Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Рифовете на космоса (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

В пълнителя на пистолета имаше четири патрона. Рейлънд провери за последен път оръжието, благодари на Куивера за предвидливостта и тръгна надолу по коридорите. Не каза нищо на Дона. Просто не знаеше какво да й каже.

Значи така. Някъде във вътрешността на Рифа се бе притаил пиропод.

Стана му трудно да диша, гърлото му бе пресъхнало.

Пироподът е обитател на открития Космос. Доколкото можеше да си спомни, формата му беше като на земно влечуго. Куивера се оказа прав. Раните на Чикуита превръщаха предположенията в сериозна реалност.

Отиде до разклонението и вдигна от пода светещия кристал, след което тръгна наслуки по един от коридорите. Към края стана толкова тесен, че Рейлънд едва се промъкна. От тавана се отрониха малки парченца. Явно тук отдавна никой не е минавал.

Той тръгна назад, стигна отново до разклонението и пое по друг тунел. Оказа се по-дълъг, но също така пуст. Придвижването в условия на безтегловност беше трудно. Тесните коридори пречеха на подскоците.

Рейлънд застана пред ново разклонение, от което тръгваха два огромни, тъмни и безмълвни тунела. Във въздуха се появи някаква кисела миризма като от горящ прах. Входът на единият тунел бе отбелязан с дълга и дълбока драскотина. Без да се замисля, Рейлънд избра него. Почти веднага попадна в неголяма зала. Застана на входа и се вгледа в тъмното. Кристалът хвърляше само бледа светлина.

Залата беше почти сферична. Оказа се невъзможно да разгледа добре отсрещната страна. Там имаше ниша, в която лежеше нещо. Рейлънд се приближи много внимателно.

Залата представляваше ужасяваща гробница, изпълнена с костите на неведоми животински видове. Известно време оглежда странните останки, после направи още няколко внимателни стъпки.

Тишина. Никакво движение.

Белите кости изглеждаха като полирани и блещукаха на бледата светлина на „факлата“. Тишина. Само кръвта пулсира в слепоочията.

В Космоса имаше други мерки за времето. И костите, и следата на стената ще изглеждат по същия начин дори след един милион години. Пещерата отдавна е необитаема.

Той се обърна да си ходи.

В този момент зад гърба му се разнесе див рев.

Фактът, че размера на залата не може да се сравнява с междупланетните пространства, спаси Рейлънд от мигновена смърт. Живата ракета нямаше възможност да се разгъне както трябва. Изпънат в почти цялата си дължина, пироподът застана пред него с цялата си зловеща красота.

Беше огромен екземпляр, по-дълъг от кон. Тялото му приличаше на извиващ се червей, покрит с блестящи бронирани плочи. В предния край бяха разположени смъртоносния шип и единственото око, окачено на дълъг израстък и приличащо на огромно огледало.

Чудовището атакува с грохота на излитаща ракета. Без да губи самообладание, Стив стреля. Отблъснат назад от изстрела, той полетя към стената. През рева на животното успя да чу звъна и свистенето на рикоширалия куршум.

Пироподът не възнамеряваше да се разгъва за нова атака.

Опашката!

Още по-страшно оръжие. От нея излизаше бял пламък, който придвижваше животното в Космоса и можеше да изпепели мигновено всеки противник. Рейлънд успя да отскочи, само в крака почувства ужасна болка. Удари се в стената, извъртя се като опитен плувец и стреля — еди, два, три пъти!

В пълнителя вече нямаше нищо. Но един от куршумите бе попаднал в целта. Той проби роговицата и окото на съществото се взриви. Ослепен, пироподът се понесе из пещерата като фойерверк, удряше се в стените, отскачаше, отново се устремяваше напред. Пламъкът облиза стената в опасна близост до Рейлънд.

Ревът на двигателя вече се чуваше по коридора. Започна да отслабва, да се отдалечава. По-тихо, все по-тихо…

Зашеметен от удара в стената, Рейлънд се опитваше да си поеме дъх. Опърленият крак го болеше нетърпимо, всеки мускул на тялото му трепереше от напрежение. Но нямаше време за губене. Дона остана горе!

Той изскочи в коридора и се понесе по тъмните тунели. Опитваше се да се вглежда в тъмнината, за да може да запази поне главата си от удари. Добре, че тунелът беше къс. След няколко минути, които му се сториха безкрайни, в далечината се появи светлина. Зави по следващия коридор и видя Дона.

Жива!

В ръката й имаше сноп лиани от светещи фузорити.

— Стив! Слава Богу!

Тя му подаде края на лианите. Той го хвана и се притегли по-близо.

— Пиропода! Къде е?

