Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Рифовете на космоса (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Групата на извиканите за утилизация чакаше пред асансьора.

Човекът до Рейлънд нещо си шепнеше под носа и гледаше към вратата на асансьора, сякаш беше портала на ада. Той забеляза, че Стив го гледа и криво се усмихна.

— За път, а? И аз. Дано първият път не вземат много.

— Хайде, мърдайте! — започна да ги подканя пазача, след като отвори вратата. — Влизайте! По-бързо!

Асансьорът стремително се спусна и ги стовари в някаква подземна зала. На стената премигваха луминисцентни лампи, въздухът бучеше във вентилаторите.

Охраната им заповяда да седнат на дългите дървени пейки. „Чакалнята“ изглеждаше доста просторна, макар че в нея седяха двадесетина „живи трупа“. Реймънд се зае да ги разглежда. Някои все още бяха цели, но болшинството носеше белези от предишни операции. Някои имаха по толкова протези, че беше чудно какво още можеха да смъкнат от тях хирурзите.

Нервният мъж приседна до Реймънд и зашепна в ухото му:

— Разбирате ли, първият път няма да вземат кой знае колко… така мисля… Защо? Ами ако тъканите ви се присаждат лошо? Тогава първо ще направят един-два опита и ще видят как вървят работите… и чак след това ще започнат основната операция… в това съм абсолютно сигурен…

Той млъкна, защото вратата се отвори. Гледаше като давещо се коте. Влезе една сестра, без да им обръща никакво внимание. Рейлънд побърза да успокои изплашения човек, за да се отвлече от собствените си грижи.

— Точно така — каза той. — Така би трябвало да бъде.

Разбира се, на практика не беше така. Планът знаеше вече всичко за тъканите на техните организми. Но мъжът се беше хванал за тази мисъл като удавник за сламка.

— Да, днес няма от какво да се страхуваме… — мърмореше той. — Сигурно някой непохватен глупак си е отрязал един-два пръста. Значи толкова и ще вземат… — Той учудено си погледна дланта. — Два пръста… Е, и? Може и без тях. Или пък ще трябва крак? Във всеки случай, първият път не взимат нищо сериозно, защото…

Вратата се отвори. Влезе млад, строен пазач. Явно скучаеше. Никакво съчувствие нямаше в погледа, който хвърли на чакащите.

— Екрот! — извика той, гледайки в списъка.

Мъжът до Рейлънд скочи.

— Аз!

— Тръгвай!

Бедният човечец въздъхна тежко, отчаяно погледна към Рейлънд и излезе.

Стивън седеше и чакаше.

Един по един извикаха „живите трупове“, за да може Планът да получи това, което му се полага. Рейлънд наблюдаваше как отиват към операционните зали. По-лесно е да мислиш за другите, отколкото за това, което ще се случи с теб самият. Излезе ветеранът с яркосините очи, съскащ с тръбите на дихателния си апарат, който му служеше за бял дроб. Излезе и младото момиче, чиято дясна половина беше странно плоска…

Извикаха Рейлънд предпоследен. Сестрата прочете името му и той стана. Чувстваше някаква неестествена лекота. Някъде в покрайнините на нервната система възникна странно тръпчиво усещане. Като че ли се раждаше болка, която не може да си намери определено място по тялото.

Какво ще вземат?

Крак?

Ръка?

Или някой вътрешен орган?

— Побързай! — подкани го сестрата.

Беше симпатична червенокоса девойка. Носеше венчална халка. Някъде имаше предан на Плана момък, който я гледа с любов и топлота. Тук тя се явяваше въплъщение на това, което след малко ще отреже от Реймънд някоя част от тялото му.

Той не мислеше за нищо. Механично крачеше зад медицинската сестра. Пулсът болезнено удряше в ушите. Цветовете бяха много ярки. Във въздуха се носеше тежък мирис на антисептични средства. След това синята стерилна светлина стана нетърпимо ярка.

Бяха влезли в малка операционна. Блестящият, хромиран хирургически стол заемаше основното място в центъра на стаята.

Реймънд облиза пресъхналите си устни.

Сестрата изведнъж се засмя.

— Божичко! Колко сте нервни всички! Още ли не си разбрал защо си тук?

Той кимна. Разбира се, знаеше. Но защо не виждаше никъде хирургически инструменти?

