Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Звездното дете (1)

1

В деня, часа и секундата, когато настъпи пролетното равноденствие, най-близките звезди до Слънчевата система угаснаха.

Цяла дузина мигна едновременно. Блестящият Сириус и свръхплътният му спътник. Яркожълтите близнаци Алфа Кентавър. Мътната червена точка на Проксима… далечните пламъци на Ета от Еридан и 70-А от Змиеносец. И… самото Слънце!

Могъщите космически двигатели обявиха почивка. Синтеза на големи ядра от по-малки, трансформацията на излишната маса в енергия, промъкването на енергията през бушуващия газ, излъчването й в пространството — всичко това се прекрати.

На бреговете на земните океани, в кратерите на Луната, в марсианските пустини, на спътниците на Сатурн, в станциите на Космическия Заслон, на самите Рифове — многомилиардното човечество се сгърчи и усети страха. През Галалактиката премина фотонен шепот, стремителен като светлина:

— Звездната Рожба!

Така започна всичко.

Звездите угаснаха за няколко секунди. Първи забелязаха събитието жителите на Рифовете. След това бавният Плутон улови мигането на 70-А от Змиеносец. В същото време Нептун, пълзящ без да бърза по потопената си в мрак орбита от другата страна на Системата, забеляза отслабването на Сириус. На Земята, където грохналият Планиращ се усмихваше в златното си кресло, сигналите дойдоха едновременно. Подпухналото лице на стареца доби мрачно изражение, когато астрономите му доложиха за станалото. Планиращият побесня.

Първите доклади пристигнаха от подземната обсерватория, разположена в зоната на терминатора1 на Меркурий, където на дъното на кратера бавно се отместиха бетонните плочи и се отвори гърлото на шахта. От нея се показа сребрист купол. Изпод огромните полусфери към близкото Слънце бяха насочени десетки оптически и радиотелескопи, пирометри и камери. Върху купола блестяха гигантски букви:

„НАЙ-МОГЪЩИЯТ НАГРАЖДАВА НАЙ-ВЕРНИТЕ“

Във вътрешността на бронираната, термоизолирана, с прохладен въздух обсерватория трима астрономи не откъсваха очи от пулта със стотици индикатори и циферблати. Те чакаха.

Защото получиха предупреждение.

 

Старшият офицер отмести поглед от хронометъра и промърмори:

— Пет минути!

Другите двама мълчаливо наблюдаваха приборите. Сивокосият капитан от Технокорпуса виждаше колегите си в бледата светлина на екрана, която потушаваше проблясъците на скалите и индикаторите. На екрана плуваше изображение на Слънцето — златисто, набъбнало, с дебели пипала от свръхнакален газ. То бе увиснало ниско над изсечената линия планини на хоризонта.

Капитанът продължи да си мърмори под носа:

— Хайде, давай, готови сме.

Най-младият беше кадет от Технокорпуса — честолюбив юноша, успял да се сблъска със суровата действителност на службата и кариерата в Технокорпуса. Той се осмели да вметне:

— Готови за какво? Според мен това е блъф.

Старшият го погледна с жълтеникавите си очи, но премълча.

— Нима? — обади се третият — нисък и леко пълен лейтенант. Неотдавна беше получил новото си звание и гледаше на света оптимистично. — Значи заданието на Машината също е блъф?

— Чакай, не исках да кажа…

— Ясно. Но си забравил, че Машината следи за целия План. Ние изпълняваме частни задачи. Щом Машината се интересува от така наречената Звездна Рожба, значи така трябва.

Кадетът посочи огромното Слънце и сърдито възкликна:

— Виж! Кой може да изгаси това?

Лейтенантът вдигна рамене, а старшият офицер напомни:

— Остават четири минути.

По време на дежурството кадетът беше занемарил дисциплината. Намръщи се и погледна показанията на пирометрите.

— Температурата не мърда! Тук сме от три седмици и нищо не сме забелязали!

— И три години ще останем, ако Машината заповяда — рязко каза капитанът. — Тя не греши. Построили са я, за да управлява Плана. И не може да върши глупости като нас.

— Да, сър. Но няма нищичко! — възкликна кадетът. — Никакви големи петна, никакви звездни рожби!

