Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Рифовете на космоса (7)

СЕДМА ГЛАВА

Новото положение на Рейлънд като ръководител на Груповата Атака не събуди някакви особени симпатии у колегите му. Но това не го вълнуваше, защото бе изцяло погълнат от работата. Важна роля играеше и Опорто, чиято дарба за светкавични изчисления спестяваше много време. Разбира се, един компютър би бил още по-бърз, но заданията за него трябва да се кодират и декодират.

Самият проблем се оказа костелив орех. Рейлънд не можеше да намери от къде да тръгне, да открие някаква отправна точка за работа. На този етап не трябваха много сметки и разчети, но Опорто се оказа полезен и в друго отношение — имаше безпогрешен нюх за клюки и новини и държеше Рейлънд в курса на всички събития в Групата.

— Флаймър е в лошо настроение — съобщи дребосъкът. — Затворил се е, никъде не излиза.

— Добре… — разсеяно отвърна Рейлънд. — Слушай, къде отидоха тия „Физически константи за уравненията на равновесното състояние“?

— Намират се под индекс 603.811 — търпеливо обясни Опорто. — Има слухове, че Флаймър е започнал спор с Машината. Непрекъснато вървят съобщения в двете посоки.

— Какво-о? — Рейлънд спря до него, забравил за поръчаната книга. — Никой не може да спори с Машината.

— Тогава не знам как да го наричам — вдигна рамене Опорто.

— Генерал Флаймър дава рапорти — обясни Рейлънд и извика с пръст скучаещата в ъгъла Вера. Тя охотно се отзова, видя заповедта, нацупи се разочаровано, но послушно тръгна да вземе книгата.

— Не се и съмнявам — отговори Опорто. — Нещо получавал ли си от Дона Криири?

— Не.

— Чух, че в момента се намира в Порт Канаверал.

— Нейна си работа — отряза Рейлънд. — Дъщерята на Планиращия има много причини да излети в Космоса, не се съмнявай.

— Аз не се съмнявам — съгласи се Опорто. — Но…

— Можеш да се заемеш с работата си — каза Рейлънд и с това прекрати дискусията.

Обидената Вера донесе книгата, той провери няколко цифри и предаде листа с разчетите на Опорто.

— Ето. Да не скучаеш.

После стана и огледа разсеяно стаята.

Намираха се в А-секция, която се занимаваше с теорията на Хойл. Тук работеше цяла Подгрупа. „Все едно — помисли си Стив. — Всичко е само загуба на време.“

— Лесна работа — жизнерадостно се обади Опорто и се зае с уравненията. Само след няколко секунди Рейлънд получи лист с разчетите, прегледа го и го постави на масата на един от помощниците. Задачите бяха рутинни и можеше да се довери на другите. Точно затова всичко беше чиста загуба на време. Проблемите са разнищени, остават математическите разчети. След това ще може да отговори на въпроса на Машината.

Впрочем Стив вече знаеше отговора.

При какви условия е възможно да нарасне количеството на водорода в междузвездното пространство? Много просто. Голяма част от отговорите дава фундаменталната теория, останалите се намират лесно след анализа на данните от експедициите на Лескюри.

Има ли възможност да се задържи или редуцира процеса? Също просто. Едва ли хората биха могли да управляват процесите, формиращи звездите. В краен отрязък от време, с крайни възможности на технологиите, вероятността за успех е равна на нула.

Но какво говори самият факт, че изобщо се поставят такива въпроси? не говори ли за отчаянието на Машината? Макар че за нея трудно може да се употреби такъв израз…

— Хайде, Опорто — извика Рейлънд на приятеля си. — Да отидем да видим рифоплъха.

Съществото се намираше в секция „В“. Там нещата вървяха от лошо по-лошо.

Нереактивна тяга! Да се създаде такъв двигател е невъзможно, това е! Ако Рейлънд нямаше пред очите си жив и реален пространственик, можеше да се закълне във всичко, че Нютон е бил и си остава прав. Преди няколко века той е извел уравнение, че всяко действие предизвиква противодействие, равно по сила, но противоположно по направление. Този закон е валиден за всяко същество, което се движи по Земята. Микроскопичната инфузория се придвижва, като оттласква с ресничките пропорционално количество вода. Същото важи и за вертолетите, и за корабните винтове в морето. реактивната струя тласка ракетата — масата от разтопени молекули лети от дюзите в една посока, масата на корпуса — в противополжната.

