Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Рифовете на космоса (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Банката за органи „Рай“ се намираше в Куба. На субметрото му трябваше почти един час, за да се добере до там. Но Рейлънд едва ли осъзнаваше колко време е изтекло.

Натикаха ги в сиво стоманено кълбо, много по-семпло от вагона на Планиращия. Когато сферата спря, Рейлънд, все още не на себе си от преживяното, излезе навън и застана пред масивна арка от бетон над железен портал.

Надписът върху бетона гласеше: „Ще възкръснеш в името на Плана!“

Стените мрачно сивееха с голия си бетон. Перките на вентилатора подаваха хладен, влажен въздух.

Посрещна ги пазач с бяла униформа. На куртката му бе пришито червено сърце. Майорът, конвоиращ двадесет и двата свежи живи трупа за банката за органи, с радост ги предаде под командването на охраната и се върна във вагона, без дори да се огледа. Той не обичаше да конвоира. Никой не обичаше тази работа. Това напомняше, че смъртта в крайна сметка е участ, която не може да се избегне. Майорът можеше да съобрази, че една грешка в работата му гарантира еднопосочен билет за „Рая“.

— Да тръгваме! — извика пазачът и двадесет и два ходещи комплекта резервни части вяло тръгнаха след него.

Тесен коридор. След него — дълга правоъгълна стая с дървени пейки. Те се настаниха на тях и зачакаха. Когато дойде реда на Рейлънд, той премина в съседната стая. Там девойка в бяла престилка хвана ръката му и я постави под поток ултравиолетови лъчи. Татуировката засвети призрачно, а момичето прочете името и номера.

— Стивън Рейлънд, веднъж минал през тази врата, твоят живот остава в миналото — произнесе тя в скоропоговорка. — Като самостоятелен индивид не си оправдал мястото си в системата на Плана, но тъканите на твоето тяло ще му служат. — Тя замълча, докато се прозяваше. — Моля за извинение, докъде бях стигнала? А, да! Желаеш ли да кажеш нещо, преди да преминеш през тази врата?

— Да кажа нещо ли? Какво може да се каже?!

— Тогава тръгвай!

Вратата се захлопна след него. Необратимо. Толкова необратимо, колкото и ако бяха сложили кръст над гроба му.

В началото бяха тестовете.

Рейлънд беше разсъблечен, измит, претеглен, измерен, осветен с рентген. Взеха му кръвна проба, образци от тъканите, почукваха го и го преглеждаха — като че ли забравиха само да го подушат и да го пробват на вкус.

Отрязаха късче от кожата и бързо го занесоха на лабораторната маса, където цяла бригада момичета го поеха и му направиха серия изследвания. В резултат на това бе съставена генетична карта на хромозомите, където всяка молекула се намираше на мястото си. После закодираха картата в двоични символи, които прикачиха към нашийника.

Това е интересно, помисли си Стив.

Ако донорът и получателят се различават много по генетичните си структури, присаждането на органи е невъзможно, дори и да се употребяват вещества, които подтискат съпротивата на организма. Започва формиране на антитела, и присадената тъкан се подлага на атака от новото обкръжение, в резултат на което загива. Като правило, след нея и пациента поема към оня свят.

Колкото по-сложен орган се присажда, толкова повече трябва да съвпадат генетичните карти. Например роговицата лесно се присажда от едно око на друго, защото тъканта й е груба и примитивна; може да се прелива кръв — тази тъкан е не по-сложна от роговицата. Но по-специализираните органи могат да се присаждат без вещества, които да подтискат антителата само при близнаци. Подтискащите вещества действат приблизително като антиалергически препарати и увеличават съвместимостта на тъканите, но дори и в този случай генетичните структури трябва да са колкото може по-близки.

Тези мисли за известно време го отвлякоха от по-мрачните мисли за бъдещето. А там, в бъдещето, го чакаше Смъртта от Хиляди Рани, макар и анестезирана и смекчена.

След завършването на всички тези процедури Рейлънд бе оставен на спокойствие. Това донякъде го удиви — той мислеше, че ще го пратят в някоя килия. Но вместо това се оказа в парк, достоен за почивка на милионери.

