Дейвид Морел
Братството на розата (5)

„Моите черни принцове“

Елиът се замисли, а бръчките му се задълбочиха, когато провери пулса на Крис. Най-накрая кимна и се обърна към сестрата:

— Докторът отиде в бара на ъгъла — просъска той. — Предлагам ви да се присъедините към него.

Тя отвори широко очи и заднешком тръгна към вратата.

— И още нещо.

Тя замръзна на мястото си, когато го видя да се приближава до палтото на доктора. Елиът извади плик от джоба.

— Парите ви. Когато излезете, заключете външната врата.

Тя преглътна и напусна кабинета. Прекоси чакалнята почти тичешком.

Елиът чу щракването на ключалката. Затвори вратата между чакалнята и кабинета, и се вгледа в една табла със зъболекарски инструменти.

Крис се бе отпуснал тежко в стола. Беше в безсъзнание от натриевия амитал и дишаше почти недоловимо. Това лекарство подтиска задръжките и позволява на разпитващия да извлече всякаква информация от нежелаещия да говори субект. За да може да отговаря, субектът не е в пълно безсъзнание, а по-скоро в контролиран полусън — не усеща нищо около себе си, но разбира задаваните въпроси. Тъй като на сестрата бе наредено напълно да упои Крис, Елиът трябваше да изчака известно време докато действието на опиата отслабне.

Той заби във вената на ръката на Крис тубичка с игла на върха. После отвори едно чекмедже и премести две пълни спринцовки до ампулата с амитал. Лекарството беше на прах и 500 милиграма трябваше да се смесят с 20 милилитра дестилирана вода. Той сложи едната спринцовка в тубичката, стърчаща от ръката на Крис. Натисна буталото на спринцовката. Притокът на течност можеше да се контролира от един клапан в тубичката. Сложи втората спринцовка близо до себе си, в случай, че му потрябва, въпреки че ако сеансът продължеше повече от тридесет минути, щеше да му се наложи да приготвя нов разтвор. Амиталът се разлагаше бързо в течно състояние.

Както и очакваше, петнадесет минути по-късно клепачите на Крис започнаха да трептят. Елиът отвори клапана на тубичката, като остави част от лекарството да премине във вената. Когато речта на Крис станеше по-разбираема, Елиът трябваше да затвори клапана. Ако Крис започнеше да се пробужда прекалено много, тогава отново щеше да отвори клапана и да го упои. Процедурата изискваше много внимание.

Най-добре беше да започне простичко.

— Знаеш ли кой съм аз?

Елиът не получи отговор и зададе въпроса отново.

— Елиът — прошепна Крис.

— Много добре. Така е. Аз съм Елиът.

Той погледна изучаващо Крис. Спомни си първия път, когато го срещна — преди тридесет и една години. Помнеше момчето ясно. Беше петгодишно, мръсно, слабо, облечено в дрипи хлапе. Баща му беше мъртъв, а майка му — проститутка. Беше го изоставила. Къщата, претрупана е маси, беше в един от бедните квартали на Филаделфия. Момчето бе подредило на всяка маса спретнати купчинки мухи, които бе убило с парче гума.

— Спомняш ли си? — попита Елиът. — Аз се грижех за теб. По-близък съм ти от баща. Ти си ми по-близък от син. Повтори го.

— Баща. Син — измърмори Крис.

— Ти ме обичаш.

— Обичам — каза Крис глухо.

— Ти ми вярваш. Никой не е бил толкова добър към теб. Ти си в безопасност. Няма от какво да се страхуваш.

Крис въздъхна.

— Искаш ли да съм щастлив?

Крис кимна.

— Разбира се, че искаш. Ти ме обичаш. Слушай внимателно. Искам да ми отговориш на няколко въпроса. Кажи ми истината.

Той внезапно усети аромата на мента в зъболекарския кабинет.

— Имаш ли вести от Сол?

Крис се забави дълго и Елиът си помисли, че той никога няма да отговори. Отдъхна си, когато Крис каза:

— Не.

— Знаеш ли къде е?

— Не — прошепна Крис.

— Ще ти кажа едно изречение. Какво означава?

Преди четири дни, в Рим, в Средиземноморския цветарски магазин, където са офисите на агенцията, беше пристигнала телеграма от Атланта за Крис. До изчезването си Крис беше заместник-шеф в изпитателен срок на бюрото там. А Елиът изследваше възможното лошо влияние на манастира върху работата му. Съобщението е било без подпис, но това не е необичайно. Все пак, съобщението пристигна, когато Сол изчезна. Елиът предполагаше, че Сол ще опита да се свърже с Крис и провери телеграмата. Тя нямаше нищо общо с кодовете на агенцията, противно на много други, изпратени до Крис.

— „Има яйце в кошницата“ — каза Елиът.

— Съобщение от Сол — отговори Крис зашеметен. Очите му бяха затворени.

— Продължавай.

— Той е в беда. Нуждае се от помощта ми.

— Само това ли означава?

— Сейф за ценности.

— Къде? — наведе се по-близо Елиът.

— Една банка.

— Къде?

— Санта Фе. И двамата имаме ключове. Скрити са. В сейфа ще намеря съобщение.

— Кодирано ли? — костеливите ръце на Елиът стиснаха зъболекарския стол.

Крис кимна.

— Ще разпозная ли кода?

— Частен е.

— Научи ме!

— Те са доста.

Елиът се изправи. Гърдите му се стегнаха от безсилие. Можеше да накара Крис да обясни кодовете, но винаги съществуваше възможността да не зададе решаващия въпрос и да не научи цялата информация, която искаше. Нямаше съмнение, че Крис бе взел предпазни мерки, за да не допусне врагът да се добере до сейфа. Къде беше ключът например? Има ли парола? Тези въпроси бяха очевидни. А Елиът се безпокоеше от въпросите, които не можеше да си представи. Крис и Сол бяха приятели откакто се бяха срещнали в сиропиталището преди тридесет и една години. Сигурно имаха стотици неуловими тайни сигнали. Ако Елиът не успееше да научи дори един от тях, щеше да пропусне шанса си да залови Сол. Разбира се, компютрите на агенцията можеха да дешифрират тайния код, но колко ли време можеше да отнеме това?

Елиът трябваше да го направи сега.

Той потри сбръчканата си брадичка, докато мислеше за един друг въпрос.

— Защо искаше да ти извадят зъбите?

Крис отговори.

Елиът изтръпна. Мислеше, че вече нищо не може да го шокира.

Но това?…

 

 

Крис изпадна в детско умиление, когато разви шоколадовата пръчка:

— „Бейби Рут“! Ти все още си спомняш?

— Винаги съм ги помнел — каза Елиът, като гледаше тъжно.

— Как ме откри? — езикът на Крис бе надебелял от Амитала.

— Служебна тайна — Елиът се ухили и съсухрените му устни се опънаха.

Крис се загледа през прозореца. Чуваше приглушения шум на машините. Премижавайки срещу слънчевата светлина, той изучаваше белоснежните облаци, разпрострели се над него.

— Разкажи ми за това — каза той пресипнало. Гледаше вторачено некръвния си баща.

Елиът сви рамене.

— Знаеш какво винаги съм казвал. За да отгатнеш следващия ход на противника, трябва да мислиш като него. Нали помниш, че аз те обучавах. Знам всичко за теб.

— Не съвсем.

— Ще обсъдим това след малко. Просто се поставих на твое място. Като знам всичко за теб, действах като теб.

— И какво?

