Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Рифовете на космоса (2)

ВТОРА ГЛАВА

През последните три години смъртта постоянно дебнеше около Стивън Рейлънд. Отначало тя беше облечена в спретната бяла престилка на доктор Трейл — дебел и плешив, главен терапевт, шепнеше с неговия тих астматичен глас, заплашващ хиляди пъти да го прати в банките за органи, ако не си спомни какво е съдържало съобщението от Рон Дондъривоу, ако не отговори правилно на безсмислените въпроси, които не означаваха нищо за Стив: какво е това пространственик, рифове в Космоса, нереактивна тяга…

После смъртта започна да приема други образи — замаскирани радари, офицерски шлем с радарни антени… Стив беше свикнал с мисълта за смъртта.

Но тези жени бяха въоръжени с огнестрелно оръжие. Странно. Много странно. Това означаваше, че дъщерята на Планиращия може да бъде застрашена и от други, а не само от Опове като него. Нима и обикновените граждани можеха да представляват някаква заплаха за Плана?

На този въпрос Стив не можеше да си отговори.

Опорто жално стенеше, докато птиците го кълцаха. Охраната се приближи към Стив с насочено оръжие.

— Спрете!

Тази дума беше достатъчна. И жените, и птиците замряха. Момичето изтри пяната от лицето си, за да може да вижда по-добре, и спокойните й сиво-зелени очи се спряха на Рейлънд. Той почти спря да диша.

В напълно изолирания лагер на север нямаше жени, даже списания с жени нямаше. Изведнъж Стив се оказа в компанията на най-красивото момиче, и то в банята й!

Тя направи още един неволен жест с ръка, докосвайки фината си шия. Стив изпусна въздуха на пресекулки. Едва ли можеше да се разчита, че момичето не е забелязало какъв потресаващ ефект предизвика върху неканения си гост. Но, въпреки това, тя явно се чувствуваше съвсем свободно, и попита по-скоро от вежливост, отколкото от любопитство:

— Какво обичате?

Рейлънд прочисти гърлото си.

— Моят приятел има нужда от лекар — каза той, намерил сили най-после да се обърне.

Първата от четирите жени се засмя гръмко. Тя бе висока брюнетка с мощна фигура. Би могла да бъде доста съблазнителна, ако я намалят с по десет процента и в трите измерения. Гласът й за малко не попадаше в диапазона на баритона.

— Да вървим, Оп — каза тя. — Ще се погрижим и за теб, и за приятелят ти.

Момичето във ваната ленива помръдна, плесна с ръка върху пяната и докато наблюдаваше движението на концентричните вълни, тихо произнесе:

— Болният заведете при лекаря, сержант. Другият оставете тук.

— Но, госпожице…

— Сержант… — повтори нежното гласче, без ни най-малко да повиши тон.

Пазачката побледня видимо. Посочи на подчинените си към Опорто, застана до вратата и излезе последна, след като бяха извлекли дребосъка навън. Малко преди да затвори вратата, тя погледна Стив с поглед, пълен с ненавист и презрение.

Гълъбите описаха абсолютно правилни окръжности във въздуха и се върнаха върху раменете на стопанката си. Рубиновите им очи гледаха втренчено към Рейлънд през цялото време, но след малко започнаха пак да гукат.

— Вие сте от хората с железни нашийници, нали? — внезапно попита момичето, прекъсвайки неловкото мълчание.

— Да. Аз съм Опасен.

— Никога до сега не съм разговаряла с човек, носещ на врата си обръч — замислено проговори тя. — Нали нямате нищо против да поговорим?

Стив кимна.

— Казвам се Дона Криири. Планиращият е мой баща.

— Знам.

На Рейлънд страшно му се прииска да захвърли робата си и да скочи във ваната при момичето.

Тя продължаваше да го гледа мълчаливо.

— Може би, баща Ви… — продума Стив. — Искам да кажа… нямам нищо напротив… но…

— Отлично! — тя леко се премести, за да го вижда по-добре. Мехурчетата на пяната се пукаха с тихо шипене. — Страхувах се, че няма да се съгласите. Как се казвате?

Рейлънд разкопча яката и разтвори горната част на дрехата си. Видя се метална плочка.

