Две минути след като мъжът, който продаваше на черно алкохол, отвори, Харди стъпи обратно на улицата, стиснал здраво две бутилки „Джим Бийм“ в книжна кесия. Той беше горд със себе си заради избора на марката. Неговата държавна пенсия му позволяваше малко превземки, но Харди никога не се унижаваше като пие неотлежало долнопробно уиски. Нито някога се е изкушавал да опита евтино вино или възсладките плодови контрабандни буламачи, предпочитани от останалите пияници в жилищния му блок. Той си имаше принципи и правила. Ядеше един път дневно, независимо дали е гладен или не. Миеше се и се бръснеше всеки ден и носеше чисти дрехи. Трябваше да го прави. Поради влажността в Маями Харди се изпотяваше непрекъснато. Алкохолът се просмукваше бързо от порите му. Дори и сега, в осем и пет сутринта, топлината беше отвратителна. Слънчевите очила предпазваха от блясъка и скриваха кръвясалите му очи. Украсената с цветя риза беше прилепнала за тялото му и мокреше книжния пакет, който той притискаше до гърдите си. Погледна към стомаха си и се ужаси от белезникавата, подпухнала кожа, която изпъкваше под разкопчаното копче на ризата. Закопча го с достойнство. Скоро, след още два блока, той ще се завърне в тъмната безопасност на стаята си, ще затвори крилата на прозорците, ще пусне вентилатора, ще гледа последния половин час на предаването „Добро утро, Америка“ и ще вдига наздравица за Дейвид Хартман.

Мислите за първото питие на деня го накараха да затрепери. Той се огледа за ченгета. След това се обърна към малката уличка, като се почувства защитен под един авариен изход. Когато шумът от уличното движение отмина входа, Харди бръкна в книжната кесия, отвъртя капачката на една от бутилките, извади гърлото й и го вдигна към устата си. Затвори очи, наслаждавайки се на топлината на бърбъна, който погъделичка гърлото му. Тялото му се отпусна. Внезапно той се вдърви, като чу тътена от силна музика да се приближава. Отвори си очите озадачен и се зазяпа в най-високия кубинец, който някога бе виждал. Той носеше лилава риза, огледални очила и се движеше в такт с дрезгавия звук от касетофона, закачен с каишка около раменете му. Як, стиснал жестоко устни, кубинецът го заклещи към стената под аварийния изход.

Харди потрепери отново, но този път от страх:

— Моля те, имам десет долара в портфейла си. Само не ме наранявай. Не взимай уискито.

Кубинецът се намръщи:

— За какво говориш? Един тип каза да ти дам това — той натъпка опаковка в книжния плик и продължи напред.

— Какво? Хей, почакай за минута. Кой е? Как изглежда?

Кубинецът сви рамене.

— Някакъв си тип. Какво значение има? Вие всички изглеждате еднакви. Даде ми двайсет долара. Това е всичко.

Докато Харди премигне, кубинецът се изпари от уличката, а музиката от касетофона заглъхна. Харди облиза устни и вкуси останките от бърбън по тях. Той нервно достигна до опаковката в кесията. Усети дълъг, тънък предмет вътре. Скъса непохватно опаковката и извади ключ.

Изглеждаше като ключ от сейф за ценности. Имаше номер: 133 и букви: ПССЩ. Леко замаян, той се опита да се съсредоточи и най-накрая се досети за какво се отнасят буквите: Пощенска Служба на Съединените Щати. Пощенски ключ.

Една идея го безпокоеше, също както в старите времена. Той не беше работил за разузнаването от 1973 година, когато последиците от Уотъргейт предизвикаха масова чистка в агенцията. Независимо от пиянството си, Харди все още беше достатъчно ценен и се надяваше да остане верен на работата си като началник на Южноамериканските служби, докато не навърши възрастта за пенсиониране. Но политическите скандали след намесата изискваха уволнения и пияницата беше добър вариант. На шейсет и две годишна възраст той бе принуден да напусне. Най-накрая получи пълната си пенсия и с алкохолната си омраза към студа замина за Маями.

Сега той си мислеше: „По дяволите, аз съм твърде стар за игри. Пощенска ключалка. Първо ме изритаха, после си представят, че ще щракнат е пръсти и аз ще работя отново за тях.“ — Той пусна ключа в книжния плик и се махна от уличката. — „По-добре да си го представят още веднъж.“

Достигна до средата на блока, когато му дойде наум друго предположение: „Може би ключът не е пратен от агенцията — той се намръщи и поспря. — Може да е от другата страна. Коя друга страна, все пак? По-важно е, защо? Кой се нуждае от пияница? Дори и да бях трезвен, аз съм загубил форма. След девет години не знам нищо за агенцията. Защо, по дяволите?“

Жаркото слънце се прокрадна през нюансираните му очила и го накара да замижи. С чувството, че е наблюдаван, по гръбнака му преминаха тръпки. Той се огледа наоколо. „Глупаво — помисли си. — Приятелю, ти не се шегуваш, загубил си форма. Вълнение като това трябваше да те е убило през предишните дни.“

Не, това нямаше значение повече. Каквато и игра да се предлага, той не възразяваше. Някой беше загубил време и двайсет долара. Всичко, което искаше, бе да се върне вкъщи, да включи вентилатора и да изпие своя тост за Дейвид Хартман. Да изпие много тостове. И да има няколко в повече, когато се появи неговият добър, стар приятел — Фил Донахю.

Скоро той видя входа на сградата, където бе апартаментът му. Собственикът я наричаше „имението“, но „квартира“ щеше повече да й подхожда. Развалината беше петнайсететажна. Бетонът бе толкова под средните стандарти, че се рушеше от въздуха. Стъклата бяха толкова тънки, че потреперваха от уличното движение. Фоайетата миришеха на зеле, водопроводните тръби течаха. През тънките стени Харди чуваше винаги, когато съседът му си вземаше душ. Надписът отвън гласеше:

Уединена вила

„Преждевременно погребение“ — помисли си Харди.

Той достигна сградата и се загледа към изпражненията на чайките на тротоара, примесени с пера и скупчени пред напуканото стъкло на вратата. Стомахът му се раздразни, когато анализира дните си — бърбънът, футболното шоу, супата и най-накрая новините, ако можеше да се задържи толкова дълго буден; нощните кошмари, изпотяването в три часа сутринта. „По дяволите, Дейвид Хартман може да почака“ — помисли си той, обърна се от входа и продължи надолу. Той се призна за глупак. Бедата бе, че въпреки огорчението от агенцията и предчувствието за беда, той не можеше да подтисне любопитството си. Не бе изпитвал такова любопитство, откакто беше гледал ураганите през последния сезон.

Коя пощенска станция? Тъй като трябваше да започне от някъде, той избра най-близката, като спря на уличката по пътя, за да подсили куража си с бърбън. Станцията беше в стъкло, боядисана с хромова боя, дълга и тясна, от двете страни с палмови дървета, които изглеждаха превити от топлината. Той премина през съскащата автоматична врата. Миришеше на дезинфекционен препарат, който портиерът използваше за бетонния под. Пощенските кутии бяха разположени от двете страни на коридора. Той намери номер 133 на необикновено голяма врата. Тя беше на долната редица от лявата му страна. Разбира се, всяка пощенска станция в града вероятно имаше пощенска кутия с номер 113. Ключът можеше и да не стане. Но щом го извади от книжния плик, откри, че ключът се завъртя гладко в ключалката. Кутията беше толкова ниска, че щом я отвори трябваше да коленичи, за да погледне вътре. Поради размерите й, той очакваше пакет. Но не намери нищо. Изпълнен с разочарование, ядосан, че е глупак, той почти се остави на инстинктите си да го водят. Защо на долната редица? Защото дори и да коленичиш, не можеш да видиш горната част. За да видиш всичко вътре трябва да се превиеш надолу към пода. Ако нещо е закрепено към горната част, чиновникът, който слагаше пощата от другата страна, нямаше да го види, освен ако не се препъне на пода, както Харди направи сега. Ето къде беше — малка, пластмасова кутийка с магнит, който я крепеше.

С червено от навеждането лице, Харди отдели магнита. Изправи се олюлявайки се. Той погледна по продължението на коридора с пощенските кутии. Никой не се виждаше. Вместо да отиде на сигурно място, той пое риск и дръпна капака на кутийката.

Намръщи се при вида на друг ключ. Какво…?

Не беше ключ от пощенска кутия. Имаше номер: 36.

Той го обърна. Хотел „Атлантик“.

Сол се напрегна, когато чу ключът да се превърта в ключалката. Той се наведе зад стола и сграбчи скритата си Берета, втренчен към постепенно отварящата се врата.

Сол се беше уверил, че стаята е тъмна, като дръпна завесите. Светлината от хола струеше на тънки нишки по пода и след това се разширяваше. Сянка закриваше светлината. Пълен мъж пристъпи бавно вътре, като стискаше нервно нещо в хартиен плик.

— Затвори и заключи вратата — каза Сол.

Мъжът се подчини. В тъмното Сол включи въртящата се във всички посоки настолна лампа и я насочи към него. Сега нямаше никакви въпроси. Иззад лампата, скрит от светлината, той позна Харди. Мъжът свали слънчевите си очила и вдигна ръка, за да предпази очите си. Сол не го беше виждал в продължение на тринайсет години. Тогава Харди изглеждаше зле. Сега, на седемдесет и две годишна възраст, той беше още по-зле — бледа, подпухнала кожа, червени пигменти по набръчканите му бузи, разширена коремна област от увеличения му черен дроб и задържащо вода тяло на алкохолик. Косата му беше сива, безжизнена и без блясък. Най-накрая беше пригладена. Той бе избръснат. Не издаваше никаква миризма, освен тази на бърбън. Дрехите му — отвратителна риза на цветя и панталони от електриково син полиестер, изглеждаха изпрани и изгладени. Белите му обувки бяха добре лъснати.

„По дяволите, ако аз бях пияница, съмнявам се, че щях да обръщам толкова много внимание на външния си вид“ — помисли си Сол.

— Радвам се да те видя, Харди. Ключът за осветлението е от лявата ти страна.

— Кое…? — гласът на Харди вибрираше, докато опипваше за електрическия ключ.

Светнаха две лампи — на бюрото и над леглото. Харди се огледа намръщено.

— Не ме ли позна? Аз съм оскърбен.

Харди продължаваше да се цупи.

— Сол?

Той премигна сконфузено.

Сол все още държеше Беретата скрита. Изхили се и премина през стола, за да се здрависа с Харди.

— Как си? Какво има в плика?

— Уф — Харди сви рамене объркано, — само няколко неща. Имах ранна мисия.

— Алкохолна ли?

— Е добре, ами… — Харди изтри устата си смутено. — Имам няколко супер приятели. Не съм разбрал, че барчето за алкохол се е изпразнило.

— Изглеждат ужасно тежки. Остави ги на бюфета. Нека ти починат ръцете.

Харди се почувства неловко, но свърши това, което му беше казано.

— Аз… за какво е всичко това?

— Събиране, предполагам — вдигна рамене Сол.

Звънна телефонът. Харди потрепна и се загледа в него. Звънна повторно.

— Няма ли да отговориш?

Но Сол не помръдна. Телефонът спря.

— За Бога — каза Харди, — какво става? Този кубинец…

— Не беше ли впечатляващ? Трябваше да поразгледам доста наоколо, докато го намеря. Точно и правилно попадение.

— Но защо?

— Ще стигнем и до там. Въоръжен ли си?

— Ти си правиш майтап с всичките тези кубински емигранти.

Сол поклати глава. Харди беше легендарен е това, че не ходеше никъде без оръжие, с изключение на банята. Веднъж, за ужас на Тайните служби, той носил револвер в Белия дом, на конференция с президента. Друг път, по време на светска вечеря, заспал от препиване, отпускайки се на стола, а пушкалото му се хлъзнало от кобура и тежко паднало на пода пред двама конгресмени и трима сенатори.

— Сложи го до алкохола на бюфета.

— Защо?

Сол вдигна Беретата иззад стола:

— Само го направи.

— Хей, хайде стига.

Очите на Харди се разшириха. Той се опита да се засмее, като убеждаваше сам себе си, че това е било шега.

— Ти не се нуждаеш от него.

Въпреки всичко, Сол не се смееше.

Харди присви устни. Той нервно се наведе, за да вдигне десния си крачол и показа Колт, калибър 38, закрепен с кобур за глезена му.

