Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Рифовете на космоса (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Стивън Рейлънд изгуби съзнание. Но някъде в дълбините мозъкът му продължаваше да работи.

Сънуваше. Напрегнатото тяло го болеше. Над него се наведоха доктор Трейл и генерал Флаймър.

— Признай си, Рейлънд! — настоява генералът. — Знаем, че на вратата се е почукало, ти си оставил документите на масата и си отишъл да отвориш. Кой чукаше?

И Рейлънд си спомни.

По някакъв невероятен, приказен начин анестезията успя да разсее лепкавата мъгла в паметта му.

Не беше Анжела Цвик. Не беше и полицията на Плана — те наистина дойдоха чак в понеделник.

Пред вратата стоеше слаб мъж в изцапана с кръв униформа, превит под тежестта на препълнена раница — типична астронавтска раница.

— Хорък!

— Ш-ш-т!

Рейлънд го пусна в стаята и бързо заключи вратата. Хорък тежко се отпусна на стола и хвърли раницата на пода. От устата му излезе розова пяна, пръски слюнка падаха на жълтата телетайпна хартия.

— Вие сте ранен — каза Рейлънд. — Ще извикам лекар.

— Това може да почака — прошепна Хорък и изтри устните си. — Нося ви съобщение, много спешно съобщение. От ваш стар приятел…

Рейлънд внимателно премести раницата в креслото. Хорък заговори. Задъхваше се, кашляше тежко, но говореше.

Старият приятел се оказа Рон Дондъривоу. Хорък се срещнал с него в малка колония на нерегистриран астероид, където корабът на полковник Лескюри извършил кацане за попълване на запасите от реактивна маса. Съобщението съдържаше информация за Рифовете на Космоса и за особената форма на живот — фузоритите, построили тези Рифове. Най-важното в съобщението бяха сведенията за пространствениците и техния способ на придвижване.

— Дондъривоу иска да знаете, че в открития Космос има живот — шепнеше Хорък. — Това е нова територия за усвояване, жива и безкрайна. Но не може да се усвои с ракети. Трябва ни нереактивен двигател…

Рейлънд се опита да обясни, че това не възможно, защото противоречи на третия закон на Нютон.

— Обаче пространствениците летят… Дондъривоу каза да ви предам… за да знаете. Баща ви му е обяснил ефекта от това откритие, от отворените граници… — Той пак се закашля и от устата му потече кървава слюнка. — Извинете… Това означава, че затвореното пространство предизвиква появата на затворено общество, каквато е системата на Плана. Отворените граници — това са Рифовете. А Рифовете означават свобода. Свобода завинаги!

Рейлънд започна да разбира какво се е случило с баща му.

Планът съществуваше за управлението на затвореното общество, достигнало при разширението си границите, до които могат да достигнат йонните ракети. Баща му е видял безкрайните възможности при усвояването на мездузвездното пространство. но дори мечтата за това е престъпление в затворения свят на Плана.

— Дондъривоу познава Планиращия Криири — завърши разказа си Хорък. — Той смята, че може да му се вярва… че той ще разбере, че човека е по-важен от Плана… Ако може да му се представи работещ нереактивен двигател… Но Дондъривоу предупреди… на никой друг да не се доверяваме…

Хорък не пожела да викат лекар. Позволи да му направи инжекция с антибиотик от комплекта за първа помощ, който предвидливо беше взел от „Кристобал Колон“. Успя да се скрие в стаята за почивка, преди Анжела да влезе с подноса с кафе и сандвичи. Когато Рейлънд отпрати момичето, Хорък вече го нямаше.

Окървавената раница стопи недоверчивостта на Рейлънд. Тя съдържаше големи светещи осемстранни кристали от въглероден корал, потресаващи стереоснимки на Рифовете, пироподи и пространственици. Най-важното бе тетрадката с наблюденията на Дондъривоу. Те доказваха, че рифоплъховете наистина не използват принципа на противодействието при придвижване.

