Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Звездното дете (13)

13

По пътя смениха самолета с космически крайцер с нереактивни двигатели. Бойси почти не забелязваше какво става около него. Стараеше се да почива колкото е възможно повече, за да преодолее стреса, който беше преживял през последните няколко седмици. Стремителният ход на събитията беше изцедил и последните му запаси от енергия.

Все още усещаше слаба болка някъде зад очите, където минаваха електродите. Личаха и отоците, които специалистите от Отдела за Безопасност му бяха оставили за спомен.

Кога беше това?

Не бе дошъл на себе си след сражението с пироподите и дългото падане към Земята. Мускулите му не бяха успели да се отпуснат след битката на рифа на Хари Хиксън…

Затвори очи и видя Карла Сноу. Отвори ги — пред него седеше Сестра Делта Четири, която го гледаше с празен поглед.

Бойси беше започнал да си възвръща самочувствието, а с него дойде и проблема какво да прави с тези две жени, които бяха толкова различни, но и двете еднакво занимаваха мислите му.

— Джули… тоест Сестра Делта Четири, истината ли каза генерал Уийлър? Машината полудяла ли е?

Лицето й не трепна, докато отговаряше:

— Известно ми е само това, което съобщи генерал Уийлър.

— Но… Сигурно наистина работи неправилно. Звездната Рожба я е развалил. А сега тя руши Плана. Все още ли си готова да й служиш?

— Аз служа само на Планиращата Машина! — очите й оставаха все така хладни и безстрастни.

— Заради удоволствието от сливането, нали? Виж — той докосна блестящата пластина на челото си. — И аз знам какво представлява.

В погледа й се забеляза снизходително любопитство.

— Това, което вие сте изпитали, майоре, е бледо подобие на истинското удоволствие, с което Машината награждава слугите си. А вие все още сте само наполовина неин слуга и тя не се е разкрила пред вас напълно.

Ган се обърка.

— Имаш предвид… директно сливане? Връзка… как да кажа… с помощта на мислите на самата Машина?

— Нещо подобно — вдигна рамене тя. — Не можете да разберете.

Набързо изпя няколко фонеми. Бойси се опита да схване смисъла им, но се обърка.

— Ти спомена душа?!

— Разбирате ли сега? Жал ми е за вас, майор Ган. Счупихте ми куба за свръзка, но аз ще си намеря нов. А вие никога няма да получите това, което ще изпитам аз.

Когато започнаха разговора генерал Абел Уийлър дремеше. Ган забеляза, че се е събудил и ги слуша. Погледите им се срещнаха. Генералът рязко се изправи и се разсмя. Приличаше на стара машина, която отдавна не е смазвана.

— Глупачка! — заяви той. — А и ти също! Вие двамата не сте способни да оцелеете.

— Аз ще оцелея, ако Машината ми заповяда — пропя Делта Четири. — Също така съм готова да прекратя съществуването си, ако тя няма нужда от мен.

Уийлър кимна — главата му се движеше като на механична кукла — и се обърна към Бойси:

— Чу ли? Теб какво те кара да се бориш?

— Не знам… — призна Ган.

Разходи се из каютата. В слабото гравитационно поле, създавано от нереактивните двигатели походката му стана несигурна.

— На Рифовете често слушах разговори за свободата. Не съм сигурен, но… Мисля, че ме крепи надеждата да бъда свободен, по-точно че свободата съществува и може да й се наслаждавам.

С глас, лишен от всякакви емоции, сякаш бяха пуснали древен аудиозапис, генералът каза:

— Планиращият, който застрелях, добре разбираше същността на свободата. Наричаше я „романтична ерес“. Свободата — това е жалкото съществуване на антиплановите чергари на Рифовете. Това е мит.

— Но тези хора са щастливи — тихо възрази Ган.

— Ти си видял животни! Та те вярват, че човек е добър по природа! Вярват, че обикновените хора, останали извън властта на Плана и живеещи на жалките си коралови парчета, изведнъж ще намерят в себе си заложени морал, доброта и изобретателност. Но грешат! — Той премигна и продължи: — Човекът е зъл по природа. Законодателите от всички векове са знаели тази проста истина. Всяка една добра постъпка се постига с бутане и подканване. Планът на Човека е бил създаден именно с такава цел. Това е крайъгълен камък за всички цивилизации. Отстранява порочните наклонности на хората и ги тласка по пътя на процеса, съзиданието и духовните ценности. Друг път просто няма!

 

Под тях лежеше Меркурий, адската планета.

Управляващият компютър на крайцера протегна лъчевите си пипала към планетата, ориентирайки се по полюсите и екватора, Слънцето и звездите. Фиксира необходимата точка на терминатора, на границата между светлината и сянката. След това направи корекция в курса и изведе кораба на траектория за кацане. Би могло да се каже, че компютърът изпитваше електронния аналог на удоволствието.

