Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Рифовете на космоса (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Не повикаха никого от обитателите на „президентите на Дикси“. Чак когато им разрешиха да се разотидат Рейлънд осъзна, че през цялото време е стоял със спрял дъх. Гатник го погледна и му намигна.

— Отначало с всички е така. После ти става безразлично.

— Какво е това? — потресен попита Стив, гледайки зад Гатник.

Онзи се обърна. По пътеката двама пазачи бутаха инвалидна количка с прикачени към нея множество апарати. Проводниците и тръбичките на апаратурата опасваха човека в креслото. От него беше останало много малко. Главата беше здраво обинтована, само на мястото на устата се виждаше отвор. Разните помпи, тръбички, цилиндри и други прибори жужаха и съскаха като живи.

— А-а, това… — Гатник не можеше да помаха, защото двете му ръце бяха потрябвали на някой друг. Затова се наведе напред и извика: — Здравей, Алек! Този път какво?

Бинтованата глава леко кимна, невидимите устни прошепнаха:

— Ти ли си, Гатник? Мисля, че само втория бъбрек.

— Гърлото ти все още е цяло — жизнерадостно заяви Гатник.

Те изпратиха с поглед отдалечаващото се кресло и се отправиха да обядват. Рейлънд не можеше да забрави срещата с „живия труп“.

— Не знаех, че поддържат живота, дори когато почти нищо не е останало от нас.

— Мисля, че Алек е особен случай. Той е най-възрастният в „Рая“. — В гласа на Гатник имаше неподправено уважение. — Тук е почти шест години.

Рейлънд нямаше особен апетит. Още повече, че след първите две-три хапки трябваше да се заеме с храненето на другаря си по маса. След това като че се поободри. По време на разходката след обяда Рейлънд мислеше за това, как добрата храна подобрява настроението. А това доказва… не, не, доказва просто, че дори обреченото същество, каквото е той, може да удави страховете си във вълните на физическото удоволствие. Реши веднага да се върне в къщата и да продължи с четенето на дневника…

В този момент някой го извика по име. Той се обърна и видя към него да тича Опорто.

— Я виж ти? Нима?!

Рейлънд се усети, че оглежда дребосъка за липсващи части. Как лесно това ти става навик!

— Като че ли всичко ти е на мястото, а?

— Тук съм само т два дни. Попаднах в партидата, която пристигна преди тебе. Видях те, като влезе… По-добре да си бях останал в Исландия. Теб не те обвинявам в нищо. — мрачно завърши Опорто.

— Извинявай.

— Няма защо. Къде си сега?

— При „Президентите на Дикси“.

— При тия стари развалини? Слушай, премести се в нашата компания! Имаме в момента две свободни места. А и момчетата са много добри. Нали знаеш как е? Отрежат ти това-онова, главата ти остава. Налага се да си търсиш умствена работа. Моят съсед намери „Лилавата“ — сборник с древноиндийски задачи. Предимно диофантови уравнения, но ако навлезеш в същността…

— Друг проблем ме мъчи сега — меко го прекъсна Рейлънд.

— Какъв?

— Как да се измъкна от тука.

— Ей, Стив, недей да откачаш! Ти си славен момък, имаш пред себе си години! Нима искаш…

— Да, искам! — горещо каза Стив. — Искам да се измъкна от тука, ясно ли е? И въпросът не е само в моя живот, въпреки че, честно казано, ми е доста скъп.

— Какво друго? Чакай, чакай. Сетих се. Момиче.

— Не, бе! Не е момиче. Или поне не съвсем. Има само частично участие. Другото е главно. Длъжен съм да прекратя това, което полковник Готлинт прави с пространственика.

— Стив, Стив… — мрачно започна Опорто. — Тези разговори нямат смисъл. Не разбирам…

Той замълча. Рейлънд го познаваше прекалено добре, за да разчита на продължение без покана.

— Кое „не разбираш“?

— Не разбирам. — нерешително продължи Опорто, — защо ти е точно това момиче? Според мен, едно друго момиче е по-важно за тебе. Помниш ли №837552… Забравих как се казваше…

Сякаш го удариха между очите! Рейлънд нямаше феноменалната памет на Опорто и този номер не му говореше нищо, но това явно е…

— Анжела Цвик! — прошепна той.

В паметта му изплуваха русите коси, сините очи, меките устни, чиито вкус почувства отново на своите устни. Само да чуе това име, и…

— Точно така, Анжела! Не си я забравил! — дребосъкът се наслаждаваше на ефекта. — Защо не й отидеш на гости? Тя също е тук. Живее в общежитието до езерото.