— Научи се на търпение — посъветва го лейтенантът. — Или ще послужиш на Плана директно — в Банките за органи винаги имат нужда от резервни части.

Кадетът млъкна. Тримата се наместиха в креслата и се стегнаха с колани, без да изпускат от поглед изображението на Слънцето. С червен воал, обсипано с дребни петна, то бе увиснало над хоризонта като Око Господне. В кабината беше тихо. Само приборите прищракваха и свистяха.

— А пък аз съм го виждал като обикновена звезда — сякаш на себе си каза лейтенантът. — Не по-ярка от другите, даже и от Вега1.

— Били сте на Рифовете? — ахна кадетът.

— Две минути — недоволно напомни капитанът и многозначително погледна към лейтенанта, който кимна и продължи:

— Търсихме един човек… приятел на сестра ми. По-скоро годеник. Казваше се Бойси Ган. Той пък търсеше Звездната Рожба. Не открихме нито единия, нито другия.

— Никога не съм виждал Рифовете — в гласа на кадета звучеше завист.

— Там е красиво… Силициеви растения с шипове, които светят сами. Блестят като скъпоценни камъни и са толкова остри, че само при докосване пробиват скафандъра. Има и растение, което прилича на човешки мозък и е от чисто сребро. Срещат се и платинени, и златни кристали, а има и цветя-диаманти.

Кадетът шумно въздъхна. Капитанът се обърна. Презрението в погледа му беше изчезнало, отстъпило място на печал и страх.

— Заемете се със задълженията си, кадет! — заповяда той. — Рифовете са опасна тема!

— Да, сър — лейтенантът кимна и стана сериозен. — Там наистина е опасно. Видях чудовище, голямо колкото кон и с тяло на скорпион…

— Млъкни, идиот! Рифовете са опасни за Плана! Веднъж едва не се провали заради тях. И ако Звездната рожба се добере…

Не довърши, а само добави:

— Една минута!

Лейтенантът почервеня от обида.

— Извинете, сър, но не съм и помислял да започвам антипланов разговор. Ордите варвари, които се крият зад Космическия Заслон не са достойни дори да ги споменавам. Нека си вярват, че Звездната рожба е свръхчовек…

— Следете приборите!

И капитанът даде личен пример, като се втренчи в екрана. Но се сети за русата компаньонка, която му прошепна две думи: „Звездната Рожба“. Какво е станало с нея? Дали са я пратили в Банката за органи?

Нямаше време за спомени. До срока оставаха тридесет секунди.

Въпреки климатичната инсталация и добрата термоизолация на купола в обсерваторията беше горещо. По слепоочията на капитана блестяха капки пот.

— Двадесет секунди!

Погледът му се залепи за хронометъра. Черната стрелка догонваше червената, застанала неподвижно. Когато двете стрелки се припокрият, ще настъпи момента на пролетното равноденствие. И заплахата на Звездната Рожба ще се окаже блъф… или не?

— Десет секунди!

Вградените в тавана лампи угаснаха. Сега само отблясъците на индикаторите конкурираха сиянието на екрана.

— Пет!… Четири!… Три!

Двадесет записващи устройства се задвижиха. Хората дишаха тежко, сякаш въздухът в кабината не достигаше.

— Две!… Една!…

— Нула!

Капитанът преглътна и разтърка очи.

На екрана Слънцето гаснеше. Махнаха филтрите, но то въпреки всичко потъмняваше. Последно припламване — и край!

Слънцето изчезна, сякаш го бяха махнали от екрана. Капитанът чу как някой дълбоко въздъхна, след това изкрещя.

— Звездната Рожба! Това е той!

— Ослепяхме! — зарида вторият.

 

Така започна всичко.

Като кръгове от хвърлен в блато камък вълните на тъмнината плъзнаха из пространството. Три минути след настъпване на пролетното равноденствие вълната стигна купола на обсерваторията на Меркурий.

След по-малко от три минути тъмнината порази наблюдателите от орбиталните станции над вечно покритата с облаци Венера. Обхвана ги ужас, но не бяха ослепени от последното припламване на Слънцето, а продължаваха да виждат приборите.

