Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Рифовете на космоса (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Рейлънд не можеше да се примири със съдбата, колкото и голямо да бе изкушението.

През нощта го събуди тропането на дъждовни капки. Изтича навън, легна под водосточната тръба и пи… пи… Това му възвърна силите. Сутринта имаше видим резултат. Той протегна напред ръка и я загледа. Тя трепереше. От нерви.

Освен това го мъчеше и глад.

Сега вече с водата всичко беше наред. Беше изпил сигурно една кофа от живителната течност. Вярно, примесена с цинк и смола, но без наркотици!

Но гладът…

Рейлънд не докосна закуската си.

В столовата до него седна Опорто. Бързите му очички не пропускаха нищо.

— Нямаш апетит, а?

Рейлънд бутна настрани недокоснатата храна.

— Да, нещо не съм гладен.

Дребосъкът го последва в къщата на „Президентите на Дикси“. Видя ведрото с вода, което Рейлънд напълни през нощта.

— Това пък за какво ти е?

— За всеки случай. Ако изведнъж ожаднея.

Той отпи малко. Смуглото лице на Опорто доби замислен вид.

Рейлънд чувстваше с цялото си същество как необратимо го обхваща ужас. Страхът пресуши гърлото му, наруши обмяната на веществата, която и без това беше разстроена от нередовното хранене. Но той се радваше на обхваналия го страх и наблюдаваше останалите жители на „Рая“ — тази тълпа зомбита — все още живи, но окончателно обречени. Те се смееха, разхождаха се (ако има на какво), но бяха вече сигурни мъртъвци. Всички, освен Рейлънд. Само той, единствено той, беше жив и паникьосан.

И страшно гладен.

Успя да отпрати Опорто и да открадне малко време преди сутрешната проверка, за да препрочете няколко страници от дневника.

„16-ти октомври.

Улеят се наблюдава само от голямата зала в северната клиника. Понякога там няма никой. Защо — не знам.“

„5-ти ноември.

Днес бях на петия етаж в северната клиника, където дежури пазача. Мисля, че разбрах защо понякога не е там. Два пъти го викаха да помага при пренасянето на пациенти. Явно това влиза в задълженията на охраната. Бях вързан за масата и можах да видя точно, но ми се струва, че когато го извикат, той остава вътре около половин минута. Най-често го викат при натоварен график на операциите. Следователно най-удобното време е три часа след всяка проверка. Но сутрешната и обедната отпадат по две причини. Първо — не бих могъл да се крия сред отпадъците повече от два часа. Второ — лодката се товари само през нощта. Значи — през нощта! За съжаление по това време правят малко операции… Днес ми взеха левият крак, включително бедрото.“

„3-ти декември.

На сутрешната проверка извикаха страшно много хора. Има слухове, че в Калифорния се е взривил завод за реактори и ще трябват много резервни части. Кога? Днес през нощта?“

Рейлънд обърна страницата. Това беше последната записка.

Д. У. Х. е бил много близо до отговора, но не е успял да стигне до него.

Гладът започна сериозно да измъчва Стив. Организмът му вече отказваше да приема захар.

Опорто беше започнал да подозира нещо. Не се отделяше от Рейлънд нито за минута. Облегнат на парапета до езерото, той гледаше как Стив се мъчи да свали някой кокосов орех с камък. Не успя да улучи нито един, но за щастие съзря в тревата повалена палма.

— Явно много обичаш кокосово мляко — забеляза дребният мъж.

— Обожавам го!

Всъщност орехът беше презрял и млякото имаше отвратителен вкус.

— Върви ли с чесън?

Опорто намекваше за стръковете, които Реймънд беше откопал преди това. Стрелообразните зелени пера на растението се извисяваха над тревата, а под земята се криеха малки скилидки с характерна силна миризма.

— Остави ме на спокойствие, моля те — помоли Рейлънд. — Аз… нещо не се чувствам добре…

— Нищо чудно — въздъхна Опорто.

Все пак тръгна на някъде без повече въпроси.

Стив веднага забрави за него. Беше много изтощен и слаб. Но се стараеше сам да се убеди, че е самовнушение — нали някой корабокрушенци са издържали на подобна диета с месеци и години. Само че не са се подлагали три пъти дневно на изкушението на пълна маса с вкусна храна.

Имаше и други съображения. Рейлънд внимателно наблюдаваше рибите, плуващи в прозрачната вода на езерото. Можеше да улови някоя, да накладе огън и да я изпече. После се отказа от тази идея. Не си струваше да поема излишни рискове. Охраната на „Рая“ със сигурност е инструктирана как да постъпва с тези, които са открили тайната на транквилизаторите. Ако открият такъв, вкарват директно в кръвта му още по-силен наркотик. Тогава никакво усилие на волята не може да помогне. А съквартирантите му още от сега го гледаха подозрително, да не говорим за Анжела и Опорто, които открито го подозираха, че крои планове за бягство. Затова още на другата сутрин след проверката той се отдели от обитателите на „Рая“ и обходи стената по цялата й дължина. Стената бе непроницаема. Оставаше улеят.