Действие и противодействие!

Законът много лесно се описва с уравнение — масата по ускорението е равна на масата-прим по ускорението-прим. Как да се усъмниш в такава истина?!

Въпреки това едно наплашено същество от открития космос нагледно опровергаваше този, на пръв поглед, фундаментален закон. То висеше във въздуха, без да се отблъсква от нищо, обвинявайки по този начин най-великият гений на човечеството, че е последен глупак. Пространственикът се движеше без абсолютно никакво реактивно взаимодействие. Това, което му позволяваше да се рее във въздуха (Рейлънд го нарече „факторът Х“), не предизвикваше въздушни смущения: не задействаше чувствителните датчици, не се регистрираше на фотографски плаки, електроскопът бездействаше, магнитната стрелка също не реагираше, не пораждаше измерими изменения в силовите полета, не увеличаваше теглото на клетката, не генерираше звукови вълни, не оказваше влияние на метаболизма на самото животно, не оставяше следи в камерите за регистриране на елементарни частици…

От друга страна, „факторът Х“ се проявяваше по някакъв начин. Той оказваше влияние на работата на мозъка на пространственика — в такъв момент енцефалограмата на животното определено се променяше. Този фактор влияеше на другите млекопитаещи. Това бе забелязано случайно, когато в шахтата попадна една котка. Рифоплъхът излетя и в същият момент котката изскочи от шахтата с извит на дъга гръб, настръхнала козина и святкащи очи.

Освен всичко друго, „факторът Х“ даваше нереактивна тяга. Каквото и да бе това, то повдигаше пространственика от дъното на клетката.

Веднъж го омотаха във вериги с общо тегло над шестстотин килограма. Като на майтап съществото излетя с веригите толкова леко, както и без тях, и се носи из въздуха близо един час, като нещо си мъркаше.

Такава загадка би изкарала от равновесие всеки изследовател. Поне пространственикът се чувстваше по-добре в последно време, макар че това не беше утешение. раните му зараснаха, симбиотите частично оживяха. Животното сана по-подвижно, по-енергично.

Дона Криири ще е доволна.

Само че от сътрудниците май никой не беше доволен от Рейлънд. Генерал Флаймър си седеше в апартамента и излизаше само за да прави злостни забележки и да се мотае където не трябва. Другите висши офицери от Групата не можеха да се скрият по примера на бившият си началник, защото си имаха непосредствени задължения, но и те се постараха да засвидетелстват на Рейлънд своята неприязън.

Единствено майор Чатърджи се държеше дружелюбно, но той си беше такъв про природа. При ежечасното си явяване на рапорт той не досаждаше — ако Рейлънд е зает, майорът търпеливо чакаше зад гърба му. Ако е свободен, задавеше минимум въпроси и си тръгваше, а Стив бе уверен, че всички сведения ще постъпят веднага в Машината, след което още попаднат при генерал Флаймър. Но не виждаше причини да се намесва.

Рейлънд си имаше работа.

Веднъж Опорто му каза:

— Слушай, тука има нещичко за твоята приятелка.

Рейлънд вдигна поглед от листа, който четеше в момента.

— За кого? — в началото наистина не можа да съобрази, но после се сети за предишните намеци на Опорто. — А, за мис Криири ли говориш?

— Да. Отишли са с татенцето на Луната.

— Прекрасно — Стив се постара да не се издаде с глас. Но кого всъщност лъжеше? Себе си?

Рейлънд старателно криеше от Опорто интереса си, но не можеше да скрие от себе си, че при всяко споменаване на името Дона Криири нещо в него трепваше.

Опорто се облегна лениво на масата.

— Не съм уверен, че е прекрасно, Стив — произнесе той с безпокойство. — По-добре да бяха си останали вкъщи и ида оглеждат отблизо какво става. Чу ли за катастрофата в парижкия тунел на субметрото?

— За какво?