Величественият огън на Слънцето се намираше три пъти по-близо от Земята. Излъчваната топлина и светлина бяха девет пъти по-силни. Повърхността на светилото беше осеяна с петна, подобни на люспи. Беше трудно да се гледа към него дори с дебели светлинни филтри. Генерал Уийлър направи движение с дясната си ръка и на централния екран голямо черно петно закри слънчевия диск, както Луната го скрива при пълно слънчево затъмнение. Сега се виждаше само аления пръстен на хромосферата и плавно протягащите се протуберанси, приличащи на змии, които хапят пустотата. Всичко това бе обкръжено от бялото сияние на короната.

В могъщата пещ на Слънцето всяка секунда морето водород се превръщаше в хелий, излъчвайки океани енергия. Всяка секунда всеки един квадратен сантиметър от необятната повърхност изпращаше в пространството шест хиляди вата лъчиста енергия.

На слънчевата страна на Меркурий от меките скали се стичаше калай и олово. Хилавата атмосфера прокарваше част от топлината до тъмната страна, която в противен случай би замръзнал до температура, близка до абсолютната нула.

Станциите, разположени на терминатора, балансираха между изпепеляващата топлина и смъртоносния хлад.

— Ето я — генерал Уийлър тикна показалеца си в екрана. — Това е седмата станция. Сега ще видим каква е тая Звездна Рожба!

Поклащайки се в полетата на нереактивните си двигатели, крайцерът забави падането, увисна и накрая меко се спусна върху разтопеното каменно поле. Замря в сянката на сребристия купол, от който стърчаха насочени към Слънцето телескопи, радари, пирометри и лазери. Над входа блестеше надпис:

— Верни на кого? — изсумтя генералът. — На мен, Ган? Вярвай в мен!

Бойси спокойно погледна към Уийлър, а след това и към Делта Четири. Момичето запази мълчание, очите й бяха скрити под черната качулка. Ган поклати глава, но нищо не каза. Само си помисли: „Откачил е, като Машината.“

От кулата на станцията към кораба бавно пълзеше гъвкава тръба, която изпълняваше ролята на въздушен шлюз. Стигна до люка и прилепна херметично за корпуса.

Вратата се отвори. Ган стана и се обърна към спътниците си:

— Нека отидем заедно. Не се знае какво ще намерим вътре.

Уийлър тръгна пръв. Ръцете и краката му гребяха из въздуха като лопатки на древен двигател. Делта Четири нерешително спря до люка, погледна към Ган и изпя няколко бързи фонеми.

— Аз… Не успях да схвана… Нали твърдеше, че съм обучен само наполовина. Каза нещо за роднини…

— Помолих ви да бъдете внимателен — каза Джули на английски. — Брат ми е вътре, а той е емоционално неуравновесен.

— Не разбирам.

Делта Четири не отговори. Кимна и влезе в предверието на станцията.

Ган побърза след нея и чу дрезгавия глас на генерала:

— Привет на всички! Има ли някой тук?

Уийлър се бе качил на метална маса и се оглеждаше на всички страни. Зад гърба му се виждаха подредени електронни прибори и апаратура, които мигаха и жужаха, без да му обръщат никакво внимание. В стаята нямаше хора.

— Нищо не разбирам — процеди Уийлър.

Слезе от масата, вдигна слушалката на телефона и натисна случаен бутон. Ослуша се и остави слушалката на мястото й.

— Няма никой — смръщи вежди той. По гласа му личеше, че е ядосан. — Това да не е някакъв майтап? Звездната Рожба се е осмелил да се шегува с мен?

— А другите стаи? — попита Ган. — И там ли няма никого?

— Претърсете ги! — заповяда генералът. — И вие, Сестра! Тук трябва да има някой! Портата към Рифовете… ключът към тайната на „Общност“… Няма да позволя да ми се изплъзнат!

Бойси многозначително погледна към момичето, но тя не отвърна на погледа му, а послушно се отправи към една от вратите. Ган вдигна рамене и си избра друга врата.

Чуваше сърдитите възгласи на генерала и тихия шум от приборите, които продължаваха да изследват предварително зададените области на слънчевия диск и да обработват информацията. Някъде отдолу се чуваше как помпите гонят въздуха из вентилационната инсталация. И край! Обсерваторията беше празна! Бойси мина през информационната зала, пълна със записани магнитни ленти, погледна в друга стая — по всичко личеше, че това е столовата — и се оказа отново в главното помещение на станцията.

Тишина. Спокойствие.

— Ей! Има ли някой?! — извика Бойси.

Никой не отговори.

Екипажът на подобна станция обикновено беше не повече от пет-шест човека. Трудно можеше да се предположи, че се е случило нещо, от което всички са загинали.

Но след като се обърна стана ясно, че наистина е имало авария.

Бяха трима. Три мъжки тела лежаха до затворената врата като сламени кукли. Бяха мъртви.

Най-отгоре лежеше сивокос мъж с униформа на капитан от Технокорпуса. Невиждащите жълти очи гледаха към тавана. За другите двама не можеше да се каже много — само отличителните им знаци се виждаха ясно. Единият беше млад лейтенант, а вторият — кадет, чието лице се стори познато на ган.

Той се наведе на труповете. Пулс липсваше, дишане — също, но телата бяха още топли.