Остатъците след утилизиране на „живите трупове“ се складираха в бункер от неръждаема стомана до северната клиника. В момента там нямаше нищо. Всичките тонове човешки отпадъци бяха натоварени на шлепа предишната нощ.

Стоманените стени блестяха ослепително под лъчите на яркото тропическо слънце. Около резервоара имаше телена ограда, скрита зад гъста растителност. Рейлънд предполагаше, че най-вероятно по нея тече ток. А може и да няма ток…

Нямаше смисъл да се бави с бягството. Колкото по-скоро, толкова по-голям шанс да останеш цял.

На покрива на северната клиника се виждаше часовой. Около него имаше някакви устройства, които приличаха на пръв поглед на мощни прожектори. Рейлънд се намръщи, когато ги забеляза. Ако улеят нощем се осветява, задачата става доста по-сложна. Въпреки че… Прожекторите бяха странни — малки, без стъкла, но с рефлектори. Стив мислено си пожела успех. Може би тези апарати са поставени там със съвсем друга цел? Може би. Оставаше само да се надява.

— Стив! Стивън Рейлънд!

Викаше го Опорто.

Рейлънд тръгна срещу него без да бърза. Откъде знаеше дребосъкът къде да го намери?

Опорто едва не трепереше от вълнение.

— Какъв кошмар? Чу ли вече?

— Какво да съм чул?

— Още един тунел се е срутил. Загинали са хиляда и осемстотин човека. Знаеш ли какво си мисля? Това е саботаж!

Рейлънд поклати глава с недоверие. Чувството за опасност и нередност не го напускаше. Ако „Раят“ наистина е напълно изолиран от останалия свят, тогава от къде Опорто знае всичко това?

— Саботаж ли? Кой може да е?

— Антипланови елементи — жизнерадостно обясни дребосъкът. — Навсякъде аварии! Загинали са хиляди! Свързочните канали са повредени! — Той хвърли бърз поглед встрани, усмихна се и извика: — Ти не мислиш ли така, Стивън Рейлънд?

Стив ясно почувства мириса на опасност. Проследи погледа на Опорто и я видя трима яки пазачи втренчено го гледаха. Дребосъкът изобщо не се смути.

— Точно така, Стив! Второто ми име е Юда Искариотски!

Пазачите като че ли се бяха приготвили да срещнат съпротива. Рейлънд обаче ги остави мирно и тихо да го отведат в клиниката. Биха му инжекция. Той гледаше безучастно. В кръвта му отново имаше наркотик. Но този път не означаваха почти нищо.

— Тази глупост да не се повтаря! — предупреди го пазачът преди да го изведат отново навън.

Организмът му реагира мигновено и той се примири. Леката разхлабваща топлина вече не беше опасна за живота. Време само за смях и закачки!

Можеше и да яде!

По време на обяда един пазач стоя до масата на „Президентите на Дикси“. Без да му обръща внимание, Рейлънд е апетит унищожаваше порцията свинско с картофи. Докато допиваше третата чаша кафе си мислеше, че повече няма да се доверява на Опорто.

Всичко беше страшно вкусно. Защо не? Транквилизаторите не пречеха на мисловната дейност, а само намаляваха силата на емоциите, които възбуждат мисленето! Страхът и безспокойството вече бяха изиграли своята роля. Планът за бягството е готов! Стив възнамеряваше да го приложи още същата нощ, в най-лошия случай — следващата. Сега, когато охраната знаеше за диетата на Рейлънд, гладуването изгуби смисъл. Калориите ще крепят мускулите му и ще изиграят важна роля при бягството.

Той с нетърпение чакаше да се стъмни. Времето не чакаше — този ден извикаха много хора. Съквартирантът му чу името си на обедната проверка и още го нямаше. По-старшите жители бяха на мнение, че изобщо няма да се върне.

— Ако не дойде до следващата проверка — казваха те, — отпиши го!

През деня извикаха петима. След вечеря — още седем.

— О-хо! — промърмори си Рейлънд. — Съдбата явно е благосклонна към мен, щом в общежитието останахме само трима.

След вечерната проверка той се разходи за последен път в парка и тръгна да си си опита късмета.

Точно навреме!

Едва бе успял да навлезе в гъстите сенки на парка, когато един пазач се приближи до общежитието. От разговора Рейлънд долови само името си и думата „клиника“. Някой отговори с басов глас. пазачът отново заговори, но Рейлънд успя да чуе само „… тя ще почака“.

Рейлънд се притаи. Не знаеше за какво го търсят, но беше сигурен, че времето му изтича.

