Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Звездното дете (17)

17

— Не! — извика Бойси.

Пусна Карла и с един скок застана пред Хиксън, който продължаваше да стои напълно спокойно.

— Няма да стана! Стига! Писна ми от вашите безумни идеи! Какви са тия мислещи звезди? Какъв е този мост?

Хиксън не отговори. Просто го наблюдаваше с блестящите си златисти очи.

— Бойси, миличък, нямаш избор — обади се Карла.

Ган рязко се обърна.

— Какво значи това „нямаш избор“? Няма да стана и това е! Аз…

Замълча. Какво в крайна сметка няма да стане?

Каютата започна да се върти пред очите му. На гърлото му сякаш беше заседнал камък. Подпря се на облегалката на стола. Ръцете му трепереха.

Хвърли бърз поглед на Карла. Забеляза с колко любов и състрадание го наблюдава и осъзна причината за световъртежа си.

— Златното облаче! Хиксън ме е заразил! С мен ще се случи същото, което стана с него… и с полковник Зафар… и с онези тримата на Меркурий… и с теб, Карла!

— Това съвсем не е лошо, Бойси — прошепна момичето. — Ще станеш част от едно огромно цяло — това, което запълва Вселената.

— Но аз не искам! — отчаяно извика той.

Вече се беше сливал с Машината и споменът за това продължаваше да го преследва. Докосна пластината на челото си и погледна към Делта Четири.

Кубът свиреше и звънеше. Посветената стана и го подаде на Ган.

— Не… — той се обърна към Хиксън.

Но старецът беше изчезнал. На мястото, където беше застанал, сега имаше само прозрачен като дим човешки силует, изтъкан от фини струйки златиста мъгла. Пред очите на Бойси остатъците от Хиксън се изпариха. Тънки златни лъчи пронизваха стените на каютата, устремени навън, към големия облак.

Хари Хиксън изчезна безследно.

— Карла… — отчаяно прошепна Бойси.

Обаче и момичето напускаше каютата по същия начин. Лицето и косата й затрептяха, губейки своята материалност.

— Сбогом, бойс — каза тя, без да се усмихва. — Скоро ще се срещнем…

До него остана само Сестра Делта Четири. Лицето й бе скрито от качулката. Продължаваше да стои с протегната ръка.

Бойси Ган дълбоко въздъхна, стисна здраво очи и отново ги отвори.

— Сбогом, Карла — каза той, когато почти нищо от нея не бе останало в каютата.

След това взе куба за свръзка.

— Сбогом, Джули.

Внимателно и без колебание вкара електродите в отвора на пластината.

 

Сливането беше един вечен екстаз и Бойси чакаше настъпването му. Струваше му се, че цялата Вселена е замряла, затаила дъх в очакване.

Но екстазът не започваше.

Погледна към Делта Четири, но не намери отговор. Какво става? Защо не започва сливането?

Припомни си какво му беше казала Делта Четири. Невъобразимата наслада, която получаваха слугите на Машината е само бледо подобие на великото сливане на мисли и чувства, предназначено за истински посветените.

Ган внимателно формулира въпроса и го зададе на най-чистия механиз, на който беше способен:

— Къде си? Защо не отговаряш?

В мозъка му възникна отговор:

— Чакай!

Да чака? Какво?

Бойси чувстваше как треската става все по-силна. Безпомощно погледна към Делта Четири. Без да продума, тя го докосна по ръката и му посочи креслото на астронавигатора. Той рухна отгоре му, очаквайки великото Нещо, което трябваше да заговори и да даде отговор на всички въпроси.

Докато чакаше, фузоритите в тялото му стремително се размножаваха и насищаха кръвта му с клетки-симбиоти, които неизбежно щяха да го погълнат, както бяха направили с Хари Хиксън, полковник Зафар и Карла Сноу. Ще заменят неговите органи и кости със струпвания на прашинки-фузорити.

Това ли чакаше? Да се превърне във фузоритна колония? Погледна в собственото си тяло и видя искрите, които много бързо увеличаваха числеността си…

Стоп! Какво направи?

Току-що беше видял тялото си отвътре! Отвътре!

Позволи си да се отпусне и да провери една интересна идея.

Веднага разбра, че вижда себе си, но отстрани. Гледаше към каютата някъде отдалече, от един от рифовете на Вихъра… Виждаше „Общност“ в цялата му великолепна мощ, можеше да погледне в каютата за огневи контрол, където полуделия генерал Уийлър се заливаше от смях и пускаше илюзорни заряди по несъществуващи врагове. Имаше възможност да погледне и по-нататък… Пред него се разпростря цялата Слънчева система…

Видя малкия пиропод, устремен като стрела към родния си риф. Видя самият риф и пещерата, където го бе приютил Хари Хиксън.

Видя скромен параклис върху самотна скала, където тъмносин фузоритен мъх произвеждаше кислород и където двадесетина човека се бяха събрали на поредната служба, паднали на колене пред трепкащия Денеб.

Видя планетите на Плана, обхванати от паника. Машината даваше заповеди, една от друга по-безумни и ги подкрепяше с енергийни разряди.

Видя изоставената станция на Меркурий и разбра, че тяхното светило също има собствен живот и е погълна три частици фузоритна материя, които са се осмелили да се приближат.

Видя други звезди и газови облаци, видя как подобно на фонтани във Вселената се влива нова материя.

Устреми се към вечността, а след това — към златистите атоми на собственото си сърце.

Най-сетне мълчаливото и огромно Нещо произнесе неговото име. Звездата заговори с Машината. Машината отговори на Звездата. И Бойси Ган, обикновен човек, произлязъл от генетичния код на въглеродния живот, трансформиран от фузоритите в ново същество, носещо печата на родственик на звездите, стана посредник при тази беседа, предизвикваща благоговеен ужас. И тя продължи безкрайно, макар че в планетната система на тукашната звезда отне само няколко минути.

Беседата продължи дори и след като посредничеството на Бойси вече не бе необходимо и той беше освободен.

След което приключи. Завинаги.

 

Бойси отвори очи. До него стоеше Делта Четири и спокойно го наблюдаваше.

Той стана, прозя се, протегна се, извади електродите от челото си, внимателно ги намота на куба и… го захвърли към стената.

Кубът плавно полетя през каютата — псевдогравитационното поле беше слабо, — но при удара се разби.

Сестра Делта Четири изкрещя.

Ган я хвана за ръката.

— Стига, Джули. Вече не ти трябва.

— Аз служа на Машината! — гордо заяви тя. — Името ми е Сестра Делта Четири. Аз…

Бойси поклати глава и я прекъсна:

— Ти никога повече няма да бъдеш Сестра Делта Четири.

Качулката падна от главата й, но тя не забеляза. Косата й беше късо подстригана, за да не пречи при сливането — пластината трябваше винаги да е открита. Момичето посегна и я докосна с треперещи пръсти.

— Аз… Не разбирам! Не чувствам присъствието на Машината!

— И никога няма да го почувстваш — увери я Бойси и докосна своята пластина. — Когато се върнем на Земята, ще махнем тия железа и ще измъкнем електродите от мозъците си. Няма да ни трябват — нито на нас, нито на когото и да било. Никога.

Докато Делта Четири с мъчителни тръпки се превръщаше отново в Джули Мартинит, Бойси я прегърна и убедено каза:

— Сега трябва да започнем отначало, Джули. Ти, аз и цялото човечество.

Той я остави и отиде до старинния пулт за свръзка. Започна да настройва предавателя, за да изпрати сигнал за помощ от мъртвия крайцер „Общност“.