен Термопили.

— Господа, аз ще ви покажа за какво е това училище — завърши той.

Той подреди момчетата в две редици и ги поведе навън, надолу по пътя към сградата за професионално трудово обучение. Там новаците, както разбраха, че ги наричат, разгледаха леярната, където момчета пълнеха калъпи с чугун. В печатарския цех други момчета подготвяха отпечатването на следващия брой на училищния вестник. Крис видя дърводелския и машинния цех, автомонтьорската работилница. Мина и през шивашкия цех, обущарския цех, пералнята. Дори там групата бе поразена от шума и енергичността, значимостта на децата като тях, които вършеха работа. Прииска им се да изпробват машините.

Но полковникът остави най-интересното за края. С горда усмивка той ги заведе до оръжейната. Показа на Крис и другите излъсканите до блясък пушки „Енфийлд“ модел 1917, които те скоро щяха да носят; сабите; военните униформи в метално сиво с искрящи бели якички, които щяха да облекат в ученическия взвод. Тук Крис бе изпълнен е особено страхопочитание. Никое от момчетата не проговори. Крис вдишваше силната сладникава миризма на оръжейно масло. Уважението, което отдаваха на този възрастен мъж сега, беше същото, което щяха да му покажат и в деня на завършването си, когато щяха да се запишат в армията на въздушните десантчици или Втора военноморска дивизия. Уважението щеше да се превърне в обич. Отгледани в мъжка среда, в спартанската атмосфера на „Франклин“, обичта щеше да се превърне в патриотизъм и гордост. Страхът от многобройните наказания скоро щеше да стане нещо обикновено и накрая нямаше да има значение. Блясъкът на ножниците на сабите, властното привличане на пушките, отличителните знаци и нашивките щяха да родят вълнение, да слеят всички елементи на героизъм и преданост, за да произведат мъжете, които „Франклин“ щеше да предаде на външния свят.

— Не можем да ви оставим само да гледате, нали? — каза полковникът.

Докато ги водеше към друга сграда, той продължи да им говори усмихнат. Там раздаде на всяко момче по два чифта обувки — черни, високо изрязани, с връзки, подобни на военни боти. Даде им и по една бяла риза, три обикновени ризи в различни цветове, по четири панталона, бельо и чорапи, по четири носни кърпи и всичко това опаковано в стегнат вързоп с една дълга памучна нощница. С обувки, преметнати около врата, и вързопите с дрехи, притиснати към гърдите, те напомняха на миниатюрни военновъздушни десантчици, които смело крачеха през горещия вятър и бързаха обратно по пътя към пансиона.

Бръснарят ги чакаше. Когато свърши, пет сантиметра от кожата на главата на Крис се показа над ушите му. Той изглеждаше като току-що уволнен от лагера новобранец. Беше изнервен и засрамен. Разгледа другите момчета, те също го разгледаха. Крис се изпъна, погледна се в огледалото и видя новопридобитите си строги черти и неочаквано се почувства много атлетичен, странно уверен в себе си.

Следваха душовете. Малкото помещение, облицовано с плочки и инсталация беше без кранчета — водата се контролираше от възпитателката. Тя надничаше от време на време и въртеше крановете. Мъжът, който ги придружаваше, им каза да се съблекат и да струпат дрехите си в един голям платнен чувал в края на стаята. Крис се засрами. Никога не беше стоял гол пред друг човек с изключение на майка си. Очите му се насълзиха отново, като си спомни за нея. Опита да се прикрие с ръце и видя, че и другите правят същото. Но възпитателката и придружаващият ги не обръщаха внимание на голотата им и това го озадачи.

Скупчени в малката баня, те с усилие се опитваха да не се докосват един друг. Беше невъзможно, защото се боричкаха за сапуните и после отново се пъхаха под мощните горещи душове. Парата бе толкова гъста, че Крис едва виждаше другите момчета. Водата рязко спря. Крис объркан излезе от банята заедно с другите. Те се свиваха, защото вече им беше студено. Придружителят им раздаде хавлии и посочи към една голяма кофа пълна с нещо лепкаво със сладка миризма — студен крем, както той го нарече. Каза им да намажат лицата си, ръцете, краката и всички зачервени и наранени места. Крис внезапно забеляза, че платненият чувал, където той и другите бяха оставили дрехите си, е изчезнал. Никога повече не видя нацапаните си с катран гуменки и мръсната риза.

Нито пък шоколадовите пръчки.

Искаше му се да закрещи, защото се чувстваше излъган и предаден. Единственото нещо, за което си мечтаеше, беше да изяде шоколадовите пръчки.

Нямаше време да се самосъжалява. Ръководителят им взе хавлиите и ги поведе голи и треперещи от съблекалнята нагоре по стълбите към една голяма стая с много легла, подобни на койки и подредени край стените. Всяко легло имаше по две полици и чекмедже. Прозорците бяха с решетки. Обезкуражен, Крис облече сивата вълнена риза и панталона, обу си чорапите. Въпреки че се чувстваше неудобно в новите боцкащи дрехи, той с учудване загледа другите момчета. Всички си приличаха — само косите и тена на лицата бяха различни. Не знаеше защо, но като че ли това му вдъхна увереност.

Ръководителят им обясни програмата. Ставане в 6.00 часа, закуска в 7.00, училище от 8.00 до 12.00, обяд до 12.30, почивка до 1.00. Училище до 5.00, игра до 6.00, после вечеря и занимания в учебната зала, лягане в 8.00.

— Докладвайте ми веднага за всяко неразположение, сърбеж, кървящи венци и каквато и да е болест. Утре ще ви науча как да оправяте леглата си, така че сега мога да го прескоча. Първите няколко седмици ще спите с мушамени чаршафи — просто за всеки случай.

Ръководителят ги поведе под строй от пансиона към столовата. Там се сляха със стотици други деца с всякакъв ръст, на различна възраст, но всички облечени в сиви дрехи и с много късо остригани коси. Досега те бяха в час. Въпреки че бяха много, столовата остана странно тиха, докато момчетата минаваха край шублерите е табли, за да получат храната си.

Крис запуши уста, когато видя първото ядене, което трябваше да изяде тук. Едно момче спомена риба тон на фурна. Друго измърмори: брюкселско зеле. Крис не беше чувал за такива неща преди. Но тази зелена каша беше покрита е някаква бяла гадост и миришеше на повръщано. Той седна с групата си зад една маса, покрита с мушама. Не искаше да яде и се зазяпа в солницата, когато усети нечия сянка над себе си.

— Всеки трябва да яде, защото иначе го наказват — изръмжа плътен глас зад него.

Крис трябваше да се замисли над думите. Постепенно разбра. Видя как другите момчета го гледат и осъзна, че ако не яде, ще обвинят другите заради него. Той се пребори със себе си и сподави напрежението в гърлото си. Бавно повдигна вилицата. Загледа втренчено бялата каша. Спря да диша, докато сдъвче и преглътне и това някакси помогна.

Казаха им, че след вечеря ги чака развлечение. Кино. Крис никога не беше гледал филм, както и не се беше возил в кола преди. Скупчи се с другите момчета. Очите му се разшириха от удоволствие. Черно-белите образи магически трептяха на екрана. Гледаше военна история — казваше се „Бойните морски оси“ с участието на актьор на име Джон Уейн. Другите момчета като че ли знаеха кой е той и му ръкопляскаха. Бяха във възторг. Сърцето му биеше силно. Стрелба и експлозии. Другите деца крещяха радостно. Хареса му много.

През нощта, когато си легна в долната койка, се замисли. Къде ли беше майка му? Опита се да разбере какво прави тук. Припомни си думите на Липейдж, че баща му загинал в нещо, наречено служебно задължение. Изплашен и озадачен, той чу едно момче от другата страна да хлипа. Крис усети и собствените си сълзи в ъгълчетата на очите — горещи и горчиви. Едно по-голямо момче кресна:

— Спри да ревеш! Искам да спя!

Крис изтръпна от притеснение. Когато осъзна, че голямото момче вика на детето до него, той преглътна мъката си, затвори очи, твърдо решен да не предизвиква внимание, да бъде един от тези, които не плачат. Искаше му се да бе накарал Липейдж да му обясни защо нарича майка му проститутка и от цялото си сърце желаеше тя да се върне от Атлантик Сити и да го отведе оттук. Успя да сподави тъгата си. Но в съня си видя Елиът да му дава шоколадова пръчка „Бейби Рут“.

— Аз съм за „Филис“^[1] — каза едно момче вдясно от Крис.

Крис стоеше на колене с групата си в задната част на стаята на първокласниците. Те сглобяваха ребуси — повечето бяха карти на САЩ с рисувани на картинки царевица и ябълки, фабрики, мини, петролни кладенци. Понякога картите бяха на страни, за които Крис никога не беше чувал — например Китай, Корея, Русия. Картинките бяха ярко оцветени и той бързо се научи да ги сглобява. Не беше ходил на училище преди и въпреки оплакванията, които беше слушал от по-големите момчета, си мислеше, че ще му хареса. Поне за кратко време. Противно на думите на Елиът, той вярваше, че майка му ще дойде и ще го заведе вкъщи.

Момчето, което каза, че е за „Филис“ изглеждаше дори по-слабо от Крис. Лицето му бе толкова мършаво, че очите му изпъкваха. Когато то се засмя в очакване на одобрението на другите, Крис видя, че му липсват няколко зъба. Но когато детето видя, че никой не му отговаря, усмивката му бързо се стопи, заменена от унижение.

