Бърнард Корнуел
Господарят на войната (5)

ЧАСТ ТРЕТА
ПРОКЛЯТИЕТО НА НИМЮ

Кралица Игрейн седи върху перваза на моя прозорец и чете последните няколко пергаментови листа, като от време на време спира и ме пита за значението на тази или онази сакска дума, но иначе нищо не казва. Тя бързо премина през разказа за битката и хвърли с отвращение пергаментите на пода.

— Какво стана с Аел? — попита тя ядосано, — а с Ланселот?

— Ще стигна и до тяхната съдба, лейди — отвърнах аз. Бях затиснал едно перо с чуканчето на лявата си ръка и го подострях с нож. Духнах прашинките на пода. — Всичко с времето си.

— Всичко с времето си! — повтори презрително тя. — Разказ не може да се оставя без край, Дерфел!

— Ще има край — обещах аз.

— Трябва да има край тук и сега — настоя моята кралица. — Там е смисълът на всички разкази. Животът няма ясен и подреден край, затова поне разказите трябва да имат.

Вече доста е наедряла, защото скоро ще настъпи моментът и бебето ще види бял свят. Ще се моля за нея, а тя ще има нужда от моите молитви, защото твърде много жени умират по време на раждане. Кравите не страдат така, нито котките, нито кучките, нито свинете, нито овцете, нито лисиците, нито което и да е друго същество, само човешките. Сенсъм казва, че това е така, защото Ева взела ябълката в Рая и така вгорчила дните ни. Жените, проповядва светецът, са Божие наказание за мъжете, а децата са Неговото наказание за жените.

— И какво стана с Аел? — строго попита Игрейн, след като не отговорих на думите й.

— Беше убит с копие. Удари го точно тук — тупнах аз с пръсти по ребрата си току над сърцето. Историята бе по-дълга, разбира се, но нямах намерение да й я разказвам точно в този момент, защото никак не ми е приятно да си спомням за смъртта на баща си, макар че все някога трябва да напиша затова, предполагам, ако искам разказът да е пълен. Артур остави хората си да разграбват лагера на Сердик и се върна да види дали християните на Тюдрик бяха довършили обградената в капана им войска на Аел. Той открил остатъците от тези сакси, бити, кървящи и умиращи, но все още съпротивляващи се. Самият Аел бил ранен и вече не можел да държи щит, но не се предавал, а заобиколен от своите гвардейци и последните си копиеносци, той чакал войниците на Тюдрик да дойдат и да го убият.

Копиеносците от Гуент нямали особено желание да го атакуват. Притиснатият враг е опасен, и ако до него все още има стена от щитове, каквато били изградили хората на Аел, той без съмнение е опасен. Твърде много гуентски копиеносци вече били загинали, сред тях и добрия стар Агрикола, и оцелелите не искали да се впуснат срещу щитовете на саксите още веднъж. Артур не настоял да опитат пак, а поговорил с Аел, и когато Аел отказал да се предаде, Артур изпратил да ме повикат. Като отидох при Артур, помислих, че е сменил бялото наметало с тъмночервено, а то си беше неговото наметало, само че така оплискано с кръв, че изглеждаше червено. Той ме посрещна с прегръдка, после без да сваля ръка от рамото ми ме заведе в пространството между двете противникови стени от щитове. Помня, че там имаше един умиращ кон, мъртви мъже, пръснати щитове и счупени оръжия.

— Баща ти не иска да се предаде — каза Артур, — но аз мисля, че теб ще послуша. Кажи му, че трябва да стане наш пленник, но ще бъде почитан като крал и ще прекарва спокойно дните си. Обещавам също да пощадя живота на хората му. Трябва само да ми предаде меча си.

Артур погледна изморените, притиснати от по-многоброен противник сакси. Те мълчаха. На тяхно място ние щяхме да пеем, но онези мъже чакаха смъртта в пълна тишина.

— Кажи му, че вече има достатъчно мъртви, Дерфел — каза Артур.

Аз откопчах колона с Хюелбейн, поставих го на земята до щита и копието си, и тръгнах да се срещна с баща си. Аел изглеждаше изморен, грохнал и наранен, но накуцвайки излезе да ме посрещне с високо вдигната глава. Нямаше щит, но държеше меч в осакатената си дясна ръка.

— Знаех, че ще те повикат — изръмжа той. Ръбът на меча му бе дълбоко назъбен, и по острието бе засъхнала кръв. Той направи рязко движение с оръжието, когато започнах да описвам предложението на Артур. — Знам какво иска той от мен — прекъсна ме кралят, — иска меча ми, но аз съм Аел, бретуалдата на Британия и не мога да предам меча си.

— Татко — започнах аз.

— Ще ме наричаш крал! — озъби се той.

Усмихнах се на това предизвикателство и сведох глава.

— Кралю господарю, предлагаме да запазим живота на вашите хора и…

Той ме прекъсна още веднъж.

— Когато мъжът умре в битка — каза той, — отива в благословен дом в небето, стиснал меча си в ръка и с рани отпред.

Аел замълча за миг и когато проговори гласът му бе много по-мек.

— Ти нищо не ми дължиш, сине, но ще бъде много мило от твоя страна, ако именно ти ми отредиш място в онази зала за угощения.

— Кралю господарю — започнах аз, но той ме прекъсна за четвърти път.

— Искам да ме погребеш тук с краката на север и с моя меч в ръка. Нищо повече не искам от теб.

Той се обърна към хората си, и аз видях, че едва се държеше на краката си. Сигурно бе тежко ранен, но наметалото от меча кожа скриваше раната.

— Хротхгар! — викна той към един от копиеносците си. — Дай си копието на моя син.

Висок млад сакс излезе от стената от щитове и послушно ми подаде копието си.

— Вземи го! — отсече Аел и аз се подчиних. Хротхгар ми хвърли нервен поглед и бързо се върна при другарите си.

Аел затвори очи за миг и аз видях как по твърдото му лице пробяга болезнена гримаса. Беше блед под мръсотията и потта и изведнъж стисна зъби при следващия пристъп на разкъсващата болка, но устоя на болката и дори се опита да се усмихне когато пристъпи към мен, за да ме прегърне. Облегна се на раменете ми с цялата си тежест, чувах как дъхът му скрипти в гърлото.

— Мисля — прошепна той в ухото ми, — че ти се най-добрият от синовете ми. Сега направи ми подарък. Дай ми добра смърт, Дерфел, защото ми се иска да отида да пирувам с истинските воини.

Аел тежко отстъпи назад и подпря меча до тялото си, после с усилие развърза кожените връзки на рунтавото си наметало. То падна и аз видях, че цялата лява страна на тялото му бе подгизнала в кръв. Копие го бе промушило под нагръдника, а друг удар го бе уцелил високо в рамото и лявата му ръка бе увиснала безпомощна, затова той бе принуден да използва осакатената си дясна ръка, за да развърже кожените връзки, придържащи нагръдника му на кръста и върху раменете. Беше му трудно да се справи с връзките, но като пристъпих напред да му помогна, той ме спря с жест.

— Гледам да те улесня — каза Аел, — но когато умра, сложи нагръдника върху трупа ми. В залата за угощения ще ми трябва ризница, защото там воините много се сражават. Сражават се, пируват и… — той спря, прерязан отново от болка. Скръцна със зъби, изстена, после се изправи и ме погледна в очите. — А сега ме убий — заповяда баща ми.

— Не мога да те убия — промълвих аз, но си мислех за предсказанието на моята луда майка, че Аел ще бъде убит от сина си.

— Тогава аз ще те убия — каза той и непохватно замахна с меча си срещу мен. Отстъпих, а Аел се спъна и едва не падна, опитвайки се да ме последва. Спря задъхан и с вгледа в мен.

— В името на майка ти, Дерфел, нима ще ме оставиш да умра на земята като куче? Нищо ли не можеш да ми дадеш?

Аел отново замахна срещу мен и този път усилието бе твърде голямо и тежестта му го понесе напред, а аз видях сълзи в очите му и разбрах, че за него бе много важно как ще умре. Той с неимоверни усилия се задържа прав и с още повече усилия вдигна меча. Прясна кръв заблестя по лявата му страна, очите му се изцъклиха безжизнени, но той продължаваше да ме гледа право в лицето, когато направи още една последна крачка напред и вяло насочи върха на меча си към корема ми.

Да ме прости Бог, но тогава аз замахнах с копието напред. Вложих цялата си тежест и сила в удара и тежкото острие пое неговата падаща тежест и го задържа прав, дори след като разтвори ребрата му и влезе дълбоко в сърцето му. Той се разтресе, на умиращото му лице се изписа мрачна решителност и за миг ми се стори, че иска да вдигне меча за последен удар, но после разбрах, че просто иска да е сигурен, че осакатената му дясна ръка здраво стиска дръжката на меча. После падна и бе мъртъв преди да тялото му да докосне земята, но мечът, неговият очукан и кървав меч, бе все още в ръката му. Хората му изстенаха. Някои плачеха.

— Дерфел? — чух гласа на Игрейн. — Дерфел!

— Лейди?

— Ти спеше — обвини ме тя.

— Възраст, скъпа лейди — оправдах се аз, — просто възраст.

— Значи Аел умря в битката — бързо каза тя, — а Ланселот?

— За това по-късно — твърдо отсякох аз.

— Кажи ми сега! — настоя тя.

— Казах ви, по-късно. Аз пък мразя разкази, дето съобщават края преди да са започнали дори.

За миг си помислих, че ще възроптае, но тя само въздъхна пред упорството ми и продължи със своя списък на недовършени работи.

— Какво стана със сакския велик воин, Лиофа?

— Умря, много ужасно.

— Добре! — каза тя, видимо заинтригувана. — Разкажи ми!

— От болест, лейди. Нещо се подуло в корема му и той не можел нито да седи, нито да лежи, и дори стоенето било агония. Ставал все по-слаб и по-слаб, и накрая умрял, потънал в пот и треперещ. Или поне така чухме.

Игрейн бе възмутена.

— Значи не беше убит при Минид Бадън?

— Избяга със Сердик.

Игрейн вдигна недоволно рамене, като че ли се бяхме изложили, оставяйки сакския велик воин да избяга.

— Но менестрелите — каза тя и аз изстенах, защото знам, че щом моята кралица спомене менестрелите ще сравнява моя разказ с техните версии на историята, които, тя неизбежно предпочиташе, макар че аз съм жив свидетел на времето, когато се правеше тази история, а менестрелите изобщо не са били родени тогава. — Всички менестрели — твърдо продължи Игрейн, сякаш не чу протеста в моето стенание, — разправят, че битката на Кунеглас с Лиофа продължила цяла сутрин и че Кунеглас убил шестима велики воини, преди да бъде повален изотзад.

— Слушал съм тези песни — казах аз предпазливо.

— И? — вгледа се тя в мен. Кунеглас бе дядо на съпруга й и семейната чест бе застрашена. — Е?

— Аз бях там, лейди — простичко казах аз.

— Паметта ти изневерява, Дерфел — каза тя неодобрително. Не се съмнявам, че когато Дафид, чиновникът, който превежда моите пергаменти на британски, стигне до пасажа за смъртта на Кунеглас ще го промени по вкуса на моята кралица. И защо не? Кунеглас бе герой и няма да е беда ако историята го запомни като велик воин, макар че всъщност той не беше войник. Беше почтен човек и при това чувствителен, и много мъдър за годините си, но не бе човек, чието сърце набъбваше щом стисне дръжката на копието. Неговата смърт бе трагедията на Минид Бадън, но тогава, опиянени от победата, не я забелязахме. Изгорихме го на бойното поле и погребалната му клада горя три дни и три нощи, а последното утро, когато там бе останала само жарава и стопените останки от ризницата на Кунеглас, ние се събрахме около кладата и запяхме Посмъртната песен на Върлина. Убихме и двадесет сакски пленници и ги пратихме като почетен ескорт на Кунеглас по пътя му към Отвъдния свят. Спомням си, че тогава си помислих за моята скъпа Даян и колко хубаво бе, че чичо й ще мине по моста на мечовете и ще й прави компания в света на Аннун.

— А Артур — настойчиво ме погледна Игрейн, — хукна ли при Гуинивиър?

— Не видях, не бях там, когато са се срещнали.

— Няма значение какво ти си видял — заплашително заяви Игрейн, — това ни трябва ей тук — и тя зарови крак в купа пергаментови листа. — Трябваше да опишеш срещата им, Дерфел.

— Казах ви, че не съм я видял.

— Какво от това? Такова описание би било чудесен завършек на битката. Не всеки обича да слуша за копия и убийства, Дерфел. Разказите за сраженията на мъжете след време стават много досадни, а една любовна история би ги направила далеч по-интересни.

Няма съмнение, че когато тя и Дафид започнат да оформят според вкуса на кралицата моя разказ, битката ще бъде изпълнена с любовни погледи и въздишки. Понякога ми се иска да можех да напиша тази история на езика на бритите, но двама от монасите могат да четат и всеки от тях би могъл да ме издаде на Сенсъм; така че трябва да пиша на сакски и да вярвам, че Игрейн няма да промени спомените ми, когато Дафид й преведе написаното. Знам какво иска Игрейн: иска Артур да хукне през труповете, а Гуинивиър да го чака с отворени обятия, и двамата да се срещнат онемели от вълнение, и може би наистина така е станало, но ми се струва, че това едва ли е възможно. Тя бе твърде горда, а той твърде нерешителен. Сигурно са плакали, когато са се срещнали, но никой от тях не ми е разказвал нищо за това, така че нямам намерение да си измислям нищо. Знам само, че Артур наистина стана щастлив човек след Минид Бадън, и това щастие не бе плод единствено на победата над саксите.

— Ами Арганте? — поиска да разбере Игрейн. — Толкова неща изпускаш, Дерфел!

— Ще стигна и до Арганте.

— Но баща й е бил там. Енгас не се ли ядоса, че Артур се е върнал при Гуинивиър?

— Ще ви разкажа всичко за Арганте — обещах аз, — когато му дойде времето.

— А Амхар и Лохолт? Не си ги забравил, нали?

— Те избягаха. Намериха тръстикова лодка и прекосиха реката. Боя се, че пак ще се срещаме с тях в тази история.

Игрейн се опита да измъкне още някои подробности от мен, но аз упорито настоявах да разказвам събитията както и когато намеря за добре. Накрая тя се отказа от въпросите си и се наведе да прибере изписаните пергаменти в кожената торба, с която ги носеше до каера; беше й трудно да се навежда, но не ми даде да й помогна.

— Така ще се радвам като се роди бебето — заяви тя. — Гърдите ме болят, краката и гърба също, и вече не ходя, а се клатя като гъска. И на Брочваел му омръзна.

— Съпрузите не обичат жените им да са бременни — казах аз.

— Тогава да не проявяват такова усърдие в усилията си да им напълнят коремите — кисело отбеляза Игрейн. Замълча заслушана в крясъците на светия Сенсъм, който викаше по брат Луелин, задето бе оставил ведрото с мляко в коридора. Горкият Луелин. Той е послушник в нашия манастир и никой не работи повече от него, а добра дума не чува и сега заради едно ведро ще бъде осъден на една седмица ежедневен побой от свети Тъдуол, младият човек — всъщност почти дете — когото Сенсъм възпитава като свой наследник. Целият ни манастир живее в страх от Тъдуол, само върху мен не излива злобата си благодарение на приятелството ми с Игрейн. Сенсъм има нужда от закрилата, която нейният съпруг ни осигурява, и не би рискувал да си навлече недоволството на Игрейн.

— Тази сутрин — каза кралицата, — видях елен само с един рог. Това е лошо предзнаменование, Дерфел.

— Ние, християните — заявих аз, — не вярваме в предзнаменования.

— Да, ама те виждам, че пипаш оня пирон на писалището си.

— Не винаги сме добри християни.

Тя замълча.

— Тревожа се за раждането.

— Всички се молим за вас — рекох аз, макар да знаех, че тя няма нужда от такъв отговор. Все пак освен молитвите, бях направил и някои други неща в нашия малък манастирски параклис. Бях намерил орлов камък, върху който надрасках нейното име, а после го зарових до едно ясеново дърво. Ако Сенсъм знаеше, че съм направил това древно заклинание, щеше да забрави необходимостта от закрилата на Брочваел и щеше да накара светия Тъдуол да ме бие до кръв цял месец. Само че ако светецът знаеше, че пиша и тази история за Артур, щеше пак да направи същото.

Но аз ще я напиша и известно време ще ми бъде лесно, защото следва разказ за щастливите времена, годините на мира. Но те бяха и години на спускащ се мрак, ние обаче не забелязвахме това, защото виждахме само слънчевата светлина и никога не се вглеждахме в сенките. Мислехме, че сме победили сенките, и че над Британия винаги ще грее слънце. Победата при Минид Бадън бе на Артур, тя бе неговото най-голямо постижение, и може би трябваше да свърша сказанието до тук; но Игрейн е права, животът няма чистичък и подреденичък завършек, така че трябва да продължа разказа за Артур, моя господар, моя приятел и освободител на Британия.

 

Артур остави хората на Аел живи. Те оставиха копията си, а ние разпределихме пленниците между победителите, за да им служат като роби. Използвах някои от тях да ми помогнат да изкопаем гроба на моя баща. Копахме дълбоко в онази мека и влажна пръст край реката, и там положихме Аел с крака, обърнати на север и с меч в ръката. Сложихме и нагръдника върху разкъсаното му сърце, поставихме щита върху корема му, а край тялото — копието, нанесло смъртоносния удар. После запълнихме гроба, аз отправих молитва към Митра, а саксите се помолиха на техния Бог Тъндър.

Вечерта вече горяха първите погребални клади. Помогнах да поставим труповете на моите хора върху огньовете, после оставих другарите им да пеят, докато изпращат душите на мъртвите в Отвъдния свят, а аз намерих коня си и го пришпорих на север през дългите меки поляни. Яздех към селото, където нашите жени бяха намерили убежище. Когато се изкачих на северните хълмове шумът от бойното поле заглъхна. Това бе звукът от пукането на дърветата в огньовете, плачът на жените, тъжните песни, и воят на пияни мъже.

Казах на Сийнуин за смъртта на Кунеглас. Тя се втренчи в мен и за миг като че ли не бе в състояние да реагира, но после очите й се изпълниха със сълзи. Тя дръпна наметалото върху главата си.

— Горкият Пердел — каза тя. Пердел бе синът на Кунеглас, вече крал на Поуис. Разказах й как бе умрял брат й, после тя се оттегли в къщурката, където живееше заедно с нашите дъщери. Искаше да превърже раната на главата ми, която изглеждаше много по-зле отколкото всъщност беше, но не можа, защото заедно с дъщерите ни трябваше да оплачат Кунеглас, а това означаваше да се затворят в колибата за три дни и три нощи, да се крият от слънцето без да виждат нито да докосват мъж.

По това време вече се беше стъмнило. Можех да остана в селото, но не ме свърташе на едно място, затова възседнах коня и на светлината на изтъняващата луна поех обратния път на юг. Първо отидох в Акве Сулис, като се надявах да намеря Артур в града, но намерих само осветените от факли останки от клането през деня. Нашите опълченци бяха прескочили порутената стена и бяха избили где кого сварили вътре, едва когато в града влезли войските на Тюдрик, бил сложен край на този ужас. Християните от Гуент бяха изчистили храма на Минерва, изгребвайки вътрешностите от три принесени в жертва бика, които саксите бяха оставили пръснати по плочите и щом възстановиха светилището, християните изпълниха благодарствен ритуал. Чух ги как пеят и ми се прииска да запея моите си песни, тръгнах да търся своите хора, но те бяха останали в лагера на Сердик, а Акве Сулис бе пълен с непознати люде. Не можах да намеря нито Артур, нито някой друг приятел, освен Кълхуч, но той ревеше пиян, така че подкарах коня си на изток покрай реката в мекия мрак. Въздухът вонеше на кръв и бе пълен с призраци, но аз поех риска да тръгна сред духовете, защото изпитвах отчаяна нужда от приятел. Намерих наистина част от хората на Сеграмор да пеят край един огън, но те не знаеха къде беше военачалникът им, затова продължих напред, привлечен още по на изток от светлините на друг огън, край който танцуваха мъже.

Танцьорите бяха Черни щитове и стъпваха високо, защото танцуваха върху отрязаните глави на своите врагове. Щях да отмина лудо подскачащите Черни щитове, но в последния момент забелязах две фигури, облечени в бяло, да седят спокойно сред кръга от танцуващи мъже. Едната от двете фигури беше на Мерлин.

Завързах коня си за някакъв бодлив храст, и прекрачих през танцуващия кръг. Мерлин и другарят му се хранеха с хляб и сирене и пиеха пиво. В първия момент когато Мерлин ме видя, не ме позна.

— Върви си — озъби се той, — или ще те превърна в крастава жаба. О, ти ли си това, Дерфел? — разочаровано попита той. — Знаех си, че ако намеря храна, някой гладник ще си помисли, че трябва да я поделя с него. Предполагам си гладен, а?

— Да, лорд.

Той ми направи знак да седна до него.

— Подозирам, че сиренето е сакско — неуверено каза той, — а беше и цялото в кръв, когато го намерих, но аз го измих. Е, във всеки случай го поизбърсах и се оказа, че може и да се яде, колкото и да не ми се вярваше. Мисля, че е останало тъкмо колкото за теб.

Всъщност имаше сирене за дузина мъже.

— Това е Талиезин — представи той накратко човека до себе си, — някакъв менестрел от Поуис.

Погледнах към известния певец и видях млад мъж с изключително интелигентно лице. Беше избръснал главата си над челото като друид, имаше къса черна брада, издължена челюст, хлътнали бузи и остър нос. Тънка сребърна лента украсяваше главата му. Той се усмихна и кимна с глава.

— Славата ви се носи пред вас, лорд Дерфел.

— Вашата също — отвърнах аз.

— О, не! — изстена Мерлин. — Ако вие двамата сте решили да раболепничите един пред друг, вървете някъде другаде да го правите. Дерфел се бие — обърна се той към Талиезин, — защото така и не можа да порасне, а ти си известен, защото си случил с глас.

— Аз не само пея, но и правя песни — скромно поясни Талиезин.

— Всеки може да прави песни, ако е достатъчно пиян — презрително заяви Мерлин, после ми хвърли бегъл поглед и запита: — Това кръв ли е по косата ти?

— Да, лорд.

— Радвай се, че не са те ранили на някое важно място — той се засмя на собственото си остроумие и махна с ръка към Черните щитове. — Какво ще кажеш за моите телохранители?

— Добре танцуват.

— Имат за какво да танцуват. Какъв ден! Какво удовлетворение! — въздъхна Мерлин. — А Гауейн? Как само си изигра ролята! Душата ми се изпълва с благодарност когато някой малоумник се окаже полезен за нещо, а какъв малоумник беше тоя Гауейн! Скучно момче! Все се опитваше да оправи света. Защо младите винаги си мислят, че знаят повече от възрастните? Ти, Талиезин, не робуваш на това недоразумение. Талиезин — обясни ми Мерлин, — е дошъл да се учи от моята мъдрост.

— Имам много да уча — измърмори Талиезин.

— Много вярно, много вярно — закима Мерлин. Бутна една кана с пиво към мен и запита: — Хареса ли ти твоята битчица, Дерфел?

— Не — отговорих аз. Всъщност чувствах се странно унил. — Кунеглас умря — обясних на Мерлин.

— Чух за Кунеглас — отвърна той. — Какъв глупак! Трябваше да остави героичните подвизи на малоумници като теб. Все пак жалко, че умря. Не беше точно умен мъж, не и такъв, който аз бих нарекъл умен, но не беше малоумник, а това си е рядко нещо в тези тъжни дни. А и винаги е бил мил с мен.

— Той бе самата доброта към мен — вметна Талиезин.

— Значи сега ще трябва да си намериш друг покровител — каза Мерлин на менестрела. — Но не гледай към Дерфел. Той не би могъл да различи добрата песен от пръднята на бик. Ключът към успешния живот — заобяснява той на Талиезин, — го държат богатите родители. Аз, например, си живея много добре от рентите си, макар че като си помисля от години не съм ги събирал. Ти плащаш ли ми рента, Дерфел?

— Би трябвало, лорд, но никога не съм знаел къде да ви я пращам.

— Вече няма значение. Стар съм и съм слаб. Без съмнение скоро ще съм мъртъв.

— Глупости — отсякох аз, — изглеждате в чудесна форма.

Изглеждаше стар, разбира се, но в очите му имаше една палава искра, която придаваше жизненост на старото му сбръчкано лице. Косата и брадата му бяха красиво сплетени и завързани с черни ленти, а дългата му роба, като изключим засъхналите петна кръв, бе съвсем чиста. Беше и щастлив; не само, защото бяхме постигнали победа, мислех си аз, но и защото се наслаждаваше на компанията на Талиезин.

— Победата дарява живот — каза той, — но ние съвсем скоро ще забравим победата. Къде е Артур?

— Никой не знае — вдигнах рамене аз. — Чух, че дълго време разговарял с Тюдрик, но сега не е с него. Подозирам, че е намерил Гуинивиър.

Мерлин изпръхтя подигравателно.

— Кучето се връща при повръщаното си.

— Тя започна да ми харесва — опитах са да я защитя аз.

— Сигурно — каза той презрително, — пък и смея да кажа, че вече едва ли би сторила зло. От нея ще излезе добър покровител — обърна се той към Талиезин, — тя направо се прехласва по поетите. Само не лягай с нея.

— Няма такава опасност, лорд — каза Талиезин. Мерлин се засмя.

— Нашият млад менестрел — обясни ми той, — се е обрекъл на безбрачие. Той е скопена чучулига. Отказал се е под клетва от най-голямото удоволствие, което може да има мъжа, само и само да запази таланта си.

Талиезин забеляза любопитния ми поглед и се усмихна.

— Той има предвид не гласа ми, лорд Дерфел, а ясновидската ми дарба.

— И то си е истинска дарба! — заяви Мерлин с неподправено възхищение. — Макар да се съмнявам, че си заслужава обета за целомъдрие. Ако бяха ме накарали да платя подобна цена, щях да се откажа от друидския жезъл! Щях да се заема с нещо по-скромно — щях да стана я менестрел, я копиеносец.

— Можеш да виждаш в бъдещето ли? — попитах аз Талиезин.

— Предсказа днешната победа — каза Мерлин, — а за смъртта на Кунеглас знаеше отпреди един месец, ама не е предсказвал, че безполезен сакски тромав здравеняк ще дойде да ми отмъкне цялото сирене.

Той си грабна сиренето от ръцете ми.

— Предполагам, че сега ще поискаш Талиезин да предскаже и твоето бъдеще, Дерфел?

— Не, лорд.

— Правилно — кимна Мерлин, — винаги е по-добре да не знаеш какво те очаква. Всичко завършва в сълзи, и това е.

— Но радостта винаги се връща — тихо каза Талиезин.

— Олеле, майчице, не! — викна Мерлин, — Радостта винаги се връща! Слънцето изгрява! Дърветата напъпват! Облаците се разкъсват! Ледовете се разтопяват! Сигурен съм, че можеш да кажеш нещо по-умно от тези сантиментални глупости.

Мерлин замълча. Телохранителите му бяха завършили танца си и отидоха да се забавляват с пленени сакски жени. Жените имаха деца и виковете им бяха толкова силни, че раздразниха Мерлин и той смръщи вежди.

— Съдбата е неумолима — мрачно заяви друида, — и всичко завършва в сълзи.

— Нимю с вас ли е, лорд? — попитах аз и веднага разбрах по разтревожения поглед на Талиезин, че не е трябвало да задавам този въпрос.

Мерлин се вторачи в огъня. Пламъците захвърлиха жив въглен срещу него, и той се изплю в огъня, за да му върне злата воля.

— Не ми говори за Нимю — каза той след като плю. Доброто му настроение се бе изпарило и аз се почувствах неудобно, задето му зададох този въпрос. Той докосна черния си жезъл и въздъхна. — Тя ми е сърдита — обясни стария друид.

— Защо, лорд?