Математическият мозък, който се доверяваше само на очевидни факти, веднага заработи. Рейлънд съвсем ясно разбираше, че двете страни на уравнението трябва да равни. От физиката знаеше, че уравновесяващото количество може да бъде физически неуловимо. Например неутриното е необходимо за уравновесяване на ядрените реакции. В собствените му уравнения, описващи създаването на ново вещество и разширяването на Вселената, новата маса „Х“ на появяващото се вещество беше неуловима от неутриното, защото той дори не можеше да определи природата й.

Рейлънд разбра всичко. Истината, скрита зад простия факт, че пространствениците летят без реактивна тяга, беше също толкова проста. Неизвестното количество, което се равнява на новата маса в неговите уравнения, най-после бе идентифицирано.

Кинетичната енергия!

Движещият момент, затворен в разбягващите се Галактики, неизбежно изтласквани от разширяващата се Вселена!

С професионално задоволство Рейлънд отбеляза, че законът на Нютон не се нарушава. Той просто се трансформира. Кинетичната енергия на пространственик в полет се уравновесява с еквивалентната енергия от новата маса. Реакцията се описва с класическото уравнение за зависимостта между енергията и масата: Е = mc². Последният множител (квадрата на скоростта на светлината) означава, че нищожна маса е еквивалентна на огромна кинетична енергия. Ето защо факторът „Х“ не можеше да бъде определен толкова дълго време. И най-дългият полет на един рифоплъх ще създаде невъобразимо малко количество водород, което от своя страна ще се прибави към облачето, създадено от жизнената дейност на пространственика.

Рейлънд се заключи в кабинета си и се захвана за работа. Приливът на възбуда стопи всякаква умора и дори страха, който изпитваше от посещението на Хорък.

Той замести неизвестният множител в уравнението с движещия момент и това му позволи да развие цяла теория. Простото преобразувание описваше полето, необходимо за създаването на нова маса и еквивалентен движещ момент. Въпросът с материалите и конструкцията се оказа по-сложен. Въпреки всичко около обяд в неделя Рейлънд беше съставил двигателна система с ефективна товароподемност петстотин хиляди тона.

Рейлънд почувства смъртна умора и страшен глад. Той премина по безмълвния тъмен тунел до лабораторията и се изми. Окървавената раница още стоеше захвърлена на пода. Стив дояде изсъхналия сандвич, изпи горчивото студено кафе и заспа в креслото. Последната му мисъл бе, че ще му бъде много трудно да се добере до Планиращия, без да се доверява на никой друг.

Събуди се в понеделник рано сутринта. Вратът му беше изтръпнал, терзаеха го спомени от нощния кошмар — как заедно с Хорък се спасяват с бягство от полицията на Плана.

Стив скри раницата в шкафа за документи и пъхна изпръсканите с кръв листове в отвора на тръбата за отпадъци. Там ще изгорят напълно. После опакова своите изчисления и стереоснимките на Рифовете в куфарчето си. Оставаха два часа до идването на Анжела и Опорто.

Не се доверявай на никой друг…

Тунелът между сектора на компютрите на Планиращата Машина и сектора на работните канцеларии на помощниците на Планиращия беше тъмен и пуст. Прохладният въздух излизаше от тръбите на вентилаторите с тихо свистене. Сутрешният час пик, когато чиновниците ще се втурнат към работните си места още не бе настъпил. Само техници в сиви гащеризони се мяркаха отвреме навреме пред погледа му. Те напомняха за няколкото километра скали под него, а в куфарчето му лежеше ключът към звездите!

Рейлънд знаеше пътят до приемната на Планиращия, но досега не му се беше налагало да ходи там. Слезе от асансьора. Пазачът го огледа от глава до пети и махна с ръка да продължава нататък. На стената висеше надпис: „Ограничен достъп! Вход за Опасни — само под стража!“

Това не се отнасяше за Рейлънд.

Пред приемната на Планиращия друг пазач още веднъж го огледа, провери значката му и набра номера на телетайпа. Стив затаи дъх в очакване на отговора от Машината. Телетайпът забръмча и написа нещо. Пазачът вдигна поглед, пълен с неволно уважение.