Рейлънд уморено избута настрани пачката доклади и мигайки, се вгледа в приятеля си. Очите му горяха от преумора. „Трябва да си отспя“ — помисли си Стив. Или не, май не си струва. Така или иначе за сън се полагат осем часа за две денонощия. Като изхвърли от главата си мисълта за почивка, Стив запита отново:

— За какво, по дяволите, става дума?

— По пътя от Финландия парижкото субметро е катастрофирало. Срутил се е тунелът. Повече от сто човека са безследно изчезнали. Явно са загинали. Тунелът се е срутил на дълбочина около хиляда и петстотин километра. Ясно ти е що за „пропадане“ е било.

Рейлънд беше потресен.

— Не е възможно! Тунелите биха могли да се срутят, но не и внезапно. Кой, ако не аз, ще знае това? Три часа преди аварията кръговото поле започва да отслабва, и вагонът може винаги да се спре!

— Стоте загинали пътници биха били радостни да чуят това — каза Опорто.

След кратко мълчание Рейлънд уморено добави:

— Може да си прав. Планиращият би трябвало лично да следи за подобни злополуки… Здравейте, майоре!

Усмихнат, в стаята влезе майор Чатърджи и дружелюбно ги погледна над рамките на очилата.

— Някакви новини, мистър Рейлънд?

Докато Стив ровеше из докладите, Опорто съобщи:

— Говорехме си за катастрофата под Париж, майоре.

Очите на Чатърджи станаха непроницаеми. Настана неловка тишина.

Рейлънд изведнъж разбра, че майорът живо се интересува от аварията на субметрото. Странно, какво ли отношение можеше да има Чатърджи към катастрофата? Но мозъкът беше прекалено уморен, за да доразвие тази мисъл. Стив намери листчето, което търсеше, и го подаде. майорът прегледа бележката с исканията набързо, след това се зачете внимателно. Като че ли косата му се изправи, въпреки че бе подстриган като таралеж.

— Скъпи Рейлънд — запротестира той. — Това оборудване…

— Консултирах се с Машината — каза Рейлънд и уморено махна с ръка към телетайпа.

Чатърджи отиде до него и прочете:

„Действия. Искането одобрено. Действия. Свържете се с майор Чатърджи. Информация. Източникът на енергия в «Черният кръг» не удовлетворява искането.“

— Но, драги Рейлънд — повтори майорът с вид на мъченик. — Въпросът не е само в източника на енергия. Вземете предвид и другите съоръжения!

— Всичко, което Планът изисква, трябва да го получи! — изрецитира Рейлънд и изведнъж настроението му се повиши.

— Разбира се, разбира се. Но… — Чатърджи отново погледна списъка. — И без това имате електронно оборудване за цял университет. И искате още! Част от апаратите не са безопасни. Трябва да разберете, че след инцидента, за който спомена мистър Опорто, не можем да си позволим за рискуваме!

— Това какво отношение има към работата на Групата?

— Планът не търпи случайни инциденти. Исканото оборудване заплашва с радиоактивно облъчване, а в „Черният кръг“, „Сивият триъгълник“, „Зеленият полукръг“ и „Сребърният квадрат“ работят повече от осем хиляди човека. Не можем да рискуваме тяхната безопасност!

Рейлънд многозначително почука по телетайпа.

— О-ох! — въздъхна майорът. — Щом Машината разрешава… — той се замисли и изведнъж стана пак весел. — Измислих! Трябва ни една ракета в орбита!

— Какво? — Рейлънд не можа да разбере веднага.

— Трябва да изведем една ракета в орбита и там да разположим цялото оборудване — разгорещено заобяснява Чатърджи. — Защо не? Ще го управлявате от тук. Ракетата ще уредя веднага. Можете да я напълните и с най-опасните апарати и прибори. Какво ни интересува някакъв заблуден пространственик, а? — засмя се той и намигна.

— Добре — съгласи се Стив, макар и не докрай убеден. — Може и така.

— Разбира се, че може! Ще ви обезпечим телеконтрол с дистанционно управление. Вие си работите в лабораторията, а оборудването лети в космоса. можете да провеждате всякакви експерименти. Ако случайно нещо се взриви, ще пострада само ракетата.