— Защото не стана както искаше тя, разбира се. Нали това обикновено гневи хората.

Друг пън пропука в огъня и пръсна искри в скута на Мерлин, които той с раздразнение изтупа от полите на дрехата си, след като отново плю срещу пламъците.

— Дърва от лиственица — измърмори той. — Прясно отсечената лиственица мрази огъня. — Мерлин мрачно се вгледа в мен. — Нимю не одобри идеята ми да доведа Гауейн да участва в тази битка. Смята, че е било напразно, и аз си мисля, че може би беше права.

— Но той ни донесе победата, лорд — казах аз.

Мерлин затвори очи и въздъхна, с което май искаше да каже, че съм по-голям глупак отколкото би могъл да понесе.

— Посветих целия си живот на едно нещо — каза след малко той, — На едно просто нещо. Исках да върна Боговете. Толкова ли е трудно да се разбере това? Но за да направиш нещо, каквото и да е, добре, ти трябва цял живот, Дерфел. На глупаци като теб им е все едно — ти можеш да пропиляваш живота си, служейки като магистрат един ден и като копиеносец на следващия, и когато всичко свърши какво ще си постигнал? Нищо! За да промениш света, Дерфел, трябва да имаш една-единствена цел. Артур е много близо до това, не мога да не му го призная. Иска да спаси Британия от саксите, и вероятно го е постигнал поне за известно време, но те все още съществуват, и ще се върнат. Може би не и докато аз съм жив, може би дори не и докато ти си жив, но твоите деца и децата на твоите деца ще трябва пак да водят тази битка отначало. Има само един път към истинската победа.

— Пътят на Боговете — казах аз.

— Пътят на Боговете — съгласи се той, — и това бе делото на моя живот. — Мерлин се загледа в черния си друидски жезъл, а Талиезин седеше тихо до него и го наблюдаваше. — Като дете ми се яви сън — тихо проговори друидът. — Отидох в пещерата на Карн Игли и сънувах, че имам криле и мога да летя толкова високо, че виждах целия Британски остров, а той беше толкова красив. Красив и зелен и обграден от гъста мъгла, която държеше всичките му врагове на разстояние. Благословеният остров, Дерфел, островът на Боговете, единственото място на света, което ги заслужаваше, и от както сънувах това, Дерфел, този остров е единствената ми мечта. Искам да върна благословения остров. Искам да върна обратно Боговете тук.

— Но — опитах се да го прекъсна.

— Не ставай смешен! — викна той, което накара Талиезин да се усмихне. — Мисли! — помоли ме Мерлин. — Делото на моя живот, Дерфел!

— Мей Дун — тихо промълвих аз.

Той кимна. В далечината пееха, навсякъде горяха огньове. Ранените викаха в тъмното, където кучета и мародери търсеха плячка сред мъртви и умиращи. Призори тази войска щеше да се събуди пияна сред ужаса на бойното поле след битка, но засега воините пееха и се наливаха с плячкосаното пиво.

— На Мей Дун — заговори пак Мерлин, — бях толкова близо. Много близо. Но бях прекалено слаб, Дерфел, прекалено слаб. Твърде много обичам Артур. Защо? Той не е остроумен, разговорът с него е скучен като разговора с Гауейн, и освен това е абсурдно предан на добродетелта, но аз го обичам. Ти също. Слабост, знам. Хитрите хора ми доставят удоволствие, но аз харесвам честните. Възхищавам се на простата сила, нали разбираш, и на Мей Дун позволих на тази слабост да надделее над разума.

— Гуидър — казах аз.

Той кимна.

— Трябваше да го убием, но знаех, че няма да мога да го направя. Не и сина на Артур. Това бе ужасна слабост.

— Не.

— Не ставай смешен! — уморено каза той. — Какво е животът на Гуидър в сравнение с Боговете? Или пък поставен редом с възстановяването на Британия? Нищо! Но аз не можах да го направя. О, аз си имах извинения. Свитъкът на Каледин е съвсем ясен, там пише, че трябва да се принесе в жертва „синът на краля на тази страна“, а Артур не е никакъв крал, но това си е чисто шикалкавене. Ритуалът изискваше смъртта на Гуидър, а аз не можах да се заставя да го убия. Не ми беше трудно да убия Гауейн, дори ми достави удоволствие като сложих край на бръщолевенето на този девствен глупак, но Гуидър е друго нещо, така ритуалът остана недовършен — Мерлин беше съкрушен, прегърбен и нещастен. — Провалих се — добави той мрачно.

— И Нимю не иска да ти прости? — колебливо попитах аз.

— Да ми прости? Че тя не знае какво значи това! Прошката за Нимю е проява на слабост! И сега тя ще извършва ритуалите, а тя няма да се провали, Дерфел. Ако се наложи ще убие сина на всяка майка в Британия без да се поколебае. Ще ги сложи до един в гърнето и хубаво ще ги разбърка! — устните му се разтегнаха като за усмивка, после сви рамене. — Но сега, разбира се, аз направих някои неща, които са далеч по-трудни за нея. И какъвто съм си сантиментален стар глупак, трябваше да помогна на Артур да спечели тази схватка. Използвах Гауейн за целта, и сега си мисля, че тя ме мрази.

— Защо?

Той вдигна очи към задименото небе сякаш призоваваше Боговете да ме дарят с поне малко разум.

— Да не мислиш, глупако, че под път и над път можеш да намериш труп на девствен принц? Години наред трябваше да обработвам главата на този малоумник, пълна с глупости, та да го подготвя за това жертвоприношение! А какво направих днес? Захвърлих Гауейн! Само за да помогна на Артур.

— Но ние победихме!

— Не ставай смешен — заяви Мерлин и се вгледа в мен. — Вие ли победихте? Какво е това отвратително нещо на щита ти?

Обърнах се да си видя щита.

— Кръст.

Мерлин потърка очи.

— Боговете водят война, Дерфел, а днес аз дадох победата на Яхве.

— На кого?

— Така се казва християнския Бог. Понякога ме викат и Йехова. Доколкото мога да дам някакво определение за него, той е само скромен Бог на огъня от нещастна далечна страна, който сега е решил да заеме мястото на всички останали Богове. Трябва да е много амбициозна малка крастава жаба, защото побеждава, а днешната победа спечели благодарение не на някой друг, а на мен. Какво смяташ, че ще запомнят хората от тази битка?

— Победата на Артур — убедено заявих аз.

— След сто години, Дерфел — каза Мерлин, — те изобщо няма да си спомнят дали е било победа или поражение.

Помълчах миг-два.

— Смъртта на Кунеглас — предположих неуверено.

— Кой го е грижа за Кунеглас? Просто още един забравен крал.

— Смъртта на Аел? — продължих аз с предположенията.

— Едно умиращо куче би привлякло повече внимание.

— Тогава какво?

Той се намръщи, недоволен от тъпотата ми.

— Ще помнят, че сте носили кръстове на щитовете си, Дерфел. Днес, глупак такъв, ние предадохме Британия на християните и то аз им я дадох. Дадох на Артур онова, към което се стремеше, но трябваше да си платя, Дерфел. Разбираш ли сега?

— Да, лорд.

— Така направих задачата на Нимю много по-тежка. Но тя все пак ще се опита, Дерфел, а ти знаеш Нимю не е като мен. Тя не е слаба. В нея има твърдост, такава твърдост.

Усмихнах се.

— Тя няма да убие Гуидър — уверено отсякох аз, — защото нито Артур, нито аз ще й позволим, освен това тя няма да получи Екскалибур, така че как би могла да победи?

Мерлин се вторачи в мен.

— Нима мислиш, идиот такъв, че ти или Артур сте толкова силни, че да се противопоставите на Нимю? Тя е жена, а жените като искат нещо го получават, и ако при това трябва да се срути целия свят и всичко в него, какво от това. Тя първо мен ще унищожи, после ще обърне окото си към теб. Истината ли казвам, млади ми пророче? — попита той Талиезин, но менестрелът бе затворил очи. Мерлин сви рамене. — Аз ще й занеса пепелта от Гауейн и ще й помогна с каквото мога, — каза той, — защото съм й го обещал. Но всичко ще свърши в сълзи, Дерфел, всичко ще свърши в сълзи. Каква каша забърках. Каква ужасна каша.

Загърна се по-добре с наметалото си и оповести:

— А сега ще спя.

Оттатък огъня Черните щитове изнасилваха своите пленнички, а аз седях, вперил поглед в пламъците. Бях помогнал в извоюването на голяма победа, а бях така неизразимо тъжен.

 

Тази нощ не видях Артур, срещнах го за кратко едва преди зазоряване в мъглата на изгряващия ден. Той ме поздрави с цялата си предишна жизненост и обгърна с ръка раменете ми.

— Искам да ти благодаря — каза той, — задето си се грижил за Гуинивиър през последните няколко седмици.

Той беше в пълно бойно снаряжение и закусваше с плесенясъл хляб.

— По-скоро Гуинивиър се грижеше за мен — уточних аз.

— Имаш пред вид каруците! Жалко, че не съм го видял! — Артур захвърли хляба, когато неговият слуга Хигуид се появи с Ламрей. — Може да се видим довечера, Дерфел — подхвърли Артур докато Хигуид му помагаше да се качи на седлото, — или може би утре.

— Къде отиваш, господарю?

— След Сердик, разбира се.

Той се намести на гърба на Ламрей, пое юздите в ръце и взе щита и копието си от Хигуид. Срита животното с пети и се насочи към своите конници, чиито очертания едва се виждаха в мъглата. И Мордред бе яхнал кон, за да тръгне с Артур. Той вече не бе под стража, беше приет като полезен войник, място, което той бе извоювал със смелостта си в битката. Видях го как обуздава коня си и си спомних сакското злато, което намерих в Линдинис. Беше ли ни предал Мордред? Ако бе така, не можех да го докажа, а и резултатът от битката отхвърляше възможността да ни е предал, но все пак нещо в мен ми пречеше да се отърся от омразата, която изпитвах към нашия крал. Той улови злобния ми поглед и завъртя коня си. Артур викна на хората си да тръгват и тътенът на копитата изпълни ушите ми.

Събудих моите хора с дръжката на едно копие и им заповядах да намерят сакски пленници, за да изкопаят още гробове и да накладат още погребални клади. Струваше ми се, че целият ми ден ще отиде в подобни изнурителни занимания, но слънцето едва бе минало първата четвърт от пътя си, когато при мен дойде вестоносец от Сеграмор, който ме молеше да изпратя отряд копиеносци в Акве Сулис, където бе възникнал проблем. Неприятностите започнали след като сред копиеносците на Тюдрик плъзнал слух, че съкровището на Сердик било открито и че Артур го задържал само за себе си. Доказателство за това било изчезването на Артур. Хората на Тюдрик искаха за отмъщение да срутят централното светилище в града, защото някога било езически храм. Успях да успокоя духовете като съобщих, че наистина са открити два сандъка със злато, но те бяха оставени под охрана и съдържанието им щеше да бъде разпределено честно между всички щом Артур се върне. По предложение на Тюдрик изпратихме шестима от неговите войници да се присъединят към охраната на сандъците, които все още се намираха в пленения лагер на Сердик.

Християните от Гуент се успокоиха, но тогава пък копиеносците от Поуис създадоха нов повод за напрежение като обвиниха Енгас Мак Ейрем за смъртта на Кунеглас. Враждата между Поуис и Демеция има дълга история, защото Енгас Мак Ейрем много обичаше да нахлува в земите на по-богатия си съсед точно след като реколтата е събрана и да я отмъква. Всъщност в Демеция наричаха Поуис „нашия килер“. Та в онзи ден хората от Поуис подеха кавгата като настояваха, че Кунеглас нямаше да бъде убит, ако Черните щитове не бяха закъснели за битката. А щом е за бой ирландците никога не отказват, така че хората на Тюдрик едва се бяха успокоили, когато поуисци и Черни щитове се счепкаха в кървава свада и отново закънтяха мечове и копия. Сеграмор въдвори несигурен мир с едно просто средство — уби предводителите и на двете групи, но докрая на деня между двата народа припламваха враждебни искри. Разногласията се задълбочиха, когато стана ясно, че Тюдрик бе изпратил отряд войници да окупират Лактодурум, северна крепост, загубена за бритите вече цяло поколение, но според поуисците, останали без водач, тя винаги е била в територията на Поуис, а не на Гуент. Затова воини от Поуис набързо сформираха отряд копиеносци, които да се противопоставят на претенциите на хората на Тюдрик. Черните щитове, които нямаха никакъв повод да се включват в спора за Лактодурум, все пак застанаха на страната на Гуент, само защото знаеха, че тяхното мнение ще вбеси поуисците. И така отново избухнаха въоръжени конфликти. Хората се биеха на живот и смърт за град, чието име повечето от тях чуваха за първи път, и който може би беше още в сакски ръце.

Ние, думнонците, успяхме да запазим неутралитет в тези свади, затова именно нашите копиеносци охраняваха улиците и така ограничаваха сраженията само в рамките на кръчмите, но следобеда и нас ни въвлякоха в спорове, защото от Глевум пристигна Арганте с двадесетина придружители и откри, че Гуинивиър е заела къщата на епископа, построена зад храма на Минерва. Епископският дворец не бе най-голямата, нито най-удобната сграда в Акве Сулис, за такава се смяташе дворецът на Силдид, магистрата, но Гуинивиър не пожела да се настани в неговия дом, защото там бе живял Ланселот по време на пребиваването си в Акве Сулис. Въпреки това Арганте настоя да се настани именно в къщата на епископа, защото била в рамките на свещеното пространство около храма. Така една въодушевена група от Черни щитове отиде да изхвърли Гуинивиър оттам. Но двадесетина от моите хора се изправиха срещу тях, решени да защитят Гуинивиър. Двама души умряха преди Гуинивиър да заяви, че за нея няма значение в коя къща ще бъде подслонена и се премести в покоите на свещениците, построени покрай големите бани. Арганте, излязла победител в този спор, заяви, че това място е точно за Гуинивиър, тъй като някога там имало бърдак. Друидът на Арганте, Фергал, поведе тълпа Черни щитове към баните, където ирландците се забавляваха да питат каква е цената на курвите и да призовават Гуинивиър да им покаже тялото си. Друга група Черни щитове се бяха настанили в храма и бяха изхвърлили набързо издигнатия от Тюдрик кръст над олтара. По този повод двадесетина гуентски копиеносци с техните червени наметала се събраха готови с бой да си пробият път до олтара и да върнат кръста на мястото му.

Сеграмор и аз доведохме копиеносци в свещеното оградено пространство, което в късния следобед май щеше да се превърне в кървава баня. Моите хора пазеха вратите на храма, хората на Сеграмор защитаваха Гуинивиър, но и в двата случая пияните воини на Демеция и Гуент бяха повече от нас, а поуисците доволни, че им се отдава възможност да дразнят Черните щитове си деряха гърлата в подкрепа на Гуинивиър. Проправях си път сред вонящата на медовина тълпа и стоварвах дръжката на копието си върху най-размирните глави, но се боях, че озлоблението нараства и когато слънцето залезе щеше да стане още по-заплашително. Вечерта пак Сеграмор успя да наложи мир, изпълнен с напрежение. Той се покатери на покрива на банята и застана в целия си ръст между две статуи, където изрева за тишина. Беше се съблякъл гол до кръста, така че тялото му контрастираше с белия мрамор на воините от двете му страни, и черната му кожа бе още по-поразителна.

— Ако някой иска да се кара с някого — обяви той със странния си акцент, — да дойде да се бие най-напред с мен. Мъж срещу мъж! Меч или копие, избирайте.

Той измъкна дългия си извит меч и се втренчи в гневните мъже в краката си.

— Да се отървем от курвата! — викна анонимен глас сред Черните щитове.

— Ти имаш нещо против курвите ли? — викна в отговор Сеграмор. — Що за воин си тогава? Девствен? Ако толкова много държиш на тази добродетел, ела тук да те кастрирам.

Това ги разсмя и сложи край на непосредствената опасност.

Арганте остана да се цупи в нейния дворец. Тя се наричаше императрица на Думнония и искаше Сеграмор и аз да й осигурим думнонски гвардейци, но около нея имаше вече толкова голяма охрана от Черните щитове на баща й, че и двамата отказахме да се подчиним на капризите й. Вместо това ние се съблякохме голи и се топнахме в големия римски басейн, където легнахме изтощени. Горещата вода бе чудно средство за отмора. Парата се издигаше нагоре към изпочупените керемиди на покрива.

— Казаха ми, че това е най-голямата сграда в Британия — рече Сеграмор. Хвърлих поглед към огромния покрив.

— Може и така да е — съгласих се аз.

— Да, но като дете аз съм бил роб в една къща, която беше по-голяма дори от тази.

— В Нумидия ли?

Той кимна.

— Макар да съм роден по на юг. Продадоха ме в робство когато бях много малък. Дори не помня родителите си.

— Кога напусна Нумидия? — попитах го аз.

— След като убих първия човек в живота си. Беше прислужник. А аз бях на десет или на единадесет. Избягах и отидох в римската войска, стрелях с прашка. Още мога да уцеля с камък човек между очите от петдесет крачки. Тогава се научих да яздя. Бих се в Италия, Тракия и Египет, после ми платиха, за да воювам във войската на франките. Точно тогава Артур ме плени.

Рядко му се случваше да е толкова словоохотлив. Всъщност мълчанието бе едно от най-силните оръжия на Сеграмор, в съчетание с ястребовото му лице и неговата ужасяваща репутация. Но на четири очи той разкриваше нежна и чувствителна душа.

— На чия страна сме ние? — попита Сеграмор изведнъж с объркано изражение.

— Какво искаш да кажеш?

— На страната на Гуинивиър или на Арганте?

Аз свих рамене.

— Кажи ми да ти кажа.

Той потопи главата си под водата, после излезе и изтри очите.

— Предполагам на страната на Гуинивиър — каза той, — ако слухът е верен.

— Какъв слух?

— Че тя и Артур са били заедно миналата нощ, макар че доколкото познавам Артур сигурно са прекарали цялата нощ в приказки. Той ще износи езика си много преди меча си.

— За теб такава опасност не съществува.

— Така е — усмихна се той, после усмивката му стана още по-широка. — Чух, Дерфел, че си разбил стена от щитове. Вярно ли?

— Беше тънка, пък и от младоци.

— Аз пък разбих една дебела, пълна с опитни воини. Отмъстих му като натиснах главата му във водата и после с плясъци избягах преди да ме е удавил. В банята бе мрачно, защото факлите не бяха запалени, а последните слънчеви лъчи на деня не можеха да стигнат до долу през дупките на покрива. Голямото помещение бе изпълнено с пара и макар да знаех, че и други използваха огромния басейн, не бях разпознал никой сред къпещите си. Сега обаче, докато плувах през басейна, видях фигура в бели одежди да се навежда към някого, който седеше на стъпало, залято от водата. Познах щръкналите кичури коса от двете страни на бръснатото чело на главата на навелия се човек и миг по-късно долових думите му:

— Имайте ми вяра за това — казваше той тихо, но с плам, — оставете на мен, кралю господарю.

В този миг вдигна очи и ме видя. Беше епископ Сенсъм, наскоро освободен от пленничество и възстановен на предишния си пост както бе обещал Артур на Тюдрик. Той като че ли се изненада като ме видя, но успя страдалчески да се усмихне.

— Лорд Дерфел — каза той и предпазливо отстъпи от ръба на басейна, — един от нашите герои!

— Дерфел! — изрева мъжът на стъпалото и аз видях, че бе Енгас Мак Ейрем, който стана да ме приветства с мечешка прегръдка. — За първи път прегръщам гол мъж — каза кралят на Черните щитове, — и не виждам нищо привлекателно в това. Освен туй за първи път се къпя. Мислиш ли, че това ще ме убие?

— Не — отговорих аз и хвърлих поглед към Сенсъм. — Имате странна компания, кралю господарю.

— Вълците имат бълхи, Дерфел, вълците имат бълхи — измърмори Енгас.

— И за какво трябва да ти се довери кралят? — обърнах се аз към Сенсъм.

Сенсъм не отговори и самият Енгас имаше необичайно глупав вид.

— Светилището — рече той най-накрая. — Добрият епископ казваше, че ще уреди нещата така че моите хора да могат известно време да използват храма. Нали така, епископе?

— Точно така, кралю господарю — съгласи се бързо Сенсъм.

— И двамата не ставате за лъжци — казах аз и Енгас се засмя. Сенсъм ми хвърли враждебен поглед и се отдръпна още по-далеч от ръба на басейна. Бе свободен само от няколко часа и вече заговорничеше.

— За какво ви говореше той, кралю господарю? — притиснах аз Енгас, който ми харесваше като човек. Прост, силен, мошеник, но много добър приятел.

— Ти за какво мислиш?

— За дъщеря ви — предположих аз.

— Малка красавица, нали? — каза Енгас. — Твърде слаба, разбира се, и ъкълът й е като на разгонена кучка. Странен свят е този, Дерфел. Създавам синове тъпи като волове, а дъщерите ми са стръвни като вълци — той замълча, за да кимне на Сеграмор, който ме бе последвал през басейна. — И така какво ще стане с Арганте? — попита ме Енгас.

— Не знам, лорд.

— Артур се ожени за нея, нали?

— Дори в това не съм сигурен — признах аз.

Той ми хвърли остър поглед, после се усмихна, разбрал какво исках да му кажа.

— Тя твърди, че бракът им върви съвсем нормално, но какво друго би могла да каже. Не бях сигурен дали Артур наистина искаше да се ожени за нея, но аз настоях. Едно гърло по-малко, нали разбираш — обясни Енгас и замълча за миг. — Работата е там, Дерфел — продължи той, — че Артур не може просто така да я върне в Демеция. И без нея имам твърде много дъщери. Половината време дори не знам кои са мои и кои не са. Ти нямаш ли нужда от съпруга? Ела в Демеция да си избереш, но те предупреждавам, че всичките са като нея. Хубави, но с много остри зъби. И така какво ще прави Артур?

— Сенсъм какво предлага? — попитах аз.

Енгас се направи, че не е чул въпроса ми, но аз си знаех, че ще ни каже накрая, защото не беше от хората, които можеха да пазят тайни.

— Просто ми напомни, че някога Арганте бе обещана на Мордред — призна си той.

— Така ли? — попита изненадан Сеграмор.

— Говореше се за това преди известно време — казах аз. Самият Енгас говореше за такъв брак, защото отчаяно се стремеше по какъвто и да било начин да заздрави съюза си с Думнония, която бе най-надеждната закрила за Демеция срещу Поуис.

— И ако бракът й с Артур не се е развил както трябва, разбираш какво искам да кажа — погледна ме Енгас, — тогава Мордред може да бъде някаква утеха, нали?

— То пък една утеха — мрачно се намеси Сеграмор.

— Тя ще бъде кралица — напомни му Енгас.

— Вярно — съгласих се аз.

— Значи идеята не е лоша — безгрижно заключи Енгас, макар да подозирах, че всъщност бе подкрепил тази идея с целия си плам. Един брак с Мордред щеше да е лек за наранената гордост на Демеция, но освен това щеше да задължи Думнония да защитава родината на своята кралица. Според мен предложението на Сенсъм бе най-лошата идея, която бях чул през целия ден, защото много добре си представях какви неприятности можеше да създава комбинацията Мордред — Арганте, но си замълчах.

— Знаеш ли какво й липсва на тази баня — попита Енгас.

— Кажете вие, кралю господарю.

— Жени — изкиска се той. — А къде е твоята жена, Дерфел?

— В траур е — отвърнах аз.

— О, за Кунеглас, разбира се! — Кралят на Черните щитове сви рамене. — Той никога не ме е харесвал, но аз го харесвах. Рядко се срещат хора като него дето толкова да вярват на обещания!

Енгас се засмя, защото именно той бе давал на Кунеглас обещания, които никога не бе имал намерение да изпълни.

— Все пак не мога да кажа, че съжалявам за неговата смърт. Синът му е още момче и твърде привързано към майка си. Така че за известно време страната ще бъде управлявана от нея и нейните ужасни лели. Три вещици! — той пак се засмя. — Струва ми се, че ще отмъкнем някое и друго парче земя от тези три дами.

Енгас бавно потопи лицето си в басейна.

— Гоня въшките нагоре — обясни ни той, после стисна една от малките сиви насекоми, която се катереше по сплетената му брада, за да избяга от водата.

През целия ден не бях видял Мерлин и Галахад ми каза, че друидът вече бе напуснал долината. Запътил се на север. Намерих Галахад да стои край погребалната клада на Кунеглас.

— Знам, че Кунеглас не обичаше християните — обясни ми Галахад, — но не мисля, че би имал нещо против една християнска молитва.

Поканих Галахад да спи при моите хора и той дойде с мен в нашия лагер.

— Мерлин ме помоли да ти предам нещо — каза ми Галахад. — Щял си да намериш това, което търсиш сред мъртви дървета.

— Изобщо не знаех, че търся нещо — казах аз.

— Тогава погледни сред мъртвите дървета — посъветва ме Галахад, — и ще намериш каквото не търсиш.

Нищо не потърсих онази нощ, а спах, загърнат с наметалото си сред моите хора на бойното поле. Събудих се рано с болки в главата и във всички стави. Хубавото време бе отминало и от запад идваха облаци, от които пръскаше ситен дъжд. Дъждът можеше да навлажни дървата на погребалните клади, така че започнахме да събираме още дърва да подхранваме пламъците. Това ми напомни за странния съвет на Мерлин, но колкото и да се оглеждах не видях мъртви дървета. Използвахме сакски брадви и сечехме всичко наред — дъб, бряст, бук. Пощадихме само свещените ясенови дървета. И всички дървета, които повалихме бяха съвсем здрави. Попитах Исса дали е забелязал някъде мъртви дървета и той поклати глава, но Ийчърн бе видял няколко сухи ствола близо до завоя на реката.

— Покажи ми.

С Ийчърн тръгнахме цяла група и стигнахме до мястото, където реката правеше остър завой на запад. Там имаше множество изсъхнали дървета, заплетени в оголените корени на една върба. Мъртвите клони бяха отрупани с разни други довлечени от реката наноси, но сред тях не се виждаше нищо ценно.

— Щом Мерлин казва, че там има нещо — рече Галахад, — ние сме длъжни да проверим.

— Може да не е имал пред вид точно тези дървета — свих рамене аз.

— С какво са по-лоши от другите — попита Исса, махна меча от кръста си, за да не го намокри и скочи сред заплетения клонак. Махна пред себе си трошливите пръчки и стъпи в реката.

— Дайте ми копие! — викна той.

Галахад му подаде едно копие и той започна да мушка с него сред клоните. На едно място парче оръфана и намазана с катран риболовна мрежа се бе закачила и приличаше на палатка, по която имаше толкова много шума, че Исса трябваше да използва цялата си сила, за да я помести встрани.

Точно тогава видяхме беглеца. Криеше се под мрежата, стъпил неудобно на пън, залят до някъде от водата. Сега, подобно на видра, подгонена от хрътки, той се измъкна от обсега на копието на Исса и се опита да избяга срещу течението на реката. Мъртвите дървета го спъваха, а тежестта на ризницата го бавеше, така че моите хора, които викаха откъм брега, бързо го заловиха. Ако беглецът не носеше ризница, можеше да се хвърли във водата и да преплува до отсрещния бряг, но сега не му оставаше нищо друго освен да се предаде. Човекът сигурно се бе придвижвал нагоре по реката две нощи и един ден, но после бе открил скривалището и бе решил, че може да остане там докато всички напуснат бойното поле. Сега бе заловен.

Беше Ланселот. Най-напред го познах по дългата му черна коса, за която той така суетно се грижеше, после под калта и клонките, видях прословутата му емайлирана ризница. На лицето му бе изписан ужас. Гледаше ту към нас, ту към реката, като че ли се чудеше дали да се хвърли в течението, после пак погледна към нас и видя своя полубрат.

— Галахад! — викна той. — Галахад!

Галахад се обърна към мен и застина, после направи кръстния знак и си тръгна.

— Галахад! — викна пак Ланселот, когато брат му изчезна от високия бряг.