— Кой ти дължи услуги? На кого би могъл да разчиташ, ако се отнася за живота ти? На кого си разчитал досега? В момента, в който съобразих какви въпроси да задавам, вече знаех отговорите. Моите хора наблюдаваха баровете, посещавани от Специалните сили в Хонолулу.

— Умно.

— И аз като теб.

— Не толкова, щом като бях засечен в бара. После и проследен, предполагам.

— Не трябва да забравяш, че играеше срещу учителя си. Съмнявам се, че някой друг би се досетил какви са намеренията ти.

— Защо не нареди да ме приберат в Хонолулу? Все пак аз накърних светостта на убежището. Останалите разузнавания ме преследват. Щеше да им се издигнеш в очите, особено на руснаците, ако ме беше предал.

— Не бях сигурен дали ще можем да те хванем жив.

Крис го загледа. Помощникът на Елиът, който носеше пръстен и вратовръзка на Йейл, донесе поднос с „Перие“, лед и чаши. Постави ги върху масичката между тях, в отделението за почивка в самолета.

Елиът мълчеше и изчака той си отиде.

— Освен това… — той преценяваше думите си, докато наливаше „Перие“ в двете чаши. — Бях любопитен. Чудех се, защо ти е притрябвал зъболекар.

— Лична работа.

— Вече не е — Елиът му подаде чаша. — Докато бе в безсъзнание на зъболекарския стол, аз ти зададох няколко въпроса. — Той направи пауза. — Узнах, че си възнамерявал да се самоубиеш.

— Защо в минало време?

— За бога, надявам се, че е така. Защо искаше да го направиш? Знаеш, че смъртта ти ще ме нарани. Дори и нещо повече.

— Точно затова исках да ми извадят зъбите. Ако изобщо някога открият трупа ми, не могат да го идентифицират.

— Но защо потърси свещеника? Защо отиде в светото убежище?

— Исках зъболекар, свикнал да работи с оперативни служители и да не задава въпроси.

Елиът поклати глава.

— Какво има?

— Това не е вярно. С малко повече усилия можеше и сам да си намериш зъболекар. Не е нужно да търсиш запознати с твоята професия. Трябвали са ти само достатъчно пари, за да подкупиш човека да мълчи. Не, имало е други причини, поради които си питал свещеника.

— След като знаеш всички отговори…

— Отишъл си при свещеника, защото си знаел, че той ще направи предварително някои проучвания, преди да ти даде информация. Щях да разбера къде си. Това щеше да ме озадачи и бих те спрял.

— Какво от това? Не исках да ми попречат.

— Не? — Елиът го изгледа накриво. — Молбата ти към свещеника е била като вик за помощ. Заявено самоубийство преди да се е случило. Искал си да ми покажеш колко много болка ти се е насъбрала.

Крис поклати глава.

— Несъзнателно ли беше? Какво има? — Елиът се намръщи и се наведе напред. — Какво се е случило? Нищо не разбирам.

— Не съм сигурен, че мога да го обясня. Просто… — Крис се колебаеше. — Гади ми се. От всичко.

— Манастирът те е променил.

— Не. Страданието започна още преди манастира.

— Изпий си питието. Устата ти ще пресъхне от амитала.

Крис автоматично се подчини.

— Какво ти е? — попита Елиът.

— Срам ме е!

— От това, което правиш ли?

— От това, което чувствам. Вина. Виждам лица, чувам гласове, мъртви хора. Не мога да се отърва от тях. Ти ме научи на дисциплина, но това вече не помага. Не мога да понеса срама от…

— Чуй ме — каза Елиът.

Крис избърса челото си.

— Упражняваш твърде рискована професия. Нямам предвид само физическата опасност. Както си открил, има и духовна опасност. Нещата, които трябва да правим понякога, ни подтикват да бъдем жестоки.

— Тогава защо трябва да ги правим?

— Не си наивен. Знаеш отговора, така както и аз. Ние се борим да защитим начина на живот, в който вярваме. Жертваме се, за да могат останалите да живеят нормален живот. Не се вини за това, което трябва да вършиш. Обвинявай другата страна. И какво за манастира? Ако нуждата ти беше духовна, защо Цистерианците не можаха да ти помогнат? Защо те изхвърлиха? Обетът за мълчание ли? Много ли ти дойде след всичките шест години?

— Беше прекрасно. Шест години спокойствие — Крис се намръщи. — Твърде много спокойствие.

— Не разбирам.

— Поради стриктния правилник, всеки шест месеца идваше да ни преглежда психиатър. Проверяваше за симптоми, за признаци на неадекватно поведение. Цистерианците преди всичко вярват в работата. Издържахме се от селско стопанство. Всеки, който не можеше да изработи дела си, не можеше да живее на гърба на другите.

Елиът кимна в очакване.

— Кататонична шизофрения — Крис въздъхна дълбоко. — За това ни преглеждаше психиатърът. Пренатоварване. Или изпадане в транс. Той ни задаваше въпроси. Наблюдаваше реакциите ни при различни цветове и звуци. Изучаваше ежедневното ни поведение. Един ден, когато ме видя да стоя безчувствено в градината и да гледам скала в продължение на един час, той докладва на началниците ми. Скалата беше вълнуваща. Все още си я спомням — Крис присви очи. — Но аз се провалих на теста. Следващият път, ако някой ме намереше вцепенен по този начин, щяха да решат, че е кататония и да ме изхвърлят. Спокойствие. Грехът ми бе, че исках твърде много спокойствие.

Дългостеблена тъмночервена роза беше поставена във ваза на подноса, зад бутилката е „Перие“. Елиът я взе.

— Ти си имаш твоите скали, аз си имам моите рози. При нашата работа се нуждаем от красота. — Той помириса розата и я даде на Крис. — Чудил ли си се някога защо съм избрал розите?

Крис сви рамене.

— Предполагам, че обичаш цветята.

— Все пак рози. Защо?

Крис поклати глава.

— Те са символ на професията ни. Аз харесвам двусмислието. В гръцката митология богът на любовта предложил веднъж роза на бога на мълчанието. За да не разкрива слабостите му пред други богове. С времето розата станала символ на мълчанието и тайната. В Средновековието обикновено окачвали роза на тавана на заседателната зала. Членовете на съвета се заклевали под розата, sub rosa, да не издават обсъжданите въпроси.

— Винаги говориш така, сякаш си играеш с думите — каза Крис и му върна розата. — Бедата е, че не мога да им вярвам повече.

— Позволи ми да довърша. Част от възхищението ми към розите е заради различните им видове. Разнообразните им цветове и форми. Имам си любими — Лейди X и Ангелското лице. Използвам тези имена, като криптоними за две от моите оперативни служителки. Моите дами — Елиът се усмихна. — Харесват ми имената и на други видове: Американска Пилар, Глория Мунди. Но целта на всеки запален по розите е да създаде нов вид. Ние ги подрязваме, присаждаме и опрашваме. Съзряващото семе се държи в пясък до пролетта, когато се засява в лехите. През първата година се получава само оцветяване на розата. След това идва пълният разцвет и красотата. Новият вид е хибрид. Само едрият, добре оформен цвят се извисява над останалите. За да се подобри качеството на цвета, страничните разклонения трябва да се отстранят чрез процес, наречен премахване на пъпките. Ти и Сол — вие сте моите хибриди. Израстнали без семейство, в сиропиталище, вие нямате странични разклонения и не се нуждаете от премахване на пъпките. Природата вече е направила това. Вашият цвят се е развил чрез строго обучение и дисциплина. Само е трябвало определени чувства да се изкоренят, за да се оформят характерите ви. Патриотизмът беше насаден у вас. Също военният опит. Моите хибриди — вие сте над всички останали. Ако системата вече не действа и ти сега се поддаваш на чувства, това не трябва да е вина, а гордост. Ти си прекрасен. Трябваше да ти дам ново име за нов вид. Вместо това, аз мисля за теб сякаш си особена роза, която притежавам, толкова кървавочервена, почти черна. Нарича се Черният принц. Ето така мисля за теб и за Сол. Моите Черни принцове.