„Сигурно си въобразявам — помисли си Бойси. — Или тук е твърде топло заради близостта на Слънцето, макар че хладилните инсталации работят…“

Внезапно вдигна глава и се ослуша. Беше чул слаб шум.

Звуците бяха два. Веднага разпозна единия — Делта Четири се настройваше по камертоните, докато се приближаваше към главното помещение.

Но вторият звук? Ган погледна към заключената врата, до която лежаха телата. Като че ли зад нея имаше склад, където съхраняваха лентите с данните. Вратата беше солидна и можеше да се отвори само със специален ключ. Вече беше сигурен, че там има някой.

В стаята влезе Делта Четири и като видя труповете, бързо се приближи и се наведе над тях.

Когато се изправи, погледът й беше все така безизразен.

— Вече не трябва да се страхувате от него, майор Ган — изчурулика тя.

— От кого? — не разбра Бойси.

— От брат ми. Мъртъв е. Вече не бива да се безпокоим от него и от антиплановите му идеи.

— Брат ти? Но…

Започна да разбира. Наведе се и обърна главата на мъртвия кадет. Да, наистина го беше виждал и преди.

— Твоят брат?

— Братът на Джули Мартинит — поправи го Делта Четири. — Братът на моето тяло, точно така. Както виждате, той е мъртъв.

В погледа й нямаше и следа от тъга — сякаш обсъждаше капризите на времето.

Иззад заключената врата продължаваше да се чува шум, но Бойси не му обръщаше внимание. Братът на Джули Мартинит! Сега забеляза приликата — очите, овала на лицето… Делта Четири имаше заоблена брадичка, у юношата беше почти квадратна, но все пак това беше лице на мечтател.

Но Ган забеляза и още нещо. Приближи се, защото отначало не повярва на очите си. Но нямаше съмнение — кожата на трупа имаше златист оттенък, почти светеше.

Той огледа и другите двама. Същото!

Също както и машинен полковник Зафар, и Хари Хиксън, и съществата от Рифовете, тримата мъртъвци излъчваха мека светлина, сякаш далечното Слънце се отразяваше в медния шлем.

 

Бойси побърза да изведе Делта Четири от стаята. намери генерала и набързо му разказа какво е открил.

— Същата златиста светлина, генерале. Това е смъртоносно. Или… — спомни си за Хиксън, който уж бил умрял от фузоритна инфекция, а после се оказа, че е жив.

— Смъртоносно е — повтори той. — Това е фузоритна инфекция. Под микроскоп се виждат светещите фузоритни петънца в кръвта. Според доктор Сноу става дума за особен вид симбиоза, която е смъртоносна за хората.

— Фузорити, а? — проскърца гласа на Уийлър. — Значи пак тия проклети Рифове! Разбираш ли какво означава това? Звездната Рожба — ето какво! Сведенията ми се оказаха верни — той е някъде тук!

— Не е възможно. Претърсихме цялата станция.

— Нищо не открихме, генерале — повтори Делта Четири като ехо. — Освен мъртвите тук няма никого!

— Няма значение, той е тук. Ще го намеря и ще го заставя да ме заведе на „Общност“.

Ган си спомни за шума, идващ иззад масивната, заключена врата.

— Намерих някаква врата… Може зад нея да има нещо. Там открих телата…

— Напред! — извика генералът и се понесе в съответствие със собствената си заповед като задействан механизъм.

Бойси и Делта Четири го намериха в склада, където се съхраняваха консерви и незаписани магнитни ленти. Уийлър ровеше в запасите и отвреме навреме си подвикваше одобрително.

Обратният път дори и в слабото гравитационно поле на Меркурий беше изморителен и момичето спря по средата. Ган застана до нея и известно време се гледаха мълчаливо. Изведнъж се чу шум от гъсеничното шаси, което движеше съединителния шлюзов тунел. Звукът се предаваше през скалата и фундамента на станцията.

Значи имаше още един кораб или… техният крайцер се готвеше да излети!

Ган извика на момичето да го следва и побягна с всички сили.

Масивната врата, пред която лежаха мъртвите тела беше наполовина отворена, а труповете бяха изчезнали.

Генералът и Бойси без излишни приказки се заеха да обискират помещението. Гледаха под масите, зад апаратите, навсякъде.

— Изчезнали са — обобщи Ган.

— Изчезнали са — повтори и Уийлър.

— И откраднаха крайцера ви — добави трети глас.

Двамата мъже рязко се обърнаха. Сестра Делта Четири не си беше губила времето да търси, а беше влязла в съседната стая, където се пазеха най-ценните записи. Сега вътре имаше и нещо друго — младо момиче, което посветената побутваше пред себе си.

— Откраднаха кораба ви — повтори момичето. — Бяха трима. Отвориха вратата и избягаха.

Бойси почти не чуваше думите й. Мислеше за съвсем други неща — медна коса, лек загар, яркосини очи… толкова познато лице…

Момичето, което намериха в станцията на Меркурий беше същото, с което той се запозна преди няколко седмици на няколко милиарда километра от мястото, където се намираха сега.

Пред него стоеше Карла Сноу.