Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Звездното дете (15)

15

Падаха през пространството. Пътят беше безкрайно дълъг, защото водеше към Вечността. Най-сетне спряха.

Бяха пристигнали на местоназначението — в един удивителен и непознат свят.

В тъмното пространство плуваха разноцветните части на Вихъра — изумруди и рубини, сини и бели скъпоценни камъни. Златистия облак бавно пулсираше, а в него се намираше корабът-крепост, наречен „Общност“.

Карла не можеше да опише с думи истинските му размери — пред тях стоеше космически Левиатан1.

Бойси забеляза, че не са сами. Към тях се приближи тъмен силует и замря, като радостно мъркаше. Светещ червен нос докосна ръката на Карла.

— Бела! — момичето погали златистата козина по гърба на животното. — Това е моят пространственик. Намираме се във въздушния му мехур, без който не бихме оживели.

— Стига сантименталности! — грубо каза генералът. — Това същество може ли да ни заведе до „Общност“?

— Вече сме се отправили натам. Погледнете и сам ще се уверите — отговори Карла.

Наистина приближаваха към кораба. Гигантският му силует нарастваше пред очите им.

В действителност „Общност“ се оказа много по-величествен, отколкото си го представяха. Изглеждаше като уединена малка планета, увиснала в пустотата между златистия облак в центъра на Вихъра и крехките рифчета по периферията. След като го заобиколиха, видяха отвора на главния шлюз, разположен на кърмата между шест черни цилиндъра — нереактивните двигатели.

По всичко изглеждаше, че през изминалите години двигателите не са пускани в действие. Корабът изглеждаше запустял.

Пространственикът сам се насочи към шлюза, сякаш се подчиняваше на невидима, но непреодолима сила.

Вратите на шлюза не бяха по-ниски от триетажно здание. Когато пространственикът влезе, те се затвориха, а от черните стени бликна сивкава светлина.

Бяха затворени в пещера от стомана.

Навсякъде по стените се забелязваха вдлъбнатини и улеи, сякаш тук са се провеждали грандиозни сражения. Но Бойси знаеше, че такива не е имало. Тогава откъде са се взели тези следи? „Най-вероятно от метеорити — реши той. — Та нали люкът е бил отворен десетилетия наред!“

Генерал Уийлър забеляза озадачения поглед на Ган и сърдито процеди:

— Гадните пироподи са изгризали кораба ми! Кълна се в Плана — ще ги унищожа до един!

Генералът беше прав. Не само това — беше много ядосан. Това беше неговия кораб, неговата Планираща Машина. С тяхна помощ възнамеряваше да направи свои всички светове от Слънчевата система.

Бойси осъзнаваше, че на борда на „Общност“ има неща, по-опасни от пироподите. Внезапно чу шума на помпите, които пълнеха шлюза с въздух. Вече нямаха нужда от защитната капсула на пространственика. Животното разбра това преди хората.

— Бела! Дръж се прилично! — извика Карла.

Но златистото създание не се подчини, а започна да се мята из помещението като пиропод. Успя да намери цепнатина в стената, която допреди минута не съществуваше и изчезна от погледите им.

— А-ах! — изкрещя радостно генералът. — Най-после! Машината ме очаква!

Той изчезна в цепнатината също толкова стремително, колкото и Бела.

Останалите го последваха без да бързат. Псевдогравитационното поле създаваше притегляне, равно на една десета част от земното. Можеха да вървят спокойно и да спестят голяма част от усилията, които биха употребили, ако се изкачваха по шахтите на асансьорите, защото там притеглянето беше равно на земното. Въпреки това Бойси беше запъхтян от усилието да не изостава от Уийлър.

Тунелът, по който вървяха, отиваше право нагоре. След като минаха точката на смяна на поляризацията, пропаднаха в бездънна бездна. Накрая вестибуларните им апарати възприеха тунела като хоризонтален. В него духаше хладен ветрец, въздухът беше сух и миришеше на прах. От въздушния поток стените леко вибрираха.

Генералът беше изчезнал.

Ган забави ход и се опита да регулира дишането си. Въздухът беше разреден — по всяка вероятност старите цистерни бяха пред изчерпване. Огледа се и забеляза ситен надпис, който гласеше:

„Столова №3“

В тъмнината забеляза дълги маси. Тук би трябвало да се хранят членовете на екипажа.

Почака да дойдат момичета и им обясни положението:

— Генералът избяга. Страх ме е да си помисля какво ще се случи, ако се добере до пулта за управление на Машината.

