Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Рифовете на космоса (3)

ТРЕТА ГЛАВА

— Ще ви хареса тук, Рейлънд — меко каза операторът майор Чатърджи.

— Да, сър — съгласи се Стив, докато се оглеждаше.

Намираха се в малка стая. Рейлънд забеляза на металната стена знака на Службата за Безопасност. Той нямаше ни най-малка представа къде може да се намира в момента — на повърхността или под земята.

— И не обръщайте внимание на дреболиите — бърбореше майорът. — Главното е работата.

Той беше подвижен и лек като юноша, шлема с радарните антени носеше небрежно, като част от карнавален костюм. Усмихна се, когато улови погледа на Стив.

— Това ли?… Адски неудобно нещо. Но вие сте Оп, и заповедите на Машината са…

— Свикнал съм с това.

— Тук има и други Опове — побърза да добави Чатърджи. — Дори някои от най-добрите работници…

— Моля да ме извините, майоре — прекъсна го Рейлънд, наведе се над телетайпа и набра името си и кода. Машината отговори веднага:

„П. Информация. Операторът майор Чатърджи е упълномощен да промени статуса ви. действия. Да се изиска необходимото оборудване за разширение на системата уравнения на общото силово поле и равновесното състояние.“

— Вече имате и задача, Стив! — възкликна майора, погледнал иззад гърба на Рейлънд. — При нас всичко става много бързо. Имам калкулатор с шест регистъра и стая, където може да се инсталира, докато се преоблечете. Гарантирам ви една торба долари.

— Изобщо не разбирам — каза Рейлънд. — Обща теория, равновесно състояние… Какво означава всичко това.

Но в тази област майорът се оказа един жизнерадостен невежа. Работата му беше административна. А останалото Стив ще узнае, когато му дойде времето, нали?

Рейлънд вдигна рамене.

— Добре. Докато Опорто е жив, друг калкулатор не ми трябва.

— Другият Оп? О, да, разбирам, вие винаги се държите заедно. Ще го командировам при вас.

Рейлънд не го слушаше. Той се взираше в телетайпа. Трябваше да помисли върху тази част от заповедта, която му се струваше най-важна. „Операторът майор Чатърджи е упълномощен да промени статуса ви.“ Нима този човек с блестящи, подвижни като живак очи, нима точно той трябваше да завърти ключа и да отвори нашийника? Или пък Стив не тълкуваше съобщението както трябва? Но Машината винаги се изразява точно. Друг е въпроса, че хората не винаги правилно тълкуват казаното. Дали се има предвид, че Чатърджи ще освободи Рейлънд? Или, може би, ще му промени статуса… до статус на суровина в банките за органи?

Последната мисъл накара Рейлънд да се съвземе.

— За какво й е на машината нереактивна тяга? — попита Стив. — Йонните кораби са способни да стигнат до всяка планета, а на мен ми се струва, че Плана на Човека се заравя все по-дълбоко в недрата на Земята, изоставяйки космическите колонии.

— Престанете! — извика майорът. — Такива мисли не влизат във функциите ни.

— Да не би Машината да се опасява, че нереактивната тяга ще попадне в ръцете на врагове на Плана? — настояваше Рейлънд. — Чии ще са тези ръце? Какви са тези врагове? Планът покори всички планети, в него е включено цялото човечество, освен няколко бегълци като Дондъривоу…

— Не биваше да споменавате за това! — майорът като че ли беше потресен. — И без това си имаме достатъчно грижи, за да допускаме незапланирани разговори.

„Явно няма смисъл“ — реши Рейлънд и кимна, за да покаже, че се е примирил. Майор Чатърджи веднага си върна жизнерадостната физиономия.

— Трябва да ви настаним — усмихна се той. — Вера! Влез, миличка!

В стаята важно влезе висока блондинка, обута в червен панталон и къс жакет със същия цвят. Преди два века е могла да бъде мажоретка в някой оркестър, но в Ерата на Плана изпълняваше много по-важна функция.

— Стив, това е Вера, една от най-добрите ни компаньонки. Ще ви помогне да се настаните и да навлезете в работата, гарантирам ви.