— Ето, че не си разбрал! — весело каза момичето. — Днес, приятелче, ще ти вземат само кръв. Всичко на всичко петстотин грама червена кръв. Е, следващият път може и да не е така.

Рейлънд легна по гръб. Тя го покри със стерилна мушама и го пристегна с турникет над лакътя на дясната ръка. Стив лежеше и гледаше как кръвта му тече в стъкленицата. Болка нямаше. Но той не намираше и нищо приятно в тази ситуация. В ръката му нещо пулсираше, сякаш предупреждаваше за предстоящата болка. От време на време тръбичката неприятно просъскваше. Звукът странно му напомняше за пробит сифон.

Сестрата излезе и остави сам. Странно, наоколо всичко замря…

И изведнъж мисълта му става ясна и отчетлива.

Беше съвършено спокоен.

Нещо повече — разбираше, че е спокоен.

И започна да осъзнава, че до сега е бил също спокоен, но по един невъзможен, глупав начин. И то от самото пристигане в „Рая“. Спокоен като всички останали. Ето обяснение за жизнерадостните закачки ветераните по стаите на „Президентите на Дикси“ — успокоението! Обаче това чувство не може да има естествен произход. Следователно е предизвикано от наркотици!

Рейлънд лежеше, гледаше стичащите се в съда капки кръв и се чудеше как до сега не е забелязал очевидната истина. Нали беше разгледал проблема от всички страни…

Наркотици!

Планът на Човека разбираше, че някаква част от човешкия мозък не се подчинява на здравия разум. Инстинктът за самосъхранение! Можеше ли Машината да рискува инстинктите да избухнат внезапно! Тя трябваше да е сигурна, че при всякакво настроение на винтчетата на Плана, изпратени в банките за органи, заплахата от разфасоване няма да предизвика взрив.

Затова Машината беше взела мерки. Най-простото средство — да натъпче обречените с транквилизатори. Как ли още никой не е забелязал?

Сестрата влезе и докато си тананикаше някаква мелодия, се зае да откача тръбичките. Внимателно извади иглата от вената и притисна на нейното място напоено със спирт памуче.

— Сгъни ръката!

Рейлънд се подчини.

Наркотици!

Това обяснява всичко. Ето защо внимателно обмислените планове на Д. У. Х. не са се осъществили. Докато съзреят окончателно, е изчезнало раздразнението, способно да ги реализира. Самият Рейлънд бе изгубил доста време напразно. Най-интересното бе как успя все пак да намери решението?

Сестрата разгъна ръката му и изхвърли памучето в коша за употребени инструменти.

— Свободен си.

Реймънд послушно излезе и тръгна към вратата, когато видя един санитар да буда електроносилка и се спря. На нея лежеше същият този мъж, който седеше до него в „чакалнята“. Приличаше на заспал. какво ли бяха взели? Ръцете бяха на място, краката ясно се очертаваха под мушамата, по лицето също нямаше следи от операция…

— Извинете — обърна се Реймънд към санитаря. — Какво направиха с това приятелче?

Той гледаше някъде покрай Стив.

— О, с този… — очите му помътняха. — Голяма операция. Познавахте ли го?

— Да.

— Разбирам. — Направи пауза, след което каза бързо. — Трябваше им целия стомашно-чревен тракт. Останалото няма смисъл да се утилизира.

Рейлънд излезе след трупа на нервния мъж, намерил вечен покой. Погледна през рамо и каза:

— Довиждане.

— Довиждане — отвърна санитарят.

Извън стените на „Рая“ тридесет милиарда човешки същества работеха, учеха, обичаха, караха се, изпълняваха задълженията си в системата на Плана на Човека.

В Саскачевани инженер се развъртял с атомната резачка и вдигнал горната половина на планината във въздуха. Открило се бедно находище на уранова руда — едно от последните недокоснати местонахождения.

В град Фиесол в Италия полковник от технокорпуса провеждал инспекция на нов водоем. Нивото на водата се покачило с близо два метра. Застанал здраво в плоскодънната лодка, полковникът отбелязал, че хаотичното съоръжение, което е видял тук предишния път, почти напълно е покрито от водата. Това било дворецът Пити, но офицерът не бил чувал нищо за него. Понте Вечио отдавна е на шест метра под водата.