— Хм, още ли харесваш този револвер?

— Знаеш как ме наричаха.

— Уайът Ърп — напрегнато каза Сол. — Такъв, който използва само два пръста.

— Не трябваше да ми го казваш — Харди беше възмутен. — Все още си спомням.

Той остави револвера на бюфета:

— Доволен ли си?

— Не съвсем — Сол стана. — Трябва да те обискирам.

— О, за Бога.

— Няма да те гъделичкам.

След като го претърси, Сол показа особен интерес към копчетата му. Харди пребледня:

— За това ли било всичко? За микрофон? Мислиш, че ще предавам? За какво трябва да…?

— Поради същата причина, за която използвахме кубинеца. Не сме сигурни, дали не си бил наблюдаван.

— Наблюдаван? Но защо някой ще иска да…? Чакай минутка. Ние? Ти каза ли „ние“?

— Крис работи с мен.

— Килмууни? — гласът на Харди звучеше смутено.

— Добре, алкохолът не е съсипал паметта ти.

— Как мога да забравя онова, което вие, приятели, направихте за мен в Чили? Къде…?

— Това телефонно позвъняване беше от него. От фоайето. Две позвънявания означават, че той се съмнява в проследяването ти. Ако прекъсне — има някаква опасност и ще се обади пак. А ако звънне само един път, ме предупреждава.

— Но аз трябва да ви кажа, че не бях следен.

Харди забеляза, че Сол избягва погледа му.

— Аз се хванах — той поклати глава с гримаса на лицето. — Вие сте предполагали, че не мога да забележа опашка.

— При бездействие уменията на човек се притъпяват.

— Особено ако е пияница.

— Не съм казал това.

— И не трябваше, по дяволите — Харди го погледна свирепо. — Какво ви накара да сте сигурни, че изобщо ще дойда?

— Не бяхме сигурни. Когато кубинецът ти даде ключа, трябваше да го хвърлиш в канала.

— И?

— Ние бяхме длъжни да те оставим сам. Ти трябваше да докажеш, че си готов да влезеш в играта, не само с нас, а с който и да е друг. Да покажеш, че искаш някакво действие.

— Не е така.

— Не съм сигурен…

— Вие имате друга причина.

Сол поклати енергично глава.

— Кубинецът — каза Харди, — не мога да разбера за какво ви е бил нужен. Ключът има значение.

— Добре тогава…

— Но пощенската кутия и вторият ключ?

— Допълнителни мерки за сигурност.

— Не, искали сте да ми дадете достатъчно време в случай, че се измъкна и телефонирам. Крис щеше да ме види, ако го бях направил. Той щеше да се обади и да те предупреди да бягаш — Харди кипна. — Така че за кого, по дяволите, си мислите, че работя?

Сол преценяваше положението. Възможно беше Харди да е проследен, но пък не знаеше към кого друг да се обърне. Претегли шансовете и след това му обясни всичко.

Харди изглеждаше зашеметен. За момент дори нямаше вид да е разбрал. Внезапно лицето му почервеня, вените на врата му запулсираха.

— Какво? — Гласът на Харди изтъня. — Елиът? Вие сте мислили, че аз съм се съюзил с този кучи син? След всичко, което ми причини, вие сте предполагали, че му помагам?

— Не бяхме сигурни. Много години изминаха. Може би си се променил. Понякога човек забравя, че е сърдит.

— Да забравя? Никога! Този негодник ме провали. Бих желал да сложа ръце на шията му и…

— Погрижи се да го докажеш.

Харди се разсмя.

Сол свърши с обясненията. Харди слушаше внимателно. Очите му бяха сурови, трескави, изпълнени с омраза, а лицето му още по-червено. Най-накрая поклати глава.

— Със сигурност се е обърнал и срещу вас. Не съм изненадан, той се обръща срещу всекиго. Чудното е, че е издържал толкова дълго.

— Продължавай да говориш.

— Не знам какво…

— Елиът винаги е казвал: „Ако искаш да разбереш тайните на човек, питай някой, който го мрази.“ Ти знаеш за него повече от всеки друг.

— Мислех си, че знам. Но сгреших.

— Но ти си бил неговият конкурент. Разследвал си го.

— Ти си чувал за това?

Сол не отговори.

Харди се обърна към книжния плик на бюфета, извади наполовина празната бутилка бърбън, отвъртя капачката и я повдигна към устата си. Изведнъж спря и погледна срамежливо.

— Предполагам, че имаш чаша.

— В банята е — Сол взе бутилката. — Но имам друго питие за теб.

— Какво е то?

— Донеси чаши.

Харди се подчини с подозрение. Когато се върна от банята, пръстите му здраво стискаха чашата. Той зяпна към бутилките, които Сол беше извадил от барчето и преглътна едва-едва:

— Не.

— Нужен си ми трезвен. Ако трябва да пиеш…

— Вермут? Това шега ли е?

— Смея ли се?

— Това е отвратително.

— Може би няма да пиеш много. В случай, че се изкушиш…

Сол занесе бутилките с уиски в банята и ги изпразни в тоалетната чиния. Харди изстена.

— Струваха ми шестнайсет долара.

— Ето ти двайсет. Задръж рестото.

— Садист.

— Помисли за този вариант — колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо ще си купиш повече бърбън.

Сол отиде до бюфета, отвори двата вида вермут — бял и червен и сипа в чашата на Харди.

— В случай, че стомахът ти е по-издръжлив отколкото си мислех.

Харди се намръщи при вида на розовия коктейл. Той се пресегна, но си дръпна ръката. След това се протегна отново и изпи чашата на три глътки. Дишайки тежко, той се вкопчи в бюфета.

— Господи Боже!

— Добре ли си?

— Има отвратителен вкус — Харди потръпна. — Никога няма да ти простя това.

Той си напълни още една чаша:

— Е, добре, аз трябва да знам. И така, как откри, че съм го разследвал?

— Никак.

— Но ти каза…

— Имах подозрения, провокирани от чувствата ти към него. Но не бях сигурен. Предположих, че ако те попитам, ти ще се изплашиш и ще отречеш. Така се престорих, че вече знам, като се надявах, че ти ще се съгласиш.

— Толкова дълго бях нокаутиран тук — отбеляза Харди. — Добре, истина е. Но ти ме изплаши за малко. Никой не трябва да знае за това. Повярвай ми, бях много внимателен. В работа като тази, не се доверявам и не искам от никого помощ. Малко изкопчено оттук, малко оттам. Няма видим модел. Няма време, което да не съм разчел — Харди се нацупи. — За мой късмет, не трябваше да участвам в Уотъргейт. Но бях въвлечен. Елиът и аз бяхме съперници. Той убеди шефа да ме ликвидира. Аз, например, не виждам логика. По дяволите, аз бях и… все още съм… пияница. Но не мога да се отърся от чувството, че той използва това като шанс за решаваща победа.

— Мислиш ли, че той знае за проучването ти?

— Очевидно не.

— Какво те кара да си сигурен?

— Би трябвало да ме е убил.

Сол го загледа.

— Откъде си научил толкова много?

— Бях близо. Имаше нещо, което чувствах. Някои дни си мислех, че единственото, от което имам нужда, е само още един факт. Само още един… — той отново потръпна. — Но той победи. Изхвърлен, без възможност да продължа съревнованието, аз позволих на алкохола да ме ръководи.

Той повдигна очилата си.

— А това наистина е отвратително.

— Може би искаш малко кафе?

— Не, за Бога, това е по-лошо и от вермута. Оттегляне — размишляваше на глас Харди. — Ти си се отпуснал тук. Как можех да довърша това, което бях започнал? Нямах достъп до компютрите.

— Ти си искал да останеш жив.

— Или съм заслужавал да бъда застрелян. Ако имах някакви козове, все още щях да го преследвам.

Челото му беше овлажнено от пот:

— Тук е ужасно топло.

Сол прекоси стаята и включи климатичната инсталация зад завесите. Тя започна да боботи, като разнасяше тих повей из стаята:

— Кой те накара да го разследваш?

Харди отпи с отвращение:

— Ким Филби.

Години назад през 1951, Ким Филби е бил висшестоящ член на британската мрежа за чуждо разузнаване МИ–6. По-рано, по време на Втората световна война, той е помагал да се обучават неопитни новобранци от американската разузнавателна мрежа — ОСС. Той си предложил услугите, когато през 1947 година ОСС се превърнало в ЦРУ. Пристигнал във Вашингтон през 1949, за да помага в проучването на ФБР на съветските шпионски кръгове и наистина доказал, че уважаваният английски дипломат Доналд Маклийн е бил комунистически агент. При все това, преди да бъде арестуван, Маклийн е бил предупреден от друг британски дипломат — Гай Бърджис. Той самият пък е бил неподозиран комунистически агент и отлетял с Маклийн в Русия.

Разкриването на такова завоалирано вмешателство, шокирало общността на Западното разузнаване. Също така смущаваща била загадката как Бърджис е узнал, че Маклийн е под наблюдение. Всецяло обзет от този въпрос, Харди — тогава младши офицер в ЦРУ, седял в колата си на един вашингтонски паркинг. Той чакал да отмине внезапно разразилата се буря, за да може да изтича до любимия си бар и да обядва, когато го осенила мисъл. Забравяйки за жаждата си, той бързо се върнал в офиса си, който след войната се помещавал във „Вашингтон Мол“. Когато хвърлил дъждобрана си върху един стол в кабинката, той прегледал няколко картотеки и написал няколко бележки към документите и образците.

Бърджис предупредил Маклийн. Той познавал Филби — мъжът, който обвинил Маклийн. Бърджис веднъж наистина е бил гост в дома на Филби. Дали Филби не е направил непреднамерена грешка, като е позволил на Бърджис да узнае, че Маклийн е в беда?

Обяснението нямало значение. Филби е бил твърде опитен, за да разкрие значима информация на един от приятелите на този, когото е планирал да обвини.

Тогава каква била връзката — Бърджис, Маклийн и Филби? Харди направил ефикасен логически скок. И какво ако Филби също е бил комунистически агент? Какво ако Филби е обвинил Маклийн, но първо е изпратил Бърджис да го предупреди?

Защо все пак? Защо Филби ще обвинява близък комунистически агент? Харди можал да измисли само една причина — да предпази по-важен комунистически агент, който за малко да бъде разобличен. Но кой трябвало да е по-важен от Маклийн? Дишането на Харди се учестило. Самият Филби? Като обвини Маклийн, Филби ще се измъкне от подозрение. Може би при своята работа във ФБР Филби е открил възможността да бъде разкрит като шпионин.

„Предположения“ — си помислил Харди — „Но къде е доказателството?“ Той изведнъж си припомнил за един комунистически предател на име Кривитски, който преди години бил предупредил за трима съветски агенти във великобританския дипломатически корпус. Кривитски разпознал единият от мъжете по последното му име — Кинг, арестуван по-късно. Но Кривитски бил неясен по отношение на останалите двама: шотландец, привлечен от комунистите през трийсетте, и британски журналист, вербуван в Испанската гражданска война. Шотландецът бил разкрит като Маклийн. Но кой бил великобританският журналист?

Харди проучил малки подробности по досието на Филби и почти се разсмял, когато открил желаното: Филби някога бил журналист в Испанската гражданска война. Внезапно всичко се нагласило. Филби и Бърджис се познавали като студенти в Кембридж Маклийн също е бил в Кембридж. През трийсетте всеки от тях е симпатизирал на комунизма. Но после коренно са се променили, предпочели са капитализма и са се присъединили към британските дипломатически служби.

„Разбира се — помислил си Харди, — те са били привлечени от руснаците и са се съгласили да станат дълбоко законспирирани съветски агенти.“

— Това създаде репутацията ми — каза Харди. Вермутът с лимон беше учестил дишането му. — Хората забравят, че аз разкрих Филби.

— Някои от нас знаят кои са легендите — рече Сол.

— Аз и Елиът — Харди отпи. — Златните момчета. Елиът набра точки като използваше бивши нацисти и бивши фашисти, които подновяват разузнавателната си мрежа след войната, но този път работейки за нас. Изглеждаше, че не можем да сгрешим в нищо.

— Какъв е произходът му?

— Не ти е казал дори това? От Бостън е. Семейството му било от висшите кръгове. Баща му работел в Йейл, а после за Министерството на вътрешните работи. Скоро след раждането на Елиът, 1915 година, бащата починал. Майка му умряла по време на грипната епидемия през 1918 г. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Елиът е сирак? — Сол изтръпна.