Майорът изскочи от стаята, обладан от желание за работа.

Колкото и да е чудно, но Планът на Човека беше способен на чудеса — ракетата бе подготвена и изстреляна за четиридесет и осем часа. Рейлънд така и не я видя. Той провери приборите на борда през монитора, даде си съгласието и видя на екрана как към небето се устреми огнеопашата птица. И веднага се зае за работа.

Единственият сигурен факт относно рифоплъха и неговата нереактивна тяга бе този, че тази тяга не се поддаваше на регистриране. Изследванията на Групата доведоха и до друго откритие — високопродуктивна ядрена реакция, при която се отделя повече енергия, отколкото е изразходвана за нея. Това беше напълно възможно и, освен всичко друго, потвърждаваше предположението, че недостигащата енергия не е загубена, а просто не може да се регистрира. Също като при пространственика.

Рейлънд възнамеряваше да моделира ядрените реакции, които имат някакво отношение към проблема.

Но една сутрин компаньонката го събуди с неочаквана новина.

— Събуди се и пий! — изчурулика тя, както обикновено, и поднесе закуската. — Познай какво ще ти кажа? Генерал Флаймър ще присъства на днешното заседание на Групата.

Стив с труд седна на леглото.

— Голяма чест! — дрезгаво отвърна Стив на „радостната“ вест.

Вера, както винаги, беше свежа, привлекателна, млада и сияеща от радост, макар че цяла нощ беше тичала по задачи, поставени от Рейлънд.

— Ти никога ли не се уморяваш? — поинтересува се Стив.

— Не, Стив! Закусвай! — тя стана сериозна и седна на ръба на стола. — Не сме тук, за да почиваме. Имаме важна работа! Компаньонките са свързващите звена между разхвърляните елементи на Плана.

Рейлънд удивено я изгледа, но Вера си остана напълно сериозна.

— Да, да, така е — кимна тя. — Ние служим за целите на Плана. Той се нуждае от нас така, както и от транзистори и интегрални схеми, чиято роля изпълнявате ти и другите специалисти. Всяка част е важна! Не забравяй: „Всеки да си върши работата, само неговата работа!“

— Няма да забравя — промърмори Стив, докато вяло допиваше лимоновият си сок.

Ясно бе, че нещо измъчва Вера. Тя чакаше възможност да заговори отново.

— Е, какво има?

Момичето изглеждаше смутено.

— Разбираш ли, Стив… моите приятелки питат… биха искали да знаят…

Тя така и не довърши и Рейлънд ес опита да й помогне.

— Кажи, за бога, какво има?

— Ние си помислихме… Вярно ли е, че нашата Група… е свързана… с тези аварии в тунелите?

Той потърка очи. Но нищо не се промени — Вера си седеше на мястото и напрегнато очакваше отговор.

— За какво говориш, Вера?

— За аварията на линията Париж-Финландия. За взрива на енергостанцията в Бомбай. За катастрофата на товарния самолет над Невада — бързо изброи тя. — Разбираш ли сега за какво става дума?

— Не. Не разбирам. За повечето неща чувам за първи път. Сигурно Опорто е пуснал тия клюки.

— Стив, момичетата говорят… Толкова се вълнувам… Ами ако това е истина?… Казват, че авариите идват от работата на нашата Група… И че ти, Стив…

— Аз?

— Това не може да бъде истина! Нелепо е! Генерал Флаймър казва, че едва ли е така… Че едва ли ти си свързан с авариите. Но нали ти си конструирал тунелите… те казват, че…

— Говорят глупости! — избухна Рейлънд. — Извини ме, ще отида да се облека.

Но не можеше да не мисли за това, което току-що чу. Що за глупости! И как, по дяволите, тръгват тези слухове?

Генерал Флаймър наистина беше почел събранието с присъствието си. Рейлънд се намръщи и замислено го изгледа, мислейки си за разговора с Вера.

— Преди да започнем — настоя той, — обяснете ми, моля ви, какви са тези слухове в последно време, според които ние сме замесени в авариите?

Една дузина непроницаеми физиономии стоически издържаха погледа му. После ръководителят на компютърната Подгрупа се изкашля и каза нерешително.

