Бърнард Корнуел
Господарят на войната (6)

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ПОСЛЕДНОТО ЗАКЛИНАНИЕ

В Динюрак вече е пролет. Манастирът се затопля, а тишината на нашите молитви се нарушава от блеенето на агнета и песните на чучулиги. Там където толкова дълго бе останал снега сега растат бели виолетки и звездици, но най-хубаво от всичко е, че Игрейн си е родила дете. Момче е, и двамата с майката са живи. Благодаря на Бога за това, и за топлината на сезона, но за нищо друго. Пролетта би трябвало да е щастлив сезон, но се чуват мрачни слухове за приближаващи врагове.

Саксите се връщат. Макар че никой още не знае дали пожарите, които видяхме на източния хоризонт снощи, са предизвикани именно от тях. Но огньовете бяха ярки, пламтящи на фона на нощното небе като в предверието на ада. Призори в манастира дойде един селянин да ни донесе няколко парчета липов ствол, от които можем да си направим ново бутало за избиване на масло. Той ни каза, че пожарите били запалени от грабителски ирландски отряди, но ние се съмняваме в думите му, защото през последните няколко седмици прекалено много се говори за сакски войски. Артур успя да нанесе такъв удар върху саксите, че цяло поколение не познава ужаса на техните нападения. И това той постигна като научи британските крале да бъдат смели, но днес нашите владетели са много слаби! И презрените сакси се връщат като чума.

Дафид, чиновникът, който превежда тези пергаменти на езика на бритите, пристигна днес да вземе най-новите изписани кожи. Според него е почти сигурно, че саксите са предизвикали пожарите. После той ми каза, че новороденият син на Игрейн ще бъде кръстен Артур. Артур, син на Брочваел, син на Пердел, син на Кунеглас — хубаво име, макар че Дафид очевидно не го харесваше, а пък аз в началото не можех да разбера защо. Той е дребен мъж, доста прилича на Сенсъм, със същото дейно изражение и същата остра коса. Той седна на перваза на моя прозорец да прочете завършените пергаменти и през цялото време цъкаше и клатеше глава над ръкописа ми.

— Защо Артур изостави Думнония? — попита най-накрая той.

— Защото Мюриг настояваше — обясних аз, — и защото самият Артур никога не е искал да управлява.

— Но това е било безотговорно от негова страна! — строго каза Дафид.

— Артур не беше крал — припомних му аз, — а според нашите закони само кралете могат да управляват.

— Но законите могат да се променят — подсмръкна Дафид, — това поне го знам и Артур трябваше да бъде крал.

— Съгласен съм, но той не беше. Не беше роден за крал, а Мордред беше.

— Тогава и Гуидър не е бил роден за крал — заяви Дафид.

— Така е — кимнах аз, — но ако Мордред беше умрял, Гуидър можеше да претендира за трона колкото всеки друг, без Артур, разбира се, но пък Артур не искаше да бъде крал. — Понякога се чудя колко ли пъти ми се беше налагало да обяснявам това. — Артур дойде в Британия, защото беше дал клетва да защитава Мордред, а когато отиде в Силурия, вече бе изпълнил онова, за което бе дошъл. Той обедини кралствата в Британия, даде правосъдие на Думнония и разгроми саксите. Можеше да се противопостави на исканията на Мюриг да се откаже от властта, но в сърцето си той нямаше желание да му се противопоставя и затова върна Думнония на нейния законен крал и трябваше да гледа как всичко, което бе постигнал се разпада.

— Значи е трябвало да остане на власт — спори отново Дафид. А аз си мисля, че този Дафид е съвсем като светия Сенсъм — човек който никога не може да греши.

— Да, но той беше твърде уморен. Искаше други хора да поемат бремето. Ако трябва някой да се обвинява, то това съм аз! Аз трябваше да си стоя в Думнония вместо да прекарвам повечето време в Иска. Но тогава никой от нас не виждаше какво става. Никой от нас не съзнаваше, че Мордред ще се окаже добър войник, а когато той наистина стана добър воин, ние започнахме да се заблуждаваме, че скоро ще умре и Гуидър ще стане крал. Тогава всичко щеше да е наред. Живеехме по-скоро в свят на надежди, отколкото в действителния свят.

— Аз все пак си мисля, че Артур ни е подвел — настоя Дафид, и по тонът му разбрах, защо не харесва името на малкия престолонаследник. Колко пъти ми се е налагало да слушам тези упреци срещу Артур! Само ако Артур беше останал на власт, казват хората, саксите още щяха да ни плащат данък, а Британия щеше да се простира от море до море, но когато Британия разполагаше с Артур, тя само мърмореше срещу него. Когато той даде на хората каквото искаха, те започнаха да се оплакват, че не било достатъчно. Християните го упрекваха, задето закрилял езичниците, езичниците го обвиняваха, че толерирал християните, а кралете, всички с изключение на Кунеглас и Енгас Мак Ейрем, му завиждаха. Подкрепата на Енгас не беше толкова важна, но когато Кунеглас умря, Артур загуби най-ценния си съюзник. А между другото Артур не е виновен за състоянието на Британия, Британия сама си е виновна — Британия остави саксите да плъзнат обратно в земите й, Британия се изтощаваше с междуособици, а после започна да хленчи, че за всичко това бил виновен Артур. Артур, който й донесе победата!

Дафид бегло прегледа последните няколко страници.

— Оправи ли се Сийнуин? — попита ме той.

— Слава на Бога, да — отговорих аз, — и живя много години след това.

Щях да започна да разказвам на Дафид нещо за тези години, но видях, че не проявява интерес и запазих спомените за себе си. Накрая Сийнуин умря от треска. Бях с нея и исках да изгоря трупа й, но Сенсъм настоя да я погребем по християнски. Подчиних се, но месец по-късно, накарах няколко души — синове и внуци на мои стари копиеносци, да изкопаят тялото й и да го изгорят на клада, за да може душата й да отиде при нашите дъщери в Отвъдния свят. И не съжалявам за този грях. Съмнявам се, че някой би направил същото за мен, макар че може би Игрейн, ако прочете тези думи, ще ми направи погребална клада. Моля се за това.

— Променяш ли разказа, докато го превеждаш? — попитах аз Дафид.

— Да го променям ли? — той изглеждаше възмутен. — Моята кралица не ми позволява да променям нито сричка!

— Наистина ли? — не повярвах аз.

— Е, понякога оправям някои неуместни граматически изрази — каза той, докато събираше пергаментите, — но нищо повече. Предполагам, че до края остава още малко?

— Да.

— Тогава ще дойда пак след седмица — обеща той, пъхна пергаментите в една чанта и бързо си тръгна. Миг по-късно в стаята ми дотича епископ Сенсъм. Носеше странен вързоп, който първоначално взех за тояга, увита в старо наметало.

— Какво каза Дафид? Какви са новините? — попита той.

— Кралицата е добре — отвърнах аз, — детето също.

Реших да не казвам на Сенсъм, че момчето ще бъде кръстено Артур, защото това само щеше да ядоса светеца, а животът в Динюрак е много по-лесен, когато Сенсъм е в добро разположение на духа.

— Попитах за новини — сопна се Сенсъм, — а не за женски клюки. За пожарите какво каза? Каза ли изобщо нещо за пожарите?

— И той знае колкото нас, епископе, но крал Брочваел смята, че са подпалени от сакси.

— Бог да ни пази — каза Сенсъм и отиде до прозореца, откъдето все още можеше да се види дима на източния хоризонт. — Бог и Неговите светци да ни пазят — помоли се той, после дойде до писалището ми и сложи странния вързоп върху това парче пергамент. Дръпна наметалото, и за мое удивление, видях, че това беше Хюелбейн. Едва не се разплаках. Не посмях да покажа вълнението си, а взех че се прекръстих уж шокиран от появата на оръжие в нашия манастир.

— Наблизо има врагове — каза Сенсъм, за да обясни присъствието на меча в светата обител.

— Боя се, че си прав, епископе — съгласих се аз.

— А когато наблизо има врагове, гладните из тия планини стават опасни — продължи Сенсъм, — така че нощем ще стоиш на стража да пазиш манастира.

— Така да бъде, лорд — скромно казах аз. Но аз? Да стоя на стража? Белокосият, старият, немощният? Със същия успех някой можеше да накара едва проходилото дете да застане на стража. Но аз си замълчах и когато Сенсъм излезе от стаята, измъкнах Хюелбейн от ножницата и си помислих колко тежък е станал през тези дълги години, докато е лежал в съкровищницата на манастира. Беше тежък и неудобен, но си беше моят меч и аз се вгледах в жълтите свински кости, вградени в дръжката му, после в любовния пръстен, прикрепен към топката на върха на дръжката и видях върху сплескания пръстен тънките златни ивички, които бях откраднал от Свещения съд преди толкова време. Този меч извика толкова много спомени. Върху острието му имаше петно ръжда и аз грижливо го остъргах с ножа, който използвах за да си остря перата. После дълго държах меча в скута си и си представях, че отново съм млад и все още достатъчно силен, за да го въртя в битка.

Но аз? На стража? Всъщност Сенсъм не искаше да стоя на пост, а по-скоро да стоя като глупак, който трябва да бъде пожертван, докато той се измъква през задната врата, хванал свети Тъдуол с едната ръка, а с другата стиснал манастирското злато. Но кой воин би се оплакал от такава съдба? Не и аз! Бих предпочел да умра като баща си с меч в ръка, дори тази ръка да е слаба, дори мечът да е тъп. Не така си представяше моята съдба Мерлин, нито пък Артур, но това е добър край за живота на един войник. И макар от толкова години да съм монах, и християнин дори още по-отдавна, в грешната си душа, аз все още съм копиеносец на Митра. Затова целунах Хюелбейн, щастлив, че го виждам след всичките тези години.

Сега ще сложа меча до себе си и така ще довърша сказанието. И се надявам, че ще имам достатъчно време да стигна до края на моя разказ за Артур, моя господар, който бе предаден и руган и който, след като си отиде липсваше на всички в Британия така както никой друг в цялата й история.

 

След като отсякоха ръката ми, пламнах в треска, а когато се събудих, открих, че Сийнуин седи край леглото ми. Най-напред не можах да я позная, защото косата й беше къса, и бе бяла като пепел. Но си беше моята Сийнуин, беше жива и здравето й се възстановяваше. Като видя светлината в очите ми тя се наведе и опря буза в моята. Аз я прегърнах с лявата си ръка и открих, че не мога да я погаля, нямаше с какво — ръката ми свършваше до китката и бе омотана с кървав плат. Чувствах пръстите си, дланта си, дори ме сърбеше, но там нямаше нищо. Бяха изгорили отрязаната ръка.

Седмица по-късно бях покръстен в река Уск. Церемонията бе извършена от епископ Емрис. След като той ме потопи в студената вода, Сийнуин дойде при мен на калния бряг и настоя и тя да бъде покръстена.

— Ще отида там, където отиде и мъжът ми — каза тя на епископ Емрис, така че той я накара да свие ръце пред гърдите си и я потопи във водата. Докато ни покръстваха пееше женски хор, а вечерта, облечени в бяло, за първи път приехме Христовия хляб и виното. След литургията Моргана извади един пергамент, на който бе написала моето обещание да се подчинявам на нейния съпруг в името на Христа и поиска да го подпиша.

— Вече ти дадох думата си — възпротивих се аз.

— Подпиши, Дерфел — настоя Моргана, — и се закълни пред разпятието.

Въздъхнах и подписах. Изглежда християните не вярваха на стария начин, по който давахме клетви, а ги искаха с мастило на пергамент. И така аз признах Сенсъм за свой господар, и след като написах името си, Сийнуин настоя да впише и своето. Така започна втората половина от моя живот, половината в която спазвайки клетвата си, трябваше да се подчинявам на Сенсъм, макар и не чак така, както се надяваше Моргана. Ако Сенсъм знаеше, че пиша този разказ, щеше да го приеме за нарушаване на клетвата и да ме накаже, но мен вече не ме интересува. Вършил съм много грехове, ала никога не съм престъпвал клетва.

След като се покръстих почти очаквах Сенсъм да ме призове в Гуент, защото той все още беше при крал Мюриг, но господарят на мишките само прибра писменото ми обещание, без да поиска нищо от мен, дори пари. Поне не тогава.

Чуканчето на осакатената ми ръка заздравяваше бавно, а и аз с нищо не подпомагах оздравяването й, напротив — настоявах да се упражнявам с щит. В битка човек пъхва лявата си ръка през двата ремъка на щита и здраво хваща дървената дръжка до тях, но аз вече нямах пръсти, с които да хвана дръжката, така че трябваше да преправя кашиките, така че да се закопчават, за да мога да прикрепям с тях щита към предмишницата си. Не беше толкова сигурно колкото захвата с ръка, но все пак беше по-добре отколкото съвсем без щит. Щом свикнах със стегнатите каиши, започнах да се упражнявам с щит и меч срещу Галахад, Кълхуч или Артур. Не ми беше много удобно, но все пак можех да се бия, макар че след всяко упражнение ръката ми кървеше, а Сийнуин ми се караше докато сменяше превръзката.

Луната се изпълни, а аз не отнесох нито меч, нито жертва за жертвоприношение при Нант Ддуу. Очаквах отмъщението на Нимю, но нищо не се случваше. Празникът Белтейн настъпи седмица след пълнолунието, но ние със Сийнуин послушно изпълнихме заповедите на Моргана и не загасихме нашия огън нито стояхме будни, за да видим как ще бъдат запалени новите огньове. На следващата сутрин обаче Кълхуч ни дойде на гости с главня от новия огън и я хвърли в огнището ни.

— Искаш ли да отида в Гуент, Дерфел? — попита той.

— В Гуент ли? — изненадах се аз. — Защо?

— Да убия оная крастава жаба, Сенсъм, разбира се.

— Той не ми създава тревоги.

— Още не — изръмжа Кълхуч, — но и това ще стане. Не мога да си представя, че си християнин. Чувстваш ли се по-различен?

— Не.

Горкият Кълхуч. Той се радваше, че Сийнуин се оправи, но ненавиждаше сделката, която бях сключил с Моргана. И той като мнозина други се чудеше защо просто не зарежа обещанието си към Сенсъм, но аз се страхувах, че ако се отметна Сийнуин отново ще се разболее, затова останах верен на клетвата си. След време това подчинение ми стана навик, и след като Сийнуин умря, установих, че нямам желание да наруша обещанието си, макар че смъртта й бе разхлабила примката, която ме заставяше да спазвам клетвата.

Но в онзи ден, когато новите огньове затопляха изстиналите огнища, всичко това бе далеч в незнайното бъдеще. Беше красив ден — облян в слънчева светлина и потънал в уханието на цъфналите дръвчета. Помня, че купихме няколко гъсета на пазара онази сутрин, като си мислехме, че нашите внуци биха се радвали да ги гледат как растат в малкото езерце зад нашите стаи. След това отидох с Галахад до амфитеатъра, където отново се упражнявах с неудобния си щит. Ние бяхме единствените копиеносци там, защото останалите трябваше да се съвземат от пиенето през нощта.

— Гъсетата не са добра идея — каза Галахад, след като здраво халоса щита ми с дръжката на копието си.

— Защо?

— Като пораснат стават злобни.

— Глупости — казах аз. — Като пораснат стават на хубава вечеря.

Гуидър ни прекъсна, за да ни съобщи, че баща му ни вика. Върнахме се в града и разбрахме, че Артур бе отишъл в двореца на епископ Емрис. Епископът седеше, а Артур, по риза и тесни панталони, се бе навел над една голяма маса, покрита с тънки дъсчици, върху които епископът бе написал списъци на копиеносци, оръжия и лодки. Артур ни погледна и нищо не каза, но помня, че скритото под посивялата брада лице бе мрачно. После произнесе само една дума.

— Война.

Галахад се прекръсти, а аз по стар навик докоснах дръжката на Хюелбейн.

— Война ли? — попитах.

— Мордред е повел войска срещу нас — каза Артур. — В момента е на път! Мюриг му е разрешил да мине през Гуент.

— Води триста и петдесет копиеносци, доколкото разбрахме — добави Емрис.