— Стив Рейлънд — прочете момичето червените букви, като се взираше. — Слушайте, вече някъде съм срещала това име. Лекар ли сте? Не? Пилот?

— Математик съм, мис Криири.

— Ами да, точно така! — възкликна тя. — Вашата папка беше върху бюрото на баща ми. Видях я сутринта, когато тръгвахме от Копенхаген.

Рейлънд се развълнува толкова силно, че даже му беше трудно да диша. От три години той се опитваше да разбере какви обвинения имаше срещу него. Терапевтите не му дадоха никакви сведения, дори въпросите бяха така формулирани, че нищо да не подсказват. Стив си спомни как те хиляди пъти го питаха какво означава думата „пространственик“ и как го наказваха при предположението му, че това е обитател на пространството.

Най-сетне се реши да попита:

— А беше ли казано какви са обвиненията срещу мен?

Сиво-зелените очи спокойно разглеждаха лицето му.

— Проявили сте незапланиран научен интерес.

— Какво? Това какво значи?

— Притежавали сте тайно събрани книги и ръкописи, забранени от Машината.

— Не е вярно! Това е ужасна грешка, някаква…

— Планиращата Машина не прави грешки — строго напомни момичето. — Към делото са приложени заглавията на книгите. Авторите са учени от Доплановата епоха — Айнщайн, Хамов, Хойл…

— Това са просто книгите на баща ми — въздъхна Рейлънд. — Малкото, които запазих. Разбирате ли, като дете мечтаех да летя в Космоса. Веднъж се срещнах с Рон Дондъривоу… Исках да стана пилот на космически кораб, да изследвам нови планети… Но Машината уби тази моя мечта. Тя ме прехвърли от Техническия корпус при математиците-изследователи. Получих назначение в някаква подземна лаборатория. Дори не знам къде се намира. Не знаех какво има над мен — суша, полярни ледове или океанско дъно. Не мога да си спомня дали съм имал някакви догадки по въпроса. Паметта ми… сега имам доста бели петна в паметта. Помня, че имах двама помощници — една телетайпистка и един човек на име Опорто — нещо като жив компютър. Машината ни даваше задачи за работа, като например проблема с хистерезисните загуби в тунелите на субметрото. Доколкото разбирам, това бяха задачи, чието решение Машината не можеше да намери сама. Дори и тя не знае всичко. А ние решавахме и тези задачи.

Момичето се размърда отново, и Стив пак дочу шипенето на пяната.

— Разбира се, можех да мина и без справочници и други книги, защото Машината можеше да ми подаде каквито и да било факти. Но по съображения за по-голяма производителност тя ми разреши да задържа няколко книги, между които и част от книгите на баща ми.

Той с надежда се усмихна на момичето.

— Надявам се, разбирате, че за човек, мечтал за космически полети, живота в една подземна лаборатория не е особено привлекателен. Четенето на тези книги се превърна в нещо като хоби. В тях се описваха остарели теории за природата на Вселената. Като използувах съвременните математически методи, успях да изведа система от уравнения, описващи разширението на Вселената и непрекъснато възникване на вещество в междугалактическото пространство.

Девойката се намръщи. Това го прекъсна. Наистина това не беше най-подходящата тема за беседа с млада жена, и то в банята й.

— Но това съвсем не беше незапланиран научен интерес — отчаяно завърши Стив. — Просто едно безобидно увлечение. Дори беше полезно за Плана. Изведените от мен уравнения, които описваха работата на новите енергийни полета на тунелите, бяха следствие на уравненията, описващи непрестанното възникване на вещество в пространството.

— И за това сте станали Оп? — замислено попита тя, все още намръщена. — Според мен изобщо не изглеждате опасен.

Какво можеше да отговори Стив? Той просто чакаше, а момичето в това време направи лек жест с дясната ръка. Един от металните гълъби излетя, насочи се към кристалния делфин и клъвна перката му, служеща за кранче. Струйката ароматна вода послушно спря. Рейлънд наблюдаваше сребристата птица, дишаше ароматизирания въздух и се любуваше на събеседницата си. В банята беше топло, но не задушно. Явно скритите вентилатори поглъщаха излишната влага.

— Вие наистина ли сте опасен?