За осем минути тъмната вълна достигна Земята. На огряната от Слънцето страна на планетата настъпи истински мрак. Обърканите хора спираха насред улиците, докато след няколко секунди се включи изкуственото осветление. Тези, които не знаеха за предупреждението, бяха обхванати от ужас. На тъмната страна и на Луната много астрономи онемяха при угасване на познатите им звезди. Някои от тях бяха чули за предупреждението и за Искането за Освобождаване. Останалите просто видяха как от небето изчезват ярките точки и как се промени до болка познатата картина.

После отново заблестяха. Само Слънцето остана тъмно в продължение на половин час.

В това време започна паниката.

Новината завари Планиращият в разкошното му златно кресло и веднага му развали настроението. Дебелото му, подпухнало лице пребледня от страх.

За това, което става, човекът на име Бойси Ган разбра по косвен начин. Успя да чуе как пазачите му шептят:

— Звездната Рожба…

Пред един от блоковете на Машината седеше момиче с отсъстващ поглед. Тя научи новината на език, разработен не от хора и който разбираха малцина. Името й беше Делта-4. Не изпитваше страх. Беше й все едно…

След това тъмната вълна се понесе по-нататък, в безкрайното пространство. След дванадесет минути обгърна Марс. Беше отложен грандиозния проект за добиване на кислород и вода от мъртвата кора на планетата. Заместник-Планиращият на Марс, който беше чел Искането за Освобождаване със собствените си очи, взе лазерния пистолет на ординареца си и се застреля.

За петнадесет минути сянката стигна до астероидите. По-голямата част от населението остана равнодушна. Те просто не знаеха какво става. Някои от тях работеха дълбоко под повърхността — добиваха ценни метали. Други бяха прекалено уморени от тежката борба за оцеляване и затова нищо не бе в състояние да ги изплаши.

Вълната се устреми към станциите на Плана на спътниците на Юпитер, угаси пръстените на Сатурн, погълна спътниците на Уран и Нептун и стигна до командния комплекс на Космическия Заслон, разположен на Плутон. Там я забелязаха съвсем случайно, когато погледнаха към Слънцето. Никой не се изплаши.

Тъмнината заля и Космическия Заслон — мрежа бойни станции, лазерни установки и патрулни кораби, бдителни и готови да защитят Плана на Човека от нашественици от Рифовете и от врагове като Звездната Рожба.

Страхът, обхванал екипажите на хилядите бавно въртящи се космически крепости, ги накара да изпратят аварийни сигнали към патрулните кораби, където завиха десет хиляди сирени. Замигаха лазерите за свръзка, предавайки страшната информация и сеейки паника и ужас.

След едно денонощие вълната достигна границата на Слънчевата система — ледените парчета замръзнал метан и амоняк. До Слънцето бе твърде далеч и гравитационните му лапи не бяха успели да сглобят от тези късове истински планети.

И накрая, когато всички предни постове на Плана останаха назад, вълната започна да залива Рифовете.

 

Тъмната вълна не представляваше нищо ужасно за Рифовете — за тези живи астероиди, изградени от многовековната работа на микроскопични вакуумни организми, наречени фузорити. Просто още едно събитие в живота, изпълнен с опасности и чудеса.

Самотният копач с досада погледна в посоката, където допреди малко светеше Слънцето, изрови от раницата си светещ кристал и отново се зае да кърти минерали.

На друг риф мисионер от Звездната Църква погледна часовника си, а след това и небето. Не се изплаши, защото очакваше събитието.

Обърна се към блестящият Денеб1, падна на колене и прошепна думи на благодарност. След това се върна към работата си — да довърши новия космоботуш. По професия беше дизайнер на обувки.

Тъмната вълна се промъкна в града на решителните, здрави и свободни хора — бегълци от планетите на Плана. Това беше крупно струпване на рифове, където се строеше голяма космическа армада от фузоритна стомана. Момиче на име Карла Сноу гледаше гаснещото Слънце и в очите й се появиха сълзи.