Проговори друго момче. Вляво от Крис. Беше на същата възраст като другите деца в групата, но по-едър — не само по-висок, но и по-тежък от останалите. Косата му беше най-тъмна, лицето — най-мургаво и прямо, гласът му — най-плътен. Казваше се Сол Гризман. Предната вечер в интерната Крис чу едно по-голямо момче да прошепва, че Гризман е евреин. Крис не знаеше какво означава.

— Какво ти става? — каза единият. — Ти откъде си? Евреин?

Крис все още не знаеше какво означава.

— О, за Бога! — отвърна другият. — Не знаех, че ирландците могат да са толкова тъпи.

Когато Крис попита какво е ирландец, по-голямото момче си тръгна възмутено. Сега Сол каза:

— Аз съм за всички отбори! И имам бейзболни карти, за да го докажа!

Той бръкна под ризата си и извади ръцете си пълни с карти.

Другите момчета замигаха удивено. Те спряха да съединяват картинки, хвърлиха бързи погледи към възпитателката, която седеше зад бюрото и четеше книга. Сигурни, че тя не ги гледа, те се наведоха напред виновно и загледаха с благоговение бейзболните карти. Сол ги показваше една по една: снимки на мъже по екип, размахващи бейзболни палки, тичащи или улавящи топката. Йоги Бера, Джо Ди Маджио, Джаки Робинсон — все имена, нечувани от Крис. На гърба на всяка карта бяха написани кратките им биографии — колко обиколки са направили, колко аута са спасили. Сол с наслада гледаше как другите се възхищават на съкровищата му, но не им даваше да ги докосват. Всеки път, когато някой посегнеше, той ги дръпваше с уважение.

— Той е играл преди другите и беше по-добър — каза Сол.

Крис погледна бегло мъжагата на снимката, а после и името отдолу — Бейб Рут. Нервен, защото не знаеше нищо за тези играчи, той се опита да измисли и каже нещо, за да накара другите деца да го приемат.

— Наистина — кимна Крис мъдро. — Кръстили са на него едни шоколадови пръчки.

За момент си спомни сиволикия мъж, наречен Елиът.

— Какво? — намръщи се Сол.

— Шоколадови пръчки. „Бейб Рут“.

— Те са „Бейби Рут“.

— И аз това казах.

— Не е същото. Той се казва Бейб. Не Бейби.

— И какво от това?

— Шоколадовите пръчки са кръстени на нечие бебе, което се е казвало Рут.

Крис се изчерви. Другите му се присмяха, сякаш са знаели тайната. Възпитателката вдигна очи от книгата и ги погледна заплашително. Сол припряно пъхна картите под ризата, докато другите момчета бързо се наведоха да подреждат отново картинки. Възпитателката се изправи и тръгна застрашително към тях. Тя се извисяваше над тях и това безпокоеше Крис. Продължи да ги наблюдава доста време преди да се върне на бюрото си.

— Как успя да запазиш картите? — попита едно момче Сол, когато класът, подреден в две редици, отиваше на обяд.

Другите хлапета се напрегнаха да чуят отговора. Не само че в Сол имаше нещо, което у другите липсваше, но той дори беше успял да вкара нелегално картите в училището. Крис си спомни, че всичко, което момчетата бяха донесли със себе си, им бе взето още първия ден. Включително и шоколадчетата, помисли си той горчиво, които трябваше да изяде веднага, вместо да си ги пази. Как ли Сол беше запазил бейзболните карти?

— Да наистина, как успя да ги запазиш? — попита друго момче.

Сол просто се усмихна в отговор.

— Може ли да седна до теб на обяд? — попита трето момче.

— Аз също. Може ли да седна до теб? Може ли отново да видя картите? — попита друго дете.

Когато влязоха в трапезарията за обяд, те всички се бяха струпали около Сол, въпреки че трябваше да се движат в редици.

Крис понесе таблата е кренвиршите и фасула си до масата. Откри, че единственото празно място е най-отдалеченото от Сол. Другите момчета седяха гордо до Сол, около него, срещу него. Някои дори се осмеляваха да прошепнат още въпроси за картите, докато един възпитател не спря и не ги погледна заплашително, за да запазят тишина.

Беше им разрешено да говорят вън от трапезарията, докато отиваха да си почиват по стаите, но Крис не можа и думичка да промълви. Всички искаха да говорят за картите на Сол — откъде ги е взел и как е успял да ги запази в училището. Другите се отнасяха с Крис като е най-глупавия в групата, заради опасната забележка за Бейб Рут и шоколадите. Сега той още по-силно желаеше майка му да дойде и да го спаси. Реши, че не обича училището в края на краищата.

Той го намрази още повече късно следобед, защото възпитателката ги заведе в плувния басейн в подземието на гимнастическия салон. Един инструктор им каза да се съблекат и да вземат душ и Крис отново се засрами от голотата си. Срамът му се превърна в страх, когато инструкторът им нареди да скочат в басейна. Крис никога не беше виждал толкова много вода. Страх го беше да не би да потопи главата си под водата и да започне да се дави, както му се бе случило веднъж, докато майка му го къпеше. Но инструкторът го избута към басейна и Крис най-накрая скочи с желание, защото водата щеше да покрие голотата му. Той цопна в студената вода с остра миризма и се приземи рязко, изненадан, че е потопен само до кръста. Другите момчета, също като Крис влязоха с нежелание, с изключение на Сол, който мислеше басейна за вълнуващо предизвикателство и дори потопи главата си под водата.

— Ти! — посочи инструктора. — Как се казваш?

— Сол Гризман, сър.

„Сър“ беше абсолютно правило. Научиха ги, че когато говорят с възрастни трябва да казват „сър“ или „мадам“, според случая.

— Изглежда си плувал и преди.

— Не, сър — отговори Сол.

— Може би имаш естествена дарба — инструкторът потърка брадичката си впечатлен.

Възхищението им от Сол се усили заради одобрението на инструктора. Момчетата се състезаваха помежду си да се приближат до Сол. Те се държаха за ръба на басейна и инструкторът им показваше как да движат краката си.

— Правилно. Гледайте Гризман. Той знае как — каза инструкторът.

Най-далеч от Сол, Крис цапаше, бореше се да задържи главата си над водата, риташе непохватно. Той никога не се бе чувствал по-самотен. Беше прекарал цялото лято сам на улица „Калкалин“ и чакаше майка си, но в позната къща, в познат квартал, имаше приятели, с които да си играе, и не беше се чувствал самотен. В действителност майка му го оставяше не за пръв път. Почти беше свикнал да живее сам, но тя винаги му липсваше, когато заминаваше. Но сега беше в странно обкръжение — треперейки във водата, изолиран от другите деца, изпълнен със завист към Сол, той почувства горчивата болка на самотата и реши, че мрази това място.

Единственият път, когато прояви интерес, беше следващата вечер, събота. След дългия ден на упражняване как да си оправят леглата, да се учат да навървят обувките си, да ги връзват и лъскат, да правят възел на вратовръзките си и да постигнат необходимата дължина, отново заведоха всички момчета в училището на кино. Крис жадно си припомни първия филм, който гледа тук — „Бойните морски оси“. Този се наричаше „Бойна земя“. Всички викаха радостно, когато филмът започна. Отново действието беше вълнуващо, имаше много стрелба и експлозии. Крис хареса сюжета — група американски войници, които се биеха заедно във войната. Музиката — гърмящи тромпети и барабани — причини парене в стомаха му.

Но след това никой от групата не се и поинтересува какво мисли за филма. Всички искаха да знаят какво мисли Сол. Крис почти наруши правилото си да не плаче в леглото. Вместо това, стиснал здраво зъби в тъмнината, реши да избяга.

Внезапно блесналата светлина от лампите го събуди в 6.00. Някой каза, че е неделя. Премигвайки сънено, той се затътри с другите момчета към умивалнята. Там, с четка за зъби в едната ръка, той поднесе другата към надзирателя, за да му сипе малко прах. Докато си миеше зъбите, бъркайки назад, за да стигне до всяко крайче, както надзирателят му бе показал, малко му прилоша от ментовия вкус на „Колгейт“-а. Слушаше шума на урината да се стича в клозетите и се опитваше да не гледа другите момчета, когато стават от седалките. Клозетите бяха на открито — без стени и врати — и неговата стеснителност му пречеше да се облекчи, докато станеше нетърпимо. Изненада се от себе си, че седи без да се интересува кой го гледа — нуждата му беше прекалено голяма. В действителност никой и не се интересуваше. Облекчението в комбинация с придобитата увереност, че е превъзмогнал още едно табу на стеснителността, го накараха да посрещне деня с неочакван оптимизъм. Дори хареса полутечните бъркани яйца и портокаловия сок. Той почувства, че малко прилича на войниците в техните униформи от „Бойна земя“, когато си облече коравата риза и курсантските дрехи преди надзирателят да заведе групата в параклиса.

Параклисът беше с цветни стъкла, но никъде не се виждаха кръстове или други религиозни символи. Всяко момче седна на определеното място на черковните скамейки. Тогава свещеникът, господин Епългейт, пристъпи напред и запя заедно е децата — първо „Знамето, обсипано със звезди“, после „Бог да благослови Америка“. След това свещеникът извади банкнота от един долар, (това веднага привлече вниманието на Крис) и прочете надписа на гърба на портрета на Вашингтон.

