Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Звездното дете (14)

14

Помпите постоянно прекарваха въздуха през охладителната инсталация, но на хората им се струваше, че огромния диск на Слънцето ги изпепелява с непоносимата си светлина, сякаш се намират отвън върху повърхността на планетата.

Карла Сноу протегна ръка и докосна рамото на Бойси.

— Мислех, че си загинал — в гласа й личеше учудване. После погледна към Делта Четири, която търпеливо й разтриваше китките.

— Няма значение. Как попадна тук? Звездната Рожба ли те изпрати?

Карла замислено поклати глава:

— Не знам. Когато ти изчезна, аз тръгнах да те търся.

Генералът гледаше през един от телескопите и в този момент извика:

— Ето ги! Виждам злодеите! Намират се между нас и Слънцето!

Скочи към пулта, натисна един бутон и изображението на екрана се смени.

Видяха крайцера, с който пристигнаха. Вече доста се беше отдалечил и едва се различаваше на фона на звездите.

— Кой го управлява? — недоумяваше Бойси.

— Същите тия престъпници, които намерихме тук! Престорили са се на умрели и са похитили кораба ни!

— Генерале — искрено заяви Ган, — може би не ми вярвате, но аз не съм сбъркал. Те не се преструваха, наистина бяха мъртви!

— Тогава как… Вижте ги тия идиоти! Засилили са се право към Слънцето! Корабът не може да издържи температурата на фотосферата! Ще се самоубият!

Бойси се обърна към Карла.

— Защо си ме търсила?

Тя се изчерви и отмести поглед.

— Полковникът умря. Баща ми каза, че тази болест е опасна и закара тялото във Фрийхевън, за да проведе по-прецизни изследвания. Не знаеше какво е станало с теб. И аз не знаех, но… Помислих си, че ще успея да те намеря.

Сестра Делта Четири тихо стана, мина от другата страна и се зае да масажира втората китка. Карла продължи да разказва, без да поглежда към Ган. Крайцерът се приближаваше все по-близо до един приличащ на пипало протуберанс.

Карла разказа как пуснала пироподчето на Хиксън на свобода и то отлетяло, а тя оседлала един пространственик и тръгнала след него.

— След като ти изчезна и Зафар умря, пироподът съвсем побесня. Мяташе се из помещенията и аз помислих, че търси теб, затова го пуснах.

— Звездната Рожба! — извика генералът. — За него разкажи! Намери ли го? Разбра ли кой е той?

Карла се поколеба, преди да отговори:

— Може би го видях… Мисля, че го срещнах в центъра на Вихъра.

 

Вихърът не е нито планета, нито звезда, нито комета, дори не е и Риф в истинския смисъл на тази дума. Той обединяваше елементи на всички тези обекти. Без съмнение в началото това е било Риф, обикалящ около Слънцето. По-голямата част от масата му представлява газ като при кометите. А в сърцевината му водородът се превръща в хелий, както е при звездите.

На практика Вихърът е по-плътен от всички други Рифове. С течение на времето би могъл да се превърне в ядро на нова звезда. Притежаваше невероятна ъглова скорост на въртене. Някаква сила, по-мощна от гравитацията не разрешаваше на частиците му да се разлетят в пространството. Влизащите в състава му Рифове бяха много, много стари и се различаваха от обикновените. Страшни, мутирали пироподи браздяха околностите му. Нито един човек, дори жителите на Рифовете, не беше прониквал до централната му част.

За това място се разказваха страховити легенди. Животът, приютил се тук, се развиваше от дълбока древност.

Пироподчето се носеше към Вихъра като стрела, а след него летеше Карла със своя пространственик.

— Страхувах се — разказваше тя. — Минахме покрай хиляди пироподи — тъкмо беше започнал размножителния им период. Ако ни бяха забелязали, нямаше да успеем да им се изплъзнем. Но беше късно да се връщам, макар че се страхувах от Вихъра повече, отколкото от пироподите.

— Кажи за Звездната Рожба — нетърпеливо извика Уийлър.

Очите му бяха приковани към екрана, където се виждаше как крайцера продължава да се приближава към Слънцето. Протуберансът протегна към кораба огнен език, сякаш се опитваше да го лизне.

— Навлязохме във Вихъра. Изгубих пироподчето от погледа си, но Бела — моят пространственик — като че ли знаеше къде отива.

Отблизо Вихърът приличаше на миниатюрна галактика. Отделните Рифове светеха с най-различни светлини, подобно на звезди. В покрайнините летяха тъмни, мъртви скали. Карла реши, че там пироподите строят гнездата си. Тя чувстваше как трепери пространственика, виждаше ужаса в големите му влажни очи, но той продължаваше полета си.