— Заповядайте, сър.

Момичето в приемната поиска да знае причината за визитата. Рейлънд обясни, че съобщението е секретно. Тогава тя помоли да й се обясни естеството на проблема. Стив отказа, като се позова на грифа „Строго секретно“. Момичето се замисли, после го изпрати при първия помощник на Планиращия. Той се оказа грамаден затлъстял човек с изпъкнали жабешки очи и червендалесто лице. Полирана месингова табелка на масата съобщаваше, че името му е Флаймър.

В жабешките очи на генерала се четеше огромно любопитство относно секретното съобщение.

Планиращият Криири? За съжаление още не се е върнал от неделната разходка със семейството. Без съмнение до обяд ще се върне, но едва ли ще може да отдели време на Рейлънд, защото разписанието му е много натоварено. Планиращият, разбира се, знае за заслугите на автора на новите полета за субметрото, но задълженията му са толкова много, че се налага да прехвърля част от задачите на подчинените си.

В края на разговора генералът намекна, че посетителите, които се отнасят с недоверие към помощниците, рядко имат възможност лично да се срещнат с Планиращия Криири. При това положение Рейлънд трябваше да остави съобщение, в което да посочи за какво става дума — за Рон Дондъривоу и нов тип двигатели. Флаймър обеща да информира Планиращия и да уведоми Рейлънд за решението му.

Когато се върна в лабораторията, вече минаваше обяд. Нямаше следи от Опорто и Анжела — сякаш изобщо не са идвали на работа. Раницата на Хорък си беше на мястото. На пода се бе натрупала телетайпна лента със задачи и информация от Машината. Рейлънд заключи вратата и започна да търси място, където да скрие документацията за нереактивния двигател.

На етажерката сред справочниците? Глупаво. Разстоянието между шкафа и стената и без друго предизвикваше съмнения. Работната маса беше без чекмеджета. На практика в системата на Плана няма предвидени места, където да могат да се скрият лични секретни документи. Просто нямаше къде да скрие документацията. Освен в собствената си памет…

Докато Рейлънд пускаше листовете един след друг в тръбата за отпадъци, на вратата някой силно зачука.

„Центърът за отдих“. Килия за разпити, скрита под земята в противоречие с името си.

От ляво и от дясно другите килии бяха заети от неблагонадеждни хирурзи, уличени в някакво антипланово действие. В терапевтичния кабинет на края на коридора имаше някакво странно същество, създадено от тези хирурзи от отпадъчни тъкани в банките за органи. Съществото бясно се мяташе, привързано с ремъци, докато накрая умря.

После утилизираха и хирурзите. Останаха само той, Хорък в съседната килия и Опорто в килията срещу неговата.

Рейлънд ги виждаше рядко. Почти през цялото време го държаха в терапевтическата стая. Там го връзваха здраво за леглото и залепяха безброй датчици и електроди по треперещото тяло. Безмилостно ярка светлина бе насочена право в очите му, вратът му бе стегнат с железен нашийник. Дебел терапевт се навеждаше над него и му задаваше въпроси с дрезгав глас.

Какво съобщение му е предал Дондъривоу чрез Хорък?

Къде живеят пироподите, фузоритите, пространствениците?

Как може да се построи нереактивен двигател?

В началото все още би могъл да отговори. Обаче железният обръч на врата му се стягаше, без да му разреши да произнесе нито една дума. Дори когато се пречупи, когато беше готов да разкаже всичко, те не му разрешаваха да проговори.

— Дондъривоу?

— Рифовете?

— Фузорити?

— Пространственици?

— Пироподи?

— Нереактивна тяга?

Дрезгавият настойчив глас не спираше да говори. Агонията продължи, докато миналото не изчезна в мъгла от болка и безумие…

Нашийникът престана да го стяга. Той вече не се опитваше нищо да казва.

Дори не се опитваше да мисли на тази тема.

Бяха му изтрили паметта.