— Съединени Американски Щати! — каза той достатъчно силно, за да се чуе и в задната част на параклиса. — Ние вярваме в Бога! Запомнете тези думи! Ние вярваме в Бога! Той вярва в нас! Затова тази страна е най-великата, най-богатата, най-мощната на земята! Защото Господ вярва в нас! Винаги трябва да сме готови да бъдем Негови воини, да се борим срещу Неговите врагове, за да запазим предопределения от Бог живот! Не мога да намеря друга по-велика чест от тази да се биеш за нашата родина, за нейното величие и слава! Бог да благослови Америка!

Свещеникът повдигна ръце в очакване на отклик. Момчетата извикаха.

— Бог да благослови Америка! — повтори той.

Те отново извикаха. Когато параклисът постепенно утихна, Крис усети ехото да звучи в ушите му. Почувства се развълнуван по един страшен начин. Не разбра какво искаше да каже свещеникът, но откликна на прочувствените му думи.

— Библейският текст тази сутрин — каза свещеникът — е от втора книга на Стария завет — Изхода. Мойсей, който водел богоизбрания народ, е преследван от войниците на фараона. С помощта на Господ Мойсей разтворил Червено море и прекарал народа си, но когато хората на фараона се опитали да минат, Господ върнал морето и те се удавили — свещеникът отвори Библията и пое дъх, за да прочете. После се поколеба. — Като вземем предвид днешната политика, Червено море не е най-уместното сравнение за нашата страна срещу комунистите. Вероятно Червено-Бяло-Синьо ще бъде по-подходящо.

Крис не разбра какво иска да каже свещеника, но инструкторите от предните редове се засмяха дискретно, съобразявайки се, че са в параклис. После свещеникът намести очилата си обратно на носа и зачете. Службата завърши с „Бог да благослови Америка“, след това „Военният химн на републиката“ и накрая отново в хор „Знамето, обсипано със звезди“.

Крис се надяваше, че ще му се отдаде възможност да си поиграе, но с ужас научи, че след така наречената недемонативна^[2] служба, всички момчета трябва да се разделят на групички, според религията си за следващите богослужения. Лутерани при лутерани, англикани при англикани, презвитерианци при презвитерианци. Той беше объркан. Не знаеше къде да отиде, защото не знаеше дали си има религия и каква е тя. Когато излезе от параклиса заедно с другите момчета, Крис се огледа неспокойно и почувства ръка на рамото си. Обърна се и видя червенокос луничав възпитател, който изглеждаше като изгорял от слънцето.

— Ела с мен Килмууни.

Гласът му беше весел и напевен. Каза, че името му е господин О’Хара.

— Да, Килмууни, аз съм ирландец като теб. И двамата сме римокатолици.

Крис се намръщи и тогава възпитателят му обясни. Този ден Крис научи, че е нещо, наречено римокатолик. Същият ден научи и малко за това, какво е евреин. Различните религиозни групи тръгнаха към отделни автобуси, които щяха да ги откарат в различните църкви. Крис погледна бетонната алея към интерната и видя едно момче да крачи самичко. Той изтърси без да се замисли:

— А защо Сол не трябва да идва?

Възпитателят явно не забеляза, че Крис не е казал „сър“.

— Какво? А, това е Гризман. Той е евреин. Неговата неделя е в събота.

Крис се качи в автобуса и се начумери. Неделя в събота. Какъв смисъл имаше в това? Той си мислеше за това, докато автобусът преминаваше край портала на входа на училището. Беше прекарал само няколко дни тук, но вече бе загубил ориентация за времето. И въпреки че съвсем скоро, предишната нощ, преди да заспи, правеше планове за бягство, външният свят вече му изглеждаше чужд и страшен. Очите му се разшириха от учудване, докато наблюдаваше тълпите по тротоарите, натоварените улици. Слънцето го заслепи. Тръбяха клаксони на коли. На момчетата бе строго забранено да говорят в автобуса и особено да правят един на друг странни физиономии, което би привлякло вниманието на хората по улиците. Сред странната тишина в автобуса — чуваше се само приглушеното бучене на мотора — Крис се загледа напред, както правеха и другите деца и се почувства не на място. Нещо му липсваше, гореше от желание да се върне обратно в училището и неговото ежедневие.

Автобусът спря пред една църква с кули, сякаш беше крепост. На върха й имаше кръст. Камбаните монотонно звъняха. Мъже, облечени в костюми, и жени — в красиви рокли влизаха вътре. Господин О’Хара строи момчетата двама по двама и ги въведе. Църквата беше тъмна и студена. Крис чу една жена да шепне, докато господин О’Хара ги водеше по една пътечка между пейките:

— Виж колко са симпатични в тези униформи. Погледни този мъничкия. Много е сладък, нали?

Крис не беше сигурен, че жената имаше предвид него, но се почувства неловко. Всичко, което искаше, бе да е невидим сред групата.

Църквата го караше да се чувства дори по-дребен. Крис се загледа в островърхия покрив (най-високия, който бе виждал), в пресечените греди и висящите полилеи. Надникна напред, където някаква червена светлинка блещукаше над олтара. Горяха свещи. Олтарът бе покрит с колосана бяла покривка. Една малка златна блестяща врата му придаваше тайнствен вид.

Отвъд олтара висеше най-смущаващото нещо. Сърцето му затуптя силно, задушаваше се. Коленичил, той трябваше здраво да се хване за седалката отпред, за да контролира треперещите си ръце. Зад олтара висеше грамадна статуя — на един слаб, изкривен, агонизиращ мъж, ръцете и краката на когото бяха заковани за кръста, главата му бе прободена с нещо като шипове, страната му бе срязана и кръв се стичаше надолу.

Огледа се наоколо в паника. Защо момчетата не изглеждаха потресени? Или пък другите хора („външните“, както той започна мислено да ги нарича). Защо те не бяха зяпнали от ужас? Какво беше това място? Сломен, опитвайки се да разбере, той усети, че господин О’Хара го удари два пъти през пръстите и изведнъж по-големите деца се изправиха. Седнаха на скамейките. Крис ги последва. Уплаши се още повече, когато органът започна да тръби. Зловещите му звуци изпълниха църквата. Хорът запя, но на чужд език, той не го разбираше. Тогава напред излезе един свещеник, облечен в пъстро расо, следван от две момчета в бели мантии. Те се обърнаха към малката златна врата, с гръб към хората и заговориха на статуята. Крис се надяваше да получи обяснение, искаше някой да му каже, защо този мъж е прикован там.

Но той не разбираше какво говори свещеника. Думите му изглеждаха някаква безсмислица.

— Confiteor Deo omnipotenti…

През целия път към училището Крис се чувстваше объркан. Свещеникът говори кратко на английски за Исус Христос, който явно беше прикованият над олтара мъж, но Крис не научи кой е Исус. Господин О’Хара спомена, че следващата седмица Крис ще започне нещо, наречено „неделно училище“. „Може би тогава ще открия“ — мислеше си той. Междувременно си отдъхна, когато автобусът влезе през отворената порта в училището „Франклин“ и се отправи по самотния път към интерната. След смущаващото преживяване да бъде навън, в страшната църква с ужасната статуя, той се радваше да се върне обратно. Разпозна някои от момчетата. Очакваше с нетърпение да седне в леглото си. Като знаеше какво и кога трябва да направи, той се чувстваше сигурен, доволен, че не е объркан. Обедът бе сервиран точно на време. Беше много гладен и бързо поглъщаше хамбургера и картофения чипс, пиеше чаша след чаша мляко. „Хубаво е да се върнеш у дома“ — помисли си той, а после рязко спря да дъвчи, като осъзна думичката, проблеснала в главата му. У дома? А къщата на улица „Калкалин“? А майка му? Отново объркан, той разбра — без да знае защо, че ще живее тук дълго време. Бързо хвърли поглед към Сол и почетното централно място и си каза, че ако това ще бъде неговият дом, по-добре е да се научи как да се справя. Имаше нужда от приятели. Искаше да бъде приятел със Сол. Но как, след като Сол е по-едър и по-силен, и по-бърз, а на всичко отгоре притежаваше и тези бейзболни карти?

Отговорът дойде в часа по плуване на другия ден. Вече не се срамуваше толкова да бъде гол пред другите. Инструкторът каза на класа да ритат с крака както го прави Сол. Крис усети сърцето му да бие със задоволство. „Аз го правя!“ — помисли си той. — „Аз наистина го правя.“

— Точно така Килмууни — каза инструкторът. — Задръж краката си прави. Ритай силно и постоянно. Просто както го прави Гризман.

Другите момчета загледаха Крис изненадани, сякаш не са знаели, че той съществува, докато инструкторът не го похвали. Крис се изчерви, зарита по-силно, гърдите му се изпълниха с гордост. Погледна надолу по редицата и забеляза Сол да се обръща с любопитство да види кой е Килмууни и дали го прави така добре както казва инструкторът. За момент сред пръските вода Крис и Сол се погледнаха очи в очи. Може би Крис грешеше, но Сол се ухили така, сякаш двамата споделяха някаква тайна.