— Ами, общо взето, има такива разговори, мистър рейлънд.

— А именно? Какви заговори?

Мъжът вдигна рамене.

— Ами… просто разговори. Операторът ми чул от братовчед си, а този — от някой друг… Знаете как става. Говори се, че нашата работа нарушавала настройката на радиоконтролиращите контури. Може и да не е така, разбира се, но…

— Глупости! — побесня Рейлънд. — Какво искат да кажат с това, дявол да ги вземе? — Опитвайки да се успокои, той си помисли, че мъжът срещу него не е виновен за нищо. — Добре. Ако някой от вас чуе подобни разговори, незабавно да ми докладва.

Освен генерала, всички присъстващи послушно закимаха.

— Рейлънд — от дъното на стаята се обади Флаймър. — За какво сме се събрали? Да разискваме клюките или да обсъждаме задачите на Групата?

Стив подтисна злобата. Независимо, че Дона Криири го назначи за ръководител на Групата, не си струваше да се заяжда с генерала.

— Добре, започваме — Рейлънд откри заседанието. — Прочетох доклада ви, Лескюри. Искате ли да направите съобщение?

Полковникът прочисти гърлото си и каза:

— По предложение на мистър Рейлънд проведохме серия нови изследвания на пространственика, като използвахме рентген. По метода на томограмата на вътрешните органи и чрез дистанционна хроматография успяхме да открием някаква кристална маса, която се концентрира около точките на пресичане на основните нервни канали на животното. Горе-долу това беше предвидил и мистър Рейлънд.

— И какво означава това? — осведоми се генерал Флаймър.

— Означава, че работата върви — рече Рейлънд язвително. — Пространственикът трябва да има нещо — орган или вещество — което да управлява нереактивната тяга. Вчера, след като обработихме данните на компютъра и подготвихме всичко, помолих полковника да проведе този експеримент. Както виждате, той е изпълнил молбата ми, без да губи време.

Полковник Лескюри продължи с лекторски тон:

— Означава още, че сме открили мястото, където се генерира нереактивната тяга. От направените вчера изчисления стана ясно, че вероятността природата на тази сила да е електромагнитна или гравитационна е равна на нула. Ето доклада ми. готов съм да го предам на Машината.

Генерал Флаймър бавно кимна и гледайки право в Рейлънд, попита:

— И това обяснява вчерашната случка в рудниците на Антарктида?

— Не разбирам… — озадачено започна Стив, но Флаймър го прекъсна рязко:

— Не разбирате, а? Имам предвид, че реактора снощи се взриви и унищожи всички рудници. Това е колосална загуба за Плана на Човека. Но не е единствената загуба, Рейлънд. От авария в силовите полета на ускорителя загубихме кораб. по същата причина гръмна реактора. за останалите катастрофи причината пак е тази. силовото поле, Рейлънд, кръговото силово поле, което е и ваше творение.

— Конструкцията не е виновна — запротестира Рейлънд. — Причината за аварията може да е в механиката, или грешка на оператора, дори и преднамерен саботаж, в края на краищата!

— Точно това имам предвид!

— Как може аз да съм отговорен за авария в Антарктида?

— И Машината иска да разбере това.

— Това е едно нелепо съвпадение — отчаяно търсеше изход Рейлънд. — И преди са ставали аварии, и то цели серии…

— Кога точно?

— Не помня… сега не си спомням…

Стив млъкна и тежко въздъхна. Мъглата, която до сега покриваше миналото му, стана още по-гъста. Ясно си спомняше работата, научните факти и техническите подробности, но всичко останало се бе превърнало във вихър с невероятни и противоречиви свойства.

Сам, заключил стаята си, Рейлънд чак се замисли над загадката за трите незапомнени дни. Какво подозираха терапевтите? Какво, по дяволите, е извършил през това време? Защо мислеха, че е получил от Дан Хорък съобщение за пироподи, пространственици, фузорити и нереактивна тяга? Нещичко успя да разбере от разказа на Лескюри, но тези детайли не успяха да разсеят мъглата. Хорък избягал от борда на „Кристобал Колон“ с образци и материали от Рифовете. Нима Машината подозира, че се е свързал с Рейлънд преди да го хванат и да го пратят в банките за органи?