И до днес вярвам, че Сенсъм е убедил Мюриг да предаде Артур. Нямам доказателства, и Сенсъм винаги е твърдял, че няма пръст в това, но аз просто надушвах неговото коварство в целия план. Вярно, че Сенсъм веднъж ни предупреди за възможността от подобно нападение, но господарят на мишките винаги е бил особено предпазлив в заговорите си срещу Артур, така че ако Артур спечелеше битката, която по твърдото убеждение на Сенсъм щеше да се проведе в Иска, Сенсъм щеше да поиска награда от Артур. Той със сигурност не е искал да спечели нещо от Мордред, защото планът на Сенсъм, ако действително е бил негов, трябваше да облагодетелства Мюриг. Нека Мордред и Артур да се бият до смърт, после Мюриг ще може да сложи ръка на Думнония, а господарят на мишките ще управлява от името на Мюриг.

А Мюриг наистина искаше да сложи ръка на Думнония. Искаше нейните плодородни стопанства и богатите й градове. Така той всъщност насърчи Мордред да започне войната, макар след това упорито да твърдеше, че никого с нищо не е подстрекавал. Щом Мордред искал да посети чичо си, защо трябвало да бъде възпрепятстван — обясняваше той. А щом Мордред иска да има ескорт от триста и петдесет копиеносци, кой е Мюриг та да откаже на един крал да пътува със свитата си? И така Мюриг дал на Мордред исканото от него разрешение и докато ние разберем за това, конниците на Мордред вече бяха минали Глевум и бързаха към нас.

Така започна последната война на Артур — с предателство и поради амбициите на един слаб крал.

 

Ние бяхме готови за тази война. От седмици очаквахме нападението, и макар че бързият ход на Мордред ни изненада, плановете ни бяха отдавна готови. Щяхме да се придвижим с лодки на юг през Севърнско море и да стигнем до Дурновария, където очаквахме Сеграмор да се присъедини към нас с хората си. После обединените ни войски щяха да последват мечката на Артур на север, за да посрещнем Мордред, когато реши да се завърне от Силурия. Очаквахме битка, очаквахме, че ще победим, а после щяхме да обявим Гуидър за крал на Думнония в Каер Кадарн. Все същата песен — още една битка и после всичко ще се промени.

Разпратихме вестоносци по крайбрежието, които да повикат всички силурски рибари да пристигнат в Иска с лодките си. А докато рибарите гребяха нагоре по реката с прииждащия прилив, ние се подготвяхме набързо за заминаване. Точехме мечове и копия, лъскахме ризници, а жените пълнеха кошници и чували с храна. Опаковахме съкровищата от трите двореца и монетите от хазната. Предупредихме и жителите на Иска да са готови да бягат на запад преди да са пристигнали хората на Мордред.

На следващата сутрин под римския мост в Иска бяха изкарани на пясъчния бряг на реката двадесет и седем рибарски лодки. Сто шестдесет и трима копиеносци бяха готови да се качат в тях. Повечето войниците имаха семейства, но в лодките имаше място за всички. Бяхме принудени да изоставим конете си, защото Артур бе установил, че тези животни са лоши моряци. Докато аз бродех из планините, за да се срещна с Нимю, той се опитал да натовари коне на една рибарска лодка, но дори най-малките вълни паникьосали животните. Един от конете дори прескочил борда, за да избяга. Така че ден преди да отплаваме ние отведохме животните до едно далечно пасище и си обещахме, че щом Гуидър стане крал ще се върнем да си ги вземем. Само Моргана отказа да тръгне с нас — предпочете да отиде при мъжа си в Гуент.

Започнахме да товарим лодките призори. Най-напред на дъното на лодките поставихме златото, а върху него натрупахме ризниците си и храната. После под сиво небе и при остър вятър ние започнахме да се настаняваме в крехките плавателни съдове. Повечето лодки побираха по десет-единадесет човека и щом се напълнеха се оттегляха в средата на реката, хвърляха котва там и чакаха, за да може цялата флотилия да потегли едновременно.

Врагът пристигна точно когато бе натоварена последната лодка. Това бе най-голямата лодка и тя принадлежеше на Балиг, съпруга на сестра ми. В нея бяха Артур, Гуинивиър, Гуидър, Моруена и децата й, Галахад, Талиезин, Сийнуин и аз, а също и Кълхуч с единствената му останала жена и двама от синовете му. Знамето на Артур се вееше на издигнатия нос, а щандарта на Гуидър плющеше на кърмата. Бяхме с приповдигнат дух, защото бяхме тръгнали да дадем на Гуидър неговото кралство, но точно когато Балиг викаше на Хигуид, слугата на Артур, по-бързо да се качва в лодката, врагът се появи.

Хигуид носеше последния вързоп от двореца на Артур и беше само на петдесет крачки от речния бряг, когато се обърна и видя конници да влизат през градската порта. Имаше време само да пусне вързопа и да посегне да извади меча, но конете в този миг стигнаха до него и едно копие се заби във врата му.

Балиг хвърли подвижното мостче далеч от борда, извади нож от колана си и преряза въжето, което придържаше кърмата на лодката към брега. Неговият сакски помощник освободи въжето откъм носа и лодката ни се понесе по течението, точно когато конниците стигнаха брега. Артур стоеше прав и ужасен гледаше умиращия Хигуид, а аз гледах към амфитеатъра, където се беше появила цяла орда.

Това не беше войската на Мордред, а тълпа луди — препъващи се прегърбени, сакати и нещастни същества, които се изсипаха под каменните арки на амфитеатъра и хукнаха надолу към речния бряг, надавайки немощни викове. Бяха дрипави, рошави, а очите им пълни с фанатичен бяс. Това беше лудата войска на Нимю. Повечето бяха въоръжени само с тояги, но тук-там имаше и с копия. Всички конници бяха въоръжени с копия и щитове. Те не бяха луди, а бегълци от Кървавите щитове на Диурнач, които все още носеха черните си, вече продрани, наметала и намазаните с кръв щитове. Конниците разпръснаха лудите хора, пришпорвайки конете си надолу по брега, за да ни следват.

Някои от лудите попаднаха под копитата на конете, но десетки други просто се хвърлиха в реката и непохватно заплуваха към лодките ни. Артур викна на лодкарите да отрежат котвите и една по една тежконатоварените лодки се освободиха и се понесоха по течението. На някои екипажи им досвидя да загубят големите камъни, които им служеха като котви, и се опитаха да ги изтеглят. Затова тръгналите по течението лодки се блъснаха във все още закотвените, а през това време отчаяните, тъжни, луди същества цапаха несръчно, но все по-близо до нас.

— Копията! — викна Артур, стисна собственото си копие и го стовари със сила върху главата на един от плувците.

— Греблата! — викна Балиг, но никой не му обърна внимание. Бяхме погълнати от усилията да отблъскваме плуващите от борда. Аз действах с една ръка и натисках нападателите във водата, но един от лудите хвана дръжката на копието ми и едва не ме дръпна в реката. Оставих го да издърпа оръжието, извадих Хюелбейн и замахнах. По реката потече първата кръв.

Северният бряг на реката вече бе почернял от виещите, лудеещи последователи на Нимю. Някои хвърляха копия по нас, но повечето просто пищяха в израз на дълбока омраза, а други се хвърляха в реката след плуващите. Дългокос мъж със заешка устна се опита да се покатери на нашата лодка откъм носа. Но саксът го изрита в лицето, после още веднъж и нападателят падна. Талиезин бе намерил от някъде копие и използваше острието му срещу други плуващи. По-надолу от нас една лодка се вряза в калния бряг и екипажът й отчаяно се опита да я избута отново във водата, но не бяха достатъчно бързи и копиеносците на Нимю нахлуха в лодката. Водачите им носеха кървави щитове — опитните убийци нададоха предизвикателни викове, вдигнали копията си срещу заседналата лодка. Това бе лодката на епископ Емрис, видях как беловласият епископ отби едно копие с меч, но после бе убит. След Кървавите щитове на хлъзгавата палуба се изкачиха двадесетина луди същества. Жената на епископа изпищя и едно копие се заби в нея. Проблясваха ножове, които режеха, изкормваха, мушкаха — кръвта се процеждаше през шпигатите и тръгваше надолу към морето. Един мъж с туника от еленова кожа се изправи, балансирайки на кърмата на пленената лодка и когато ние минавахме покрай него, той се хвърли към нашия планшир. Гуидър вдигна копието си и човекът изпищя, нанизвайки се на дългата дръжка. Помня как ръцете му стиснаха копието, а тялото му се гърчеше на другия край, тогава Гуидър пусна и копието и човека в реката и извади меча си. Майка му мушкаше с копие ръцете, които се протягаха към лодката отстрани. Пръсти се впиваха в нашия планшир и ние стъпвахме по тях, или ги режехме с мечове, и постепенно лодката ни се отдалечи от нападателите. Всички лодки вече се носеха по течението — някои странично, други с кърмата напред, а лодкарите псуваха и крещяха един срещу друг или пък с пискливи от напрежението гласове викаха на копиеносците да използват греблата. Едно копие литна откъм брега и се заби в нашия борд, после полетяха и първите стрели. Бяха ловни стрели и с тихо жужене минаваха над главите ни.

— Щитове! — викна Артур и ние направихме стена от щитове над планшира на лодката. Стрелите затрополяха по тях. Аз клечах до Балиг, закрил и двама ни с моя щит, който потрепваше при всяка забила се в него стрела.

Спаси ни бързото течение на реката и отливът, който носеше безредната ни флотилия надолу, изтегляйки ни от обсега на копиеносците. Крещящата беснееща тълпа ни следваше, но западно от амфитеатъра имаше блатиста земя, която забави преследвачите ни и ни даде време да възстановим реда. Зад нас се чуваха гласовете на преследвачите, а телата на мъртвите нападатели се носеха по течението край малката ни флотилия. Но ние най-сетне бяхме хванали греблата и можехме да завъртим лодката с носа напред и да последваме другите плавателни съдове към морето. По нашите две знамена имаше безброй забити стрели.

— Кои са тези? — попита Артур, загледан назад.

— Войската на Нимю — мрачно обясних аз. Благодарение на Моргана заклинанията на Нимю не постигнаха целта си и сега тя бе пуснала своите последователи да й донесат Екскалибур и да й доведат Гуидър.

— Защо не видяхме кога са дошли? — поиска да узнае Артур.

— Може да им е направила магия да останат незабелязани, лорд — предположи Талиезин, а аз си спомних колко често Нимю бе правила такива магии.

Галахад се изсмя на това езическо обяснение.

— Вървели са през нощта — реши той, — и са се крили в гората докато се подготвят, а и ние бяхме твърде заети, за да ги забележим.

— Сега кучката може да се бие с Мордред вместо нас — рече с надежда Кълхуч.

— Ами — казах аз, — тя ще се съюзи с него срещу нас.

Но Нимю още не бе свършила с нас. Група конници галопираха по пътя, който водеше на север от блатистата местност, и цяла орда ги следваше пеша. Реката не се вливаше направо в морето, а правеше огромни извивки в крайбрежната равнина и аз знаех, че врагът щеше да ни очаква на всеки западен завой.

Конниците наистина ни чакаха, но реката, колкото повече се приближаваше към морето, толкова по-широка и по-бърза ставаше, така че ние винаги минавахме по завоите на безопасно разстояние от конниците. Те ни проклинаха и крещяха, после подкарваха конете си в галоп към следващия завой, където се надяваха да ни достигнат с копията и стрелите си. Точно преди морето реката навлизаше в един дълъг прав участък. Тук през цялото време конниците на Нимю яздеха успоредно с нас, именно тогава видях за първи път и самата Нимю. Яздеше бял кон, беше облечена в бяла дълга дреха, а косата й бе остригана на темето като на друид. Тя държеше жезъла на Мерлин, а на кръста й висеше меч. Викна нещо срещу нас, но вятърът отнесе думите й, после реката изви на изток. Ние се отдалечихме от Нимю, а гъстата тръстика по бреговете ни скри от погледа й. Нимю се обърна и пришпори коня си към устието на реката.

— Вече сме в безопасност — каза Артур. Усещахме дъха на морето, над главите ни крещяха гларуси, пред нас се чуваше безкрайния шум на вълните, разбиващи се в брега, а Балиг и неговият сакс закачиха платното за въжетата, които го издигнаха на мачтата. Трябваше да преодолеем още един голям завой, още една последна среща с конниците на Нимю и после щяхме да бъдем отнесени навътре в Севърнско море.

— Колко човека загубихме? — поиска да знае Артур, и между лодките полетяха въпроси и отговори. Само двама мъже бяха оцелени със стрели, и бяхме загубили хората в заседналата лодка, но повечето воини от малката войска на Артур бяха добре.

— Горкият Емрис — промълви Артур, после замълча, но бързо се отърси от тъгата. — След три дни ще бъдем заедно със Сеграмор.

Той бе изпратил вестоносци на изток и сега след като войската на Мордред бе напуснала Думнония, нямаше какво да спре Сеграмор да дойде да ни посрещне.

— Войската ни ще е малка, но добра — каза Артур. — Достатъчно добра да бие Мордред, а после ще започнем всичко отначало.

— Да започнем отначало ли? — не разбрах аз.

— Ще изтласкаме отново Сердик от британските земи — обясни ми той, — и ще налеем малко мозък в главата на Мюриг. — Артур мрачно се засмя. — Винаги остава още една битка. Забелязал ли си това? Щом си помисли човек, че вече всичко е наред, водата отново започва да се мъти. — Той пипна дръжката на Екскалибур и промълви, — горкият Хигуид. Ще ми липсва.

— И аз ще ти липсвам, господарю — мрачно казах аз. Чуканчето на лявата ми ръка болезнено пулсираше, а липсващата длан с пръстите необяснимо ме сърбеше и усещането бе толкова реално, че аз все се опитвах да я почеша.

— Как така ще ми липсваш? — попита Артур и вдигна вежда в недоумение.

— Когато Сенсъм ме повика.

— А! Господарят на мишките — сети се той и ми хвърли бърза усмивка. — Мисля, че нашият господар на мишките ще поиска да се върне в Думнония, а ти? Не мога да си го представя да се бори за по-висок пост в Гуент, където вече има толкова много епископи. Не, той ще поиска да се върне, а горката Моргана също ще поиска да се завърне в светилището в Инис Уидрин. Така че аз ще сключа с тях сделка. Твоята душа за разрешението на Гуидър двамата да останат да живеят в Думнония. Ще те освободим от твоята клетва, Дерфел, не се притеснявай.

Той ме тупна по рамото, и с труд се придвижи напред към мачтата, където седеше Гуинивиър.

Балиг измъкна една стрела от кърмата, отчупи железния й връх и го пъхна в джоба си като предпазен амулет. Дръжката с перата хвърли през борда.

— Не ми харесва това — каза ми той и врътна брадичка на запад. Обърнах се видях, че далеч навътре в морето се бяха струпали черни облаци.

— Дъжд ли идва? — попитах аз.

— Може да е взел и вятър за компания — отвърна той и думите му прозвучаха злокобно, затова той плю през борда да предотврати лошия късмет. — Но ние няма защо да ходим много навътре. Може и да ни се размине.

Той се облегна с цялата си тежест върху руля, тъй като лодката бе понесена от течението в последния голям завой на реката. Сега се носехме на запад, право срещу вятъра, и повърхността на реката се бе накъдрила от малки беловласи вълни, които се удряха в носа на лодката ни и с плясък заливаха палубата. Платното все още не бе изпънато.

— Дръпни сега! — викна Балиг на нашите гребци. Отпред гребяха саксът и Галахад, Талиезин и Кълхуч бяха хванали греблата на средната пейка, в екипажа на гребците влизаха и двамата синове на Кълхуч. Шестимата дърпаха здраво, борейки се с вятъра, но течението и отливът все още ни помагаха. Знамената на носа и кърмата силно плющяха на вятъра, а стрелите заплетени в тях неспирно дрънчаха.

Пред нас реката завиваше на юг и аз разбрах, че точно там Балиг ще вдигне платното, за да впрегне вятър да ни помогне да стигнем до морето. Щом навлезехме в морето, щяхме да сме принудени да се придържаме към белязания с върбови клонки канал, който щеше да ни изведе през широките плитчини. Едва след като стигнехме до дълбоки води щяхме да можем да се измъкнем от насрещния вятър и да се насочим към думнонския бряг.

— Ще го минем бързо, тоя канал — каза Балиг, за да ни успокои. Хвърли поглед към облаците и добави: — Трябва да изпреварим този вятър.

— Могат ли лодките да останат заедно? — попитах аз.