— Като теб и Крис. Може би това обяснява интереса му към вас двамата.

— Бил ли е в сиропиталище?

— Не. Той нямал баба или дядо, нито пък чичовци и лели. Имал някакви далечни роднини, които можели да го вземат. Наследството му било достатъчно голямо, за да не представлява проблем издръжката му. Но приятел на баща му предложил да го отгледа — мъж с влияние в Министерството на вътрешните работи. Роднините се съгласили. В края на краищата този човек можел да възпита Елиът така, както баща му би искал. Имал състояние и власт.

— Кой е бил той?

— Текс Огън.

Очите на Сол се разшириха.

— Така е — продължи Харди. — Един от създателите на убежищата на Абелар. Елиът е получил подготовката си от Отън, който спомогна за установяването на основните правила на модерния шпионаж. Би могло да се каже, че Елиът е бил вътре в нещата от самото им начало. Разбира се, преди войната Америка нямаше отделни разузнавателни мрежи. Военните и Министерството на вътрешните работи вършеха всичко. Но след Пърл Харбър се формира ОСС и Отън подтикнал Елиът да се присъедини към него. Елиът заминал за Англия, за да се обучава. Имал няколко успешни операции във Франция. Работата му харесвала, така че останал и когато след войната ОСС преминало в ЦРУ. Тогава Отън вече бил в пенсия, но Елиът често ходел при него за съвети. Най-важното, което научил от Отън, било да не се стреми към висшите постове в агенцията.

— Но за амбициозен мъж това е глупаво.

— Не е, ако помислиш. Колко директори и заместник-директори е имало в агенцията през годините? Толкова много, че не мога да си ги спомня. Тези места са политически служби. Те се сменят според събитията в Белия дом. Истинската власт в агенцията, имам предвид постоянната, е под заместник-директора и преките му подчинени — четвъртото място. То не е политически ангажирано, без пряка зависимост, основава се на опита и заслугите в агенцията.

— Значи Елиът приел съвета на Отън?

Харди кимна.

— Той се изкачи толкова високо, колкото искаше. По дяволите, един президент дори му предложи директорски пост, но Елиът отклони офертата. Той искаше да запази службата си сигурна. Но същевременно желаеше да има по-силна власт. Така че разшири опорните си точки, като вземаше все повече агенти под своя опека, разпростря влиянието си в операции от всички области. Шеф на контраразузнаването. Получи тази титла през 1955, но имаше значително влияние още през четиридесетте. Сенатори, конгресмени, президенти зависят от изборите. Може да се наложи да напуснат постовете си. Но Елиът никога не се тревожеше от резултатите от гласуването. Година след година, независимо от това дали републиканците или демократите управляват страната, Елиът държеше четвърта позиция в агенцията. Само още един мъж е успявал да се задържи на власт толкова дълго.

— Едгар Хувър.

— Правилно. Но сега Хувър е мъртъв, така че няма да е преувеличено, ако кажем, че Елиът е имал най-постоянното влияние в американското правителство от четиридесетте години насам. Забележи, че Елиът винаги е предвиждал опасността друг амбициозен мъж да го измести от четвъртата му позиция в агенцията. За да се подсигури, той проучваше всеки, който би могъл да е заплаха за него. Президенти, членове на кабинета, различните директори на агенцията, нямаше значение кого. Може би бе научил тази тактика от Хувър, а може и Отън да му я е показал. Но той събра най-пълната колекция от скандали, която можеш да си представиш. Секс, пиянство, наркотици, наречи ги пороци; откриваше всичко във връзка с тях. Неплатени данъци, сблъсък на интереси, отмъщения, подкупи. Ако някой заплашваше да отнеме властта на Елиът, той просто му показваше личното му досие и всякаква опасност изчезваше. Ето защо той все още е в агенцията, въпреки че е минал пенсионната възраст. Заради тези досиета.

— Къде са те?

— Никой не е разбрал. Може би на съхранение в банка в Женева. Може би в сейф. Не може да се каже. Повярвай ми, опитвали са се да ги намерят. Следели са го, но той винаги се е измъквал.

— Още не си ми казал защо си го проучвал.

Харди се замисли.

— И друго подозрително нещо. Помниш ли, Елиът винаги твърдеше, че има и други комунистически агенти. Не само Филби, Бърджис и Маклийн, а много повече, внедрени тук и във Великобритания на високи правителствени постове? В частност той беше сигурен, че имаме руски шпионин в агенцията. Използваше тази теория, за да обясни инцидента U–2, неуспеха в Куба, убийството на Кенеди. Каквато и нова операция да започнехме, излизаше че руснаците знаят за нея предварително. Преди твърденията на Елиът звучаха параноично, сега вече бяха убедителни. Всеки в агенцията започна да подозира всички останали. Бяхме толкова заети да се дебнем, да се съмняваме един в друг, че никаква работа не се вършеше. Никога не открихме шпионите. Това беше тактиката на Ким Филби. Обвини някой друг и никой не подозира обвинителя.

— Все пак ти го заподозря.

Харди сви рамене.

— Да кажем, че съм завиждал. Ние започнахме заедно кариерата си. В началото бяхме еднакво блестящи. Но с течение на годините той спечели по-голям успех. Издигаше се, докато аз си оставах на същото място. Ако нещата се бяха развили другояче, може би щях да съм равен на него — той повдигна очилата си. — Мисля, че исках да го проваля, за да се изкача аз нагоре. Продължавах да си спомням първия си голям успех. Сигурно бих могъл да го повторя, абсолютно същия. Казах ти, че Елиът замина за Англия за обучението си към ОСС по време на войната. Ние не знаехме много за шпионажа. Но англичаните знаеха. Мъжът, който го обучаваше… Никога няма да се сетиш, кой е той.

Сол чакаше.

Харди пресуши чашата си:

— Ким Филби.

Дъхът на Сол секна.

— Елиът е предател?

— Не съм казал такова нещо.

— Защо, по дяволите, спомена Филби, ако не за да обвиниш…

— Само си помислих това. Мога да правя предположения, но те са несъстоятелни без доказателства.

— И ти нямаш доказателства.

— Казах ти, че никога не стигнах толкова далече. Когато Елиът ме уволни, кабинетът ми беше запечатан. Апартаментът, колата, сейфът ми бяха претърсени. Всеки, дори невалиден документ, в бегла връзка с агенцията, ми беше отнет.

— Включително твоето откритие?

— Никога не съм го писал, слава Богу. Ако Елиът беше видял свое досие, ако беше сметнал, че съм опасен… той не би се доверил на пияница. Щях да получа внезапна сърдечна криза или да падна от някоя сграда.

— Помниш ли това, до което си се добрал?

Харди се стегна. Беше възмутен:

— Разбира се. Виж, той е човек на навика. Така че не можех да не заподозра нещо, когато открих отклонения от стереотипа му. През 1954 пътните му документи показват нещо интересно. Направил е няколко безпричинни екскурзии до Европа. За една седмица през август той напълно изчезнал.

— Отпуска?

— Без да остави адрес или телефонен номер, на който агенцията би могла да се свърже с него в случай на нужда?

— Разбирам накъде биеш.

— Улових дирите му до Белгия. После…

Харди запали цигара и издиша дима.

— И никой не направи въпрос за изчезването му?

— Не само че не стана на въпрос, но на следващата година той беше повишен. Всичко което знам е, че е бил пратен със задача и повишението му е било награда за успеха. Все пак тази липсваща седмица…

— Ако е двоен агент, може би се е срещал с шефовете си от КГБ.

— Това ми хрумна и на мен. Но подобна връзка не е трудна работа. Могат да се измислят много други, не толкова потайни начини, КГБ да се свърже с него. Защо да привлича вниманието, като се скрива така? Каквато и да е причината за изчезването му, очевидно се е налагало. Нещо, което не би могло да се направи другояче.

Сол се намръщи. Климатичната инсталация бръмчеше, но той трепереше. Не от студ.

— Още нещо — каза Харди. — През 1973 той отново изчезна. Този път последните три дни на юни.

— Пак в Белгия?

— Япония.

— Каква е връзката?

Харди сви рамене.

— Нямам представа какво е правил по време на тези пътешествия. Но продължавам да се връщам на първото си предположение. Да приемем, че през войната, когато замина за Англия, той се е присъединил към Филби, Бърджис и Маклийн и е станал двоен агент.

— А може би и троен.

— Би могло — Харди почеса брадичката си. — Не съм мислил за това. Може да се е престорил, че се е сработил с Филби, като е искал да използва връзките си със Съветите в полза на Съединените Щати. Винаги е харесвал сложните задачи, а да си троен агент е една от най-трудните роли. Но това не е от значение. Двоен или троен агент, той е влизал във връзка с КГБ. Трябвало е да му се предават съобщения. Чрез човек, който е част от ежедневието му. Така че никой да не се усъмни, ако редовно контактуват един с друг. Човек със свобода на действията си, за предпочитане с връзки в Европа.

— И ти го откри?

— Розите.

— Какво?

— Елиът обича розите толкова, колкото и трудните задачи. Той прекарва деня си около тях. Кореспондира си с други ентусиасти. Праща и получава редки видове.

Сол бе шокиран:

— И ходи по цветни изложения.

— В Европа. Особено на изложенията в Лондон всеки юли. Не е пропускал това изложение от 1946 г., непосредствено след войната. Идеално място за срещи. Винаги отсяда при свой приятел, който притежава имение близо до Лондон… Пърсифал Ландиш, младши.

Сол се сепна.

— Познато ли ти е името? — запита Харди.

— Баща му е бил представител на Английската разузнавателна мрежа на срещата Абелар през 1938 година.

— Интересно съвпадение, не мислиш ли? Отън, който също е бил на срещата, се сприятелява с Ландиш-старши. Елиът, осиновеният син на Отън, се сприятелява с наследника Ландиш. Между другото, Ландиш-старши е бил възпитател на Филби.

— Господи — възкликна Сол.

— Чудя се — каза Харди, — Ландиш старши също ли е бил двоен агент? Бедата, когато повярваш, че има заговор, е че веднага можеш да нагласиш всичко към своята теория. Дали нямам твърде развинтено въображение? Да разгледаме нещата така. Ако Елиът работи за Съветите, Ландиш-младши, според мен, е куриерът, който предава съобщенията. Той е съвършен. Заема същата позиция в МИ–6, както Елиът в ЦРУ. Също като Елиът и той твърдеше, че в МИ–6 има предател. Ако Ландиш-старши е работил за Съветите, може би Ландиш-младши продължава делото му след смъртта на баща си.

— Въпросът е как да го докажем.

Ерика спря на средата на пътеката и се наведе към един пасажер, седнал до прозореца:

— Сър, затегнете предпазния си колан, моля ви.

Тя носеше привлекателна униформа на стюардеса на Ел Ал. Понеже се подготвяха набързо, беше й даден ограничен избор на лица, които би могла да замества. Теглото, цветът на косата и чертите на лицето й отговаряха на данните на една жена от екипажа на полета. Тази жена сега пътуваше на юг от Маями към Кий Уест на неочаквана ваканция е платени разноски. Само че Ерика беше малко по-едра от нея, така че униформата плътно прилепваше по тялото й, като подчертаваше бюста й. Мъжете на борда изглеждаха доволни, вместо смутени.

Като продължи нататък по пътеката, тя се увери, че всички са поставили предпазните си колани. Помоли една жена да постави обемистата си чанта под предната седалка и разгледа пасажерите. Никой не пушеше. Седалките бяха в изправено положение. Подносите за храна — прибрани и обезопасени. Тя кимна на другата стюардеса и се отправи към предната част, където се обърна отново, за да огледа пътниците. Доколкото можеше да определи, никой не бе изненадан от присъствието й. Нямаше напрегнати изражения, докато се взираше в лицата им, нито пък някой избягваше погледа й. Разбира се, добре обучен агент не би допуснал такива грешки. Все едно. Тя изпълняваше формалностите. Да пропусне да го направи, би било грешка от нейна страна.

Почука на кабината на пилота и отвори вратата:

— Някой да иска кафе?

Пилотът се обърна:

— Не, благодаря. Земният екипаж натовари багажа. Готови сме да потеглим.

— Какво е времето?

