Есхил
Агамемнон (3)

Парод

ХОР

Вече десет години, откак Приам

страховитият враг

Агамемнон, а с него и цар Менелай —

двупрестолни, двужезли по воля на Зевс,

два юнака могъщи, чада на Атрей —

са повдигнали хилядокорабна рат

от тая земя

и на бой са потеглили с нея.

Те се носеха в бран с пронизителен вик —

като хищни орли

от безмерна болежка за свидни деца

над гнездата си, горе в простора, кръжат

и гребат със веслата на своите крила,

че напусто е бил

тежък труд по невръстно потомство.

Ала чува отгоре или Аполон,

Или Пан^[1], или Зевс тоя жалостен вик

на пернатите свои съседи, и той

изпровожда за тях

възмездителка и отмъщава.

Тъй проводи Атридите мощният Зевс

Против Париса^[2], против коварния гост.

За жена многомъжна^[3] в безбройни борби

отмаляваха воински тежки ръце,

Колене се подгъваха в беля прах

и се чупеха копия в първия бой.

Зевс отсъди така —

за данайци^[4] и за троянци.

Ето стана сега,

както стана. Изпълва се горка съдба.

С възлияние, с дар и със сълзи човек

не смирява суровия, пагубен гняв

на студени, безогнени жертви.

А пък ние, с презряната старческа плът,

не потеглихме в бран, а останахме тук

и подкрепяме днес

връз тоягите своята мощ на деца.

Че сърцето в детинските крехки гърди

е подобно на старото: няма духът

на войната. Какво е човек престарял,

на когото са увехнали всички листа?

Той пристъпва триног^[5], не по-силен е той

от невръстно дете,

като призрак сред бял ден блуждае!

Ти, о дъще на цар

Тиндарей^[6], Клитемнестро, царице, какво

се е случило? Що си узнала, кажи!

И каква новина

те накара да жертвуваш дари?

Че на вси богове, що закрилят града —

на небесни, на адски, на тръжници, — днес

връз олтарите, виж,

са запалени дари богати.

Тук един, татък друг — се издига дори

до небесния свод

светъл пламък, подхранван от кротката реч

на свещеното масло, което струи

дълбоко под царски чертог.

Туй, което е редно, което не е

светотатно, вести,

Излекувай тревожната моя душа!

Ту изникне в сърцето ми помисъл зла,

ту от жертвите дойде надеждата в миг

и прокуди от мен ненаситната скръб,

от която более духът ми.

 

Строфа

 

Мога да кажа за благи поличби, с които юнаци

тръгнаха в поход — нали богове са ми дали

мощ да пея

в моята старческа възраст, —

как два юнака^[7] с власт престолна, на млада Елада

сговорни вожди,

с копия в твърди ръце, поведе свирепата птица

срещу Тевкрида^[8];

птичи царе се явиха на вождите корабни —

                                        първият черен, а другият —

бял откъм гърба.

        И дойдоха отдясно, до царския дом,

        там, във гнездото открито;

стръвно разкъсваха зайка с утроба непразна — не смогна

от тях да се избави тя.

        Скърби, ах, скърби кажи! Но да възтържествува доброто!

 

Антистрофа

 

        Мъдрият войсков жрец^[9] вижда хищните птици, той вижда

        в зайцеубийсците двамата мощни Атриди,

        двата вожда.

        И тълкувателят рече:

        „До-ще ден, тая войска, ще превземе града на Приама

        Всички богатства,

        що е натрупал народът в царските кули, Съдбата

        силом ще грабне.

        Само дано божи гняв не разчупи юздата, кована

        в полята на Илион!

        Гневна е сега

Артемида^[10], пречистата — в този дворец

        лихите бащини псета

        бедната зайка разкъсаха със неродените рожби.

Тя мрази орлови пир!“

        Скърби, ах, скърби кажи! Но възтържествува доброто!

 

Епод

 

„Прекрасната грижовно бди

над крехките рожби на свирепи лъвове,

над малките бозайници на всяка

        полска твар, затова тя иска

        тия поличби да се е сбъднат.

        Птичите знаци дойдоха отдясно, но пак са злокобни.

Пеана^[11], изцелителя, зова!