След часа всички се втурнаха треперещи към съблекалнята — сивите им ризи и панталони висяха закачени там. Крис се прикри плътно с ръце и заподскача бос от един крак на друг, по студения, покрит с плочки под. После грабна една хавлия от купчината в ъгъла, за да се избърше. Стресна го разгневен глас.

— Къде са картите ми?

Крис се обърна смутен и видя Сол трескаво да претърсва дрехите си. Другите момчета зяпнаха.

— Изчезнали са — Сол обвиняващ се обърна към групата. — Кой открадна моите…?

— Не говорете — предупреди ги инструкторът.

— Но картите ми! Бяха в джоба ми! Някой трябва да е…

— Гризман, казах да не говорите.

Сол беше загубил контрол над себе си от гняв.

— Искам си картите обратно!

Инструкторът се отправи заплашително към него и спря с разкрачени крака и ръце на бедрата.

— Искам си картите обратно, сър!

Смутен, Сол отвори уста, после я затвори без да изпусне и звук.

— Продължавай, кажи го Гризман. Сър!

Сол наведе глава към пода, объркан, ядосан.

— Сър!

— Така е по-добре. За какви карти говориш?

— Моите бейзболни карти — Сол бързо добави. — Сър. Те бяха в…

— Бейзболни карти ли? — инструкторът сви устни. — Ние не издаваме бейзболни карти. Откъде си ги взел?

Очите на Сол се разшириха, пълни със сълзи.

— Взех ги със себе си в училището — Сол преглътна. — Сър. Бяха в джоба на панталона ми и…

— Вие не трябва да пазите нищо от това, което сте донесли тук. Вие нямате играчки тук, Гризман. Вие не притежавате вещи. Всичко, което трябва да имате е това, което са ви казали, че може да имате.

Крис се почувства сякаш змия се развива в стомаха му. Притесняваше се за Сол, който кимаше и зяпаше пода почти разплакан. Другите момчета едва дишаха.

— Освен това, Гризман, защо си така сигурен, че някой от съучениците ти е откраднал тези скъпоценни бейзболни карти? Нелегални бейзболни карти. Откъде знаеш, че не съм аз?

Сълзи се спускаха по страните на Сол. Той погледна нагоре, подсмърчайки, опита се да проговори.

— Вие ли сте, сър?

Тишината накара Крис да се свие.

— Трябва да потвърдя, че съм аз, за да запазя мира тук — каза най-накрая инструкторът. — Но не съм. Ако тези абсурдни бейзболни карти бяха в мен, със сигурност нямаше да ти ги върна. Някой от приятелите ти е.

Сол се обърна към другите момчета и ги погледна накриво. Лицето му беше напрегнато от омраза. Въпреки че Крис не беше взел картите, той се почувства виновен, когато погледът на Сол се спря върху него, преди да премине към следващия и по-следващия. Устните на Сол трепереха.

— Много правила бяха нарушени — изръмжа инструкторът. — Ти не трябваше да задържаш картите. Но след като си ги имал е трябвало да спазиш друго правило — ако имаш тайна, пази я за себе си. Има още едно, дори по-важно правило и то се отнася за всички. Никога не крадете от деца в групата си. Ако не си вярвате един на друг, тогава на кого можете да вярвате? — гласът му се снижи и стана по-твърд. — Един от вас е крадец. Аз възнамерявам да открия кой е той. Стройте се всички — отсече накрая.

Те трепереха. Той се навъси, докато ги претърсваше.

Но не намери картите.

— Къде са те, Гризман? Няма ги у никой. Ти създаде безпокойство от нищо. Трябва да си ги загубил навън.

Сол не можеше да спре плача си.

— Но аз съм сигурен, че бяха в панталона ми.

— Кажи „сър“! — Сол подскочи. — И ако някога видя тези карти или чуя за тях отново, ти ще си най-окаяният нещастник в училището. Какво ви става на останалите? Раздвижете се! Приключвайте с обличането!

Момчетата се втурнаха да правят каквото им беше казано. Докато си обуваше панталона, Крис наблюдаваше как Сол гневно се взира във всички, които си закопчаваха ризите. Крис се досети какво прави Сол — търсеше издутини по дрехите, сякаш не вярваше, че инструкторът е претърсил достатъчно добре. Докато инструкторът заключваше вратата на басейна, Сол се премести близо до едно момче и заразглежда изпъкналия джоб на ризата му. Момчето извади носна кърпа и издуха носа си.

Инструкторът се извърна от заключената врата и изкрещя:

— Още ли не си облечен, Гризман?

Сол побърза, навличаше панталона, връзваше си обувките. Сълзи капеха по ризата му.

— Стройте се! — каза инструкторът.

Момчетата се подредиха двама по двама. Сол изтича на мястото си, пристягайки колана. Светът като че ли се променяше, докато маршируваха към пансиона. Няколко момчета му съчувстваха.

— Ах, това е много лошо. Какъв мръсен номер. Кой ли е толкова гаден, че да ти открадне картите?

Но групата не гореше от същото желание да бъде близо до Сол и да привлече вниманието му.

От своя страна Сол също не искаше да бъде близо до тях. В интерната остана сам. На вечеря отстъпи почетното си централно място. Предпочете да седне в края на масата. Не говореше е никого. Крис разбра. Ако те изолираха Сол, той също ги изолираше. Въпреки че само едно момче беше откраднало картите, Сол не можеше да каже кой. И затова обвиняваше всички. Момчетата на свой ред откриха, че Сол е уязвим. Той дори плака, а това го превърна просто в едно дете от групата. Картите му го бяха направили необикновен. И без тях ще бъде по-висок и по-силен, и по-бърз, но нямаше да има власт. Дори по-лошо — той ги беше объркал, като се провали.

Скоро класът вече имаше други герои на деня. В часовете по плуване няколко деца се изравниха със Сол, може би защото той не показваше ентусиазъм. Беше загубил радостта си. Но Крис никога не отиваше в басейна без чувството на безпокойство от това, което се случи в съблекалнята. „Кой беше откраднал картите?“ — чудеше се той. Забелязваше гневните искрици в погледа на Сол всеки път, когато групата се обличаше, сякаш Сол преживяваше отново загубата и унижението си.

Още един въпрос тревожеше Крис наравно с този. Как са били откраднати картите? Инструкторът беше претърсил всички момчета. Как са изчезнали картите? Развълнува се, когато внезапно му хрумна нещо.

Изгаряше от нетърпение да каже на Сол. Но тогава си спомни какво се случи, когато обърка Бейб Рут със шоколадовите пръчки и се възпря. Страхуваше се да не му се присмее отново, ако греши. Изчака подходяща възможност да докаже това, което подозираше. На следващия ден, когато класът отиде от училището в интерната, той се върна обратно. Тайно избърза до съблекалнята в подземието на гимнастическия салон. Претърси под пейките и шкафчетата за дрехи и откри картите пъхнати между една тръба и стената под мивката. Разтрепери се докато ги държеше. Който и да ги е откраднал, сигурно се е страхувал, че класът ще бъде претърсен. За да се защити, момчето е скрило картите в съблекалнята, планирайки да се върне обратно, когато е безопасно. Крис прибра картите в джоба си и останал без дъх затича от гимнастическия салон към интерната. Представи си колко ще се зарадва Сол. Сега Сол ще бъде негов приятел.

За разлика от групата, Крис не беше спрял да желае сближаване е него. Още в началото Сол го привличаше като брат. Той никога нямаше да забрави следобеда и часа по плуване, когато инструкторът го похвали че рита добре като Сол и той се обърна към него ухилен. Все едно че споделят някаква тайна. Но сега Сол беше издигнал стена около себе си и без помощта на картите Крис нямаше да знае как да проникне вътре.

Когато стигна до интерната, Крис изведнъж се почувства несигурен. Картите бяха откраднати преди седмица. Защо момчето, което ги беше скрило не се бе върнало да ги вземе? Крис се спря за момент на стълбите и се сети за отговора. Защото момчето беше разбрало, че не може да ги покаже на никой или да си играе с тях. Можеше само скрито. Иначе мълвата щеше да се пръсне, Сол щеше да разбере и ето ти белята. Издутината от картите в джоба на Крис го притесняваше. Въпреки че не ги беше откраднал, щеше да изглежда все едно, че е. Сол ще обвини него. В края на краищата откъде можеше да знае къде са?

Крис изпадна в паника. Трябваше да се отърве от тях. Слезе в умивалнята в подземието на интерната и си помисли да ги скрие под някоя мивка, както беше направил крадецът. Но какво щеше да стане, ако някой чистач ги намереше, докато чистеше под мивката или момче си изпусне гребена и се наведе да го вземе? Не, трябваше да е някъде на недостъпно място. Погледна нагоре и забеляза тръбите за парното, покрити е мръсна азбестова изолация. Покатери се на шкафчетата за обувки, после по чугунените рафтове за хавлии, закрепени за стената и навря картите над една тръба. Притеснен се спусна обратно надолу и въздъхна с облекчение, че никой не го е заловил. Сега му оставаше единствено да измисли как да върне картите на Сол, но без да го обвинят, че той ги е откраднал.

Цяла нощ мисли за това и не можа да спи. Трябваше да има начин.

На другия ден Сол още беше сърдит. Крис се приближи към него навън от столовата, след като се бяха наобядвали.

— Знам кой е откраднал картите ти.

Сол гневно попита:

— Кой?

— Инструкторът по плуване.