— Не, мис Криири — поклати глава Стив, без да знае как да обясни всичко на това дете. — Нашийника не е наказание, а предпазна мярка.

— Предпазна мярка?

— Машината е решила, че има основания да счита, че при определени обстоятелства мога да застраша Плана на Човека — каза Рейлънд. — Аз не съм извършил никакво престъпление, разбирате ли? Но Машината не желае да рискува. И ми надяна нашийник.

— Като че ли одобрявате тези мерки — с доза удивление попита момичето.

— Аз съм лоялен към Плана на Човека!

Тя дълго претегля думите му.

— Но ние всички сме лоялни, нали? А не носим нашийници.

Рейлънд поклати глава.

— Никога не съм извършвал нищо, застрашаващо безопасността на Плана.

— Може би сте направили нещо, но не до край…?

Той се усмихна. Беше удивително леко да се разговаря с нея. Отдавна не му се беше случвало да се усмихне от сърце.

— Да, — призна си Стив. — Наистина извърших нещо „не до край“. Имаше едно момиче…

— Стивън, Стивън — с престорена заплаха каза Дона Криири. — Момиче… Мислех, че тия работи стават само в романите.

— И в живота, мис Криири.

Рейлънд почти изцяло се отпусна.

Но изведнъж настроението на дъщерята на Планиращия рязко се промени.

— В делото ви е казано нещо съвсем друго — с леден глас произнесе тя. — Обвиняват ви, че сте укрили информация за някакво устройство, представляващо опасност за Плана на Човека.

— Изобщо не е вярно! — отчаяно запротестира той. — Някой е направил ужасна грешка, независимо от непогрешимостта на Машината. Три години ме обработваха терапевтите в лагера с максимално строг режим. Опитваха се да измъкнат сведения, които никога не съм знаел!

Очите й леко се разшириха, издавайки интереса й.

— И какви сведения искаха от вас?

— От къде да знам — Рейлънд потрепери при спомена от преживяното. — Най-старателно избягваха намеците и ме наказваха при всеки опит да се досетя сам. Бяха ме вързали, забиваха ми електроди и записваха реакциите ми при споменаване на определени думи: пространственик, космически рифове, фузорит, пиропод, нереактивна тяга. Имаше и две имена: Рон Дондъривоу и Даниел Хорък. Като събрах думите и имената в едно цяло, разбрах, че терапевтите са убедени, че този Хорък ми е донесъл някакво съобщение от Дондъривоу, отнасящо се за всичките тези рифове, пироподи, фузорити и най-важното, за нереактивната тяга. Точно това се опитваха да изкопчат от мен — как да се построи нереактивен двигател.

Тя се намръщи отново.

— И какво представлява тази нереактивна тяга?

— Нещо несъществуващо. Нещо, което не може да съществува. Двигателна система, при която няма противодействие. разни откачени изобретатели от триста години насам се опитват да построят такъв двигател, но на всеки е ясно, че ще се наруши Третият закон на Нютон. Не можеш да задвижиш лодката напред, без да буташ водата назад.

Дона кимна сериозно.

— Разбирам. Невъзможно е. Както е невъзможно да направиш нови атоми и нов Космос.

Стив я изгледа съсредоточено.

— Не бих могъл да получа съобщение от хорък или от който и да е. Поне не тогава, когато те си мислят, че се е случило. Оня петък Опорто и телетайпистката бяха при мен през целия ден. работихме до късно, приключвайки документацията за новите тунели. Разреших на Опорто да си тръгне към шест часа вечерта, защото го заболя главата. Телетайпистката излезе с него да донесе кафе и сандвичи. Не беше минал и половин час, когато някой почука на вратата. Мислех, че момичето се връща, но се оказа Полицията на Плана.

— Само че това не е станало в петък — в очите на Дона се появи някакво странно изражение. — Ако се съди по записките в делото, в камерата на предварителна изолация са ви закарали в понеделник, в шест часа вечерта. Излиза, че от вашия разказ липсват три дни.

Рейлънд преглътна с мъка.

— Не може да бъде! Опорто и момичето току-що бяха излезли и…

— Проучила съм делото ви доста подробно — прекъсна го тя. — Абсолютно съм убедена, че арестът е станал в понеделник.