— Ще бъдат достатъчно близо. — Той врътна брадичка към лодката непосредствено пред нас. — Това старо корито ще изостава. Плава като бременна свиня, наистина, но ще е достатъчно близо до предните, достатъчно близо.

Конниците на Нимю ни чакаха на едно открито място там, където реката завиваше на юг към морето. Щом наближихме, тя излезе от групата на ездачите и застави коня си да нагази в плитката вода. Наближихме още повече и аз видях, че двама от нейните копиеносци мъкнат пленник в плитчината зад нея.

Най-напред помислих, че сигурно е някой от нашите хора, пленен в заседналата лодка, но после видях, че пленникът бе Мерлин. Брадата му беше отрязана, а вятърът развяваше занемарената му оредяла коса, докато той се взираше със слепите си очи към нас. Можех обаче да се закълна, че се усмихваше. Не можех ясно да видя лицето му, защото разстоянието беше твърде голямо, но се кълна, че се усмихваше, докато го дърпаха към малките вълни. Той знаеше какво щеше да се случи.

Тогава изведнъж разбрах и аз, но не можех нищо да направя, за да го предотвратя.

Нимю е била донесена от това море като дете. Била е пленена в Демеция от отряд, тръгнал на лов за роби, и трябвало да бъде доведена в Думнония през Севърнско море. Но по пътя се вдигнала буря и всички кораби на нападателите потънали. Екипажите и техните пленници се удавили, всички до един с изключение на Нимю, която излязла жива и здрава от морето на скалистия бряг при Инис Уеър. Мерлин спасил детето и го нарекъл Вивиан, защото тя явно била любимка на Манауидан, Бога на морето, а името Вивиан принадлежи на Манауидан. Нимю, която от малка ни се водеше, ни се караше, отказа да приеме това име, но аз си го спомних сега, и си спомних, че Манауидан я обичаше, и разбрах, че ще използва помощта на Бога, за да направи страшна магия срещу нас.

— Какво прави тя? — попита Артур.

— Не гледай, господарю — казах аз.

Двамата копиеносци бяха прегазили плитката вода обратно до брега, оставяйки слепия Мерлин сам до коня на Нимю. Той не направи опит да избяга. Просто стоеше там с развятата си бяла коса, а Нимю извади нож от колана си. Беше Ножът на Лауфродед.

— Не! — викна Артур, но вятърът отнесе протеста му назад към нашите лодки, назад към блатата и тръстиките, назад към нищото. — Не! — викна той отново.

Нимю насочи своя друидски жезъл на запад, вдигна глава към небето и зави. Мерлин продължаваше да стои неподвижен. Нашата флотилия мина покрай тях, всяка лодка минаваше близо до плитчините, където стоеше конят на Нимю, и грабната от вятъра тръгваше на юг след като екипажите издигнеха платната. Нимю изчака докато нашата лодка с двете знамена се приближи до нея и тогава тя сведе глава и втренчи единственото си око в нас. Усмихваше се, Мерлин също. Вече бях достатъчно близо, виждах съвсем ясно. И той продължи да се усмихва, когато Нимю се наведе от седлото си над него с нож в ръка. Удари само веднъж.

И дългата бяла коса на Мерлин и неговата дълга бяла дреха почервеняха.

Нимю отново зави. Много пъти я бях чувал да вие, но не и така, защото в този вой се смесваха агония с триумф. Бе направила своята магия.

Тя се смъкна от седлото и пусна жезъла си. Мерлин сигурно бе умрял бързо, но тялото му продължаваше да се тресе, заливано от малките вълни. Няколко мига изглеждаше като че ли Нимю се бори с мъртвия човек. Бялата й дреха се покри с червени петна, а червеното моментално се разреждаше от морето, докато тя дърпаше и буташе трупа на Мерлин навътре във водата. Накрая, освободен от лепкавата прегръдка на калта, той се понесе по повърхността на водата, а тя го изтласка към течението, поднасяйки го в дар на своя господар, Манауидан.

И какъв подарък му поднесе тя. Тялото на един друид е една от най-силните магии, съществуващи на този беден свят, а Мерлин бе последният и най-великият друид. След него имаше и други, разбира се, но никой не притежаваше неговите познания, нито неговата мъдрост, никой не притежаваше и половината от неговата сила. И сега цялата тази сила бе използвана за едно заклинание, за една магическа формула, отправена към Бога на морето, който преди толкова години бе спасил живота на Нимю.

Тя вдигна жезъла, който се полюшваше на повърхността на водата, насочи го към нашата лодка и се засмя. Отметна глава назад и се смя като лудите, последвали я от планините чак до тук, до това убийство във водите.

— Ще оцелеете! — викна тя към нашата лодка. — И ние пак ще се срещнем!

Балиг вдигна платното, вятърът го подхвана и ни понесе към морето. Всички мълчахме. Седяхме втренчени назад в Нимю и в бялото петно в разбунените води — тялото на Мерлин, което ни следваше към дълбокото море.

Където ни чакаше Манауидан.

 

Обърнахме лодката на югоизток, за да хванем вятъра с излинелия търбух на платното и моя стомах се свиваше при всяко поклащане.

Балиг се бореше с рулевото гребло. Бяхме прибрали останалите гребла, оставяйки на вятъра да върши цялата работа, но силният прилив ни пречеше да следваме избраната посока и все буташе носа на лодката ни на юг, тогава платното започваше да плющи на вятъра, а рулевото гребло застрашително се извиваше. Макар и бавно лодката отново заемаше предишното си положение, платното изпукваше като камшик изпълнило се отново и носът започваше отново да потъва в насрещните вълни, разбунвайки корема ми, който изпълваше гърлото ми с горчивата си жлъчка.

Небето потъмня. Балиг гледаше към облаците, плюеше и отново натискаше руля. Закапаха и първите едри дъждовни капки, които затрополяха по палубата, а мръсното платно потъмня от тях.

— Приберете тия знамена! — викна Балиг и Галахад се хвърли към предния щандарт, а аз се опитах да откача флага от кърмата. Гуидър ми помогна да го сваля, после лодката се изкачи на върха на една вълна, той загуби равновесие и падна върху планшира.

— Изгребвайте водата — викна Балиг, — изгребвайте!

Вятърът се усилваше. Аз повърнах при кърмата, после вдигнах глава и видях останалите лодки от флотилията да се хвърлят в сивия кошмар на разпенената вода и да излитат понесени от високите вълни. Над мен се чу пукот — платното ни се бе разцепило на две. Балиг изруга. Зад нас брегът вече беше само тъмна линия, а отвъд, осветени от слънцето, планините на Силурия сияеха в зелената си премяна, но около нас цареше мрак, влага и заплаха.

— Изгребвайте! — викна пак Балиг, и онези, които бяха в търбуха на лодката използваха шлемове за да изгребват водата, която се плискаше около вързопите със скъпоценности, ризниците и храната.

И тогава ни връхлетя бурята. Дотогава се бяхме борили само с нейните предвестници, а сега вятърът засвистя над морето, дъждът зашиба с всичка сила по побелелите вълни. Дъждът бе толкова силен и небето толкова тъмно, че загубих от поглед останалите лодки. Брегът изчезна и единственото, което виждах бе кошмарът на високите вълни с пенести гребени, които се сгромолясваха върху нас и пълнеха лодката ни с вода. Платното плющя докато се превърна на парцали, които се развяваха като накъсани знамена. Гръмотевица раздра небето, лодката падна от гребена на една вълна и аз видях зеленочерната вода да се надига, готова да се излее над планшира, но Балиг някак си успя да извие лодката. Водата се поколеба и замря на ръба на борда, после под нас се отвори цяла бездна, когато следващата вълна ни понесе на своя брулен от вятъра гребен.

— Намалете товара! — чу се гласът на Балиг сред воя на бурята.

Изхвърлихме златото в морето. На дъното отиде съкровището на Артур, моето съкровище, и съкровището на Гуидър и съкровището на Кълхуч. Дадохме всичко на Манауидан, изсипахме в алчната му паст монети, чаши, свещници и златни кюлчета, а той искаше още и още. Така че трябваше да хвърлим през борда и кошниците с храна, и свитите знамена. Но Артур не пожела да му даде своята ризница, нито пък аз моята, затова прибрахме ризниците и оръжието си в малката кабина под палубата при кърмата и вместо тях изхвърлихме каменния баласт на лодката. Ние се клатушкахме из лодката като пияни мъже, подхвърляни от вълните, а краката ни се плъзгаха по мокра смес от повръщано и солена вода. Моруена стискаше децата си, Сийнуин и Гуинивиър се молеха, Талиезин изгребваше вода с шлем, а Кълхуч и Галахад помагаха на Балиг и на сакса да свалят останките от платното. Изхвърлиха платното през борда, и мачтата и рейките и всичко, но преди това завързаха мачтата с едно дълго въже от конски косъм, което омотаха здраво около ахтерщевена и влаченето на мачтата заедно с платното някак извърна носа на лодката по вятъра, така че ние се изправихме с лице срещу бурята и яхнали гневния й бяг, заподскачахме по огромните вълни.

— Никога не съм виждал буря да се придвижва толкова бързо! — викна ми Балиг. Нищо чудно. Това не беше обикновена буря, а бяс, предизвикан от смъртта на един друид и светът пищеше в ушите ни, завихрил въздух и море, докато нашата скърцаща лодка се издигаше и падаше сред бушуващите вълни. Между дъските на лодката се процеждаше вода, но ние бързо я изгребвахме.

После видях първите останки от разбита лодка на гребена на една вълна, миг по-късно зърнах плуващ човек. Той се опита да ни извика, но морето го издърпа в дълбините си. Вълните унищожаваха флотата на Артур. Понякога внезапната буря утихваше и небето за миг се прочистваше, и тогава виждахме други лодки, в които мъжете неистово изгребваха водата, но бордът едва се виждаше над нивото на разпененото море, после бурята отново ни заслепяваше, и когато накрая затихна край нас не се виждаше нито една лодка, само плаващи дъски. Флотата на Артур, лодка по лодка, бе потопена, а неговите хора — мъже и жени се бяха удавили. Мъжете, облекли ризниците си, бяха умрели най-бързо.

И през цялото време, точно зад подмятаните от морето останки от нашето платно, което се влачеше зад лодката ни, се носеше тялото на Мерлин. Той се появи след като хвърлихме платното зад борда и остана с нас. От време на време го виждах в бялата му дреха, понесен от някоя вълна, после изчезваше и пак се появяваше, издигнат на следващия гребен. Веднъж като че ли той повдигна глава от водата и тогава видях раната на гърлото му, която бе измита и побеляла от морската вода. Зяпаше ни с празните си очни ябълки, после водата го потопи и аз докоснах главата на един железен пирон, забит в ахтерщевена и помолих Манауидан да прибере друида на дъното на морето. Вземи го, молех се аз, и изпрати душата му в Отвъдния свят. Но всеки път като погледнех назад, той си стоеше все там, бялата му коса, пръсната около главата, подмятан от бурното море.

Мерлин беше там, но други лодки нямаше. Вглеждахме се през дъжда и гейзерите от разбиващите се в нас вълни, но виждахме само тъмно почерняло небе; сиво, мръснобяло море, останки от разбити лодки и Мерлин, винаги Мерлин, и аз си мисля, че той ни закриляше, не защото искаше да оцелеем, а защото Нимю още не бе свършила с нас. Нашата лодка носеше онова, което тя искаше най-много на света, затова нашата лодка, единствено тя, трябваше да бъде спасена от прегръдката на Манауидан.

Мерлин не изчезна, докато самата буря не утихна съвсем. Видях за последен път лицето му и после той просто потъна. За миг бе бяло очертание с разперени ръце в зеленото сърце на една вълна и после изчезна. И щом изчезна вятърът загуби яростната си злоба и дъждът спря.

Морето продължаваше да ни подхвърля, но въздухът се изчисти, а черните облаци станаха сиви, после побеляха, а около нас нямаше нищо друго освен пусто море. Нашата лодка бе единствената оцеляла от флотилията на Артур, който се вглеждаше в сивите вълни със сълзи на очи. Хората му бяха отишли при Манауидан, всичките, всичките негови смели мъже, с изключение на нас. Бе изчезнала цялата му войска.

И бяхме сами.

Изтеглихме мачтата и останките от платното и после през целия дълъг ден гребахме. Всички мъже, с изключение на мен, разраниха ръцете си от греблата, дори и аз се опитах да греба, но установих, че с единствената си здрава ръка не мога да се справя с греблото, така че трябваше да седя и да гледам как се придвижвахме на юг през набразденото море. Вечерта килът на лодката задра в пясък и ние с мъка се добрахме до брега, понесли малкото останало от нашия багаж в лодката.

Спахме сред дюните, а на сутринта изчистихме солта от оръжията си и преброихме монетите, които все още имахме. Балиг и неговият сакс останаха при лодката си, твърдейки че ще успеят да я оправят. Дадох му последната си златна монета, прегърнах го и после тръгнах след Артур на юг.

Натъкнахме се на замък сред крайбрежните хълмове, а господарят на замъка се оказа привърженик на Артур. Той ни даде оседлан кон и две мулета. Опитахме се да му дадем злато, но той не прие.

— Бих искал да ви дам копиеносци, но уви, нямам — вдигна той рамене. Замъкът му беше беден, и вече ни беше дал дори повече отколкото можеше да си позволи. Ядохме от храната му, изсушихме си дрехите край огъня му и после седнахме с Артур под цъфналите ябълки в неговата овощна градина.

— Сега не можем да се бием с Мордред — мрачно каза Артур. Войската на Мордред наброяваше най-малко триста и петдесет копиеносци, а и последователите на Нимю щяха да го подкрепят, докато преследваше нас. Пък хората на Сеграмор бяха по-малко от двеста души. Войната бе загубена дори преди да е започнала.

— Енгас ще дойде да ни помогне — сподели надеждите си Кълхуч.

— Ще се опита — съгласи се Артур, — но Мюриг никога няма да се съгласи да пусне Черните щитове през Гуент.

— И Сердик ще довтаса — тихо каза Галахад, — Щом чуе, че Мордред воюва с нас, веднага ще тръгне с войската си. А ние ще сме само с двеста души.

— По-малко — поправи го Артур.

— И срещу колко? — попита Галахад. — Четиристотин? Петстотин? И дори и да победим, оцелелите ще трябва да се изправят срещу Сердик.

— И какво ще правим тогава? — попита Гуинивиър.

Артур се усмихна.

— Отиваме в Арморика — каза той. — Мордред няма да ни преследва там.

— Може и да ни преследва — изръмжа Кълхуч.

— Ще му мислим, ако ни се наложи — отсече спокойно Артур. Беше мрачен онази сутрин, но не и ядосан. Съдбата му беше нанесла ужасен удар, така че той можеше единствено да промени плановете си и да се опита да ни вдъхне надежда. Напомни ни, че Будиг, кралят на Брослианд, беше женен за сестра му Анна, затова Артур бе сигурен, че кралят ще ни даде убежище.

— Ще бъдем бедни — усмихна се той с израз на извинение към Гуинивиър, — но имаме приятели и те ще ни помогнат. Брослианд ще приеме и хората на Сеграмор. Няма да умираме от глад. И кой знае — погледна той сина си с усмивка, — Мордред може и да умре и ние ще можем да се върнем.

— Но Нимю — намесих се аз, — ще ни преследва до края на света.

Артур сбърчи вежди.

— Значи Нимю трябва да бъде убита — отсече той, — но и този проблем ще трябва да почака, докато му дойде времето. Сега трябва да решим как да стигнем до Брослианд.

— Отиваме в Камлан — казах аз, — и там ще потърсим Кадуг лодкаря.

Артур ме погледна, изненадан от уверения ми тон.

— Кадуг ли?

— Това е план на Мерлин, господарю, той ми каза. Каза, че това е последният му подарък за теб.

Артур затвори очи. Мислеше за Мерлин и за миг-два си помислих, че няма да успее да задържи сълзите си, но той се тръсна глава и отвори очи.

— Тогава значи към Камлан.

Ейниън, синът на Кълхуч, взе оседлания кон и тръгна на изток да търси Сеграмор. Носеше нови разпореждания, според които Сеграмор трябваше да намери лодки и да тръгне на юг през морето към Арморика. Ейниън щеше да каже на нумидиеца, че ние ще си потърсим лодка в Камлан и ще се срещнем с него на брослиандския бряг. Нямаше да има битка срещу Мордред, нито щяхме да провъзгласим нов крал в Каер Кадарн, просто щяхме позорно да избягаме отвъд морето.