Срутил се е тунел на субметрото под Хондурас. Хиляда и осемстотин селскостопански работници моментално са погълнати от магната.

След завръщането си от Ауната Планиращият подписал заповед, чието изпълнение трябва да понижи нивото на Средиземно море с тридесет метра. В резултат на това ще се получат милиони квадратни километри обработваема площ и ще бъде построена гигантска енергоцентрала в пролива Гибралтар.

Но в Куба не достигаше дори ехо от тези събития. Тук цареше абсолютно спокойствие и безразличие. Рейлънд се измъчваше с мисълта как да се бори с тази апатия. Скара се сериозно с всички „Президенти на Дикси“. Старшият на общежитието беше шокиран, защото падна на бридж с цели осемстотин и осемдесет точки. Рейлънд беше много доволен. Караницата повишава съдържанието на адреналин в кръвта. Той тръгна навън — да търси нови противници.

Логически погледнато, най-подходящ кандидат за една добра караница беше Анжела. Той я намери на старото място — да се припича на слънце пред къщата.

— Стив, скъпи — тихо продума тя.

Рейлънд обаче бе решил да не се поддава на обаянието й.

— Току-що идвам от първото заколение — нарочно грубо обяви той. — Познай какво им трябваше? — Анжела тревожно се ококори. — Нищо особено, само кръв. Провървя ми, а?

— Разбира се, Стив, това е голям късмет. Защо говорим само за това. Хайде пак да отидем при езерото. Днес е топло, при фонтана сигурно има ветрец…

— И това е всичко, което те вълнува, така ли?

— Стив!

— Храна и уют! Това ли е всичко, което те интересува?

— Днес си в лошо настроение — раздразни се тя. — Ако не искаш да дойдеш с мен, ще отида сама.

— Значи ти е все едно?

Тя понечи да каже нещо, но си замълча.

Рейлънд виждаше, че дразни момичето. Но не особено много. Тя се стараеше да си възвърне душевното равновесие. Затова бързо се отдалечаваше.

Той остана на мястото си.

Едно е да не подозираш, че си натъпкан с транквилизатори, съвсем друго — да знаеш за това. Чрез редовни препирни и караници с другарите си може би ще успее да поддържа необходимото ниво на адреналина, но това е изморително. Трябва да изведе наркотиците от кръвта си.

Имаше едно просто решение — да престане да яде и пие.

Той щателно разработи системата. Нещичко трябва да яде, за да не умре от глад. За тази цел Реймънд избра захарта. Още същият ден, след като обедната проверка приключи, той отиде в ъгъла на столовата и натъпка джобовете си със захар. Излезе, без докосне храната. Захарта също е съмнителна, но едва ли Машината, с цялата си педантичност, ще тъпче и нея с наркотици.

Водата, разбира се, също беше забранена. Започна да обмисля план за дестилатор. Това би привлякло внимание, а още от сега беше жаден.

За да забрави за жаждата, той отиде да види Анжела. Поразходиха се. Рейлънд остана поразен от факта, че тя се чувства толкова удобно в маневреното си кресло. Накрая се спряха до езерото.

Рейлънд й се струваше особено мрачен днес. Той съзерцаваше водата с нескрито въжделение.

Вода! Чиста, бистра, сладка! Обаче езерото беше източник на всичката питейна вода в „Рая“ и би било глупаво да пие от него.

Разговорът нещо не вървеше. Говореха за плаване, за звъна на леда в чаша с вода, за това как носа на лодката пори вълните… Все около водата. Вода!

Накрая Анжела раздразнено прекъсна словоизлиянията му:

— Тогава иди и поплувай. Не се безпокой за мен. — Нежна усмивка. — Аз ще се въздържа по някои понятни причини. А ти поплувай. Много искаш да се изкъпеш в езерото, нали?

Отначало Стив разгорещено отказваше, но после му мина неочаквана мисъл: а защо не?

Той тръгна да търси дървени парчета. Този номер е измислен от моряците още преди няколко века — ако лежиш отпуснат във водата, това ще ти помогне да утолиш жаждата си. Малко, но ще помогне. Поне докато мозъкът се освободи напълно от действието на наркотиците.