— Бела сякаш не беше на себе си. По всичко личеше, че лети против волята си.

— Като тия глупаци, дето откраднаха кораба? — обади се генералът. — Там ли намери Звездната Рожба? В този Вихър?

Карла не отговори веднага.

— Честно казано, генерале, не знам какво точно видях. Знам само, че там нямаше кой знае какво.

— Имала си халюцинации, така ли?

— Да… Може би… Не знам. Това, което видях, на практика не би могло да съществува. Видях Хари Хиксън, полковник Зафар и… Бойси, там видях и теб!

Карла и Бела навлязоха във Вихъра. Пространственикът ставаше все по-нервен. Отдавна бяха преминали зоната на пироподите. Но отпред имаше нещо, от което Бела се страхуваше повече.

— Не се страхувай, детето ми — изведнъж прозвуча гласа на доктор Сноу.

Тя извика и се обърна, но във въздушната сфера около пространственика нямаше никой освен нея.

— Не спирай, малката — каза друг глас.

Беше гласът на човека, който неотдавна изчезна пред очите й в светлинен водовъртеж и когото тя сега търсеше. Гласът принадлежеше на Бойси Ган.

След това се обади трети глас:

— Карла, сега най-важното е да не спираш!

Този глас я изплаши най-много, защото принадлежеше на Хари Хиксън.

Халюцинираше ли?

Не можеше да има друго обяснение. Хиксън беше умрял отдавна. Тя беше сама. Извън въздушния мехур, образуван около рифоплъха, започваше вакуума. Обаче халюцинациите не я оставяха на мира.

— Не се страхувай от пироподите — посъветва я дрезгав глас.

Точно по този начин говореше Хари Хиксън!

— Напред! Чакаме те!

Тя си спомни умиращия полковник Зафар. „Капан за съзнанието… Страхувате се от тайните желания…“ В тези думи се криеше предупреждение.

Не й оставаше нищо друго, освен да се осланя на пространственика, който я водеше все по-навътре към сърцето на Вихъра. Около нея се мяркаха светещи Рифове, някакви фосфоресциращи паяжини и сияещи монокристали — безумна плетеница от прекрасни цветове, които не можеше с нищо да сравни.

Най-сетне се оказа в самия център на Вихъра.

Там стоеше исполински космически кораб, огромен като Фрийхевън. От корпуса се подаваха дулата на смъртоносни оръдия и излъчватели. Но двигателите бяха мъртви. Корабът свободно се носеше из пространството.

— Велики План! — генерал Уийлър беше силно възбуден. — Та това е „Общност“!

Карла го погледна с известно недоумение.

— Да, така пишеше на корпуса. Този кораб ваш ли е, генерале?

— Вече е мой! — ликуваше Уийлър. — Моят кораб… с моята Машина на борда! Когато се добера до него, всички светове ще бъдат мои! Ти ще ни заведеш там. А когато стана господар на Машина-2, ще се върна насам, към планетите. Няма да бъда генерал, даже не и Планиращ! Аз ще управлявам Машината! Аз… — той погледна към Бойси и замълча. — Какво има, майоре?

— Как ще се доберете до там? — поинтересува се Ган.

Уийлър се намръщи. На екрана безнадеждно далечния крайцер заобикаляше огнения слънчев език. Докато говореха, корабът беше успял забележимо да се отдалечи.

— Давай нататък — процеди генералът. — Ще намеря начин да се добера до „Общност“ и тогава… Продължавай!

 

Около „Общност“ — гигантска космическа крепост, боядисана в черно за маскировка — имаше златиста мъгла, подобна на дим от фини капчици. Откъде се е взел този облак сред вакуума? Но тя го виждаше със собствените си очи! Към центъра си облакът се сгъстяваше в златиста сфера.

Като насочен към целта лазер пространственикът се носеше към този златист облак. Карла изкрещя от ужас — стори й се, че повърхността на облака се хвърли към нея. Изниква мъгливо пипало, което се протегна да посрещне гостите. Гласът-халюцинация, принадлежащ на Хари Хиксън се обади:

— Не се страхува, Карла! Напред!

Тя не би могла да спре пространственика, дори и да искаше. Бела не се подчиняваше на ездача си.