След като Ейниън тръгна, ние сложихме Артур-бач и малката Серен върху едното муле, а върху другото струпахме въоръжението си и тръгнахме на юг. Артур знаеше, че Мордред сигурно вече беше открил бягството ни от Силурия и думнонската войска бе тръгнала по петите ни. Без съмнение с него щеше да тръгне и ордата на Нимю. При това те щяха да използват твърдите римски пътища, а ние трябваше да изминем километри през планинска местност. Затова тръгнахме с бърз ход.

Или поне се опитахме да вървим бързо, но склоновете бяха стръмни, пътят бе дълъг, Сийнуин бе още слаба, мулетата бяха бавни, а Кълхуч куцаше още от онази отдавна отминала битка срещу Аел при Лондон. Пътуването беше бавно, но Артур изглежда се бе примирил вече със съдбата си.

— Мордред няма да знае къде да ни търси — успокояваше ни той.

— Нимю може и да знае — обадих се аз. — Кой знае какво е успяла да измъкне от Мерлин накрая?

Артур не отговори. Вървяхме през гора, изпъстрена от сини камбанки и покрити с меки тазгодишни листа.

— Знаеш ли какво трябва да направя? — попита след малко Артур. — Трябва да намеря някой дълбок кладенец и да хвърля Екскалибур в дълбините му и после да го затрупам с камъни, та никой никога да не може да го намери чак до края на света.

— И защо не го направиш, господарю?

Той се усмихна и докосна дръжката на меча.

— Свикнал съм с него вече. Ще го задържа докато ми трябва. Ала наложи ли се, ще го скрия. Но още не. — Артур повървя замислен. — Сърдиш ли ми се? — попита след дълга пауза той.

— На теб ли? Защо?

Той махна с ръка сякаш да обгърне цяла Думнония, цялата тази тъжна страна, потънала в цвят и нова зеленина в онази пролетна утрин.

— Ако бях останал, Дерфел, — каза той, — ако бях отказал да предам властта на Мордред, това нямаше да се случи.

В гласът му се чувстваше съжаление.

— Но кой би могъл да знае, че Мордред ще се окаже добър войник? Или че ще си събере войска?

— Така е — съгласи се той, — и когато приех исканията на Мюриг, аз си мислех, че Мордред ще изгние някъде в Дурновария. Мислех, че ще умре от пиене или ще се скара с някой и ще получи удар с нож в гърба. — Артур поклати глава. — Той изобщо не трябваше да става крал, но нима имах избор? Бях дал клетва на Утър.

Всичко опираше все до тая клетва и аз си спомних последния Велик съвет, свикан в Британия, когато Утър измисли клетвата, която трябваше да направи Мордред крал. Тогава Утър беше вече стар човек, натежал, болен и умиращ а аз бях дете, чието единствено желание беше да стане копиеносец. Това бе толкова отдавна и Нимю в онези дни ми беше приятелка.

— Утър дори не искаше да си един от покровителите под клетва — казах аз.

— Знам, винаги съм го знаел — каза Артур, — но въпреки това дадох клетва. А клетвата си е клетва, и ако съзнателно нарушим една, подриваме доверието във всички останали.

Удържаните клетви, помислих си аз, са много по-малко от нарушените, но не го казах. Артур се беше опитал да спазва клетвите си и това бе утеха за него. Той внезапно се усмихна, и аз разбрах, че мислите му са го отнесли към по-приятна тема за разговор.

— Много много отдавна — каза ми той, — видях едно парче земя в Брослианд. Една долина, която се спускаше към южното крайбрежие. Помня, че там имаше поток и брези и тогава си помислих: „Какво чудесно място човек да си построи замък и да заживее.“

Аз се засмях. Дори сега на него му се искаше единствено да си има замък, малко земя и приятели край него — цял живот е искал само това. Никога не бе обичал дворците, нито изпитваше удоволствие от властта, макар че му харесваше да воюва. Опитваше се да отрича тази своя слабост, но беше добър в битка и с бърза мисъл, което го правеше смъртоносен воин. Той се беше прославил именно като воин, и именно тази слава му беше помогнала да обедини бритите и да разгроми саксите, но след това нежеланието му да упражнява кралска власт и упоритата му вяра във вродената доброта на човека, както и непоклатимото му убеждение в светостта на клетвите позволи на по-слаби и недостойни хора да разрушат всичко постигнато от него.

— Дървен замък — каза той замечтано, — със засводена колонада, обърната към морето. Гуинивиър обожава морето. Земята се спуска в лек наклон на юг към пясъчния бряг, и ние можем да си направим замъка точно над плажа, така че цял ден и цяла нощ да можем да слушаме как вълните се разливат по пясъка. А зад замъка — продължи той, — ще построя нова ковачница.

— За да можеш да измъчваш метала, колкото си искаш, а? — попитах аз.

— Ars longa — безгрижно каза той — vita brevis.

— Това латински ли е? — попитах аз. Той кимна.

— Изкуството е дълго, животът къс. Аз ще се усъвършенствам, Дерфел. Грешката ми е, че съм нетърпелив. Виждам формата на метала, която искам, и бързам, но желязото не иска да бърза. — Артур докосна превързаната ми ръка. — Ние с теб, Дерфел, имаме още много години пред нас.

— Надявам се, господарю.

— Години, години — уверено повтори той, — да остареем и да слушаме песни и да разказваме истории.

— И да мечтаем за Британия, може би?

— Ние й служихме добре — каза Артур, — сега ще трябва тя сама да служи на себе си.

— А ако саксите се върнат — попитах аз, — и хората те повикат отново, ще се отидеш ли?

Той се усмихна.

— Бих се върнал, за да дам трона на Гуидър, но иначе ще окача Екскалибур на най-високата подпокривна греда на моя висок замък, Дерфел, и ще оставя паяците да я покрият с паяжини. Ще се радвам на морето, ще си стопанисвам земята и ще гледам как растат внуците ми. Ние с теб си свършихме работата, приятелю. Изпълнихме клетвите си.

— Да, с изключение на една — казах аз.

Той рязко се извърна към мен.

— Имаш пред вид моята клетва към Бан ли?

Бях забравил тази клетва, единствената, която Артур не можа да изпълни, и това никога не престана да му тежи на съвестта. Кралството на Бан, Беноик, бе превзето от франките и въпреки, че Артур изпрати тогава хора да се бият за Беноик, самият той самият не отиде. Но това бе толкова отдавна, и лично аз никога не съм обвинявал Артур за този провал. Той искаше да помогне, но по онова време саксите на Аел здраво ни притискаха и той не бе в състояние да води две войни едновременно.

— Не, господарю — казах аз, — имам пред вид моята клетва към Сенсъм.

— Господарят на мишките ще те забрави — презрително заяви Артур.

— Той нищо не забравя, господарю.

— Тогава ще трябва да променим начина му на мислене — отсече Атрур, — защото аз не мога да си представя, че ще остарея без теб.

— Нито пък аз без теб, господарю.

— Значи ще се скрием някъде, ти и аз, и хората ще се питат: „Къде е Артур?“ „Къде е Дерфел?“ и „Къде е Галахад“ „А Сийнуин“. И никой няма да знае, защото ние ще сме скрили под брезовите дръвчета край морето.

Той се засмя, но тази мечта изглеждаше вече толкова реална и близка, че надеждата му даваше криле през последните километри на дългото ни пътуване.

Вървяхме четири денонощия, но накрая стигнахме до южното крайбрежие на Думнония. Заобиколихме големите мочурища и от хребета на един висок хълм видяхме океана. Спряхме на билото за малко, а вечерните лъчи на слънцето галеха раменете ни и осветяваха широката речна долина, която докосваше морето под нас. Това беше Камлан.

Бях ходил там и друг път. Това е южната област отвъд думнонския град Иска, където местните хора татуират лицата си в синьо. Когато за първи път ходих там, бях на служба при лорд Оуейн. Той именно ни накара да участваме в клането сред високите пустеещи земи. Години по-късно минах край този хълм, когато заедно с Артур се опитахме да спасим живота на Тристан, но опитът ни не успя и Тристан загина. Сега се връщах за трети път по тези места. И този край, като всяко място в Британия, което познавах, беше прекрасен, макар че за мен той бе свързан със спомени за убийства, и знаех, че ще се радвам, когато остане далеч зад лодката на Кадуг.

Гледахме надолу към края на нашето пътуване. Река Екс се носеше бавно към морето под нас, но преди да стигне океана образуваше огромно просторно море-езеро, отделено от океана с тясна ивица пясък. Тази ивица хората наричаха Камлан. В единия й край римляните бяха построили малко укрепление — виждахме го от високото било, на което стояхме. Вътре в укреплението бе издигнат сигнален фар от желязо, в който някога са поддържали запален огън през нощта, за да предупреждават приближаващите се галери за опасната пясъчна плитчина.

Сега ние гледахме надолу към морето-езеро, пясъчната ивица и зеления бряг. Не се виждаше никъде враг. Никъде не проблясваше копие, отразило последните слънчеви лъчи на деня, не се виждаха конници по крайбрежните пътища, нито копиеносци по жълтия пясъчен пояс. Сякаш бяхме сами в цялата вселена.

— Ти познаваш ли Кадуг? — попита ме Артур, нарушавайки мълчанието.

— Виждал съм го веднъж, господарю, преди много години.

— Тогава иди го намери, Дерфел, и му кажи, че ще го чакаме в укреплението.

Погледнах на юг към морето. Огромно, пусто и искрящо, то щеше да ни отведе далеч от Британия. После заслизах по склона, за да уредя пътуването.

* * *

Денят се сбогуваше със света и с последни сили осветяваше пътя ми, когато стигнах до къщата на Кадуг. Питах разни хора и техните напътствия ме отведоха до малка къщурка на брега северно от Камлан, и тъй като в този момент приливът се бе оттеглил пред къщурката се бе ширнала лъскава кал. Лодката на Кадуг не беше на вода, а бе изтеглена навътре върху сухия бряг, с кил подпрян на кръгли стволове, а отстрани дървени колове опираха в бордовете й.

— „Придуен“ се нарича — каза Кадуг вместо поздрав. Беше ме видял да стоя край лодката му и сега идваше откъм къщата. Старецът имаше гъста брада, бе загорял от слънцето, а вълнената му дреха бе цялата в катранени петна и лъскави люспи от риба.

— Изпраща ме Мерлин — казах аз.

— Предположих. Каза, че ще те прати. А той самият идва ли?

— Той е мъртъв.

Кадуг плю.

— Мислех, че никога няма да чуя това — каза той и отново плю. — Мислех, че смъртта ще го подмине.

— Беше убит.

Кадуг се наведе и хвърли няколко клона в огъня, който гореше под едно къкрещо гърне. В гърнето имаше катран, и аз видях, че Кадуг калафатеше процепите между дъските на „Придуен“. Лодката изглеждаше красива. Корпусът й бе изчистен и блесналият нов дървен слой контрастираше с черния цвят на смолата, запушила процепите, за да не пропускат вода. Носът й бе висок, кърмата също бе доста задигната, а имаше и дълга току-що направена мачта, която сега лежеше върху дървено магаре край изкараната на суша лодка.

— Значи ще имате нужда от нея — предположи Кадуг.

— Ние сме тринадесет. Останалите чакат в укреплението — обясних му аз.

— Утре по това време — каза той.

— Не може ли по-рано? — попитах аз, разтревожен, че трябва да чакаме толкова дълго.

— Не знаех, че ще дойдете — измърмори той, — пък и не мога да я пусна на вода, докато не дойде приливът, а това ще стане чак утре сутрин. Дотогава ще й сложа мачтата и ще закрепя платното, ще поставя и руля и приливът тъкмо ще дойде. Ще бъде на вода в ранния следобед, имате думата ми, и ще дойда да ви взема веднага щом мога, но няма да е по-рано от привечер. Трябваше да ми пратите вест.

Прав беше, но никой от нас не се сети, че трябваше да предупредим Кадуг, защото никой от нас не разбираше от лодки. Мислехме, че щом дойдем и открием лодката, веднага ще отплаваме, и изобщо не сме предполагали, че лодката може да не е на вода.

— Има ли други лодки? — попитах аз.

— Не и за тринадесет човека — отговори Кадуг, — нито пък ще могат да стигнат там, където аз отивам.

— До Брослианд ли?

— Ще ви заведа където Мерлин ми е казал да ви заведа — твърдо каза Кадуг, после заобиколи носа на „Придуен“ и посочи към един сив камък голям горе-долу колкото ябълка. Нямаше нищо особено в този камък, само дето беше майсторски вграден в носа на лодката и стоеше в дъбовото дърво като скъпоценен камък в златен обков. — Той ми даде това парче скала — каза Кадуг, имайки пред вид Мерлин. — Това е призрачен камък.

— Призрачен камък ли? — попитах аз с недоумение, тъй като никога не бях чувал за такова нещо.

— Ще заведа Артур там, където Мерлин искаше той да отиде, и нищо друго не може да го заведе до там. Нито пък друга лодка може да го закара до там, само лодка, получила името си от Мерлин — каза Кадуг. Името Придуен означаваше Британия. — Артур с теб ли е? — внезапно се сепна Кадуг.

— Да.

— Тогава ще донеса и златото — каза Кадуг.

— Злато ли?

— Старецът го остави за Артур. Предполагаше, че ще му трябва. На мен няма да ми върши работа. Със злато не можеш да ловиш риба. С него си купих ново платно, това можа да направи, пък и Мерлин ми каза да купя платно и затова ми даде злато, но със злато не можеш да ловиш риба. Можеш да ловиш жени — захили се той, — но риба не.

Погледнах изтеглената на суша лодка.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах аз.

Кадуг се засмя без капка чувство за хумор.

— И с какво можете да ми помогнете вие? С вашата отрязана ръка? Можете ли да калафатите лодка? Можете ли да поставите мачтата или да стъкмите платното? — Той се изплю. — Трябва само да свирна и двайсет мъже веднага ще дойдат да ми помагат. Утре сутрин ще ни чуете да пеем, и това ще значи, че я бутаме, за да я пуснем на вода. Утре вечер — учтиво сведе той глава, — ще ви потърся в укреплението.

Човекът се обърна и тръгна към колибата си.

А аз отидох при Артур. По това време вече беше тъмно и над мен блестяха всички небесни звезди. Луната бе прокарала дълга блещукаща пътека през морето и осветяваше порутените стени на малкото укрепление, където щяхме да чакаме „Придуен“.

Щяхме да прекараме още един последен ден в Британия, мислех си аз. Една последна нощ и един последен ден, и после с Артур щяхме да отплаваме по лунната пътека и с Британия щяха да ни свързват само спомени.

 

Нощният вятър тихо галеше порутената стена на укреплението. Ръждивите останки на древния фар над главите ни се бяха килнали на една страна на върха на избелелия стълб, морските вълни нежно се разливаха по дългия пясъчен бряг, а луната бавно се спусна в прегръдките на морето и нощта потъмня.

Спахме в тесния подслон край укрепителния вал. Римляните бяха направили стените на укреплението от пясък, върху който бяха натрупали торф, уплътнен с водорасли, а а най-отгоре бяха издигнали дървена палисада по протежение на целия насип. Стената трябва да е била слаба още когато са я построили, но укреплението никога не е било нещо повече от наблюдателен пост и място, където няколкото души, обслужващи фара, биха могли да се скрият от морските ветрове. Дървената палисада вече беше изгнила почти цялата, а дъждът и вятърът бяха изронили голяма част от пясъчната стена, но тук-там тя все още достигаше до метър — метър и половина височина.

Утрото бе ясно и ние видяхме как няколко малки рибарски лодки навлязоха в морето за ежедневната си работа. Край морето-езеро остана само „Придуен“. Артур-бач и Серен се заиграха в пясъка, където нямаше големи вълни, а Галахад и синът на Кълхуч, който бе останал с нас, тръгнаха по брега да търсят храна. Върнаха се с хляб, сушена риба и дървено ведро с топло прясно мляко. Всички бяхме странно щастливи онази сутрин. Помня как се смяхме, когато Серен се търкулна от върха на една дюна, и как хвалехме Артур-бач като измъкна върху пясъка вълмо тежки водорасли от плитчините. Голямата зелена маса сигурно тежеше колкото него самия, но той дърпаше и пъшкаше и накрая някак си успя да замъкне сплетения си зелен товар чак до порутената стена на укреплението. Двамата с Гуидър шумно го похвалихме за положените усилия, после се заговорихме.