А „тя“? Коя беше „тя“? Анжела?

Едва ли. Все пак защо да не отиде да я види? Ако Анжела е успяла да уговори пазача да дойде да го повика, защо да не изясни причината? А ако не е тя… Все едно. Колкото е по-далеч от „Президентите на Дикси“, толкова по-добре за него.

Анжела не беше пращала никого да го вика. Изобщо си нямаше и понятие и въобще не я интересуваше.

Рейлънд се огледа напрегнато и приседна до креслото й. Тъмната тропическа нощ беше топла и нежна. Стив разказа за предателството на Опорто и новата доза наркотик. Каза й всичко, не за да си облекчи душата, а за да види нейната реакция.

— Той е постъпил правилно, Стив! Знаеш, че антиплановите постъпки се наказват.

Рейлънд поклати глава.

— Изобщо не те разбирам. Едно е да работиш за Плана. Това е разбираемо. Това е задължение. Съвсем друго е да предадеш другаря си.

— Грешиш, Стив! — засмя се Анжела. — Помниш ли с какво се занимавах преди да се срещнем?

— Работила с с компютър.

— Точно така! Задавахме му задачи. И то сложни, много сложни задачи. Толкова обичах работата си, Стив! Компютърът решаваше задачите една след друга. Раз-два, щрак-щрак — и готово! Той не правеше грешки, той беше част от Плана, разбираш ли? Една от частиците на глобалният План на Човека, който се управлява от Машината. Знаеш ли защо компютърът не правеше грешки?

— Защо? — спокойствието й определено го дразнеше.

— Защото постоянно го проверявахме! — тържествено възкликна момичето. — Имаше специален контур за тестване. След като реши задачата, ние пускахме сигнал за проверка. Този сигнал беше с пет пъти по-високо напрежение от обикновения. Пускахме го през всяко реле, през всеки транзистор, през всяка интегрална схема! Ако нещо не е в ред, то веднага излизаше от строя. Ние го заменяхме и… Знаеш ли, Стив, аз съм такъв проверяващ сигнал.

Тя се наклони напред и се опря в преградата, предназначена да предпази безръкият й торс от падане.

— Но…

— Такива като теб нямат право да нарушават Плана! — извика Анжела. — Вас трябва да ви откриват навреме и да ви сменят. Ние с Опорто изпълнявахме тази функция в система на Плана — да откриваме и съобщаваме за ненадеждни детайли на системата. Ти беше точно такъв лош детайл, Стив. Признай си го… Ти можеше да подведеш. На практика ти ни подведе! Без теб Машината ще се справя с Плана много по-добре.

Рейлънд обикаляше около креслото. Момичето го гледаше едновременно тържествено и състрадателно. Накрая той неохотно попита:

— Все още ли се стремиш да служиш на Машината, Анжела? Дори след като ти е взела ръцете и краката?

— Да, стремя се!

— Ти си по-откачена и от Опорто — изрева Стив. — А Машината е едно чудовище! Планът на Човека е просто един план на грандомани!

Анжела остана съвършено спокойна.

— Планът на Човека позволява на тридесет милиарда човека да живеят на тази планета — напомни тя.

— Да бе, идеалният начин да се държат тридесет милиарда човека в робство.

— Имаш ли други идеи?

— Не знам… — намръщи се Стив. — Може би… Рифовете на Космоса…

— Рифовете вече нямат значение за теб, скъпи. Спокойно можеш да забравиш за Рон Дондъривоу. О, той беше истински мъж… Може би Рифовете наистина съществуват… Не зная. Пък и какво значение има за нас? — Тя кимна леко и креслото се приближи до Рейлънд. — Толкова ли е лошо да си роб? Знам, знам, ти си имаш свои идеали. И те уважавам за това, честна дума! Но тук става дума за живота и смъртта на цялото човечество! Нима не е справедливо това, че Планът на Човека е предвидил за всекиго малко щастие?

Стив се изсмя кратко.

— Да, това щастие го поглъщаме заедно с водата и храната.

— Само това ли е според теб? — Тя лениво се отпусна на облегалката на креслото и погледна към Рейлънд с огромните си искрени очи. — Забравил си за мене, Стив. Нима не ме желаеш?

Въпросът го завари съвършено неподготвен. Той се смути.

— Аз… аз… ами не знам…

— Аз съм тук, миличък — нежно продължи Анжела. — Ако ме желаеш, аз съм до теб, безпомощна…

— Ти… ти може да се разкрещиш. Ще дойде охраната… По дяволите! — той отскочи встрани. — Никога няма да ти простя това! Застави ме да падна до твоето равнище, нали? Така е. Но втори път няма да ти мине номерът.

— За какво говориш, скъпи?