— Но Сол не се е провалил. Той… — погледът на Крис се промени. — Чакай малко. Ти не ми разказваш всичко това само, за да…

Елиът разтвори ръце.

— Значи се досети?

— Какво е станало? Какво се е случило със Сол?

— Заради брат ти, умолявам те, не се опитвай да се самоубиваш още веднъж — Елиът го погледна изпитателно.

— Какво значи това? — Крис се придърпа напрегнато към ръба на седалката. — Какво за Сол?

— Преди пет дни ми свърши една работа. След това един от екипа се опитал да го убие. Той влезе във връзка с мен. Уредих да отиде в сигурно укритие. Когато пристигнал там, разбрал, че мястото е разкрито. Друг екип се опитал да го убие. Сега той се крие.

— Тогава, за бога, помогни му.

— Не мога. Страхува се да влезе във връзка с мен.

— С теб ли?

— Двоен агент. Винаги съм казвал, че има такъв. От самото създаване на организацията. Някой, който е проникнал между нас от самото начало и ни е разконспирирал винаги досега. Някой мой приближен е използвал това, което Сол ми е докладвал. Използвал го е, за да се добере до Сол.

— Но защо?

— Не знам с какво е толкова опасен, че искат да го убият. Какво е разкрил или кого заплашва? Няма да узная, докато не разкрия двойния агент. Не е лесно. Търся го от 1947 година. Все пак трябва да открия Сол. Трябва да осигуря безопасността му.

— Но как? Той няма да се свърже с теб, защото се страхува, че агентът ще засече съобщението му.

Елиът остави розата.

— „Има яйце в кошницата“.

Крис усети, че самолетът се накланя.

— Преди четири дни пристигна съобщение в Рим. Адресирано до теб. Мисля, че е от Сол — каза Елиът.

Крис кимна.

— Не знам какво означава това — продължи Елиът. — Не ми казвай, за бога. Дори тази роза може да има уши. Но ако е от Сол и ти казва къде да го намериш, използвай го. Иди. Внимавай. Помогни му.

— Единият Черен принц да спаси другия?

— Точно така. Твоят некръвен баща те моли да спасиш некръвния си брат. Ако си търсил причина да не се самоубиваш, сега я намери.

Крис се обърна към прозореца и присви очи не само заради слънцето. Беше умислен. Желанието му за самоубийство бе заместено от загрижеността за брат му. Сърцето му заби силно. Сол се нуждаеше от помощ. Нищо друго няма значение. Брат му се нуждаеше от него. Той откри единствената причина, заради която си струваше да живее.

Обърна се към Елиът, гласът му бе суров.

— Разчитай на това.

— Каква ирония — отвърна Елиът. — Ударен екип преследва Сол, а всички други преследват теб.

— Ти ще оцениш сложността.

— Ще я оценя повече, когато Сол е в безопасност. До коя страна да кажа на пилота да лети?

— У дома.

— Кой град?

Крис преценяваше. Сейфът за ценности бе в Санта Фе, но той не можеше да отиде направо там. Трябва да се приземи наблизо, но в същото време достатъчно далеч, за да отстрани преследвачите. Трябва да е уклончив в случай, че разговора се подслушва.

— Албъкърк.

Елиът се изправи, малките му очи светнаха — сигнал, че е разбрал кода и е съгласен с това.

— Идвало ли ти е наум? — попита Крис.

— Не разбирам — намръщи се Елиът.

— Хибридите обикновено са безплодни.

Самолетът се спусна през облаците.

 

 

Постепенно се показа планината Сангре де Кристо. Сняг покриваше все още върховете й, а склоновете изглеждаха тъмни от дъбове и ели. Въпреки ослепителното слънце, въздухът беше сух.

Крис вървеше по тясната улица, покрай кирпичени къщи с плоски покриви и с кокетно подредени червени керемиди и дувари около градините. През една порта той видя шумящ фонтан. Вечнозелени дървета хвърляха сянка, а ярките им корони контрастираха със землистия цвят на къщите.

Спря в края на една пресечка и погледна надолу по улицата. Крис избра този богат квартал на Санта Фе, защото знаеше, че ще е спокойно — малко движение и неколцина пешеходци. Безлюдието му даваше възможност да провери дали някой го следи. Той прие, че ако КГБ, МИ–6 или някоя от другите мрежи го следи, никога нямаше да го остави да се мотае по улицата толкова дълго. Те просто щяха да го убият веднага. В крайна сметка реши, че те не са наблизо.

Беше готов да поеме риск заради Сол. Очите му проблеснаха. За своя брат той би рискувал всичко. С радост би станал мишена, за да привлече преследвачите му.

Двойният агент. Кой изобщо е засичал съобщенията на Елиът до Сол? Кой иска смъртта на Сол? Въпросите го тормозеха. Какво е направил Сол или какво знаеше? Дотук беше ясно. Щом Крис не трябваше да докладва на Елиът от страх, че ще изтече информация, единственият начин, по който агентът можеше да пипне Сол, бе като проследи Крис. Но все още нямаше доказателства, че го наблюдават.

Крис погледна отново назад и отмина къща с двор и веранда, на места покрита с хвойна. Той се загледа в планините, пресече улицата и приближи една испанска катедрала. Изкачи високите каменни стълби и дръпна желязната халка на огромната дъбова врата. Влезе в хладно предверие. За последен път беше тук през 1973 година. Тогава, в чест на стогодишнината си, църквата бе изцяло реставрирана. Но както и се надяваше, не се беше променила оттогава. Сводестите тавани, цветните стъкла на прозорците, испанският цикъл картини, изобразяващ мъките на Христос, бяха останали същите както преди. Той стигна до мраморния фонтан, пълен със светена вода, потопи ръката си и коленичи срещу далечния златен олтар. Прекръсти се и продължи покрай редицата от изповедни кабинки, разположени от лявата му страна, в задната част на църквата, под балкона за хора. Стъпките му отекваха по гладкия каменен под.

Привлече го изповедалнята в ъгъла. Нямаше никой на близките пейки. Не чу приглушени гласове отвътре и затова отвори богато украсената врата, влезе и я затвори.

Църквата беше сенчеста, но тясната кабинка беше изцяло затъмнена. Въздухът бе задушлив. Отвикнал от това, той тихичко изрече:

— Благослови ме отче, защото сгреших. Последната ми изповед беше…

Той си спомни манастира, греховете си, плана да се самоубие и спря. Челюстта му се стегна. Не трябваше да се разсейва. Единствено Сол имаше значение. Вместо да коленичи с лице към паравана, зад който обикновено трябваше да стои свещеникът, той бързо се обърна и се протегна към върха на десния ъгъл. Пръстите му заопипваха в тъмното. Всичките тези години. Той се изпоти. Чудеше се дали е бил глупак. И какво, ако дърводелецът, който е оправял изповедалнята е открил…? Той изтегли разхлабения корниз от ъгъла, където се събират тавана и стените. Изхили се, когато докосна ключа, скрит преди години.

 

 

Банката бе проектирана в индиански стил: плосък, квадратен таван, с подпорни греди, излизащи от имитацията на пясъчните стени. Две растения юка се увиваха около входа.

