Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Рифовете на космоса (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Удивени се гледаха един друг, защото това беше невероятно. Окръжаващият ги малък свят на Рифа оставаше цял и невредим.

— Но Чикуита отдавна умря!

— Без съмнение. Нищо не разбирам.

Рейлънд тревожно се огледа. Дона го хвана за ръката.

— Виж! Ей там! Какво е това?

В края на Рифа нещо беззвучно избухна. Малкото облаче мъгла отлетя. Колония полуриби-полуптици, плетеница от фузоритни лози и струпване на „плодове“, потопени сякаш в течно злато — всичко това бе отместено встрани, след което се възстанови предишния покой.

Въздушният мехур промени границите си. Единият край на малкия им свят изгуби част от въздуха си. Една безкрайна секунда Рейлънд седеше на тръни — струваше му се, че непонятните сили, които досега удържаха въздуха около Рифа, са започнали да отхлабват хватката.

Дона с ужас се притисна към него.

— Чакай малко, Дона, нещо не пасва — прошепна той. — Ако полето престане да действа, това ще стане веднага и напълно.

— Тогава какво става?

— Да отидем да видим.

Хванати за ръце, те се понесоха към пространственика. По-бързо! По-бързо! В мозъка на Рейлънд върлуваше кошмарно видение — техният свят загива, всички светове загиват, цялата Вселена загива, и то само защото той не може да изобрети нереактивен двигател.

Те застинаха, хванати за бледосветещите лози. В зеленикавият полумрак лежеше мъртвата Чикуита. Козината й бе станала съвсем тъмна. Да, нямаше грешка — тя бе умряла.

Но до нея…

До нея нещо се движеше! Мъркаше и се издигаше във въздуха! И полетя право към тях. Една малка играчка редом с мъртвата Чикуита.

Малък пространственик! Детенце!

Червеният му нос пулсираше, огромните влажни очи дружелюбно гледаха към хората.

— Ей, мъник — извика момичето и протегна ръка. Малчуганът веднага я близна с дългия си черен език.

— Гледай! — едва проговори поразеният Рейлънд.

Още едно малко тюленоподобно същество, и още едно, и още… Сякаш бяха цяла дузина. Те танцуваха във въздуха около Стив и Дона и ги бутаха с носовете си, които смешно пулсираха в червено, розово, пурпурно и оранжево.

Преброяването на игривите като живак фигури се оказа трудна задача. Бяха осем. Осем малки пространственика, весели като котенца.

Дали се бяха родили след смъртта на майка си? Или преди това? Това не можеше да се изясни. Рейлънд нямаше намерение да се занимава с този въпрос сега.

— Слава Богу! — прошепна Дона, когато изнесоха едно от децата на светло, за да го разгледат по-добре.

— Слава, слава — промърмори Рейлънд. — Виж, те се раждат напълно оформени, като възрастни. Значи са в състояние да задържат атмосферата и да създават нереактивна тяга. За наше щастие. Въпреки че… — той си спомни за малкия взрив в края на Рифа. — Ще се наложи малко да потренират.

Изведнъж млъкна, гледайки с разширени очи зад гърба на момичето. Тя се обърна.

— Ракетата на Плана! — извика Дона.

— Не! — каза Рейлънд и подскочи високо, за да види по-добре. — Не виждаш ли? Прекалено е малко! И твърде близо!Това е пространственик. Куивера се върна! Има и още някой… Дондъривоу!

Рон Дондъривоу беше при тях! Гигант, висок почти два метра, със загоряло лице и блестящи сини очи.

Възрастният пространственик ловко се вмъкна във въздушния мехур на Рифа. Дондъривоу ловко скочи от гърба му.

— Дона! — възкликна той и я хвана за ръката.

— Рон!

Тя увисна на врата на легендарния герой и притисна буза до бронзовото му лице.

— Рон, това Стивън Рейлънд, мой приятел.

— Аз ви помня — прошепна Рейлънд. — Бях кадет в Технокорпуса, осемгодишен. А вие бяхте студент по медицина, носехте нашийник, защото хората ви се бяха обявили против Плана.

Гигантът гръмко се разсмя и му стисна ръката. Протърканата кожена яка леко се отвори и Рейлънд видя някаква метална верижка. Но не беше нашийник.

— И аз те помня — каза Дондъривоу. — Възхищавах се от баща ти. Той беше не само математик, но и историк, философ. Той беше човекът, който ми помогна да разбера истинското значение на усвояването на Космоса.

— А нашийникът? — прекъсна го Рейлънд. — Наистина ли успяхте да го свалите?

— Да. Успях да се избавя и от нашийника, и от уютното заведение, наречено „Рая“. Провървя ми повече, отколкото на баща ти.

— Не зная какво е станало с него.

Рейлънд затаи дъх и бе готов да зададе следващия въпрос, но изведнъж гърлото му пресъхна. Искаше да попита гиганта по какъв начин се е отървал от железния обръч, но се изплаши от възможния отговор. Страхуваше се, че Дондъривоу ще потвърди разказа на Анжела Цвик — че Рейлънд не е човек, а подхвърлена патица, сглобена от хирурзите.

Дона зададе въпроса вместо него:

— Рон… — гласът й леко трепереше от вълнение. — Ще можеш ли да свалиш обръча на Стив?