— Ако не ми е съдено да бъда крал — каза Гуидър, — така да бъде.

— Съдбата е неумолима — казах аз. Той ме погледна озадачен и аз се усмихнах. — Това беше един от любимите изрази на Мерлин. Както и „Не ставай смешен, Дерфел!“. За него винаги бях смешен.

— Сигурен съм, че всъщност не си му бил смешен — каза Гуидър.

— За него всички ние бяхме смешни. Може би с изключение на Нимю и Моргана. Ние останалите просто не бяхме достатъчно умни. Вероятно това не се отнася до майка ти, но те двамата никога не са били всъщност приятели.

— Жалко, че не го познавах по-отблизо.

— Все пак когато остарееш, Гуидър, ще можеш да казваш на хората, че си виждал Мерлин.

— Никой няма да ми повярва.

— Вероятно не — казах аз. — А докато ти остарееш, те ще са измислили нови истории за него. И за баща ти също.

Хвърлих една мидена черупка срещу укрепителния насип. От далечния край на езерото се чуваха силните гласове на монотонно пеещи мъже и аз разбрах, че „Придуен“ бе потеглила към водата. Още малко остана, казах си аз, още малко.

— Може би никой никога няма да узнае истината — обърнах се аз отново към Гуидър.

— Коя истина?

— За баща ти, за Мерлин.

Вече имаше песни, които приписваха победата при Минид Бадън на Мюриг, не на някой друг, а точно на него, имаше и много песни които величаеха Ланселот повече от Артур. Потърсих с поглед Талиезин и се зачудих дали той би поправил тези песни. Сутринта менестрелът ни беше предупредил, че няма намерение да прекосява морето с нас, а ще се върне в Силурия или ще отиде в Поуис. Според мен Талиезин бе дошъл с нас чак до тук само, за да може да поговори с Артур и така да научи от него самия историята на неговия живот. Или пък Талиезин бе видял бъдещето и бе дошъл да гледа как точно ще се развият събитията. Но каквито и да бяха причините, сега менестрелът говореше с Артур. Изведнъж Артур стана и забърза надолу към брега на морето-езеро. Стоя там дълго загледан на север. След това внезапно се обърна и изтича до най-близката дюна. Изкачи се на върха й, обърна се и пак се вторачи на север.

— Дерфел! — викна Артур, — Дерфел!

Аз се смъкнах по укрепителния насип, бързо прекосих пясъка и се покатерих по дюната.

— Какво виждаш? — попита ме Артур.

Вгледах се на север, отвъд искрящото море-езеро. Видях „Придуен“ преодоляла половината разстояние до водата, видях огньовете, където се добиваше сол и се сушеше дневния улов, видях и няколко рибарски мрежи да висят на забити в земята колове и тогава видях конниците.

Блесна слънчев лъч, отразен от връх на копие, после друг, и изведнъж различих двайсетина, ако не и повече, мъже, да крачат с тежки стъпки по пътя, който водеше право към брега на морето-езеро.

— Скрийте се! — викна Артур и ние се смъкнахме надолу по дюната, грабнахме Серен и Артур-бач и клекнахме като престъпници от вътрешната страна на разпадащия се укрепителен вал.

— Сигурно са ни видели, господарю — казах аз.

— Може и да не са.

— Колко са? — попита Кълхуч.

— Двайсет? — предположи Артур, — Трийсет? Може и повече. Излизаха от някаква горичка. Там може да има още сто.

Дочух тих стържещ звук и се обърнах — Кълхуч бе извадил меча си и сега се захили срещу мен.

— Не ми пука дали са двама или двеста, Дерфел, няма да им дам да ми отрежат брадата.

— Защо им е притрябвала твоята брада? — попита Галахад. — Такова смрадливо нещо, пълно с бълхи?

Кълхуч се засмя. Той обичаше да се заяжда с Галахад и се наслаждаваше на закачките на Галахад към него. Все още обмисляше отговора си, когато Артур предпазливо подаде глава над укреплението и се вгледа в мястото, където щяха да се появят приближаващите копиеносци. Стоеше тих и неподвижен, и това ни накара и ние да замрем, после изведнъж той се изправи и махна с ръка.

— Това е Сеграмор! — викна ни той, и радостта в гласа му не остави никакви съмнения у нас. — Сеграмор е! — повтори той и беше толкова развълнуван, че Артур-бач поде като ехо щастливите му думи.

— Сеграмор е! — викна малчуганът и ние всички се покатерихме по укрепителния вал и видяхме мрачното черно знаме на Сеграмор да се развява на дръжка от копие, увенчана с череп. Самият Сеграмор, с неговия конусовиден черен шлем, яздеше най-отпред и като видя Артур пришпори коня си през пясъка. Артур се затича да го поздрави, Сеграмор скочи от седлото, падна на колене и прегърна Артур през кръста.

— Господарю! — каза Сеграмор в един от редките си изблици на чувства. — Господарю! Мислех, че никога няма да те видя отново.

Артур го вдигна и го прегърна.

— Щяхме да се срещнем в Брослианд, приятелю.

— В Брослианд ли? — каза Сеграмор, после плю. — Мразя морето.

По черното му лице блестяха сълзи и аз си спомних думите му, когато веднъж ми обясняваше защо бе последвал Артур. Защото, каза той, когато нямах нищо, Артур ми даде всичко. Сеграмор не беше дошъл тук, защото се страхуваше да пътува с кораб, а защото Артур имаше нужда от помощ.

Нумидиецът бе довел осемдесет и трима мъже, а с тях бе дошъл и Ейниън, синът на Кълхуч.

— Имах само деветдесет и два коня, господарю — каза Сеграмор на Артур. — От месеци ги събирам.

Надявал се да изпревари войската на Мордред и да доведе всичките си хора в Силурия, но вместо това сега бе довел на тази суха ивица пясък между морето-езеро и океана хората, за които бе успял да намери коне. Някои от животните не бяха издържали на бързия ход, но осемдесет и три се бяха добрали живи и здрави до нас.

— Къде са останалите ти хора? — попита Артур.

— Отплаваха на юг с всички наши семейства — каза Сеграмор, после се откъсна от прегръдката на Артур и ни огледа. Сигурно бяхме тъжна гледка, защото той ни дари с една от редките си усмивки и после се поклони ниско пред Гуинивиър и Сийнуин.

— Имаме само една лодка на разположение — разтревожен каза Артур.

— Значи вие ще са качите на тази единствена лодка, господарю — отвърна спокойно Сеграмор, — а ние ще тръгнем с конете на запад към Кърнау. Там може да намерим лодки и да ви последваме на юг. Но аз исках да се срещнем от тази страна на водата в случай, че враговете ви успеят да ви намерят.

— Досега не сме видели врагове — каза Артур и докосна дръжката на Екскалибур, — поне не на този бряг на Севърнско море. И се моля да не ги видим до края на деня. Лодката ще дойде да ни вземе привечер и тогава тръгваме.

— Значи аз ще ви пазя до здрач — каза Сеграмор и хората му се смъкнаха от седлата, свалиха щитовете от гърбовете си и забиха копията в пясъка. Конете им, покрити с пяна и задъхани, стояха изтощени, а хората на Сеграмор протягаха уморените си крайници. Вече бяхме истински боен отряд, почти войска, а за знаме ни служеше щандарта на Сеграмор.

Само час по-късно, на коне, изморени като конете на Сеграмор, в Камлан пристигна и врагът.

* * *

Сийнуин ми помогна да си облека ризницата, защото ми беше трудно да се справя с тежката плетена от желязо риза само с една ръка и съвсем невъзможно да закопчая катарамите на бронзовите си наколенници, които бяха трофей от Минид Бадън, и които предпазваха краката ми от ударите с копие под ръба на щита. След ризницата и наколенниците, Сийнуин сложи на кръста ми колана с Хюелбейн, после здраво стегна каишите на щита върху лявата ми ръка.

— По-стегнато — помолих я аз, инстинктивно притискайки ризницата на гърдите си, за да усетя малката издутина от брошката на Сийнуин, закачена за ризата ми. Там си беше, моят талисман, с който бях минал през безброй битки.

— Може да не нападнат — предположи Сийнуин, затягайки колкото бе възможно каишите на щита.

— Моли се да не ни нападнат.

— На кого по-точно? — попита тя с мрачна усмивка.

— На този Бог, на който най-много вярваш, любов моя — посъветвах я аз и я целунах. Нахлузих си шлема и Сийнуин закопча ремъка под брадичката ми. Вдлъбнатината от удара в битката при Минид Бадън бе изчукана и изгладена, и бе занитена нова желязна пластинка върху образувалия си тогава процеп. Още веднъж целунах Сийнуин и затворих страничните части на забралото. Вятърът духна вълчата опашка, закачена на върха на шлема ми, и я прати право пред отворите за очите, аз отметнах глава назад, за да отстраня дългата сива козина от погледа си. Бях последният от Вълчите опашки. Всички други бяха или избити от Мордред или отнесени в чертозите на Манауидан. Аз бях последният с вълча опашка на шлема си, а също и последният, който носеше звездата на Сийнуин на своя щит. Стиснах бойното си копие, чиято дръжка беше колкото китката на Сийнуин, а наточеният му връх бе от най-здравата стомана на Моридиг.

— Кадуг скоро ще е тук — окуражих я аз, — няма да трябва дълго да чакаме.

— Само един цял ден — каза Сийнуин и хвърли поглед към морето-езеро, където „Придуен“ се поклащаше на водата до калния бряг. Мъжете издигаха мачтата й, но скоро отливът щеше отново да остави на сухо лодката и ние щяхме да чакаме до следващия прилив. Но поне враговете не обърнаха внимание на Кадуг, и нямаше защо. За тях той беше просто един от многото рибари, които не ги интересуваха. Те бяха дошли за нас.

Виждаха се шейсет или седемдесет души и всичките на коне. Сигурно бяха яздили бързо, за да ни настигнат, но сега стояха и чакаха на границата между твърдата почва и пясъчната ивица и всички знаехме, че след тях идват и други копиеносци. До здрач срещу нас вероятно щеше да има цяла войска, а може дори две, защото хората на Нимю със сигурност щяха да последват копиеносците на Мордред.

Артур облече красивите си бойни доспехи. Ризницата му блестеше на слънцето с железните си и пръснатите сред тях златни плочки. Видях го как слага шлема, украсен с бели гъши пера. Обикновено Хигуид му помагаше като си обличаше доспехите, но Хигуид бе мъртъв, затова сега Гуинивиър закачи на кръста му ножницата с нейните кръстосани златни нишки и Екскалибур, потънал в черната й прегръдка. После завърза на раменете му бялото наметало. Той й се усмихна, наведе се да чуе какво му говори, засмя се и затвори лицевата част на шлема си. Двама души му помогнаха да се качи на един от конете на Сеграмор и след като се настани на седлото, те му подадоха копието и неговия обкован със сребро щит, от който кръстът отдавна бе махнат. Той пое юздите с лявата ръка, върху която висеше щита, и срита коня към нас.

— Хайде да ги пораздвижим — викна Артур на Сеграмор, който стоеше до мен. Артур възнамеряваше да поведе тридесет конника срещу врага, после да хукне назад в престорено паническо бягство, с което се надяваше да ги увлече в капан.

Оставихме двадесет мъже да пазят жените и децата в укреплението, а останалите тръгнахме след Сеграмор към една дълбока дупка, скрита зад висока дюна, издигаща се пред пясъчния бряг на морето. Цялата пясъчна ивица западно от укреплението бе покрита с безредно пръснати дюни и дупки, които образуваха лабиринт от капани и пътеки без изход. Само последните стотина крачки от пясъчната ивица, източно от укреплението предлагаха равен терен.

Артур почака докато ние се скрихме, и после поведе своите тридесет човека на запад по набраздения от морето пясък съвсем близо до разбиващите се вълни. Ние клекнахме в скривалището, образувано от високата дюна. Бях оставил копието си в укреплението, защото предпочетох да водя тази битка само с Хюелбейн. Сеграмор също имаше намерение да се бие само с меч и сега търкаше едно ръждиво петънце върху извитото острие с шепа пясък.

— Загубил си си брадата — измърмори той.

— Размених я за живота на Амхар.

Видях как зъбите му блеснаха като се захили в сянката на спуснатото си забрало.

— Добра замяна — отбеляза той, — а ръката ти?

— Заради една магия.

— Е, поне не е тая, с която държиш меча.

Вдигна острието на светлината и остана доволен, защото ръждата се беше махнала. След това наклони глава, заслушан, но нищо не се чуваше освен шумът на вълните.

— Не трябваше да идвам — каза Сеграмор след малко.

— И защо? — учудих се аз, никога не ми се беше случвало да чуя Сеграмор да клинчи от битка.

— Сигурно са ме проследили — обясни той, завъртайки глава на запад, където бяха враговете.

— Може да са знаели и без това къде отиваме — опитах се да го успокоя, макар че ако Мерлин не беше издал Камлан на Нимю, изглеждаше по-вероятно Мордред да е оставил няколко лековъоръжени конници да наблюдават Сеграмор и после тези разузнавачи да са издали нашето скривалище. Но както и да бе станало, вече беше твърде късно. Хората на Мордред знаеха къде сме и сега въпросът беше кой ще бъде по-бърз — Кадуг или врагът.

— Чуйте това — викна Гуидър. Той беше облечен с ризница, а на щита му беше изрисувана мечката на баща му. Беше нервен и нищо чудно, защото това щеше да бъде неговата първа истинска битка.

Заслушах се. Подплатеният с кожа шлем приглушаваше шума, но накрая чух глухите удари на копита по пясъка.

— Не се изправяйте! — озъби се Сеграмор на ония, които се изкушиха да надникнат над дюната. Конете тичаха в галоп по пясъчния бряг и само дюната ни скриваше от тях. Шумът се приближаваше и се превръщаше в тътен. Ние стиснахме копия и мечове. Шлемът на Сеграмор бе украсен с лика на озъбена лисица. Вторачих се в лисицата, но чувах само нарастващия тътен на копитата. Беше топло и по лицето ми се стичаше пот. Ризницата ми тежеше, но така я чувствах само докато започнеше битката. Първите копита изтрополяха край нас и отминаха, после чухме Артур да вика откъм брега:

— Сега! — викаше той, — Сега! Сега! Сега!

— Тръгвайте! — извика Сеграмор и ние всички се закатерихме нагоре по дюната. Ботушите ни се пързаляха по пясъка и на мен ми се струваше, че никога няма да успеем да стигнем до върха, но след миг вече се прехвърляхме от другата страна, откъм морето, и тичахме надолу към брега, почернял от конници. Артур се беше обърнал и неговите тридесет човека се сблъскаха с преследвачите си, които бяха два пъти повече от хората на Артур. В този миг вражите конници ни видяха да тичаме към тях откъм фланга им и по-благоразумните веднага обърнаха конете и хукнаха на запад да се спасяват. Но повечето останаха да се бият.

Изкрещях някакво предизвикателство, поех удара на нечие копие с центъра на щита си, замахнах с Хюелбейн към задния крак на коня, за да осакатя животното и щом конят се килна към мен, забих Хюелбейн дълбоко в гърба на ездача. Той извика от болка, а аз отскочих назад, за да избегна тежката маса на падащия кон, заедно с конника, които се сринаха сред вихрушка от копита, пясък и кръв. Ритнах гърчещия се човек в лицето, и забих Хюелбейн в него, после бързо вдигнах меча нагоре, за да отбия слабия удар с копие, отправен срещу мен от друг изплашен конник. Сеграмор надаваше ужасен боен вик, а Гуидър забиваше копието си в паднал на мокрия пясък човек. Вражите конници се опитваха да се оттеглят от сражението и пришпориха конете си през плитката морска вода, където оттеглящите се вълни засмукваха вихри от пясък и кръв обратно в морето. Видях как Кълхуч пришпори своя кон след вражи ездач, настигна го и го смъкна от седлото. Човекът се опита да се изправи на крака, но Кълхуч вдигна меча си, завъртя коня и нанесе смъртоносен удар. Малцината оцелели врагове сега бяха притиснати между нас и морето и ние ги избихме с мрачна решителност. Конете цвилеха и ритаха с копита, докато умираха. Малките вълни порозовяха, а пясъкът почерня от кръв.