Компаньонката разтегли устни в професионална усмивка.

— Знай до съвършенство своите функции, само своите — пропя тя. — Това е нашият девиз, мистър Рейлънд.

— Превъзходен девиз! — сияещ се обади майора. — Поемете го, Вера. И не забравяйте, че днес в деветнадесет нула нула имаме съвещание.

Рейлънд, разбира се, си мислеше за заповедта на Машината, за нереактивната тяга, за теорията на равновесното състояние, за трите дни, които му се губеха, за фразата „…майор Чатърджи е упълномощен да промени статуса ви…“, за факта, че Планиращият знаеше за разговора му с Дона Криири. Но и това, което говореше компаньонката, имаше голямо значение. Той се постара да се откъсне от своите мисли и се заслуша:

— Тук ще ви хареса, Стивън — на висок глас обеща Вера и го хвана под ръка.

Тръгнаха надолу по тунел със сиви бетонени стени. Прозорци липсваха.

— Това място се нарича „Черният Кръг“ — съобщи момичето. — Странно, нали? Но ти ще свикнеш. Аз ще те науча!

„Черният Кръг“ беше щаба, от където майор Чатърджи ръководеше снабдяването и работата на персонала. Стив не намери друго обяснение за предназначението му.

— А това е „Сивият триъгълник“ — изчурулика Вера, като сочеше следващото кръстовище. — Там е разположен медицинският сектор. Проверки, изследвания, травми, а също и… — тя се ухили — изпращане в банките за органи.

Рейлънд въздъхна.

— Не се вълнувай, Стив. Можеш да се довериш на майор Чатърджи. Ти си гледай твоята работа, той ще си върши неговата. Така се работи в Група.

— Да, да, разбирам. Просто… Вече бях веднъж на крачка от банките за органи. Цели три години. Да си призная, не ми допада перспективата да попадна в месомелачката.

Компаньонката беше шокирана. Тя се закова на място и сърдито вдигна вежди.

— Месомелачка? Що за непланова дума!

— Имах предвид…

— Плановият термин е „утилизация“ — твърдо заяви тя. — Не би могъл да отречеш логиката на Машината, нали? — и без да дочака отговор, продължи: — Банките за органи са необходим стимул за дадена проблемна група. Този стимул гарантира максимална производителност на работата. Ако тази неблагонадеждна група или човек се справи със задачата, няма от какво да се страхува. Ако ли пък не успее… — компаньонката въздъхна, повдигайки очарователните си рамене. — В такъв случай благосъстоянието на Плана на Човека изисква да дадат своя дял за обществото по друг начин. Техните органи ще се употребят за подобряване здравето на по-ценните граждани. В това е Мисията на Групата!

— Благодаря — раздразнено отговори Рейлънд.

В лагера с максимална изолация зад Полярния кръг беше тежко и страшно, с тъга си помисли той, нямаше никакви удобства, но поне не му се налагаше да слуша лекции от момичета с жълто около устните.

Названията като „Черен Кръг“, „Сив триъгълник“ и други такива бяха изобретения на Службата за Безопасност. Целият комплекс се наричаше Група-център, и можеше да се намира където и да е — даже под Индийския океан.

В „Сивият триъгълник“ мина на тестовете и видя Опорто. Дребосъкът изглеждаше напълно оздравял, но малко отнесен. Помахаха си с ръце за поздрав, но не успяха да разговарят. Рейлънд се успокои, че Опорто все пак не е утилизиран.

След тази среща следваха физиологичните тестове, които избиха от главата на Стив всякакви мисли за съдбата на Опорто. Сътрудниците в „Сивият триъгълник“ измерваха функционалното състояние и коефициента на лоялност, използвайки всички методи, прилагани в лагера, дори и нови. Лаборантите прикрепиха електродите и го завързваха в креслото пред апаратурата, а разпитващите изискваха и най-малките детайли, като това какви играчки е получил Стив от майка си по случай третият си рожден ден.

Тестовете го върнаха в онези тъжни дни, когато го подлагаха на непрекъснати сеанси в „центъра за отдих“. За Рейлънд тези дни се равняваха на векове. Тогава го наказваха всеки път, а той така и не разбра смисъла на безумните въпроси, с които го засипваха. Рейлънд изтръпна целият при мисълта, че този кошмар може да се повтори. Ами ако започнат и тези да се интересуват от пироподи и тем подобни?