Галахад продължи да върви.

— Доведете го горе — заповядах аз. Исса подкара Ланселот с върха на копието си. Ужасеният човек се запрепъва отчаяно през копривата, която растеше по брега. Мечът все още висеше на кръста му, макар че сигурно бе ръждясал от стоенето в реката. Щом излезе от копривата с несигурна крачка, аз се изправих срещу него.

— Тук и сега ли ще се биете с мен, кралю господарю? — попитах аз и измъкнах Хюелбейн.

— Пусни ме да си вървя, Дерфел! Ще ти изпратя пари, обещавам!

Той продължи да бръщолеви, обеща ми повече злато отколкото съм пожелавал в мечтите си, но не извади меча си докато не притиснах силно върха на Хюелбейн в гърдите му и тогава разбра, че ще трябва да умре. Заплю ме, отстъпи крачка назад и извади оръжието. Някога го наричаше Танладур, което значи Светлия убиец, но после го беше преименувал на Христовото острие, когато Сенсъм го покръсти. Сега Христовото острие бе ръждясало, но все още бе страшно оръжие, и за моя изненада се оказа, че Ланселот го владее не лошо. Винаги съм го смятал за страхливец, но в този ден той се би доста смело. Беше отчаян и отчаянието му пролича в поредицата бързи остри атаки, които ме накараха да отстъпя. Но беше и уморен, мокър и замръзнал и бързо се изтощи. Така че след като отбих първите бесни удари имах време да реша как да сложа край на живота му. Той ставаше все по-отчаян, а замахът му все по-бесен, но аз приключих двубоя като се гмурнах под един от тези мощни удари и с върха на Хюелбейн докоснах ръката, с която той бе замахнал срещу мен — острието разряза вените от китката до лакътя. Той извика като видя рукналата кръв, после безчувствената му ръка изпусна меча и той, потънал в ужас и жалък, зачака смъртоносния удар.

Изчистих острието на Хюелбейн със стиска трева, после го изсуших с наметалото и го прибрах в ножницата.

— Не искам душата ти върху моя меч — казах аз на Ланселот и за миг на лицето му се изписа благодарност, но аз веднага попарих надеждите му. — Твоите хора убиха моето дете, същите хора, които ти изпрати да домъкнат Сийнуин в леглото ти. Да не мислиш, че мога да простя такива неща?

— Не съм им заповядвал аз — викна той отчаяно. — Повярвай ми!

Аз с изплюх в лицето му.

— Дали да не те предам на Артур, кралю господарю?

— Не, Дерфел, моля те! — сключи той ръце. Трепереше. — Моля те!

— Остави го да умре като жена — предложи Исса. Имаше пред вид да го съблечем, да го намажем с катран и да го оставим да кърви между краката докато умре.

Тази идея ме изкуши, но се боях от удоволствието, което щеше да ми достави смъртта на Ланселот. в отмъщението има сладост и аз наказах убийците на Даян с ужасна смърт и не чувствах угризения на съвестта докато се радвах на страданията им, но нямах кураж да измъчвам този треперещ, съкрушен човек. Той така силно се тресеше, че чак ми стана жал за него, и се хванах, че се чудя дали да не го оставя да живее. Знаех, че е предател и страхливец и че заслужава да умре, но ужасът му бе толкова жалък, че наистина ми дожаля за него. Той винаги е бил мой враг, винаги ме е презирал, и въпреки това когато падна на колене пред мен и зарони сълзи прииска ми се да проявя милост и знаех, че ще изпитам същото удоволствие от този израз на власт, каквото бих изпитал, ако бих поискал смъртта му. За миг ми се прииска да усетя благодарността му, но после си спомних умиращото личице на дъщеря си и целият се разтреперах от ярост. Артур бе известен с това, че прощава на враговете си, но аз на този враг никога нямаше да мога да простя.

— Женската смърт — поднови предложението си Исса.

— Не — казах аз и Ланселот ме погледна с нова надежда. — Обесете го като обикновен престъпник.

Ланселот зави, но аз заключих сърцето си.

— Обесете го — повторих заповедта си и така и направихме. Намерихме въже от конски косъм, направихме примка и завързахме въжето за клона на един дъб. Ланселот увисна на бесилото и затанцува и продължи да танцува докато не се върна Галахад и не го дръпна за глезените за да сложи край на продължителната агония на задушаване.

Съблякохме тялото на Ланселот. Аз хвърлих меча и красивата му ризница в реката, изгорих дрехите му, след това с помощта на една голяма сакска брадва разчлених трупа му. Не го изгорихме, а го хвърлихме на рибите, та да не замърсяваме Отвъдния свят с присъствието му. Ние го изтрихме от лицето на земята, а аз задържах само емайлирания колан за меч, който бе подарък от Артур.

По пладне срещнах Артур. Връщаше се от преследването на Сердик. Конете бяха изморени и едва пристъпваха надолу към долината.

— Не можахме да хванем Сердик — каза ми той, — но хванахме някои други. — Той потупа потния врат на Ламрей. — Сердик е жив, Дерфел, но е толкова слаб, че дълго време няма да може да ни създава проблеми. — Артур се усмихна, после видя, че не съм в състояние да споделя веселото му настроение. — Какво има? — попита той.

— Само това, господарю — казах аз и вдигнах скъпия емайлиран колан.

За миг Артур си помисли, че държа някаква плячка, после позна колана, който лично той подари на Ланселот. Изведнъж лицето му прие студеното враждебно изражение, което толкова месеци бе вгорчавало дните ми преди Минид Бадън. После ме погледна в очите.

— А собственикът му?

— Мъртъв е, господарю. Обесен позорно.

— Добре — тихо каза той. — А това нещо, Дерфел, можеш да го хвърлиш някъде.

Хвърлих колана в реката.

Така умря Ланселот, макар че песните, за които бе плащал, продължиха да живеят, и до днес хората го величаят като герой равен на Артур. Артур го помнят като владетел, а за Ланселот се говори като за воин. В действителност той бе крал без земя, страхливец и най-големият предател на Британия, и до днес душата му броди из Лоегир, пищи за своята сянка, която не може да съществува, защото ние разрязахме трупа му на парчета и нахранихме с тях рибите в реката. Ако християните са прави и има ад, той може би ще се пържи там за вечни времена.

 

Двамата с Галахад последвахме Артур до града. Минахме покрай погребалната клада на Кунеглас, която още гореше, и през римските гробища, където бяха загинали толкова много от хората на Аел. Бях предупредил Артур какво го очаква, но той не трепна, когато чу, че Арганте е пристигнала в града.

След пристигането му в Акве Сулис десетки просители настояха да говорят с него. Някои искаха признание за своите смели действия в битката, други искаха дял от робите или от златото, а имаше и такива, които търсеха справедливо решение на въпроси, възникнали далеч преди идването на саксите в града. Артур каза на всички да го чакат в храма, но щом отиде там той забрави за просителите. Първо повика Галахад в предверието на храма, после изпрати да доведат Сенсъм. Епископът бе посрещнат с освиркване от думнонските копиеносци веднага щом се появи в ограденото пространство. Той дълго разговаря с Артур, после повикаха Енгас Мак Ейрем и Мордред при Артур. Копиеносците около храма се обзалагаха дали Артур ще отиде при Арганте в къщата на епископа или при Гуинивиър в свещеническите покои.

Артур не потърси моя съвет. Вместо това когато повика Енгас и Мордред, той ме помоли да кажа на Гуинивиър, че се е върнал, така че аз прекосих двора и отидох в покоите на свещениците, където заварих Гуинивиър в една от горните стаи да разговаря с Талиезин. Менестрелът, облечен в чиста бяла роба и със сребърна лента върху черната му коса, стана и ми се поклони като влязох. Носеше малка арфа, но аз усетих, че двамата се бяха отдали повече на разговори, отколкото на музика. Той се усмихна и заднишком излезе от стаята като остави тежката завеса да падне пред изхода.

— Много умен човек — каза Гуинивиър и стана да ме поздрави. Тя бе облечена в кремава рокля със сини ленти по ръбовете на полата, носеше сакската огърлица, която й бях дал на Минид Бадън и бе привързала червената си коса на кок с дълга сребърна верижка. Не беше толкова елегантна като онази Гуинивиър, която помнех от времето преди големите беди, но не беше и въоръжената жена, която въодушевено яздеше кон на бойното поле. Тя се усмихна, като пристъпих напред.

— Ти си чист, Дерфел.

— Изкъпах се, лейди.

— И още си жив! — подигра ме нежно тя, после ме целуна по бузата и сложи ръка на рамото ми за миг. — Много съм ти задължена — тихо промълви тя.

— Не, лейди, не — рекох аз, изчервих се и се отдръпнах.

Смущението ми я разсмя. После седна на перваза на прозореца, който гледаше към двора. Дъждът се събираше на локви между камъните и се стичаше по петносаната фасада на храма, пред който стоеше конят на Артур, вързан за халка, закрепена за една от колоните. Едва ли имаше нужда да й казвам, че Артур беше пристигнал, защото сигурно сама го бе видяла да си идва.

— Кой е с него? — попита ме тя.

— Галахад, Сенсъм, Мордред и Енгас.

— А теб не те ли извикаха в съвета на Артур? — попита тя и в думите й прозвуча далечно ехо от предишното й подигравателно отношение към мен.

— Не, лейди — отвърнах аз, опитвайки се да скрия разочарованието си.

— Сигурна съм, че не те е забравил.

— Надявам се да е така — казах аз, после много по-колебливо й споменах, че Ланселот е мъртъв. Не й разказах как бе умрял, а само й съобщих, че е мъртъв.

— Талиезин вече ми каза — сподели тя, загледана в ръцете си.

— Че той откъде знае? — попитах аз, защото Ланселот бе умрял малко преди да се видим, а Талиезин не бе присъствал на смъртта му.

— Сънувал го е снощи — обясни Гуинивиър, после направи рязък жест с ръка като че ли приключваше с този въпрос. — И така какво обсъждат там? — попита тя, поглеждайки към храма. — Детето-булка ли?

— Сигурно — съгласих се аз и й казах, че епископ Сенсъм бе предложил на Енгас мак Ейрем Арганте да се омъжи за Мордред. — Струва ми се, че това е най-лошата идея, която някога съм чувал — възмутих се аз.

— Наистина ли мислиш така?

— Това е абсурдно предложение — заявих аз.

— Това предложение не е на Сенсъм — каза Гуинивиър с усмивка, — а мое.

Аз зяпнах. За миг бях твърде изненадан, за да говоря.

— Ваше ли, лейди? — попитах накрая.

— Не казвай на никого, че е било моя идея — предупреди ме тя. — Арганте не би и помислила върху нея, ако знаеше, че идва от мен. По-скоро би се омъжила за свинепас, отколкото за някого, предложен от мен. Така че аз изпратих да повикат Сенсъм и го помолих да ми каже дали е верен слухът за Арганте и Мордред и после споделих как от сърце се моля това да не се случва и разбира се, моето мнение още повече го въодушеви, макар да се правеше, че не го интересува. В този момент, Дерфел, все едно че ги ожених — каза Гуинивиър и се усмихна победоносно.

— Но защо? — недоумявах аз — Мордред и Арганте? Те могат да ни донесат само беди!

— Женени или не те пак ще ни създават неприятности. А Мордред трябва да се ожени, Дерфел, ако искаме да създаде наследник, а това значи че трябва да сключи подходящ брак. — Гуинивиър замълча заплела пръсти в огърлицата. — Признавам, че на мен по би ми се искало той да не оставя наследник, защото така като умре тронът ще бъде свободен.

Тя остави мисълта си недовършена и аз й хвърлих любопитен поглед на който Гуинивиър отвърна с невинно изражение на лицето. Дали си мислеше, че Артур можеше да заеме престола след смъртта на бездетния Мордред? Но Артур никога не е искал да управлява като крал. Тогава осъзнах, че ако Мордред наистина умре, Гуидър, синът на Гуинивиър, би имал основание колкото всеки друг да претендира за престола. Вероятно моите разсъждения се бяха изписали по лицето ми, защото Гуинивиър се усмихна.

— Макар че няма какво да разсъждаваме по въпроса за онаследяването на престола — продължи Гунивиър преди да успея да кажа нещо, — защото Артур настоява да бъде разрешено на Мордред да се ожени ако иска, а изглежда нещастното момче си пада по Арганте. Може дори да си паснат доста добре. Като две змии в мръсно гнездо.

— И тогава Артур ще има двама врагове, обединени от враждата си към него — казах аз.

— Не — възпротиви се Гуинивиър, после въздъхна и погледна през прозореца. — Не и ако им дадем каквото искат, и ако аз дам на Артур каквото той иска. А ти знаеш какво е то, нали?

Замислих се за миг, после всичко разбрах. Разбрах за какво си бяха говорили с Артур в дългата нощ след битката. Разбрах и какво уреждаше сега Артур в храма на Минерва.

— Не! — беше мой ред да се възпротивя. Гуинивиър се усмихна.

— И аз не искам, Дерфел, но пък искам Артур. И трябва да му дам каквото той иска. Дължа му малко щастие, не е ли така? — попита тя.

— Иска да се откаже от властта си, така ли? — попитах аз и тя кимна. Артур винаги е мечтаел да живее скромно и просто с жена си, със семейството си и с малко земя. Искаше замък, палисада, ковачничка и ниви. Представяше си се като земевладелец, чиито единствени тревоги ще бъдат създавани от птиците, които ще му крадат семената, или еленът, дошъл да яде от зърното му или дъждът, който разваля посевите. От години лелееше тази мечта и сега след като бе победил саксите сякаш бе пред прага да превърне мечтата си в действителност.

— И Мюриг иска Артур да се откаже от властта — Каза Гуинивиър.

— Мюриг! — презрително повторих името му и се изплюх. — Кой го е грижа какво иска Мюриг?

— Това е цената, която Мюриг е поискал преди да се съгласи да остави баща му да поведе войските на Гуент на война — обясни Гуинивиър. — Артур не ти е казал преди битката, защото е знаел, че ще започнеш да спориш с него.

— Но защо ще иска Мюриг Артур да се откаже от властта?

— Защото вярва, че Мордред е християнин — сви рамене Гунивиър, — и защото иска Думнония да бъде управлявана от слаб владетел. По този начин си осигурява възможността един ден той да вземе трона на Думнония. Той е една малка амбициозна крастава жаба.

Нарекох го с нещо още по-лошо и Гуинивиър се усмихна.

— И това — каза тя, — но каквото е поискал, трябва да си го получи, така че Артур и аз отиваме да живеем в силурска Иска, където Мюриг може да ни държи под око. Аз нямам нищо против да живея в Иска. Би било по-добре отколкото да живея в някакъв порутен замък. В Иска има няколко красиви римски дворци и добри условия за лов. Ще вземем с нас и няколко копиеносци. Артур смята, че нямаме нужда от тях, но той има врагове и му трябва боен отряд.

Аз закрачих из стаята.

— Но Мордред! — мрачно се оплаках аз. — Значи трябва да му се върне властта, така ли?

— Това е цената, която трябва да платим за войската на Гуент — повтори Гуинивиър, — а ако и Арганте се омъжи за Мордред, тогава той трябва да си възвърне правата иначе Енгас никога не би дал съгласието си за този брак. Или най-малкото на Мордред трябва да се предаде част от властта, и тя трябва да я сподели с него.

— И всичко постигнато от Артур ще бъде разрушено! — пророкувах аз.

— Артур освободи Думнония от саксите и не иска да бъде крал. И ти го знаеш и аз го знам. Това не е мое желание, Дерфел. Аз винаги съм искала Артур да стане Велик крал и Гуидър да го наследи, но той не иска и не би се борил за това. Той иска тишина, каза ми го. И ако той не иска да управлява Думнония, тогава трябва да я управлява Мордред. Това е предопределено не само от настояването на Гуент, но и от клетвата на Артур пред Утър.

— Значи той просто ще изостави Думнония да тъне в несправедливост и тирания! — възмутих се аз.

— Няма — отговори ми Гуинивиър, — защото Мордред няма да получи цялата власт.

Аз се втренчих в нея и по гласа й се досетих, че нещо не съм доразбрал.

— Продължавайте — внимателно я подканих аз.

— Сеграмор ще остане. Саксите са разбити, но граница ще има, никой няма да я пази по-добре от Сеграмор. А останалата част от войската на Думнония ще се закълне във вярност на друг човек. Мордред може да управлява, защото е крал, но няма да командва копиеносците, а човек без копиеносци е човек без реална власт. Ти и Сеграмор ще имате реална власт.

— Не!

Гуинивиър се усмихна.

— Артур знаеше, че така ще кажеш, затова му обещах да те убедя.

— Лейди — започнах да протестирам аз, но тя вдигна ръка и ме накара да замълча.

— Ти ще управляваш Думнония, Дерфел. Мордред ще бъде крал, но войската ще бъде в твои ръце, а властта е на този, който държи копията. Трябва да го направиш заради Артур, защото само ако ти се съгласиш, той ще може да напусне Думнония с чиста съвест. Така че дай му мир на душата, направи го заради него, а може би — тя се поколеба, — и заради мен. Моля те!

Мерлин беше прав. Когато една иска нещо, тя го постига.

И така аз трябваше да управлявам Думнония.

* * *

Талиезин направи песен за Минид Бадън. Той нарочно я направи в стария стил с прост ритъм, преливащ от драматизъм, героизъм и надуто многословие. Беше много дълга песен, защото бе важно всеки воин, сражавал се добре в битката да бъде почетен поне с половин ред славословие, а за водачите ни имаше цели стихове. След битката Талиезин бе приет в дома на Гуинивиър и той благоразумно й отдаде заслуженото като чудесно описа летящите каруци, пълни с пламнали клони, но не спомена и дума за сакския магьосник, който тя уби с лъка си. Талиезин използва червената й коса като символ на подгизналите от кръв ечемичени ниви на бойното поле и макар че изобщо не забелязах на бойното поле да расте ечемик, идеята му беше много хубава. Той превърна смъртта на своя предишен покровител Кунеглас в бавна елегия, в която името на мъртвия крал се повтаряше като тътен от барабани, а появата на Гауейн под перото на Талиезин се превърна в смразяващ разказ за духовете на нашите убити копиеносци, дошли от моста на мечовете да щурмуват фланга на враговете. Той възвеличи Тюдрик, беше добър към мен и отдаде почит на Сеграмор, но неговата песен бе преди всичко възхвала на Артур. В песента на Талиезин именно Артур потопява долината във вража кръв и именно той поваля вражи крал, и той заставя цялата Лоегир да трепери от страх.

Християните мразеха песента на Талиезин. Те създадоха свои собствени песни, в които Тюдрик разгромяваше саксите. Християнските песни твърдяха, че Всемогъщия Господ Бог чул молитвите на Тюдрик и довел небесните ангели на бойното поле и там с огнени мечове те се сражавали с презрените сакси. В техните песни изобщо не се споменаваше за Артур, всъщност според тях езичниците не бяха допринесли с нищо за победата а и до днес има хора, които твърдят, че Артур дори не е бил при Минид Бадън. Една християнска песен приписва на Мюриг смъртта на Аел, а Мюриг изобщо не беше при Минид Бадън, а си стоеше вкъщи, в Гуент. След битката Мюриг отново зае престола, а Тюдрик се върна в своя манастир, където бе обявен за светец от гуентските епископи.

Артур бе твърде зает през онова лято, за да се занимава с песни и светци. В седмиците след битката ние отвоювахме огромна част от Лоегир, макар да не можахме да я превземем цялата, защото в Британия останаха множество сакси. Колкото по на изток отивахме, толкова по-силна съпротива ни оказваха, но до есента врагът бе изтласкан в границите на една територия, заемаща само половината от страната, управлявана преди от тях. Тази година Сердик дори бе принуден да ни плати данък, и обеща да плаща така през следващите десет години, но така и не изпълни обещанието си. Вместо това, приветстваше всяка лодка, пристигнала отвъд морето и бавно възстановяваше разбитата си войска.

Кралството на Аел бе разделено. Южната част отиде отново в ръцете на Сердик, а северната се разпадна на три-четири малки кралства, които понасяха безмилостните рейдове на бойни отряди от Елмет, Поуис и Гуент. Хиляди сакси попаднаха под управлението на бритите, всъщност всички новозавоювани източни земи на Думнония бяха заселени със сакси. Артур искаше да заселим отново брити там, но нямаше много желаещи, така че саксите си останаха по селата, обработваха земята и мечтаеха за деня, в който техните крале ще се върнат. Сеграмор стана действителният владетел на новозавладяните земи. Сакските старейшини знаеха, че техен крал е Мордред, но в първите години след битката при Минид Бадън плащаха такси и данъци именно на Сеграмор, и именно неговото грубо черно знаме се вееше над стария речен брод при Понтес, където бяха настанени воините, отговорни за мира в този район.

Артур бе начело на кампанията за отвоюване на откраднатата земя, но щом разположихме нашите гарнизони там и саксите се съгласиха с новите граници, той напусна Думнония. До последния миг някои от нас се надяваха, че той че наруши обещанието дадено на Мюриг и на Тюдрик, но Артур нямаше желание да остава. Никога не се е стремял към властта. Беше я поел във време, когато на престола в Думнония седна невръстен крал и съперничеството между двадесетина амбициозни военачалници заплашваше да потопи страната в безредици, но през всичките последвали години Артур винаги си е мечтал за по-прост живот и щом саксите бяха разбити, той се почувства свободен да превърне мечтата си в действителност. Аз го помолих да размисли отново, но той поклати глава.

— Аз съм стар, Дерфел.

— Не много по-стар от мен, господарю.

— Тогава и ти си стар — усмихна се той. — Над четиридесет! Колко мъже доживяват до четиридесет?

Малцина наистина. Но дори и така да е на мен ми се струва, че Артур щеше да се съгласи да остане в Думнония ако бе получил каквото искаше, а то беше благодарност. Той бе горд човек и знаеше какво бе направил за страната, но страната го бе възнаградила с мрачно недоволство. Християните първи бяха нарушили неговия мир, но след това, след огньовете на Мей Дун, и езичниците се бяха обърнали срещу него. Той бе дал на Думнония справедливост и ред, отвоюва голяма част от загубените й земи и укрепи новите й граници, бе управлявал честно, а като наградата за всичко презрително го наричаха врагът на Боговете. Пък и бе обещал на Мюриг да напусне Думнония, и това обещание хармонираше с клетвата, дадена от Артур пред Утър да направи Мордред крал и сега Артур обяви, че ще изпълни и двете си обещания.

— Няма да намеря щастие докато не изпълня клетвите си — каза ми той и никой не можа да го убеди в противното. Затова когато бе установена новата граница със саксите и Сердик плати първия си данък, Артур си тръгна.

Взе шестдесет конника и сто копиеносци и отиде в град Иска в Силурия, която се намираше на север от Думнония отвъд Севърнско море. В началото предложи да не взима копиеносци със себе си, но съветът на Гуинивиър натежа. Артур, каза тя, има врагове и затова му трябва защита, а освен това неговите конници бяха сред най-силните воини на Британия и тя не искаше да попаднат под командването на някой друг. Артур се остави да го убедят, макар че, честно казано, според мен той нямаше нужда от дълги убеждения. Може да си мечтаеше да е прост земевладелец, който живее в мирната провинция и се тревожи единствено за здравето на своя добитък и състоянието на реколтата, но той знаеше, че единственият мир, който можеше някога да има, бе мирът осигурен от самия него и че господар, който живее без воини няма дълго да се радва на мир.

Силурия бе малко, бедно и пренебрегвано кралство. Последният крал от старата силурска династия бе Гундлеус, който умря в долината Лъг и после за крал бе провъзгласен Ланселот, но той не харесваше Силурия и с удоволствие я заряза заради по-богатия трон на белгийската страна. Останала без крал, Силурия бе разделена на две зависими кралства, подчинени на Гуент и Поуис. Кунеглас се бе нарекъл крал на Западна Силурия, а Мюриг се бе обявил за крал на Източна Силурия, но всъщност и двамата монарси не видяха особена полза от тази земя с нейните стръмни тесни долини, които се спускаха към морето от суровите северни планини. Кунеглас бе набирал копиеносци от тези долини, а Мюриг от Гуент дори това не бе правил — май единствената му грижа във връзка с тази страна бе да праща мисионери там. Един крал проявяваше някакъв интерес към Силурия и това беше Енгас Мак Ейрем, който нападаше долините за храна и роби, но иначе всички пренебрегваха Силурия. Старейшините там се боричкаха помежду си и с неохота плащаха данъците си на Гуент или на Поуис, но пристигането на Артур промени всичко. Независимо дали му харесваше или не, той стана най-важният жител на Силурия и оттам фактическият владетел на страната и въпреки твърденията, че се стреми да бъде частно лице, той не можа да устои на изкушението да използва копиеносците си, за да сложи край на разрушителните размирици между старейшините. Година след Минид Бадън, когато за първи път посетихме Артур и Гуинивиър в Иска, той скромно се наричаше Губернатор, римска титла, която му харесваше, защото нямаше нищо общо с кралската власт.

Иска бе красив град. Римляните най-напред направили там укрепление, което да охранява речния брод, но след като легионите им напреднали на запад и на север, вече нямали нужда от укреплението и превърнали Иска в място подобно на Акве Сулис: град, където римляните ходели да се забавляват. Имаше амфитеатър и макар, че в околностите не бликаха горещи извори, Иска все пак можеше да се похвали с шест бани, три двореца, а храмовете бяха толкова много — за всеки римски Бог по един. Градът бе вече доста западнал, но Артур възстановяваше съдебните зали и дворците и както винаги тази работа го правеше щастлив. Най-големият дворец, където бе живял Ланселот, бе даден на Кълхуч, който бе обявен за началник на охраната на Артур. Повечето телохранители също се бяха настанили в големия дворец заедно с Кълхуч. Вторият по големина дворец бе станал дом на Емрис, някога епископ на Думнония, а сега епископ на Иска.

— Не можа да остане в Думнония — каза ми Артур, докато ми показваше града. Беше минала година от Минид Бадън и ние със Сийнуин за първи път гостувахме на Артур в новия му дом. — В Думнония няма място и за Емрис, и за Сенсъм — обясни Артур, — така че Емрис дойде да ми помага тук. Той има неутолим апетит към администрирането и което е още по-добре — държи християните на Мюриг настрана от Силурия.

— Всичките ли? — попитах аз.

— Повечето — усмихна се той, — а тук е красиво, Дерфел — продължи Артур, загледан в павираните улици на Иска, — красиво място!

Той бе толкова горд с новия с дом, че чак ставаше смешен, защото твърдеше, че в Иска валяло по-малко отколкото в околностите му.

— Виждал съм хълмовете покрити с дебел сняг — каза ми той, — а тук слънцето огрява зелена трева.

— Да, господарю — кимнах аз с усмивка.

— Истина е, Дерфел! Чиста истина! Когато напускам града си взимам наметало и някъде извън града горещината изведнъж намалява и трябва да си сложа наметалото. Утре ще видиш като идем на лов.

— Като омагьосано — казах аз с приятелска закачка, защото обикновено той се отнасяше с презрение към разговорите за магии.

— Мисля, че напълно е възможно! — заяви той съвсем сериозно и ме поведе по една алея, която минаваше покрай голямо християнско светилище и стигаше до странна могила, издигаща се в центъра на града. Една спираловидна пътека водеше до върха на могилата, където древните бяха направили плитка яма. В ямата имаше безброй дребни дарове, оставени за Боговете — платнени ленти, овчи кожи, копчета, и всички те показваха, че при цялото си усърдие мисионерите на Мюриг не бяха успели напълно да унищожат старата религия.

— Ако тук има някаква магия — каза ми Артур, когато се изкачихме на върха на могилата и се вгледахме в обраслата с трева яма, — тогава тя идва точно от тук. Местните хора твърдят, че това е вход към Отвъдния свят.

— И ти им вярваш?