Под краката му имаше плътен килим от трева, от небето припичаше топлото карибско слънце, клонящо към залез. Под дърветата на парка се гушеха къщички с уютен вид.

Невярващ на очите си, Рейлънд направи крачка навън, сред цялото това великолепие, но стреснато се огледа и попита пазача:

— Какво трябва да правя сега? Къде да отида, за да се регистрирам?

— Никъде — тихо отвърна пазачът, докато затваряше вратата. — Вече няма да се налага да се регистрираш.

Рейлънд, окончателно объркан от тези думи, тръгна към водата, която проблясваше в края на широката зелена алея. Тази посока не бе по-лоша от която и да е друга.

Никога досега в живота си Стив не беше попадал в такова положение — без заповеди, без регистриране. И това го безпокоеше не по-малко от перспективата да го разфасоват на съставните му части. Новото усещане така го завладя, че едва успя да чуе репликата, отправена към него.

— Ей! Новият! Върни се!

Рейлънд се обърна.

Човекът, който го викаше, беше около около петдесетгодишен — така да се каже, в разцвета на силите си. Беше здрав мъж, със загар и гъста къдрава коса. Погледнато статистически, очакваха го още четиридесет години приятен живот.

Такъв образ възникна в мозъка на Стив за част от секундата, преди да види истинският собственик на този плътен глас.

Към него куцукайки се придвижваше абсолютно плешив мъж. Той се подпираше на някаква издялана тояга, почти патерица, защото на мястото на краката се виждаха чифт протези. След миг, когато през листата на дърветата си проби път слънчевата светлина, Рейлънд забеляза, че кожата на главата на този човек е заменена с пластмасово покритие. Освен това, на мястото на едното око имаше превръзка, а друго парче пластмаса покриваше дупката, където би трябвало да е дясното ухо.

— Чакайте! Вие преди малко ли пристигнахте?

Странно бе от тази човешка развалина да излиза такъв дълбок, резониращ глас.

— Да, току-що — отговори Рейлънд. — Казвам се Стивън Рейлънд.

— Играете ли бридж?

Стив за секунда се ококори, но успя бързо да се съвземе.

— Боя се, че не.

— Проклятие! — мъжът се намръщи и се видя, че и веждите му липсват. А шах?

— Да, малко.

— Моля ви, говорете по-силно — и той обърна оцелялото си ухо към Рейлънд.

— Казах „да“!

— Е, все пак е нещо — заяви мъжът с все още недоволен вид. — Може би ще се научите да играете и бридж? Мие сме добра компания. Няма грубости, не си правим номера. Аз съм най-стария в нашата къща — похвали се той. — Погледнете ме! Не е останало много, нали? А съм тука по-дълго от всички.

— Искате да кажете — бавно попита Стив, — че мога да избирам в коя къща да живея? Но аз не знам тукашните правила!

— Тук правила няма. Впрочем — въздъхна мъжът, — забранено е да се биете с повреждане на органи. Никакви опасни игри, иначе ще ви утилизират изцяло, разбирате ли? Нали вашето тяло вече не ви принадлежи, то е станало собственост на Плана, и вие сте длъжен да се грижите за него. — Той направи крачка напред, облегнат на тоягата-патерица. — Е, какво ще кажете? Послушайте съвета ми, елате с мен. И не слушайте тези от другите къщи. Ще ви примамват с тенис на маса, но каква полза от него, ако утре не можете да държите хилката? — Мъжът се усмихна и се показаха два реда изкуствени зъби. — Да се запознаем. Казвам се Уайтхарт.

Отстъпвайки пред увещанията на напористия едноок мъж, Рейлънд го последва. И не сбърка. Някои къщи имаха запустял, неугледен вид, обитателите им имаха оклюмал вид. Домът на Уайтхарт поне беше оживен.