— Той каза, че не е.

— Излъга. Видях го да ги дава на учителката ни. Знам къде ги сложи тя.

— Къде?

Дойде един възпитател.

— Вие момчета трябва да сте по стаите си и да почивате.

Той тръгна след тях към интерната.

— По-късно ще ти кажа — прошепна Крис на Сол, докато възпитателят не ги гледаше.

След училище Сол изтърча при Крис.

— Кажи ми сега къде са.

В училищната сграда Крис каза на Сол да наблюдава коридора, докато той се промъкне в класната стая.

— Тя ги сложи в бюрото си.

— Но бюрото й е заключено — каза Сол.

— Аз знам как да го отворя.

Крис остави Сол в коридора. Беше видял учителката да излиза навън и реши, че е в безопасност. Не се и опита да отвори бюрото, а изчака достатъчно дълго, за да изглежда все едно го е отворил. Най-накрая излезе в коридора.

— Взе ли ги? — попита Сол тревожно.

Вместо да отговори, Крис поведе Сол след себе си надолу по стълбите. Наоколо нямаше никой. Той бързо бръкна в джоба панталона си и извади картите. Рано следобед ги беше измъкнал иззад тръбата в умивалнята, в подземието на интерната.

Сол беше възхитен. После повдигна вежди озадачен.

— Но как ги извади от бюрото й?

— Някога ще ти покажа. Ти получи картите си обратно. Аз съм този, който ги намери. Просто помни кой ти помогна. Това е всичко — Крис тръгна към изхода.

Зад него Сол каза:

— Благодаря.

Крис сви рамене.

— Няма нищо.

— Чакай малко.

Крис се обърна. Сол вървеше към него и се чумереше, сякаш опитваше да измисли нещо. С мъка претършува картите си и подаде една на Крис.

— Ето.

— Но…

— Вземи я.

Крис погледна картата. Бейб Рут. Коленете му се подгънаха.

— Защо ми помогна? — попита Сол.

— Защото…

Магическата дума каза всичко. Нямаше нужда да добавя „искам да бъда твой приятел“.

Сол погледна неловко към пода.

— Предполагам, че мога да ти покажа по-добър начин да правиш това движение в часовете по плуване.

Крис кимна. Сърцето му заблъска в гърдите. Сега беше негов ред да се начумери. Бръкна в един джоб.

— Вземи — подаде на Сол една шоколадова пръчка „Бейби Рут“.

Очите на Сол се разшириха в учудване.

— Сладките неща са забранени. Откъде взе това?

— Как пренесе картите в училището без да те хванат?

— Тайна.

— Също и моите шоколадови пръчки — Крис бавно затътри крака. — Но аз ще ти кажа, ако и ти ми кажеш.

Те се вгледаха един в друг и се засмяха.

Каква беше тайната на Крис? По-рано същия ден, когато възпитателката взе Крис от час и го изведе навън към административната сграда, той се уплаши, че ще го наказват за нещо. Влезе в кабинета с разтреперени крака. Първо му се стори празен. После, смутен, забеляза един мъж до прозореца да наднича навън. Мъжът беше висок и слаб. Носеше черен костюм. Когато се обърна, Крис премигна изненадан, защото разпозна сивото лице на мъжа, довел го тук.

— Здравей, Крис — гласът му беше нежен. Той се усмихна. — Хубаво е, че те виждам отново.

Крис чу зад себе си вратата да се затваря. Възпитателката излезе. Напрегнато погледна нагоре. Мъжът продължаваше да се усмихва.

— Ти ме помниш, нали? Елиът.

Крис кимна.

— Разбира се, че ме помниш. Дойдох да видя как си — приближи се Елиът. — Знам, че училището ти изглежда странно, но ще свикнеш — той се засмя хитро. — Изглежда, че поне храната ти харесва. Май си сложил някой килограм — все още усмихнат, той се наведе, така че Крис не трябваше да се изпъва, за да го вижда. — Има още една причина да дойда тук.

Той погледна Крис право в очите.

— Казах ти, че ще дойда да те видя — Елиът постави ръце на раменете на Крис. — Искам да знаеш, че спазвам обещанията си — бръкна в джоба си. — Обещах ти да донеса още от тези.

Той държеше две шоколадови пръчки „Бейби Рут“.

Сърцето на Крис заби по-силно. Сега вече знаеше колко са ценни сладкишите в училището. Единственият начин да се сдобиеш с тях бе да ги вмъкнеш нелегално. Жадно ги загледа.

Елиът ги подаде на Крис привидно бавно.

— Обещавам още нещо. Ще ти нося от тях всеки път, когато идвам да те видя. Разчитай на това. Искам да знаеш, че имаш приятел. Повече от приятел. Аз съм ти като баща. Вярвай ми! Разчитай на мен!

Крис пъхна едната в джоба. Не беше сигурен, как ще я използва, но смътно усещаше начина. Вдигна погледа си от шоколада към Елиът. Той отново се усмихна.

— О, изяж го веднага. Наслади му се.

Елиът премигна.

Крис скъса опаковката. Когато отхапа, устата му се напълни със слюнка. Внезапно се почувства изпразнен. Сърцето го заболя. Беше невъзможно да се сдържи. Обгърна Елиът с ръце и конвулсивно зарида.

Понякога Елиът идваше два пъти седмично. Друг път не се появяваше около половин година. Но верен на обещанието си, винаги носеше шоколади „Бейби Рут“. Крис научи, че колкото и да е отблъскващо училището, имаше един възрастен, на чиято добрина и заинтересуваност винаги можеше да разчита. Елиът уреди да взема Крис от училище и да го води на бокс и тенис. Ходеха в сладкарница „Хауърд Джонсън“ да яде шоколадов сладолед с плодове. Елиът учеше Крис да играе шах. Заведе го в голямата си къща във Фолс Чърч, Вирджиния. Крис се удивяваше на огромните столове и канапета, на грамадната трапезария, на просторните спални. Елиът му показа красивите рози в оранжерията. Заинтригуван от името на предградието — Фолс Чърч^[3] — Крис миришеше розите и това му напомняше аромата на Великденската служба. Чувстваше се така сякаш оранжерията наистина беше църква.

Както се развиваше познанството му с Елиът, така и приятелството му със Сол. Двете момчета бяха неразделни. Крис делеше своите „Бейби Рут“ със Сол, а Сол от своя страна споделяше физичеките си дарби. Учеше Крис на тайните на бейзбола, футбола, баскетбола. Но Сол, роден атлет, имаше проблеми е математиката и езиците. Така че Крис, роден учен, помагаше на Сол да учи уроците си и да взема изпитите. Един друг се допълваха. Каквото единият не можеше да прави, другият можеше. Заедно бяха непобедими. Групата отново завиждаше на Сол. Но вече и на Крис.

Само едно нещо не достигаше, за да бъде приятелството им съвършено.

Следващото посещение на Елиът бе през първия уикенд на юли.

— Утре е Четвърти юли, Крис. Ще ти кажа нещо. Иска ми се да те заведа на голямото представление с фойерверки в града.

Крис се развълнува.

Но Елиът изглеждаше разтревожен.

— Аз много се чудих. Кажи ми истината. Няма да ме обидиш.

Крис не разбираше, какво иска да каже.

— Тези екскурзии, които правим.

Крис се изплаши.

— Ще ги спреш ли?

— Не. За бога! Те означават прекалено много за мен — Елиът се усмихна и разроши косата на Крис. — Но аз доста мислих. Обзалагам се, че ти е скучно да говориш само с един възрастен. Сигурно се отегчаваш да гледаш все същото старо лице. Аз мислих за това. Е, добре, искаш ли да споделиш тези екскурзии с някой? Имаш ли приятел, особен приятел, който би желал да вземеш с теб? Някой, с който си много близък, почти като семейство. Аз нямам нищо против.

Крис не можеше да повярва на късмета си — възможност да бъде заедно с двамата най-важни за него хора. Винаги се чувстваше зле, че не може да сподели богатството си със Сол. Сега в замяна се почувства горд, че Сол му е приятел и му се прииска Елиът да го познава. Очите му блестяха от вълнение.

— Обещаваш ли?

— Тогава какво чакаш? — ухили се Елиът.

— Няма да си отидеш, нали?

— Ще чакам точно тук.

Крис изтича от пейката близо до оръжейната, където бяха седели, изгарящ от нетърпение.

— Отгатни, Сол!

Чу Елиът да се смее зад гърба му.

След това Сол винаги беше с тях.

Крис беше много щастлив, че Елиът одобри приятеля му.

— Ти си прав, Крис. Той е особен. Ти направи отличен избор. Гордея се с теб.

Сега Елиът носеше шоколади и за двамата. Заведе ги в къщата си за Деня на благодарността. Пусна ги да се повозят на самолет.

— Крис, има нещо, което ме притеснява. Надявам се, че не ревнуваш, когато давам шоколади на Сол и му обръщам внимание. Не искам да си мислиш, че те пренебрегвам или го смятам за по-важен от теб. Ти си ми като син. Аз те обичам. Винаги ще бъдем близки. Ако карам Сол да се чувства добре, то е защото искам ти да си добре, защото той е твой приятел, дори семейство.

— Господи! Не мога да ревнувам от Сол.

— Значи разбираш. Знаех си, че ще разбереш. Ти ми вярваш.