В ресторанта, от другата страна на улицата, на една маса в средата седеше бизнесмен, с лице към прозореца и банката. Той плати обяда си и тръгна, без да обръща внимание на друг бизнесмен, който дойде и седна на същата средна маса, с лице към прозореца и банката. Навсякъде по улицата останалите членове на наблюдаващия екип изглеждаха като част от обичайната суматоха. Млад мъж окачваше обява. Шофьор на камион разтоварваше кутии в една сграда. Жена разглеждаше плочите в магазин и седеше близо до витрината. Като се помотаеха толкова, колкото изглеждаше нормално, те напускаха района, замествани от други.

В ресторанта бизнесменът запали цигара. Той дочу кратък приглушен сигнал от радиопредавателя в джоба си. Сигналът не беше по-натрапчив от звук на печатаща се кардиограма — знак, че Рем е забелязан по улицата. Като се взираше през знойната мараня към входа на банката, той видя една жена да излиза оттам. Тя вдигна ръка, за да предпази очите си от слънцето. Мъж, облечен с тъмнокафяви дрехи, мина покрай нея и влезе вътре. Когато сервитьорът донесе менюто, бизнесменът бръкна в джоба си и натисна копчето на предавателя два пъти.

Рем беше в банката.

 

 

Крис мина покрай охраната и редица от клетки с означения за депозити и ипотеки и се спусна по стълбите на банката. По стените висяха индиански пясъчни рисунки. Той стигна до едно гише, подаде ключа на чиновника и написа „Джон Хигинс“ на един формуляр. Той и Сол бяха открили сметка тук през 1973 година, с депозит хиляда долара. Дадоха указания наема на сейфа за ценности да се приспада от сметката. Крис не се беше връщал тук оттогава, тъй като знаеше, че Сол всяка година влиза в контакт с банката, за да се увери, че сейфът и сметката не са ликвидирани. Чиновникът подпечата датата на формуляра, заведе го, извади списък с наемателите, за да сравни подписите.

— Мистър Хигинс, трябва да ви попитам за код.

— Камелот — отвърна Крис.

Чиновника се наведе и отбеляза знака „X“ срещу името в списъка. Той отвори масивна сводеста врата зад гишето и въведе Крис до дълга висока стена със сейфове. Светлините блеснаха ослепително. Докато чиновникът използва банковия ключ, а след това и неговия ключ, за да отвори сейфа, Крис се загледа в дъното на залата, където едно огледало покриваше стената от пода до тавана. Не обичаше огледалата. Понякога се използваха и за прозорци. Обърна се с гръб към огледалото, взе от чиновника затворена кутия и влезе в една кабина.

Веднага след като затвори вратата след себе си, той провери тавана за скрита камера. Отвори кутията. Беше доволен. Вътре имаше написано на ръка кодирано съобщение. Дешифрирано, то гласеше: „Телефонна кабина в Санта Фе. Шърман и Грант“. Запомни номера. Скъса бележката и я сложи обратно в кутията. Крис взе оставения вътре Маузер и го пъхна под сакото си на колана. Прибра в джоба си двете хиляди долара, които бе оставил тук, за да ги използва в извънредни случаи.

 

 

Докато бизнесменът си ядеше салатата — гарнирана със синьо сирене с дъх на плесен, погледна през прозореца към банката. Един Форд спря пред ресторанта и закри гледката му. Слънчев лъч проблясна в предното стъкло на колата.

Бизнесменът се надигна нервно. Хайде побързай, разкарай това проклето чудо оттам.

Той се изправи, погледна иззад колата, бръкна в джоба си и натисна копчето на предавателя три пъти.

Рем излизаше от банката.

 

 

Крис пъхна картата на Санта Фе в джоба си, когато влезе в телефонната кабина, там където се пресичат улиците „Шърман“ и „Грант“. Профучаваха коли. Купувачи спираха пред витрините на съседните бутици. Той затвори вратата, за да заглуши шума от движението на колите. Въпреки, че не се усмихваше, Крис беше развеселен от комбинацията на уличните имена в района — на генералите от гражданската война. Сол ги беше избрал на майтап: „Скоро ние ще бъдем отново заедно“ — помисли си той. Пулсът му се ускори, но не позволи вълнението да го разсейва. Постави монетата в телефона и набра номера, който беше запомнил. Записан глас му съобщи, че часът е 2,46. Ако врагът хванеше Крис и го принудеше да разкрие съобщението в сейфа, той щеше да бъде смаян да чуе точното време. Освен ако не задържеше Крис, за да го разпита по-късно и да разбере, че съобщенията на точното време не означават нищо. Всеки час беше от значение за Крис, за да проучи стените на телефонната кабина и да открие съобщението. Сред графитите, той намери съобщение до Рой Палатски — момче, което той и Сол познаваха от сиропиталището. Изведнъж той се огледа наоколо. За всеки случай. Ако въпреки предпазните мерки, го наблюдаваха, той не искаше да скрие своето очарование от надписите. Закодираното съобщение казваше, къде може да намери Сол.

 

 

— Той се обади по телефона — съобщи бизнесменът по обезопасената линия за дълги разтояния. — Трябва да е получил указания. Можем да го хванем сега.

— Недейте. Обаждането е твърде показно — гласът на Елиът бе тънък и слаб. Обаждаше се от оранжерията си във Фолс Чърч. — Тези мъже си имат свои собствени кодове, датиращи от времето, когато са били петгодишни. Този разговор е бил като блъф, за да ви изкуши да се появите. И какво, ако всичко, което е научил е било нареждания да отиде на друго място, където да получи други указания. Не му пречете. Единственият начин да хванете Ромул е да проследите Рем. За бога, не му позволявайте да ви види.

 

 

Крис се издигна високо. Плъзгаше се по периферията на облаците и гледаше планините под себе си. Покрити със сняг върхове, свързани със седловини хребети се простираха докъдето погледа му стигаше. Дефилета се спускаха надолу. Той включи наетия самолет „Чесна“ на автопилот и заразглежда топографската карта, сравнявайки контурните линии със скалистия терен под себе си. Долини се редуваха с планини и водни каскади.

Кодираното съобщение по стената на телефонната кабина му беше дало цифрите на географската дължина и ширина, както и инструкции, за да стигне дотам. Крис бе отишъл в библиотеката в Санта Фе и там научи, че координатите се отнасят до част от планинската пустош на север, в Колорадо. Наемането на самолет от летището в Санта Фе беше лесно. Използва псевдонима на разрешителното си за пилотиране и плати депозита и застраховката. Той беше обявил, че полетът е до Денвър и ще се върне до три дни. Но вече във въздуха постепенно промени посоката от плана — на северозапад, към мястото в планинската пустош.

Небето беше прекрасно. Той се чувстваше добре. Бръмченето на машината се чуваше приглушено в пилотската кабината. Крис сравни дългата, дълбока низина с подобния модел на картата и се загледа напред в друга низина, обградена е езеро. Координатите му се събираха близо до езерото. Почти беше стигнал до местоназначението си. Провери небето около себе си и доволен, че не видя друг самолет, се усмихна и се замисли за Сол.

Веднага се върна към работата си и нахлузи обемистия парашут. Самолетът прелетя ниско над равнината. Насочи го към планината зад езерото и заключи контролиращите устройства в тази цел. Отвори вратата, чу бръмченето на мотора и се остави на течението на вятъра.