Дона пропусна да каже защо е изучавала делото на Рейлънд. А той, независимо от шокиращата новина, беше почти радостен. Беше научил повече, отколкото се бе надявал.

— Ами… възможно е… — промърмори Стив. — Отначало ме закараха на едно място, някъде под земята, което се наричаше център за отдих, но явно бяха сбъркали името. Терапевтите се сменяха и работеха по цяло денонощие. Изгубих представа и за часове, и за дати. — Той помълча, а после продължи. — И все пак наистина нямам никакво понятие за тази нереактивна двигателна система. Все още съм убеден, че Машината греши.

Дона Криири го погледна с укор и поклати глава.

Рейлънд млъкна. Имаше чувството, че нашийника го стегна по-здраво. Помисли си: „Аз съм луд! Да разговарям така с дъщерята на Планиращия!“

— Мис Криири — почти прошепна Рейлънд. — Аз ви преча и трябва да тръгвам.

Тя се засмя — като че ли някъде отдалече се чу неуловима музика.

— Но аз не ви гоня.

— Но… вие се къпете…

— Предпочитам по време на пътуване със субметрото да съм във вода — много меко го прекъсна Дона. — Така е по-удобно, когато започне втората половина на пътя. — В погледа й за миг проблесна нещо лукаво. — И изобщо не се притеснявайте за това, какво ще каже баща ми. Той управлява света, но над мен няма власт.

И тя се усмихна широко.

Рейлънд също се усмихна, но печално. Девойката нямаше и двадесет години, а вече умееше да използва силата на женския си чар. После погледна металните гълъби на раменете й.

— Не се страхувайте от моите гълъби на мира — тихо каза Дона. — Много съжалявам, че нараниха приятелят ви, но явно са решили, че ме заплашва опасност. Както виждате, намирам се под постоянна защита.

Тя махна с ръка. Стаята се изпълни с тиха музика от невидими тонколони.

— А това… момиче? Каква беше тя?

— Красива — кратко отвърна Стив.

— И опасна!

Той кимна, чувствайки хлад под железния обръч на врата си.

Опасна?

Но това момиче е къде-къде по-опасно за него! Не трябваше да влиза тук! Машината няма да остави това без последствия.

— Разкажете ми за нея. Много ли беше красива?

— Да, сигурно. Поне на мен така ми се струваше. Имаше дълги руси коси. И зелени очи, като вашите. И работеше за тайната полиция. Това, разбира се, не го знаех до самия арест.

Дона се разсмя. Металните гълъби се размърдаха неспокойно.

— Тя ви е предала, Стивън. И вие се страхувате, че аз ще направя същото. Не се бойте! Обещавам да не го правя.

Рейлънд вдигна рамене.

— Предишният път ми провървя — изпратиха ме в лагер. А можех да попадна право в банките за органи.

Дона тръсна глава — за миг се появиха червени отблясъци в косата й.

— При всички случаи сте станали Опасен, нали носите железен нашийник. Можете ли да се избавите от него?

Рейлънд се изсмя. Дона го погледна внимателно.

— Да, вярно, не бива. Прав сте. Но на ваше място, струва ми се, бих намерила начин. Ако бях математик, това би станало за мен просто една нова задача, която трябва да реша.

— Нашийникът е изобретен от полковник Замфиреску — поясни Рейлънд. — Той беше най-добрият инженер в Технокорпуса… докато не го утилизираха…

— Но това е само парче метал, Стивън!

— Да, да, най-здравата легирана стомана в света! Вътре има обезглавяващ заряд, който се задейства от водородна батерийка. Енергията стига за сто години, а аз не мога да чакам толкова. Освен това нашийникът е защитен против опити за отваряне и повреда. Достатъчен е само опит за изпилване… или да се опитате да го отключите… дори да намеря ключ, ако не го завъртя в правилната посока, зарядът ще ме довърши на място. Виждали ли сте как гърми, мис Криири? Аз съм виждал.

Дона въздъхна.

— На ваше място бих избягала.

— Няма да стигнете далеч. Освен това вълните на радара са по-бързи. Но дори и да успеете да избягате някъде на Ледените Светове или на орбитална станция около Меркурий… За тези случаи в нашийника е монтирано реле за време. През определени периоди трябва да се превключва със специално устройство. Ако не го превключите навреме… И никой не знае кога е крайният срок за превключване. Във всеки случай не е повече от една година.