Всяка съботна вечер, години наред, в училището показваха различни филми, но по едно те си приличаха. „Боен вик“, „Пясъците на Иво Джима“, „Дневник Гуадалканал“, „Франсис отива в Уест Пойнт“, „Франсис във флота“.

— Това говорещо муле превръща армията в развлечение — говореха си момчетата.

„Жабарите“, „Обратно в Батаан“, „Боен взвод“, „Дебаркиране“, „Военна зона“, „Бойна земя“, „Бойни пунктове“.

По антична история учеха за завоеванията на Александър и Цезаровите Галски войни. По американска история научиха за Войната за независимост, Войната през 1812, Гражданската война. В часовете по литература четяха „Червеният знак за кураж“, „За кого бият камбаните“, „Тясната червена линия“. Не обръщаха внимание на повтарящата се тема, защото книгите бяха изпълнени с героизъм и много действие, винаги вълнуващи. Момчетата харесваха и упражненията по стрелба, тактическите маневри, прецизната маршировка и другото обучение, което получаваха в училищната армия. Обожаваха военните игри. В часовете и в спорта ги окуражаваха да се състезават помежду си, да разберат кой е по-умен, по-силен, по-бърз, по-добър. Те не можеха да не забележат непознатите, които често се появяваха безшумно в края на гимнастическия салон или футболното игрище или в час, понякога в униформи, понякога не. Непознатите гледаха с присвити очи, сравняваха, преценяваха.

Сладкиши. Сол спаси живота на Крис заради тях през 1959 година. Момчетата бяха на четиринадесет. Не знаеха, че приключват един тип приключения и започват друг. С парите, които Елиът им даваше, те влязоха в училищния бизнес да внасят нелегално сладкиши и да ги заменят за продукти от кухнята и подобни нередности, които другите момчета правеха. На 10 декември след вечерния час, те се промъкнаха по снега към една усамотена част от високата каменна стена. Сол стъпи върху раменете на Крис и се закатери нагоре. Крис хвана ръката му и се набра нагоре. Легнаха на върха и заразглеждаха тъмната улица под себе си. На светлината на звездите виждаха как дъхът им излиза замръзнал.

Нямаше никой и те започнаха да се спускат. Сол се провеси първи, но внезапно Крис го чу да стене и стреснато погледна надолу. Сол се беше подхлъзнал на някаква издутина на улицата и паднал по гръб.

Крис не разбра това. Бързо скочи с присвити колене, за да поемат удара. В момента на приземяването си усети, че нещо не е наред. Както и при Сол, краката му го отхвърлиха. Падайки, тресна главата си в бордюра и се плъзна на улицата. Неясно осъзна, че през деня снега се е стопил, но сега, през нощта, бе замръзнал в гладка кора лед. Трескаво се заопитва да спре, търкаляйки се към Сол. Ботушите му удариха Сол и го отблъснаха по-нататък по улицата.

Внезапно дрънчене почти го парализира. Една кола с блестящи фарове зави край ъгъла. Приближаваше ги. Гумите й заскърцаха по заледената повърхност. Крис видя шофьора. Крещеше зад стъклото и дърпаше въжето на звънеца, припряно издърпа един лост. Спирачките изпищяха, но гумите продължаваха да се плъзгат напред. Крис опита да се изправи. Зашеметен от раната на главата си, той загуби равновесие и падна отново. Светлините на колата го заслепиха.

Сол се хвърли към него, хвана го за палтото и го издърпа към бордюра. Колата създаде течение като отмина и това накара Крис да потрепери.

— Побъркани хлапета! — изкрещя шофьорът зад прозореца.

Звънецът продължаваше да дрънчи, докато колата тътнеше надолу по улицата.

Крис седна на бордюра с глава между коленете, дишаше дълбоко. Сол прегледа черепа му.

— Прекалено много кръв. Трябва да те приберем в интерната.

Крис се изкачи с големи мъки обратно по стената. За малко да не успее. Един възпитател едва не ги залови, докато пълзяха по стълбите. В мрачната умивалня Сол почисти раната на Крис колкото можа. На другия ден, когато учителката попита какво се е случило с главата на Крис, той обясни, че е паднал по стълбите. Това трябваше да бъде краят на тази история, може би с изключение на факта, че Сол спаси живота на Крис и така приятелството им се задълбочи още повече. Но и двете момчета или не предчувстваха, или не разбраха какво точно можеше да им се случи.

Десет дни по-късно, когато отново преминаха през стената, по пътя им към магазините на другия край на парка Феърмонт ги нападна банда.

Най-големият поиска парите им, като посягаше към джобовете на Крис.

Крис се ядоса и го блъсна, но изобщо не видя юмрука, който го удари в стомаха. Със замъглен поглед видя други две момчета да се приближават към Сол и да хващат ръката му изотзад. Четвърти блъскаше Сол с юмруци по лицето. Шурна кръв.

Едва дишайки, Крис се опита да помогне на Сол. Почувства юмрук в зъбите си. Падна. Ботуш се заби в рамото му. Други ботуши го млатеха по гърдите, гърба, ребрата.

Той се търкулна, за да избегне ударите, гърчеше се. Притъпени юмруци отхвърлиха Сол върху него.

Смилиха се над тях и спряха да ги бият. Бандата прибра парите. Докато бягаха, Крис се взираше през вихрушката в окървавения сняг. Въпреки че не беше на себе си, стори му се, че има нещо мистериозно в това…

Не беше сигурен какво, нещо в…

Една полицейска кола ги откри, докато се клатушкаха към училището. Първо ги откараха до спешното отделение в болницата, после в училищния лазарет.

Крис разсъждаваше. Бандата повече приличаше на група възрастни отколкото на деца. Косите им бяха прекалено къси и спретнати. Ботушите им, джинсите и кожените якета странно нови. Бяха изчезнали със скъпа кола.

„Защо бяха толкова сигурни, че ние имаме пари?“ — мислеше си Крис. Спомни си последния път, когато бяха прескочили стената със Сол — Сол го беше издърпал изпод колата — и се зачуди дали бандата е чакала и тогава.

Мислите му бяха прекъснати. Лежеше в лазарета, всичко го болеше, но се усмихна, като видя Елиът да влиза.

— Дойдох възможно най-бързо — Елиът беше задъхан. Напрегнато засъблича черното си палто и хвърли настрана меката шапка. Снежинките се топяха по тях. — Не ми бяха казали — о, боже, лицата ви! — Той гледаше ужасен ту Крис, ту Сол. — Изглеждате така, сякаш са ви налагали с тояги. Цяло чудо е, че не са ви убили — Елиът ги разглеждаше, почти му стана лошо.

— Използваха само юмруците си — отговори Сол. Лицето му беше подпухнало и издрано. — И ботушите си. Нямаха нужда от тояги.

— Очите ти. Ще имаш синини седмици наред — трепна Елиът. — Не можете да разберете колко съжалявам — гласът му стана суров. — До известна степен, предполагам, вие сте си го просили. Директорът сподели с мен, че е открил с какво се занимавате — да се измъквате от училището, за да купувате сладкиши. За това ли използвате парите, които ви давам?

Крис се смути.

— Няма значение. Сега не е време да повдигам въпроса. Точно сега се нуждаете от грижи и съчувствие, не от лекции. След като се е случило, поне се надявам, че и вие сте им направили няколко цицини.

— Дори не успяхме да ги докоснем — измърмори Сол.

Елиът, като че ли бе изненадан.

— Но аз си мислех, че имате часове по бокс в училище. Вие сте яки момчета. Виждал съм ви на футболното игрище. Искате да кажете, че дори и един юмрук не сте им ударили?

Изтръпнал от болка, Крис поклати глава.

— Те ме заудряха преди да разбера какво става. Какъв ти бокс. Изобщо нямах възможност да вдигна юмрук. Те изцяло ни превъзхождаха.

— Движеха се прекалено бързо за мен — добави Сол. — Боксът за тях бе шега работа. Бяха прекалено добри. Те бяха… — той се бореше да намери точната дума.

— Експерти?

Сол кимна болезнено.

Елиът ги разгледа и се намръщи. Сви устни сякаш премисля нещо.

— Предполагам, че сте се научили да се измъквате от училище — Елиът не изчака отговор. — Но дори и така, трябва да сте подготвени за извънредни случаи. Нужно е да се защитавате. Със сигурност никак не ми харесва да гледам хубавите ви лица, превърнати в начукано говеждо.

Той кимна замислено, сякаш вземаше важно решение.

Крис се чудеше какво.

Петнадесетият рожден ден на Сол беше на 20 януари 1960. По този случай Елиът пристигна от Вашингтон, за да заведе момчетата в града. Първо отидоха до автомат на „Хорн и Хардант“ да ядат печен фасул и салата от зеле, а после гледаха филм с Елвис Пресли. Когато се върнаха обратно в училището, Елиът им даде комплект книги с фотографии на мъже, облечени в бяло, които се ритат или мятат един срещу друг. Единственото нещо, което американците знаеха за бойните изкуства по това време, идваше от истории, разказвани за японските войници по време на Втората световна война. Момчетата си мислеха, че снимките изобразяват някакъв вид професионална борба. Когато Елиът дойде следващата седмица, те вече бяха разгледали книгите. Той им говори за патриотизъм и смелост, а после им предложи да се откажат от всякакви тренировки в училище и вместо това тайно да се занимават по три часа дневно, всеки ден до завършването си.