Рейлънд лежеше в плиткото и мислеше. Играеше особена игра, залогът бе неговия живот. Разрешаваше на водата да стигне до врата, до брадата, да докосне устните, дори задържа няколко капки в устата си…

Колко лесно можеше да утоли жаждата си — просто да преглътне няколко пъти. Една малка глътчица едва ли ще повлияе, мислеше той, докато местеше водата от едната буза към другата и се наслаждаваше на усещането…

Рейлънд изплю предателската влага и побърза да излезе на брега.

Изкушението едва не взе връх. Сега знаеше, че жаждата играе същата роля, както и раздразнението. Вече чувстваше и виждаше много неща, на които до вчера не бе обръщал внимание. Болеше го раната на ръката, където медицинската сестра неловко бе вкарала иглата. Тесният панталон претриваше бедрата. Колко е хубаво да усещаш всичко това!

Анжела подозрително го оглеждаше.

— Какво ти става? — запита.

— Няма нищо.

— Държиш се сякаш… Не знам и аз… Може машината да е дала заповед да те преместят от тук? Или да ти свалят нашийника?

Рейлънд се замисли. Какво пък, възможно е. Трябва само да издържи още малко и ще си опита късмета. Докато се подсушаваше с кърпата, каза:

— Защо не? Дондъривоу е успял.

— Стив, това антипланови мисли! — предупреди го Анжела. — Разочарована съм от теб. Вече никой не може да избяга по метода на Дондъривоу. И дори да имаш такава възможност, твоят дълг към Плана…

— Стоп! — прекъсна я Рейлънд. — Какво каза? Знаеш ли нещо за Дондъривоу?

— Знам как е избягал. В края на крайщата, избягал е от тук.

Рейлънд пусна на земята двете половини на съдраната кърпа.

— Как е избягал?

Анжела придвижи креслото под сянката на една палма. Намръщи се, преценявайки ситуацията, после реши:

— Мисля, че няма да навреди, ако ти кажа. Така или иначе няма да успееш, дори да решиш да повториш опита. Никой друг не е способен на това.

— Анжела! Как е избягал?

Рейлънд чуваше гласа си някъде отдалече и едва го разпозна.

— Никога не би се сетил, Стив — подразни го тя. — Успял да съблазни с непланови мисли група лекари от клиниката. Разказал им за Космоса извън влиянието на Плана, обещал им свобода и богатство на Рифовете. Освободил се е от нашийника чрез операция.

— Как?

— Всичко е било планирано. Хирурзите-предатели фалшифицирали документите. Една сутрин го извикали на операция. На хирургическата маса Дондъривоу бил напълно разфасован. Напълно.

— Какво?!

Тя се наслаждаваше на ефекта.

— Да, да! Разфасовали го. След което съживили всичко отново, но вече без нашийника.

— Значи…

— Не бързай да се радваш — предупреди го момичето. — Заговорът бил разкрит и лекарите били подложени на пълна утилизация. За съжаление Дондъривоу успял да избяга.

— Но как? Как?

— Това е най-важното. Разбираш ли, хирурзите успели чрез хитрост да прикрият за известно време следите. От отпадъците, оставащи след утилизацията, те сглобили човек и му надянали нашийника на Дондъривоу. Този макет заел мястото на беглеца. После станало късно да го преследват.

Рейлънд настръхна. Бягството е станало по доста зловещ начин. Няма никаква възможност да се повтори.

— Хайде да се заемем с нещо по-интересно — предложи Анжела.

Рейлънд я гледаше съсредоточено.

— Как разбра всичко това?

Тя се извърна. Грациозно, бавно, лениво, като змия.

— На теб мога да ти кажа. Ти и без това знаеш, че работех за полицията на Плана. Тук дойдох по работа. Точно по делото „Дондъривоу“. Не можеха да го разгадаят, докато не уговорих един от лекарите да ми помогне да избягам по същия начин.

Рейлънд беше изумен. Тя се протегна и се прозя.

— Ако си дошла тук като агент, тогава защо… — той млъкна.

— Защо съм тук досега? Не се притеснявай от този въпрос, Стив. При завършването на задачата от мен беше останало доста малко. Сам разбираш, че заради един агент Планът не може да започне да връща утилизирани органи. Затова ме преквалифицираха. Няма да крия — в началото бях доста обезспокоена. Но после свикнах. — Тя се усмихна чаровно. — И ти ще свикнеш, Стив. Нямаш друг избор.