— Не може да бъде по-хубаво. Синьо небе по целия път — отговори Сол до нея. Той и Крис, красиви в пилотските си униформи, носеха документи, които ги упълномощаваха да контролират полета. Те седяха в задната част на кабината за управление и наблюдаваха екипажа, който нямаше основания да се съмнява в техните правомощия. С Ерика се бяха качили рано на борда. Минаха през отделните стълби към входа за обслужващия персонал в тунела за пасажери. Така избегнаха огледа на терминала. Легитимациите им бяха отлично фалшифицирани. Миша Плец от израелското посолство отново бе извършил чудо.

Самолетът потегляше към пистата. Ерика отново се върна при пътниците. Провери за втори път дали в очите на някой се чете сянка на подозрение. Един мъж изглеждаше пленен от фигурата й. Някаква жена се страхуваше от излитането. Като ги отмина, тя реши, че няма за какво да се тревожи. Сега, когато самолетът бе в движение, дори ударен отряд на борда не би могъл да създаде проблеми. Ел Ал се отличаваше с извънредните си предпазни мерки. Трима от пътниците, в челната част, в средата и в дъното, бяха цивилна въздушна охрана. Зад прозорците внезапно се появиха две бронирани коли, които съпътстваха самолета отстрани, докато се измъкваше от терминалите към пистата. В автомобилите тя видя едри, сурови мъже. Те носеха автоматично оръжие, но го държаха скрито от поглед. Това беше обичайната защита на тази линия, така често нападана от терористите. Когато самолетът се приземеше в Лондон, две други коли щяха да се появят и да го придружат към терминалите. Вътре в летището, отделението на Ел Ал беше охранявано дискретно, но сигурно. При тези условия, ако някакъв екип има глупостта да предприеме действия срещу Ерика, Сол и Крис, би постъпил просто самоубийствено.

Чувството й на облекчение бързо премина. Като се убеди, че хладилниците за храната в дъното са надеждно заключени, тя с ужас си припомни, че трябва да разнася коктейли, закуски и да се отнася майчински към пътниците по време на полета.

Старшият разпоредител вдигна микрофона.

— Добър вечер — чу се пращене. — Добре дошли на полет 755 на Ел Ал за…

Лондон. Въпреки прогнозите за слънчево време, сиви дъждовни облаци се бяха надвесили над града. По време на полета Ерика беше претрупана с работа, но все пак намери време да премисли това, което бе научила.

Историята на Крис и Сол за училището за момчета „Франклин“ я смути. Тя самата беше израснала в израелски кибуц и съдбата й също бе предопределена. Но въпреки че и тя като тях беше умел войник и агент, усещаше, че има разлика.

Със съгласието на родителите й тя беше отделена от тях и отгледана от осиновители. Но цялата комуна й беше дала любов. Всеки жител на Израел беше член на нейното семейство. В една страна, нападана толкова често, че много деца загубваха и истинските си майки и бащи, и осиновителите си, мъката ставаше поносима само ако виждаш в цялата нация истинския си родител.

Но Сол и Крис не бяха получили любов от друг, освен от Елиът. Любов, която е била лъжа. Вместо в здравословната атмосфера на кибуца, те са прекарали младостта си в лишения и сурова дисциплина. Не в името на родината си, а заради скритите стремежи на някакъв мъж, който претендира да е техен благодетел. Какво съзнание е могло да сътвори този план?

Подло. Извратено.

И тя, като Сол и Крис, бе научена да убива. Но тя го правеше за страната си, за оцеляването на съотечествениците си. Докато Сол и Крис бяха прочистени от объркващи емоции, без чувство за собствено достойнство, превърнати в роботи под командването на Елиът. Никакви благородни закони не могат да оправдаят това, което им бе сторено.

Сега тяхното равновесие беше нарушено. Тя се радваше отново да е с тях, особено със Сол. Бе мислила, че чувството й към него е мъртво, а то оживя, силно както винаги. Но нейната основна цел беше благородна: да помогне на страната си да поправи щетите, които Елиът бе нанесъл на Израел, когато ги изкара виновни за убийството на приятеля на президента. А Сол и Крис имаха друг мотив — личен. И в това беше иронията на съдбата, защото беше продиктуван от техните чувства. Бяха стигнали предела на заблудите и оскърбленията. Бяха предадени.

Сега искаха отмъщение.

На Лондонското летище те минаха през митническа зона за персонала на самолетите, която бе отделена. Плец беше уредил да ги посрещне охрана. Ескортът ги чакаше без да се набива на очи от другата страна. Като избягваха препълнените зали за пътниците в терминала, те използваха задния изход за служители на летището. Ескортът първо провери отвън, а после образува защитна преграда, през която Ерика, Крис и Сол се качиха в бронирана кола. Минаха през отворена метална врата и се сляха с шумния автомобилен поток за Лондон.

Крис нагласи часовника си според английската времева зона. Утринното небе беше мрачно. Умората го подтискаше. Той погледна назад и се намръщи:

— Следят ни.

— Синята кола на стотина метра зад нас? — запита шофьорът. — Тя е от нашите. Но има друго, което ме тревожи.

— Какво?

— Нарежданията, които получихме. От Миша във Вашингтон.

— Какъв е проблемът?

— Не разбирам. Трябва да осигурим благополучното ви пристигане. А после да изчезваме. Не виждам смисъла. С каквото и да сте се захванали, необходима ви е подкрепа. Сигурно има грешка.

— Няма. Точно за това помолихме.

— Но…

— Така искаме да бъде — каза Сол.

Шофьорът вдигна рамене:

— Вие сте клиентите. Беше ми наредено да ви отведа в безопасен апартамент. Екипировката, която поискахте, е в куфара. Тук му казват багажник. Никога няма да свикна с техните изрази.

Престориха се, че се настаняват, но в момента, в който ескорта излезе, те престанаха да разопаковат багажа си. Сол погледна Крис. Като по сигнал, те претършуваха стаята. Беше неголяма, по-уютна, отколкото стаите под наем в Америка — покривчици, дантелени завеси, цветя във вазите. Както и в колата, миришеше на влага. Въпреки че хората от ескорта гарантираха, че мястото е безопасно, Сол не знаеше дали може да разчита на тях. От една страна не виждаше причина да не им вярва. От друга — твърде много хора бяха замесени. Твърде много възможности за предателство.

Като че ли чули подозренията му, Крис и Ерика кимнаха. Стаята можеше да се подслушва, затова те не казаха нито дума, а бързо смениха униформите си. Мъжете не обръщаха внимание на голотата на Ерика, както и тя на тяхната. В дискретни, неофициални дрехи те разглобиха оръжията, които хората от ескорта им бяха дали. Провериха ги и отново ги сглобиха. Останалата част от екипировката, която бяха поискали, работеше идеално. Без да оставят нищо след себе си, те се спуснаха по миризливото задно стълбище на къщата. Излязоха отзад и прекосиха една малка уличка. Тръгнаха към лабиринт от алеи. Използваха сложни процедури, за да се измъкнат от преследвачи в лондонския дъжд. Дори Миша Плец не бе наясно защо са дошли в Англия. Сега, съвсем сами, отново бяха станали невидими, а тяхната цел — неоткриваема.

„С едно изключение“ — помисли с тревога Сол. Още един човек знаеше — човекът, който им даде адреса и описанието на тяхната цел. Пълната безопасност изискваше да накара Харди да замлъкне, за да се защитят. „Но как бих могъл да оправдая това?“ — питаше се Сол. — „Харди помогна. Твърде много го харесвам този кучи син.“

Не спираше да мисли за това. Свободните краища го безпокояха.

Те чакаха, а той не бе помислил да предприеме дори такива елементарни предпазни мерки, като да стои настрана от апартамента си. Естествено, беше пил прекалено много, познатото извинение. Това не само бе замъглило разсъдъка му, но бе притъпило и рефлексите му. Така че когато залитна в апартамента си и се обърна да затвори вратата, не реагира достатъчно бързо на стъпките. Може би трезвен би успял да отвори бързо вратата и да се спусне към коридора, но адреналинът му се бореше с алкохола в кръвта и предизвикваше у него желание да повърне. Мъжът, който се бе крил в клозета, изви ръката му, притисна го до стената и разтвори краката му, за да го претърси.

Друг се спусна от банята и опипа тялото му, като провери задните му части и гениталиите.

— Трийсет и осми. На десния глезен — каза той на партньора си, като прибра оръжието.

— На дивана — нареди другия на Харди.

— На стола — обади се Харди.

— Какво по…?

— Вие, момчета, пипате твърдо. Скоро ще стигнете до глаголите.

— Прави това, което ти казваме, по дяволите.

Челото на Харди се блъсна в стената от удара. Той седна. Сърцето му биеше на пресекулки, но умът му оставаше учудващо спокоен, без съмнение в резултат от дългия престой в бара на ъгъла. Въпреки желанието му никога да не позволи пиянството му да го превърне в отрепка, той носеше измачкани панталони и прашни обувки. Беше помолил да го вземат с тях, но Сол отказа:

— Помогна достатъчно.

Но Харди бе разбрал. Мисли ме за твърде стар. Смята, че не може да разчита на…

Пияница? Харди се беше пропил съвсем, за да забрави, че Сол сега правеше това, което той самият, ако бе имал куража, трябваше да направи преди години.

Двамата му похитители бяха в началото на тридесетте. Харди усещаше сладникавия мирис на одеколона им. Разглеждаше типично американските им безлични черти. Къса, добре сресана коса и костюми от „Бруук Брадърс“. Познаваше ги. Не че ги беше виждал преди, но в миналото си той често използваше такива като тях.

Генерален Щаб–7. Търтеите на агенцията. Техният ранг го обиди. Това чувство се подсилваше от пиянството му. Реши, че не са го сметнали за достатъчно опасен, за да изпратят за разпита му първокласен екип. Това означаваше презрение.

Той кипна от гняв, но не го показа. Уискито му даваше смелост.

— Е, вече удобно сме…

— Затваряй шибаната си уста — сряза го първият.

— Казах ви.

— Какво?

— Че ще стигнете до глаголите.

Двамата търтеи се спогледаха.

— Обади се — каза първият.

Другият вдигна телефона и дори през замаяността си, Харди забеляза, че той набра единадесет цифри.

— Какво? Междуградски? Надявам се, за Бога, че ще ми се изплати.

— Това ще ми хареса — каза вторият и заговори в слушалката: — Хванахме го. Не, беше лесно. Разбира се — той се вгледа в Харди. — Какво да се сети? — Ухили се: — За тебе.

Неохотно Харди взе телефона. Знаеше, какво ще стане, но се престори, че не знае.

— Ало?

Гласът от другия край беше сух като тебешир, хрущящ като мъртви листа — дращещ, стар, бездушен.

— Надявам се, че помощниците ми са се отнасяли добре с теб.

— Кой…?

— Хайде — гласът беше невъзмутим, спокоен. — Няма нужда от игри.

— Казах…

— Много добре. Иска ми се да се позабавлявам. Ще се будалкаме.

Харди се вбеси, когато чу това.

— Надявах се никога да не те чуя отново. Кръвопиец.

— Обиди? — Елиът цъкна с език. — Какво стана с обноските ти?

— Загубих ги заедно с работата си, педераст.

— Не и на моята възраст — Елиът се изсмя. — Изглежда си имал посетители.

— Искаш да кажеш някой различен от тези Сульо и Пульо тук? Посетители? Кой, по дяволите, ще иска да ме види?

— Две много непослушни деца.

— Синът и дъщеря ми дори не ми говорят.

— Имам предвид Сол и Крис, разбира се.

— Имай предвид когото си искаш. За каквото и да става дума, не съм ги виждал. Дори и да бях, нямаше да ти кажа.

— И това е проблемът, нали?

— Не, това е нещо друго. Какво се е случило?

— Добра тактика. Да отговориш на въпроса с въпрос. Помага да се избегнат грешки.

— Втръсна ми. Затварям.

— Не, чакай. Не знам какво са ти казали. Те са в беда.

— Нищо не са ми казвали. Не са били тук. За Бога, опитвам се да се наслаждавам на пенсионирането си. Разкарай търтеите си. Не се меси в живота ми.

— Не разбираш. Става въпрос за Крис. Той наруши закона на убежищата. Сол му помага да избяга.

— И първото нещо, което ще направят, е да дойдат при мен? Сигурно. И за какво? Ще им бъда много полезен. Срещу руснаците? Глупости — Харди трепна.

— Може би си прав. Бих искал да говоря с един от сътрудниците си.