— Знам само, че това е благословено място — каза той с щастлива усмивка и Иска наистина бе благословено място в онзи късен летен ден. Прииждащият прилив бе препълнил реката и тя течеше дълбока между зелените си брегове, слънцето огряваше белите стени на сградите и зелените корони на дърветата в дворовете им, а на север ниските хълмове с обработените си ниви се простираха до склоновете на планините. Трудно ми беше да повярвам, че само преди няколко години сакски грабителски отряди бяха стигали до тези хълмове, избили земеделците, отвлекли роби и подпалили посевите. Това нападение станало по времето на Утър, а Артур бе успял да изтласка враговете толкова далеч, та изглеждаше като че ли това лято и много лета след него в Иска нямаше да се появят други сакси освен заробените.

Най-малкият дворец в Иска се намираше съвсем близо до могилата западно от нея. Именно там живееха Артур и Гуинивиър. От върха на тайнственото възвишение виждахме двора, където се разхождаха Гуинивиър и Сийнуин. Очевидно бе, че Гуинивиър водеше разговора.

— Планира брака на Гуидър — каза ми Артур, — за Моруена, разбира се — добави той с бърза усмивка.

— Тя е готова за това — пламенно споделих аз. Моруена бе добро момиче, на напоследък бе станала роб на настроенията си и доста раздразнителна. Сийнуин ме увери, че поведението на Моруена само показва, че момичето е вече готово за брак, и поне аз щях да бъда благодарен ако се намереше лек.

Артур седна на тревата и се загледа на запад. Забелязах, че целите му ръце бяха покрити с малки тъмни белези и всичките бяха от пещта на малката ковачница, която сам бе построил в двора на конюшната на своя дворец. Винаги бе проявявал интерес към ковашкия занаят и можеше с часове разпалено да говори за този майсторлък. Но сега в главата му се въртяха други мисли.

— Би ли имал нещо против — попита той нерешително, — ако бракът бъде благословен от епископ Емрис?

— Защо да имам нещо против? — попитах аз. Епископ Емрис ми беше симпатичен.

— Само от епископ Емрис — уточни Артур. — Никакви друиди. Трябва да разбереш, Дерфел, че аз живея тук по благоволението на Мюриг. В края на краищата той е кралят на тези земи.

— Господарю — започнах да протестирам аз, но той вдигна ръка и аз замълчах. Трябваше да надвия възмущението си. Знаех, че младият крал Мюриг бе труден съсед. Той се чувстваше засегнат от факта, че баща му временно го бе отстранил от власт, беше засегнат и от това, че не можеше да си припише и частица от славната победа при Минид Бадън и мрачно завиждаше на Артур. Гуентската територия на Мюриг започваше на няколко метра от тази могила, от другия край на римския мост над река Уск — източна част на Силурия по закон бе едно от владенията на Мюриг.

— Именно Мюриг искаше аз да живея тук, на неговата земя, но не той, а Тюдрик ми даде правата върху всички стари кралски данъци. Той поне е благодарен за онова, което постигнахме при Минид Бадън, но аз много се съмнявам, че младият Мюриг одобрява разпорежданията на баща си, така че гледам да го омилостивя като демонстрирам вярност към християнството.

Артур се направи, че се кръсти и свъси вежди, недоволен от самия себе си.

— Не е нужно да омилостивяваш Мюриг — гневно отсякох аз. — Дай ми един месец и ще ти довлека това нещастно куче тук на колене.

Артур се засмя.

— Още една война ли? — поклати глава той. — Мюриг може да е глупак, но винаги се е стремял да избягва войните, така че не мога да не го харесвам. Ще ме остави да живея в мир, ако не го засягам. Пък и без Гуент си имам достатъчно военни ангажименти.

Неговите „военни ангажименти“ бяха дребни. Черните щитове на Енгас продължаваха да нападат Силурия, прекосявайки западната граница и Артур бе разположил малки погранични отряди да спират тази рейдове. Той не се гневеше на Енгас, когото всъщност смяташе за приятел, но знаеше, че Енгас не може да устои на изкушението да напада за храна, както кучето не може да не се почеше, ако го хапят бълхи. Северната граница на Силурия създаваше повече проблеми, защото тя разделяше страната от Поуис, а в Поуис след смъртта на Кунеглас бе настъпил истински хаос. Пердел, синът на Кунеглас, бе провъзгласен за крал, но поне половин дузина силни старейшини смятаха, че имат повече права над короната от Пердел — или поне вярваха, че имат достатъчно сила да си вземат короната — и така някога могъщото кралство Поуис се превърна в страна на братоубийствени размирици. Гуинед, обеднялото кралство на север от Поуис, нарушаваше границата, когато си пожелаеше, малки войски се биеха помежду си, сключваха нетрайни съюзи, пак враждуваха, избиваха един други семействата си и щом изпаднеха в смъртна опасност се оттегляха в планините. Копиеносците, останали верни на Пердел, бяха достатъчни, за да не позволят на претендентите да го свалят от престола, но не и да разгромят размирните старейшини.

— Мисля, че ще трябва да се намесим — каза ми Артур.

— Ние ли, господарю?

— Мюриг и аз. О, знам, че той ненавижда войната, но рано или късно някои от мисионерите му ще бъде убит в Поуис и аз подозирам, че това ще го убеди да изпрати копиеносци в подкрепа на Пердел. Разбира се, ако Пердел се съгласи Поуис да приеме християнството, а той без съмнение ще се съгласи, ако това би му помогнало да си възвърне кралството. А ако Мюриг влезе във война, той вероятно ще ме помоли и аз да се намеся. Би предпочел, разбира се, да избият моите хора, вместо неговите.

— Под християнско знаме ли? — попитах кисело аз.

— Съмнявам се, че би приел друго — спокойно отговори Артур. — Превърнах се в негов бирник в Силурия, защо да не стана и негов военачалник в Поуис? — Артур се усмихна криво пред тази възможност, после ме погледна глуповато. — Има още една причина Гуидър и Моруена да сключат християнски брак — каза ми той след малко.

— И каква е тя? — насърчих го аз, защото очевидно тази причина го смущаваше.

— Да предположим, че Мордред и Арганте останат бездетни, какво ще стане тогава? — попита ме той.

Не отговорих веднага. Гуинивиър бе споменала тази възможност, когато говорихме с нея в Акве Сулис, но на мен ми се струваше невероятно. И споделих мнението си с Артур.

— Но ако все пак не им се родят деца — настоя той, — кой ще има най-голямо право над трона на Думнония?

— Ти, разбира се — убедено заявих аз. Артур бе син на Утър, макар и да бе незаконно роден, а други синове, които да претендират за трона, нямаше.

— Не, не — бързо каза той. — Не искам. Никога не съм искал трон!

Загледах се в Гуинивиър, подозирайки, че именно тя бе поставила въпроса за наследника на Мордред.

— Тогава значи Гуидър, така ли? — попитах аз.

— Точно така — съгласи се той.

— А той иска ли?

— Струва ми се да. Той слуша майка си повече от мен.

— А ти не искаш ли Гуидър да стане крал?

— Аз искам Гуидър да стане такъв какъвто той иска — каза Артур, — и ако Мордред не остави наследник и Гуидър изяви желание да заеме трона, тогава ще го подкрепя.

Беше се загледал надолу към Гуинивиър докато говореше и аз предположих, че именно тя подклажда тази амбиция. Тя винаги е искала да има крал за съпруг, но не би имал нищо против и да е майка на крал, щом Артур не желае да седи на трон.

— Но ти си прав, че тази възможност е доста невероятна. Надявам се Мордред да има много синове, но ако няма, и ако Гуидър бъде повикан да управлява, тогава ще има нужда от подкрепата на християните. Нали християните управляват сега в Думнония?

— Така е, господарю — мрачно се съгласих аз.

— Значи би било далновидно от наша страна да спазим християнските ритуали при сключването на брака на Гуидър — каза Артур и кисело ми се усмихна. — Виждаш ли колко близо до кралската корона е твоята дъщеря?

Честно казано, никога не се бях замислял за това преди и сигурно ми пролича по лицето, защото Артур се засмя.

— Християнският брак не е онова, което бих искал за Гуидър и Моруена — призна той. — Ако зависеше от мен, Дерфел, щях да повикам Мерлин да ги ожени.

— Имате ли новини от него, господарю? — с нетърпение запитах аз.

— Никакви. Надявах се ти да ми кажеш нещо.

— Само слухове — казах аз. Никой не бе виждал Мерлин от година. Той си бе тръгнал от Минид Бадън с пепелта на Гауейн, или поне с вързопче, съдържащо обгорените чупливи кости на Гауейн и пепел, който може да бе от мъртвия принц, а можеше и да е просто пепел от изгорели дърва, и от този ден никой не бе виждал Мерлин. Говореше се, че бил в Отвъдния свят, други разправяха, че бил в Ирландия или в западните планини, но никой не знаеше нищо със сигурност. Той ми беше казал, че отива да помогне на Нимю, но никой не знаеше и тя къде е.

Артур се изправи и изтупа тревата от панталоните си.

— Време е за вечеря — каза той. — Трябва да те предупредя, че Талиезин може да запее една крайно досадна песен за Минид Бадън. Нещо още по-лошо — тя още не е довършена! Талиезин непрекъснато добавя стихове. Гуинивиър ми разправя, че това било шедьовър, и аз предполагам, че е така, щом тя казва, но защо трябва да го изтърпявам този шедьовър всяка вечер?

Тогава за първи път чух Талиезин да пее и бях във възторг. По думите на Гуинивиър той като че ли сваляше тази музика от звездите, за да можем да я чуем ние на земята. Имаше удивително чист глас, и можеше да задържи един тон по-дълго от всеки друг менестрел, когото бях слушал. По-късно ми обясни, че се упражнява да диша, нещо което никога не бих се сетил, че трябва да се упражнява, но това означаваше, че той може да задържи постепенно заглъхващ тон с гласа си и в същото време да го моделира в изящен завършек с помощта на арфата, или пък можеше да направи така, че гласът му да отекне в стаята и стените да потреперят от победните му трели. Кълна се, че в онази лятна нощ в Иска той съживи отново цялата битка при Минид Бадън. Много пъти съм слушал Телиезин да пее и всеки път се изпълвам със същото удивление.

И въпреки всичко той бе скромен човек. Разбираше с каква сила бе надарен и се чувстваше добре с нея. Доставяше му удоволствие покровителството на Гуинивиър, защото тя бе щедра и оценяваше изкуството му, и му позволяваше от време на време да напуска двореца за цели седмици. Попитах го къде ходи при тези свои отсъствия и той ми обясни, че обича да посещава хълмовете и долините и да пее на хората.

— И не само да пея, но и да слушам. Обичам старите песни. Понякога хората си спомнят само откъси от тях и аз се опитвам да ги възстановя целите.

Било важно според него да се слушат песните на обикновените хора, защото така той научавал какво им харесва, но освен това Талиезин искаше да им пее и своите песни.

— Да забавляваш господари е лесно, защото те имат нужда от забавление — обясни ми той, — но земеделецът има нужда най-напред от сън, после от песни, и ако аз успея да го задържа буден, тогава знам, че съм създал хубава песен.

А понякога си пеел сам на себе си.

— Сядам под звездите и пея — каза ми той с крива усмивка.

— Ти наистина ли виждаш бъдещето? — попитах го аз при този разговор.

— Сънувам го — каза той, като че ли това не беше нищо особено. — Но да виждаш бъдещето е като да гледаш през мъгла, а наградата едва ли си струва усилията. Освен това, лорд, никога не знам дали виденията ми идват от Боговете или са плод на моите собствени страхове. В края на краищата аз съм само един менестрел.

Мисля, че не беше съвсем искрен. Мерлин ми беше казал, че Талиезин е дал обет за девственост, за да запази дарбата си да предсказва, значи той я ценеше много повече отколкото показваше на думи, но сигурно омаловажаваше своя талант, за да не насърчава любопитството на хората. Мисля, че Талиезин бе видял нашето бъдеще далеч преди някой от нас да е съзрял предстоящото, но не бе пожелал да ни го разкрие. Той умееше да пази тайни.

— Само един менестрел ли? — попитах аз, повтаряйки последните му думи. — Хората разправят, че ти си най-великият менестрел на всички времена.

Той поклати глава, за да отхвърли ласкателството ми.

— Аз съм само един менестрел — настоя Телиезин, — макар и да съм преминал през обучението за друиди. Научих тайнствата от Селафид в Корновия. Седем години и три месеца учих и самия последен ден, когато можех да взема друидския жезъл, аз напуснах пещерата на Селафид и се нарекох менестрел.

— Защо?

— Защото — отговори той след дълго мълчание, — друидът носи отговорности, които аз не исках да поема. Аз обичам да наблюдавам, лорд Дерфел, и да разказвам. Времето е приказка, и аз искам да съм нейният разказвач, а не неин създател. Мерлин поиска да промени приказката и се провали. Аз не смея да си поставям толкова високи цели.

— Нима Мерлин се е провалил? — попитах аз.

— Искате да кажете не за дребни неща — спокойно каза Талиезин, — а за големите ли? Да. Боговете се отдалечиха още повече и подозирам, че нито моите песни, нито всичките огньове на Мерлин могат вече да ги върнат. Светът се обръща, лорд, към нови Богове, и може би това не е чак толкова лошо. Бог си е Бог, и какво значение има за нас кой от тях ще господства? Само гордостта и навикът ни карат да се държим за старите Богове.

— Да не искаш да кажеш, че всички трябва да станем християни? — грубо запитах аз.

— За мен няма никакво значение кой Бог почитате, лорд. Аз съм тук само да наблюдавам, да слушам и да пея.

Така Талиезин пя докато Артур управляваше с Гуинивиър в Силурия. Моята задача бе да държа юздите на Мордред, за да не върши пакости в Думнония. Мерлин бе изчезнал, вероятно сред обитаваните от духове мъгли на далечния запад. Саксите трепереха от страх, но все още мечтаеха за земята ни, а в небесата, където нямаше кой да държи юздите на Боговете, за да не вършат пакости, отново се търкаляше зара.

В годините след Минид Бадън Мордред бе щастлив. Битката бе създала у него вкус към военните дела, и той лакомо се опитваше да задоволи новата си страст. За известно време му стигаше да се бие под командването на Сеграмор — участваше в нападенията срещу намалелите територии на Лоегир или преследваше сакски отряди, които идваха да крадат от нас зърно и добитък, но после започна да се дразни от предпазливостта на Сеграмор. Нумидиецът нямаше желание да започне истинска война като завладява земи, все още притежавани от Сердик, където саксите бяха силни. Но Мордред отчаяно мечтаеше отново да чуе тътена от сблъскването на две стени от щитове. Веднъж заповяда на хората на Сеграмор да го последват в територията на Сердик, но те отказали да тръгнат на поход без да са получили заповеди от Сеграмор, а техният военачалник забрани нахлуването. Мордред ходи известно време с увиснал нос, но после пристигна молба за помощ от Брослианд, британското кралство в Арморика, и той поведе един отряд доброволци да се бият срещу франките, които заплашваха границите на крал Будик. Мордред остана в Арморика повече от пет години и през това време си създаде име. Разправяха ми, че бил безстрашен в битка. А победите му привлякоха още хора под знамето с дракона. Това бяха мъже без господари; мошеници и престъпници, които можеха да забогатеят от плячката, и Мордред им даваше онова, за което мечтаеха. Той отвоюва голяма част от загубеното кралство на Беноик и менестрелите започнаха да пеят за Мордред и да виждат в него нов Утър, дори втори Артур, макар че през сивите морски води до дома достигнаха и други истории, (които никога нямаше да се превърнат в песни) и те разказваха за изнасилвания и убийства, за жестокостта на един човек с власт.

В тези години и Артур, точно както сам бе предвидил, трябваше да воюва, защото някои от мисионерите на Мюриг бяха убити в Поуис и Мюриг поиска помощта на Артур, за да накаже бунтовниците, убили свещеници. Така че Артур яхна коня си и замина на север за една от своите най-големи кампании. Аз не бях там и не можах да му помогна, защото имах задължения в Думнония, но всички чухме какво се бе случило. Артур убедил Енгас Мак Ейрем да нападне бунтовниците откъм Демеция, и докато Черните щитове на Енгас нападали от запад, хората на Артур ударили от юг и когато след два дни войската на Мюриг пристигнала, бунтът бил потушен и повечето от убийците на свещениците били заловени, но някои от тях бяха намерили убежище в Гуинед. Биртиг, кралят на тази планинска страна, отказал да предаде бегълците. Той се надявал да ги използва, за да завладее още земя в Поуис и затова Артур, пренебрегвайки съветите на Мюриг да бъде по-предпазлив, продължил рейда си на север. Разбил Биртиг при Каер Гей и после, без никаква почивка, и все още оправдавайки се с това, че някои от убийците продължили да бягат на север, Артур повел войската си по Тъмния път и навлязъл в ужасното кралство Лейн. Енгас го последвал и край пясъците при Форид, където река Гуирфеър се влива в морето, Енгас и Артур приклещили крал Диурнач помежду си и разбили Кървавите щитове на Лейн. Диурнач се удавил, над сто негови копиеносци били избити, а останалите панически побягнали. За два месеца онова лято Артур потуши бунта в Поуис, завря Биртиг в миша дупка и унищожи Диурнач, а с последното той изпълни клетвата си към Гуинивиър да отмъсти за загубеното кралство на баща й. Леодеган, бащата на Гуинивиър, бе крал на Хенис Уирън, но Диурнач бе дошъл от Ирландия и бе завладял Хенис Уирън, което преименува на Лейн. Така бе обрекъл Гуинивиър на бедност и изгнание. Сега Диурнач бе мъртъв и аз си помислих, че Гуинивиър можеше да настоява завладяното кралство да бъде дадено на нейния син, но тя не се възпротиви, когато Артур отстъпи Лейн на Енгас с надеждата, че неговите Черни щитове ще бъдат прекалено заети с новата си придобивка и няма да нападат Поуис. По-късно Артур ми каза, че според него би било по-добре Лейн да бъде управлявана от ирландски владетел, защото голямата част от населението й бяха ирландци и Гуидър винаги щеше да бъде чужденец за тях. Затова Лейн останал под властта на по-големия син на Енгас, а Артур отнесъл меча на Диурнач в Иска като трофей, за да го поднесе на Гуинивиър.

Всичко това го знам по разкази, защото по това време управлявах Думнония, където моите копиеносци събираха данъците на Мордред и налагаха законите от името на Мордред. Повечето работа вършеше Исса, защото вече бе станал лорд по право и аз му бях дал половината от моите копиеносци. Вече беше и баща, а жена му Скарач очакваше второ дете. Тя живееше с нас в Дун Карик, от където Исса поемаше своите обиколки из страната, и от където всеки месец и все по-неохотно тръгвах и аз на юг, за да присъствам на Кралския съвет в Дурновария. Събиранията ни се ръководеха от Арганте, защото Мордред бе изпратил заповед неговата кралица да заеме мястото му в съвета. Дори Гуинивиър на времето не бе присъствала на заседанията на съвета, но Мордред настоя и така Арганте започна да свиква съвета, а епископ Сенсъм бе нейният главен съюзник. Сенсъм имаше свои стаи в двореца и все нещо шепнеше в ухото на Арганте, а от другата й страна шепнеше нейният друид Фергал. Сенсъм проявяваше омраза към всички езичници, но като видя, че ще остане без власт ако не я сподели с Фергал, той забрави омразата и сключи зловещ съюз с друида. Съпругата на Сенсъм, Моргана, се върна в Инис Уидрин след битката при Минид Бадън, но Сенсъм остана в Дурновария, очевидно предпочиташе да бъде довереник на кралицата вместо да се радва на компанията на жена си.

На Арганте й доставяше удоволствие да упражнява кралската власт. Не мисля, че питаеше някаква голяма любов към Мордред, но питаеше страстна любов към парите, а като си стоеше в Думнония през ръцете й със сигурност минаваха по-голямата част от данъците, събирани в страната. Тя не използваше богатството за нищо полезно. Не строеше както строяха Артур и Гуинивиър, не се грижеше за поддръжката на мостове и укрепления, тя само продаваше данъците, независимо дали бяха сол, зърно или кожи, продаваше ги за злато. Част от златото изпращаше на своя съпруг, който все искаше пари за своята войска, но по-голямата част от златото Арганте трупаше в двореца докато накрая хората в Дурновария започнаха да смятат, че техният град е построен върху основа от злато. Арганте отдавна си бе взела златото, което скрих край Фоския път, и прибавяше към него все повече и повече. Страстта й към трупане на имане бе подклаждана от епископ Сенсъм, който освен че сега беше епископ на цяла Думнония, бе обявен и за Главен съветник и Кралски ковчежник. Не се съмнявах, че той използваше службата на ковчежник, за да трупа свое собствено съкровище. Един ден го обвиних в това и той веднага се направи на обиден.

— Аз не се интересувам от злато, лорд — набожно заяви Сенсъм. — Нали нашият Господ ни повелява да не събираме съкровища на земята, а на небето?

Аз се намръщих.

— Той може да повелява каквото си иска, но ти пак би продал душата си за злато, епископе, и с основание, защото това би било добра сделка.

Той ме погледна подозрително.

— Добра сделка ли? Защо?

— Защото ще продадеш смет за пари, разбира се.

Не можех да се преструвам, че харесвам Сенсъм, нито пък той да се прави, че аз съм му симпатичен. Господарят на мишките все ме обвиняваше, че орязвам данъците на хората срещу услуги, и като доказателство за обвиненията си изтъкваше факта, че всяка следваща година в хазната постъпваха все по-малко пари, но това не бе по моя вина. Сенсъм бе убедил Мордред да подпише указ, който освобождаваше всички християни от данъци и трябва да кажа, че Църквата никога не е прилагала по-успешен начин за привличане на нови вярващи, макар че Мордред отмени декрета, веднага щом разбра колко много души спасява за сметка на златото си. Но тогава Сенсъм убеди краля, че църквата и само църквата трябва да е отговорна за събирането на данъците от християните. Това увеличи приходите за една година, но на следващата те отново намаляха, след като християните установиха, че им излиза по-евтино да подкупват Сенсъм, отколкото да плащат на краля. Тогава Сенсъм предложи да се удвоят данъците на всички езичници, но Арганте и Фергал се изправиха срещу него и той не можа да се наложи. Тогава Арганте предложи да се удвоят данъците на саксите, но Сеграмор отказа да събира такива големи суми, защото заяви, че това само ще предизвика бунт в онези части от Лоегир, където се бяхме настанили. Не е чудно, че мразех да присъствам на съветите, и след като година-две се наслушах на подобни безплодни спорове съвсем престанах да ходя. Исса продължаваше да събира данъци, но само честните хора плащаха, а като че ли с всяка измината година честните хора ставаха все по-малко и по-малко и Мордред непрекъснато се оплакваше от безпаричие, а богатствата на Сенсъм и Арганте нарастваха.

Арганте се сдоби с богатства, но не и с деца. Понякога ходеше в Брослианд, много рядко се случваше и Мордред да се върне в Думнония, но Арганте така и не наду корема след някоя от тези срещи. Молеше се, принасяше жертви и посещаваше свещени извори само и само да роди дете, но си оставаше безплодна. Помня вонята по време на заседанията на съвета, сигурно носеше превръзка наплескана с изпражненията на новородено бебе, което се смяташе за сигурен лек срещу безплодие, но нямаше никакъв резултат нито от това, нито от отварите от дива тиква и мандрагора, с които се наливаше всеки ден. Накрая Сенсъм я убеди, че само християнството може да я дари с чудото да стане майка и две години след заминаването на Мордред за Брослианд, Арганте изхвърли друида си Фергал от двореца и публично се покръсти в река Фрау, която тече откъм северната страна на Дурновария. Шест месеца тя ежедневно посещаваше службите в огромната църква, построена от Сенсъм в центъра на града, но в края на шестте месеца коремът й бе толкова плосък колкото и преди да нагази в реката. Така че Фергал бе повикан отново в двореца, а той домъкна нови буламачи от изпражнения на прилепи и кръв от невестулка, които трябваше да направят от Арганте майка.

По това време Гуидър и Моруена вече се бяха оженили и бяха създали първото си дете. То беше момче и те го кръстиха на Артур, но всички му викаха Артур-бач — Малкия Артур. Детето бе кръстено от епископ Емрис, а Арганте възприе церемонията като провокация. Тя знаеше, че нито Артур, нито Гуинивиър изпитваха голяма любов към християнството, и че като кръщаваха внука си в името на Христа те просто искаха да се харесат на християните в Думнония, защото Гуидър щеше да има нужда от тяхната подкрепа, ако искаше да заеме думнонския престол. Освен това, самото съществуване на Артур-бач бе упрек към Мордред. Един крал трябваше да може да създава деца, това бе негово задължение, а Мордред не можеше да изпълни дълга си. Нямаше значение, че бе пръснал копелета надлъж и нашир из Думнония и Арморика, щом не можеше да накара Арганте да му роди наследник. Кралицата започна мрачно да говори за неговия сакат крак, спомни си за злокобните предзнаменования при неговото раждане и злобно гледаше към Силурия, където нейната съперница, дъщеря ми, се оказа способна да ражда нови принцове. Кралицата ставаше все по-отчаяна и по-отчаяна, дори започна да бърка в съкровището си и да плаща злато на всеки мошеник, който й обещаеше, че ще излекува безплодието й. Но и всички магьосници в Британия да се бяха събрали пак нямаше да могат да й помогнат да забременее, както впрочем, ако бяха верни слуховете, не успяха да й помогнат и половината от копиеносците от дворцовата стража. И през цялото време Гуидър чакаше в Силурия, а Арганте знаеше, че ако тя не успее да роди свой наследник Мордред умре, Гуидър ще стане крал в Думнония.

Аз направих всичко възможно да запазя мира в онези първи години от управлението на Мордред и известно време бях улеснен в усилията си от отсъствието на краля. Аз назначавах магистратите и благодарение на това бях сигурен, че страната се управлява според справедливите закони на Артур. Той винаги е обичал добрите закони, които според него сплотяваха кралството както кожената обвивка притиска една към друга върбовите дъски на щита. Затова Артур много внимателно подбираше магистратите и назначаваше само хора, на които можеше да се довери, че ще бъдат безпристрастни. Повечето бяха земевладелци, търговци или свещеници, и почти всички бяха достатъчно богати, та да не се изкушават от разлагащото влияние на златото. Ако хората могат да купуват закона, казваше Артур, този закон не струва и пукната пара. Затова неговите магистрати бяха известни със своята честност, но народа в Думнония бързо откри, че магистратите могат да бъдат заобикаляни. Даваха пари на Сенсъм или на Арганте и бяха сигурни, че Мордред ще пише от Арморика и ще се разпореди решението да бъде променено в тяхна полза и така, година след година, аз бях принуден да се боря с все по-надигащо се море от дребни несправедливости. Честните магистрати предпочетоха да се оттеглят — беше безсмислено да взимат решения, които след това биваха преразглеждани и отхвърляни, а пък хората, които биха могли иначе да поставят проблемите си за решаване пред съда сега предпочитаха да ги решават с копията си. Този упадък на съдебната система бе бавен процес, но аз не можех да го спра. От мен се очакваше да изпълнявам ролята на юзда на коня на капризите на Мордред, но Арганте и Сенсъм се оказаха чифт шпори, и надделяваха над юздата.

И все пак като цяло това бе щастливо време. Малцина доживяваха до четиридесет години, но и Сийнуин, и аз се радвахме на добро здраве, благодарение на Боговете. Бракът на Моруена ни донесе радост, а раждането на Артур-бач още повече. Година по-късно дъщеря ни Серен също се ожени — за Едерин, престолонаследника на Елмет. Това бе династичен брак, защото Серен бе първа братовчедка на Пердел, краля на Поуис, и бракът не бе сключен по любов, а за да заздрави съюза между Елмет и Поуис и макар че Сийнуин беше против тази женитба, защото не виждаше и следа от привличане между Серен и Едерин, Серен се бе запалила от възможността да стане кралица, така че се омъжи за своя престолонаследник и се пренесе да живее далеч от нас. Горката Серен, тя така и не стана кралица, защото умря при раждането на първото си дете — дъщеря, която живя само половин ден повече от майка си. Така тръгна към Отвъдния свят и втората ми дъщеря.