— Отлетя. Мина покрай мен.

Рейлънд почувства страхотна умора.

— Скрил се е в миша дупка. Мисля, че го уцелих в окото.

— Поне летеше като сляп. Стив…

Очите й бяха пълни със сълзи.

Той не разбра веднага за какво става дума и се зае да я ободрява:

— Не се притеснявай. Няма да се върне, нали сама каза, че…

— Стив… Мисля, че Чикуита умира…

Тя се разрида. Рейлънд неловка я докосна по рамото.

— Бедната… Поне отмъстихме за нея!

— Какви ги говориш? Забрави ли, че ако тя умре, ние също ще загинем без въздух? Какво ще стане с нас, Стив?

Чикуита лежеше неподвижно в малката пещера, оплетена от лиани. От време на време неспокойно пъшкаше от силната болка. Козината изгуби блясъка си. Носът й престана да свети, стана черен и хладен. Рейлънд докосна челото на съществото. Беше горещо. Може би има температура. Чикуита бавно го близна с черния си език — единственото усилие, на което беше способна.

— Мисля, че не можем да й помогнем с нищо — бавно каза Рейлънд.

— Като че ли светлината й пречи — предположи Дона, все още хлипайки.

— Добре. Поне това можем да направим за нея.

Да се затъмни помещението в този блещукащ свят се оказа трудна работа. След дълго търсене успяха да намерят растения, които почти не светеха. Работиха, докато пещерата не се превърна в сумрачна хралупа. В очите на Чикуита се четеше слаба благодарност. Обаче видът й беше много отпаднал. Оставиха я сама и излязоха на повърхността.

Пълната безпомощност ги побъркваше. Рейлънд се усамоти до входа на пещерата и се загледа в звездите. Някъде там бяха Рифовете. Невидими, но реални. Истинските Рифове, където живееха тези, които бяха успели да се отскубнат от властта на Плана. Там живееше и Рон Дондъривоу — човекът, родил се в Космоса, бивш пленник на Земята, носил нашийник, но успял да се избави от него…

Но беше ли той някакъв свръхчовек? И ще успее ли да свали неговия нашийник тук, на Рифа, без сложното хирургическо оборудване от банките за органи? Ще може ли да запълни пропастта, отделяща го от миналото? Или ще потвърди разказа на Анжела?

Би трябвало Куивера отдавна да е стигнал до основния Риф. Може би вече са тръгнали насам и след ден-два ще пристигнат и ще ги намерят?

По-скоро ще намерят труповете им.

Дните се нижеха един след друг.

Чикуита беше все още жива, макар че линееше с всеки изминат ден. Въпреки че понятието „ден“ на Рифа е относително. Рейлънд нямаше часовник. Успя след упорито търсене да открие в небето звездата Алгол. Тя изменяше яркостта си през точно определен период от време, който Стив откри в един справочник. Опита се по този начин да води някакъв отчет на изминалото време. Дона възрази:

— Това няма да помогне, Стив. И без друго не знаеш кога трябва да сработи детонаторът.

Момичето сякаш четеше и мислите, които той сам не осъзнаваше. Да, подсъзнателно Рейлънд броеше миговете от тази една година, която представляваше максималният срок, след който следва взривяване на осемте грама експлозив в нашийника.

Може би Чикуита ще оживее. Може би крайцерът няма да ги забележи. Обаче от обръча-убиец няма как да се отърве. Може да избягаш от радара на крайцера, може да достигнеш Рифовете, може дари да се криеш от свръхмощния импулс, който Машината ще изпрати през цялата Слънчева система. Обаче не можеш за изключиш часовниковия механизъм, който отброява секундите безжалостно, неумолимо…

Рейлънд щателно възстанови всички събития и опирайки се на наблюденията върху циклите на Алгол реши, че половината от тази една година е изминала.

Чикуита изглеждаше много зле. Раната от шипа на пиропода започна да зараства, но температурата й не спадаше. Изглежда я измъчваше жажда, но тя отказваше да пие. Болката не я оставяше на мира. Тя едва се движеше. Само тихото мяукане се дочуваше от полутъмната пещера.

накрая Рейлънд взе решение и се отправи към повърхността, твърдо решен да го изпълни. След няколко секунди Дона го последва.

— Какво си намисли? — рязко попита тя.

Той замря над апаратурата, донесена от ракетата. Възнамеряваше да я използва със съвсем друга цел.

— Как е Чикуита? — поинтересува се Стив, без да отговаря на въпроса и без да вдига глава от заниманието си.

— Попитах те какво си намислил?

Той я погледна право в очите.

— Искам да сглобя предавател и ако успея, да се свържа с Куивера.