Погледна към Карла. Личеше, че е разтревожена, но не за генерала, а за изчезналия пространственик. Очите на Делта Четири, прикрити от сянката на качулката, бяха все така безизразни.

— Ако тази Машина е поне наполовина толкова могъща, колкото земната — а аз съм чувал, че по нищо не й отстъпва, — Уийлър наистина би могъл да завоюва Слънчевата система.

— Какво трябва да направим? — попита Карла.

— Да се разделим и да открием генерала. Той разбира се е въоръжен, така че не се опитвайте да му пречите. Само извикайте по-силно и аз ще дойда.

— Вие също сте без оръжие, майор Ган — гласът на Делта Четири беше самото благоразумие. — Вие сте също толкова неспособен да се справите с него, колкото и ние.

— Това е моя грижа! Само го открийте… Какво има?

— Нищо, майор Ган — отвърна гласът изпод качулката.

— Не питам вас. Карла, какво става?

— Това не е опасно… Не се вълнувай, Бойси.

Ган изсумтя. Увереността на Карла го дразнеше.

— Не, Бойси, наистина. Не сме попаднали тук случайно. Изпратиха ме да ви доведа и… Щом Звездната Рожба ме е изпратил, той знае как да се справи с генерала.

— Нямам намерение да рискувам — мрачно заяви Бойси. — Карла, тръгваш по коридора. Джули, ти ще я следваш и ще проверяваш разклоненията. Аз ще огледам наоколо и ще ви настигна.

Беше пресякъл половината помещение, когато се сети.

„Тя не ме поправи, когато я нарекох по име. Интересно защо?“

Столова №1 и №2 бяха също толкова стерилно празни, както и №3. На това ниво нямаше нищо друго.

На горното ниво бяха разположени каютите на екипажа. Карла и Делта Четири сигурно са ги огледали. Бойси побърза нагоре, преодолявайки замайването от инверсията на псевдогравитационното поле. Далечният шум, който беше чул по-рано, стана по-силен, но така и не успяваше да определи източника му.

Разбра какво става чак когато стигна до врата с табела:

„Само за машинен персонал“

Зад металната врата жужеше и вибрираше загубеното копие на Планиращата Машина — тя продължаваше да работи! Или някой я беше включил отново? Дали генералът се е добрал дотук и я е задействал? И какво е намислил?

Бойси заудря с юмрук по вратата.

— Ей! — изкрещя той. — Отвори!

Отговори му равномерния, механичен шум.

— Отворете! Генерал Уийлър, зная, че сте вътре!

В ушите му прозвуча тих смях.

— Грешите, майор Ган!

Гласът на Планиращия… Откъде се взе?

Бойси рязко се обърна, но зад него нямаше никой.

— Продължавай, Ган — посъветва го гласът на М’Бана. — Напразно си губиш времето.

Коленете му омекнаха. Та М’Бана е мъртъв! И старият Планиращ също — нали Уийлър го е застрелял!

— Кой е тук? — истерично извика той. — Какви са тия фокуси?

Отговори викът на Карла Сноу.

— Бойси! Бойси! Къде си?

За разлика от призрачните гласове този се чуваше някъде отдалече.

Ган прекара длан по изпотеното си чело. Закачи пластината и си спомни за върховното удоволствие, което беше изпитал.

Макар и трудно успя да прогони спомена. Какво става с него? Да не би да полудява?

Гледаше тъпо към заключената врата. Толкова труд… и защо?

Спомни си думите на Карла, спомни си и брътвежа на полковник Зафар:

„Капан на съзнанието! Страхувайте се от тайните желания!“

На борда на „Общност“ се бе притаило Нещо, което умееше да прониква в човешкото съзнание и да го управлява със същата лекота, с която Карла се справяше с Бела.

Чу бързо приближаващи се крачки. Някой тичаше към него.

— Бойси! — беше Карла. — Добре, че те намерих! Генералът се опита да ме убие!

Ган я хвана за ръцете. Момичето трепереше.

— Според мен е полудял… Има пистолет… Едва не ме застреля!

— Мислех, че е тук, при Машината.

— Не, горе е, на следващото ниво. Укрепил се е в стаята за контрол на огъня. Там има само камери и бронирани врати. Никога няма да го намерим. — Тя дълбоко въздъхна и внимателно освободи ръцете си. — Трябва да тръгваме към каютата за управление.

— В каютата за управление?

Момичето кимна.

— Трябва да ви заведа там. Намира се четири нива над нас. Ще минем по коридора с надпис „Мостик“.

— Била ли си тук и преди?