Но въпросите бяха стандартни и всичко се размина. Не веднъж ги бяха задавали и отговорите бяха записани в паметта на Машината. Обаче разпитът продължаваше, защото така се изискваше. Реакциите на Рейлънд се наблюдаваха веднъж при ослепителна светлина, друг път при облъчване с инфрачервени лъчи. Залпове от най-различни инжекции ту го възбуждаха, ту го успокояваха, дори го приспаха за малко, през което време стотици сонди и електроди проверяваха натоварването на вътрешните му органи.

Накрая всички анализи бяха предадени за обработка и приключиха.

Рейлънд облече чисто нови панталони и червена риза, след което го изпратиха в коридора при чакащата Вера. На устните й беше застинала лакирана усмивка, очите й сияеха от удоволствие.

— Ти премина благополучно тестовете! — възхити му се тя. — Знаех си, че всичко ще мине добре. Вече си пълноценен член на Групата. Ела, ще ти покажа стаята. Много симпатична стаичка, Стив! После… О, после имаме много работа. Мисля, че общата ни столова ще ти хареса. Ще имаш прекрасни условия за работа. От теб, а и от цялата Група очакват много, нали? Длъжни сте да оправдаете това очакване. В това е Мисията на Групата!

Потока от думи не секваше, докато тя го развеждаше по коридорите на Центъра близо един час, след което го заведе в столовата. Там нямаше никой — бяха закъснели за обяд заради медицинския преглед. Храната се оказа обичайната — стандартният порцион за служители от общ профил на категория „А“. Почти със същото го хранеха и в лагера. След обяда Вера изпълни обещанието си относно стаята.

Жилището се оказа неочаквано удобно. леглото бе необикновено меко, лавицата за книги — плътно натъпкана с всякакви справочници и таблици. Имаше и достатъчно голям шкаф за съхранение на лични вещи, каквито Рейлънд отдавна не притежаваше.

— Каква прелест само, а? — ентусиазирано възкликна Вера. — Само че трябва да побързаме, Стив. Почти стана седем часа!

Общата столова се намираше над нивото на лабиринта, наречен Група-център. Сивите й стени бяха лекомислено изпълнени с пъстри рисунки.

Рейлънд се огледа. Вътре беше светло и шумно от разговорите на толкова много хора. Двадесетина компаньонки, стандартно симпатични като Вера, танцуваха със смеещи се офицери от Технокорпуса, седяха по масите, пееха около пианото. Забързани келнерки със същата приятна външност сновяха из залата и поднасяха напитки и леки закуски. Тук бяха и новите колеги на Рейлънд, облечени в същата червена униформа. Сърцето му заби ускорено — поне още трима бяха с нашийници! И което беше най-неразбираемото — те се смееха! Единият танцуваше с висока червенокоса дама, двама играеха на карти. Като че ли железните обръчи не ги притесняваха много-много.

Стив с облекчение въздъхна. Струваше му се, че през последните три години е мечтал точно за такова място.

Зад огромният прозорец, висок над шест метра залязващото слънце заливаше с оранжева светлина древните гори. Под напора на неусетния вятър върховете на боровете се клатеха, а отсрещния склон беше покрит с вечнозелени ели и вече пожълтели дъбове.

Вера го побутна по ръката.

— Какво ти е, Стив? Да не те е страх от високото?

Той въздъхна и се върна към настоящето.

— Ами… до сега не знаех къде се намирам…

— Ти и сега не знаеш — засмя се тя. — Да вървим, ще те представя на Ръководителя на Групата.

Генерал Флаймър се оказа човек с огромни очи и тяхна униформа, поради което имаше вид на голяма самодоволна жаба.

— Така, значи, вие сте този Рейлънд — генералът сграбчи ръката на Стив, сияещ и дружелюбен. — Радвам се, че се присъединявате към нас, Стивън! — Той се пресегна усмихнат и докосна с нокът нашийника. — А тази дреболия ще я свалим за миг. Главното е да давате резултати. Ако има резултати, благонадеждността ви е обезпечена. Няма нищо по-справедливо!