Стъпи здраво на ниската част на самолета и се подаде навън, срещу ударите на силния вятър. Стомахът му се обърна. Поривът на въздуха притисна защитните очила към лицето му. Сега не чуваше самолета. Чувстваше само съсъка от падането си и бучене в ушите. Каската силно стягаше черепа му. Дрехите плющяха, ръцете и краката му се разпериха без равновесие. Крис се обърна към стръмните разширения на планината. Езерото се уголеми. Но Крис бързо придоби усещане за застой и блаженство. Ако затвореше очи, не след дълго щеше да почувства, че пада. По-скоро усещаше просветление, чувстваше се спокоен и отпуснат. В училището по парашутизъм учителите му го предупреждаваха за това измамно и опасно усещане. Хипнотизирани от почти сексуалния масаж на вятъра, някои парашутисти чакат твърде дълго, преди да разтворят парашута.

Крис разбираше това усещане. Той беше неспокоен преди първия си скок, но след това очакваше с нетърпение удоволствието от другите. Но сега бързаше да се срещне със Сол. Дръпна нетърпеливо парашута, изчака го, докато се разгърне и наклонът при разтварянето му го задържа. Не се притесняваше за парашута. Предишната нощ, след като го купи от местния клуб на парашутиста, той го разгъна и нареди връзките му преди да го пакетира. Никога на никого не се беше доверявал да направи това вместо него. Държеше на това дори повече, отколкото на това — някой да му почисти и зареди оръжието. Като се поклащаше от вятъра, той се загледа напред към върха зад езерото и видя смаляващите се очертания на самолета си, който приближаваше планината, накъдето го беше насочил. Хвана здраво въжетата на парашута и се понесе надясно, отдалечавайки се от езерото, като обърна посоката към една ливада. Над склон с борове той видя една колиба, укрепена между две скали във V-образна форма.

Ливадата рязко се уголеми. Стори му се, че тя го обгръща, докато се спускаше към нея. Приземи се. Ударът го разтърси. Той присви колене, тупна на една страна и омекоти удара с бедра, рамене и гръб. Парашутът се наду от вятъра и го повлече по ливадата. Крис се изправи на крака, хвана въжетата и ги задърпа към себе си. След това придърпа найлоновата торба и събра парашута, като отбиваше съпротивлението на вятъра.

— Не си се упражнявал скоро — чу се дрезгав глас от сянката на боровете.

Крис го разпозна и се обърна, симулирайки раздразнение.

— Какво, по дяволите? Да не мислиш, че можеш да го направиш по-добре?

— Със сигурност мога. Никога не съм виждал по-криво приземяване.

— Вятърът беше насрещен.

— Оправдания — каза гласът. — Типични за аматьор.

— А критичността е характерна за неблагодарни копелета. Вместо да приказваш толкова много, да беше дошъл да ми помогнеш.

— Това определено не е якото момче, което познавах.

— Яко или не, аз съм най-близкото до брат същество, което имаш.

— Няма съмнение за това. Дори и с грешките ти, аз те обичам.

— Като си толкова отвратително сантиментален, защо не го показваш? — душата на Крис се изпълни с обич.

— Защото не мога да устоя, да не те очаровам.

Високият тъмнокос мъж излезе бавно от гората. Шест стъпки висок, добре сложен, със скулесто, изсечено лице, той се ухили и очите му блеснаха. Носеше високи обувки с връзки, изтрити дънки и зелена вълнена риза, която се сливаше е боровете. Държеше заредена пушка, марка Спрингфийлд.

— Осем години, Крис. Господи, какво става с нас? Никога не трябваше да се разделяме.

— Работа — каза Крис.

— Работа? — Сол повтори думата с нотка на отвращение. — Ние й се оставихме да ни смаже.

Крис вървеше нетърпеливо към него, стиснал сгънатия си парашут. Толкова много имаше да каже и да научи.

— Какво се е случило? Защо искат да те убият?

— Работа — отново повтори Сол. — Той се обърна срещу мен.

— Кой? — Крис почти го застигна.

— Не можеш ли да се досетиш? Мъжът, за който никога не сме си представяли, че ще го направи.

— Но това е невъзможно!

— Аз ще ти го докажа.

Но изведнъж само едно нещо придоби значение. Крис изпусна парашута и се загледа в суровото, красиво лице на Сол. Почти без дъх, той разтвори ръце и го прегърна. Те се притиснаха силно, сякаш искаха да счупят гръдните си кошове, гърбовете и мускулите си, да погълнат живота си.

Крис почти заплака от радост.

Прегръдката им бе прекъсната. Като се обърнаха, те се загледаха през пролуките на боровете. Експлозия отекна в долината — самолетът на Крис се вряза в планината.

 

 

— Не, ти не си прав! Той не е против теб! — Крис вдигна парашута, каската и очилата си и се затича между боровете нагоре по възвишението. — Той ме помоли да те намеря.

— Защо?

— За да ти помогна и да те заведа при него!

— Защо? — попита отново Сол.

— Очевидно е, че двойният агент продължава да засича инструкциите на Елиът до теб.

— Двоен агент — присмя се Сол. — Това ли ти каза Елиът?

— Той каза, че единственият начин да те заведем на безопасно място е аз да действам сам.

— Той не може да ме намери, но знае, че ще се опитам да вляза във връзка е теб. Той те използва, за да го доведеш при мен.

През сенките на дърветата Крис видя малка колиба, осветена от слънцето. Дългите й стени бяха замазани с кал, покривът бе наклонен напред и се сливаше във V-образна форма със скалите зад него.

— Как намери това местенце?

— Сам построих тази колиба. Ти избра манастира. Аз предпочитам това.

— Но трябва да ти е отнело…

— Месеци. Нагоре и надолу. След изпълнението на всяка задача, когато Елиът ме изпращаше до Уайоминг или Колорадо, аз се измъквах и се връщах тука. Предполагам, ти можеш да го наречеш дом.

Крис го последва през избуялата трева на сечището.

— Сигурен ли си, че никой не знае това място?

— Абсолютно.

— Но как?

— Защото все още съм жив — Сол се загледа в долината на хоризонта. — Побързай. Нямаме много време.

— За какво? Не те разбирам.

Озадачен, Крис загърби блесналото слънце и влезе в сенчестата колиба. Нямаше възможност да оцени простите, ръчно изработени мебели. Сол го поведе край спалния чувал на пода, към задната стена и отвори трудно забележима врата. Крис усети хладния влажен въздух на тунела.

— Това е минна шахта — Сол посочи в тъмното. — Затова построих къщата тук. Бърлогата трябва да има две дупки.

Той се обърна към камината, запали клечка кибрит и подпали цепениците в огнището. Подпалките бяха сухи, но цепениците влажни от мъзгата. Пламъкът се разгоря и изпусна гъст дим в комина на колибата.

— Вероятно не се нуждаем от пушек. Няма нищо лошо в това да си сигурен. Остави си парашута — обърна се той към Крис. — Ще ти светна с фенерчето — Сол го въведе в тунела.

На сияещата светлина Крис видя дъха от устата му. Греди поддържаха покрива на тунела. Стара кирка и лопата бяха облегнати на стената отляво. Ръждясала количка бе поставена на една страна. Сол докосна тъпото ръждясало парче метал върху влажния студен камък.

— Сребро. Не е останало много.

Светлината показваше края на тунела.

— Тук. Трябва да се изкатерим.

Сол се промъкна до една ниша в скалата. Той се приближи, напъха ботуша си в една пукнатина, заизкачва се и изчезна някъде горе.