— В такъв случай това трябва да се свали — мъдро отбеляза Дона.

Стив се разсмя.

— Не се смейте, Стивън. В края на краищата това се удаде на Рон Дондъривоу.

— Какво знаете вие за Дондъривоу?

— О-о, съвсем малко. Виждала съм го, когато бях съвсем малка. Помня обръча около шията, а после… видях го пак, но вече без нашийник.

Той я гледаше, без да откъсва очи.

— Значи сте видели Дондъривоу…

Изведнъж на вратата се почука. Рейлънд трепна от неочаквания шум.

— Мис Криири, Планиращият ни изпрати за този Оп.

— Трябва да вървите, Стивън — меко каза девойката.

Тя прошепна нещо, единият от гълъбите излетя от рамото й, описа кръг из стаята, без да изпуска Рейлънд от поглед, докосна летейки врата, която веднага се отвори безшумно.

— Внимавайте — тихо каза Дона. — И не съжалявайте много за Анжела.

— Добре — промърмори Рейлънд и се отправи към вратата. Там го чакаше офицер със злорадо изражение на гранитната си физиономия и каска с радарни антени. Чак когато вратата се затвори зад него, Стив се сети, че не беше споменавал името на момичето, което го предаде — Анжела Цвиг.

Рейлънд беше свикнал цял живот да е под наблюдението на Планиращия. Мъжествено и доброжелателно, лицето на Планиращия го гледаше от стереоплакатите в дома на родителите му, в казармите на Техническия корпус, в класните стаи, на всяко кръстовище, във всяка лаборатория, навсякъде, където му се беше налагало да работи. Той познаваше това лице по-добре от това на баща си. С всички жители на Земята и планетите беше така.

А сега Планиращият седеше срещу него зад масивно писалище, в кресло на въздушна възглавница, вглъбен в четене на разхвърляните по плота книжа.

Изпитвайки безмерна неловкост и смущение, Рейлънд търпеливо чакаше.

Нямаше никаква забележима прилика между Планиращия и дъщеря му. Тя беше чернокоса, привлекателна, с невинно детско лице. Той — скулест, с лъвски черти на лицето и сива коса, късо подстригана във формата на шлем. Върху облегалката на огромното кресло беше застинал стоманеносив ястреб. Но това съвсем не беше украшение. Металните клепачи бавно се отвориха и гранитовите очи се впериха в Рейлънд.

Най-после Планиращият вдигна поглед и се усмихна:

— Синко, да не би да не си свикнал да се регистрираш?

Гласът му беше кадифен, но Стив се стресна.

— Извинете, сър — промърмори той и забърза към облицования със златни пластинки телетайп. На панела имаше кодова табелка, която гласеше: „Номер едно“.

Планиращият отново се усмихна.

— И така, ти си Стивън Рейлънд. С теб вече сме се срещали, но ти не помниш.

Стив пребледня.

— Извинете, сър?

— Това беше много отдавна, синко — замислено каза Планиращият. — Дойдох у вас, в къщи. Ти беше малко дете. Не се учудвай. Просто бях познат на баща ти.

Рейлънд залитна, защото огромният сферичен вагон достигна максималната си скорост. Главата го заболя. И то не заради скоростта на вагона, не и защото не беше хапвал цял ден. А заради думите на среброкосия мъж.

— Сър, моите родители никога не са ми споменавали за нещо подобно. Те биха били горди…

Планиращият гръмко се разсмя.

— Както виждаш, синко, доста работи не знаеш за своите родители. Те съвсем не се гордееха от познанството си с мен. Напротив. Срамуваха се. Баща ти ме ненавиждаше, и то много. — Усмивката му постепенно се скри, гласът стана режещ. — Твоят баща беше враг на Плана!

Рейлънд залитна отново.

— Сър, баща ми изчезна, когато бях малък. Нищо не ми е известно за дейността му. Майка ми никога не ми е говорила за това.

— Да, бе… — свирепо процеди Планиращият. — Тя беше много опасна жена. И съвсем не беше глупава. Трябва да призная, че твоите родители бяха умни хора. Какво стана с теб, а?

— Сър?

Рейлънд съвсем се обърка. Не знаеше какво да отговори.