Плакахме за Серен, макар сълзите ни да не бяха така горчиви както онези, които проляхме при смъртта на Даян, защото Даян бе умряла толкова жестоко млада, но само месец след смъртта на Серен Моруена роди второ дете — дъщеря, която Моруена и Гуидър нарекоха Серен и тези внуци бяха светлината на нашите дни. Те не идваха в Думнония, защото там щяха да бъдат в опасност — Арганте бе жестоко ревнива. Но ние със Сийнуин доста често посещавахме Силурия. Всъщност толкова често ходехме там, че Гуинивиър ни отреди стаи в двореца, за да бъдат винаги на наше разположение. След време започнахме да прекарваме повече време в Иска отколкото в Дун Карик. Косата и брадата ми вече побеляваха и с удоволствие оставях на Исса да се бори с Арганте, докато аз играя с внуците си. Построих на майка си къща на крайбрежието на Силурия, но по това време тя вече бе толкова луда, че не разбираше какво става и все се опитваше да се върне в схлупената си колиба на скалата над морето. Умря по време на една от зимните епидемии и както бях обещал на Аел я погребах по сакски обичай с краката на север.

Думнония западаше и като че ли не можех нищо да направя, за да предотвратя това, защото Мордред имаше толкова власт колкото да ме заобикаля. Исса обаче се стараеше да запазва реда и правосъдието, доколкото можеше, докато ние със Сийнуин прекарвахме все по-дълго време в Силурия. Какви хубави спомени имам от Иска; спомени за слънчеви дни с приспивните песни на Талиезин и нежните закачки на Гуинивиър, която взимаше на подбив моето щастие, изписано по лицето ми докато влачех по тревата Артур-бач и Серен, седнали на обърнат надолу щит. Артур често се включваше в игрите, защото винаги е обожавал децата, а понякога и Галахад бе с нас, защото бе останал с Артур и Гуинивиър в тяхното приятно изгнание.

Галахад още не се бе оженил, макар че сега си имаше дете. Детето бе неговият племенник принц Передур, синът на Ланселот, когото намерили да броди, потънал в сълзи, сред мъртвите при Минид Бадън. Колкото повече растеше Передур, толкова повече заприличваше на баща си — имаше същата тъмна кожа, същото слабо и красиво лице и същата черна коса, но по характер бе същински Галахад, а не Ланселот. Беше умно и сериозно момче, което се стараеше да бъде добър християнин. Не знаех доколко бе запознат с историята на баща си, но винаги се притесняваше в присъствието на Артур и Гуинивиър, и те, според мен, не се чувстваха добре с него. Но той не бе виновен за това, по-скоро лицето му им напомняше неща, които всички предпочитахме да забравим, така че и той, и те почувстваха облекчение, когато на дванадесет години Передур бе изпратен в двора на Мюриг в Гуент да се учи на бойно майсторство. Той бе добро момче, и все пак след като замина, в Иска стана по-светло, сякаш някаква сянка си бе отишла. Години по-късно, много след края на историята на Артур, опознах Передур по-добре и започнах да го ценя като всеки друг човек.

Передур бе тревожил спокойствието на Артур, но бе почти единствената сянка, която му създаваше неприятности. В днешните тъмни дни, когато хората погледнат назад и си спомнят какво загубиха когато Артур си отиде, те обикновено говорят за Думнония, но други тъгуват и заради Силурия, защото в онези години той дари това забравено кралство с време на мир и справедливост. Пак имаше болести, пак имаше бедност, и мъжете не престанаха да се напиват и да се избиват помежду си само защото Артур управляваше, но вдовиците знаеха, че неговите съдилища ще им дадат някакво обезщетение, а гладните знаеха, че в неговите зърнохранилища има храна, с която ще могат да изкарат зимата. Силурия не бе разграбвана от чужди нашественици, и макар че християнската религия бързо се разпространи из долините, Артур не позволи на нейните свещеници да поругават езическите светилища, нито позволи на езичниците да нападат християнските църкви. В онези години той превърна Силурия в страна, каквато бе мечтал да превърне цяла Британия — райски кът. Никой не заробваше деца, никой не гореше реколтата, а военачалниците не опустошаваха стопанства.

Но отвъд границите на рая, се надигаха тъмни сенки. Една от тях бе отсъствието на Мерлин. Минаваха години, а никой не знаеше нищо за него и след време хората предположиха, че друидът сигурно бе умрял, защото нито един човек, дори Мерлин, не можеше да живее толкова дълго. Мюриг беше заядлив и раздразнителен съсед, който искаше все по-високи и по-високи данъци или пък настояваше долините на Силурия да се прочистят от друидите. Баща му Тюдрик оказваше някакво влияние, когато успееше да се отърси от самоналожения начин на живот, който го водеше едва ли не към гладна смърт. Поуис си остана слаба, а в Думнония беззаконието все повече се налагаше, макар кралството да бе пощадено от най-лошите страни на управлението на Мордред, просто защото той отсъстваше. Изглежда само в Силурия цареше щастие и ние със Сийнуин започнахме да си мислим, че ще доживеем последните си дни в Иска. Имахме богатства, имахме приятели, имахме семейство и бяхме щастливи.

Накратко, бяхме самодоволни, а съдбата винаги е била враг на самодоволството, а, както винаги казваше Мерлин, съдбата е неумолима.

 

Бях на лов с Гуинивиър сред хълмовете северно от Иска, когато за пари път чух за раняването на Мордред. Беше зима, дърветата бяха голи, а прехвалените хрътки на Гуинивиър току-що бяха погнали един червен елен, когато ме откри вестоносец от Думнония. Човекът ми подаде писмо, после с широко отворени очи загледа Гуинивиър, която мина покрай озъбените кучета, за да сложи край на страданията на елена с един милостив удар на късото си копие. Нейните ловци прогониха кучетата от трупа на животното и извадиха ножовете си да го разчленят. Отворих пергаментовия свитък, прочетох краткото съобщение и погледнах към вестоносеца.

— Показа ли го на Артур?

— Не, лорд — отвърна човекът. — Писмото бе адресирано до вас.

— Сега го занеси на Артур — казах аз и му подадох пергаментовия лист.

Гуинивиър доволна и опръскана с кръв се отдалечи от поваления дивеч.

— Ако съдя по лицето ти — лоши новини, а Дерфел?

— Напротив, новината е добра. Мордред е бил ранен.

— Чудесно! — възкликна Гуинивиър. — Лошо, надявам се?

— Така изглежда. Брадва разсякла крака му.

— Жалко, че не го е оцелила в сърцето. Къде е той?

— Все още в Арморика — отвърнах аз. Съобщението бе продиктувано от Сенсъм и в него се казваше, че Мордред бил изненадан и разгромен от Кловис, Великия крал на франките, и че нашият крал бил лошо ранен в крака. Успял да избяга и сега бил обсаден в едно от древните укрепления, намиращо се на хълм в някогашното кралство Беноик. Предположих, че Мордред е останал да зимува на територията, която бе отнел от франките и която без съмнение смяташе да превърне в свое второ кралство отвъд морето, но Кловис бе повел франкската си войска на запад, предприемайки изненадващо зимна кампания. Мордред е бил разгромен и макар че беше още жив, той бе в капан.

— А дали е вярно всичко това? — попита Гуинивиър.

— Според мен е вярно. Крал Будик изпратил вестоносец при Арганте.

— Добре! — каза Гуинивиър. — Добре! Да се надяваме, че франките ще го убият.

Тя се върна при все по-нарастващия куп от вдигащи пара късове месо да намери парче за едно от любимите си кучета.

— Те ще го убият, нали? — попита ме тя.

— Франките не се славят с милосърдие.

— Надявам се да танцуват върху костите му — каза Гуинивиър. — И това ми било втори Утър!

— Той се би добре известно време, лейди.

— Няма значение колко добре се биеш, Дерфел, а дали си спечелил или загубил последната битка.

Тя хвърли от червата на елена на кучетата си, избърса острието на ножа в туниката си и го прибра в канията.

— И какво иска Арганте от теб? — попита ме тя. — Да го спасиш ли?

Арганте искаше точно това, Сенсъм също и именно затова ми бе писал. С писмото си той ми заповядваше да взема всичките си хора и да отида на южното крайбрежие, да намеря кораби и да вървя да освобождавам Мордред. Казах това на Гуинивиър и тя ми хвърли подигравателен поглед.

— И сега ще ми кажеш, че клетвата ти към онова малко копеле те принуждава да се подчиниш, така ли?

— Аз не съм се клел на Арганте, — уточних, — да не говорим за Сенсъм.

Господарят на мишките можеше да ми заповядва колкото си иска, но аз нямаше защо да му се подчинявам, нито пък имах някакво желание да спасявам Мордред. Освен това се съмнявах, че една войска можеше да прекоси морето през зимата, за да стигне до Арморика, а дори хората ми да оцелееха в бурните води, щяха да бъдат твърде малко, за да разчитат на успех срещу франките. Мордред можеше да се надява единствено на помощта на стария крал Будик от Брослианд, който бе женен за по-голямата сестра на Артур, Анна, но макар Будик да бе доволен, че Мордред убива франки в земите, които някога бяха в границите на кралство Беноик, той едва ли би искал да привлече вниманието на Кловис върху себе си като изпрати копиеносци да спасяват Мордред. Според мен Мордред бе обречен. Ако не умреше от раната си, Кловис щеше да го убие.

До края на зимата Арганте ме засипваше със съобщения, които ми нареждаха да поведа хората си отвъд морето, но аз си стоях в Силурия и пет пари не давах. Исса също получаваше такива заповеди, но открито отказа да им се подчини, а Сеграмор просто хвърлял съобщенията в пламъците. Като видя, че властта й се изплъзва от ръцете с изгасването на живота на нейния съпруг, Арганте се отчая и предложи злато на всеки копиеносец, който би отишъл в Арморика. И макар мнозина копиеносци да взеха златото, те предпочетоха след това да отплават на запад към Кърнау или бързо да отпътуват на север към Гуент, но не и да отидат на юг, където ги чакаше мрачната войска на Кловис. И колкото повече се отчайваше Арганте, толкова по-големи ставаха нашите надежди. Мордред бе обсаден и болен, и рано или късно щеше да пристигне вестта за неговата смърт, а когато това станеше ние планирахме да влезем в Думнония под знамето на Артур и с Гуидър като наш кандидат за престола. Сеграмор щеше да дойде откъм границата със саксите, за да ни подкрепи и никой в Думнония нямаше да има сили да ни се противопостави.

Но и други мислеха за трона на Думнония. Научих това в началото на пролетта, когато умря свети Тюдрик. Артур кихаше и трепереше, отслабнал от последната зимна настинка и затова помоли Галахад да отиде на погребението на стария крал в Буриум, столицата на Гуент, която бе на кратък път от Иска нагоре по реката. Галахад ме помоли да го придружа. На мен ми беше мъчно за Тюдрик, който винаги се бе проявявал като добър приятел на Думнония, и въпреки това нямах желание да присъствам на погребението му и да понасям безкрайното мрънкане на християнските ритуали, но Артур се присъедини към молбите на Галахад

— Живеем тук по благоволението на Мюриг — припомни ми той, — и ще е добре да му засвидетелстваме нашето уважение. И аз щях да отида, ако можех — увери ме той и кихна. — Според Гуинивиър такова пътуване би ме убило сега.

Така тръгнахме ние с Галахад вместо Артур и погребалната церемония наистина се проточи като че ли никога нямаше да свърши. Ритуалите бяха извършени в една голяма прилична на обор църква, която Мюриг бе построил в годината, отбелязваща предполагаемата петстотин годишнина от появата на Господ Иисус Христос на тази грешна земя. След като всички молитви бяха казани или изпяти вътре в църквата, трябваше да понесем още една серия от молитви край гроба на Тюдрик. Нямаше погребална клада, нямаше пеещи копиеносци, само една студена яма в пръстта, двайсетина кланящи се свещеници и едно неособено достолепно бързане обратно към града и неговите кръчми, когато най-накрая Тюдрик бе погребан.

Мюриг нареди на Галахад и на мен да вечеряме с него. Към нас се присъедини и Передур, племенника на Галахад, както и епископът на Буриум, мрачен човек на име Ладарн, отговорен за най-досадните молитви през деня, а на всичкото отгоре и преди вечеря започна да ломоти друга дълга молитва, след която сериозно ме заразпитва за състоянието на моята душа и се натъжи, когато го уверих, че тя е в безопасност под закрилата на Митра. Подобен отговор нормално би подразнил Мюриг, но сега бе твърде разсеян и не забеляза провокацията. Знам, че не бе прекалено разстроен от смъртта на баща си, защото още го гризеше мисълта, че Тюдрик му бе отнел властта по времето на Минид Бадън, но поне се правеше на съкрушен и ни досаждаше с неискрени хвалебствия за светостта на баща си и неговата далновидност. Аз изразих надежда, че смъртта на Тюдрик е била лека, и Мюриг ми обясни, че баща му умрял от глад, опитвайки се да подражава на ангелите.

— Нищо не бе останало от него накрая — изпадна в подробности епископ Ладарн, — само кожа и кости беше станал, кожа и кости! Но монасите разправят, че кожата му излъчвала райска светлина, слава на Бога!

— И сега светецът е от дясната страна на Бог — каза Мюриг и се прекръсти. — където един ден и аз ще застана, до него. Опитайте една стрида, лорд — бутна той към мен един сребърен съд, после си наля вино. Той беше блед младеж с изпъкнали очи, рядка брада и досаден педантизъм в движенията и говора. Подобно на баща си, Мюриг подражаваше на римляните. Носеше бронзов венец на оплешивяващата си глава, облечен бе в тога и ядеше, полегнал на кушетка. Кушетките бяха ужасно неудобни. Той се беше оженил за една тъжна, груба като вол принцеса от Регед, пристигнала в Гуент като езичница, после родила две момчета близнаци и едва тогава упоритата й душа бе приела християнството. Тя се появи в лошо осветената зала за кратко време, огледа ни влюбено не каза и не хапна нищо, след това изчезна толкова тайнствено, колкото се бе появила.

— Имате ли някакви новини от Мордред? — попита ни Мюриг след краткото посещение на жена си.

— Нищо ново не сме чули, кралю господарю — отговори Галахад. — Обсаден е от Кловис, но дали е жив или не, не знаем.

— Аз имам новини — светна Мюриг доволен, че ги е чул преди нас. — Един търговец дойде вчера от Брослианд и ни каза, че Мордред е много близо до смъртта. Раната му е загнила.

Кралят зачопли зъбите си с пръчица от слонова кост.

— Сигурно е Божие наказание, принц Галахад, Божие наказание.

— Слава на името му — намеси се епископ Ладарн. Сивата брада на епископа бе толкова дълга, че се губеше някъде под кушетката му. Той използваше брадата си като кърпа и бършеше мазните си ръце в нейните дълги спластени от мръсотия кичури.

— И преди сме чували подобни слухове, кралю господарю — казах аз. Мюриг сви рамене.

— Търговецът изглеждаше доста уверен като говореше — отбеляза кралят и глътна една стрида. — Така че ако Мордред вече не е умрял, то вероятно скоро ще бъде мъртъв и то без да е оставил дете!

— Така е — кимна Галахад.

— А Пердел от Поуис също няма деца — продължи Мюриг.

— Пердел не е женен, кралю господарю — припомних му аз.

— А търси ли си съпруга? — попита ни Мюриг.

— Говореше се, че ще се жени за принцеса от Кърнау — казах аз, — а и някои от ирландските крале са му предложили дъщерите си, но майка му иска той да изчака още година-две.

— Майка му го командва, нали? Нищо чудно, че е толкова слаб — заключи Мюриг с пискливия си сприхав глас, — слаб. Чувам, че западните възвишения в Поуис били пълни с разбойници.

— И за чувам същото, кралю господарю — казах аз. Откакто загина Кунеглас, планините край Ирландско море бяха обитавани от мъже без господари, а кампанията на Артур в Поуис, Гуинед и Лейн само допринесе за увеличаването им. Някои от копиеносците намерили убежище там бяха от Кървавите щитове на Диурнач. В съюз с недоволните от Поуис те можеха да се превърнат в нова заплаха за трона на Пердел, но засега не бяха само една досадна неприятност. Нападаха за добитък и зърно, отмъкваха деца за роби, после бързо се връщаха в непристъпните си убежища, за да избегнат наказанието за делата си.

— А Артур? — попита Мюриг. — Как беше като тръгнахте?

— Не много добре, кралю господарю — каза Галахад. — Той би искал да е тук сега, но е настинал и го тресе.

— Не е нещо сериозно, нали? — попита Мюриг с изражение, което по-скоро разкриваше надеждите му, че настинката на Артур ще го завлече в гроба. — Да се надяваме, че не е, разбира се — добави той бързо, — но той е стар, а старите хора често грохват от дребни неща, които един по-млад човек би преодолял с лекота.

— Аз не мисля, че Артур е стар — казах аз.

— Трябва да е близо петдесет! — напомни ми Мюриг възмутено.

— Още година или две докато ги навърши — уточних аз.

— Е, стар е — настоя Мюриг, — стар е.

Той замълча и аз огледах дворцовата стая, осветена от горящи фитили, потопени в мазнина в бронзови съдинки. Освен петте кушетки и ниската маса в залата нямаше други мебели, а единствената украса беше един кръст с издълбано на него изображение на Христос, закачен високо на стената. Епископът глозгаше свинско ребро, Передур седеше мълчалив, а Галахад наблюдаваше краля с весело пламъче в очите като че ли се забавляваше с него. Мюриг пак зачопли зъбите си, после насочи клечицата от слонова кост срещу мен.

— Какво ще стане, ако Мордред умре? — попита той и бързо замига както правеше винаги когато беше нервен.

— Трябва да се намери нов крал, кралю господарю — казах аз безучастно, като че ли въпросът изобщо не ме вълнуваше.

— Това ми беше ясно — кисело отбеляза той, — но кой?

— Лордовете в Думнония ще решат — уклончиво казах аз.

— И ще изберат Гуидър, нали? — замига той след предизвикателните си думи. — Така се говори, че ще изберат Гуидър! Прав ли съм?

Аз не отговорих и накрая Галахад се обади.

— Гуидър определено има право да претендира за трона, кралю господарю — внимателно отбеляза принцът.

— Няма никакви права! Никакви! — изписка гневно Мюриг. — Неговият баща, трябва ли да ви напомням, е копеле!

— Както и аз, кралю господарю — намесих се аз. Мюриг не ми обърна внимание.

— „Незаконните деца не влизат в Божието паство!“ — настоя той. — Така е казано в свещените писания. Нали, епископе?

— „Дори до десето поколение незаконните деца не ще влязат в Божието паство“, кралю господарю — заприглася му Ладарн и се прекръсти. — Благословен да е за Своята мъдрост и напътствия, кралю господарю.

— Ето на! — заяви Мюриг, като че ли това доказваше напълно неговите думи. Аз се усмихнах.

— Кралю господарю — тихо започнах аз, — ако трябва да лишим от кралски права потомците на незаконно родените, ще останем без крале.

Той се втренчи в мен с бледите си изпъкнали очи, опитвайки се да установи дали бях обидил неговия собствен произход, но сигурно реши да не започва скандал.

— Гуидър е млад човек — смени подхода той, — и не е син на крал. Саксите възстановяват силите си с всеки изминат ден, а Поуис се управлява зле. Британия има нужда от водачи, лорд Дерфел, има нужда от силни крале!

— Ние всеки ден пеем осанни за ваша скъпа личност, която доказва, че Британия все пак има един такъв крал, кралю господарю — мазно рече Ладарн.

Приех думите на епископа като празно ласкателство, като тия безсмислени изрази, които придворните винаги шепнат на кралете си, но Мюриг го прие за светата истина.

— Именно! — въодушевено викна той, и после се втренчи в мен сякаш очакваше и аз да се присъединя към славословията на епископа.

— Кой бихте искали вие, кралю господарю, да видите на трона на Думнония? — попитах аз.

Той замига бързо на парцали явно смутен от прекия въпрос. Отговорът бе очевиден: Мюриг искаше трона за себе си. Той се бе опитал не много ентусиазирано да го спечели преди Минид Бадън, а и упорството му гуентската войска да не помага на Артур срещу саксите ако Артур не се откаже от властта си, издаваше хитрото му желание да отслаби думнонския престол, зад което се криеше надеждата, че самият Мюриг можеше да заеме трона, ако някой ден той останеше празен. Но Мюриг не смееше открито да обяви своята кандидатура, докато до нас не стигне сигурната новина за смъртта на Мордред.

— Аз ще подкрепя всеки кандидат, който е следовник на нашия Господ Иисус Христос — заяви той и се прекръсти. — Друго не бих могъл да направя, защото служа на Всемогъщия Бог.

— Слава Нему! — бързо добави епископът.

— И освен това имам надеждна информация, лорд Дерфел — продължи сериозно Мюриг, — че християните в Думнония плачат за добър християнски владетел. Плачат!

— И откъде разбрахте за този плач, кралю господарю? — попитах аз толкова кисело, че горкият Передур се разтревожи. Мюриг не отговори, но аз и не очаквах това от него, сам си отговорих: — Епископ Сенсъм, нали? — вдигнах вежди аз и разбрах по възмутеното изражение на Мюриг, че бях прав.

— Защо мислиш, че точно Сенсъм трябва да се е произнесъл по този въпрос? — попита Мюриг, изчервен.

— Сенсъм е от Гуент, нали така, кралю господарю? — отвърнах аз и Мюриг се изчерви още повече, та за всички стана ясно, че Сенсъм наистина заговорничеше с Мюриг за престола на Думнония. А Сенсъм можеше да бъде сигурен, че Мюриг щеше да го възнагради с още по-голяма власт.

— Но аз не смятам, че християните в Думнония се нуждаят от вашата закрила, кралю господарю — продължих аз, — нито от закрилата на Сенсъм. Гуидър, подобно на баща си, е приятел на вашата вяра.

— Приятел! Артур, приятел на Христос! — озъби се срещу мен епископ Ладарн. — В Силурия има езически светилища, животни се пренасят в жертва на старите Богове, жени танцуват голи под луната, пренасят бебетата през огън, бръщолевят друиди! — епископът изреди този списък от низости с пяна на уста.

— Без благословията на Христовия закон — наведе се към мен Мюриг, — не може да има мир.

— Не може да има мир, кралю господарю — казах му аз направо в очите, — когато двама души желаят едно и също кралство. Какво да предам от ваше име на зет си?

Мюриг отново се смути от моята прямота. Той се заигра с черупката на една стрида докато обмисляше отговора си, после сви рамене.

— Можеш да увериш Гуидър, че той ще има земя, почести, ранг и ще се радва на моята закрила — заяви той, и миглите му отново запърхаха, — но няма да му позволя да стане крал на Думнония.

Докато казваше последните думи гъста червенина покри страните му. Мюриг бе умен човек, но страхлив по душа и сигурно му бе коствало голямо усилие да се изрази така прямо.

Може би се боеше от моя гняв, но аз само учтиво му отговорих:

— Ще му предам, кралю господарю.

Макар че всъщност тези думи не бяха за Гуидър, а за Артур. Мюриг не само заявяваше своите собствени претенции към властта в Думнония, но и предупреждаваше Артур, че страшната войска на Гуент щеше да се противопостави на кандидатурата на Гуидър.

Епископ Ладарн се наведе към Мюриг и настойчиво зашепна в ухото му. Говореше на латински, уверен, че нито Галахад, нито аз щяхме да го разберем, но Галахад говореше този език и дочу половината от казаното.

— Значи имате намерение да държите Артур затворен в Силурия, така ли? — обвини той епископа на езика на бритите.

Ладарн се изчерви. Освен че беше епископ на Буриум, Ладарн бе и главен съветник на краля, а значи човек с власт.

— Моят крал — каза той и сведе глава по посока на Мюриг, — не може да позволи на Артур да придвижва копиеносци през територията на Гуент.

— Това истина ли е, кралю господарю — учтиво попита Галахад.

— Аз съм миролюбив човек — зафуча Мюриг, — а един от начините да се запази мирът е да не се позволява на копиеносците да напускат дома си.

Аз нищо не казах от страх, че гневът ми само ще ме накара да изтърся някоя обида, която още повече щеше да влоши нещата. Ако Мюриг удържеше на думата си и не разрешеше на нашите копиеносци да минат по неговите пътища, щеше да раздели на две силите, които подкрепяха Гуидър. Това означаваше, че Артур не можеше да съедини силите си с войската на Сеграмор, и ако Мюриг успееше да удържи силите им разделени, то по всяка вероятност именно той щеше да стане следващият крал на Думнония.

— Мюриг няма да се бие — презрително каза Галахад докато яздехме покрай реката към Иска на следващия ден. Върбите бяха обагрени в зелено от току-що напъпилите пролетни листа, но самият ден все още напомняше на зимата със студения си вятър и плъзналите мъгли.

— Може и да се бие, ако целта си заслужава. — А целта наистина си заслужаваше, защото ако Мюриг управляваше и Гуент, и Думнония, щеше да държи под властта си най-богатата част от Британия. — Все пак зависи колко копия ще му се противопоставят.

— Твоите, на Исса, на Артур, на Сеграмор — изреди Галахад

— Към петстотин души — приблизително пресметнах аз, — но копията на Сеграмор са далече, а на Артур ще трябва да преминат през територията на Гуент, за да стигнат до Думнония. А колко души командва Мюриг? Хиляда ли?

— Той няма да поеме риска да започне война — повтори пак Галахад. — Иска му се да постигне целта, но се ужасява от риска.

Галахад бе спрял коня си да погледа един човек, който ловеше риба, седнал в тръстикова лодка в средата на реката. Рибарят хвърляше малката си мрежа с безгрижно умение и докато Галахад се възхищаваше на неговата сръчност, аз се мъчех да надникна в бъдещето наричайки всяко хвърляне за някакво предзнаменование. Ако сега извади сьомга, казах си аз, Мордред ще умре. Рибарят наистина измъкна голяма извиваща се риба, но аз реших, че предзнаменованието е безсмислено, защото всички умираме, така че следващото хвърляне уточних, че ако се хване риба, значи Мордред ще умре преди Белтейн. Мрежата обаче остана празна и аз пипнах желязната дръжка на Хюелбейн. Рибарят ни продаде част от улова си, ние пъхнахме сьомгата в торбите на седлата и продължихме пътя си. Помолих се на Митра моето глупаво предзнаменование да е погрешно, после се помолих Галахад да се окаже прав и Мюриг никога да не посмее да хвърли войската си във война. Но за Думнония? Богата Думнония? Която си струваше риска дори за предпазлив човек като Мюриг.

Слабите крале са проклятие на земята, но ние даваме клетвите си на крале и ако нямаше клетви, нямаше да има закон, а ако нямаше закон, щеше да има само анархия, затова ние трябва да се обвързваме със закона, и да пазим закона с клетви, а ако човек можеше да сменя кралете както си иска, тогава значи можеше да пренебрегва клетвите си към своя неудобен крал, и затова ние имаме нужда от крале, защото трябва да имаме неотменим закон. Всичко това е вярно и все пак докато с Галахад яздехме по пътя към дома, през зимните мъгли, можех да си поплача задето единственият човек, който трябваше да бъде крал, нямаше да бъде крал, и задето хора, които никога не би трябвало да стават крале, бяха именно крале.

 

Намерихме Артур в бараката, която му служеше като ковачница. Сам си я беше построил, беше си направил закрита пещ от римски тухли, после си купи и наковалня и комплект ковашки инструменти. Винаги е казвал, че иска да бъде ковач, макар че, както Гуинивиър често поясняваше, желанието и моженето не винаги бяха едно и също нещо. Но Артур се стараеше, о, как се стараеше! Нае си истински ковач, мрачен и мълчалив мъж на име Моридиг, който трябваше да научи Артур на занаята, но Моридиг отдавна се бе отчаял, че ще може да научи Артур на нещо друго освен на ентусиазъм. Въпреки това ние всички притежавахме неща, направени от Артур — железни свещници с усукани дръжки, изкривени готварски тенджери с криво разположени дръжки или пък лопатки за огнище, които се извиваха от пламъците. Независимо от това ковачницата му доставяше удоволствие. Той прекарваше часове наред край съскащата пещ, винаги уверен, че с малко повече практика ще стане сръчен като Моридиг.