Както и да се мъчеше да разреши тази загадка, Стив не намираше даже намек за правилен отговор.

Ако се вярва на думите на Дона Криири, от почукването на вратата до идването на полицията на Плана са минали три дни. Дали пък не е почукал Хорък? Ако е така, защо паметта мълчи?

Рейлънд отчаяно се опитваше да пробие гъстата мъгла, блокирала паметта му. Как е изглеждал Хорък? Сигурно е бил облечен в измачкана, изпръскана с кръв униформа, тежко дишащ от умора, носещ черен сак с откраднатите образци и записи.

Той толкова ясно си представи картината, че му се струваше реална.

Или, може би, всичко е игра на въображението?

Познавал ли е Хорък? Знаел ли е за нереактивната тяга?

С тези мисли Рейлънд заспа. Сънува кошмар, в който те двамата с Хорък чрез бягство се спасяваха от полицията на Плана.

На другата сутрин реши да посети рифоплъха. когато влезе в шахтата, се закова на място.

Съществото лежеше неподвижно на пода на клетката, а кръвта му изтичаше.

С треперещи ръце Рейлънд отвори вратата на клетката. Пространственикът не се изплаши — беше успял да свикне с присъствието на Стив. Но гаснещите му очи гневно блеснаха и създанието бавно се издигна във въздуха. Предугаждайки какво ще се случи, Рейлънд изскочи с гръб навън и хлопна вратата. Пространственикът закъсня с част от секундата и се удари в прътите на клетката. По желязото потече кръв. Скимтейки жално, животното падна на пода.

За първи път през живота си Рейлънд изпитваше истинска ярост.

— готлинг!!! — изрева той. — Да ви вземат дяволите, Готлинг! Какво сте му направили?

— Здравейте, мистър Рейлънд — ехидно се обади полковникът и пристъпи напред.

С усилие на волята Стив си заповяда да се успокои.

Днес лицето на Готлинг приличаше на череп повече от всякога. Гората от антени на радарния шлем придаваше на това лице жестоко изражение. Но това не бяха просто украшения, а напомняха, че, макар и ръководител на Групата, Рейлънд си оставаше просто един Опасен.

Устните на полковника се разтегнаха в подигравателна усмивка. Това преля чашата на търпението.

— Пак сте измъчвали нещастното създание! — избухна Рейлънд.

— Очевидна истина — съгласи се Готлинг.

— По дяволите! Бях заповядал…

— Замълчи, Оп! — усмивката на полковника се изпари. — Я прочети първо това!

Рейлънд вдигна хвърлената на пода лента.

„Информация. Сегашният темп на работа се счита за бавен. Връзката между методите за изследване и авариите трябва да се изучи и да се даде вероятностен модел. Информация. Възможно е Стивън Рейлънд да е свързан със саботажите в тунелите, реакторите и йонните двигатели. Действия. Ръководството на Групата да се поеме отново от генерал Флаймър. Полковник Готлинг да проведе допълнителни действия по негово усмотрение.“

Рейлънд изумен гледаше в листа.

Машината пак промени решението си!

Но в момента не го вълнуваше толкова собственото му положение, колкото това на съществото в клетката.

— Допълнителни действия! — извика той. — Вие ще го убиете!

Готлинг вдигна рамене и с безразличие погледна към животното.

— Да… Възможно е и да не чакам тоя плъх да пукне сам — замислено проговори той. — Паскал е твърдо против вивисекция, но едва ли ще се противи, ако получи заповед от Машината. Всичките сте от един дол дренки — и ти, и дъщерята на Планиращия, и Лескюри… Страх ви е от кръв. Но болката не е заразна болест. Не бива да се страхувате от чуждата болка, тя няма да дойде при вас. Точно обратното — от страданията на другите може много неща да научите.

Готлинг очевидно се развесели.

— Ще доложа на Дона Криири за това — тихо промълви Рейлънд.

— Не думай! — в гласа на полковника прозвуча явна насмешка. — Дъщеричката на Планиращия, а? Няма да стане. В момента мис Криири е на Луната. Схвана ли най-после? Сега съдбата на тая твар зависи само от мен!