Харди се почувства твърде отмалял, за да му отвърне. Подаде слушалката на номер едно.

— Какво има? Да, сър, разбирам — той върна слушалката на Харди.

— Ти направи грешка — каза Елиът.

— Не ми го натяквай повече. Знам.

— Трябва да призная, че се справяше твърде добре преди това. Особено като се вземе под внимание, че си загубил формата си.

— Инстинкт.

— Повече може да се разчита на навика. Наистина, руснаците. Защо трябваше да ги споменаваш? Надявах се, че ще бъдеш по-добър опонент.

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Не би споменал руснаците, ако не знаеше, че те искат наказание за престъпването на закона на убежището. Независимо от нашите разногласия, бях прав да те уволня. Мърлява работа. Когато те разпитват, никога не трябва да даваш информация, без да са те питали, независимо от това, че изглежда без връзка.

— Нямам нужда от лекции, за Бога. Откъде знаеше, че са дошли при мен?

— Не знаех. Честно казано, без да се обиждаш, сетих се за теб едва тази сутрин. След като проверих всичките им останали контакти.

Може би това унижение предопредели избора на Харди.

Номер две постави куфарче на масичката. Отвори го и извади инжекция и ампула с течност.

— Изненадан съм, че не използваха химикала по-рано — каза Харди.

— Първо исках да поговоря с теб. Да си припомня.

— Да злорадстваш, искаш да кажеш.

— Нямам време за това. Сега е мой ред. Затварям.

— Не, почакай. Има нещо, което искам да чуеш — Харди се обърна към номер едно: — В тази кутийка… — Беше кутийка от шперплат, покрит с пластмаса, от пазара. — Извинявай за израза. Има един гълток, останал в четвъртинка от „Джим Бийм“. Би ли ми я подал?

Търтеят изглеждаше объркан.

— За Бога, жаден съм.

— Пияница — със свити устни търтеят отвори кутията и му подаде бутилката.

Харди се вгледа в нея. Като че ли милваше обичана жена, той бавно отвъртя капачката. Изпи течността, като се наслаждаваше на магията й. В крайна сметка, това беше единственото нещо, което щеше да му липсва.

— Още ли слушаш?

— За какво беше това?

— Задръж.

„На седемдесет и две съм“ — помисли си той. — „Черният ми дроб е чудо. Трябваше отдавна да ме е убил. Сега съм проклета, никому ненужна останка от миналото.“ Той знаеше, че само тридесет минути след приемането на химикала, ще е казал на търтеите всичко, което Елиът иска да знае. Сол и Крис ще бъдат убити. Елиът отново ще спечели.

Този кучи син продължаваше да печели.

Но повече нямаше да е така.

Пияница? Сол не искаше да ме вземе, защото не може да разчита на мен. Елиът изпрати два търтея, защото не ме уважава.

— Искам да направя признание — каза Харди.

— Все пак ще използваме химикалите.

— Няма значение. Прави сте. Сол дойде при мен. Задаваше ми въпроси. Аз му отговарях. Знам къде е. Искам да разберете това.

— Защо така направо? Знаеш, че няма да направим компромис.

— Ще ме убиете ли?

— Ще го направя толкова приятно, колкото е възможно. Алкохолно отравяне. Едва ли ще имаш нещо против.

— Продължавай да слушаш.

Той постави телефона на масичката и погледна зад двата търтея към прозореца. Тежеше около 100 килограма. На младини беше нападател във футболния отбор на Йейл. С вик той се надигна от дивана, скочи зад тях и се хвърли към прозореца. За момент се уплаши, че затворените крила ще го спрат, но трябваше да се очаква, че те бяха така евтини, като всичко останало в проклетия му бедняшки апартамент.

Главата му се удари в стъклото и го разби. Но обиколката му бе твърде широка и той се заклещи в рамката, като стомахът му потъна в назъбените парченца. Той простена, но не от болка, а защото търтеите го хванаха за краката и се опитаха да го вмъкнат обратно. Той риташе, бореше се. Чуваше как крилата на прозореца дрънчат, докато стъкълцата се забиваха все по-надълбоко в стомаха му. Отчаян, дърпайки се напред, той изтръгна краката си и скочи, кървящ, във въздуха. Стъкълцата изхвръкнаха с него, проблясвайки на слънцето. Той ги видя ослепителни, почувства, че виси в пространството. Гравитацията надделя. Падайки отвесно надолу, той остави парченцата зад себе си.

Предметите падат с еднаква скорост, ако масата им е еднаква. Но Харди беше тежък. По-бързо от натрошените стъкълца той полетя към улицата, като се молеше да не се стовари върху някого. Петнадесет етажа. От падането стомахът му се преобърна. Към топките. Все пак беше с главата надолу. Преди да се удари, той изгуби съзнание. Но свидетел по-късно каза, че тялото му се разтресло от удара.

Сякаш се бе разсмял.

Имението беше голямо. Сол лежеше в тъмнината на едно гористо възвишение и се взираше през мрачния склон към масивната английска къща под него. Триетажна, с правоъгълната форма, тя изглеждаше дори по-висока. Беше дълга и тясна. Състоеше се от просторна средна част и две по-малки крила отляво и отдясно. Изчистените й прави линии бяха разчупени само от редица тавански прозорци, очертани на слабия наклон на покрива и от щръкналите комини, ясно очертаващи се на фона на изгряващата луна.

Сол насочи уреда си за нощно виждане към стената, ограждаща имението. В първоначалня си вид апаратите за нощно виждане са се основавали на разпространяването на инфрачервени лъчи, които да осветяват в тъмнината. Тези лъчи, невидими за невъоръжено око, лесно могат да се уловят със специални лещи в апарата. Това устройство работи добре, въпреки че обектите, които очертава, са неизбежно в червеникави нюанси. Но има съществен недостатък. Неприятел, който използва същия уред, може да улови инфрачервените лъчи на твоя. В резултат, ти сам се разкриваш като мишена.

Съществуваше остра нужда от по-добър метод. През втората половина на шестдесетте, в отговор на нарастващата необходимост при сраженията във Виетнам, най-накрая бе изобретен апарат за нощно виждане, който не може да бъде засечен. Познат под името „Старлайт“, той осветява тъмнината, усилвайки всеки най-нищожен наличен източник на светлина, като звездите, например. Тъй като не разпространява лъчи, не може да привлече вниманието към човека, който го използва. През седемдесетте апаратът бе пуснат на пазара, най-вече в спортните магазини. Не бе трудно човек да се снабди с такъв.

Сол не го използваше да разглежда сградата с него, защото светлините от прозорците щяха да бъдат така усилени, че да пронижат очите му. Стената обаче беше в мрак и той я виждаше ясно. Изглеждаше висока дванадесет стъпки. Фокусира порутените й камъни и пукнатините на старата мазилка.

Нещо в тях го тревожеше. Почувства се, сякаш е стоял и преди тук на колене и е разглеждал стената. Напрегна се да си припомни и накрая разбра. Имението във Вирджиния. Андрю Сейдж и групата на „Парадигма“. Началото на кошмара. Изведнъж се поправи, защото стената му напомняше и за едно друго място. Сиропиталището. Оттам започна кошмарът. С неестествена яснота той си представи Крис и себе си, прокрадващи се над стената. По-точно спомни си нощта…

Пищенето на щурците спря. Гората притихна страховито. Кожата му настръхна. Той се сниши на земята. Извади ножа. Тъмните му дрехи се сливаха с мрака. Спря дъха си и долепи лице до земята. Вслуша се напрегнато.

Пропя птица, замлъкна, сетне повтори последните тонове. Сол си отдъхна и се надигна. Все още предпазлив, свит до един дъб, той повтори с уста песента на птицата.

Крис излезе от тъмнината. Втора фигура изплува като шумолене на вятър между храстите. Ерика. Тя огледа склона и залегна до Сол и Крис.

— Защитата е примитивна — Крис говореше тихо.

— Съгласна съм — добави Ерика. Тя и Крис се бяха разделили долу на склона, за да огледат цялото имение. — Стената не е достатъчно висока. Би трябвало да има камери. Няма електрификация на оградата.

— Звучи така, сякаш си разочарована — каза Сол.

— Това ме тревожи — отговори му тя. — Англия е в рецесия. По-нисшите класи протестират срещу висшите. Щях да съм луда на тема охрана, ако бях на мястото на Ландиш. Като се има предвид положението му в МИ–6, той трябва да знае как да пази имението си.

— Освен ако не иска да изглежда, че няма нищо за пазене — обади се Крис.

— Или за криене — допълни тя.

— Мислиш, че охраната е така примитивна, каквато изглежда?

— Не знам какво да мисля. А ти? — обърна се тя към Сол.

— Огледах околността — каза той. — Не видях пазачи, въпреки че би трябвало да има. Прави бяхме.

— Кучета?

Сол кимна:

— Три. Може и да не съм видял другите. Обикаляха свободно.

— Каква порода?

— Всички са добермани.

— Морските пехотинци могат да се чувстват като у дома си — каза Крис. — Слава Богу, че не са овчарки или обикновени пудели.

— Искаш ли да се откажеш?

— По дяволите, не — отговори Ерика.

Двамата мъже се усмихнаха.

— Тогава да почваме. Притеснявахме се за точния момент — как да го пипнем. А той е решил проблема вместо нас. Погледни — Сол посочи към задната част на имението. — Виждаш ли оранжерията?

— Свети.

Дългата стъклена постройка блестеше в мрака.

— Също като Елиът той цени розите. Би ли допуснал прислужник вътре? Или пазач? В светая светих? Не мисля. Само висшите свещеници влизат в светилището.

— Може да показва розите си на гости — намеси се Крис.

— А може и да не ги показва. Има само един начин да разберем.

Двамата мъже отново се усмихнаха един на друг.

Те пълзяха надолу по склона през мъглата и орловата папрат към задната част на имението. Облаци скриваха луната. Нощта беше студена и влажна. Крис подпря ръце на стената и сви коляното си така, че Ерика да може да се покатери на раменете му, да се хване за горната част на оградата и да се издърпа нагоре. Сол се изкачи втори, стъпвайки на раменете на Крис, но когато се подпря на върха — увисна. Така позволи на приятеля си да използва тялото му като стълба. Отгоре Крис и Ерика помогнаха на Сол да се настани до тях.

Легнали, те разглеждаха имението. Светлините блестяха. Под тях се мержелееха тъмни фигури.

Крис доближи до устните си малка тръбичка и духна. Въпреки че беше тихо, Сол си представи ултразвуковия тон. Кучетата трябваше да го чуят. Но ако бяха обучени да не обръщат внимание на този зов?

Не бяха. Едрите добермани дойдоха така измамно тихо, че Сол никога не би ги чул, ако не беше подготвен. Лапите им сякаш не докосваха земята. Тъмните им сенки се носеха в нощта и изведнъж се материализираха в основата на стената. Дори тогава Сол не бе сигурен, че ги вижда, докато белите им зъби не проблеснаха свирепо. Но въпреки гнусните си усмивки, те не ръмжаха.

Не можеха, разбра Сол. Гласните им струни бяха отрязани. Куче, което лае, не става за пазач. Ръмженето предупреждава нарушителя и му дава възможност да се отбранява. Тези добермани не трябваше да служат като аларма срещу крадци. Те имаха друго предназначение — да изненадат нарушителя.

И да го убият.

Ерика търсеше в раницата. Извади капсула с големината на юмрук. Отвъртя върха й и я пусна между кучетата.

Капсулата съскаше. Животните я нападнаха. Внезапно се отдръпнаха и примигвайки от объркване се строполиха в безсъзнание.

Сол бе спрял дъха си, докато се спускаше по стената. Скочи на тревата и се превъртя като парашутист. Като си отдъхваше от възбудата, той изчака Ерика и Крис в прикритието на плета. Изучаваше ливадата пред къщата на лунната светлина. Храстите бяха подрязани в геометрични форми: пирамиди, глобуси, кубове. Сенките им изглеждаха гротескни.

— Ето там — посочи Сол.

Крис кимна, качен на едно дърво. Прошепна:

— Виждам блясък. Светлинен детектор.

— Ще има и други.

— Но кучетата минаха покрай основите — промълви Крис. — Сигурно са минали през лъчите и са включили алармата.

— Лъчите трябва да са по-нависоко от кучетата.

Сол легна по корем на влажната от росата земя. Пропълзя напред, снишавайки се под почти невидимия светлинен сноп.