Той беше сам в ковачницата, когато двамата с Галахад се завърнахме от Буриум. Изръмжа разсеяно някакъв поздрав и продължи да чука по някакво безформено парче желязо, което според него беше подкова за един от конете му. Той се неохота остави чука, когато му поднесохме сьомгата като подарък. После прекъсна разказа ни, за да ни съобщи, че вече бе чул новината за близката смърт на Мордред.

— Вчера от Арморика пристигна един менестрел и каза, че кракът на краля е загнил при хълбока. По думите на менестрела Мордред вонял на мъртва жаба.

— Откъде знае тоя менестрел? — попитах аз, защото бях останал с впечатлението, че Мордред бе обсаден и откъснат от всички други бретонци в Арморика.

— Каза, че това всеки го знаел в Брослианд — отговори Артур и после доволно добави, че се надява до няколко дни тронът на Думнония да остане празен. Но ние му развалихме доброто настроение като съобщихме, че Мюриг отказва да пусне нашите копиеносци да минат през Гуент, а аз го накарах да се намръщи още повече като добавих и подозренията си към Сенсъм. За миг си помислих, че Артур ще изругае, нещо което правеше много рядко, но той се сдържа и вместо това помести сьомгата по-далече от пещта.

— Не искам да я готвя още — каза той. — Значи Мюриг затваря пред нас всички пътища, така ли?

— Той казва, че искал мир, господарю — обясних аз.

Артур мрачно се изсмя.

— Иска да се докаже, ето какво иска. Баща му е мъртъв и той няма търпение да покаже, че е по-добър от Тюдрик. А най-добрият начин за това е да станеш герой в битка, а вторият най-добър начин е да откраднеш кралство без битка.

Артур кихна мощно, после гневно разтърси глава.

— Мразя да съм болен.

— Би трябвало да си почиваш, господарю, а не да работиш — казах аз.

— Това не е работа, това е удоволствие.

— Трябва да пиеш еленово копито с медовина — препоръча му Галахад.

— От седмица нищо друго не пия. Само две неща могат да лекуват настинка — смъртта и времето.

Той взе чука и нанесе ехтящ удар върху изстиващото парче желязо, после започна да духа с кожения мех, за да разпали огъня в пещта. Зимата си бе отишла, но независимо от упоритите твърдения на Артур, че в Иска времето е винаги добро, денят бе ледено студен.

— Какво цели твоят господар на мишките? — попита той, докато помпаше въздух в пещта и въглените отново се нажежиха.

— Той не е моят господар на мишки — засегнах се аз, откъде накъде Сенсъм да е мой.

— Но нещо е замислил, нали? Иска свой собствен кандидат за трона ли?

— Но Мюриг няма права върху трона на Думнония — възмути се Галахад.

— Абсолютно никакви — съгласи се Артур, — но има много копия. А ще има и половин право, ако се ожени за вдовицата Арганте.

— Не може да се ожени за нея — каза Галахад, — той вече е женен.

— Една отровна гъба и ще се отърве от неудобната кралица — каза Артур. — Утър нали така се отърва от първата си жена. Една отровна гъба в ястието от задушени гъби и готово. — Артур замълча, замисли се за няколко секунди, после хвърли подковата в огъня. — Доведи ми Гуидър — обърна се той към Галахад.

Артур измъчваше нажеженото до червено желязо, докато чакахме. Една подкова сама по себе си е доста прост предмет, просто едно парче желязо, което предпазваше крехкото копито от камъни, трябваше й само една желязна арка, която се поставяше отпред на копитото и две скоби отзад, откъдето минаваха кожените каишки. Но Артур изглежда не можеше да се справи с тази подкова. Неговата извивка бе твърде тясна и висока, подложката бе изкривена, а скобите бяха твърде големи.

— Почти се получи — каза той, след поредното френетично блъскане по желязото.

— Какво по-точно? — пошегувах се аз.

Той метна подковата обратно в пещта, после свали обгорената си престилка когато Галахад се върна с Гуидър. Артур съобщи на Гуидър новината за очакваната смърт на Мордред, после му каза за предателството на Мюриг и завърши с един прост въпрос:

— Искаш ли да бъдеш крал на Думнония, Гуидър?

Гуидър като че ли се стресна. Той беше добър човек, но млад, много млад. А и според мен не беше особено амбициозен, макар че майка му беше и за двамата. Гуидър имаше лицето на баща си — издължено и скулесто, но бе белязано от някакво изражение на бдителност сякаш той винаги очакваше съдбата да му нанесе подъл удар. Беше слаб, но достатъчно често бях тренирал бой с меч с него и знаех, че в неговото измамно крехко тяло се крие жилава сила.

— Аз имам право над трона — отговори той предпазливо.

— Защото дядото ти е спал с майка ми — каза Артур раздразнено, — това е твоето право, Гуидър, и нищо друго. Това, което искам да знам е, дали ти наистина желаеш да бъдеш крал.

Гуидър ме погледна, търсейки помощ от мен, но тъй като не я получи отново се обърна към баща си.

— Мисля, че да.

— Защо?

Гуидър отново се поколеба и аз предположих, че цял куп причини му се завъртяха в главата, но накрая в очите му пламна предизвикателство.

— Защото съм роден за това. Аз съм толкова Утър, колкото и Мордред.

— Смяташ, че си роден за това, а? — попита Артур саркастично. Той се наведе и задуха с меха така, че пещта зарева и забълва искри към тухления си свод. — Всеки друг в тази стая е син на крал с изключение на теб, Гуидър — свирепо заяви Артур, — и ти твърдиш, че си роден за това!

— Тогава ти стани крал, татко — предложи Гуидър, — за да бъда и аз син на крал.

— Добре казано — вметнах аз.

Артур ми хвърли гневен поглед, после посегна към купчината парцали до наковалнята, измъкна един и си издуха носа в него. После хвърли парцала в пещта. Всички останали си духахме носа като просто притискахме ноздрите си с палец и показалец, но той винаги беше изискан.

— Да приемем, Гуидър — каза Артур, — че ти си от кралско потекло. Че си внук на Утър и следователно имаш право да претендираш за трона на Думнония. Аз също имам това право по някаква случайност, но предпочитам да не се възползвам от него. Твърде стар съм. Но защо мъже като Дерфел и Галахад биха тръгнали да се бият, за да можеш ти да седнеш на трона на Думнония? Това ми кажи.

— Защото аз ще бъда добър крал — отговори Гуидър и се изчерви, после погледна към мен. — А и Моруена ще стане добра кралица — добави той.

— Всеки който някога е бил крал преди това е казвал, че иска да бъде добър — измърмори Артур, — а повечето се оказват лоши крале. Защо мислиш, че ти ще си по-различен от тях?

— Ти ми кажи, татко — измъкна се от отговора Гуидър.

— Аз питам теб!

— Но ако бащата не познава характера на сина си, кой би могъл — не отстъпваше Гуидър.

Артур отиде до вратата на ковачницата, блъсна я и се загледа в двора на конюшната пред нея. Нищо не помръдваше там като не броим обичайната глутница кучета, така че той отново се обърна към нас.

— Ти си свестен човек, сине — каза той смръщен, — почтен човек. Гордея се с теб, но ти гледаш твърде доверчиво на света. А в него има много зло, истинско зло, и ти не отчиташ това.

— А ти нима беше по-различен на моята възраст — попита Гуидър.

Артур хареса начина, по който Гуидър се измъкна за пореден път от трудна ситуация и пусна една полуусмивка.

— Когато бях колкото теб, вярвах, че мога да направя света чисто нов. Вярвах, че това от което има нужда този свят е честност и доброта. Вярвах, че ако се отнасяш с хората добре, че ако им дадеш мир и им предложиш правосъдие, те ще ти отвърнат с благодарност. Мислех, че мога да унищожа злото с добро — каза Артур и замълча за миг. — Май съдех за хората по кучетата — продължи той със съжаление в гласа, — мислех, че ако ги дариш с достатъчно любов, те ще станат послушни, но те не са кучета, Гуидър, те са вълци. Един крал трябва да управлява хиляда амбиции и всички те принадлежат на измамници. Ще те ласкаят, а зад гърба ти ще ти се подиграват. Мъжете ще ти се кълнат във вечна вярност докато си поемат дъх, а когато издишат вече ще са подели заговор срещу живота ти. И ако оцелееш след техните заговори, един ден ще се окажеш с побеляла брада като мен и като се вгледаш назад в живота си ще осъзнаеш, че всъщност нищо не си постигнал. Нищо. Бебетата на които си се възхищавал, докато са били в ръцете на майките си, ще са пораснали и ще са се превърнали в убийци, правосъдието, което си наложил, ще се продава, хората които си защитавал пак ще са гладни, а врагът, който си разгромил, отново ще заплашва твоите граници — колкото повече приказваше Артур, толкова по-гневен ставаше, но накрая смекчи гнева си с усмивка. — Това ли искаш ти?

Гуидър отвърна на острия поглед на баща си. За миг помислих, че ще трепне, или ще се опита да спори с баща си, но вместо това той отново намери добър отговор:

— Това, което искам, татко, е да се отнасям добре с хората, да им дам мир и да им предложа правосъдие.

Артур се усмихна като чу да му отвръщат със собствените му думи.

— Тогава може би трябва да се опиташ да станеш крал, Гуидър. Но как? — Артур отново се върна при пеща. — Не можем да преведем копиеносците през Гуент, Мюриг ще ни спре, а ако нямаме копиеносци, няма да имаме и трона.

— Лодки — каза Гуидър.

— Лодки ли? — попита Артур.

— На нашия бряг сигурно има двадесетина рибарски лодки — обясни Гуидър, — и всяка може да поеме десет-дванадесет човека.

— Но не и коне — отбеляза Галахад, — Съмнявам се, че бихме могли да превозим с тях коне.

— Значи ще трябва да се бием без конете — заключи Гуидър.

— Може дори да не ни се наложи да се бием — каза Артур. — АКо първи стигнем в Думнония, и ако Сеграмор се присъедини към нас, мисля, че младият Мюриг ще се поколебае. А ако и Енгас Мак Ейрем изпрати войска срещу Гуент, това още повече ще изплаши Мюриг. Може би ще смразим душата на Мюриг ако изглеждаме достатъчно страшни.

— Защо пък Енгас ще се бие срещу интересите на собствената си дъщеря? — попитах аз.

— Защото не му пука за нея, затова — каза Артур. — А и ние няма да се бием срещу неговата дъщеря, Дерфел, а срещу Сенсъм. Арганте ще може да остане в Думнония, но няма да може да бъде кралица, не и след смъртта на Мордред. — Артур отново кихна. — И си мисля, че ти, Дерфел, ще трябва скоро да заминеш за Думнония — добави той.

— Какво да правя там, господарю?

— Да видиш какво е намислил господарят на мишките, за какво друго. Той заговорничи и някой трябва да му даде добър урок, а теб те бива за това. А можеш и да покажеш знамето на Гуидър. Аз не мога да отида, защото това ще бъде твърде голямо предизвикателство за Мюриг, но ти можеш да прекосиш Севърнско море без пътуването ти да събуди подозрения, а когато дойде вестта за смъртта на Мордред, ти ще провъзгласиш Гуидър за крал в Каер Кадарн и ще пазиш Сенсъм и Арганте да не заминат за Гуент. Сложи ги и двамата под стража и им кажи, че това е грижа за тяхната безопасност.

— Ще ми трябват хора — предупредих го аз.

— Вземи със себе си, колкото копиеносци може да побере лодката, а в Думнония използвай хората на Исса — отсече Артур, оживен от необходимостта да взима решения. — Сеграмор ще ти даде войници — добави той, — и щом чуя, че Мордред е мъртъв, аз ще доведа Гуидър и всички мои копиеносци. Ако, разбира се, още съм жив — каза той и отново кихна.

— Ще бъдеш, ще бъдеш — увери го Галахад без капка съчувствие.

— Следващата седмица — погледна към мен Артур със зачервени от хремата очи, — заминавай следващата седмица.

— Да, господарю.

Той се наведе да хвърли още една шепа въглища в пламтящата пещ.

— Боговете са ми свидетели, че никога не съм искал този трон — каза Артур, — но по един или друг начин през целия си живот съм се бил за него. — Той подсмръкна и продължи. — Ще започнем да събираме лодки, Дерфел, а ти събирай копиеносци в Каер Кадарн. Ако изглеждаме достатъчно страшни, Мюриг ще се позамисли.

— А ако не се позамисли? — попитах аз.

— Тогава губим — сви рамене Артур, — губим. Освен ако не започнем война, а аз не съм сигурен, че искам да воюваме.

— Че кога си искал, господарю, но пък винаги печелиш — казах аз.

— Досега — мрачно уточни Артур, — досега.

Той взе клещите да спаси подковата от огъня, а аз отидох да търся лодка, с която да превзема едно кралство.

* * *

На следващото утро, докато западният вятър къдреше река Уск на ситни остри вълни, приливът започна да се оттегля и аз се качих в лодката на моя зет. Балиг бе рибар женен за моята полусестра Лина. Стана му много забавно, когато откри, че негов роднина е лорд на Думнония. Неочакваното роднинство му донесе известни облаги, но той си заслужаваше богатството, защото беше способен и почтен човек. Сега Балиг заповяда на шестима от моите копиеносци да вземат дългите гребла на лодката, а на други четирима заповяда да клекнат в най-широката част на дъното на корабчето. С мен в Иска бяха дошли само десетина от моите копиеносци, останалите бяха при Исса, но аз реших, че и с тези десет човека ще успея да стигна жив и здрав до Дун Карик. Балиг ме покани да седна на един дървен сандък до руля.

— И да повръщате зад борда, лорд — добави той весело.

— Нали винаги така правя?

— Не. Последния път напълнихте шпигата със закуската си. Опропастихте хубавата храна от риба. Хвърли въжето, проядена от червеи крастава жабо! — викна той на своя помощник — един сакски роб, пленен при Минид Бадън, но сега женен за британка, с две деца. Двамата с Балиг бяха приятели макар това да не личеше по приказките им. — Познава лодките, това ще ти кажа за него — вдигна брадичка към сакса Балиг, после се наведе към здравото въже, което все още придържаше лодката към брега. Тъкмо щеше да хвърли сам въжето, когато се чу вик и двамата вдигнахме очи, за да видим как Талиезин бърза към нас откъм обраслата в трева могила на амфитеатъра на Иска. Балиг хвана здраво полюляващото се въже.

— Искате ли да почакаме, лорд?

— Да — отвърнах аз и станах щом Талиезин наближи.

— Идвам с вас — викна Талиезин, — чакайте!

Не носеше нищо освен една малка кожена чанта и позлатената си арфа.

— Чакайте! — викна пак той, придърпа нагоре полите на бялото си расо, свали си обувките и нагази в лепкавата кал на брега на Уск.

— Не можем да чакаме цяла вечност — мърмореше Балиг, докато менестрелът се бореше с дълбоката кал. — Приливът се оттегля бързо.

— Един момент, един момент — викна Талиезин. Хвърли арфата си, чантата и обувките вътре в лодката, вдигна полите си още по-високо и нагази във водата. Балиг се протегна, сграбчи ръката на менестрела и безцеремонно го изтегли през борда. Талиезин се просна на палубата, намери си обувките, чантата и арфата, после изстиска водата от полите на дрехата си.

— Нали нямате нищо против да дойда с вас, лорд? — попита ме той. Сребърната диадема се бе кривнала върху черната му коса.

— Че защо?

— Не че имах намерение да ви придружа. Просто исках да отида в Думнония. — Той оправи сребърната диадема на главата си, после смръщи вежди като видя ухилените физиономии на моите копиеносци. — Тия хора знаят ли да гребат?

— Разбира се, че не знаят — отвърна Балиг вместо мен. — Те са копиеносци, за нищо не стават. Гребете едновременно, копелета такива! Готови? Бутай напред! Долу греблата! Дърпай! — той поклати глава в престорено отчаяние. — Все едно да учиш прасета да танцуват.

От Иска до открито море имаше близо четиринадесет километра, четиринадесет километра, които ние минахме бързо, носени от отлива и течението на реката. Уск се плъзгаше между лъскавите си кални брегове, отвъд които се виждаха оставени на угар ниви, голи гори и обширни блата. Плетени от ракита рибни капани се виждаха по брега, имаше чапли и гларуси, които кълвяха пляскащата на сухо сьомга, останала на брега при отлива. Кюкавци жално записукаха, изплашени от една голяма бекасина, която се надвеси над гнездото им. Греблата почти не ни трябваха, защото отливът и течението доста бързо ни носеха, а щом стигнахме до широкия разлив, където реката се вливаше в Севърнско море, Балиг и неговият моряк вдигнаха своето парцаливо кафяво платно, което прихвана западния вятър и накара лодката да се втурне напред.

— Приберете тия гребла сега — заповяда той на моите хора, после сграбчи големия рул и се изправи щастлив, когато малкото му корабче потопи тъпия си нос в първите големи вълни.

— Днес морето ще е доста бурно — викна той весело. — Изгребете оная вода! — викна той на хората ми. — Всичко мокро вън от лодката, нали така. — Балиг се захили като видя че нещастието ми започва. — Три часа, лорд, и край, ще сте на брега.

— Вие не обичате ли лодките? — попита ме Талиезин.

— Мразя ги.

— Една молитва към Манауидан ще ви пази от морска болест — каза той спокойно. Натрупа куп мрежи до мен и седна върху тях. Очевидно на него нищо му нямаше въпреки лудото подскачане на лодката, даже като че ли това му доставяше удоволствие.

— Снощи спах в амфитеатъра — каза ми той. — Обичам да спя там — продължи Талиезин след като видя, че не съм в състояние да му отговоря. — Така както са направени местата за сядане амфитеатърът е като кула за сънища.

Аз погледнах към него — сякаш последните две думи облекчиха страданието ми, защото ми напомниха за Мерлин, който някога имаше кула за сънища на върха на Хълма в Инис Уидрин. Кулата за сънища на Мерлин представляваше празна дървена конструкция, която според него увеличаваше силата на Божиите послания, затова сега не се учудих, че римският амфитеатър в Иска, с неговите разположение една над друга редици от места за сядане, построени около подравнената пясъчна арена, можеше да послужи за същата цел.

— В бъдещето ли погледна? — успях да попитам.

— Донякъде — призна той. — но освен това срещнах Мерлин снощи в съня си.

Споменаването на това име успокои и последните спазми в корема ми.

— Говори ли с Мерлин! — попитах аз.

— Той говори с мен — поправи ме Талиезин, — но не можеше да ме чува.

— Какво ти каза?

— Повече отколкото мога да ви кажа, лорд, и нищо, което бихте желали да чуете.

— Какво ти каза? — настоях аз.

Талиезин се хвана за кърмата, защото лодката се гмурна в една особено стръмна вълна. Водата плисна над бордовете и се посипа по вързопите, където държахме оръжието и ризниците си. Талиезин се увери, че арфата му е в безопасност под расото, после докосна сребърната диадема на бръснатото теме на главата си да види дали си е на мястото.

— Мисля, че пътуването ви крие опасност, лорд — каза той спокойно.

— Това вест от Мерлин ли е — попитах аз и докоснах желязната дръжка на Хюелбейн, — или едно от твоите видения?

— Само видение — призна той, — и както ви казах веднъж, лорд, по-добре е да виждаме ясно настоящето, отколкото да се опитваме да доловим някакви очертания във видения за бъдещето. — Талиезин замълча, очевидно внимателно обмисляше следващите си думи. — Струва ми се, че всъщност вие не сте чули нищо определено за смъртта на Мордред, нали?

— Не сме.

— Ако моите видения се окажат верни, вашият крал вече не е болен, възстановил се е. Може и да греша, разбира се, моля се да греша, но вие забелязали ли сте някакви лоши предзнаменования?

— За смъртта на Мордред ли? — попитах аз.

— За вашето собствено бъдеще, лорд — уточни той.

Замислих се за миг. Спомних си за малкото предзнаменование с мрежата на рибаря, дето ловеше сьомга, но аз го приписах по-скоро на собствените си суеверни страхове, отколкото на Боговете. Още по-обезпокоително беше, че малкият синьозелен ахат от пръстена, който Аел подари на Сийнуин, падна и се изгуби, а едно от моите стари наметала бе откраднато, и макар че и двете събития можеха да се изтълкуват като лоши предзнаменования, можеше и да са просто лош късмет. Беше трудно да се каже. Накрая реших, че нито една от тези загуби не е достатъчно сериозно предзнаменование, за да ги споменавам пред Талиезин.

— Напоследък не съм забелязъл нищо обезпокоително — отговорих аз накрая.

— Добре — кимна той, полюлявайки се в такт с движението на лодката. Вятърът развяваше дългата му черна коса и пълнеше платното ни, което плющеше с разръфаните си краища; бръснеше и ниско над вълните, обираше разпенените им върхове и ги изсипваше в лодката, макар да си мисля, че повече вода влизаше в лодката не над планшира, а през цепнатините между дъските. Моите копиеносци изгребваха водата с всички сили.

— Но според мен Мордред е още жив — продължи Талиезин без да забелязва усилената работа в средата на лодката, — и новината за предстоящата му смърт е уловка. Но не мога да се закълна, че е така. Понякога погрешно приемаме страховете си за предсказания. Но в съня ми Мерлин и думите му не бяха плод на моето въображение.

Аз отново пипнах дръжката на Хюелбейн. Винаги съм си мислел, че споменаването на Мерлин би ми вдъхнало увереност, но спокойните думи на Талиезин бяха смразяващи.

— Сънувах, че Мерлин е в гъста гора — продължи Талиезин с отмерения си глас, — и не може да излезе от нея; всъщност щом пред него се откриеше пътека, някое дърво изпъшкваше и се преместваше като огромно живо същество, за да му затвори пътя. Сънят ми казва, че Мерлин е в беда. Аз говорих с него в съня си, но той не можеше да ме чуе. Според мен това означава, че никой не може да стигне до него. Ако изпратим хора да го търсят, те няма да успеят да го намерят и дори може да умрат. Но той иска помощ, това го знам със сигурност, защото именно той ми изпрати съня.

— Къде е тази гора? — попитах аз.

Менестрелът ме погледна с тъмните си дълбоко разположени очи.

— Може изобщо да не е гора, лорд. Сънищата са като песните. Задачата им не е да представят точно изображение на света, а някаква идея за него. Гората, според мен, означава, че Мерлин е затворен някъде.

— От Нимю ли — попитах аз, защото не можех да си представя някой друг да посмее да предизвика друида.

Талиезин кимна.

— Мисля, че тя е неговият тъмничар. Тя иска неговата сила, а когато я получи ще я използва, за да наложи своята мечта за Британия.

Трудно ми беше дори да мисля за Мерлин и Нимю. Години наред живяхме без тях и в резултат границите на нашия свят бяха придобили ясни и твърди очертания. Бяхме свързани със съществуването на Мордред, с амбициите на Мюриг и с надеждите на Артур, но не и с мъгливите, неясни и несигурни представи от сънищата на Мерлин.

— Но мечтата на Нимю е същата като на Мерлин — изтъкнах аз.

— Не, лорд — тихо каза Талиезин, — не е.

— Тя иска, каквото и той иска — настоях отново, — да се върнат Боговете!

— Но Мерлин даде Екскалибур на Артур — припомни ми Талиезин. — Не разбирате ли, че с този подарък той даде част от силата си на Артур? Дълго се чудих защо, тъй като Мерлин така и не пожела да ми обясни, но сега си мисля, че разбирам. Мерлин е знаел, че ако Боговете се провалят, тогава Артур би могъл да успее. И Артур наистина успя, но неговата победа при Минид Бадън не е пълна. Тя задържа Британския остров в ръцете на бритите, но не разгроми християните, а това е поражение за старите Богове. Нимю, лорд, никога не би приела тази половинчата победа. За Нимю нещата стоят така — или Боговете, или нищо. Тя не се интересува какви ужасии ще връхлетят Британия, когато Боговете се завърнат и повалят нейните врагове, и за да постигне това, лорд, тя иска Ескалибур. Иска да събере всяка капка сила, та когато отново запали огньовете да не остави на Боговете никаква възможност за избор и да ги накара да се върнат.

Тогава разбрах.

— А заедно с Екскалибур — казах аз, — тя ще поиска и Гуидър.

— Така е, лорд — съгласи се Талиезин. — Синът на един владетел е източник на сила, а Артур, независимо дали го иска или не, все още е най-славният предводител в Британия. Ако бе решил да стане крал, лорд, щяха да го нарекат Велик крал. Затова, да, тя иска Гуидър.

Аз се вгледах в профила на Талиезин. Той наистина като че ли се наслаждаваше на ужасното подскачане на лодката.

— Защо ми казваш всичко това? — попитах го аз. Въпросът ми го обърка.

— А защо да не ви го кажа?

— Защото като ми го казваш, ти ме предупреждаваш да пазя Гуидър, а ако аз пазя Гуидър, тогава значи ще попреча на завръщането на Боговете. А ти, ако не греша, би искал да видиш тези Богове отново в Британия.

— Бих искал — призна той, — но Мерлин ме помоли да ти кажа.

— Но защо би искал Мерлин аз да защитавам Гуидър? — попитах аз. — Той също иска Боговете да се завърнат!

— Забравяте, лорд, че Мерлин предвиди два пътя. Единият е пътят на Боговете, а другият е пътят на човека, и този човек е Артур. Ако Артур бъде унищожен, ще ни останат само Боговете, а според мен Мерлин знае, че Боговете вече не ни чуват. Спомнете си какво стана с Гауейн.

— Той умря — отговорих аз мрачно, — но понесе знамето си в битка.

— Умря и бе поставен в Свещения съд на Клидно Ейдин — поправи ме Талиезин. — Той трябваше да се съживи, лорд, защото такава е силата на Свещения съд, но той не се съживи. Не можа да започне да диша отново, а това със сигурност означава, че старата магия отслабва. Тя не е мъртва, и аз подозирам, че ще причини големи неприятности преди да умре, но Мерлин, според мен, ни казва да се обърнем към човека, а не към Боговете, ако искаме да постигнем щастие.

Една огромна вълна се разби във високия нос на лодката и аз затворих очи в ужас. Когато пяната изчезна от погледа ми отново подех разговора:

— Искаш да кажеш, че Мерлин се е провалил ли?

— Според мен Мерлин разбра, че се е провалил, когато Свещеният съд не съживи Гауейн. Защо иначе щеше да донесе тялото му при Минид Бадън? Ако Мерлин си бе помислил, дори за миг, че би могъл да използва тялото на Гауейн, за да призове Боговете, тогава никога не би пропилял неговата магия в битката.

— Но все пак отнесе пепелта му на Нимю — казах аз.

— Вярно — съгласи се Талиезин, — но само защото й бе обещал да й помогне, а дори и пепелта на Гауейн би могла да съдържа част от силата на трупа. Мерлин може и да знаел, че се е провалил, но като на всеки човек не му се е искало да се откаже от своята мечта, а вероятно се е надявал енергията на Нимю да се окаже особено силна. Не знам. Но това, което Мерлин не е предвидил, лорд, е до каква степен тя ще поиска да злоупотреби с него.

— За да го накаже — мрачно добавих аз. Талиезин кимна.

— Тя го презира, задето се е провалил и смята, че той крие някакви познания от нея, затова дори сега, лорд, точно на този вятър, тя се опитва да изтръгне тайните на Мерлин от него. Тя знае много, ала не знае всичко, но ако моят сън е верен, Нимю ще успее да измъкне познанията на Мерлин. Може да й трябват месеци или години, за да научи каквото й трябва, но тя ще го научи, лорд, а когато го научи, ще използва силата. И според мен вие пръв ще разберете това.

Талиезин сграбчи мрежите, тъй като лодката опасно се наклони.