Крис го последва, но си ожули гърба в тясната пролука. Камъните бяха плъзгави. Той трябваше да прибере фенерчето в джоба си. После разбра, че не му е необходимо. По-нагоре тесен лъч светлина проникваше в тъмното — много високо. Сол се наведе напред към оголената скала над себе си и засенчи светлината. Когато се премести, Крис отново можа да види светлината.

— Мислиш, че са ме проследили, нали?

— Разбира се.

— Сигурен съм, че не бях.

— Наблюдателният екип би трябвало да е най-добрият.

Парче скала се отчупи изпод ръката на Крис и падна в нишата. Той замръзна.

— Но никой не знаеше, че те търся.

— Елиът знаеше.

— Продължаваш да виниш Елиът. След теб, той е единственият човек, на когото имам доверие.

— Точно така. Твоя грешка. Също и моя — гласът на Сол беше остър.

Силуетът му изчезна зад мъждивата светлина.

Крис се покатери по-високо. Лъчът светлина ставаше все по-голям и по-ясен. Потен, той се извъртя от нишата и легна върху неустойчивите порутени скали на комина. Гладкият наклон бе затоплен от слънцето. Загледа се в Сол, който се наведе напред, обгърнат от пелин, съсредоточен в долината.

— Но аз не видях други самолети.

— Около теб, сигурно — каза Сол. — Но над теб — самолет като точица на четиридесет хиляди фута височина? Екипът от преследвачи трябва да лети отзад, бавно и извън полезрението. Докато получат инструкции.

Крис запълзя към него, като опираше лакти в пелина.

— Ти ме накара да дойда тук — избоботи ядосано той. — Можеше да се срещнем където и да е.

— Точно така, но тук имам нужните предпазни мерки, ти ще се убедиш. Аз трябваше да ти докажа.

— Да ми докажеш какво?

— Мисля, че знаеш.

Крис дочу далечен тътен — след това още и още по-силен, увеличаващ се от ехото във високите скали.

В далечния проход той видя проблясващи петънца, които се спускаха наблизо. Хеликоптери „Хюи“. Четири. Той се сети за Виетнам и прошепна: „Господи!“

Под него се виеше пушек от комина на колибата. Ревът на хеликоптерите приближаваше в равнината — вероятно се прегрупираха за нападение. Водещият хеликоптер изстреля ракета. Проблесна снаряд и се разби в сечището пред колибата. Разхвърча се пръст. Останалите хеликоптери приближаваха по-близо и пускаха ракети.

Сред техния шум Крис чуваше повтарящия се пукот от картечници — петдесети калибър. Колибата се разпръсна на части. Разтърсващ тъп звук се чу от низината. Хеликоптерите нападаха по-близо, като обстрелваха мястото около колибата. Въпреки, че беше на скалата, ушите на Крис кънтяха.

— Два провалени атентата срещу мен. Този път те трябва да са сигурни — стисна зъби Сол.

Хеликоптерите заобикаляха обгорените останки, като закачаха върховете на боровете и бързаха към ливадата край езерото. Перките им блестяха. Те кръжаха на около десет метра над поляната. От всеки висеше въже и се поклащаше към тревата. Мъж, облечен в светли връхни дрехи, с автоматична пушка на гърба, се появи през отворения люк. Той се вкопчи във въжето и се спусна на земята. Други мъже, подобно на паяци в мрежа, се плъзгаха надолу по въжетата. На ливадата те свалиха пушките си и се наредиха в полукръг с гръб към езерото:

— Като на книга — каза Крис.

— Те не са сигурни, че ние сме били в колибата. Трябва да предположат, че все още ги заплашваме. Колко са?

— Шестнайсет.

— Провери — отбеляза Сол.

Крис видя мъж в един от хеликоптерите да спуска куче с превръзка през раменете. Немска овчарка. Спуснаха второ куче от друг хеликоптер. На земята двама от мъжете спряха да се целят е оръжията си и се завъртяха назад, за да освободят кучетата от намордниците. Освободени от тежкия товар, хеликоптерите се оттеглиха към далечния край на долината.

Всеки елитен военен корпус предпочита различни породи. Моряците от флотата използват ловджийски пудели. Рейнджърите харесват доберманите. А Специалните сили — немски овчарки. Гърлото на Крис пресъхна.

Кучетата тичаха към дърветата с двамата мъже. Останалите се прицелиха, готови да ги прикриват. Група от четирима хукна към дърветата, после пет и още пет.

Крис разглеждаше гората, чакайки мъжете да се появят.

— Нямаме шансове. Единственото, което имам е този Маузер. Ти имаш само зареден Спрингфийлд. Дори и да бяхме добре въоръжени…

— Няма да се наложи да се бием.

— Но тези кучета ще надушат следите ни в тунела — Крис се обърна надолу и погледна нишата, от която се беше покатерил. — Мъжете ще открият откъде сме минали. Те ще изпратят хеликоптерите да обстрелват тази скала. После ще се качат тук, за да довършат работата.

— Вярвай ми, ние имаме прикритие.

Крис отвори уста, за да възрази, но замръзна след като Сол посочи рязко към дърветата. Един от мъжете пристъпваше с едри крачки, както изглежда, за да предизвика стрелба, така, че другите мъже да имат обект за прицел. След като водачът се доближи до димящите останки, се показа втори мъж, след това трети.

— Те се чувстват самоуверени. Кучетата трябва да са проследили дирите ни направо до колибата — Сол наблюдаваше водача, който сочеше разбитите цепнатини на скалистите стени. — Той откри тунела.

— Трябва да се измъкваме оттук.

— Не още.

— За бога…

Още петима се присъединиха към водача. Те внимателно се приближиха към скалата. Сега Крис не можеше да ги види. Бръмчейки, хеликоптерите продължаваха да кръжат на безопасно разстояние над далечния край на низината. Сол се завъртя обратно и спря на равната скала, която водеше надолу към нишата. Като внимаваше да не се покаже, той се заслуша. Крис се намръщи озадачен.

Сол внезапно се ухили и посочи към звуците от нишата. Крис не разбра защо Сол е така доволен. След това, когато Сол извади радиопредавател от джоба си и натисна едно копче, разбра.

Като се подпря, Крис почувства, че земята се разклаща. Силен рев изригна от тунела. Той се обърна и погледна над скалата към останките от колибата. Късове камънак се разхвърчаха през сечището, вдигна се прах.

— Шестима са повалени, останаха десет — каза Сол.

— Ти си заложил експлозив в тунела?

— Елиът винаги е казвал: „Бъдете сигурни, че сте обезопасили маршрута си за бягство…“ Сега аз обръщам правилата му срещу него. Убедих ли те, че той иска да ме убие?

Крис поклати тъжно глава и се загледа в дърветата под себе си. Другите мъже тичаха от боровете към тътена от падналата скала в тунела.

— Никой друг не знаеше, че те търся. Той ме е използвал — стомахът му стана на ледена топка. — Той се опитва и мен да убие. Но защо, по дяволите? Той е като…

— Знам. Той е най-близкото до баща, което сме имали.

Един от мъжете подаваше команди по радиоапарат. Внезапно хеликоптерите напуснаха сигурните си позиции и се спуснаха към сечището. Ревът им се чуваше по-силно. Крис видя немските овчарки да пазят около дърветата.

— Добре — каза Сол — тези мъже са достатъчно близо до тунела. Да се махаме оттук.

Той се изкатери нагоре. Крис го последва и видя Сол да натиска радиопредавателя отново.

— Друга изненада.

Крис едва чу гласа му, заради внезапната експлозия от скалата зад него. Ударната вълна го отблъсна напред и заглуши ушите му. След това се чу тътен от земята, когато камъни и пръст се посипаха върху мъжете на сечището. Той дочу стенанията им.