И двете момчета подскочиха от радост. От една страна беше прекрасно да избягат от рутината на „Франклин“. От друга и дори по-важно — те още носеха следите на побоя и бяха решени никога повече да не страдат така. Никой от тях не съзнаваше колко фатално ще се окаже решението им.

Елиът ги заведе да се запознаят с инструкторите си през втория уикенд на февруари. От известно време момчетата знаеха, че Елиът работи за правителството, така че не бяха изненадани да разберат как преди седем години, през 1953, ЦРУ е наело Юкио Ишигуро — бивш японски световен шампион по джудо и майор Су Ку Ли — бивш главен инструктор по карате в корейската армия. Бяха довели двамата в САЩ, за да обучават американските оперативни служители на това, което предшестваше инстинкта да убиваш — съвършения ръкопашен бой. Тренировъчната база — един гимнастически салон, наречен доджо, се намираше на петия етаж на склад, в централната част на Филаделфия, на около миля от сиропиталището.

Асансьорът до петия етаж приличаше на малка порутена баня. Едва събираше трима пътници и вонеше на урина и пот. Надписи покриваха стените. Самото доджо беше едно таванско помещение със стоманени греди по тавана и редици от силни лампи по пода. По-голямата част от пода бе покрита със зелени, дебели три инча дюшеци, татами. Над тях, покрай огледалата на всички стени проблясваха дъбови перила.

Когато Крис и Сол влязоха с Елиът, забелязаха няколко маси за игра, подредени в пространството между дюшеците и съблекалните. Откриха Ли и Ишигуро зад една от масите да играят някаква източна игра с бели и черни камъчета, която Елиът нарече „Го“^[4]. И двамата мъже носеха костюми — Иширо от синя коприна, Ли от сива кожа на акула. И двамата бяха боси. Чорапите им бяха бели и чисти, ризите им — добре колосани, раираните им вратовръзки — внимателно завързани и прибрани.

С гола глава и изпъкнал корем, Ишигуро приличаше на увеличено копие на Буда. Но когато се изправи, фигурата му — сто и деветдесет сантиметра и сто и тридесет килограма, внушаваше страх и възхищение. Ли, точно обратното — беше висок сто и шестдесет сантиметра, изглеждаше много слаб и беше запазил лъскавата си абаносова коса и черен тъничък мустак. Мускулите му бяха като от гъвкава стомана.

Играта спря изведнъж. Двамата се поклониха на Елиът с уважение и се здрависаха с момчетата.

— Надявам се, общият ни приятел, господин Елиът, ви е обяснил, че ние не сме тук, за да ви обучаваме на някакъв спорт — каза Ишигуро на безукорен английски. — Сенсей^[5] Ли и аз се надяваме, че ще приемете нашите услуги. Ако го направите, вие ще се научите да улавяте бързите движения така, сякаш са съвсем бавни. Само това ще ви издигне над повечето хора. Всичко, което научите тук, ще се превърне във ваша втора природа, както и трябва, защото няма време за мислене, когато смъртта наближава. Вместо това ще имате един миг, в който да докажете, че трябва да живеете. Можете да кажете на училищните си приятели какво учите, но скоро ще откриете, че те не го разбират. Това, което не трябва да правите обаче, е никога да не им показвате. След като не можете да предвидите бъдещите си врагове, не е ли по-добре никой да не знае на какво сте способни?

Ли не каза нищо. Нито се усмихна, нито се намръщи. Когато Ишигуро отиде да кипне вода за чай, Елиът наруши тишината и попита Ли за играта Го. Ли веднага отговори.

— Външният вид е лъжовен — каза той усмихнат. — Както виждате, дъската се състои от половининчови квадрати. Пространствата не са важни. Линиите означават всичко. Когато разположа камъка на дъската и се насоча в определена посока, аз се опитвам да обхвана възможно най-голяма територия. Целта е проста — да оставя в партньора си подозрението, че изграждам мрежа, за да го заловя в капана. Което в действителност и правя — засмя се Ли.

Той показа как трябва да се държат камъните с два пръста, разтворени като щипки на рак. Ишигуро се върна с чая. Най-накрая срещата завърши, като двамата азиатци посъветваха момчетата да премислят предложението и сами да решат.

Като че ли всичко бе прекалено кратко. Озадачени, те чуха обясненията на Елиът, докато слизаха в скърцащия асансьор.

— Когато бяхте малки, се интересувахте от спорт. Като поотраснахте, започнахте да боготворите героите от военните филми. Току-що срещнахте двама мъже на средна възраст в някакъв измислен филаделфийски склад. Двама мъже, които са признати в две трети от света като велики и свръхспособни. Може би смирението е единственият осезаем знак на мъдростта. Не зная. Но те са поели отговорността да обучават хора в специални направления на държавната сигурност. И двамата са добре платени, но аз не смятам, че парите ги интересуват. Мисля, че се интересуват единствено от възможността да обучават млади хора, които да станат най-добрите войни в света. Това днес беше само въведение, за да видите какво ви очаква. Ако наистина решите да се включите, програмата трябва да се изпълнява докрай. Никога не нарушавайте обещание. Те ви възприемат като мъже. Те не биха приели малки деца, които обикалят наоколо с отворена уста и зяпат с удивление или се предават. Така че направете мъдро своя избор и ми се обадете за моя сметка до следващата неделя. Между другото, ако решите да се включите, няма да има повече вечери във „Франклин“. Но не очаквайте, че ще се храните със сандвичи с месо. Те са приготвили специална диета за вас: пържоли, сърце, риба за белтъчини, ориз да ви насити, чай понякога и винаги сок от грейпфрут. Страхувам се, че за известно време трябва да спрете „Бейби Рут“. Спазвайте менюто им, то е за добро. Ако се изморите от диетата, не трябва да спирате сока. Ишигуро и Ли се кълнат в него. Твърдят, че премахва мускулна треска и всякакви схващания. Това не е военноморският корпус — ще ви се наложи да съдерете задниците си от работа заради тези хора.

Когато момчетата се обадиха на Елиът да кажат, че са съгласни, той отговори, че ще ги вземе в неделя.

— Облечете се, носете чисто бельо, подгответе се за церемония. Мислете си за нещо като бар-мицва или първо причастие.

При следващото посещение на доджо, Крис и Сол бяха приети сред мъжете с ритуал, наречен гемпуку. Вместо традиционните къс и дълъг меч, дадоха им джудо ги^[6] и карате ги. Униформите привлякоха вниманието им. Първите бяха от тежък тъкан памук, а другите от лек шевиот. Дългите до коленете горнища се наричаха хаори, а панталоните — хакама. Бяха със свободно отпуснати краища, за да не е ясно какво е телосложението на този, който ги носи.

Ишигуро усети момчешкото любопитство.

— Г-н Ли и аз решихме да ви приемем като шидзоку. Така са наричали воините в стара Япония. От тях са произлезли и самураите. Това има особено значение за нас и за вашия приятел, г-н Елиът. Това прехвърля върху вас отговорността да се защитавате от унижения. Ако поемете този дълг, може би някога ще се наложи да се пазите от самите себе си. Затова тази церемония на мъжеството обяснява как да си служите с меча. Когато трябва да се вземе такъв тип решение, мъжете са изправени пред предизвикателство. Трябва да ви разкажа за джиджин — изкуството да се използва мечът по подходящ начин, за да се прекрати човешки живот.

Иширо седна на пода с кръстосани пред себе си крака. Взе малкия меч — острието му беше само тридесет и пет сантиметра и започна да го движи хоризонтално от дясно на ляво над стомаха си.

— Болката ще бъде неописуема. Последното ви действие трябва да е да се изправите въпреки болката, но с наведена за поклон глава. Помощникът ви ще довърши процедурата.

Ли стоеше зад него. Взе дълъг меч — с острие около метър, и пресъздаде последните действия от обезглавяването.

— Внимавайте да не прережете целия врат. Трябва да оставите една непрекъсната част, така че главата да остане закрепена за тялото.

Ишигуро погледна нагоре и се усмихна.

— Това е сепуку и означава изкормване — достойна смърт. Смърт чрез други средства и по друг начин е джисаи или обикновено предаване. Това е част от пътя на честта, но в този век ритуалът за въвеждане сред мъжете вече не съществува. Няма мистерия или магия в това, което ще научите. Ще се научите да убивате или, ако пропаднете, да загинете с чест.

Момчетата бяха слисани.

— Мина времето от вашия живот, когато издигахте в култ другите — продължи Ишигуро. — Сега сте само вие, без одобрението на околните. Това е важно. Това, че другите се захласват от уменията ви, само ще постави вашата индивидуалност в техните стереотипи за вас. Тези стереотипи понякога ще се приемат, понякога не — зависи от модата в момента. Вие трябва да се издигнете над тези неща. Когато свършите обучението си при нас, черните ви колани ще издават само, че сте били добри ученици. Никога няма да притежавате официално шодан или първа степен, въпреки че далеч ще го надминете. Разкритието на вашите действителни способности ще ви изправи пред националната и международна конкуренция. Самурайското ви обучение ви издига над обикновените техничари на меча или специалисти с ножове за развлечение на тълпата. Съдбата ви е неясна.