— Не. Просто знам. Хайде, Бойси. Трябва да побързаме.

Той вдигна рамене, обърна се и… едва не падна. Успя да запази равновесие благодарение на слабата гравитация. Погледна в какво се беше спънал.

Пред вратата лежаха камертони — камертоните на Сестра Делта Четири.

Бойси разбра кой се крие зад бронираната врата с отчаяната надежда да се слее с Планиращата Машина.

 

Вратата с надпис „Мостик“ беше широко отворена. На пода падаше слаба жълтеникава светлина.

— Влизай, Бойси — подкани го Карла. — Не се страхувай. Той те очаква.

Ган прекрачи прага, стиснал ръката на момичето в своята. Беше готов на всичко.

Влязоха в обширно, кръгло помещение, разположено между шахтовите тунели. По пода се виждаха сиви шкафове, към които от тавана се спускаше плетеница от разноцветни кабели. Тук се намираха постовете за наблюдение и технически контрол, креслата на навигаторите и артилеристите. Всички бяха пусти от десетки години…

Освен едно.

В каютата имаше човек, от когото струеше златиста светлина.

— Хари! — възкликна Карла.

— Хари Хиксън — повтори Бойси. — Значи вие сте Звездната Рожба, който написа Искането за Освобождаване?

Човекът небрежно ги погледна и продължи да работи. Беше се настанил в креслото пред един от пултовете и се взираше в екрана. Здравите му пръсти ловко подскачаха по клавишите и бутоните. Тялото му излъчваше светлина, сякаш беше къс от Слънцето.

Изглеждаше по-млад, но със същата рошава брада. На рамото му се крепеше старият им познат — пироподчето. Червените очи на зверчето бяха злобно втренчени в новодошлите.

Най-сетне Хиксън приключи с работата и ги погледна.

— Изпълнявам това, което ми беше заповядано — някак между другото каза той.

Очите му също светеха, на лицето му бе изписано приветствие. Вдигна ръка и сгъна китката си в знака на Лебед.

— Звездата ми дава заповеди. Аз само изпълнявам волята й.

Малкият пиропод започна да нервничи. Светещото същество, което някога е било Хари Хиксън, ласкаво го погали и животното се успокои.

— Нали вие загасихте Слънцето и звездите? — попита Бойси. — Как го направихте?

— Не, не съм аз. Звездата го направи — той отново показа знака на Лебед. — Цели десет години Звездата планира моите действия. Преди десет години тя изпрати първия сигнал към Земята, а след нещо още няколко. Те пристигнаха едновременно. За Звездата няма нищо невъзможно и ти съвсем скоро ще го разбереш.

Той протегна ръка. „Като благословия“ — помисли Бойси. Но това беше нещо повече. От дланта на стареца се отдели златисто облаче, сви се в пулсираща сфера, заплува и нежно докосна челото на Ган.

Бойси се изплаши и отскочи. Но нищо не почувства. Абсолютно нищо. Когато проговори, гласът му беше дрезгав:

— Какво правите?

— Изпълнявам волята на Звездата — отвърна Хиксън и се обърна към пулта. Светещите му пръсти пробягаха по клавишите.

— Сестра Делта Четири се сля с Машина-2 — тихо продължи той. — Може да влезе във връзка със старата Машина. След тридесет часа сигналът ще стигне до Земята. След още тридесет ще се върне обратно.

— Но… Старата Машина е полудяла — извика Ган. — Би трябвало да го знаете, нали самият вие го направихте!

Хари дори не вдигна глава.

— Ами генерал Уийлър? Къде е той? Обезумял е и се стреми към властта. Как може да седите спокойно? Какво ли ще успее да направи, докато ние си губим времето?

— Що се отнася до генерала, скоро ще имаме вести от него — спокойно заяви Хиксън.

В този момент чуха дрезгавия смях на Уийлър.

— Наистина, съвсем скоро! Сега сте ми в ръцете! Аз управлявам „Общност“, цялата огнева мощ на кораба ми се подчинява! Всички светове са мои, всички! Но на първо време трябва да приключа с вас.

След тези думи се разнесе тихо стържене на метал в метал.

В стените на каютата се отвориха тайни амбразури, през които се подаваха лъскавите тънки дула на лазерите. Бяха насочени точно към хората до пулта — към Бойси Ган, към златистото същество, към Карла Сноу. Генерал Уийлър наистина се бе добрал до системата за управление на корабното въоръжение. Сега животът им зависеше от него, а той държеше показалеца си на автоматичния спусък. Можеше да ги изпепели само с едно движение.