На друга жива скала един пастир грижовно прибра женския пространственик, заплашен от нападение на пиропод. Скрит зад кристал органично желязо, хвърляше погледи към разширения от бременността рифоплъх, като не забравяше да дебне бронираните убийци и да се опитва да ги прогони с изстрели от лазерния пистолет. Дори не забеляза, че Слънцето е угаснало.

Ето как започна това за всички мъже, жени и деца.

 

Тридесет и девет минути по-късно Слънцето отново избълва животворен поток светлина и топлина върху вече променения свят. Атомните му мотори заработиха с пълна мощност. Водородът се превръщаше в хелий, енергията достигаше повърхността и се устремяваше в пространството.

Три минути по-късно светлинната вълна удари купола на обсерваторията на Меркурий. Хиляди автоматични прибори и камери фиксираха станалото. Хлипайки от радост, ослепените астрономи сигнализираха с лазер на Земята: „Слънцето оживя!“

Но светлината достигна Земята преди съобщението.

Първите лъчи докоснаха мястото, където се бе разположил Планиращият. На рамото му седеше сив метален сокол, който хвърляше сърдити погледи. Очите му светеха с рубинов блясък, сребристите крила помръдваха. Планиращият разгъна един свитък и прочете заглавието:

ИСКАНЕ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ

Свитъкът бе донесен от личната му охрана. Намерили го пред вратата на кабинета. Там пишеше:

„Звездната Рожба настоява да се освободят всички негови последователи, които Планът на Човека задържа на служба чрез дистанционно управляеми нашийници.

Звездната Рожба настоява всички негови последователи, които са изпратени в Банките за органи, да бъдат приведени в естествен вид и освободени.

Звездната Рожба настоява така нареченият Космически Заслон да бъде демонтиран и да се разреши свободен достъп към Рифовете на Космоса от планетите на Плана и обратно.

Тъй като Планът на Човека се счита за неуязвим, Звездната Рожба е подготвила демонстрация на своите възможности с цел предупреждение. Точно в момента на пролетното равноденствие Слънцето ще бъде угасено, а най-близките дванадесет звезди ще премигнат.

Ако Планиращият не изпълни горепосочените искания, след демонстрацията ще бъдат приети по-строги мерки. Планът на Човека ще бъде унищожен.“

— Антипланови брътвежи! — заяви Планиращият. — Наглост! Предателство!

Възрастен полковник от Технокорпуса нерешително се обади:

— Сър, трябва да се вземат мерки…

— Мерки! — ядоса се Планиращият, а стоманеният сокол звънко приплясна с криле. — Какво казва Машината?

— Няма данни, сър — отвърна момиче с безразлично лице, облечена в халат с качулка. Гласът й звучеше като далечна музика.

— Няма данни? Ами, намерете! Изяснете каква е тая Звездна Рожба! Обяснете как успя да извърши това и как да му попречим, ако опита пак!

Полковникът се осмели да каже:

— Сър, вече няколко години получаваме сведения за така наречената Звездна Църква. По всичко изглежда, че тази нова религия е възникнала на Рифовете…

— Пак Рифовете! Трябваше да ги унищожим още преди двадесет години!

— Точно така, сър. Но не го направихме. Колонистите… тоест, моля да ме извините, варварите, обитаващи Рифовете, са измислили нова религия. Те се кланят на звездата Денеб — мисля, че е от Лебед. Въобразяват си, че на нейните планети се намира Раят. Жадуват да се преселят там, или поне част от тях. Макар че съвременен звездолет, движещ се сто пъти по-бавно от светлината би изминал тези четиристотин светлинни години за не по-малко от четиридесет хиляди…

— Не се отвличайте! — прекъсна го Планиращият. — Какво представлява тази Звездна Рожба?

— Ами-и… Сър, преди няколко години изпратихме там един специален човек, упълномощен да води разследване по случая. Името му е Бойси Ган, сър, и…

— Доведете го тук! Нали е на Земята?

— Да, сър, но… Той се върна по много странен начин. Фактически… — полковникът се обърка. — Трябва да призная, сър, че не знаем точно как се е върнал.

— Глупости! — изрева Планиращият. — Доведете ми го! Какво толкова не знаете? Доведете ми този Бойси Ган!

 

Това също беше начало, но за Бойси Ган всичко започна преди много месеци. По онова време той беше шпионин.