— Мерлин ми нареди да ви предупредя, лорд, и аз това правя, но за какво? Не знам — усмихна се той извинително.

— За това пътуване до Думнония, може би? — попитах аз. Талиезин поклати глава.

— Мисля, че става въпрос за опасност, която е много по-голяма от всичко, което вашите врагове в Думнония могат да замислят. Всъщност опасността, която ви грози, лорд, е толкова голяма, че Мерлин се разплака. Освен това ми каза, че иска да умре — Талиезин се вгледа в платното. — И ако знаех къде е, лорд, и имах такава сила, щях да ви изпратя да го убиете. Но вместо това трябва да чакаме Нимю сама да се разкрие.

Аз стиснах дръжката на Хюелбейн.

— И какво ще ме посъветваш тогава да направя? — попитах аз.

— Не е моя работа да давам съвети на лордове — каза Талиезин. Той се обърна към мен и се усмихна и тогава внезапно видях, че неговите дълбокоразположени очи са студени. — За мен няма значение, лорд, дали вие ще живеете или ще умрете, защото аз съм певецът, а вие сте моята песен, но засега, признавам, аз ви следвам, за да открия мелодията и, ако трябва, да я променя. Мерлин ме помоли за това, и аз ще го направя заради него, но според мен той ви спасява от една опасност само за да ви изложи на друга още по-голяма.

— Не виждам смисъл в думите ти — грубо казах аз.

— Има смисъл, лорд, но никой от нас все още не го разбира. Сигурен съм, че скоро ще стане ясно.

Гласът му бе толкова спокоен, но моите страхове бяха сиви като облаците над нас и бурни като морето под нас. Докоснах дръжката на Хюелбейн да си вдъхна увереност, помолих се на Манауидан и си казах, че предупрежденията на Талиезин са само сън и нищо друго освен сън, а сънищата не убиват.

Но те можеха да убиват, и убиваха. А някъде в Британия, в някое тъмно място, Нимю държеше Свещения съд на Клидно Ейдин и го използваше за да забърка кошмар от нашите сънища.

 

Балиг ни остави някъде по крайбрежието на Думнония. Талиезин весело си взе довиждане и закрачи нанякъде с дългите си крака през дюните.

— Знаеш ли къде отиваш? — викнах аз след него.

— Ще узная щом пристигна там, лорд — отвърна ми той и изчезна.

Измъкнахме ризниците си от лодката. Аз не бях взел най-хубавите си доспехи, а само един стар, но удобен нагръдник и очукан шлем. Нарамих щита си, взех си копието и тръгнах след Талиезин навътре в сушата.

— Знаете ли къде сме, господарю? — попита ме Ийчърн.

— Достатъчно близо — отговорих му аз. В дъжда пред нас се мержелееше хълмист хребет. — Ще вървим на юг от онези хълмове и ще стигнем до Дун Карик.

— Искате ли да развея знамето, господарю? — попита Ийчърн. Вместо моя флаг със звездата, бяхме взели знамето на Гуидър, на което мечката на Артур стоеше редом до дракона на Думнония. Реших, че засега ще носим щандарта загърнат. Едно знаме, развято при вятър само създава проблеми пък и единадесет копиеносци тръгнали под огромен флаг биха изглеждали по-скоро смешно, отколкото внушително, така че реших да почакаме докато хората на Исса се присъединят към моя малък отряд и тогава щяхме да развеем знамето на дългата му дръжка.

Намерихме пътека сред дюните и тръгнахме през гора от ниски тръни и лески към едно малко селце с шест колиби. Щом ни видяха хората хукнаха да бягат и в селцето остана само една стара жена, която бе твърде прегърбена и саката, за да може да върви бързо. Тя се смъкна на земята и предизвикателно ни заплю щом приближихме.

— Нищо няма да намерите тук — дрезгаво заяви тя, — нямаме нищо освен купчини тор. Тор и глад, господарю, това е всичко, което можете да вземете от нас.

Аз клекнах край нея.

— Ние нищо не искаме — обясних и аз, — само новини.

— Новини ли? — самата дума като че ли й се стори странна.

— Знаеш ли кой е вашият крал? — попитах я внимателно аз.

— Утър, господарю — отвърна тя. — Голям мъж е той, господарю. Като Бог!

Ясно беше, че няма да научим нищо ново в това селце, или поне нищо смислено, така че продължихме пътя си, като спирахме само за да хапнем от хляба и сушеното месо, което носехме в кожените си торби. Бях в собствената си страна, а имах странното чувство, че вървя по вража земя. Сгълчах се, задето отдавах прекалено голямо значение на неясните предупреждения на Талиезин, но продължавах да се придържам към скритите горски пътеки, а когато падна нощта, поведох малкия си отряд през една букова гора към хълмовете, където можехме да зърнем други копиеносци. Никого не видяхме, но далеч на юг лъчите на умиращото слънце, проврели се през облаците, докосваха Хълма при Инис Уидрин, който грееше зелен и светъл.

Не палихме огън. Спахме под буковите дървета, а на сутринта се събудихме измръзнали и вкочанени. Тръгнахме на изток, отново придържайки се под клоните на голите дървета, а под нас, сред влажните тежки ниви, мъже оряха и оставяха след себе си прави бразди, жените засяваха, а дечица тичаха и пищяха, за да прогонват птиците да не кълват скъпоценните зрънца.

— И аз правех това в Ирландия — обади се Ийчърн. — Половината от детството ми мина в крещене по птиците.

— Закови един гарван върху ралото и това е достатъчно — обади се друг копиеносец.

— Трябва да се заковат гарвани на всяко дърво около нивата — каза трети.

— Не че вършат работа — намеси се четвърти, — но поне се чувстваш по-добре.

Вървяхме по една тясна пътека между гъсти живи плетове. Още не се бяха разлистили, за да скрият гнездата, така че свраките и сойките усърдно крадяха яйца и щом приближехме започваха да протестират с остри крясъци.

— Хората ще разберат, че сме тук, господарю — каза Ийчърн, — може да не ни видят, но ще разберат. Ще чуят сойките.

— Няма значение — успокоих го аз. Дори не бях сигурен, защо взимах такива мерки да останем скрити, само дето бяхме твърде малко, а като повечето воини, и аз се стремях към сигурността, която даваше по голямата войска, и знаех, че ще се чувствам значително по-добре когато и останалите ми копиеносци са около мен. Дотогава щяхме да се крием доколкото можем, макар че по едно време преди обяд излязохме на открито сред нивите, които се спускаха към Фоския път. По поляните танцуваха диви зайци, над нас пееха чучулиги. Ние не видяхме никого, макар че селяните несъмнено ни бяха видели и несъмнено новината за нас бързо препускаше из околността. Въоръжените мъже винаги са били повод за тревога, така че аз наредих на някои от моите хора да носят щитовете си отпред, та знакът да показва на местните хора, че сме приятели. Едва когато преминахме римския път и вече бяхме близо до Дун Карик видяхме друг човек — една жена, която щом ни видя (бяхме твърде далеч от нея, за да може да различи звездата на щитовете ни), хукна към горите зад селото да се скрие между дърветата.

— Хората са наплашени — казах аз на Ийчърн.

— Чули са, че Мордред умира — отвърна той и плю, — и се страхуват от онова, което ще последва, но би трябвало да са щастливи, че това копеле умира.

Когато Мордред бе дете, Ийчърн беше един от неговите телохранители и оттогава ирландският копиеносец дълбоко намрази краля. Аз харесвах Ийчърн. Не беше умен, но беше упорит, предан и твърд в битка.

— Смятат, че ще има война, господарю — каза той.

Прецапахме потока под Дун Карик, заобиколихме къщите и стигнахме до стръмната пътека, която водеше към палисадата, като обикаляше малкия хълм. Всичко бе много тихо. Дори кучета не се виждаха по улиците на селото, а което бе по-тревожно, не се виждаха и копиеносци на стража при палисадата.

— Исса не е тук — казах аз и докоснах дръжката на Хюелбейн. Отсъствието на Исса само по себе си не бе нещо необикновено, защото той прекарваше голяма част от времето си в други краища на Думнония, но се съмнявах, че щеше да остави Дун Карик без охрана. Хвърлих поглед към селото — всички врати бяха здраво залостени. Над нито една къща не се извиваше дим, дори над ковачницата.

— Няма кучета на хълма — каза Ийчърн със зловещ глас. Обикновено около замъка на Дун Карик имаше цяла глутница кучета и досега някое от тях трябваше да се е затичало към нас да ни посрещне. Но вместо кучета имаше шумни гарвани, накацали по покрива на замъка, а други крещяха откъм палисадата. Една от големите птици излетя от там с някакво дълго червено парче, увиснало в клюна й.

Всички мълчахме докато се качвахме нагоре по хълма. Тишината бе първият знак за преживян ужас, после гарваните, а на средата на пътя доловихме и киселосладката воня на смърт, която те сграбчва за гърлото. Тази миризма, по-силно от тишината и по-красноречиво от гарваните, ни предупреди какво ни очакваше зад отворената врата. Очакваше ни смъртта, само смъртта. Дун Карик се бе превърнал в дом на смъртта. Тела на мъже и жени бяха пръснати навсякъде, купища мъртви имаше и вътре в замъка. Общо четиридесет и шест тела и всичките обезглавени. Земята бе подгизнала от кръв. Замъкът бе разграбен, всяка кошница и всеки сандък бяха преобърнати, а конюшните бяха празни. Дори кучетата бяха избити, макар че поне не бяха обезглавени. Единствените живи същества бяха котките и гарваните и всички избягаха от нас.

Вървях сред този ужас зашеметен. Едва след няколко секунди си дадох сметка, че сред мъртвите има само десет трупа на млади мъже. Трябва да бяха от гарнизона оставен от Исса, а останалите мъртви бяха от семействата на неговите хора. Пирлиг беше там, горкият Пирлиг, който остана в Дун Карик, защото знаеше, че не може да се мери с Талиезин, а сега лежеше мъртъв, бялата му дреха бе напоена с кръв, а нежните му ръце на музикант бяха с дълбоки нарези, очевидно се бе опитвал да се брани от ударите на меча. Исса не беше сред труповете, нито жена му Скарач, защото сред тази човешка леш нямаше млади жени, нямаше и деца. Тези млади жени и деца вероятно бяха отведени за да си поиграят с тях или да ги заробят, а останалите хора, бебетата и стражата бяха избити, и после главите им са били отрязани за трофеи. Клането трябва да бе станало скоро, защото нито един от труповете не бе почнал да се подува или да се разлага. По кръвта лазеха мухи, но в отворените рани, оставени от копията и мечовете, още нямаше червеи.

Видях, че портата бе измъкната от пантите си, но нямаше следи от борба и аз реших, че мъжете, които бяха извършили това, са били поканени в Дун Карик като гости.

— Кой го е направил, господарю — попита един от копиеносците ми.

— Мордред — мрачно казах аз.

— Но той е мъртъв! Или умира!

— Само иска да си мислим, че е така — казах аз, защото не можех да измисля никакво друго обяснение. Талиезин ме бе предупредил, и аз се боях, че менестрелът се оказа прав. Мордред изобщо не умираше, а се бе върнал и вилнееше с войската си в своята собствена страна. Слухът за неговата смърт изглежда бе пуснат, за да накара хората да се чувстват в безопасност, а през цялото време той е мислил как да се върне и да убие всички, копиеносци, които биха могли да му се противопоставят. Мордред захвърляше юздата си, а това означаваше, че след клането в Дун Карик вероятно бе тръгнал да търси Сеграмор, или може би бе поел на юг или на запад да намери Исса. Ако Исса бе все още жив.

Сами си бяхме виновни, предполагам. След Минид Бадън, когато Артур се отказа от властта, ние си мислехме, че Думнония ще бъде защитена с копията на хората, верни на Артур и неговите идеи, и че властта на Мордред ще бъде ограничена, защото той нямаше копиеносци. Никой от нас не бе предвидил, че Минид Бадън ще развие в нашия крал вкус към военните действия, нито пък че той ще пожъне такива бойни успехи, че ще започне да привлича копиеносци под знамето си. Сега Мордред имаше копиеносци, а копиеносците дават власт, и пред очите ми бяха първите следи от упражняването на тази нова власт. Мордред прочистваше страната от хората, които имаха за задача да ограничават неговата власт и които можеха да подкрепят претенциите на Гуидър към престола.

— Какво ще правим, господарю? — попита ме Ийчърн.

— Отиваме си у дома, Ийчърн — казах аз, — у дома.

А под „дома“ имах пред вид Силурия. Нямаше какво да правим тук. Бяхме само единадесет, и се съмнявах, че имахме някакъв шанс да стигнем до Сеграмор, чиито войски бяха толкова далеч на изток. Освен това Сеграмор нямаше нужда от нашата помощ, за да се погрижи за себе си. Мордред сигурно се бе справил лесно с малкия гарнизон на Дун Карик, но щеше да му е значително по-трудно да вземе главата на нумидиеца. Освен това не можех да се надявам да намеря Исса, ако изобщо беше жив, така че нямаше какво друго да правим освен да се приберем вкъщи и да се отдадем на безсилния си гняв. Трудно ми е да опиша онзи бяс, който бе обзел сърцето ми. Най-отдолу бе студената омраза към Мордред, но това бе безсилна и причиняваща болка омраза, защото знаех, че не мога нищо да направя за да отмъстя за тези хора, които бяха мои хора. Имах чувството, че съм ги изоставил и предал. Чувствах вина, омраза, съжаление и болезнена тъга.

Оставих един копиеносец на пост пред портата, а с останалите замъкнахме всички тела в замъка. Искаше ми се да ги изгорим, но нямаше достатъчно дърва на хълма, а нямахме време да съборим сламения покрив на замъка върху труповете, така че се задоволихме да ги подредим в редица, после аз се помолих на Митра да ми даде възможност достойно да отмъстя за тези хора.

— По-добре да претърсим селото — казах аз на Ийчърн, след като свърших молитвата, но времето ни бе изтекло. В онзи ден Боговете ни бяха изоставили.

Човекът на пост пред портата не си бе отварял очите на четири. Не мога да го виня. Никой от нас не бе на себе си тогава на онзи хълм, и часовоят сигурно бе гледал към потъналия в кръв двор, вместо да наблюдава портата, така че видял конниците твърде късно. Чух го да крещи, но докато изтичам извън замъка, часовоят вече бе мъртъв и един конник с тъмна ризница вадеше копието си от тялото му.

— Хванете го! — викнах аз и хукнах към конника. Очаквах, че той ще обърне коня и ще избяга, но той заряза копието си и насочи коня към нас, а зад него веднага се появиха още конници.

— Прегрупирай се! — викнах аз и моите вече девет копиеносци се струпаха около мен, за да направят малък кръг от щитове, макар че повечето от нас бяха без щитове — бяхме ги захвърлили, докато влачехме мъртвите към замъка. Някои от нас нямаха даже копия. Аз извадих Хюелбейн, но знаех, че нямаме никаква надежда, защото на хълма вече имаше повече от двадесет конника и още идваха по склона. Сигурно са чакали скрити в гората зад селото, очаквайки вероятно завръщането на Исса. Аз самият бях правил така в Беноик. Избивахме франките в някой отдалечен преден пост, после чакахме в засада, и сега бях влязъл в същия капан.

Не познавах никой от конниците, и нито един от тях нямаше знак на щита си. Малцина от ездачите бяха покрили кожените лица на щитовете си с черен катран, но те не бяха от Черните щитове на Енгас Мак Ейрем. Бяха воини ветерани, покрити с белези, брадати, рошави и мрачно уверени. Водачът им яздеше черен кон и имаше красив шлем с гравирано забрало. той се изсмя, когато един от хората му разгъна знамето на Гуидър, после се обърна и пришпори коня си към мен.

— Лорд Дерфел — поздрави ме той.

Първите няколко мига не му обърнах внимание, оглеждайки се с дивата надежда да намеря някакъв начин да се измъкнем от капана, но бяхме обградени отвсякъде от конниците, стиснали копия и мечове, готови да ни избият щом им заповядат.

— Кой си ти? — попитах мъжа с красивия шлем.

Вместо да ми отговори, той просто отвори забралото си. После ми се усмихна.

Усмивката не беше приятна, нито самият човек. Пред мен стоеше Амхар, един от близнаците на Артур.

— Амхар, син на Артур — поздравих го аз и се изплюх.

— Принц Амхар — поправи ме той. Подобно на брат си Лохолт, Амхар винаги е страдал от факта, че е незаконороден и сега сигурно бе решил да се накичи с титлата принц, макар че баща му не беше крал. Това щеше да бъде една смешна претенция, ако Амхар не се беше променил толкова много след последната ни кратка среща при Минид Бадън. Изглеждаше по-възрастен и много по-страшен. Брадата му се бе сгъстила, на носа имаше дълбок белег, а нагръдникът му бе осеян с десетки следи от удари на копия. Стори ми се, че Амхар бе пораснал по бойните полета на Арморика, но зрелостта не му бе помогнала да забрави мрачното си негодувание.

— Не съм забравил обидите ти при Минид Бадън — каза ми той, — и отдавна мечтая за деня, в който ще мога да ти платя за тях. Но, мисля, че брат ми би бил още по-радостен да те види.

Именно аз бях държал ръката на Лохолт докато Артур отсичаше китката му.

— Къде е брат ти? — попитах аз.

— С нашия крал.

— И кой е вашият крал? — попитах аз. Знаех отговора, но исках той да го потвърди.

— Нашият крал е и твой крал, Дерфел — отвърна Амхар. — Моят скъп братовчед, Мордред.

Къде ли другаде, помислих си аз, биха могли да отидат Амхар и Лохолт след поражението при Минид Бадън? Подобно на толкова други мъже без господари в Британия те бяха потърсили убежище при Мордред, който приветстваше всеки отчаян воин, дошъл под знамето му. И колко ли е бил щастлив Мордред, че синовете на Артур са на негова страна!

— Кралят жив ли е? — попитах аз.

— Процъфтява! — каза Амхар. — Неговата кралица прати пари на Кловис и Кловис предпочете да вземе нейното злато вместо да се бие с нас — каза той с усмивка и посочи към хората си. — Така че ето ни тук, Дерфел. Елате да довършим започнатото сутринта.

— Ще ти взема душата за това, което си направил с тези хора — изръмжах аз, обгръщайки с Хюелбейн двора на Дун Карик, почернял от кръв.

— Ти, Дерфел — наведе се Амхар над седлото си, — ще вземеш това, което сме решили да ти дадем ние с брат ми и нашия братовчед.

Аз го погледнах предизвикателно.

— На твоя братовчед аз съм служил вярно.

Амхар се усмихна.

— Само дето се съмнявам, че той иска и занапред да му служиш.

— Тогава ще напусна тази страна — заявих аз.

— Не мисля — тихо рече Амхар. — Мисля, че моят крал би искал да те види за последен път, а знам, че и брат ми би искал да си поговори с теб.

— Предпочитам да си замина — настоях аз.

— Не — не отстъпваше Амхар. — Ще дойдеш с мен. Остави меча на земята.

— Ще трябва сам да си го вземеш, Амхар.

— Е, щом трябва — каза той и съвсем не изглеждаше притеснен от тази перспектива, пък и защо ли да се притеснява? Той имаше повече хора от мен, а поне половината от моите хора нямаха щитове, нито копия. Аз се обърнах към хората си.

— Ако искате да се предадете — казах им аз, — излезте от кръга. Но аз ще се бия.

Двама от невъоръжените ми войници направиха колеблива крачка напред, но Ийчърн им се озъби и те замръзнаха. Аз махнах с ръка:

— Вървете — тъжно им разреших аз. — Не искам да премина моста на мечовете с другари, които не желаят да ме придружават.

Двамата се отдалечиха от нас, но Амхар само кимна на конниците си, те обградиха невъоръжените мъже и замахнаха с мечовете си — по върха на Дун Карик плисна нова кръв.

— Копеле! — викнах аз и се затичах срещу Амхар, но той само подръпна юздите и накара коня да се отдалечи от мен, и докато той отстъпваше пред мен, неговите хора насочиха конете си към моите копиеносци.

Последва ново клане, а аз не можах да направя нищо, за да го спра. Ийчърн уби един от хората на Амхар, но докато измъкваше копието си от корема на своята жертва, друг конник го посече отзад. Същата бърза смърт отне живота и на останалите ми копиеносци. Поне в това хората на Амхар проявиха милосърдие. Не оставиха душите на моите воини да се колебаят между този и Отвъдния свят, а сечаха и мушкаха с дива сила.

Всъщност аз не можах да видя всичко, защото докато гонех Амхар, един от хората му ме настигна с коня си и ми нанесе тежък удар по тила. Паднах, а главата ми потъна в черна мъгла, прорязвана от светкавици. Спомням си, че паднах на колене, последва втори удар по шлема и аз си помислих, че умирам. Но Амхар ме искаше жив и когато се съвзех открих, че лежа върху една от купчините тор на Дун Карик. Китките ми бяха вързани с въже, а ножницата на Хюелбейн висеше на кръста на Амхар. Бяха свалили ризницата ми и ми бяха откраднали тънката златна огърлица от врата, но Амхар и хората му не бяха открили брошката на Сийнуин, закачена под кожената ми дреха. Когато отворих очи, те отсичаха главите на моите копиеносци с мечовете си.

— Копеле — плюх аз срещу Амхар, но той само се захили и продължи зловещата си работа. Преряза гръбнака на Ийчърн с Хюелбейн, сграбчи главата му за косата и я метна върху купчината отрязани глави, струпани върху едно наметало.

— Чуден меч — каза ми той, балансирайки тежестта на Хюелбейн върху ръката си.

— Тогава го използвай, за да ме пратиш в Отвъдния свят.

— Брат ми никога няма да ми прости подобен жест на милосърдие — каза той, после избърса Хюелбейн в раздърпаното си наметало и го пъхна в ножницата. Повика с пръст трима от хората си напред и измъкна малък нож от колана си. — При Минид Бадън — обърна се той към мен, — ти ме нарече мръсно копеле и червясала марионетка. Мислиш ли че съм от тия дето забравят обидите?

— Истината винаги се помни — отвърнах аз, макар че трябваше да се насиля, за да придам предизвикателен тон на гласа си, защото душата ми се тресеше от ужас.

— Твоята смърт със сигурност ще се помни — обеща Амхар, — но засега ще трябва да се задоволиш с грижите на един бръснар.

Той кимна на хората си. Аз се съпротивлявах, но какво можех да направя с вързани ръце и с пулсираща от болка глава? Двама здраво ме натиснаха върху купчината тор, трети ме сграбчи за косата, за да държи главата ми неподвижна, а Амхар притисна с дясното си коляно гърдите ми. След това започна да реже брадата ми, грубо и жестоко — всеки замах на ножа първо разрязваше кожата после кичура, който Амхар подхвърляше на един от захилените си подчинени. Той ги разделяше и сплиташе от тях въже. Щом изплете въжето, направи от него клуп, който ми бе надянат на врата. Това бе най-голямата обида за един пленен воин — унижението да ти сложат робски каиш, направен от собствената ти брада. Започнаха да ми се смеят, после Амхар ме накара да се изправя като дръпна въжето.

— Същото направихме и с Исса — каза той.

— Лъжец — отвърнах аз тихо.

— И накарахме жена му да гледа — продължи Амхар с усмивка, — после него накарахме да гледа, докато ние се оправяхме с нея. И двамата са мъртви вече.

Аз се изплюх в лицето му, но той само се изсмя. Нарекох го лъжец, но му повярвах. Мордред, помислих си тогава, бе изпипал така добре завръщането си в Британия. Бе разпространил вестта за предстоящата си смърт, а през това време Арганте бе прекарвала през морето златното си съкровище, за да го даде на Кловис, та да го убеди да пусне Мордред. После Мордред се бе върнал в Думнония и сега избиваше своите врагове. Исса беше мъртъв, а не се съмнявах, че с него бяха загинали и повечето негови копиеносци и моите хората, които бях оставил в Думнония. Аз бях пленен. Оставаше само Сеграмор.

Завързаха въжето, направено от брадата ми, за опашката на коня на Амхар и ме поведоха на юг. Четиридесетте конника на Амхар образуваха на присмех ескорт около мен и ми се подиграваха всеки път, щом се спънех. Знамето на Гуидър беше вързано за опашката на друг кон и се влачеше в калта.

Отведоха ме в Каер Кадарн, и щом стигнахме там ме хвърлиха в една колиба. Не беше колибата, в която преди толкова години затворихме Гуинивиър, а много по-малка с ниска врата, през която трябваше да пропълзя, подпомаган от ботушите и дръжките на копията на моите врагове. Залитайки влязох навътре в сенките на колибата и открих още един затворник — човек от Дурновария, чието лице бе зачервено от плач. В първия момент той не можа да ме познае без брада, после зина от удивление.

— Дерфел!

— Епископе — казах аз изтощено, защото това бе Сенсъм, и сега и двамата бяхме затворници на Мордред.

 

— Това е грешка! — настояваше Сенсъм. — Аз не трябва да съм тук!

— Кажи го на тях — посъветвах го аз, посочвайки с брадичка пазачите пред колибата, — не на мен.

— Нищо не съм направил. Само служих на Арганте! И виж как ме възнаграждават!

— Млъкни — казах аз.

— О, сладки Иисусе! — той падна на колене, разпери ръце и впери поглед в паяжините по сламения покрив над главата си. — Изпрати ангел за мен! Прибери ме в твоите сладки обятия.

— Ти ще млъкнеш ли? — озъбих му се аз, но той продължи да се моли и да рони сълзи, докато аз навъсено гледах към мокрия връх на Каер Кадарн, където беше издигнат куп от отрязани глави. Там бяха главите и на моите хора, и десетки други, донесени от цяла Думнония. Най-отгоре върху купа бе поставен стол, покрит със светлосин плат — тронът на Мордред. Жени и деца, семействата на кралските копиеносци, гледаха зловещия куп, после дойдоха да надничат през ниската врата на нашата колиба и да се подиграват на орязаната ми брада.

— Къде е Мордред? — попитах аз Сенсъм.

— Откъде мога да знам аз? — отвърна той, прекъсвайки молитвата си.

— Какво знаеш тогава? — продължих да питам. Той се примъкна отново до пейката. Беше ми направил една малко услуга като бе развързал въжето на китките ми, но свободата не ми донесе кой знае каква утеха, защото виждах поне шестима копиеносци да пазят колибата, а не се съмнявах, че има и други, които не можех да видя. Един от охраната просто седеше с лице към отворения вход на колибата, държеше копие и ме молеше да се опитам да пропълзя през ниската врата и така да му дам възможност да ме промуши. Нямах никакъв шанс да ги надвия.

— Какво знаеш? — отново попитах Сенсъм.

— Кралят се върна преди две нощи — отвърна той, — със стотици мъже.

— Колко?

Той вдигна рамене.

— Триста? Четиристотин? Не можах да ги преброя, бяха толкова много. Убиха Исса в Дурновария.

Затворих очи и казах молитва за Исса и за семейството му.

— Тебе кога те арестуваха? — продължих да разпитвам Сенсъм.

— Вчера — отговори той възмутен. — И то за нищо! Приветствах го с добре дошъл у дома! Не знаех, че е жив, но се зарадвах, че го виждам. Изказах радостта си! А те взеха, че ме арестуваха!

— Защо решиха да те арестуват?

— Арганте твърди, че съм писал писма на Мюриг, но това не може да бъде вярно! Аз не умея да пиша писма. Ти знаеш това.

— Но твоите чиновници могат, епископе.

Сенсъм си придаде възмутен вид.

— И защо ми е притрябвало на мен да разговарям с Мюриг?

— Защото си заговорничил с него да му предадеш трона, Сенсъм — казах аз, — и недей да отричаш. Говорих с него преди две седмици.

— Аз не съм му писал — нацупено настоя той.

Повярвах му, защото Сенсъм винаги е бил прекалено хитър, та да оставя заговорите си на хартия, но не се съмнявах, че е изпращал вестоносци. И някой от тези вестоносци, или пък служител в двора на Мюриг, го бе предал на Арганте, която без съмнение се стремеше да сложи ръка на натрупаните златни съкровища на Сенсъм.