Колкото и да е чудно, но на Стивън „Рая“ му изглеждаше доста приятно местенце. Даваха отлична храна. Продуктите бяха само натурални — нали тъканите трябва да се поддържат в добро състояние. Имаха и много свободно време — донорът трябва да е в добра форма… Тук имаше дори свобода. Поне така се изрази Уайтхарт. Вярно, после се смути. Рейлънд разбра — „Рая“ беше един затвор, чийто стени се издигаха извън полезрението. От друга страна, обитателите на това място не се страхуваха, че ще направят някоя фатална грешка — по-фатално от банките за органи не съществуваше. Пък и пейзажа не предразполагаше към тъга — къщи, разхвърляни по зеления тревен килим, хълмове, украсени с палми, езеро с истинска риба, оградено с кедри и дъбове, синьо тропическо небе…

Обитателите на общежитието, където се засели Рейлънд, се наричаха „Президентите на Дикси“. Вече никой не си спомняше кой нещастник, обречен на утилизация, е измислил това име. Съгласно уговорката тук живееха само мъже. Но като цяло в „Рая“ не се спазваха манастирски правила — имаше общежития, където живееха заедно мъже и жени, и от там вечер се разнасяха стонове и смях. Това също беше позволено.

Вечер, слушайки разговорите между своите съквартиранти, Рейлънд откри някои неща, които силно го удивиха. Например, в отсрещната къща живееше цяло семейство. Странно. Какво ли престъпление е извършило това семейство Минтън?

Рейлънд много добре знаеше принципите, залегнали в основата на банките за органи. Подробно му бяха разяснени по време на пътуването със субметрото насам. Нима в системата на Плана имаше макар и един човек, който да не знае тези принципи?

Всеки инвалид в системата е задължен да внася своя дял в общото дело за благото на цялото човечество. Ако неумението или нежеланието не му позволяват да изпълни възложената задача, тогава той внася своята лепта по друг начин — неговите крайници, органи и други тъкани отиват за лечение на по-ценните граждани на Плана.

Този процес, разбира се, е много по-привлекателен за пациента, отколкото за донора. Но точно в това се заключаваше суровата справедливост, утехата, помагаща да се преглътне по-лесно това, което така или иначе ще се случи. Благополучието на човечеството е по-важно от благото на отделния индивид!

И все пак…

Една натрапчива мисъл безспокоеше Рейлънд.

Той беше чувал за много хора, утилизирани в банките за органи, но така и не можеше да си спомни нито един човек, получил нови органи.

Да се мисли за това вече беше късно, и Рейлънд се съсредоточи върху загадката на трите безпаметни дни. Вече истински се опасяваше, че наистина е притежавал тайната, способна да преобрази Плана на Човека.

След като погледа известно време играта на карти Рейлънд легна на койката и напрегна паметта си.

Дали на вратата не се е почукало два пъти? Първият път в петък, вторият в понеделник. Ако Хорък наистина е идвал, то какво съобщение би могъл да е донесъл? И даже ако можеше да се изобрети нереактивен двигател, каква опасност би представлявал той за Плана? Кой още, освен Дондъривоу е извън властта на Машината?

Стив не можеше да намери отговорите на тези въпроси. Мъглата, в която бе потопена паметта му се сгъсти. Дори и пухкавото лице на доктор Трейл успя малко да избледнее. Рейлънд вече не подскачаше при спомените за хилядния допир на електродите. Той изостави безплодните опити и заспа. Сънува, че е изобретил нереактивен двигател.

На външен вид приличаше на обикновена седалка. Седнал отгоре, Рейлънд летеше през джунгла от трепкащи петолъчни звезди. По петите го следваше генерал Флаймър, яхнал пространственика. Флаймър пришпорваше горкото животно, а то жално пищеше.

— Стани! Стани! Всички да стават!

Рейлънд се събуди веднага. Тъкмо сънуваше, че се намира в банка за органи и изведнъж се оказа, че наистина е така.

Той седна и разтърка очи. Отсрещното легло повече приличаше на склад за хирургически принадлежности, отколкото на място за спане. На кресло с колела бяха монтирани петдесет килограма стоманени, медни, гумени и пластмасови заместители. По-голямата част от съквартиранта му се намираше в креслото, а не в леглото.

Рейлънд делеше стаята с човек, който някога е бил пълен и с розово лице — това личеше от все още оцелелите тъкани — и с отвратителен характер. Казваше се Адлън.