Като хвана Рейлънд за свободния лакът, генералът го побутна напред.

— Искам да ви запозная с другите сътрудници — добродушно поясни Флаймър. — Ето един! Паскал! Почакай! Стивън, разрешете да ви представя…

— Вече познавам полковник Лескюри — изрече Рейлънд, разпознал офицера от Технокорпуса, който показа на него и Опорто тяхното купе във вагона на Планиращия.

Полковникът кимна. докато генералът събираше останалите членове на Групата, те се отделиха настрана.

— Не исках още тогава да ви говоря за работа, въпреки че знаех накъде ви изпращат. Вашето-о… събеседване… успешно ли беше?

Рейлънд разбираше прекрасно, че полковника можеше и да не е толкова благосклонен, ако беседата не беше удачна, но реши засега да не обръща внимание на това.

— Да — каза той. — Планиращият беше в настроение…

Полковникът го перна закачливо по бузата и намигна.

— Другата беседа, момчето ми! Какво ще кажеш за момичето, а?

Рейлънд започна да си мисли, че едва ли има гражданин на Плана, който да не знае, че близо час е говорил с Дона Криири в банята й.

— Хей! — замаха с ръка генерал Флаймър. — Вие също, Ото!

Полковник Ото Готлинг, човек с каменна физиономия и тежка стъпка, беше специалист по горивни ракетни камери. Последните двадесетина експедиции към външните планети бяха оборудвани с камери, конструирани от него.

Рейлънд успя да схване, че всеки сътрудник в Групата беше специалист в някаква област. Обаче не успя да схване какво общо има между тези раздели на науката и как се съчетават те тука. Полковник Лескюри беше специалист по биология, директор на отдела по Космическа биология на Плана. Майор Лангрън беше астрофизик. Имаше още двама математици — специалист по теорията на числата, чието име беше смътно познато на Стив, и още един, занимаващ се със стандартни цикли. може би случайно, но и двамата носеха нашийници. Третият Опасен беше химик, специалист по хранителни продукти — веселяк с неизчерпаем запас от вицове и епиграми.

Когато всички се събраха, генерал Флаймър се подпря на масата и с чукане по нея призова за внимание.

— Тост! — изрева той. — За Мисията на Групата и за Плана на Човека!

Разнесоха се одобрителни възгласи. Флаймър пресуши халбата и изведнъж стана сериозен.

— Някои от присъстващите може и да не разбират каква е целта на нашата Група. Но скоро ще разберат. Все пак, заради новите ни колеги, ще разясня философията на Груповата Атака. Това е най-същественият, най-могъщият инструмент на нашия научен прогрес.

— Ура за Груповата Атака! — изрева един от математиците.

Компаньонките захихикаха, генералът снизходително се усмихна и продължи:

— В миналото, както ми обясни един групов историк, с наука са се занимавали самотници. Някои от вас може и да си мислят, че това продължава и до сега. Флаймър изпрати на Рейлънд ледена усмивка. — Но тези времена безвъзвратно са отминали! Повратен момент станала Групата на Айнщайн, събрала се в град Хирошима, за да работи върху фундаменталните проблеми на делението на атома. За съжаление обаче — той подаде чашата да я напълнят, — всички пионери на атомната наука загинали в резултат на неочаквано успешен опит за деление на уран. Но принципа на Груповата Атака останал. От тогава Плана на Човека усъвършенства този принцип, шлифова прийомите на Груповата Атака. Когато на Плана му трябва ново научно откритие, за осъществяването му се образува Група. Необходимост от подобна Група има сега. Тази Група сте вие! Вие сте моята Група, всички вие!

Речта бе прекъсната от продължителни аплодисменти, викове и възгласи. Флаймър се усмихна зловещо и ядосано, което до някъде не подхождаше на пухкавото му лице.

Генералът заговори отново, гледайки право към Рейлънд и другите Опове:

— Сигурен съм, че разбирате защо от вас се очаква да успеете. Тогава бихте се убедили, че Груповият принцип действа и в двете посоки. Ако не успеете… — той прокара пръст по гърлото си — …з-з-з-з! И право в банките за органи!