Макар че гласът на Хиксън беше илюзия, Карла забеляза, че става по-уверена и паниката я напуска. Тя наблюдаваше със странна решителност как пипалото се разцепи на три и всяка една част продължи да расте, докато не се превърна в дълга златна змия. Трите части се извиваха и се носеха насреща й. Последва удар и горещите златисти пръстени я прегърнаха.

Нямаше болка и дори страхът намаля. Живите ремъци я придърпаха към центъра на облака. Карла ставаше все по-спокойна и възприемаше събитията все по-хладнокръвно. Дори и Бела престана да се страхува — настанена удобно в обятията на златистите пръстени, тя мъркаше като котка.

Карла искаше да спи… Като насън чуваше гласа на Хиксън:

— …Трябва да отидеш там… да изпълниш задачата… после ще се върнеш…

Колко е хубаво да чуеш отново този уверен, спокоен глас! Карла Сноу заспа.

Тя спеше, времето течеше, и когато се събуди, вече знаеше какво трябва да направи.

— Трябваше да дойда за вас и да ви заведа там. Той иска да ви види.

— Звездната Рожба? — не повярва генералът. — Него ли имаш предвид?

Карла упорито поклати глава.

— Не съм сигурна. Само знам какво трябва да направя — на лицето й внезапно се появи тревога. — Тук ме посрещнаха трима и не знам защо се изплашиха. Вързаха ме, затвориха ме и не искаха да чуят…

— Генерал Уийлър, майор Ган, госпожице Сноу, следите ли екрана?

Обърнаха се като един. Протуберансът беше станал още по-голям и беше надвиснал като гребен ан океанска вълна над кораба. Приличаше на готова за нападение кобра.

Наистина нанесе удар.

Крайцерът се опита да лавира, но беше твърде късно! Макар че на екрана огненият език се движеше плавно, на практика скоростта му достигаше десетки километри в секунда. Корабът не можеше да избяга — протуберансът го лизна и малкия черен силует изчезна.

Бойси почувства как потрепери. Чу дрезгавото проклятие на генерала. Крайцерът вече не съществуваше. Протуберансът започна плавно да се прибира в Слънцето.

 

Генералът първи се съвзе. Личеше, че е изпълнен с решимост.

— Прекрасно! Може да забравим за кораба. Въпрос: как да се измъкнем оттук? Втори въпрос: как да стигнем до Рифовете и до „Общност“?

— Няма да срещнем трудности — гордо заяви Делта Четири. — Машината съобщи, че на „Общност“ може да се отиде от седмата станция на терминатора на Меркурий, тоест от тук.

Уийлър я изгледа със стоманеносивите си очи.

— От къде? И как? Навън ли да излезем? Там ще се изпечем за броени секунди. Или ще ни научите да летим?

Млъкна насред дума, дори забрави да си затвори устата. Бавно се обърна към Карла:

— Къде са зверчетата ви? Как се казваха… пространствениците? Къде са?

— Бела не би оживяла толкова близо до Слънцето — поклати глава Карла. — Радиацията ще я убие. Ние ще загинем заедно с нея, защото сме зависими от въздушния мехур.

— Как, по дяволите, ще се измъкнем? — възкликна Уийлър. — Трябва да има начин! И двете съобщения посочваха точно тази станция!

— Абсолютно вярно, генерале — тихо каза Карла. — Точно за това съм тук — за да ви заведа на Рифовете. Не знам как, но съм сигурна, че ще се случи.

Стаята внезапно се наклони.

Тласъкът ги изненада. Хората уплашено се спогледаха.

Най-спокоен беше Ган, който мрачно изкоментира:

— Струва ми се, че това усещане ми е познато.

Знаеше, че дългия път до Рифовете ще бъде съкратен до няколко секунди.

Не изпитваше страх. Точно обратното — беше сигурен, че скоро ще застане лице в лице със съществото, предизвикало такива сътресения в цялата Слънчева система. Това го освободи от бремето на съмненията. И въпреки всичко нещо го тревожеше — въпрос, който беше зададен, но беше останал без отговор.

Стаята отново се наклони, светлината намаля. Той се сети…

— Защо, Карла?

Момичето от Рифовете влюбено го погледна.

— Какво имаш предвид, Бойси?

— Защо са се изплашили от теб ония тримата?

Стаята плуваше, сякаш я гледаха през бракувано увеличително стъкло. Светлината гаснеше и разстоянието между тях се увеличаваше, макар че стояха неподвижно.

В този момент Ган видя отговора — видя от какво са се изплашили тримата астрономи.

В полумрака единствено лицето на Карла се виждаше ясно — то светеше. Лицето, тялото и ръцете й изпускаха мека, златиста светлина.