Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Рифовете на космоса (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Рейлънд отвори очи. Ярката светлина го заслепи. Над него се наведе човек с бяла престилка.

Не успя да съобрази, че това не е доктор Трейл, а Дондъривоу. Още повече време му потрябва да си спомни къде се намира и защо е там.

Рейлънд постепенно се съвземаше. Размърда се и усети, че ремъците не го стягат. Ами да. Ето го Дондъривоу. Момичето, обърнато с гръб е Дона Криири.

Изведнъж скочи с широко отворени очи.

Третият човек в импровизираната операционна беше Куивера. С хладнокръвието на готова за скок кобра го наблюдаваше офицер от Технокорпуса.

Рейлънд се хвана за гърлото…

И докосна характерната хладна повърхност на нашийника.

Обръчът си беше на мястото.

Рейлънд дълбоко въздъхна.

— Какво стана?

— Не успяхме — обясни Дондъривоу. — Веднага след началото на операцията крайцерът проби въздушния мехур на Рифа. Едва успяхме да зашием разрезите по гърлото ти, когато попаднахме отново под опеката на Плана. — Той докосна своята верижка. — Много съжалявам, че остана с нашийника си. Пък и аз, ако не греша, скоро ще се сдобия със свой.

Момичето се обърна и Рейлънд получи трети удар под пояса.

Не беше Дона.

— Къде е мис Криири? — извика той.

— Тя е в безопасност — каза гигантът. — Доколкото човек може да е в безопасност под властта на Плана. Баща й е тук и тя отиде при него.

Рейлънд с мъка преглътна. Споменът за агонията беше сковал гърлото му.

— Мога ли… бих ли могъл да ги видя?

— Ще отида да им кажа, че си се събудил — съгласи се Дондъривоу. — Но трябва да те предупредя да не разчиташ на помощ от страна на Криири. Той вече не е Планиращ. Бил е преквалифициран в Опасен.

Рейлънд приседна на края на операционната маса, загърна се с одеалото и зачака. След няколко минути в пещерата влетяха Дона и баща й. Лицето на бившия Планиращ беше посивяло, на врата му се забелязваше хромираният обръч на нашийника, отразяващ фантастичната светлина. Съпровождаха ги двама офицери — пълничък полковник и сержант — радист с портативен телетайп.

Дона с треперещ глас повтори разказа на Дондъривоу.

— Надявах се баща ми да помогне, да свали нашийника ти, но… — тъжно завърши тя.

— А сега няма кой да свали моя — насила се усмихна мистър Криири. — Както виждате, положението се промени. Моите задължения сега се изпълняват от стария ни приятел генерал Флаймър. А мене ме преквалифицираха и ме изпратиха на тази опасна експедиция. — Той неловко погледна към полковника.

Дона трепна.

— Каква е тази експедиция, татко?

— Свързана е с развитието на Плана на Човека. Когато Машината получи доказателства за безкрайните възможности за развитие при усвояването на Рифовете, тя подготви проект за втора степен на Плана. Излишъкът от природни ресурси на Рифовете ще даде възможност да се приключи с жестокото нормиране на блага. За съжаление този етап не може да започне, докато новите простори не станат достъпни за по-голяма част от хората. А за това е необходим нереактивен двигател.

Бившият Планиращ направи пауза. Измъченият му поглед обходи мъжете в помещението. Проницателно се вгледа в Дондъривоу, със съчувствие в Рейлънд, безпристрастно — в офицерите от Технокорпуса.

— Генерал Флаймър успя да убеди Машината, че аз съм некомпетентен. Нали знаете за авариите в субметрото? Флаймър хвърли отговорността за тези катастрофи върху мен. В резултат на това бях сменен. Но успях да издействам разрешение за още един опит да разгадаем тайната на нереактивната тяга. Флаймър не успя да попречи на това. Сега това е моята задача. Видях със собствените си очи как пространствениците излетяха да посрещнат крайцера. Длъжен съм да разбера как се придвижват.

В гласа му нямаше никаква надежда.

— Ако и Рейлънд не успее да намери отговора, съмнявам се дали някой въобще ще може. — обади се Дондъривоу.

— Аз знам отговора!

Нашийникът го стегна. За миг гърлото му се парализира. В съзнанието му започна да се сгъстява предишната мъгла.

Паникьосан, той се огледа за Дона. Насърчителната й усмивка прониза мъглата със светъл лъч.

Спомни си. И можеше да говори.

Описа набързо в общи линии своята теория за еквивалентността на движещия момент и новата маса, която свързва полета на пространствениците и разширението на Вселената. Описа двигателя, чиято схема ясно изплува в съзнанието му.

Полковникът с радарния шлем скептично наблюдаваше как обсъждат подробностите и диктуват на сержанта съобщение. После настъпи време за очакване на отговора.

Информацията първо бе обработена в специална секция на Машината на борда на Крайцера. След това радиовълните понесоха съобщението към Земята.

Времето вървеше бавно.

Рейлънд гледаше развълнуваната Дона и си припомняше обинтованото същество, което бясно се мяташе и се опитваше да скъса ремъците.

Значи не е той „патицата“!

Разказът на Анжела е бил злостна лъжа!

Телетайпът оживя.

Рейлънд, бившият Планиращ, Дондъривоу и Дона се скупчиха около сержанта, за да прочетат съобщението, но полковникът с повелителен жест им заповяда да се отдръпнат.

След няколко секунди ръката му се протегна към бутона на радара.

Но си смени намерението. Лицето му придоби съвсем друг израз.

— Знаех си аз, знаех си, мистър Планиращ, знаех си, че Флаймър е просто един предател, на когото е провървяло! — в гласа му звучеше искрена радост. — Сега той ще си получи заслуженото. Всеки човек с малко здрав разум в главата би разбрал, че нереактивната тяга трябва да се създаде! Радвам се първи да ви поздравя, сър! — И той здраво стисна ръката на Планиращия, след което се обърна към Стив. — И вас, мистър Рейлънд. Специалната секция на Машината на борда на крайцера е завършила предварителната оценка на изобретението ви и е предала съобщения на основния комплекс на Земята. Предупредила е за необходимостта да се подготви Плана за преминаване към втора степен. Свободата и богатството на Космоса ще направи днешните строги мерки за безопасност ненужни и невъзможни. Като първа практическа стъпка в тази насока Машината изпраща радарен импулс…

Нещо в нашийника изщрака и той се отвори.

Като че ли под въздействието на същия импулс Дона направи крачка напред и се сгуши в обятията на Стив.

Притиснати един до друг, те изплуваха от пещерата във вълшебно блещукащия въздух на малкия Риф. Над тях висеше огромния сив корпус на крайцера на Плана, който вече не беше враг.

Над него блестяха звездите.

Звездите. Безкрайно пространство, което хората някой ден ще покорят. Слънца, безброй слънца. В пространството между тях непрекъснато се раждаше нов водород, както жаждата за свобода непрестанно се възражда в сърцата на хората.

— Милиони, милиарди нови светове… — прошепна Реймънд.

— Които ще бъдат усвоени от нашите деца! — уверено завърши Дона.