— Как стана Опасен? — попита Планиращият с леден глас. — Не си струваше да се опитваш да надхитриш Плана. Извърши глупост!

Рейлънд дълбоко въздъхна. Ами ако…

— Сър, разрешете да обясня — започна той. — Не съм си помислял дори да вървя против Плана. От доноса на едно момиче бях квалифициран от Машината като Опасен, но продължавам да мисля, че това беше грешка…

— Съмняваш се в правилността на решенията на Машината, а?

— Не ме разбрахте, сър. Не Машината, а информацията, която…

— Престани! — избухна Планиращият. — Не си утежнявай положението. Ти си син на своя баща. Трябва да знаеш, че само поради тази причина всичко, което правиш, е вече подозрително.

Надвисна тягостно мълчание. Едва поклащайки се, вагонът летеше напред. Започна втората половина на пътя — срещу силата на привличане.

— Правилно ли ви разбрах, сър? — изведнъж се възмути Рейлънд. — Машината ме квалифицира като Опасен, защото баща ми е извършил нещо против плана, и то преди да се родя? Според вашите думи така излиза. А това не е справедливо! Това…

— Не е справедливо ли? — изрева Планиращият. Ястребът отвори очи и тревожно се размърда. — Що за дума е това? Справедливост, свобода, демокрация… Баща ти често повтаряше тези думи, те просто са влезли в кръвта ти. Но те не означават нищо! Какво отношение има справедливостта към седемстотин и петдесет калории на ден?

Рейлънд мълчеше.

— Справедливостта е отживелица, ей богу! Няма я вече! Знаеш ли случайно с какво са се занимавали твоите благородни праотци, синко? Добивали са „справедливост“ и „демокрация“ от природните ресурси на Земята. Издирвали, изтощавали, също както фермер изтощава своите ниви — двадесет класа пшеница, и няма нито грам почва. Черноземът вече не съществува! Заедно с него изчезнаха справедливостта и демокрацията. Светът стана затворена система. Много малко ни остана, синко!

Рейлънд съвсем се обърка от мощният взрив на емоции.

— Но, но… сър… — промърмори той, — нали другите планети откриват нови хоризонти, нови източници на ресурси…

— Мълчи! — извика Планиращият. Ъгловатата му глава се наведе напред като чук. Стоманеносивият ястреб многозначително размърда крила. Планиращият хвърли разгорещен поглед към Стив. Креслото се отмести леко назад, за да компенсира засилващата се тежест от втората част на пътя.

— Ти си копие на баща си — най-после Планиращият наруши мълчанието. — Той така и не разбра, че нови хоризонти няма. Но ти си длъжен да разбереш. Планът на Човека се основава на постоянно ограничение на твоите пагубни лични свободи, които едва не разрушиха света. Войни! Прашни бури! Наводнения! Урагани! Горски пожари! — Планиращият изговаряше всяка една от думите така, сякаш беше нецензурна. — Налага се да плащаме вашите сметки, на баща ти и твоята. Никога не забравяй това, синко.

Рейлънд мълчеше. Може би с пистолет можеше да разколебае този властен и самоуверен човек, но човешките аргументи бяха безсилни. Оставаше да се съгласи.

— Не съм го забравял. И няма да го забравя — каза Стив, довършвайки на ум: „поне докато имам железен нашийник“.

— Безпокои те обръча — неочаквано тихо проговори Планиращият, сякаш прочел мислите на Рейлънд, което не беше чак толкова трудно. — Но всички ние носим своите нашийници, синко. Всички ние — от мен до отхвърлените, чакащи реда си в банките за органи — трябва да се отчитаме пред Машината за всеки час, за всеки преживян ден. Всеки влачи невидимите окови на Машината. Но те са неосезаеми, и аз съм съгласен, че не е същото като железните нашийници, синко.

Рейлънд неволно се усмихна. В този човек, освен способността да заповяда и управлява, имаше и обаяние. И такова, че действуваше дори на един Опасен.

Планиращият продължи:

— Ако предпочиташ тези окови, то мисля, че можеш да избавиш врата си от железния обръч.

— Да се избавя от нашийника ли, сър? — Рейлънд не вярваше на ушите си.