— Искаш да кажеш с крайцера на Плана? — прекъсна го момичето.

— Защо не? — решително заяви той. — Планът на Човека е достатъчно благоразумен. Ако се предадем, ще ни вземат на борда. Не е по-лошо от смърт във вакуума.

— Няма да те пусна!

— Как, по дяволите, смееш да ми заповядваш?! — избухна Стив в пристъп на гняв.

Тя притисна показалеца си към устните му.

— Не викай. Не ми се карай. Все едно, няма да те пусна. Пък и ми се струва, че вече е късно.

На Рейлънд му трябваха няколко секунди, за да схване мисълта й.

— Чикуита?

Остави я навън и стремително полетя към умиращия пространственик. Чикуита вече не реагираше на околните дразнители. Коремът й беше надут като на гладуващо дете, ако това изобщо се случва с космически същества. Останалото тяло беше още по-изсъхнало и набръчкано. Заприлича на гладно дете от разказите за древните суши в Източните страни. Коремът едва забележимо се вдигаше и спускаше и в такт с дишането.

В гърлото му застана камък. Рейлънд постоя една минута до създанието, после протегна ръка…

И я отпусна.

Край. Чикуита престана да диша.

Стив машинално погали потъмнелия златист мъх на шията. Да, тя умря. Каквито и тайни да криеше метаболизмът на извънземният живот, смъртта беше несъмнена.

А сега? Колко дълго ще се задържи полето, което им осигурява въздух?

Рейлънд нямаше представа за това. Биолуминисценцията се наблюдава няколко часа след смъртта на организма. Дали двата ефекта си приличат? Най-вероятно не. Неразбираемата сила, която позволява на пространственика да се придвижва, едва ли има някаква връзка със зеленикавото сияние на въздушния мехур. Може да изчезне всеки момент и тогава ще загинат във взрива на мехура.

— Хайде да отидем горе, Стив — помоли Дона, която бе влязла безшумно. — Там се виждат звездите…

Малкият кух Риф бавно се въртеше. Това сигурно се дължеше на някаква предсмъртна тръпка на пространственика. От входа на пещерата пред тях се откри цялото звездно великолепие на Вселената. Дори Слънцето — далечна жълта звезда — се показа през мрежата от лиани.

— Слънцето — прошепна Рейлънд. — Не сме отишли чак толкова далече…

После той различи всички главни съзвездия, изглеждащи малко различно, обсипани с допълнителни звездички и космически прах: могъщият Орион, скупчените Плеяди, широкият сребрист ръкав на Млечния път. Това е тя, горчиво помисли Рейлънд. Новата империя, която исках да завоювам за човечеството. но загубих.

Изпитваше някаква странна умиротвореност. Все още са живи. Само това му се струваше неизмеримо богатство. Смъртта на Чикуита ги лиши от последните надежди, но направи всяка секунда живот скъпоценна. Тези мигове бяха истинска наслада.

Рейлънд висеше неподвижно, хванат за рубинов израстък на един космически кристал. С другата ръка държеше момичето. Тя тихичко го питаше нещо, той отговаряше. После обратно…

Не споменаваха само една тема — висящият на конец собствен живот.

— Баща ми сигурно е още на Земята — шепнеше Дона. — Не е получил съобщението ми. Иначе щеше да ни настигне. Той винаги е бил много зает и заради това не го обичах… Ах, Стив, сега толкова съжалявам!

— Сигурно не помниш… Ти беше във ваната, а аз случайно нахълтах и ужасно се смутих. Сигурно и на теб ти е станало неудобно… Не, не, ти изобщо не се смути.Имаше своите гълъби на Мира, които нападнаха… как му беше името… а, да, Опорто!

Колко странно е всичко, помисли Стив. Беше забравил името на човека, който му е бил най-близък в продължение на много години.

— Гълъбите на Мира… Баща ми измисли това име. Той казваше: „Ако ненавиждаш черното, наречи го бяло и веднага ще го обикнеш“. Затова нарече тези машини за убийство „гълъби на Мира“. Той винаги подчертаваше, че е първият ръководител на човечеството, който няма нужда от телохранители. А как да възприемам моите гълъби и неговите ястреби?

— Ако знаеш какво преживях, когато те видях в клетката на пространственика! Вярно, трудно е да различиш мъж от жена, когато са облечени в скафандър, и действах малко грубо… Дори гълъбите не ми помогнаха да те позная веднага. Ами неочакваното ти появяване в „Рая“, когато бях изгубил всякаква надежда? Ти ме спаси…

— О, Стив!

Тя нежно го хвана за ръката, но той се дръпна и възкликна изумено:

— Дона, все още сме живи!