Оранжерията блестеше пред него, подобна на скъпоценен камък. Още по-ефектни бяха розите, техните различни форми, неповторимите им цветове. Той видя мършава, прегърбена фигура в бяло да ходи между тях. Позна Ландиш от описанието на Харди, особено по съсухреното лице. „Изглежда мумифициран“ — беше казал Харди. — „Прилича на мъртвец, но косата му е така дълга, сякаш е продължила да расте.“

Сол допълзя до оранжерията и изчака, докато Крис и Ерика се скрият зад храстите, по един от всяка страна на пътеката, за да пазят, ако някой се зададе. Изправи се и влезе.

Светлината го заслепи.

Розите миришеха силно, сладникаво, омайващо.

Ландиш седеше на маса, с гръб към Сол, смесвайки семена в съдове с пясък. Той чу вратата и се обърна, но сигурно бе помислил, че е прислужник, защото движението му бе спокойно. Едва когато видя кой бе влязъл, реагира. Отстъпи назад с уста, отворена от изненада.

Сол беше на десет крачки. От толкова близо Ландиш изглеждаше болнав, надупчената му кожа — восъчна, като на болен от жълтеница. Все пак, когато шокът му премина, изпъкналите му очи светнаха:

— Не очаквах компания.

Гласът му беше крехък, но от британския му акцент звучеше изискано.

Сол насочи пистолета си.

— Не мърдай. Дръж ръцете и краката си така, че да мога да ги виждам.

— Едва ли се страхуваш, че стар мъж може да ти направи нещо.

— Повече съм загрижен за това — Сол посочи един проводник, който беше отведен под масата за разсад. Той пристъпи, измъкна клещи от джоба си и отряза жицата. Опипа под масата и изтръгна алармения бутон.

— Моите уважения — Ландиш леко се поклони. — Ако си крадец, трябва да ти кажа, че не нося пари. Разбира се, ще намериш сребърни предмети и кристал в къщата.

Сол поклати глава.

— Смяташ да ме отвлечеш за откуп?

— Не.

— Тъй като нямаш свиреп поглед на терорист, признавам…

— Информация. Нямам време. Ще питам само веднъж.

— Кой си ти?

Сол не обърна внимание на въпроса.

— Ние се чудехме, дали да не използваме химикали.

— Ние?

— Но си твърде стар. Напрежението. Решихме, че може да умреш.

— Много мило от ваша страна.

— Обмисляхме и изтезания. Проблемът е същият. Може да умреш преди да си ни казал това, което ни трябва.

— Защо да стигаме до такива крайности? Навярно ще ви кажа направо.

— Едва ли. Във всеки случай, не бихме могли да знаем дали ни казваш истината.

Сол вдигна чифт ножици от пейката.

— Най-накрая се спряхме на един начин да те принудим.

Той отиде до една леха от рози, погледна скъпите им ленти и преряза стеблото. Изключителна дребна Жълта принцеса.

Ландиш изпъшка и загуби контрол.

— Тази роза беше…

— Безценна. Наистина. Но не незаменима. Имаш все още четири други. Например тази алена Сълзица, ей там, е много рядка.

— Не!

Сол я сграбчи. Наблюдаваше как цветът пада върху почетната значка, с която бе награден. Ландиш впи нокти в масата.

— Да не си загубил ума си? Не разбираш ли какво…?

— Убивам децата ти. Тази розова Афродита тук. Красива е. Наистина. Колко време отнема да се създаде такова съвършенство? Две години? Пет?

Сол преряза цвета на две. Венчелистчетата се посипаха. Ландиш се хвана за гърдите. Очите му бяха изхвръкнали от ужас.

— Казах, че ще питам само веднъж. Елиът.

Ландиш гледаше с отворена уста съсипаните листчета и преглъщаше сълзите си.

— Какво за него?

— Той работи за Съветите.

— За какво говориш?

Сол откърши един Божи дар. Пурпурното му теоретически не можеше да бъде постигнато. Ландиш закрещя:

— Стига!

— Той е двоен агент, а ти си им куриер.

— Не! Да! Не знам!

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

— Предавах съобщения. Това е вярно. Но бе преди десет години. Не съм сигурен дали беше двоен агент.

— Тогава защо КГБ влизаше в контакт с него?

— Нямам…

Сол пристъпи към шедьовъра на колекцията на Ландиш. Предвестник на радостта. Беше неописуема, синя.

— Елиът е грешил. Когато го видях в Денвър, ми каза, че никога е нямало синя роза.

— Недей!

Сол вдигна ножиците и спря. Стеблото беше между остриетата. Светлината проблясваше в краищата им.

— Ако не е бил двоен агент, какъв тогава е бил? Какво имаше в съобщенията?

— Не съм ги чел.

Сол притисна остриетата към стеблото.

— Истина е.

— Откога МИ–6 е пощальон на ЦРУ?

— Правех го като услуга за Елиът! — Ландиш поглеждаше от осакатените рози към Сол и обратно, като преглъщаше нервно. — Заклевам се! Той ме помоли да посреднича!

— Говори тихо.

Ландиш изтръпна:

— Чуй ме. Елиът каза, че съобщенията разкривали шпионин в агенцията — гласът му стана още по-напрегнат. — Но информаторът се притесняваше и настояваше за куриер, на когото може да се довери. Тъй като познавах куриера, бях логично избран, за да го сменя.

— Ти вярваше ли на това?

— Той ми е приятел — Ландиш жестикулираше като луд. — Нашите мрежи често се кооперират. Ако искаш да знаеш какво имаше в съобщенията, питай мъжа, който ми ги даваше.

— Естествено. Ще се кача на самолета и право в Москва.

— Не. Много по-близо.

— Къде?

— В Париж. Работи за съветското посолство там.

— Лъжеш — Сол отряза едно листо.

— Не лъжа! Не разбираш ли колко е деликатна тази роза? Като нараниш само едно нейно листо можеш да…

— Тогава по-добре е да ме убедиш, че казваш истината, защото смятам да скъсам още едно листо.

— Това е единствената такава роза в света.

Сол доближи ножиците.

— Виктор Петрович Кочуби.

— Името не означава нищо.

— Той е културното им аташе. Урежда турнета на съветски оркестранти и танцови трупи във Франция. Също е и виртуозен цигулар. Понякога свири на концерти. Прави и самостоятелни турнета.

— Но, разбира се, е от КГБ.

Ландиш разпери ръце.

— Той се отрича от тях. Преди петнадесет години са го хванали, когато опитва да избяга на Запад. Било е ясно, че ще опита отново. Като компромис, Съветите му позволили да живее в Париж, но при условие че използва таланта си за доброто на отечеството си. Напомнили му, че децата му ще останат в Москва, където превъзходните им служби и условия на живот ще зависят само от неговото съдействие.

— Това не дава отговор на въпроса ми. От КГБ ли е?

— Разбира се. Опитът му да избяга беше само измама. Но послужи за целта му. Прикритието му е отлично.

— Обзалагам се, че посещаваш много концерти.

— Не толкова много във всеки случай — Ландиш сви рамене, но все още гледаше притеснено към розите си. — Преди десет години… беше трудно да се видиш лично с него. Докато обсъждахме отличителните черти на руската музика, той предаваше съобщенията. Ако искаш да знаеш какво е имало в тях, трябва да говориш с Кочуби.

Като доближаваше ножиците към бледата синя роза, Сол го гледаше внимателно.

— Казах ти всичко, което знам — гласът на Ландиш беше тъжен. — Разбирам, че ще трябва да ме убиеш, за да си сигурен, че няма да го предупредя. Но моля те, не унищожавай повече рози.

— А ако лъжеш? Какво ще стане, ако сведенията ти са безполезни?

— Как да предложа гаранция?

— Не можеш, а ако си мъртъв, няма да мога да ти отмъстя. Какъв смисъл ще има тогава да унищожавам още рози? На трупа ще му е все едно.

— Стигнахме до задънена улица.

— Не. Ти ще дойдеш с мен. Ако разбера, че си ме излъгал, ще видиш какво могат да направят малко бензин и кибрит с оранжерията ти. Помисли за това, докато тръгваме. В случай че искаш да промениш версията си.

— Никога няма да можете да ме прекарате през охраната на изхода.

— Няма и да ни се наложи. Ще излезем така, както влязохме. През оградата.

Ландиш се изсмя:

— Приличам ли на атлет?

— Ще те повдигнем.

— Твърде крехък съм. Може да си счупя ръка или крак.

— Добре, няма да те вдигаме.

— А как тогава? Невъзможно е.

Сол посочи към дъното на оранжерията:

— Просто.

— Какво?

— Ще използваме стълбата.

Завесите се полюшваха на отворения прозорец. Крис хвърли поглед към оловносивото небе. Ноздрите му се разшириха от соления въздух. Раменете му се привеждаха от влагата. Сърдит вятър гонеше вълните по Ла Манша. Крис изглеждаше разтревожен.

— Ще тръгна на твоето място.

— Казах ти „не“ — отвърна Сол. — Разбрахме се. Един от нас трябва да остане тук с Ландиш, докато другите двама отидат при Кочуби. Теглихме карти, за да решим кой ще поеме риска. На теб се падна най-малката карта. Ти оставаш.

— Не искам.

— Изведнъж си решил да се правиш на герой?

— Не. Разбира се, не.

— Тогава какво? Не мога да си представя, че е само защото искаш да си с Ерика — Сол се обърна към мястото, където тя бе завързала Ландиш за един стол. — Не се обиждай. Ти имаш прекрасно чувство за хумор.

Тя се изплези.

Той се обърна към Крис:

— Какво има?

— Глупаво е — Крис поклати глава. Беше объркан. — Имам някакво чувство. Знам, че това нищо не означава. Работата е, че не мога да се отърва от него.

— За какво?

Крис отиде до прозореца.

— За теб. Имам усещане… наречи го предчувствие. Нещо ще ти се случи.

Сол го изгледа. Нито той, нито Крис бяха суеверни. Не можеха да си го позволят. Или щяха да търсят поличба във всичко и в резултат да се парализират. Логиката и уменията бяха това, на което разчитаха. Все пак и двамата бяха свидетели на случки във Виетнам, които ги накараха да уважават тези „смешни“ чувства. Техни другари, които щяха да бъдат пратени у дома, пишеха писма до съпругите си, до приятелките си или до майките си и ги даваха на някой от отделението с думите: „Предай й го непременно. Аз няма да изкарам“. И в деня преди да заминат писмата, момчетата получаваха куршум в главата. Или други, които трябва да отидат на ежедневно наблюдение, нещо обичайно, което са правили стотици пъти. Но изведнъж казват: „Вече няма да се видим“. И стъпват на мина.

Сол се замисли за момент.

— Кога започна това?

— В имението на Ландиш.

— Като видя стената?

Крис кимна:

— Откъде разбра?

— Защото имах подобно усещане.

— Какво?

— Бях сигурен, че съм бил там и преди. Но ми трябваше време, докато се сетя. Стената. Не разбираш ли? Същата стена като във „Франклин“. Помниш ли как се промъквахме отгоре, за да внасяме бонбони? Нощта, в която ни пребиха? Или нощта, в която аз се подхлъзнах на леда и ти скочи да ми помогнеш, но си пукна главата? А колата? Помниш ли?

— Ти ме издърпа и спаси живота ми.

— Това обяснява всичко. И двамата сме си припомнили онази нощ. В имението на Ландиш аз се притеснявах за теб. Мислех, че си в беда и трябва да ти помогна. Същата идея трябва да ти е хрумнала и на теб. Навярно винаги си искал да спасиш моя живот.

— И съм го правил — усмихна се Крис. — Няколко пъти.

— Но стената те е накарала пак да го желаеш. Отпусни се. Със сигурност нещо ще се случи. Ще отида в Париж с Ерика и ще спипаме Кочуби. Това ще се случи.

— Искам да повярвам в това.

— Помисли така. Ако загазя, какво би могъл да направиш ти, което Ерика не би могла?

Ерика се приближи:

— Мисли му какво ще отговориш.

— А помисли и за това — каза Сол. — Да предположим, че отидеш ти вместо мен. Ако нещо се случи с теб. Аз ще се самообвинявам толкова, колкото и ти, ако нещо се случи с мен. Ти изтегли най-ниската карта. Падна ти се лесната работа. Оставаш.

Крис се колебаеше.