Аудиторията избухна в бурен смях. Майор Чатърджи скочи от стола, очите му светеха.

— Три пъти „ура“ за генерал Флаймър и Плана на Човека! Хип-хип…

— Ура-а!

Викаха гръмко, но без синхрон.

— Хип-хип…

— Ура!

Този път викаха всички.

— Хип-хип…

— Ура!

Рейлънд откри, че крещи наравно с всички.

Той беше роден в системата на Плана. Не би могъл да се съмнява в него. Това би обезсмислило живота му, както нашийника почти уби надеждата.

Когато аплодисментите започнаха да утихват, Флаймър вдигна ръка с усмивка.

— Този път на Машината й трябва двигател на нов принцип. — Той вдигна рамене, доколкото изобщо бе възможно в тясната униформа. — Не съм учен и нямам понятие колко е сложна тази задача. Вероятно някои от вас я считат за много сложна. Какво пък, задачата на останалите е да ги убедят в обратното. — И закачливо се попипа по врата.

При цялото си старание Рейлънд така и не изкопчи подробности от останалите сътрудници. И то не защото нямаха желание да говорят, а защото трябваше да узнае всичко постепенно. Уверяваха го, че Машината ще му даде детайлно задание. А засега… може би още една чашка?

След около час Вера предложи да му покаже най-краткия път до неговата стая. Хванати за ръка, те тръгнаха да пътешестват по сивите коридори.

— Това е сектор, където още не си бил. Виждаш ли? Това е Възела. центъра за свръзка.

— Отличен е — съгласи се Стив.

Чувстваше се прекрасно. Дори обръча не му се струваше толкова твърд и хладен. Какво мило момиче… разбира се, компаньонките се подбират, обучават ги, едва ли не ги развъждат като специална порода. Но Вера му напомняше за изгубената любима. Анжела, за която дъщерята на Планиращия знаеше повече, отколкото се налага. Разбира се, тя би могла да прочете всичко в личното му дело, и…

— „Зеленият полукръг“ — пропя момичето до него, сочейки емблемата, закачена на стената.

— Превъзходно — машинално отговори Рейлънд, след което се загледа по-внимателно. — Какво става там?

— Слушай, Стив, краткия път всъщност не ни е нужен. — Тя го буташе настрани. — Старият маршрут е…

— Не, не, виж само! — настояваше той.

Двама пазачи, независимо от късния час, отваряха масивна поцинкована врата. вътре се виждаше грамадна шахта, чийто под се осветяваше от мощен прожектор, монтиран някъде отгоре. рейлънд разбра, че това е шахта за кацане на ракети. мощен кран, огромни тръби на пожарогасители, черни ями в пода… С някаква част от съзнанието си той отбеляза всички детайли. Преди време сигурно често са кацали ракети. Там някъде, горе, скрит от ослепителната светлина, би трябвало да е входния портал, скриващ небето.

Но сега в шахтата нямаше ракети. Имаше нещо друго, напъхано в масивна желязна клетка.

— Какво е това? — Рейлънд беше изумен.

Съществото приличаше на морско животно — морж, или тюлен, каквито Стив беше виждал около лагера за пълна изолация. Но цветът му беше златист, като метално злато, под лъчите на залязващото слънце. само че сега светлината идваше от немилосърдния прожектор.

Стив не беше виждал подобно нещо в живота си.

Съществото явно беше живо, но ранено. лежеше на пода без сили. Златист мъх покриваше кървавите петна, на главата зееше отворена рана. няколко пръта от клетката бяха огънати и окървавени.

— Да си тръгваме, Стив — жално се замоли Вера. — Моля те! майор Чатърджи не искаше да виждаш пространственика, докато… — тя съвсем се обърка. — Моля те, забрави какво съм казала. Изобщо не биваше да те водя насам. Но… Хайде, Стив, моля те, нека да си тръгваме!

Той неохотно позволи да го отведе. Така или иначе, пазачите затвориха врата след себе си. Нямаше какво повече да се гледа.

Какво, по дяволите, беше това?