        Нека не спира данайските кораби днес Артемида

        с вятър противен,

        нека не иска в замяна чудовищна жертва,

        извор на разпри в рода, на омраза и страх от съпруга!

        Страшна се връща отново

        хитрата Ярост, която мъсти за погубена рожба!“

        Жрецът обадил

        много сполуки, но също предрекъл,

        гледайки птиците, горка съдба за чертозите царски.

        Нему пригласяй!

Скърби, ах, скърби кажи! Но възтържествува доброто!

 

Първа строфа

 

Зевс! Който и да бъде той,

        нему щом е драго тъй,

        тъй го назовавам аз!

        Аз размислям и не знам

        със кого да го сравня:

        само със Зевс — като мисля как мога да махна

        своите напразни грижи!

 

Първа антистрофа

 

Бог, който някога е бил

        мощен, дързък и велик,

        сякаш че не е живял.

        Онзи, що дойде след туй,

        си отиде победен.

        Който от все сърце пее прослава на Зевса,

        той постига висша мъдрост.

 

 

Втора строфа

 

Зевс ни води към добро,

        той е дал могъщ закон:

        чрез страданието — ум!

        И насън

        капе връз сърцето страх —

        помни то зли дела — тъй човек

        неусетно става друг,

        мъдър. Божества престолни

        пращат този тежък дар.

 

Втора антистрофа

 

А по-възрастният вожд^[12]

        на ахейската войска

        своя жрец не укори —

        той прие

        мълком своя горък дял.

        Няма път, няма мир, вдигна глас

        цялата ахейска рат,

        дето спря срещу Халкида^[13],

        при авлидски брегове^[14].

 

Трета строфа

 

Задухал от Стримон^[15] противен вятър,

Бавен, съдбовен, глад, невярна пристан,

на стройна рат,

съсипват се дървото и въжетата,

напразно вече тъй отдавна чакат

и губят мощ аргивски млади воини.

Но жрецът призова

Артемида и с ясно слово

Възвести за ужасното средство^[16].

        Ах, не срази с толкова зло

        Вихърът лих двете сърца!

        Хвърлиха в скръб жезлите те

        и не сдържаха плача си.

 

Трета антистрофа

 

По-старият от вождовете рече:

„Беда голяма, ако не послушам!

И пак беда —

да жертвувам детето си, украсата

на моя дом, и тъй с момински кърви

да опетня ръцете свои бащини!

Кое не е беда?

Да напусна ли тази флота

и сгреша пред съюзни вожди?

        Щом, за да спре вихърът лих,

        трябва да дам нейната кръв,

        с право и те могат от мен

        да я поискат! Да бъде!“

 

Четвърта строфа

 

И след като зажегли мисълта си

в ярема на съдбата и настана

обрат съдбовен, нечестив,

нечист — позна той всяка дръзка мисъл.

Че първа лудостта с позорни речи

Подтиква смъртния човек

към дързост. И принесе той

във жертва свойта дъщеря,

за женоотмъстителния поход^[17]

        път на войската да стори.

 

Четвърта антистрофа

 

И ни молби, ни горък вопъл: „Татко!“,

нито моминска възраст пощадиха

войнолюбивите царе.

Бащата стори знаци на слугите

да се помолят, после — да я вдигнат

като козле, да я прострат,

увита в дрехите й, там,

връз жертвеника, да държат

затворени устата й прекрасни —

        клетвена реч да не каже

 

Пета строфа

 

Под нямото, суровото насилие!

Когато падна нейната шафранена

одежда, тя със скръбен взор

        жервоприносителите стрелна.

Подобно на картина, тя жадуваше

да проговори. В прежни дни

на бащини богати мъжки пирове

бе пяла тя с нежен глас — триж блажен мил баща

прославяше тя с песен

при третото честито възлияние^[18].

 

Пета антистрофа

 

А после — не видях, не казвам другото!

Не бяха всуе думите на Калхаса^[19].

Че дава Справедливостта

        знания на страдащите. Злото,

щом дойде, ще го видиш, не мисли сега!

Та да не знаеш е беда!

А то ще блесне с дневното сияние.

Дано с добро дойде то, както днес моли тя,

най-близката на царя,

едничката закрилница на Апия^[20].