Момчетата се научиха как да седят правилно, да се покланят, да показват уважение, да изтощават противниците. Ишигуро дръпна Крис настрани, Ли работеше със Сол. На следващия ден си смениха партньорите. Първите две седмици бяха посветени на изучаване на верните падания, катите или танцови стъпки и средствата да извадиш противника от равновесие. Когато усвоиха основите, момчетата започнаха тренировките за напреднали, прилагани обикновено за черен пояс. Научиха се как да задушават противника, да притискат ръцете и да чупят крайниците.

— За мъже с бързи рефлекси като вашите, не е трудно да си представите ударите, преди още те да са завършили — обясняваше Ли. — Всичко, което трябва да направите, е да отстъпите назад или встрани и да гледате как нападателят губи равновесие. Никога не си позволявайте да ви притиснат в ъгъл. Опитайте се да избутате противника си в ъгъла. В същото време, изчакайте той да нападне. Защищавайте се уверено, все едно, че единствено вашите удари изпълняват предназначението си. Никога не заставайте в обсега на краката му. Никога не му позволявайте да ви сграбчи отпред. Това означава да постигнете борба като при спортно състезание. Ще ви покажа как да се защитавате, ако противникът ви нападне отзад и се опитва да извие врата и ръцете ви. Ще се научите да се привеждате на едно коляно, като използвате опорната точка на бедрото. Тази тактика трябва да стане автоматична.

Те напълно започнаха да разбират, че способността да вземеш надмощие не се дължи на младост или сила, а на скритите познания. Изучените умения им даваха сигурност, възможност да се отпуснат, да опознаят опасността. Властта им ги правеше смирени.

Ли им разказа една история:

— Аз учех в мисионерско училище. Изучавахме Библията — и Стария, и Новия завет. Ще споделя с вас нещо, което винаги ми е правило впечатление. В Стария завет, в Исая, вашият Бог, казва: „Аз създадох деня, аз създадох нощта. Аз създадох доброто, създадох и злото. Аз, вашият Господ, създадох всичките тези неща.“ Винаги съм се чудил защо вие, западняците, осъждате злото като грях, след като вашият Бог го е създал и разрешил на Луцифер да го защитава. Странно е, че воините видели смърт и чудеса или остават в армията или се оттеглят в манастир — просто заради дисциплината. В същото време тези, които нищо не знаят и спокойно си стоят у дома, говорят за зло и грешно, и греховно. Чудесно е, че съдбата на войниците не позволява съобразяването с добро и зло, а с дълг, чест и вярност.

Ишигуро позволи на момчетата да изиграят веднъж шинигурай. На японски тази дума означаваше „луд съм да умра“. Той се надяваше, че тази груба игра някой ден ще им позволи да се хвърлят в лапите на смъртта без колебание. Състоеше се в различни подскоци и целеше падане от височина по гърди.

— Няма нищо по-вълнуващо от това — да знаеш, че приятелят ти е изправен пред смъртта някъде в тъмнината. Толкова е възбуждащо! — каза Ли.

Ишигуро отвърна:

— Ще ви почета от „Хагакуре“. Заглавието означава „скрит сред листата“. Тук се обясняват класическите постановки на самурайската етика. Животът на самураите е постоянен стремеж към смъртта. В ситуация фифти-фифти, на живот и смърт, просто я приеми, готов да умреш, ако трябва. В това няма нищо сложно. Просто се стягаш и продължаваш. Този, който се провали и избере да остане жив, ще бъде смятан за страхливец и некадърник. За да бъдеш съвършен самурай, трябва да си готов да умреш всяка сутрин и вечер, ден след ден. Ад е да живееш в спокойни времена, когато нямаш друг избор, освен да чакаш да покажеш храбростта си.

В деня, когато завършиха обучението си, Ишигуро им даде заключителния урок.

— През дългите години на японската история управляващият винаги е бил почитан от народа си. Нарича се шогун, нещо като вашият президент. Подчинените му са били най-способните, подобно на вашите Пентагон и ЦРУ. Под владението и грижите на тези господари са били хатамото — самураи в служба на шогуна. Господарите са междинното звено — те гарантират почит и уважение към началника и справедливост за народа. В замяна на това самураите са им отдавали почит, изпълнявали са смело и вярно задълженията си. Отговорността на самураите е позната като гири. Ако някой самурай се отдадял на монашеска служба или останел осакатен, освобождавали го от служба при шогуна. Ако умре господарят, то шогунът освобождавал самураите му от служба. Тогава самураите тръгвали да пътуват из страната сами — не били обвързани със семейства. Много често заради точните си и смъртоносни умения те били преследвани и непрекъснато предизвиквани. Някои се събирали на групи. Малка част ставали бандити, а повечето — монаси. Не е ли странно как властта да убиваш често превръща хората в монаси? Но във вашия случай, Шогунът не е президентът. Обществото ту е благосклонно към такъв човек, ту не е. Не! Вашият шогун е Елиът. Той може да ви освободи, може и да умре. Без него вие оставате скитници.

Дъждът все още барабанеше по покрива на бунгалото. Утрото бе мрачно.

Ерика ги гледаше поразена. Крис и Сол разказваха един през друг.

— Колко дълго казахте, че е продължило това обучение? — попита тя.

— Три години — отговори Сол. — Всеки ден по три часа.

Тя въздъхна.

— Но вие сте били още деца.

— Искаш да кажеш, че просто бяхме млади — каза Крис. — Не съм сигурен, че някога сме били деца, при такова възпитание.

— Ние бяхме доволни от тези часове. Харесваше ни Елиът да се гордее с нас. Неговото одобрение беше всичко, към което се стремяхме — каза Сол.

Крис посочи компютърните разпечатки.

— Предполагам, че и мъжете в този списък са отгледани в същата атмосфера като нас.

— В известна степен — допълни Ерика.

Сол погледна мрачно.

— Това бе добро. Тогава. През пролетта, когато завършвахме, Специалните сили и 82-ра военновъздушна дивизия изпратиха свои хора в училището. Те изкараха цяла седмица и се надпреварваха да убеждават класа ни във възможностите си — в гласа му се появи горчива нотка. — По същия начин IBM и Xerox изпращат хората си в колежите. Всички момчетата в класа ни избраха едно или друго военно подразделение на армията. По този начин продължиха традицията. Няма момче, завършило „Франклин“, което да не отиде в армията. Толкова искаха да покажат куража и смелостта си, че шест години по-късно, през 1968 година, по време на офанзивата във Виетнам, 80% от тях бяха убити.

— Господи! — възкликна Ерика.

— Но процесът не беше завършил за нас — продължи Крис. — Елиът го нарече „улягане“. След училище и доджото, след Специалните сили и Виетнам, той ни изпрати в школата за професионални убийци на Ротбърг. После отидохме в една ферма на агенцията във Вирджиния. Твърде дълго Елиът ни бе вербувал. До някаква степен това бе почнало още, когато бяхме на пет години. След фермата вече бяхме готови да работим за него.

— Той ви направи най-добрите.

— Да, направи ни — ядосано сви устни Крис. — Останалите мъже също. Той така ни програмира, че да сме му напълно предани.

— Никога да не задаваме въпроси. Като при задачата за „Парадигма“ — каза Сол. — Дори и не съм сънувал да го разпитвам защо трябва да правя нещо. Достатъчно беше, че е дал нареждания.

— Бяхме толкова наивни, че сигурно ни се е присмивал. Когато избягахме от училище онази нощ и ни нападна бандата… — гневно каза Крис. — Чак сега разбирам. Нещо в тях винаги ме смущаваше. Изглеждаха твърде добре. Кожените им якета бяха нови. Движеха се със скъпа кола — той потръпна. — Сигурно са били негови служители. Изпратил ги е да ни изиграят, да ни предизвикат, така че да отидем да тренираме в нашето доджо. Само Бог знае по колко други начини ни е манипулирал.

— Онези шоколадови пръчки „Бейби Рут“. Даде ми една в Денвър, когато ме изпрати да ме убият.

— По същия начин постъпи и когато ме помоли да те намеря — добави Крис. — Ние сме като кучетата на Павлов. Шоколадчетата са символа на връзката му с нас. Той ги използваше, за да ни накара да го обичаме. Беше лесно. Никой друг не се е държал така добре с нас. Възрастен човек, който дава шоколад на деца.

Дъждът навън се усили.

— И сега разбираме, че всичко, което е казвал, не е било истина. Хитрост. Измама — продължаваше Сол. — Никога не ни е обичал. Просто ни използваше.

— Не само нас — кипна Крис. — Онези мъже също са мислели, че ги е обичал. Той излъга всички. Ние бяхме само една част от цяла група. Бих могъл да му простя лъжите — всичко, което ме караше да правя, ако все още вярвах, че сме нещо изключително за него. Но не сме! — Той слушаше бурята, а думите му бяха като ураган. — И затова искам да го видя как умира!

Бележки

[1] „Филис“ — филаделфийски бейзболен отбор. ↑

[2] Недемонативен — непринадлежащ на никое вероизповедание. ↑

[3] Фолс Чърч — есенна църква. ↑

[4] Го — Игра, подобна на шах. ↑

[5] Сенсей (яп.) — Учител. ↑

[6] Ги (яп.) — Дрехи, облекло. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Морел Братството на розата (7)

Метаданни

Данни

Братството на розата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга третаПредателството

Редовното обучение на един оперативен служител

Дейвид Морел
Братството на розата (7)

Книга трета
Предателството