Убихме двадесет и взехме шестнадесет в плен, а когато пленниците ни казаха всичко, което знаеха, убихме и тях. Артур свъси вежди, когато даде тази заповед, защото не обичаше избиването на невъоръжени мъже, но не можехме да отделяме копиеносци за охрана на пленници, нито пък изпитвахме някаква милост към тези врагове, които носеха щитове без символи, сякаш се хвалеха със своята диващина. Убихме ги бързо, като ги заставихме да коленичат в пясъка, където Хюелбейн или острият меч на Сеграмор им отсичаха главите. Това бяха хора на Мордред, и самият Мордред ги бе повел по пясъчния бряг, но кралят бе извърнал коня си при първия знак за готвената засада и бе викнал на хората си да се оттеглят.

— Бях близо до него — каза със съжаление Артур, — но не достатъчно близо.

Мордред беше избягал, но ние бяхме спечелили първата битка, макар че трима от нашите бяха загинали в сражението, а седмина лошо кървяха.

— Как се би Гуидър? — попита Артур.

— Смело, господарю, смело — отвърнах аз. По меча ми имаше дебел слой засъхнала кръв и аз се опитах да го изчистя с шепа пясък. — Убиваше, господарю.

— Добре — каза той, после отиде при сина си и сложи ръка на раменете му. Аз изтрих кръвта от Хюелбейн с единствената си ръка, после дръпнах катарамата под брадичката си и смъкнах шлема.

Убихме ранените коне, а здравите отведохме в укреплението, после събрахме оръжието и щитовете на нашите врагове.

— Няма да дойдат вече — казах аз на Сийнуин, — докато не им дойдат подкрепления.

Погледнах към слънцето — то бавно се изкачваше по безоблачното небе.

Имахме много малко вода, само толкова, колкото носеха хората на Сеграмор в багажа си, затова разпределихме на дажби водата в меховете. Щеше да бъде дълъг и жаден ден, особено за нашите ранени. Един от тях трепереше. Лицето му беше бледо, почти жълто, и когато Сеграмор се опита да капне малко вода в устата му, той конвулсивно захапа отвора на кожения мех. Раненият започна да стене. Агонията му беше мъчителна и свиваше душите ни, затова Сеграмор скъси мъките му със своя меч.

— Трябва да запалим погребален огън — каза Сеграмор, — в края на пясъчната ивица — и Сеграмор посочи с глава към равния пясък, където морето беше натрупало избелели от слънцето клони и стволове.

Артур сякаш не чу предложението.

— Ако искаш — каза той на Сеграмор, — можеш вече да тръгваш на запад.

— И да те оставя тук?

— Ако останеш — тихо каза Артур, — не знам дали ще успееш да си тръгнеш. Ще дойде само една лодка. А хората на Мордред ще стават все повече. Нашите не.

— Значи ще има повече хора за убиване — кратко отсече Сеграмор, но сега си мисля, че на него му беше ясно — останеше ли, подписваше си смъртна присъда. Лодката на Кадуг можеше да поеме двадесет души, повече не.

— Може да преплуваме до другия бряг, господарю — каза Сеграмор и посочи с глава източния бряг на протока, който течеше дълбок и бърз от другата страна на пясъчната ивица. — Които могат да плуват, де — добави той.

— Ти можеш ли?

— Никога не е късно да се науча — каза Сеграмор и плю. — Освен това още не сме мъртви.

Не бяхме и победени още, и с всяка измината минута се приближавахме към спасението. Виждах как хората на Кадуг носят платното към „Придуен“, която бе килната на брега на морето. Мачтата й вече беше издигната, макар че още стъкмяваха въжетата по нея. А след час-два приливът щеше да дойде и лодката отново щеше да бъде на вода, готова за пътуването. Трябваше само да издържим до късния следобед. Времето течеше по-бързо докато събирахме изхвърлените от морето дърва и ги нареждахме на клада, после ги запалихме, а като се разгоряха хвърлихме върху огъня телата на нашите мъртви. Косите им пламнаха ярко, после замириси на горяща плът. Продължихме да хвърляме дърва върху огъня, докато той се превърна в ревящ, нажежен до бяло ад.

— Ограда от духове би могла да задържи врага — каза Талиезин след като бе изпял молитва за четиримата горящи мъже, чиито души се издигнаха с дима и отидоха да търсят своите сенки.

От години не бях виждал ограда от духове, но тогава направихме една. Това бе зловеща работа. Имахме тридесет и шест тела на мъртви врагове и от тях взехме тридесет и шест отрязани глави, които набучихме на остриетата на пленени копия. После забихме копията напреко на пясъчната ивица, а Талиезин, който се виждаше отдалече с бялата си дреха, понесе една дръжка от копие като жезъл и тръгна от една кървава глава към друга, та врагът да си помисли, че друид прави заклинание. Малцина биха преминали с готовност през ограда от духове без друид, който да премахне вплетеното в нея зло. И щом направихме оградата ни стана по-леко и седнахме да починем. Разделихме си оскъдната храна за обяд и си спомням как Артур мрачно гледаше към оградата от духове докато ядеше.

— От Иска до това — отбеляза той тихо.

— От Минид Бадън до това — поправих го аз. Той вдигна рамене.

— Горкият Утър — каза Артур и сигурно си мислеше за клетвата, която бе направила от Мордред крал, клетвата, която ни бе довела до тази огряна от слънцето пясъчна ивица край морето.

Подкрепленията на Мордред пристигнаха ранно следобед. Повечето дойдоха пеша в дълга колона, която се появи провлечена и разпокъсана откъм западния край на морето-езеро. Преброихме повече от сто човека, а знаехме, че идват още.

— Те ще са изморени — каза ни Артур, — а ние имаме и оградата от духове.

Но врагът вече имаше друид. С подкрепленията бе пристигнал Фергал и час по-късно видяхме и първата колона копиеносци. Наблюдавахме друида, който допълзя до оградата от духове и подуши соления въздух като куче. Хвърли шепи пясък към най-близката глава, подскочи веднъж-дваж на един крак, после изтича до копието и го събори. Оградата бе разрушена и Фергал вдигна глава към слънцето и нададе силен победоносен вик. Ние надянахме шлемовете, приготвихме си щитовете, наточихме оръжията си.

Приливът се завръщаше, а с него и първите рибарски лодки. Ние им викнахме, когато минаваха покрай пясъчната ивица, но повечето се направиха, че не чуват призивите ни — местните твърде често са имали сериозни причини да се страхуват от копиеносци, но тогава Галахад размаха златна монета и тази примамка наистина накара една лодка да се отбие и предпазливо да забие нос в брега и да пристане в пясъка близо до пламтящата погребална клада. Двамата рибари, (целите им лица бяха покрити със сини татуировки) се съгласиха да закарат жените и децата до лодката на Кадуг, която почти беше отново на вода. Дадохме злато на рибарите, помогнахме на жените и децата да се качат в лодката и изпратихме с тях един от ранените копиеносци да ги пази.

— Кажете на другите рибари, — обърна се Артур към татуираните мъже, — че ще има злато за всеки, който тръгне с лодката си след Кадуг.

Той се сбогува набързо с Гуинивиър, а аз със Сийнуин. Задържах я в прегръдките си за миг-два и открих, че просто нямам думи.

— Остани жив — каза ми тя.

— Ще го направя заради теб — отвърнах й аз, после помогнах да избутаме лодката в морето и тъжно гледах как бавно се отдалечават.

Миг по-късно един от нашите конни разузнавачи пристигна в галоп откъм оградата от духове.

— Идват, господарю! — викна той.

Дадох на Галахад да затегне ремъка на шлема ми, после вдигнах ръка, да завърже здраво щита за нея. Той ми подаде копието.

— Бог да е с теб — пожела ми той, после взе своя щит, украсен с християнския кръст.

Този път нямаше да се бием сред дюните, защото нямахме хора да направим достатъчно дълга стена от щитове, с която да преградим неравната част на пясъчната ивица, а това значеше, че конниците на Мордред можеха да ни заобиколят отстрани, да ни обградят и щяхме да сме принудени да се бием в един непрекъснато стесняващ се кръг от врагове. Не искахме да приемем сражението и в укреплението, защото и там можеха да ни обградят и така да ни откъснат от водата, където щеше да пристигне Кадуг. Затова се оттеглихме в тесния край на пясъчната ивица, където нашата стена от щитове можеше да покрие разстоянието от бряг до бряг. Погребалната клада все още гореше точно там, където свършваха бурените, бележещи крайната точка, до която достигаше приливът. Докато чакахме врага, Артур заповяда да натрупаме още от изхвърлените от морето дървета върху пламъците. Продължихме да подхранваме този огън, докато видяхме хората на Мордред да се приближават и тогава направихме нашата стена от щитове само на няколко крачки от пламъците. Поставихме черното знаме на Сеграмор в центъра на нашия фронт, допряхме щитовете си ръб о ръб и зачакахме.

Бяхме четиридесет и осем мъже, а Мордред водеше срещу нас повече от сто души, но щом видяха нашата стена от щитове, подредена и готова, те спряха. Някои от конниците на Мордред пришпориха конете си в плитките води на морето-езеро с надеждата, че ще успеят да ни заобиколят отстрани, но тук водата бързо ставаше дълбока, тъй като протокът минаваше близо до южния бряг. И те разбраха, че не могат да минат оттам, затова се смъкнаха от седлата, стиснаха щитовете и копията си и отидоха да се присъединят към дългата стена на Мордред. Погледнах нагоре и видях, че слънцето най-сетне бе започнало да слиза към високите западни хълмове. „Придуен“ почти бе на вода, макар че хората продължаваха да оправят стъкмяването й. Не след дълго, мислех си аз, Кадуг ще дойде, но по западния път идваха нови и нови копиеносци. Силите на Мордред нарастваха, а нашите можеха само да отслабват.

Фергал, вплел в брадата си лисича козина и малки кости, дойде пред нашата стена от щитове и започна да подскача на един крак по пясъка, вдигнал една ръка във въздуха и затворил едното си око. Прокле душите ни, обеща ги на огнения червей на Кром Дубх и на вълчата глутница, която броди из Прохода на стрелите Ерири. Нашите жени щели да станат играчки в ръцете на демоните на Анун, а децата ни щели да бъдат приковани върху дъбовете в Ардду. Прокле копията и мечовете ни и направи заклинание, с което да разтърси щитовете ни и да превърне червата ни на вода. Той пищеше заклинанията си и ни обещаваше, че в Отвъдния свят щяхме да ровим за храна в изпражненията на хрътките на Араун и ще утоляваме жаждата си като ближем жлъчката на змиите на Сефид.

— Очите ви ще са целите в кръв — грачеше той, — коремите ви ще са пълни с червеи и езиците ви ще почернеят! Ще гледате как изнасилват жените ви и как убиват децата ви!

Той спомена имената на някои от нас, и ни заплаши с невъобразими мъчения. А ние за да се противопоставим на неговите заклинания пеехме Бойната песен на Бели Маур.

Оттогава не съм чувал тази песен от устата на воини, а никога преди това не бях чувал някой да я пее по-добре от нас в онзи слънчев ден на тясната ивица пясък, обградена от морето. Бяхме малко, но бяхме най-добрите воини, които Артур някога е командвал. В тази стена от щитове имаше само един-двама по-млади мъже, всички останали бяхме опитни воини, закоравели в битки и свикнали на миризмата на кръвта, воини, които знаеха как да убиват. Ние бяхме господарите на войната. Сред нас нямаше слаб човек, нямаше нито един на който да не можеш да се довериш, че ще защити рамото ти, нито един, който да отстъпи от страх. А как пяхме този ден! Ние удавихме проклятията на Фергал, и силните ни гласове сигурно се носеха над водата и стигаха до нашите жени, които чакаха на „Придуен“. Ние пеехме на Бели Маур, който впряга вятъра в своята колесница, а дръжката на копието му е направена от цял ствол и мечът му посича врага, както сърпа реже магарешки бодили. Ние пеехме за неговите жертви, пръснати мъртви из житните поля и величаехме гнева му, оставил толкова жени вдовици. Пеехме за ботушите му, големи като воденични камъни, за щита му, подобен на скала от желязо и за украсата на шлема му, която стигаше чак до звездите. Ние пеехме, очите ни се пълнеха със сълзи, а сърцата на нашите врагове със страх.

Песента завърши с див вой и още преди воят да заглъхне Кълхуч накуцвайки излезе пред нашата стена от щитове и разтърси копието си срещу врага. Нарече ги страхливци, плю на техния произход и ги покани да дойдат да опитат вкуса на копието му. Враговете го наблюдаваха, но никой не прие предизвикателството му. Те бяха раздърпан, но страшен отряд от хора, свикнали с убийствата, може би колкото нас, макар вероятно да не бяха толкова опитни във войната между две стени от щитове. Те бяха отрепките на Британия и Арморика, разбойници, престъпници и мъже без господари, които се бяха събрали около Мордред заради неговите обещания за плячка и жени за изнасилване. Минута след минута редиците им набъбваха, но новодошлите бяха изморени, с изранени крака, а и стесняването на ивицата ограничаваше броя на хората, които можеха да тръгнат срещу нашите копия. Можеха да ни избутат назад, но не можеха да ни обградят.

И като че ли все още никой нямаше желание да се изправи срещу Кълхуч. Той застана точно срещу Мордред, който заемаше място в център на вражия фронт.

— Ти си роден от една курвенска крастава жаба — викна Кълхуч на краля, — а баща ти бе страхливец. Ела да се биеш с мен! С мен куция! Стария! Плешивия! Ама не ти стиска да се изправиш срещу мен! — Той плю срещу Мордред и пак никой от хората на Мордред не помръдна.

— Деца! — подигра им се Кълхуч и им обърна гръб, за да покаже презрението си към тях.

Точно тогава един младок изскокна от вражите редици. Шлемът му беше твърде голям за голобрадата му глава, нагръдникът му беше от лоша мека кожа, а на щита му имаше процеп между две от дъските. Той беше млад човек, който трябваше да убие велик боец, за да спечели богатство и затова се затича срещу Кълхуч с вик, изпълнен с омраза, а останалите воини на Мордред го окуражаваха с шумни възгласи.

Кълхуч се обърна, приклекна и насочи копието си срещу чатала на младежа. Младокът вдигна своето копие с намерението да го забие над спуснатия ниско щит на Кълхуч, после нададе победоносен вик като заби острието надолу, но викът му се превърна в задавен писък, когато копието на Кълхуч тихо изсвистя и грабна душата на момчето от отворената му уста. Кълхуч, остарял в битки, отстъпи назад. Неговият щит дори не бе докоснат. Умиращият се препъна, копието висеше забито във врата му. Той опита да се обърне към Кълхуч и падна. Никой не помръдна. Кълхуч плю срещу Мордред и се върна при нас, а ние го приветствахме с радостни възгласи. Той ми смигна щом приближи.

— Видя ли как става, Дерфел? — викна Кълхуч, — Гледай и се учи.

Думите му разсмяха мъжете около мен.

„Придуен“ вече беше на вода, светлият й корпус се оглеждаше в блещукащата вода, накъдрена от лекия западен вятър. Този вятър донесе вонята на хората на Мордред — миришеше на кожа, пот и медовина. Мнозина от враговете сигурно бяха пияни, защото мнозина от тях нямаха кураж да се изправят срещу нас без да са пияни. Чудех се дали младокът, чиято уста и гърло вече бяха почернели от мухи, бе намерил в медовината смелост да излезе срещу Кълхуч.

Мордред придумваше хората си да тръгнат напред и най-смелите сред тях насърчаваха своите другари да вървят. Стори ми се, че слънцето изведнъж се бе спуснало доста по-ниско, защото бе започнало да ни заслепява; не бях усетил колко време бе минало докато Фергал ни проклинаше и после докато Кълхуч се подиграваше на врага, а този враг все още не можеше да намери смелост да тръгне в атака. Малцина тръгваха напред, а останалите се влачеха след тях, и тогава Мордред започваше да ги ругае, докато закърпи отново стената от щитове и после отново ги насърчаваше. Винаги е така. Иска се голям кураж да атакуваш стена от щитове, а нашата, макар и малка, бе добре подредена и пълна с известни воини. Хвърлих поглед към „Придуен“ — тъкмо спускаха новото платно и то увисна на рейката. Беше боядисано в кърваво червено и украсено с черната мечка на Артур. Кадуг бе дал много злато за това платно, но после вече нямах време да гледам кораба в далечината, защото хората на Мордред най-после идваха към нас и по-смелите подтикваха другите да тичат.