— Хайде, Рейлънд — прошепна той с тънкия шепот на неотдавна оглушал човек. — Знаеш реда. Помогни ми.

— Добре.

Имаше предостатъчно време до сутрешната проверка и закуската. Иначе старите обитатели не биха успели да прикачат своите изкуствени ръце, крака и така нататък. Като нов и свеж образец, засега незасегнат от утилизацията, Рейлънд имаше някакви задължения. Младшите жители се грижеха за старшите. Естествено, старшинството не се измерваше с години, а с време на пребиваване в „Рая“. Системата беше справедлива и, както обясниха на Рейлънд, укрепваше загрижеността за собствена изгода.

— Пак ще си говорим, когато и от тебе отрежат някое и друго парче — мрачно предрече Уайтхарт.

Сутрешните разговори бяха много по-недружелюбни, отколкото вечерните. „Странно“ — помисли си Рейлънд, докато слушаше. — „Явно това е обичайната раздразнителност, присъща на всички хора след ставане от сън.“ Обаче даже жалките човекоподобни отломки — „гумените“, както ги наричаха тук, — разсъждаваха на висок глас в съседната стая за плановете, щателно сверявайки разписанието на патрулния обход на територията от вертолетите на охраната.

Вече от двадесет минути Адлън разправяше, че е възможно да се отплува зад крайбрежните рифове, където да те чака верен приятел с гумена лодка — ако имаш такъв приятел. Беше и смешно, и тъжно да го слушаш — та от него беше останало толкова малко, че едва ли си струваше да рискува да бяга. Още повече, че снощи го бе обладало пълно смирение.

— Разбери, синко — каза тогава Адлън. — Всички сме попаднали тук ненапразно. Заслужили сме си го.

Да, едното не пасва с другото.

Изведнъж Рейлънд си спомни, че през нощта нещо му пречеше да спим нещо го бодеше в ребрата. И щом Адлън излезе с моторизираното си кресло, той вдигна матрака и откри плоска алуминиева кутийка. Стив нетърпеливо отвори капака и изсипа съдържанието навън — захар на бучки, лист с план на местността и жалки фалшификации на заповеди за пътуване от Машината. Имаше и една тетрадка — дневник на предишния обитател на стаята, обозначил се само с инициалите си: Д. У. Х.

Ако се съди по датите, притежателят на дневника е изкарал в „Рая“ три години. Първата записка съдържаше трезва, сурова оценка на положението:

„16-ти юни.

Днес сутринта ни докараха в «Рая». Не мога да избягам от тук. Дори и да мога да се измъкна, все едно няма къде да избягам. Но ако изоставиш надеждата за спасение, това би означавало моментална смърт. Затова ще се опитам да избягам. Нямам намерение да оставам дълго тук.“

Последната записка, явно писана с полупарализирана ръка, бе далеч по-нерешителна и нереално обнадеждаваща:

„Мес. май, струва ми се — 9-ти.

Една мин. преди пров. Мис., че намерих! Нкой нкога не поглеж. към улея за труповете. Познавах хра, изглеж. по-добре от мен, които — о-оп! — ндолу по улея и право в лодката. Затва — днес през нощта. Най-вжното е още една пров. Остав. са доста от мен. Ако усп… Звънеца. Останал. после.“

Но останалите листове бяха празни.

Рейлънд пъхна дневника под матрака и тръгна към столовата.

Уайтхарт не излъга за храната. В „Рая“ нямаше нормирани порциони. Захар колкото искаш. Кафе. Истинско мляко. Плодове, топли бисквити, спагети с натурален доматен сос… Рейлънд буквално преяде. Чувстваше се далеч по-добре. Като че ли наоколо стана по-светло и по-спокойно. Съседите му престанаха да мрънкат и да кроят безсмислени планове за бягство. Отнякъде вече се чуваше и смях.

Рейлънд се сети за дневника и насочи разговора с Уайтхарт към бившия обитател на стаята.