— Анжела — тук?! Нали работеше за полицията на Плана?

Рейлънд остана потресен. Нима Планът е започнал да утилизира собствените си тайни агенти?

— Да-а, — обади се Опорто. — Бих казал, че е тук. Или поне по-голямата част от нея. Сам ще видиш.

Отначало Рейлънд изпитваше известно смущение. Краката му бяха омекнали. Той неловко пристъпи към жената в инвалидната количка и нарочно дрезгаво произнесе името й. Срещна погледа и повече нищо не продума.

Анжела?

Тя нямаше ръце. Съдейки по подгънатото одеало, краката също липсваха. Само лицето не бе докоснато — синьо-зелените очи, високо чело, обрамчено със златиста коса… И същият глас — силен, плътен.

— Стив! Колко се радвам да те видя! — тя не се смути нито за миг, само малко се учуди. — Не гледай така! Знам как се чувстваш! Тук съм от двадесет и един месеца.

Рейлънд седна на тревата до количката. Все още се чувстваше тъпо и не на място.

Къщата на Анжела се намираше на малка полянка. Около нея имаше обработени лехи. Цветя! Не беше забелязал, че около къщите има цветя.

— Понякога си мечтаех да те срещна — тихо промълви Анжела. — След всичко, което се случи…

— Какво се е случило? — дрезгаво запита Стив.

Тя наклони брадата си и се чу жуженето на мотор. Явно бархетния шал покриваше пулта за управление. Креслото се задвижи. Лицето на Анжела се оказа срещу това на Стив и тя го попита от упор:

— Не ми се сърдиш, нали?

— Ти просто си изпълнявала своите задължения — продума Рейлънд.

— Мъдра мисъл… Ех, Стив! Толкова се радвам да те видя отново! Трябва за много неща да поговорим. Заведи ме при езерото.

Почти три години Рейлънд се готвеше за повторна среща с Анжела. Но сега забрави всички тежки думи, които му идваха на ума през дългите нощи в лагера със строга изолация. Говореше глупости, смееха се и му беше приятно… Приятно! Но нали точно тя му надяна железния нашийник!

— Когато работиш за благото на Плана, винаги считаш, че си прав! — забеляза тя, сякаш прочете мислите му.

Спряха на брега на езерото.

— Вече не обръщам внимание на обръча — промърмори Стив, едва сподавяйки прозявката.

— Разбира се, Стив.

Той опря гръб в ствола на една палма.

— Никога не съм мислил, че ще мога. Един човек в лагера ми казваше, че ще свикна, а аз…

Той замълча и се намръщи.

— Какво му отговори, Стив?

— Отговорих му — бавно произнесе Рейлънд, — че никога няма да престана да ненавиждам железния нашийник, освен ако не умра или не се нагълтам с наркотици.

Анжела се усмихна със спокойствието на китайски философ.

Едва влязъл в стаята си, Рейлънд нетърпеливо запрелиства дневника на бившия обитател на леглото. Имаше една записка, която много искаше да препрочете.

„Това е коварно място. Атмосферата, Бог знае защо, е толкова спокойна… Все за развлечения мислиш. Да върви всичко, както досега. Кейлън се върна от клиниката. Подсмива се. Сестрата му разказала виц. И той се смее, а двете му очи ги няма!“

Два дни по-късно:

„Вчера ми взеха и втория крак. Боли, но хапчетата помагат. Чудя се само, защо се отнасям толкова равнодушно към всичко? Спомням си за Кейлън.“

Рейлънд се намръщи, затвори тетрадката и отиде на вечерна проверка. Останалите „Президенти на Дикси“ вече бяха там и го поздравиха без особена радост. Той отлично разбираше каква е работата. Не харесваха разни новобранци да пренебрегват обществения живот в къщата. Но в момента дори и охраната не го интересуваше. Пазачите си вървяха между редиците и си четяха списъците…

Рейлънд мислеше за нещо много, много важно. Беше абсолютно уверен, че съзнанието му е ясно, както преди, но вече не обръщаше внимание на нашийника. Трябваше да направи някакво заключение, като съпостави този факт с написаното в дневника.

Какво заключение?

— Казах, да вървим!

Раздразненият тон на пазача върна Стив към действителността.

— Аз ли? Мен ли извикахте?

— Точно тебе! Отиваме в банката на тъкани!