— Подпрете се здраво! — викна Артур и ние подвихме колене, за да поемем удара на противниковата стена. Врагът бе на дванадесет крачки от нас, десет и тъкмо щяха да ни връхлетят с крясъци, когато Артур отново извика:

— Сега!

Гласът му спря устрема на вражите копиеносци, защото те се почудиха какво ли означава това, но после Мордред им изкрещя да убиват и така най-накрая те се блъснаха в нас.

Копието ми се удари в нечии щит и бе избито от ръката ми. Зарязах го и грабнах Хюелбейн, който бях забил в пясъка пред мен. Миг по-късно щитовете на Мордред се удариха в нашите и един къс меч ме удари по главата. Ушите ми зазвъняха от удара по шлема, мушнах Хюелбейн под щита си, търсейки крака на моя нападател. Усетих как острието се вряза в плътта му и силно завъртях меча. Човекът залитна, осакатен. Потрепна, но се задържа на крака. Той имаше черна къдрава коса, която се подаваше изпод очукания му железен шлем. Докато той плюеше по мен, аз успях да измъкна Хюелбейн изпод щита си. Отбих един свиреп удар на късия меч на противника и после стоварих тежкото острие на моето оръжие върху главата му. Той се строполи на пясъка.

— Пред мен — викнах аз на човека зад мен и той заби копието си в осакатения враг, който иначе можеше да ме намушка в слабините. Тогава чух викове на болка и уплаха и бързо погледнах наляво. Макар че не виждах ясно от размаханите мечове и брадви, все пак видях, че огромни горящи главни летяха над главите ни и падаха сред редиците на противника. Артур използваше погребалната клада като оръжие, и неговата последна команда преди да се сблъскат двете стени от щитове бе отправена към мъжете близо до огъня, които трябваше да грабнат горящи клони от кладата за незапалените им краища и да ги хвърлят върху редиците на Мордред. Вражите копиеносци инстинктивно се отдръпнаха от пламъците и Артур поведе нашите хора в направения пробив.

— Дайте път! — викна някой зад мен и аз отстъпих встрани. Край мен изтича копиеносец, минал през нашите редици с огромен горящ прът. Той го заби в лицата на враговете пред нас, те се отдръпнаха от тлеещия връх и ние скочихме в образувалия се процеп. Огънят обгаряше лицата ни докато сечахме и мушкахме. Над нас продължаваха да летят пламтящи главни. Врагът, който беше най-близо до мен се отдръпна от горещината и откри незащитената си страна към моя съсед. Чух как ребрата му изпукаха, пробити от копието и видях от устата му да изригва кръв докато падаше. Вече се намирах сред втората редица на противника и една главня изгаряше крака ми, но аз оставих болката да се превърне в гняв и забих Хюелбейн в нечие лице. После човекът зад мен ритна пясък върху пламъците, след като ме бе избутал сред третия ред на вражата стена. Вече нямах място, за да използвам меча си, защото бях притиснат щит до щит към някакъв мъж, който плюеше по мен и се опитваше да ме намушка със собствения си меч под ръба на щита ми. Зад мен се появи копие и се заби в бузата на моя противник, натискът на щита му отслабна колкото да блъсна напред с моя щит и да размахам Хюелбейн. По-късно, много по-късно, си спомних, че издавах някакви неразбираеми крясъци и бясно удрях човека по главата, докато не го забих в пясъка. Бяхме обзети от лудостта на битката, отчаяната лудост на воините, приклещени в тясно място, но не ние, а врагът отстъпваше. Яростта ни се превърна в ужас за тях и ние се биехме като Богове. Слънцето пламтеше току над самите западни хълмове.

— Щитове! Щитове! Щитове! — ревеше Сеграмор, напомняйки ни да не разкъсваме стената от щитове, и съседът ми отдясно удари своя щит в моя, захили се, и замахна с копието си напред. Зърнах нечий меч, който се канеше да ми нанесе мощен удар, и го посрещнах с Хюелбейн, но по-ниско и мечът ми мина през китката на врага като че ли костите му бяха от тръстика. Мечът полетя към редиците зад мен заедно с кървавата ръка, която все още стискаше дръжката. Човекът вляво от мен падна, пронизан с копие в корема, но мястото му веднага зае воин от втория ред, който се закле да отмъсти, затвори с трясък пробива в нашата стена с щита си и замахна с меча.

Друг горящ клон прелетя над нас и падна върху двама от противниците ни, които се дръпнаха встрани. Ние нахлухме в отвора и изведнъж пред нас нямаше никой, само пясък.

— Стойте един до друг! — викнах аз. — Стойте един до друг!

Бяхме разбили вражата стена от щитове. Всички от първата им редица бяха мъртви или ранени. Втората им редица умираше, а задните редици бяха от хора, които имаха най-малко желание да се бият и затова бяха най-лесни за убиване. Тези последни редици бяха пълни с мъже, вещи в изнасилването и хитри в грабежите, но те никога не се бяха изправяли срещу стена от щитове, изградена от безмилостни опитни воини-убийци. А как убивахме тогава. Стената им се разпадаше, разяждана от огън и страх, а ние крещяхме, предвкусвайки победата. Спънах се в някакво тяло, паднах напред и се претърколих, вдигнал щита пред лицето си. Някой халоса щита с меча си, трясъкът ме оглуши, после хората на Сеграмор се надвесиха над мен и един копиеносец ме изправи на крака.

— Ранен ли си? — попита той.

— Не.

Той се извърна да продължи битката. Аз се огледах да видя къде стената ни имаше нужда от подкрепа, но тя навсякъде бе поне с по трима души в дълбочина и тези три редици смилаха враговете пред себе си и напредваха през труповете на избитите противници. Мъжете сумтяха докато замахваха, мушкаха и сечаха вражата плът. Това е величието икрасотата на войната, потъваш в забрава, отдаваш се на абсолютната радост, когато разбиеш стена от щитове или мечът ти потъне в тялото на омразен враг. Наблюдавах Артур, не познавах по-добър човек от него, а очите му бяха изпълнени с радост докато убиваше. Галахад, който всеки ден се молеше да го осени Бог с любов, за да може да следва Христовата заповед да обича всички хора, сега убиваше с безпощадна методичност. Кълхуч ревеше обиди. Беше свалил щита от лявата си ръка, за да може да използва и двете си ръце като размахва тежкото си копие. Гуидър се хилеше зад забралото на шлема си, а Талиезин пееше, докато убиваше ранените врагове, останали зад нашата напредваща стена от щитове. Не можеш да победиш в сражение между стени от щитове с разум и умереност, а само с Богоподобния устрем на виещата лудост.

И врагът не можа да устои на нашата лудост. Стената им се разпадна и те побягнаха. Мордред се опита да ги задържи, но те не пожелаха да останат заради него. Тогава и той побягна с тях назад към укреплението. Някои от нашите, все още обладани от яростта на битката, тръгнаха да ги преследват, но Сеграмор ги спря. Той беше ранен в лявото рамо, но не позволи на никой да му помогне, а крещеше след хората си да преустановят преследването. Не посмяхме да тръгнем след врага, макар и да бе победен, защото щяхме да се окажем в по-широката част на пясъчната ивица, и направо да поканим противникът да ни обгради. Затова си останахме там, където се бяхме били, подигравахме се на нашите врагове и ги наричахме страхливци.

Един гларус кълвеше очите на мъртвец. Погледнах към Придуен, която вече бе освободена от сушата и плаваше към нас. Яркото й платно едва се полюшваше от слабия вятър. Но тя все пак се движеше, а червеното отражение на платното й трептеше върху гладката като огледало вода.

Мордред видя лодката, видя голямата мечка, изрисувана върху платното й, разбра, че врагът му може да избяга в морето и закрещя на хората си да направят нова стена. Непрекъснато прииждаха нови подкрепления, сред новодошлите имаше и от хората на Нимю, защото видях два Кървави щита да заемат място в новата стена от щитове, която се подреждаше, за да ни атакува.

Ние се върнахме назад, откъдето бяхме започнали сражението, и направихме своята стена от щитове върху окървавения пясък, точно пред огъня, който ни беше помогнал да спечелим първата битка. Телата на нашите първи четирима мъртви още не бяха изгорели и обгорените им лица се хилеха отвратително срещу нас — устните им се бяха свили и обтегнали над изгубили цвета си зъби. Оставихме мъртвите врагове на пясъка като препятствия на пътя на живите, но нашите мъртви издърпахме назад и ги натрупахме край огъня. Бяхме дали шестнадесет жертви, двадесет бяха тежко ранени, но все още имахме достатъчно хора да изградим стена от щитове, все още можехме да се бием.

Талиезин пя за нас. Пя своята песен за Минид Бадън, и именно под тежкия ритъм на тази песен ние отново опряхме щит до щит. Мечовете и копията ни се бяха изтъпили и бяха покрити с кръв и вража плът, но ние нададохме победоносни възгласи, когато противниците ни тръгнаха срещу нас. „Придуен“ едва се движеше. Приличаше на кораб поставен върху огледало, но тогава видях как от корпуса й се подадоха дълги гребла като крила.

— Убийте ги! — изпищя Мордред, и сега той бе обхванат от яростта на битката, която го тласна срещу нашите редове. Шепа смелчаци го подкрепиха, последвани от неколцина от полуделите души, тръгнали с Нимю. Така първата атака срещу нашия фронт бе нестройна и разпокъсана, но все пак сред нападателите имаше новодошли, които искаха да се докажат като воини, и затова ние отново присвихме колене и клекнахме зад ръбовете на щитовете си. Слънцето ни заслепяваше, но миг преди безумния щурм да се блъсне в нас, видях проблясъци отразена светлина по западните възвишения и разбрах, че идват нови копиеносци. Стори ми се, че на билото там се е струпала цяла нова войска, но откъде се бяха взели, кой ги водеше, не знаех, а после вече нямах време да мисля за новопоявилите си воини, защото трябваше да тласна щита си напред, а ударът на щит о щит прониза с непоносима болка чуканчето на ръката ми и аз нададох неистов писък, замахвайки надолу с Хюелбейн. Срещу мен беше един от Кървавите щитове и бесният ми удар го беше нацелил в процепа между нагръдника и шлема. Щом освободих Хюелбейн от тялото му, диво замахнах към следващия враг — беше от лудите същества — и го проснах с бликаща от лицето му кръв.

Тези първи жертви бяха изпреварили стената от щитове на Мордред, но сега беше нейн ред да стовари цялата си тежест върху нас и ние запънахме крака да поемем нападението, крещяхме предизвикателно и мушкахме с оръжията си над щитовете. Спомням си суматохата и шума на мечове, кънтящи по щитове, и трясъкът на сблъскали се щитове. Битката е въпрос на сантиметри, а не на километри. Сантиметрите, които разделят човека от неговия враг. Усещаш миризмата на медовина от дъха им, чуваш как дишат с отворена уста или пъшкат, чувстваш натиска на телата им, храчките им по очите си, оглеждаш се за опасност, поглеждаш отново напред в очите на следващия враг, който трябва да убиеш, откриваш празно пространство, запълваш го и пак затваряш стената от щитове, пристъпваш напред, усещаш как човекът зад теб те бута, спъваш се в телата на убитите от теб, възстановяваш равновесието си, пак буташ напред, а после почти нищо не помниш освен ударите, които едва не са те убили. Действаш, буташ и мушкаш, за да направиш пробив в тяхната стена от щитове, а после пъшкаш и пак мушкаш и сечеш, за да разшириш отвора, и едва тогава те обзема лудостта, когато врагът поддаде и отстъпи и ти можеш да започнеш да убиваш като Бог, защото врагът е уплашен и бяга или в ужас се е вцепенил и единственото, което може да направи е да умре, докато ти сееш смърт.

И отново ги победихме. Отново използвахме пламъците на нашата погребална клада и отново разбихме стената им, но заети с това, разрушихме и собствената си стена. Помня яркото слънце зад високите западни възвишения, и помня как залитнах в празно място пред мен и викнах на хората да ме прикриват отзад, и помня как острието на Хюелбейн потъна в открития тил на противник, а аз гледах как кръвта му бликна от отрязания врат и главата му отскочи назад. После видях, че двете бойни линии се бяха разпаднали на малки групи биещи се окървавени мъже, стъпили върху почернял от кръв и огън пясък.

Но ние бяхме победили. Най-задните редици на врага побягнаха от мечовете ни, но в центъра, където се биеха Мордред и Артур, никой не побягна и битката около двамата предводители ставаше все по-ожесточена. Опитахме се да обградим хората на Мордред, но те не ни позволиха и тогава видях колко бяхме оредели и колко много от нас никога нямаше да могат да се бият отново, защото бяхме пролели кръвта си в пясъците на Камлан. Тълпа от вражи копиеносци ни наблюдаваше от дюните, но те бяха страхливци и нямаше да дойдат да помогнат на другарите си. Така последните от нас се биеха с последните от хората на Мордред и видях как Артур сече с Екскалибур и се опитва да стигне до краля. И Сеграмор беше там, и Гуидър, а също се включих в сражението. Отбих копие с щита си, замахнах с Хюелбейн напред, а гърлото ми бе сухо като пушек, гласът ми — като на гарван. Ударих някого и Хюелбейн остави диря върху щита му, човекът залитна назад и нямаше сили да направи нова крачка напред, аз също бях изморен до смърт и затова само стоях и го гледах със смъдящи от пот очи. Той бавно пристъпи напред, аз замахнах. Човекът залитна от удара върху щита му и се опита да ме прониже с копието си — беше мой ред да отстъпя назад. Едва дишах, и навсякъде около мен уморени мъже се биеха със също толкова уморени противници.

Галахад беше ранен, дясната му ръка беше счупена и по лицето му имаше кръв. Кълхуч бе мъртъв. Не видях как са го убили, но по-късно открих тялото му с две копия в незащитените му слабини. Сеграмор куцаше, но бързият му меч все още сееше смърт. Той се опитваше да прикрива Гуидър, чиято буза кървеше, но младежът упорито си пробиваше път, за да стигне до баща си. Белите гъши пера на Артур бяха почервенели от кръв, бялото му наметало също. Видях как посича някакъв висок мъж, отблъсква нечие копие и отново замахва с Екскалибур.

Точно тогава върху него връхлетя Лохолт. До този момент не го бях забелязал, но той видя баща си и пришпори коня си към него. Издигна назад копието с единствената си ръка. Извика с омраза и връхлетя върху купчината уморени мъже. Очите на коня бяха побелели от ужас, но шпорите го тласкаха напред и Лохолт се прицели в Артур. Тогава Сеграмор грабна някакво копие и го хвърли в краката на коня. Животното се препъна в тежката дръжка и се строполи сред гейзер от пясък. Сеграмор пристъпи към мятащите се копита и замахна странично с тъмното острие на своя меч — кръвта на Лохолт бликна от врата му. Но точно когато Сеграмор отнемаше душата на Лохолт, един Кървав щит се стрелна напред насочил копието си срещу нумидиеца. Сеграмор извъртя меча, кръвта на Лохолт по острието му опръска Кървавия щит преди тъмният връх на извитото оръжие да потъне в плътта на ирландеца. Той падна, пищейки от болка, но тогава вик оповести, че Артур бе стигнал до Мордред и ние всички инстинктивно се обърнахме да видим как двамата мъже се изправят един срещу друг. Цял живот бяха трупали омраза един към друг.

Мордред свали ниско меча, после го вдигна над главата си, за да покаже на хората си, че иска Артур за себе си. Те послушно отстъпиха назад. Мордред, точно както в деня на своето провъзгласяване за крал в Каер Кадарн, бе облечен целия в черно. Черно наметало, черен нагръдник, черни панталони, черни ботуши и черен шлем. На места черната му ризница бе набраздена с бели ивици там, където остриетата бяха остъргали изсъхналия катран и бяха оголили метала. Щитът му също бе боядисан с катран. Единствените цветни петна по него бяха листенцата на изсъхналото клонче върбинка, което се подаваше от врата му и очните отвори на черепа, увенчал шлема му. Мисля, че беше детски череп, защото бе толкова малък, а очните отверстия бяха запълнени с парчета червен плат. Мордред пристъпи напред, накуцвайки с посукания си глезен и размахвайки меч. Артур също ни направи знак да отстъпим назад за да му направим място. Той стисна Екскалибур и вдигна сребърния си щит, чиято обшивка бе разкъсана и окървавена. Колко ли от нас бяха оцелели до този момент? Не знам. Четиридесет? Или по-малко, а „Придуен“ бе стигнала до завоя на речния канал и се плъзгаше към нас, призрачният камък сивееше на носа й. Платното й едва потрепваше на слабия вятър. Греблата потъваха и пак се издигаха. Приливът почти бе достигнал връхната си точка.