В гласа й звучеше искрено неразбиране. На Рейлънд му трябваха няколко мига, за да разбере, че тя говори искрено. Това момиче му принадлежеше. Трябваше да я пожелае и тя нямаше да го отблъсне.

— Ти наистина си високоволтов контур, анжела — грубо каза той. — Веднъж вече изгорях при проверката. Втори път няма да стане.

Никакво съмнение нямаше вече. Ограден от стени? Какво от това? Оградите имат две страни, и неговото място е от другата страна! Напълно е възможно да стане една човешка развалина, но ще избяга. Ще избяга!

Защото там от другата страна — са Рифовете на Космоса, свободата. Там има човек, който знае как да свали проклетия нашийник.

И още — там е Дона Криири.

При мисълта за дъщерята на Планиращия Рейлънд почувства тревога. Той не искаше да продължава да мисли за това и рязко се обърна към Анжела.

— Аз не исках…

— Не се извинявай, Стив. От всички хора ти си…

Защо тя замълча по средата изречението?

— Какво искаш да кажеш?

— О-о, нищо. Нищо особено. Просто…

Той се разсърди не на шега.

— Винаги си крила нещо от мен, Анжела. Престани вече, моля те! Поне тук престани. Кожи с какво се различавам от другите?

Красивите очи го гледаха в упор.

— Ти не знаеш ли какво представляваш?

Рейлънд се разтревожи. По гърба му полазиха тръпки.

— Какво имаш в предвид?

— Не си ли забелязал, че си по-различен от другите?

Той се замисли. Тъкмо се канеше да отговори отрицателно, когато си спомни за трите загубени дни. Изведнъж му се стори, че е чувал гласът на Анжела, идващ от тъмнината около леглото в терапевтичния кабинет.

— Отдавна трябваше да забележиш, че си по-различен от другите — насмешка продължи да говори тя. — Също така така трябваше да разбереш причината.

Стив изпита силното желание да я удари. Нашийникът внезапно започна да го стяга, кръвта биеше в слепоочията. Той седна задъхан на тревата.

— За човек ли си се считал, Стив? — Гласът й бе пълен с презрение. — Можеше и да се досетиш, когато ти разказах за Дондъривоу. Ти си една изкуствена патица за стрелба.

— Изкуствена… какво?

Косата на Рейлънд настръхна.

— Ще ти обясня. За да скрият бягството на Дондъривоу, предателите-хирурзи сглобиха ново същество от човешки отпадъци. Това си ти. Изкуствена патица за стрелба. За заблуда на охраната.

Рейлънд седеше вкаменен, внимателно дишайки през желязната хватка на нашийника. В мрака очите на Анжела блестяха като котешки.

— Ти имаш хубава външност, Стив, защото хирурзите се постараха да приличаш на Дондъривоу. А той беше красив мъж. Ти не обичаш Плана, защото органите ти са взети от неблагонадеждни граждани. От най-върлите врагове на Плана. Твоите изобретения в областта на вихровите полета говорят за това, че предният ти мозък е взет от човека, разработил тази теория. Останалата част от паметта ти е размита и противоречива, защото мозъкът ти е събран от различни остатъци.

— Не! — дрезгаво прошепна той. — Това не е възможно!

Момичето го погледна със съжаление.

— Кое не е възможно?

Рейлънд едва не припадна при мисълта, че всичко това може да се окаже истина. Той извика отчаяно:

— Ако съм бил тук по-рано, бих запомнил това място!

Анжела бавно се усмихна.

— Просто още едно доказателство. Хората, от които са те събрали, са били врагове на Плана и са използвали мозъка за усъвършенстване на даденото от майката Природа. В резултат на всичко това се появи опасен за Плана ментален тип…

— Не! Не! — Рейлънд почти не я слушаше, само въртеше безсмислено глава.

— Доказателствата да предостатъчно, дори и да не вярваш в това. Спомни си твоите опити за саботаж — тунелите на субметрото, реакторите, йонните ускорители в ракетите и всички други неща, унищожени от твоите „усъвършенствания“ в силовото поле…

— Не си спомням! — Рейлънд трепереше.

— Друго преимущество на сглобеният ти мозък е това, че хирурзите го снабдиха с контур за самоизтриване на паметта, за да не може „патицата“ да издаде тайната при разпит. Не си ли забелязал бели петна в паметта си?

Той успя да кимне:

— Да, забелязал съм.

— Ето, видя ли?! — в усмивката й се четеше скрита заплаха.

— Какво да видя?

— Цялото това внимание, което ти отделиха през тези три години доказва, че „макетът“ действа отлично. Но вече всичко свърши. Стивън Рейлънд ще стане безпрецедентен случай — неговите органи ще бъдат използвани повторно! Не унивай, Стив! Какво си ти? Седемдесет и пет килограма храна за акулите, открадната от хирурзите!