— А колкото до предчувствието ти, да наторява градината.

Сол се обърна към Ерика:

— Готова ли си?

— В Париж с такава красива охрана? Не може да бъде.

Крис беше недоволен:

— Сега е към десет. Вие трябва да сте в Париж тази вечер. Обадете ми се в шест и на всеки четири часа след това. Не залавяйте Кочуби, преди да сте говорили с мен. Тъй като Ландиш мисли повече за розите си, може да реши, че е дал погрешни сведения.

— Казах истината — настоя Ландиш от стола.

— Задръж мисълта си върху единствената синя роза на света.

Дойде моментът. Не можеха да го отлагат. Те стиснаха ръцете си и се усмихнаха смутено. Сол вдигна чантата си:

— Не се притеснявай. Ще внимавам. Искам да съм сигурен, че ще мога да си върна… — очите му светнаха.

— Аз също ще се грижа за брат ти — каза Ерика. — За двама ни — тя целуна Крис по бузата.

Сърцето му подскочи. Той каза това, което мислеше:

— Късмет.

Несигурни, те се разделиха. Крис гледаше разтревожен през отворената врата. Гърлото му се сви, когато се качиха във взетия под наем Остин. Брат му и сестра му. Те поеха по буренясалия път и изчезнаха зад обраслото с жив плет шосе.

Когато вече не можеше да чува мотора, той се вгледа в скалите на пасището, накрая влезе и затвори вратата.

— Ще ме търсят — каза Ландиш.

— Но няма да знаят къде. Ние сме на шестдесет мили от имението ти. Но Лондон е наблизо и точно там ще сметнат, че сме отишли.

Ландиш вдигна глава:

— Тази хижа сигурно е на скала. Чувам прибоя под нас.

— Дувър. Наех мястото преди седмица. Казах на хазяина, че се нуждая от почивка на тишина. „Това е чудесно“, ми каза той. Най-близката хижа е на половин миля. Ако викнеш, никой няма да те чуе.

— Звучи ли гласът ми достатъчно силно, за да викам?

— Ще се опитам да ти създам удобства. За да не се отегчаваш, ще си говорим за рози — Крис стисна зъби. — Ако нещо се случи на Сол…

Бяха избрали Дувър, защото предполагаше лесен достъп до Франция по вода. На шумната морска гара, която напомняше на Сол летище, той и Ерика си купиха билети отделно и се качиха на борда на ферибота през интервал от няколко минути.

Притеснен, той отиде в салона на кърмата, надявайки се, че ще се слее с тълпата. Знаеше, че МИ–6 и други разузнавателни агенции държат ферибота под око както и главните летища и железопътни гари. Разбира се, теоретично погледнато, никой враг не знаеше, че той е напуснал Съединените Щати. При положение, че издирването му се извършваше в Америка, имаше голям шанс да не го разпознаят.

Все пак той не се чувстваше сигурен. Ако някой го забележеше, нямаше място на борда, където да може да се скрие или да избяга. Щеше да се наложи да се бие, но сигурно ще бъде убит от помощния отряд, който ще го чака да пристигне във Франция. Няма друг избор. Ще трябва да отвори аварийния изход и да скочи в Ла Манша. Ако подводното течение не го повлече към смъртта, студената вода скоро ще го изтощи, ще поглъща топлината му, докато умре от студ.

Не се стигна до там. Фериботът ревеше над вълните и пристигна в Кале за двадесет и две минути. Той усети как съдът се килна, когато се издигна от водата върху рампата на морската гара. Като слизаше, той се смеси с останалите пътници. Въпреки че не бе говорил френски от години, разбираше повечето от това, което чуваше и четеше. Не забеляза някой да го наблюдава. Митническата проверка мина гладко. Той бе оставил пистолета си при Крис, за да няма проблеми в митницата. Но не можеше да е спокоен, преди да си намери друг.

Сол се срещна с Ерика в кафене, близо до морето, както се бяха разбрали. Веднага отидоха при един човек, който продаваше на черно боеприпаси. Сол бе работил с него през седемдесет и четвърта. Там им взеха два пъти повече за екипировката, от която се нуждаеха. „Услуга“ — бе казал продавачът. — „За приятел“. Наеха кола и поеха към Париж. Градът беше на 130 мили.

— Не — каза Крис в слушалката. — Говорихме си за рози, докато почна да ми се повръща от мисълта за тях, но Ландиш продължава да твърди, че е казал истината.

— Тогава довечера ще хванем Кочуби — гласът на Сол беше променен от смущенията по далечната линия.

— Вече си се подготвил?

— С помощта на връзките на Ерика.

— Давай тогава — Крис загледа вързания за стола Ландиш. — Ако нещо се провали, знаеш цената.

— Колко пъти да ти казвам? Той ми предаваше съобщенията.

— Добре — каза Крис на Сол. — Хванете го. Но ми се обадете веднага, щом се скриете с него.

— По зазоряване.

— Не се притеснявай, че ще ме събудиш. Докато не науча, че сте в безопасност, няма да мога да заспя.

— Още ли имаш това чувство?

— По-силно от всякога.

— Това е само разходка. Той няма да създава проблеми.

— За Бога, не ставай прекалено самоуверен.

— Опитвам се само да те окуража. Дръж се. Ерика иска да ти каже нещо.

Телефонът изпука. Ерика го подразни:

— Прекарваме чудесно. Храната е превъзходна.

— Спести ми великолепните подробности. Току-що изядох сандвич с фъстъчено масло.

— Как е съквартирантът ти?

— Надува се. Когато не си приказваме за глупавите му рози, му редя пасианси. Ръцете му са вързани, затова ми казва кои карти да обърна.

— Хитрува ли?

— Не, аз хитрувам.

Тя се засмя:

— По-добре да затварям. Исках да ти кажа да не се тревожиш. Всичко върви гладко. Ще се грижа за Сол. Разчитай на това.

— И не забравяй себе си.

— Невъзможно. Ще се видим утре.

С чувство на тъга за тях той чу изщракването, когато тя прекъсна връзката. Нещо до вратата изскърца.

Крис замръзна.

Беше заключил вратите. Капаците бяха спуснати. Нямаше светлини, които да привлекат минувач от пътя в тъмнината. Ако някой, който знаеше за хижата, бе дошъл да го види, той щеше да почука, вместо да се промъква.

Открили са го. Не знаеше как. Не можеше да разсъждава. Нямаше време. Сграбчи радиопредавателя от масата, хвърли се на пода и натисна бутона.

Потрепери от ударните вълни. Около хижата трещяха експлозии и разтърсваха стените й. Беше заровил зарядите на стратегически, затулени места, където някой пропълзял би могъл да се скрие. Беше сигурен, че мините са доброкачествени и коварни. Вдигаха много шум и шрапнели, пушек и пламъци. Подготвянето им беше въпрос на навик, съобразно с правилата, научени от Елиът. Независимо от това колко сигурен се чувстваш, винаги има още нещо, което можеш да направиш, за да се защитиш.

Той извади Маузера си. Една граната отвори дупка във вратата. Капсула със сълзотворен газ тупна на пода и се търкулна съскайки. Той се закашля от плътния бял пушек и стреля към вратата. Знаеше какво следва да се случи. Веднага след като стаята се изпълни с газ, вратата ще бъде разбита и мъжете ще нахлуят вътре.

Скочи към прозореца, освободи бравата и го повдигна. Блъсна капака. Нощта беше пълна с дим и пламъци. Някакъв мъж се гърчеше на земята и пищеше в агония. Дрехите му горяха. Друг забеляза движението на капака. Докато се прицелваше, Крис го простреля два пъти в гърдите.

Предната врата се откъсна.

Крис се обърна към Ландиш и се прицели, но не можеше да го види от белия газ, който изпълваше стаята. Чу тежко трополене, сякаш Ландиш се бе прекатурил със стола, търсейки прикритие. Вече връхлитаха по стъпалата. Пак нямаше време. Скочи през прозореца и веднага се затича. Сърдити гласове изпълниха хижата. Той бягаше в тъмнината по върха на скалата и си представяше как атакуващият отряд с противогазови маски претърсва хижата. Ще забележат отворения прозорец. Но дотогава той ще е далече. Те няма да знаят накъде е тръгнал. Никога няма да го намерят.

Затича се още по-бързо. Стискаше Маузера. Примигваше от потта. Далече от пламъците, той се чувстваше избавен. Бягаше диво в нощта.

Ландиш ще им каже къде е Сол. Бог да ги предупреди.

Тогава ги чу. Зад себе си.

Все по-близо. Все по-бързо. Все по-шумно.

Стъпки. Някой го преследваше.

— Развържете ръцете ми — промълви Ландиш. Той кашляше от сълзотворния газ.

Един мъж с тънки устни, облечен в черно, постави кърпа, напоена с медикаменти, на очите му. Друг развърза въжетата.

Прозорците бяха вдигнати, капаците — отворени. Морският бриз разсейваше пушека от стаята.

Ландиш се препъна в масата и сграбчи телефона. Избираше цифрите припряно. Минаваха решителни секунди. Каза на телефонистката номер във Фолс Чърч, Вирджиния. Треперещ, той стисна масата за опора, като несъзнателно опипваше дебелата ивица алуминий, прикрепена на обратната страна на колана му. Тя беше магнитно кодирана. В момента, в който охраната бе открила изчезването му, бяха пуснали в действие аварийната процедура. Използваха електронни сензори, за да уловят кода на металната лента. На земята тези устройства служеха само на малки разстояния. Пречеха им смущенията и кривините на земното кълбо. Но от сателит или наблюдателен самолет — каквито МИ–6 имаше в готовност — те бяха ефективни като всички сканиращи устройства за голяма височина. Дванадесет часа след отвличането на Ландиш неговата охрана е знаела с точност къде го държат в плен похитителите му. През останалото време са организирали спасителната акция.

Ландиш изпита усещането, че стаята се завъртя. Телефонът избръмча. Продължаваше да бръмчи и това го караше да се свива от страх. Накрая някой вдигна.

— Елиът — изписка Ландиш, като се опасяваше, че може да го няма. — Седемнадесет плюс три.

Сърдитият глас на мъжа стана напрегнат:

— Ще ви свържа.

След секунда, която приличаше на минута, Елиът отговори.

— Намерих твоите Черни принцове — каза Ландиш.

— Къде?

— Бяха в къщата ми.

— Мили Боже.

— Има и жена с тях.

— Да, знам. Какво се случи?

— Отвлякоха ме — Ландиш му разказа всичко — Рем избяга. Гоним го. Ромул и жената отидоха в Париж.

— Защо?

Ландиш му разказа.

— Кочуби? Но той е от КГБ.

— Това притеснява ли те?

— Обратното. Рем уби руснак в убежището на Абелар в Банкок. Те направиха споразумение срещу него. Няма да се наложи ние да се намесваме. Ще ми дължат услуга, като им кажа как да намерят мъжа, който му е помагал.

Врагът го догонваше. Камъните по върха на стената пречеха на бягането. В тъмнината Крис не можеше да види накъде отива. Изкуши се да се обърне и да стреля. Но мракът скриваше целта му. И по-лошо. Блясъкът на цевта му щеше да превърне самия него в мишена, а шумът от изстрела да привлече и другите.

Гърдите му изгаряха. Сърцето му се блъскаше. Но напрегнатото, настойчиво, стабилно дишане на преследвача му го настигаше. Той напрегна краката си до крайност. Мускулите му го заболяха. Дрехите му бяха пропити от пот. Бързо напредващите стъпки го предупреждаваха за предстоящия контакт.

В неясния пейзаж той забеляза бяло петно пред себе си. То се спускаше от дясната му страна към скалата. По-тъмно очертание в средата му образуваше нещо като улей. Бялото беше варовик.

Ниша.

Спусна се по нея, претъркули се, поемайки удара с раменете и бедрата си. Като пропадаше надолу, той се подпираше на оголените стени. Блъскаше се. Улеят стана още по-стръмен. Не вървеше полегато, а рязко се пречупваше надолу. Беше назъбен, приличаше на вентилационна шахта с три страни. Неравните стени даваха опора на ръцете и краката му.

Докато лазеше с мъка, той чу стърженето на обувките на преследвача си върху скалите над себе си. Камъчета от варовика се посипваха над него и трополяха по раменете и главата му. Ръцете му се разкървавиха. Бързаше надолу.

„Дано да стигна до дъното“ — молеше се той. Вятърът развяваше косата му. С приближаването прибоят на брега долиташе все по-силно.