Мордред атакува, Артур отби удара и на свой ред нападна, а Мордред отстъпи. Кралят беше бърз, и беше млад, но посуканият му глезен и дълбоката рана в бедрото, която бе получил в Арморика, го правеше по-трудно подвижен от Артур. Той облиза сухите си устни, пак пристъпи напред и мечовете изкънтяха в притихналата вечер. Един от враговете, които наблюдаваха двубоя изведнъж залитна и падна без видима причина. Така и не мръдна повече, а Мордред пристъпи бързо напред и мечът му описа ослепителна арка във въздуха. Артур пресрещна острието с Екскалибур и блъсна с щита си Мордред. Кралят политна назад. Артур вдигна меча да нанесе удар, но Мордред успя някак да запази равновесие, отби атаката на Артур и в отговор тръгна напред с бързи последователни удари.

Можех да различа Гуинивиър, застанала на носа на „Придуен“, и Сийнуин зад нея. В прекрасното сияние на залеза корпусът на лодката изглеждаше като направен от сребро, а платното от най-фин ален лен. Дългите гребла потъваха и се издигаха, потъваха и се издигаха и лодката бавно приближаваше, докато накрая полъх на топъл вятър изду мечката, нарисувана на платното й, и сякаш вълничките затичаха по-бързо покрай сребърните й бордове. И точно тогава Мордред нададе писък и нападна, мечовете изкънтяха, щитовете с трясък се сблъскаха и Екскалибур помете зловещия череп от върха на кралския шлем. Мордред замахна в отговор и аз видях как Артур трепна, когато острието на противника му попадна в целта, но той отблъсна Мордред с щита си и двамата мъже се разделиха.

Артур притисна дясната си ръка към кръста, където го бе ударил меча, после тръсна глава, сякаш не искаше да приеме, че е ранен. Но Сеграмор бе ранен. Той наблюдаваше двубоя, ала изведнъж се преви и се строполи на пясъка. Отидох при него.

— Копие в корема — промълви той и аз видях, че с две ръце притискаше стомаха си, за да не се изсипят червата му на пясъка. Бе станало точно при последната му схватка, когато бе убил Лохолт, значи Кървавият щит го бе ударил с копието си преди да умре. А сега Сеграмор умираше. Аз го обгърнах със здравата си ръка и му помогнах да легне по гръб. Той стисна дланта ми. Зъбите му тракаха, стенеше, но с мъка извъртя главата си, все още с шлема, за да види как Артур предпазливо пристъпва напред.

На кръста на Артур се появи кръв. Последният удар на Мордред бе минал между металните плочки на ризницата му и се бе забил дълбоко в плътта на Артур. Само докато направи няколкото крачки напред, по ризницата му заблестя нова кръв и започна да се стича през прореза в разкъсаната ризница. Но Артур внезапно скочи напред и както бе атакувал с прав меч изведнъж нанесе посичащ удар надолу, който Мордред отби с щита си. Кралят блъсна с щита си нагоре, за да отхвърли Екскалибур надалеч и да нанесе прав удар със своя меч. Но Артур пое този удар с щита и върна ръката си с Екскалибур. Тогава забелязах, че щитът му се наклони назад и видях меча на Мордред да се плъзга по разкъсаната сребърна обшивка. Мордред изкрещя и натисна още по силно острието. Артур не видя застрашително приближаващия се връх на меча, който прехвърли върха на щита и се заби в отвора за очите в шлема на Артур.

Видях кръв. Но видях и Екскалибур да се спуска от небето и да нанася най-силния удар в живота на Артур.

Екскалибур мина през шлема на Мордред. Разсече черното желязо като че беше пергамент, после разби черепа на краля и се вряза в мозъка му. А Артур с блеснала в очното отверстие на шлема му кръв, залитна, изправи се, дръпна силно Екскалибур, пръскайки кръв по пясъка. Мордред, умрял още, когато Екскалибур разсече шлема му, падна напред в краката на Артур. Кръвта му бликна върху пясъка и върху ботушите на Артур. А хората му като видях своя крал мъртъв, а Артур все още на крака, изстенаха и отстъпиха назад.

Измъкнах ръката си, здраво стисната от умиращия Сеграмор.

— Стена от щитове! — викнах аз. — Стена от щитове!

Викът ми стресна оцелелите от нашата малка войска и те се наредиха пред Артур. Притиснахме щит до щит и се озъбихме срещу враговете си, застанали над безжизненото тяло на Мордред. Мислех, че неговите хора ще се върнат да потърсят отмъщение, но те продължиха да отстъпват. Водачите им бяха мъртви, а ние все още стояхме предизвикателно изправени зад подредените си очукани щитове и те нямаха кураж отново да се срещнат със смъртта.

— Стойте на място! — викнах аз на стената от щитове и се върнах при Артур.

Двамата с Галахад махнахме шлема от главата му и върху ръцете ни се изля, събралата се кръв. Мечът бе минал на по-малко от пръст встрани от дясното му око, но беше счупил костта до окото и от раната на тласъци бликаше кръв.

— Плат! — викнах аз и един ранен откъсна парче от ленената риза на мъртвеца до него. Ние затворихме раната с плата. Талиезин я превърза с ивица откъсната от полите на неговата дреха. Артур ме погледна, когато Талиезин свърши и се опита да каже нещо.

— Не говори, господарю — помолих го аз.

— Мордред — промълви той.

— Мъртъв е, господарю, мъртъв е.

Мисля, че Артур се усмихна, и тогава носът на „Придуен“ се вряза в пясъка. Артур беше блед и по бузата му се стичаха струйки кръв.

— Вече можеш да си пуснеш брадата, Дерфел — каза той.

— Да, господарю. Ще си я пусна. Недей да говориш.

На кръста му имаше кръв, твърде много кръв, но аз не можех да сваля ризницата му, за да открия раната, макар да си мислех, че тя бе по-лоша от раната в главата.

— Екскалибур — каза ми той.

— Тихо, господарю.

— Вземи Екскалибур — каза той. — Вземи го и го хвърли в морето. Обещай ми.

— Ще го хвърля, господарю, обещавам.

Взех кървавия меч от ръката му, после отстъпих, когато четирима мъже, останали без рани, вдигнаха Артур и го понесоха към лодката. Те го прехвърлиха през борда, и Гуинивиър им помогна да го положат на палубата на „Придуен“. Тя направи възглавница от пропитото с кръв наметало, после клекна до него и го погали по лицето.

— Идваш ли, Дерфел? — попита ме тя.

Аз посочих с ръка към мъжете, които още стояха подредени в стената от щитове.

— Можем ли да вземем и тях? — попитах аз. — И ранените?

— Още дванадесет души — викна Кадуг откъм кърмата. — Нито човек повече. Има място само за дванадесет.

Рибарски лодки не дойдоха. И защо да идват? Защо трябваше да се замесват в убийства, в кръвопролития и лудост, когато тяхната работа беше да вадят храна от морето? Имахме само „Придуен“ и тя трябваше да отплава без мен. Аз се усмихнах на Гуинивиър.

— Не мога да дойда, лейди — казах аз и отново посочих към стената от щитове. — Някой трябва да остане с тях да ги поведе през моста на мечовете.

Чуканчето на лявата ми ръка кървеше, ребрата ми бяха натъртени, но бях жив. Сеграмор умираше, Кълхуч беше мъртъв, Галахад и Артур бяха ранени. Нямаше кой друг да остане. Аз бях последният от военачалниците на Артур.

— Аз мога да остана — каза Галахад, дочул нашия разговор.

— И можеш да се биеш със счупена ръка — свъсих вежди аз. — Качвай се в лодката и взимай Гуидър. И побързай! Приливът се оттегля.

— Аз трябва да остана — нервно каза Гуидър.

Хванах го за раменете и го бутнах в плитката вода.

— Върви с баща си. Направи го заради мен. И му кажи, че винаги съм му бил верен, до самия край. — Изведнъж го спрях, обърнах го с лице към мен и видях сълзи по младото му лице. — Кажи на баща си, че съм го обичал до самия край.

Той кимна, после двамата с Галахад се прехвърлиха през борда. Артур вече беше със семейството си, и аз отстъпих назад, когато Кадуг взе едно от греблата за да отблъсне лодката обратно в протока. Погледнах към Сийнуин, усмихнах се. Очите ми бяха пълни със сълзи, но всичко, което ми дойде на ум да й кажа беше, че ще я чакам под ябълковите дървета в Отвъдния свят. Ала точно когато изричах тромавите слова, и точно когато лодката се освободи от прегръдката на пясъка, тя стъпи леко на носа и скочи в плитката вода.

— Не! — извиках аз.

— Да — каза просто тя и протегна ръка да й помогна да стъпи на брега.

— Нали знаеш какво ще направят с теб? — попитах аз.

Тя ми показа ножа, който бе стиснала в лявата си ръка — искаше да ми каже, че щеше да се самоубие преди да я пленят хората на Мордред.

— Твърде дълго бяхме заедно, любов моя, за да се разделяме сега — каза тя и застана до мен, за да изпратим „Придуен“, която навлизаше в дълбоките води. С нея отплаваше нашата последна дъщеря и децата й. Приливът бе започнал да се оттегля и вълните дърпаха сребърния кораб към открито море.

Останах със Сеграмор докато умираше. Люлеех главата му, държах ръката му и му говорих, докато душата му стигна до моста на мечовете. После, с натежали от сълзи очи се върнах при нашата малка стена от щитове и видях, че Камлан вече бе пълен с копиеносци. Беше дошла цяла войска, но бяха дошли твърде късно, за да спасят своя крал, макар че все още имаха достатъчно време, за да свършат с нас. Най-накрая видях Нимю, с нейната бяла дреха и белият й кон, който се очертаваше като светло петно на фона на потъналите в сянка дюни. Моята приятелка и веднъж дори любовница сега бе моят последен враг.

— Доведи ми кон — казах на един копиеносец. Навсякъде около нас имаше коне без ездачи. Войникът изтича, хвана юздите на една кобила и ми я доведе. Помолих Сийнуин да откачи щита ми, след това накарах копиеносеца да ми помогне да се кача на седлото. Щом се качих, мушнах Екскалибур под лявата си мишница и взех юздите в дясната ръка. Сритах кобилата и тя скочи напред, сритах я пак и тя се понесе, хвърляйки пясък изпод копитата си и разпръсквайки хората пред себе си. Вече яздех сред войниците на Мордред, но те нямаха желание повече да се бият, защото бяха изгубили своя господар. Вече бяха мъже без господар, а зад тях идваха лудите на Нимю. Зад дрипавата войска на Нимю имаше и трета войска. При пясъците на Камлан бе дошла нова войска.

Беше същата онази войска, която бях видял на билото на западния хълм. Осъзнах, че тя бе тръгнала на юг след Мордред, за да завземе Думнония за себе си. Тази войска бе дошла да гледа как Артур и Мордред се унищожават, и сега след като битката бе приключила войската на Гуент бавно слизаше по склона под кръстовете на своите знамена. Идваха, за да наложат своята власт в Думнония и да провъзгласят Мюриг за нейн крал. Червените им наметала и алените пера на шлемовете им изглеждаха черни в здрача, а като погледнах нагоре видях първите бледи звездици на все още светлото вечерно небе.

Насочих коня си към Нимю, но спрях на стотина крачки от моята стара приятелка. Олуен ме наблюдаваше. Нимю не откъсваше злия си поглед от лицето ми. Тогава аз й се усмихнах, хванах Екскалибур с дясната си ръка и вдигнах чуканчето на лявата, за да разбере какво бях направил. След това й показах Екскалибур.

Тогава тя разбра какво бях намислил.

— Не! — изпищя тя, и войската й от луди започна да вие с нея. Вечерното небе се разтресе от нечленоразделните им викове.

Аз отново сложих Екскалибур под мишницата си, хванах юздите, извърнах кобилата и я пришпорих. Продължих да забивам петите си в корема й, за да ускоря устремния й бяг. Чух конят на Нимю да галопира след мен, но тя бе закъсняла, и бе твърде далеч.

Яздех към „Придуен“. Лекият вятър изпълваше платното й и тя се бе отдалечила от пясъчната ивица, а призрачният камък на носа й се издигаше и падаше сред безкрайните морски вълни. Забих отново петите си в корема на кобилата и животното отметна глава. Аз я насочих към потъмняващите води на морето и продължих да я пришпорвам, докато студените вълни започнаха да обливат гърдите й. Едва тогава отпуснах юздите. Кобилата потрепна под мен, когато взех Екскалибур в дясната си ръка.

Издигнах ръката си назад. По мечът имаше кръв, но острието въпреки това сияеше. Веднъж Мерлин беше казал, че Мечът на Ридерч накрая ще се превърне в пламък, и може би наистина стана така, а може и сълзите в очите ми да са ме измамили.

— Не! — изпищя Нимю.

И тогава хвърлих Екскалибур, хвърлих го силно към дълбоката вода, където приливите и отливите бяха издълбали протока в Камланските пясъци.

Екскалибур се превъртя във въздуха. Никога не е имало по-красив меч от него. Мерлин се кълнеше, че е направен от Гофанон в ковачницата на Отвъдния свят. Мечът на Ридерч, едно от Съкровищата на Британия. Това бе мечът на Артур, дар от друид. Оръжието се въртеше, летейки срещу потъмняващото небе и острието му пламна в сини пламъци на фона на все по-ярката светлина на звездите. За миг мечът застина в небесата — една сияеща лента от сини пламъци — и после падна.

Падна право в средата на протока. Падна почти без звук, бели пръски вода и мечът изчезна.

Нимю изпищя. Аз обърнах кобилата и я подкарах към брега и после през пясъчното бойно поле, натам, където все още ме чакаше моят последен боен отряд. И оттам видях, че войската на лудите се оттегля. Те си отиваха, а хората на Мордред, онези, които бяха оцелели, тичаха по пясъчния бряг, за да избягат от напредващите воини на Мюриг. Думнония щеше да падне, на власт щеше да дойде слаб крал и саксите щяха да се върнат, но ние щяхме да живеем.

Смъкнах се от коня, хванах Сийнуин под ръка и я заведох до върха на една близка дюна. Небето на запад бе обляно от червеното сияние на залязващото слънце, а ние стояхме рамо до рамо в сянката на света и гледахме как „Придуен“ се издига и пада по вълните. Платното й бе пълно сега, защото вечерният вятър духаше от запад и носът на „Придуен“ пенеше водата пред себе си, зад кърмата оставаше дълга ясна следа. Плаваше право на юг, после обърна на запад. Но вятърът духаше от запад. Няма платноходка, която да може да плава право срещу вятъра, но тази плаваше, кълна се. Тя се носеше на запад и вятърът духаше от запад, и въпреки това платното й се издуваше и носът й пореше водата, или може би не знаех какво точно виждам, защото очите ми бяха пълни със сълзи, имаше и други, които се стичаха по бузите ми.

И докато гледахме, забелязахме от водата да се надига сребърна мъгла.

Сийнуин стисна ръката ми. Мъглата бе само малко петно, но то се разширяваше и сияеше. Слънцето си бе отишло, нямаше луна, само звезди и смрачаващо се небе и изпъстрено със сребърни петънца море и лодката с тъмното платно, и въпреки това мъглата сияеше. Сияеше със сребърното сияние на звездите. Или това бе само от сълзите в очите ми.

— Дерфел! — чух сопнатия глас на Сенсъм. Беше дошъл с Мюриг и сега се препъваше по пясъка към нас. — Дерфел! — викна той. — Трябваш ми! Ела тук! Веднага!

— Мой скъпи господарю — казах аз, но не на него. Говорех на Артур. Гледах и плачех, прегърнал Сийнуин, докато лодката бе погълната от сияещата сребърна мъгла.

Така си отиде моят господар.

И оттогава никой не го е виждал.