— Това трябва да се е погрижило за останалите.

— Какво ще правим с хеликоптерите?

— Имай ми доверие.

Те хукнака през пелина. Крис вдишваше от праха, изсъхнал от слънцето. На фона на бързо приближаващия грохот на хеликоптерите, той се чудеше дали другата страна на хълма ще завърши пак в някоя канара. Вместо това Сол го поведе надолу по един горист склон към друга, различна долина. В сенчестото прикритие на дърветата Крис почувства студена пот по челото си.

— На хеликоптерите ще им отнеме още една минута, за да уточнят стратегията си — каза Сол, като дишаше учестено. — Вероятно един от тях ще се приземи, за да потърси оцелели.

— Тогава остават три — падналите борови иглички приглушаваха стъпките на Крис.

— Сигурно ще се досетят, че сме били на този хълм. Те ще се втурнат към долината.

— Пеша не може да стигнем далеч. А те ще получат подкрепление. Ще използват други кучета, за да ни проследят.

— Това е абсолютно вярно.

Сол достигна до края, прецапа едно поточе и се изкачи на брега му. Крис го последва. Панталоните му бяха влажни и студени, прилепнали по краката му. Сол спря до голяма купчина дървен материал. Той изтегли падналите цепеници и ги завлачи в шубрака.

— Бързо, помогни ми.

— Но защо? — повдигна цепениците Крис.

После разбра. Издърпа един пън и видя пластмасова опаковка, обвита около обемист предмет. Преди да успее да попита какво е това, Сол разви найлона.

Крис почти се засмя. Това беше спортен мотоциклет е широки гуми и тежко окачване.

— Но как…?

— Използвам го, за да идвам и да си отивам оттук. Не поемам риска да го оставям около колибата.

Сол го повдигна и го забута по изсъхналите клони. Посочи напред през дърветата.

— Ей там има прорязана от дивеча пътека — той се заслуша в увеличаващия се шум от хеликоптерите. — Те ще се разделят, за да претърсят различни части от долината.

Крис му помогна.

— Но шума от машините няма да им позволи да чуят мотоциклета. Никога няма да ни забележат, но трябва да се движим под дърветата.

— Качвай се.

Сол завъртя ключа и натисна педала. Моторът се задави. Той натисна педала отново и моторът забръмча равномерно.

— Ето, вземи пушката.

— Няма да ни помогне срещу хеликоптерите.

Сол не отговори. Той натисна леко съединителя, ритна педала за скоростта и изви ръчката на газта. Мотоциклетът се втурна напред по неравния път. Крис се притисна зад него. Той премижаваше, докато се виеха сред лабиринта от дървета. Сенките се движеха бързо. По пътеката Сол ускори. Усещаше силата на вятъра по лицето си. Спомни за времето, когато бяха деца. Крис почти се разсмя, но след миг замръзна — чу силно бучене точно зад себе си. Погледна нагоре и видя причудлива сянка да се спуска покрай дърветата. Пътят се издигаше нагоре. На върха, когато Сол се изкачи по малкото сечище, Крис се загледа назад към долината. Видя два хеликоптера, които се разделиха, за да претърсят далечната и средната й част. Хеликоптерът, претърсвал този край, не ги беше забелязал.

Сега пътят се спускаше надолу. Като гледаше внимателно, Сол следеше неравностите и завоите. Крис отново чу хеликоптерите.

— Връщат се назад. Ще проверят отново нещо.

Пътеката се сля с окосена трева, която се простираше от единия до другия край на долината. Сол спря мотоциклета.

— Ако се опитаме да пресечем, те ще ни видят. Но не можем да останем тук. Ако дочакаме нощта, те ще имат време да доведат друг екип с кучета.

Горе вятърът от хеликоптера размърда близките дървета. Крис се стегна, когато чу да се стреля с петдесеткалибровите картечници.

Сол взе Спрингфийлда.

— Не съм сигурен как ще дойдат — пеша или с хеликоптери.

Той дръпна затвора, извади барабана и го замени с нов, който извади от джоба си. След това бутна затвора на място.

После натисна газта, подкара мотоциклета през дърветата и премина през ливадата. Като се огледа назад, Крис видя хеликоптера да се върти, след което се спусна в тяхна посока.

— Видяха ни!

Сол завъртя кормилото назад към дърветата. Картечни откоси опърлиха земята. Хеликоптерът прелетя над тях. Отвратителния му силует закри слънцето. Изведнъж проблесна отново. Сол подкара мотоциклета в гората. Скачайки от него, той се прицели през клоните към хеликоптера в момента в който се завъртя остро над ливадата.

— Спрингфийлда не може да свали хеликоптер — каза Крис.

— Този може.

С корпуса напред хеликоптерът започна вертикално да приближава към дърветата. Сол натисна спусъка на Спрингфийлда и отскочи. Учуден, Крис видя резервоарът на хеликоптера да експлоадира. Той скочи, за да се прикрие и закри очи. Късове от корпуса и покрива, от перката и подпорите избухнаха и изхвърлиха огнени топки във всички посоки през ливадата. Огромна част от тялото увисна застрашително и падна изведнъж.

— Аз извадих заряда на патрона, напълних го с фосфор и го запуших, за да не прониква въздух — каза Сол.

— Другите хеликоптери…

— Те ще тръгнат насам. Ще претърсят този край на долината. Ние ще се върнем в другия край, където те вече са търсили.

Сол грабна мотоциклета. Крис бързо се качи. Те се втурнаха обратно по дивечовата пътека. Двайсет секунди по-късно другите хеликоптери изреваха край тях, на път към горящите отломки в долината.

 

 

Елиът сграбчи телефона в оранжерията. Дългото му слабо тяло се приведе. Главата го болеше.

— Разбирам — каза той нетърпеливо. — Не, не ми се оправдавайте. Не свършихте успешно работата. Това има значение, а не защо сте се провалили. Изчистете бъркотията, която сте направили. Използвайте други екипи, продължавайте да ги следите.

Той все още носеше черния костюм и жилетката. Беше си препасал висока до гърдите престилка.

— Разбира се, но аз предполагах, че вашият екип е също толкова добър. Изглежда преценката ми е била грешна. Съжалявам също, повярвайте ми.

Като остави телефона, той тръгна към една маса с наредени саксии. Толкова беше уморен, че коленете му се подгъваха.

Всичко вървеше погрешно. Ударът на фондация „Парадигма“ трябваше да е прост. Беше необходимо да се обвини един човек. Мъж, който не би могъл да докаже, че е следвал заповеди. Но той трябваше да бъде убит точно в момента, в който се опитва да се пребори с нападателите си. „Съвсем просто“ — помисли си Елиът. — „Педантично планирано“. Избра Сол, защото бе евреин. Защото за удара трябваше да се вини някой друг, а не Елиът. Така че защо не евреин? Елиът уреди предишните задачи на Сол да не потръгнат. Например чистачката да влезе в стаята, когато не трябва. Да направи така, че Сол да изглежда неконтролируем. Това, че изпрати Сол да играе комар в Атлантик сити, бе друг начин да го компрометира. Сол трябваше да придобие поведение на агент, който е тръгнал към провал — мошеник зад маска на спасител. Чудесен, прецизен план.