Крис се подхлъзна и щеше да падне, ако не бе вклинил обувките си в скалата. Извъртя се и скочи върху склона, като се препъваше в каменистия бряг. Пет фута висока канара от варовик му осигуряваше прикритие. Бръкна в джоба си, извади заглушителя на Маузера и го прикрепи към цевта. Разтвори крака за по-добро равновесие и се прицели. Дясната му ръка бе неподвижна. Лявата я придържаше.

Там. Сянката се движеше по улея. Стреля. Прибоят притъпи пращенето на заглушителя и удара на куршума. Не беше сигурен, че е улучил. В тъмнината не можеше да се прицели точно. Не можеше да различава ясно гледката срещу себе си и встрани. Стреля по-горе и по-долу от мястото, където бе видял сянката.

Движи се. Ако остане на мястото си по-дълго, ще даде на преследвача си възможност да прецени местоположението му. Приведен, той се спусна към друга скала, сетне към друга, по протежение на брега. Все по-далече от хижата. Зад него нощта бе осветена от пламъците по билото на скалата. Заради гърмящия прибой беше безсмислено да се вслушва дали някой тича след него. Обърна се и като се движеше заднишком, огледа сега отдалечения улей.

Вече не можеше да го вижда и предположи, че и преследвачът му не може да го забележи. Обърна се напред и отново се затича. Брегът приличаше на тунел. Отдясно се разбиваха белите вълни, а отляво се простираха варовиковите скали. Но далеч напред, в края на тунела, той видя светлинките на селище. Втурна се още по-бързо.

Ако можеше да открадне кола…

Скалите се снижаваха, все по-често полегати, вместо стръмни. Когато куршумът опърли косата му, той изненадан се хвърли на камъните. Изстрелът бе дошъл от тъмнината пред него. Заглушителят, подпомогнат от прибоя и мрака, бе притъпил както звука, така и блясъка от дулото.

Той тихо изруга. Преследвачът му изобщо не бе слязъл по улея. Разбрал капана, който Крис му подготвя, мъжът бе пропълзял обратно нагоре и бе побягнал по билото на скалите. Предположил е, че Крис ще избърза по брега, за да се отдалечи от хижата и се бе надявал да намери друг път надолу, да изпревари Крис и да го пресрещне.

В капан.

Не можеше да се върне. Сега сигурно претърсваха този край на брега. Ще се разделят и ще тръгнат и по билото на скалите, и по плажа. Сигурно ще дойдат до тук.

Надхитрен.

Морето и скалите от двете му страни. Пред него и зад него…

Нещо помръдна. Пред него, вляво, до скалата. Нейното неясно бяло беше единственото преимущество на Крис. Получаваше се нещо като екран, на чийто фон сянката бягаше към него.

Прилепи се до камъните и се прицели в сянката. Причакваше го. В момента, в който стреля, той се претъркули. Куршум улучи канарата до него, така близо, че дори прибоят не можа да заглуши плющенето, когато рикошира към морето.

Той се претъркули отново, като задържа погледа си към скалата. Този път, когато куршумът улучи скалата, отломки се удариха в бедрото му и предизвикаха остра, пареща болка. Той видя целта си ясно. Трътлеста фигура, която бягаше към него, после се подпря на едно коляно и се прицели.

Крис стреля по-бързо и се зарадва, когато сянката загуби равновесие. Стори му се, че въпреки прибоя чу стон. Той не можеше да остане там, да дебне и да хитрува, докато другите го намерят. Сега, в тези няколко секунди, които му се предоставяха, той трябваше да използва шанса си. Стана на крака и хукна между камъните. Видя мъжа — облечен в черно, ранен в лявата ръка, търсеше нещо между камъните.

Крис спря и се прицели. Дръпна спусъка.

Нищо не се случи. Маузерът имаше осем патрона.

Бе ги изстрелял всичките.

Стомахът му се преобърна. Той се втурна напред, хвърли Маузера си и извади ножа си от калъфа, скрит в левия ръкав на якето му.

Мъжът го видя, че наближава, отказа се да търси пистолета си, надигна се и извади своя нож.

Аматьорите държат ножа с острие, насочено надолу от задната част на юмрука и палец, притиснат към върха на дръжката. В такова положение оръжието трябва да се вдигне на нивото на рамото и ударът да се нанесе надолу. Това отнема време. Тромаво е.

Уличните гангстери държат ножа с острие, подаващо се от предната част на юмрука, над палеца. Тази позиция позволява множество удари от нивото на кръста, насочени нагоре или надолу, също и на двете страни. Тази разпространена стойка наподобява на фехтовачите — едната ръка встрани, за равновесие, а другата нанася и парира удари. Тактиката е грациозна, прилича на танц и зависи от бързината на нападението, скоростта на отстъпването и подвижността на краката. Върши работа срещу аматьор или член на друга улична банда. Но срещу убиец от световна класа, това е смехотворно.

Професионалистите държат нож като уличните хулигани, с острието в горната част на юмрука. Но тук свършва приликата. Вместо да пристъпват като в танц, те стоят на плоски стъпала, с разтворени крака за равновесие. Коленете им са леко присвити, телата — приведени. Те вдигат свободната си ръка пред гърдите си, присвита в лакътя, като че ли държат невидим щит. Всъщност самата ръка е щитът. Китката е обърната навътре, за да защитава най-важните артерии. Другата ръка, в която е ножът, не нанася удари направо или настрани. Тя промушва под ъгъл, като не се цели в стомаха или гърдите на врага. Рана в стомаха може да не е смъртоносна, а ребрата защитават сърцето. Те се мерят в очите и гърлото.

Крис зае позиция и се сепна, когато врагът му направи същото. Той се бе научил да се бие по този начин в школата за професионални убийци на Андре Ротбърг в Израел. Методът бе уникален. Противникът му можеше да го знае само ако е бил в същото училище.

Заключението му го обърка. Ландиш също ли е пращал наемни войници при Ротбърг? Защо? По какъв още начин бяха свързани Ландиш и Елиът? В какво още бяха замесени?

Той нападна с ножа. Неприятелят му блокира удара с ръката си. Нарани се, но не обърна внимание на това и се хвърли към Крис, който почувства как ударът прониза задната страна на китката му. Острието го опари. Бликна кръв. Ако имаше време, Крис щеше да усуче якето се около защитната си ръка, но тъй като не беше в състояние, той бе готов да понесе значителни контузии. Осакатена ръка не значеше нищо в сравнение с оцеляването му.

Той отново нападна. Отново противникът му използва ръката си, за да блокира удара, като пое с нея ножа. Ръката беше червена. Разкъсаните й тъкани висяха. На свой ред Крис парира нападението. Върхът бе така изострен, че той едва почувства прорязващия удар.

Отдалечиха се. Рефлексите им бяха еднакви. На плоски стъпала, приведен, Крис започна да обикаля около противника си внимателно, бавно, търсеше слабо място. Врагът му се обръщаше, за да продължава да е с лице към него. Крис се надяваше да го застави да стои в центъра на кръга. На обиколката при широка примка той нямаше да се замае толкова, колкото този, който постоянно се въртеше на едно място.

Но врагът му разбра какво бе замислил Крис. Приспособи се към тактиката му и започна да се движи в свой, широк кръг. Орбитите им се пресичаха и описваха нещо като цифрата осем.

Отново задънена улица. Двамата противници бяха равностойни. Когато Крис се обучаваше в бойното изкуство, Ишигуро бе казал: „Пътят на самурая е смъртта. Когато моментът е на живот и смърт, а силите са равни, просто го посрещни, готов да умреш, ако се наложи. Няма нищо сложно в това. Приготви се и действай“.

Сега Крис направи точно това. Отхвърли мисълта за себе си и се концентрира единствено върху ритуала. Да нанася удари и да отбива удари, като продължава да обикаля. Още веднъж. А после пак. Ръката му пулсираше окървавена, нарязана.

Но възприятията му бяха точни, подсилени, напълно ясни, нервната му система — нащрек. Нанасяш удар, отбиваш удар и обикаляш. Преди години Ли, неговият инструктор по карате, каза: „Няма нищо по-екзалтиращо от това, да се сражаваш в мрака лице в лице със смъртта“. В училището за професионални убийци Ротбърг бе казал: „Ако двама противници имат еднакви знания и еднаква сръчност, победител ще е по-младият, защото е по-издържлив“. Крис, който бе на тридесет и шест, прецени, че неприятелят му е около двадесет и девет.

Най-главното правило в боя с ножове е да не позволяваш на противника си да опре гърба ти в ъгъл.

Бавно, неотстъпно преследвачът на Крис го притискаше към скалата. Крис се озова заклещен между две издатини на варовика. Той нападна обезумял. Противникът му бързо се сви, за да избегне удара, после замахна под ръката на Крис.

Острието хлътна до дръжката.

Крис изхърка. Ларингсът му се скъса. Бликна кръв. Съзнанието му потъна в тъмнина.

— Сигурен ли си? — Гласът на Елиът звучеше пресипнал, докато стискаше слушалката на телефона в оранжерията си. — Няма грешка? Никаква възможност да грешиш?

— Не. Убийството бе потвърдено. Аз лично огледах тялото — каза Ландиш по далечната линия. — Мъжът, който спомогна да съсипят розите ми — Рем — е мъртъв.

Гърдите на Елиът изстинаха. Отчаян, той се разсейваше, като мислеше за деловата страна на нещата.

— Почисти ли района?

— Разбира се. Изгорихме хижата, за да заличим отпечатъците от пръстите им. Напуснахме преди да пристигнат властите. Никога няма да разберат кой е бил там.

— А тялото? — Елиът преглъщаше с мъка.

— Бе откарано с личния ми самолет. Пилотът ще привърже към него тежести и ще го пусне в морето, достатъчно далеч, за да не може приливът да го довлече до брега.

— Разбирам — той се намръщи. — Изглежда за всичко си помислил.

— Какво има? Гласът ти е особен.

— Не разбирах, че… Нищо.

— Какво?

— Не е важно.

— Остават ни Ромул и жената.

Той се мъчеше да внимава:

— Направил съм необходимата подготовка. Когато ми се обадят, ще те уведомя.

Ръката на Елиът изтръпна, когато затвори телефона. Не разбираше какво става с него. През последните три седмици откакто „Парадигма“ бе разрушена, единствената му цел бе да открие Сол и да го елиминира. Президентът никога нямаше да разбере защо приятелят му е бил убит. В процеса на работата Крис също се бе превърнал в заплаха. Но сега проблемът бе разрешен. Един от отряда бе мъртъв, а другият — намерен. Той почти бе постигнал целта си. Почти се бе защитил. Защо тогава, когато говореше с Ландиш, бе почувствал разкаяние?

Спомни си първия път, когато заведе Крис и Сол на екскурзия. Бе Денят на труда^[1], 1952. Тогава момчетата бяха на седем, от две години под негово влияние. Живо си припомни техните невинни, въодушевени личица, отчаяната им нужда от любов, желанието им да му се харесат. От всичките му осиновени деца, те бяха любимците му. Странно, гърлото го болеше. Почувства се доволен, че Крис, макар и обречен на смърт, бе посрещнал гибелта си така добре. Да, признаваше, че няма право, но все пак той го беше обучавал и не можеше да не се чувства горд с него. „Бог да го благослови“ — помисли си той.

Тридесет години? Може ли толкова дълъг период от време да мине така бързо? Дали оплакваше Крис, чудеше се той… или себе си?

Скоро и Сол ще бъде мъртъв. КГБ бе предупредено. Ако действат бързо, ще го хванат в капан. Най-накрая кризата ще приключи, тайната ще бъде запазена. Ще останат още само две осиновени деца. Кастор и Полидевк, които сега охраняват къщата. Останалите бяха умрели във вярна служба.

„Изглежда ще надживея всичките си синове“ — помисли той и тъжно пожела Сол да бъде помилван.

Но това бе невъзможно.

Изведнъж се притесни. А ако Сол избяга? Немислимо.

И все пак, ако избяга? Ще научи, че Крис е мъртъв.

„И ще дойде за мен“.

Никога няма да отстъпи.

„Наистина мисля, че нищо не може да го спре“.

Бележки

[1] Ден на труда — първата събота на септември. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Морел Братството на розата (8)

Метаданни

Данни

Братството на розата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Възмездие

Дейвид Морел
Братството на розата (8)