— А-а, стария Дени — проточи едноокият. — Задържа се цяла вечност. Сигурно организмът му е бил много особен и рядък. Всичко свалиха от него! На края се държеше само на механично сърце и изкуствени бъбреци. Забавен момък, като започне да свири…

— Какво стана с него?

Уайтхарт се намръщи.

— Взеха едновременно и двата бели дроба. Да-а, жалко. Но той докрай си имаше ръце — от раменете до ноктите на пръстите.

В това време се разнесе звън.

Проверките се провеждаха три пъти дневно. Всеки бе длъжен да присъства. Ако не си там — чака те пълна утилизация. Поне така разправяше Уайтхарт.

Охраната, облечена с бели униформи с пришити на гърдите червени сърца, сновеше между нестройните редици и сверяваше татуираните номера с тези в списъците.

— Гатник, Фейведър, Брийн, Морчънд — заизрежда пазачът, отговарящ за „Президентите на Дикси“. — Днес няма нищо за вас, момчета. Алдън, Хенсли… Хенсли? Какво става, бе? Защо е в списъка? Нали още миналата седмица го разфасоваха? — Пет-шест гласа потвърдиха и той зачерта името от списъка. — Скапана администрация! Така-а, а ти кой си? А-ха, Стивън Рейлънд. Добре дошъл. За сега си свободен… Уайтхарт… Да вървим, старче. Днес е твой ред.

Рейлънд побърза да се махне. Наоколо всички се смееха, чувстваха се свободно. Стив обаче почувства, че доброто му настроение от закуска се изпарява при вида на Уайтхарт и съпровождащия го пазач.

Ако не днес, то утре името му ще попадне в списъка и тогава… Трябва нещо да се направи, и то веднага.

Измъкна отново дневника изпод матрака, мина през задния изход и си намери усамотено слънчево местенце на върха на хълма. Облегна се на каменната ограда и отвори тетрадката. Нищо не пишеше за миналото на покойният Д. У. Х. Който и да е бил, не му е липсвал ум. Веднага е започнал системно изучаване на мястото, където го е захвърлила съдбата.

От записките, направени през първите няколко месеца, Рейлънд успя да извлече полезна информация.

В този момент обитатели на „Рая“ са 327 човека, включително 12 деца под 18 години (… и какво са направили, за да ги пратят тук?)

„Раят“ не е единствената банка за органи. Има още няколко подобни заведения. Две партиди „осъдени“ са изпращани в неизвестно направление — най-вероятно да попълнят запасите от материали в други банки.

От вътре стената не се охранява.

На проверка излизат до 12 пазача, а веднъж Д. У. Х. преброил 15 човека външна охрана.

„Раят“ заема територия от 100 акра. В дневника имаше карта, поправяна много пъти. Бележките по нея предупреждаваха, че горната част на стената е защитена с електричество, а на дълбочина е най-малко 15 метра под земята.

Явно някой се е опитвал да копае до тази дълбочина.

Откъм морето пази стоманена мрежа. Акулите правят опита за преминаването й безсмислен.

Стената е непрекъсната. Нейната монолитност се нарушава само от сградата за пропускане на новодошли и съпътстващите постройки — клиниката, администрацията, енергостанцията, санитарното отделение. В последната постройка се намира и улеят за труповете, който е привлякъл вниманието на Д. У. Х.

Тази сграда се намираше близо до брега. Един тръбопровод я свързваше с лодка, по-скоро шлеп, който товареха с остатъците на обитателите на „Рая“ и други отпадъци, вземаха го на буксир до определено място в морето и там се освобождаваха от товара.

Рейлънд замислено се наведе над картата.

Само улеят даваше някакви надежди. Собственикът на дневника не се е сетил веднага за него, идеята е дошла чак след няколко месеца, когато, ако се съди по записките, вече не е можел да мисли трезво. И все пак…

Разбира се, заслужаваше си да се помисли над този вариант. Много е възможно бягството от там да успее.

Въпросът е къде ще отиде след това.

Отхвърлил засега мисълта за бягство Рейлънд започна внимателно да прелиства дневника. Престана да чете чак когато откъм общежитията чу шум и се досети, че е време за обедната проверка.