— Не и по начина, по който свалиха моя — поклати глава Дондъривоу. — Отърваха ме от моя нашийник в хирургическия център на банката за органи. Работеха половин дузина хирурзи, използваха най-модерно оборудване…

— А какво направиха с нашийника? — реши се да попита Рейлънд и замря в очакване на отговора.

— Обещал съм да не говоря за това.

— Но… нашийникът е бил поставен на нов човек, събран от утилизирани човешки части… „патица за стрелба“… нещо като жива мумия, която да отвлича вниманието на охраната, докато не отлетите с пространственика.

— Точно така — небрежно подхвърли Дондъривоу. — Но сега това е без значение.

За Рейлънд това беше от голямо значение. Сякаш цял полк мравки лазеха по гърба му. Стана му студено. Сигурно толкова хладна и противна кожата му е била само преди сглобяването… Почувства отвратително гадене в стомаха.

— Стив, какво ти става? — изплаши се Дона. — Колко си блед!

Какво да й отговори?

— Надявах се, че можете да свалите моя обръч. Нали сте учили медицина… Може би ще успеете и сам да направите операцията?

Личеше, че Дондъривоу се готви да откаже. Погледът му се спря на Рейлънд, после на Дона… Бронзовата кожа на лицето му се изпъна и посивя.

— Сигурно мога да опитам — каза той след няколко мъчителни секунди. — Вие трябва да разберете, че нямам нито необходимия опит, нито оборудването на банката за органи. Ако оперирам в тези условия — без асистенти и с походни инструменти — мога да ви обещая шанс едно към четири да оживеете и едно към пет да ходите, ако оживеете.

Рейлънд се подпря на един кристален клон, за да не падне. Рибоптиците, блещукащи като дъги, излетяха от клона и се отдалечиха.

— Аз…

— От друга страна — съчувствено добави Дондъривоу, — ти имаш право, Стивън. Нямаме друг избор. Планът може да те убие всеки момент. Крайцерът е само на пет километра от тук. Едно натискане на бутона и ти си мъртъв. Аз също. И Куивера, и Дона — всички. По този въпрос си напълно прав. трябва да те спасим. Иначе ще загинем всички.

— Кажете как ще стане всичко — попита Рейлънд. — Искам да знам.

Дондъривоу започна да обяснява. Дълбокият му бас напомняше мъркане на тигър, но ръцете му бяха малки и нежни — ръце на хирург.

На Земята, в банките за органи, има това, което тук не може да се осигури — медицински сестри и асистенти — хирурзи, необходимите медикаменти и инструменти. Ако някой апарат, например кръвната помпа, излезе от строя, няма с какво да бъде заменен. Освен това в банките за органи на разположение на хирурзите е практически неограничен запас от човешки части. А тук са само четирима. Никой от тях няма излишни органи.

Отначало трябва да се създаде антисептично пространство около пациента, който преди това трябва да бъде подложен на Упойка. Това ще стане лесно, защото гравитация почти липсва, а микроби могат да се появят единствено от хората. За тази цел е достатъчен универсален полибиотичен аерозол. После идва редът на скалпели, ножици, щипки, аспиратори, нитове за шевове и така нататък. Фабрично стерилизирани, тези инструменти бяха извадени от никелираните контейнери.

Дона силно пребледня, но продължаваше внимателно да слуша. Само в един момент не можа да остане равнодушна — когато Дондъривоу живописно говореше за това, как скалпелът прокарва първата червена черта по шията на Рейлънд.

Стив слушаше как тъканите на епидермиса и намиращите се отдолу мускули ще бъдат разсечени и отдръпнати назад. Големите трапецовидни мускули също ще бъдат разсечени. Важно е те да са под напрежение. Малките кръвоносни съдове на врата ще трябва да се прекъснат, а големите — сънната артерия и системата на гръбначния мозък — да се включат към двукамерно изкуствено сърце. Запасът от кръв в камерите му ще помогне на Рейлънд да преодолее неизбежната загуба на кръв.

После идва ред на нервите. Ще бъдат внимателно препарирани, отрязани и прикачени към проводници от органическо сребро, които правят възможно присаждането на органи. Нервните клетки много трудно се възстановяват при висшите бозайници, ако не им се помогне чрез изкуствена стимулация. Ролята на тинол в този случай изпълнява органическото сребро. То позволява нервите да запазят чувствителността си. В противен случай след прекъсването на шийните ганглий частите на тялото ще започнат да се съкращават конвулсивно.

Накрая идва редът на костите. Ултразвуковата пила ще се вреже в третия прешлен. Гръбначният мозък ще бъде отворен, пломбиран и запоен. Вътрешномозъчната течност…

— Достатъчно — въздъхна Рейлънд. — Разбрах. Повече не е нужно да обяснявате.

Той срещна погледа на Дона. Момичето искаше да каже нещо, но не успя.

— Започвайте! — твърдо каза Стив. — Започвайте операцията!

Той решително прекрачи, легна на импровизираната операционна маса и разреши на Куивера здраво да го върже. Дондъривоу кимна на Дона и тя се приближи с анестезационна маска в ръка. Лицето й трепереше, с труд удържаше сълзите си.

— Сбогом, единствена моя — прошепна Стив. — До скоро…

Маската плътно обхвана лицето му.

Отначало не се случи нищо необичайно.

После кристалните дървета бавно затанцуваха около него. Малкият Риф му се струваше като бутон, самият той беше в центъра, потопен в течно злато…