Защо се провали тогава? „След кариера, избягваща грешките, дали най-накрая не започнах да ги правя?“ — помисли си Елиът. — „Дали не съм твърде стар? Дали не съм се заблудил, като мислех, че след като съм саботирал три последователни операции на Сол, той фактически не е вече находчив?“

Поради какви други причини, планът сега бе почти провален? Бягството на Сол изложи на опасност всичко, предизвика нови проблеми и насочи по-голямо внимание към удара „Парадигма“. Преди час се обадиха от Белия дом — не съветниците, а самият президент, вбесен, че все още не е отмъстено за убийството на най-добрия му приятел. Ако всичко беше минало по план, ако Сол бе очистен, президентът щеше да бъде доволен и щеше да насочи вниманието си към израелците, като ги обвини в подбуждане на убийството. Сега, вместо да получи желаните отговори, президентът задаваше повече въпроси, задълбаваше се, изследваше. Ако някога научи кой фактически е наредил удара…

Обзе го ирония. С накърняването на Убежището, Крис е извършил главното прегрешение. Но Сол, тъй като не знаеше това, извърши дори по-голям грях.

Тази тайна трябваше да бъде затвърдена. Той вдигна слушалката и набра номера на помощника си в Ленгли:

— Телеграфирай това до всяка мрежа: КГБ, МИ–6, до всички: „Цел — убежището на Абелар; За справка — църквата на Муун, Банкок; Нарушител — Рем, видян от ЦРУ в Колорадо, САЩ“. — Елиът съобщи на помощника си координатите. — „Рем се е измъкнал от екзекуция. Молба за съдействие. Рем е подпомаган от предател на ЦРУ, служителят Сол Гризман, с псевдоним Ромул. Молбата на агенцията е Ромул да бъде ликвидиран заедно с Рем.“

— Идеално замислено — каза помощникът.

Но когато затвори, Елиът се замисли, дали това наистина е така. Ругаейки новините от Колорадо, той се почувства застрашен, изпълнен със съмнения. Не само Сол се е измъкнал — по-лошо, Крис е бил с него. Елиът пребледня. „Тъй като никой освен мен не беше узнал какво правеше Крис, те ще заподозрат мен“ — помисли си той. — „Те ще искат да знаят защо съм се обърнал срещу тях.“

„Ще ме преследват“.

Ръката му трепереше, когато отново набра номер. Телефонът често бе зает и той се страхуваше, че никой няма да вдигне. Сигналът спря и дрезгав глас му отговори.

— Кастор — каза Елиът — вземи Полидевк и елате в оранжерията — той преглътна шумно. — Баща ви се нуждае от вас.

 

 

Когато изгря луната, те излязоха от клисурата, където заровиха състезателния мотоциклет под скали, пръст и изпопадали клони. Не се нуждаеха от него повече. Щом полумракът се сгъсти, те нямаше да имат възможност да управляват безопасно между дърветата. Разбира се, друг нападателен отбор ще намери мотоциклета, но Сол и Крис ще бъдат далече от тях. На лунната светлина те изработиха маршрута си. Вървяха приведени, за да прикрият тайнствените си сенки. Достигнаха до начертаното нанагорнище, което бяха избрали в здрачината, докато изучаваха картата на местността и планираха маршрута си. Изкачиха скалистата пропаст, като нито приказваха, нито се оглеждаха зад себе си — само се ослушваха за нетипични звуци от долината под тях. След нападението преминаха двадесет километра през три свързани долини. Крис го болеше гръбнака от друсането на мотоциклета по неравностите на пътя. Харесваше му усилието при катеренето, отпускането на мускулите от напрежението.

На върха си починаха — проснати, невидими в скалистата дупка. Луната осветяваше изпотените им лица.

— Ако това беше във Виетнам, нямаше да имаме шанс — Сол говореше тихо и гласът му звучеше на пресекулки. — Те щяха да изпратят наблюдателен самолет с топлинен сензор.

Крис разбра — неприятното с топлинния сензор бе, че регистрира животинската, също както и температурата на човешкото тяло. Във Виетнам единственият начин да се използва практически беше да се пръска с отрова от самолет и да се убият всички диви животни в джунглата. По този начин, ако сензорът регистрира петно, топлинният източник трябва да е човек. Крис си припомни необичайната тишина на джунглата без животни. Но тук имаше прекалено много диви животински видове, за да бъде полезен топлинният сензор. Звуците в гората бяха постоянни, окуражителни — шумът на листата, шепотът на клоните. Пасеше елен. Таралежи и язовци събираха боклуци. Но ако шумовете престанат, той щеше да знае, че нещо ги е спряло.

— Те ще доведат други екипи — каза Крис.

— Но само, за да подплашат. Истинският капан е в полите на планините. Те ще наблюдават всяка горска спирка, всеки път и град около тази местност. Рано или късно ние трябва да слезем.

— Те не могат да обградят целия планински район. Трябва да избират. Най-близките била са на юг и запад оттук.

— Значи тръгваме на север.

— Колко далече?

— Толкова, колкото трябва. Ей там сме си вкъщи. Ако не харесваме как изглежда положението, ще продължим да вървим по-далече на север.

— Не може да използваме пушките за лов. Изстрелите ще предизвикат внимание. Но може да ловим риба. Там ще има и растения — тлъстига, планински киселец. Красотата на пролетта.

— Пролет. Добре, въпреки всичко се нуждаех да смъкна някой килограм. А най-накрая кучетата ще ни открият следите по отвесните скали — направи гримаса Сол.

— Сигурен ли си, че си в състояние за това? — намръщи се Крис.

— Хей, ами какво да кажем за теб? Този манастир те е изнежил, предполагам.

— Цистерианците — разсмя се Крис — да ме изнежат? Те са най-суровият орден в Католическата църква.

— Наистина ли не приказват?

— Не само това. Те вярват в нечовешката ежедневна работа. Аз можех по същия начин да изкарам шест години в Специалните сили.

Сол поклати глава:

— Живот в комуна. Мислил ли си някога за образеца? Първо сиропиталището, после армията, след това агенцията и накрая манастира. Те имат общ знаменател.

— Какъв?

— Възпитани на расова дискриминация кадри. Ти си пристрастен.

— И двамата сме такива. Единствената разлика е, че ти никога не правиш допълнителни крачки. Ти никога не си се изкушавал да влезеш в Еврейски монашески орден.

— Научиха ли те на нещо тези Цистерианци? Питам те, защото няма Еврейски монашески орден. Ние не вярваме в бягството от света.

— Затова ти остана в агенцията. Това е най-близкото нещо до монашеството, което можеш да намериш.

— Въпросът за съвършенството — Сол се намръщи с отвращение. — По-добре е да се размърдаме — той извади компас от джоба си и започна да изучава цветния циферблат.

— Защо Елиът иска да те убие?

Дори в нощта Крис видя червенина от яд по лицето на брат си.

— Не мислиш ли, че и аз продължавам да се питам. Той е единственият баща, който съм имал, и сега копелето се обърна против мен. Всичко започна от работата, която му свърших. Но защо?

— Той сигурно е взел предпазни мерки. Не можем просто да отидем при него и да го питаме.

— Тогава ще отидем при него по заобиколен начин — стисна зъби Сол.

— Но как?

Те се извъртяха към внезапен далечен тътен.

— Шум от нещо, което експлодира — промърмори Сол.

— По дяволите — изхили се Крис.

— Това е гръм — обърна се към него притеснен Сол.

Трийсет секунди по-късно, когато се изкачваха по билото на нащърбен хребет, буреносни облаци се носеха леко и закриваха луната. През внезапния хаплив вятър Сол откри безопасна дупка в скалата. Крис се скри под нея точно когато дъждът започна да удря.

— Да отидем при него по заобиколен начин? Но как?

Но думите на Сол бяха заглушени от по-силен гръм.