Планиращият кимна величествено. После натисна някакво копче и креслото леко се наклони назад. Ястребът размаха крила и излетя, а от облегалката излезе мека възглавница, която удобно обхвана главата на седящия мъж.

Субметрото навлезе в режим на спиране. Дори през звукоизолираните стени се чуваше слабо жужене, свидетелствуващо за силите, тласкащи вагона през невидимото електростатично поле. Жуженето се предизвикваше не от триене, а от неравномерните колебания на генераторите, тласкащи вагона. Рейлънд усети, че теглото му започва да се увеличава.

— Всички по един или друг начин сме свързани с Плана — отново проговори Планиращият. — Трябва да намеря начин да те обвържа с Плана завинаги. Или ти самият да откриеш такъв начин. Тогава нашийникът ще стане излишен.

— Може би моята работа е доказателство за лоялността ми? — отчаяно възкликна Рейлънд.

— А може би не — подразни го Планиращият, като поклати глава. — Не е важно какво си направил, а какво ще правиш от тук нататък. Твоята работа може и да е била талантлива, но излизаше от рамките на Плана. Запомни това. Запомни го завинаги. Планиращата Машина ще ти постави задача. Ако я изпълниш…

Той тежко въздъхна, без да довърши.

Рейлънд също дишаше тежко. Тялото му се превърна в оловна тежест. Субметрото се носеше все по-далеч от разтопеното земно ядро през тунел от втечнени скали. Само силовите полета държаха тунела отворен и не позволяваха на стените да се съединят. Вертикалната скорост бързо нарасна до 150 мили в час.

Може би, ако успее да поговори с Планиращия, Рейлънд щеше да разбере тайната на трите дни, които му се губеха. Но тялото не желаеше да се напряга. дори гласът на Планиращия стана дрезгав, независимо от антиускорителното платно.

— Свободен си, Рейлънд — бавно проговори той. — Или искаш да разбереш в какво се състои задачата?

Стив въздъхна. Очите му бяха устремени към мъжа в креслото с ням въпрос.

— Машината счита, че ще се справиш. Впрочем — дълбокомислено забеляза Планиращият, — всеки от нас си има роля и аз не съм длъжен да разбирам всичко, което Машината говори. Затова ти цитирам заповедта дословно. Твоята задача е да изобретиш нереактивна тяга.

Рейлънд се хвана за края на масата, за да не падне.

— Не… нереактивна тяга?

Планиращият беше видимо доволен.

— Явно и в твоите задължения не влиза разбирането на думите на Машината. Въпреки това, тя изисква точно това.

— Имате предвид… става дума за нереактивна двигателна система, така ли?

— Да.

— А знаете ли, че вашите специалисти по разпитите три години се опитваха да изстискат от мен тайната на нереактивния двигател? Не знам защо, но те бяха сигурни, че зная начин да го построя.

— Това ми е известно — величествено кимна мъжът в креслото. — Също така ми е известно, че нищо не се получи. Но Машината е получила информация, че си конструирал такъв двигател. Възможно е да е била лъжлива. Трите изминали години направиха този двигател необходим за Плана, и още по-опасен, ако попадне във вражески ръце. Точно за това Машината иска да има нереактивна тяга на разположение. Информацията за твоите постижения и възможности й е казала, че ти си подходящ за тази работа. Не става въпрос за това, дали твоята амнезия е естествена или е предизвикана. Ако искаш да махнеш нашийника и да останеш жив, ти ще направиш нереактивен двигател, и то действащ. А сега трябва да вървиш — уморено завърши Планиращият, и направи слабо движение с ръка в посока на вратата. Ястребът размаха крила развълнувано, разсичайки въздуха.

Вратата се отвори и в стаята влезе офицер от охраната. Беше същински великан, но и той стъпваше внимателно под пресата на издигащият се към повърхността вагон.

— Рейлънд — прошепна Планиращият.

Стив се опря в офицера и се обърна.

— Дъщеря ми… — жуженето прерасна в рев, почти заглушаващ думите. — Дона има меко сърце, наследи го от майка си. Но умът е наследила от мен. Не придавай голямо значение на това, че ти е разрешила да поговорите, докато е била в банята.

След тези думи Планиращият затвори очи и главата му бавно потъна в облегалката на креслото.