— Каквото и да ти се случи, заслужил си си го — казах му аз. — Заговорничиш срещу всеки крал, проявил доброта към теб.

— Винаги съм искал само най-доброто за моята родина и за Христос!

— Червясала крастава жаба си ти — плюх аз на пода. — Винаги си искал само власт.

Той направи кръстния знак и се втренчи в мен с ненавист.

— Фергал е виновен за всичко — изсъска той.

— Защо пък той?

— Защото той иска да стане ковчежник!

— Искаш да кажеш, да стане богат като теб?

— Като мен ли? — ококори се Сенсъм уж изненадан. — Аз? Богат? В името на Бога, ако съм слагал нещо на страна, то е било по малко и то само за кралството, ако някога потрябва! Бях благоразумен, Дерфел, благоразумен.

Той продължи да се оправдава и аз постепенно разбрах, че си вярваше на всяка изречена дума. Сенсъм можеше да предава хората, можеше да заговорничи срещу живота им, както се опита да убие Артур и мен, когато отидохме да арестуваме Лайгесак, и можеше да източи до последна капка хазната, но през цялото време някак си успяваше сам себе си да убеди, че действията му са оправдани. Неговият единствен принцип бе амбицията и докато нощта се спускаше над онзи нещастен ден, на мен ми дойде на ум, че когато светът бъде лишен от хора като Артур и от крале като Кунеглас, същества като Сенсъм ще управляват навсякъде. Ако Талиезин бе прав, нашите Богове изчезваха, заедно с тях щяха да си отидат и друидите, а след тях и великите крале и после ще дойде времето на мишите господари и те ще ни управляват.

Следващият ден бе слънчев и ветровит, а вятърът носеше вонята от купчината глави право в колибата ни. Не ни разрешаваха да излизаме навън и ние бяхме принудени да се облекчаваме в един ъгъл. Не ни даваха храна, но ни подхвърлиха един пикочен мехур, пълен със смрадлива вода. Стражите се смениха, но новите бяха не по-малко бдителни. Веднъж до колибата дойде Амхар, само за да злорадства. Измъкна Хюелбейн, целуна острието му и почна да го лъска с края на наметалото си, после опипа с пръсти прясно наточения ръб.

— Достатъчно е остър, за да ти отсече ръцете, Дерфел — каза той. — Сигурен съм, че брат ми ще си хареса някоя от твоите ръце. Може да си я сложи върху шлема! А аз мога да добавя още една на моя. Имам нужда от нова украса за шлема си.

Аз не отговарях и след малко на него му омръзна да ме предизвиква и си тръгна като сечеше магарешки бодили с Хюелбейн.

— Може би Сеграмор ще убие Мордред — пошепна ми Сенсъм.

— Моля се за това.

— Там е отишъл Мордред, сигурен съм. Той дойде тук, изпрати Амхар в Дун Карик и после замина на изток.

— Колко души има Сеграмор?

— Двеста.

— Не са много — разочаровах се аз.

— А може да дойде Артур? — предположи Сенсъм.

— Вече трябва да е разбрал, че Мордред се е върнал — казах аз, — но той не може да мине през Гуент, защото Мюриг не иска да го пусне, а това означава, че ще трябва да прекара хората си по море. Много се съмнявам, че ще предприеме подобна стъпка.

— Защо?

— Защото Мордред е законният крал, епископе, а Артур, колкото и да го мрази, не отрича правата му. Никога няма да престъпи клетвата си пред Утър.

— Няма ли да се опита да те спаси?

— Как? — попитах аз. — Щом тия хора видят Артур да се приближава, ще ни отрежат гърлата и на двамата.

— Господ да ни е на помощ — помоли се Сенсъм. — Иисус, Мария и Светците да ни пазят.

— Предпочитам да се помоля на Митра — казах аз.

— Езичник! — изсъска Сенсъм, но не се опита да прекъсне молитвата ми.

Денят напредваше. Беше изключително красив пролетен ден, но за мен бе по-горчив от жлъчка. Знаех, че главата ми ще бъде хвърлена на купчината, издигната на върха на Каер Кадарн, но това на ми причиняваше такава мъка, каквато пораждаше съзнанието, че не успях да опазя живота на хората си. Бях вкарал копиеносците си в капан, видях ги как умират, бях се провалил. Ако в Отвъдния свят ме посрещнеха с укор, щях да съм си го заслужил, но знаех, че щяха да ме приемат с радост, а това само ме караше да се чувствам още по-виновен. И все пак перспективата да отида в Отвъдния свят бе утеха. Имах приятели там, и две дъщери, и когато мъченията свършеха, а душата ми се слееше със сянката си, щях да изпитам щастието от срещата със скъпи хора. Виждах, че Сенсъм не намираше утеха в своята религия. През целия ден се вайка, мрънка, плака и руга, но нищо не постигна с тоя шум. Можехме само да чакаме още една нощ и още един гладен ден.

Мордред се върна късно следобед на втория ден. Пристигна от изток, начело на дълга колона копиеносци, които високо поздравяваха воините на Амхар. Група конници придружаваше краля, а сред тях бе и едноръкият Лохолт. Признавам, че се изплаших като го видях. Някои от хората на Мордред носеха вързопи, и аз предположих, че в тях имаше отсечени глави, и се оказах прав, но главите бяха далеч по-малко отколкото се боях, че ще бъдат. Към почернелия от мухи куп бяха добавени тридесет или четиридесет нови глави. Но нито една от тях като че ли не бе на чернокож. Предположих, че Мордред бе изненадал и изклал някой от патрулите на Сеграмор, но не бе постигнал основната си цел. Сеграмор бе свободен — все пак някаква утеха. Сеграмор бе чудесен приятел и ужасен враг. Артур би бил добър враг, защото винаги бе склонен да прости, но Сеграмор бе безмилостен. Нумидиецът би преследвал врага си до края на света.

Онази вечер обаче бягството на Сеграмор не ми беше от особена полза. Когато Мордред чу за моето залавяне изкрещя от радост, после поиска да му покажат изкаляното знаме на Гуидър. Заля се от смях като видя мечката и дракона, после нареди да разстелят знамето на тревата, за да може той и хората му да се изпикаят върху него. Лохолт дори направи няколко танцови стъпки като разбра, че съм пленен, защото именно тук, на този хълм, бе отрязана ръката му. Осакатяването бе наказание за това, че бе посмял да въстане срещу баща си и сега Лохолт имаше възможност да си отмъсти на един приятел на баща му.

Мордред поиска да ме види и Амхар дойде да ме заведе при него, стиснал повода, сплетен от моята брада. С него дойде и един огромен мъж, кривоглед и беззъб. Той пъхна главата си през вратата на колибата, сграбчи косата ми и ме застави да падна на четири крака после ме издърпа през ниската врата. Амхар ми надяна клупа около врата, и когато се опитах да се изправя, той не ми позволи.

— Пълзи — заповяда ми Амхар. Беззъбият звяр ми натисна главата надолу, Амхар задърпа въжето и така ме принудиха да лазя към върха между мъже, жени и деца, които виеха от удоволствие. Всички плюеха върху мен, някои ме ритаха, други ме удряха с дръжките на копията си, но Амхар не им позволи да ме осакатят. Искаше да съм цял за отмъщението на брат му.

Лохолт чакаше при купчината отрязани глави. Чуканчето на дясната му ръка бе покрито със сребърен наконечник, на върха на който стърчеше чифт мечи нокти. Той се захили, когато запълзях в краката му, но от радост не можеше дума да каже. Започна да пелтечи и да плюе по мен и през цялото време ме риташе в корема и в ребрата. Ритниците му бяха силни, но от ярост атакуваше без да мисли, така че само ми натърти месата без да ми нанесе сериозни поражения. Мордред наблюдаваше сцената от трона, поставен върху купа отрязани глави.

— Достатъчно — извика той след малко, Лохолт ме изрита за последно и застана отстрани.

— Лорд Дерфел — поздрави ме Мордред с подигравателна вежливост.

— Кралю господарю — казах аз. Лохолт и Амхар стояха от двете ми страни, а отвсякъде ни заобикаляше гладна за зрелища тълпа, събрала се да види моето унижение.

— Стани, лорд Дерфел — заповяда ми Мордред.

Изправих се и вдигнах очи към него, но слънцето ми пречеше да видя лицето му, защото вървеше към заник, светеше точно зад краля и ме заслепяваше. Видях Арганте и нейния друид Фергал да стоят край струпаните глави. Сигурно скоро бяха пристигнали от Дурновария, защото преди това не ги бях забелязал. Тя се усмихна като ме видя без брада.

— Какво стана с брадата ти, лорд Дерфел? — попита Мордред с престорена загриженост.

Не ми се приказваха празни приказки.

— Говори! — заповяда ми Лохолт и ме удари със сакатата си ръка. Мечите нокти оставиха дълбоки следи по бузата ми.

— Беше отрязана, кралю господарю — казах аз.

— Отрязана! — Той се засмя. — А знаеш ли защо беше отрязана, лорд Дерфел?

— Не, лорд.

— Защото ти си мой враг — каза той.

— Не е вярно, кралю господарю.

— Ти си мой враг! — изпищя Мордред, прихванат от внезапен бяс, и удари с ръка по стола. После се вгледа в мен да види дали съм се разтреперил от страх пред неговия гняв. — Когато бях дете — обяви той на тълпата, — това нещо ме отгледа. Той ме биеше! Той ме мразеше! — тълпата закрещя и млъкна чак, когато Мордред вдигна ръка да ги успокои. — Освен това този човек — каза кралят и ме посочи с пръст, за да добави лош късмет към думите си, — помогна на Артур да отреже ръката на принц Лохолт. — Тълпата отново задюдюка гневно. — А вчера — продължи Мордред, — лорд Дерфел бе заловен в моето кралство със странно знаме — той вдигна ръка и двама души дотичаха със знамето на Гуидър, цялото мокро от урината. — Чие е това знаме, лорд Дерфел? — попита Мордред.

— То принадлежи на Гуидъ,р син на Артур, лорд.

— И какво прави знамето на Гуидър в Думнония?

За миг-два си помислих да излъжа. Вероятно можех да заявя, че съм донесъл знамето като дан на Мордред, но знаех че той нямаше да ми повярва, и което бе по-лошо, щях да се презра за тази лъжа. Затова вдигнах глава и реших да кажа истината.

— Надявах се да го издигна при вестта за вашата смърт, кралю господарю.

Моята прямота го изненада. Тълпата замърмори, но Мордред само забарабани с пръсти по стола си.

— Ти се обяви за предател — каза той след малко.

— Не, кралю господарю — възпротивих се аз, — може да съм се надявал да чуя новината за вашата смърт, но с нищо нямаше да съм допринесъл за нея.

— Но не дойде в Арморика да ме спасиш! — викна той.

— Така е — казах аз.

— Защо? — попита той заплашително.

— Защото щях да погубя добри хора заради лоши — отговорих аз, обгръщайки с жест воините на краля. Те се засмяха.

— А надяваше ли се Кловис да ме убие? — попита Мордред, когато смехът затихна.

— Мнозина се надяваха, кралю господарю — казах аз и той отново се изненада от честността ми.

— Е тогава посочи ми поне една причина, лорд Дерфел, да не те убия сега — нареди ми Мордред.

Помълчах малко, после свих рамене.

— Не мога да измисля нито една, кралю господарю.

Мордред извади меча си и го постави на коленете си, после положи длан върху острието му.

— Дерфел — обяви той, — осъждам те на смърт.

— Позволете на мен това удоволствие, кралю господарю! — настойчиво помоли Лохолт. — На мен!

Тълпата зави в негова подкрепа. Зрелището, което обещаваше моята бавна смърт щеше да засили апетита им за вечерята, която се приготвяше на върха.

— На теб оставям удоволствието да му отсечеш ръката, принц Лохолт — постанови Мордред. Той се изправи и внимателно закуца надолу по купчината глави с изваден меч в дясната ръка. — Аз ще му отнема живота — продължи Мордред, когато застана до мен. — Това удоволствие ще бъде за мен. — Той завря меча между краката ми и уродливо се захили. — Преди да умреш, Дерфел, ще ти вземем не само ръцете.

— Но не и тази вечер! — чу се остър глас зад тълпата. — Кралю господарю! Не тази вечер!

Тълпата замърмори. Мордред изглеждаше по-скоро удивен, отколкото обиден от това прекъсване и нищо не каза.

— Не тази вечер! — повтори мъжът и тогава се обърнах да го видя. Беше Талиезин, вървеше спокойно сред възбудената тълпа, която му правеше път да мине. Той носеше арфата си и малката кожена чанта, но сега имаше и черен жезъл, така че приличаше съвсем на друид. — Аз мога да изтъкна една много важна причина да не убиете Дерфел тази вечер, кралю господарю — каза Талиезин щом стигна до откритото пространство край главите.

— Кой си ти? — попита Мордред.

Талиезин не отговори, а отиде при Фергал, двамата мъже се прегърнаха и се целунаха. Едва след този официален поздрав Талиезин отново погледна към Мордред.

— Аз съм Талиезин, кралю господарю.

— Ти принадлежиш на Артур — озъби се Мордред.

— Аз не принадлежа на никой човек, кралю господарю — спокойно обясни Талиезин, — и тъй като вие предпочетохте да започнете с обиди към мен, аз няма да кажа каквото мислех да ви кажа. На мен ми е все едно.

Той обърна гръб на Мордред и тръгна да си върви.

— Талиезин! — викна Мордред. Менестрелът се обърна да погледне краля, но запази мълчание. — Не исках да те обидя — каза Мордред, всъщност не искаше да си навлича омразата на един магьосник.

Талиезин се поколеба, после прие извинението на краля с кимване на глава.

— Кралю господарю, — каза той, — благодаря ви.

Говореше с краля, както всички друиди, сериозно, с безразличие и без никакво страхопочитание. Талиезин бе известен като менестрел, а не като друид, но всички в онзи ден се отнасяха към него като към пълноправен друид и той не си направи труда да им обясни, че грешат. Имаше друидска тонзура, носеше черен жезъл, говореше с високопарен властен тон и бе поздравил Фергал като равен. Талиезин очевидно искаше точно това — да накара хората да повярват в тази измама, защото никой не би убил, нито би измъчвал друид, пък бил той и друид на враговете. Дори на бойното поле друидите можеха да се разхождат без да се боят за живота си, така че като се представяше за друид Талиезин гарантираше собствената си безопасност. Менестрелите нямаха такъв имунитет.

— Тогава кажи защо това нещо — и Мордред ме посочи с меча си, — да не умре тази вечер.

— Преди няколко години, кралю господарю, — каза Талиезин, — лорд Дерфел ми плати да направя магия на жена ви. Затова тя е безплодна. Направих тази магия като използвах утроба на кошута, която напълних с пепел от мъртво дете.

Мордред погледна към Фергал, който кимна:

— Това определено е един от начините за постигане на такава цел, кралю господарю — потвърди ирландският друид.

— Не е вярно! — викнах аз и получих още един удар от мечите нокти на сребърния наконечник, покриващ ръката на Лохолт.

— Мога да премахна магията — продължи спокойно Талиезин, — но това трябва да стане докато лорд Дерфел е жив, защото той я е поръчал. А ако е махна сега, когато слънцето залязва, няма да мога да го направя както трябва. Трябва да я махна на зазоряване, кралю господарю, защото магията трябва да се отстрани когато слънцето изгрява иначе вашата кралица завинаги ще си остане бездетна.

Мордред отново погледна към Фергал и малките кости, вплетени в брадата на друида дръннаха, когато той кимна с глава в знак на съгласие.

— Той казва истината, кралю господарю.

— Той лъже! — викнах аз.

Мордред прибра меча си в ножницата.

— Защо ми предлагаш това Талиезин? — попита той. Талиезин вдигна рамене.

— Артур е стар, кралю господарю. Силата му намалява. Друидите и менестрелите трябва да търсят покровителство там, където силата тепърва започва да расте.

— Моят друид е Фергал — каза Мордред. Мислех, че кралят е християнин, но не се изненадах като чух, че отново се е върнал към езичеството. Мордред никога не е бил добър християнин, макар, да подозирах, че това бе най-малкият му грях.

— За мен ще е чест да науча нови неща от моя брат — каза Талиезин с поклон към Фергал, — и ще се закълна да следвам неговите съвети. Не искам нищо, кралю господарю, освен да ми дадете възможност да използвам малките си способности за вашата голяма слава.

Той говореше гладко, от устата му се лееше мед. Не му бях давал злато за никакви магии, но всички му повярваха, включително Мордред и Арганте. Така светловеждият Талиезин ми подари още една нощ живот. Лохолт бе разочарован, но Мордред му обеща заедно с ръката и душата ми щом се зазори и това го утеши.

Накараха ме да допълзя обратно до колибата. По пътя ме биха и ритаха, но бях жив.

Амхар свали от врата ми въжето от косми, после с ботуш ме тласна в колибата.

— Ще се видим призори, Дерфел.

Слънцето ще свети в очите ми, а на гърлото си ще чувствам меч.

 

 

Онази нощ Талиезин пя на хората на Мордред. Бяха се събрали в недовършената църква, която Сенсъм бе започнал да строи в Каер Кадарн и която сега служеше като замък без покрив и с порутени стени. Там Талиезин ги омагьосваше с музика. Никога преди това и никога след това не съм го чувал да пее така хубаво. Най-напред като всеки менестрел, заел се да забавлява воини, той трябваше да се бори с бръщолевенето на гласовете, но постепенно талантът му ги накара да млъкнат. Той си акомпанираше с арфата. Беше решил да пее тъжни песни, но те бяха толкова красиви, че копиеносците на Мордред слушаха в захлас. Дори кучетата престанаха да лаят и цялата нощ, докато Талиезин Менестрела пееше, те тихо лежаха. А ако случайно Талиезин се забавеше твърде дълго след поредната песен, копиеносците започваха да го подканят да запее следващата. И така гласът на певеца заглъхваше с последните тонове на една мелодия и веднага се извисяваше подел нови стихове, но винаги внушаваше утеха и спокойствие. Хората на Мордред пиеха и слушаха, накрая пиенето и песните, ги накараха да заплачат, а Талиезин продължаваше да пее. Сенсъм и аз също слушахме, и също плакахме, докоснати от неземната тъга на тъжните мелодии, но с напредването на нощта Талиезин започна да пее приспивни песни, сладки приспивни песни, нежни приспивни песни, които галеха слуха на пияните мъже и затваряха очите им, а докато той пееше навън ставаше все по-студено и над Каер Кадарн се спусна мъгла.

Мъглата стана по-плътна, а Талиезин продължаваше да пее. Дори светът да преживее управлението на хиляда крале едва ли хората щяха пак да чуят така прекрасно изпети песни. И през цялото време мъглата обгръщаше върха на хълма, парите замъглиха светлината на огньовете, а песните изпълваха мрака като песни на духове, чието ехо достигаше до нас от страната на мъртвите.

После, в тъмното, песните свършиха и се чуваха само нежните акорди от арфата, а на мен ми се струваше, че тези акорди идват все по-близо и по-близо до нашата колиба и до стражите, който седяха на влажната трева и слушаха музиката.

Звукът от арфата дойде още по-близо и накрая сред мъглата видях Талиезин.

— Донесох ви медовина — каза той на часовите, — разделете си я.

И той извади един затворен буркан от торбата си и го подаде на един от стражите, а докато те си подаваха буркана от ръка на ръка, той запя. Изпя най-нежната от всички песни, изпълнили небето тази нощ, приспивна песен, която можеше да затвори очите дори на един разбунен свят и стражите наистина заспаха. Един по един те се килваха на една страна, а Талиезин продължаваше да пее, гласът му стелеше вълшебството си над цялото укрепление, и едва когато единият от стражите започна да хърка той спря да пее и свали ръка от струните на арфата.

— Мисля, че вече можете де излезете, лорд Дерфел — спокойно каза Талиезин.

— И аз! — напрегнато пошепна Сенсъм, избутаме встрани, за да може пръв да пропълзи през вратата. Талиезин се усмихна, когато се появих и аз.

— Мерлин ми заповяда да ви спася, лорд — обясни той, — но каза, че може и да не му благодарите за това.

— Разбира се, че ще му се отблагодаря.

— Хайде! — излая Сенсъм. — Няма време за разговори. Елате! Бързо!

— Чакай, нещастнико — обърнах се аз към него, после се наведох и взех копието на един от спящите стражи. — Каква магия им направи? — попитах аз Талиезин.

— Човек едва ли има нужда от магии, за да накара пиян да заспи — отговори той, — но за тези тук използвах отвара от корен на мандрагора.

— Почакай ме тук — казах аз.

— Дерфел! Трябва да вървим! — изсъска Сенсъм разтревожен.

— Ще трябва да почакаш, епископе — казах аз и потънах в мъглата. Вървях към сиянието на най-големите огньове. Те горяха в недовършената църква, която всъщност представляваше един правоъгълник от издигнати наполовина стени от дървени трупи, при това стволовете не прилягаха добре един към друг. Пространството между стените бе пълно със спящи, макар че някои се събуждаха, ококорили помътнели очи, и с мъка се отърсваха от магията. Между заспалите се мотаеха кучета, търсещи храна, и боричканията им събуждаха още хора. Някои от събудилите си ме гледаха, но не можеха да ме познаят. За тях бях просто един от многото воини, които се разхождаха в нощта.

Край един от огньовете открих Амхар. Спеше с отворена уста, така и умря. Забих копието в отворената му уста, и почаках колкото да го видя, че отваря очи и да се уверя, че душата му ме е познала, а след това като разбрах, че ме е познал, натиснах копието, — то стигна до врата, до гръбнака му и потъна в пръстта под Амхар. Той се разтресе докато го убивах и последното, което видя душата му на този свят бе моята усмивка. После се наведох, измъкнах от колана му въжето, изплетено от моята брада, взех си и Хюелбейн и излязох от църквата. Искаше ми се да потърся и Мордред и Лохолт, но все повече мъже се събуждаха вече и един даже викна по мен да пита кой съм, така че се измъкнах навън и потънах в мъглата. После побързах нагоре към върха, където ме чакаха Талиезин и Сенсъм.

— Трябва да вървим! — изхленчи Сенсъм.

— Има юзди край укреплението — каза ми Талиезин.

— Мислиш за всичко — казах аз с възхищение. Преди да тръгна хвърлих остатъците от брадата си в малкия огън, на който се бяха топлили моите стражи, и когато видях и последният кичур да пламва и да се превръща в пепел последвах Талиезин към северната стена на укреплението. Той намери в тъмното двете юзди, след това се изкачихме на бойната платформа и там скрити от мъглата, невидими за стражите, ние се прехвърлихме през стената и се спуснахме надолу по склона. Мъглата свърши на половината разстояние до подножието на хълма и ни продължихме с бърз ход през поляната, където нощем спяха повечето коне на Мордред. Талиезин събуди две от животните като нежно погали ноздрите им и тихо запя току в ушите им. Те спокойно му позволиха да им сложи юздите.

— Можете ли да яздите без седло, лорд — попита ме той.

— Тази нощ и без кон мога, ако трябва.

— Ами аз? — попита Сенсъм след като аз се метнах на гърба на единия кон.

Погледнах надолу към него. Прииска ми се да го оставя насред поляната, защото цял живот е бил такъв предател. Нямах никакво желание да продължавам противното му съществуване, но тази нощ можеше и да ни бъде от полза, затова се наведох и го издърпах да седне зад мен.

— Би трябвало да те оставя тук, епископе — казах аз, след като той се настани зад мен. Не получих отговор, само две ръце здраво ме хванаха през кръста. Талиезин бе отворил портата на оградата, опасваща цялата поляна, и сега извеждаше втория кон през нея.

— Мерлин каза ли ти какво да правим сега? — попитах аз менестрела.

— Не, лорд, но благоразумието предполага да отидем до крайбрежието и да потърсим лодка. При това трябва да побързаме, лорд. Сънят няма да трае вечно на онзи връх, а щом открият, че ви няма, ще пратят хора да ни търсят.

Талиезин се покатери по портата, за да се качи на коня.

— Какво ще правим? — изпадна в паника Сенсъм и в ужаса си щеше да ми изкара въздуха, така се впи в мен.

— Да вземем да те убием — предложих аз. — Така с Талиезин ще можем по-бързо да бягаме.

— Не, лорд, не! Моля ви, не!

Талиезин вдигна поглед към звездите, които блещукаха през мъглата.

— Да тръгнем на запад — предложи той.

— Знам къде ще отидем — казах аз и сритах коня по пътеката, водеща към Линдинис.

— Къде? — попита Сенсъм.

— На гости на жена ти, епископе.

Точно затова спасих живота на Сенсъм онази нощ, защото Моргана бе най-добрата ни надежда. Съмнявах се, че щеше да си даде труда да ми помогне, и със сигурност знаех, че ще се изплюе в лицето на Талиезин, ако той я помолеше за помощ, но за Сенсъм щеше да направи всичко.

Затова тръгнахме към Инис Уидрин.

 

Събудихме Моргана от сън и тя ни отвори вратата в лошо настроение или по-скоро в по-лошо от обикновеното си настроение. Тя не ме позна без брада и не видя мъжа си, който се беше натъртил от ездата и се влачеше след нас. Моргана взе Талиезин за друид, осмелил се да влезе в свещения двор на нейното светилище.

— Грешник! — запищя тя срещу него, макар и сънена тя го заля с цялата сила на злословието си. — Осквернител! Идолопоклонник! В името на Светия Бог и Неговата Благословена Майка, заповядвам ти да си вървиш!

— Моргана! — повиках я аз, но точно тогава тя съзря размъкнатата накуцваща фигура на Сенсъм, тихо измяука от радост и бързо се спусна към него. Лунният сърп проблесна по златната маска, с която тя покриваше обезобразеното си от огъня лице.

— Сенсъм! — викна тя. — Миличък мой!

— Скъпа! — каза Сенсъм и двамата се притиснаха в прегръдките си.

— Скъпи — ломотеше Моргана и галеше лицето му, — какво са ти сторили?

Талиезин се усмихна, дори аз, който ненавиждах Сенсъм и не обичах Моргана не можах да не се усмихна като гледах колко са доволни, че се виждат. От всички бракове, които познавах, този бе най-странният. Сенсъм бе най-безчестният човек, живял някога на земята, а Моргана бе най-честната жена на света, и въпреки това те очевидно се обожаваха един друг, или поне Моргана обожаваше Сенсъм. По рождение тя е била красива, но ужасният огън убил първия й мъж, бе изкривил тялото и обезобразил лицето й. Никой мъж не би могъл да обича Моргана заради нейната красота нито заради характера й, който бе толкова изкривен от огъня колкото ужасно бе станало лицето й, но би могъл да я обикне заради нейните връзки, защото тя бе сестра на Артур, и според мен, именно това бе привлякло Сенсъм. Но ако той не я обичаше заради нея самата, все пак й засвидетелстваше любов, която изглежда бе напълно убедителна за Моргана и я даряваше с щастие, заради това бях готов да простя притворството на господаря на мишките. Освен това той искрено й се възхищаваше, защото тя бе умна жена, а Сенсъм ценеше умните хора, така че и двамата бяха доволни от брака си — Моргана получаваше нежност, а Сенсъм закрила и съвети, и тъй като и двамата не търсеха удоволствие в плътта на другия, бракът им се оказа по-сполучлив от много други.

— След час — грубо прекъснах аз щастливите мигове на тяхната среща, — хората на Мордред ще бъдат тук. Дотогава ние трябва да сме далеч, а вашите жени, лейди — казах на Моргана, — трябва да потърсят убежище в блатата. Хората на Мордред едва ли ще се замислят, че те са свети жени и всичките ще изнасилят.

Моргана се вгледа в мен с единственото си око, което проблясваше през дупката на маската й.

— Изглеждаш по-добре без брада, Дерфел — отбеляза тя.

— Но ще изглеждам по-зле без глава, лейди, а Мордред си прави купчина от глави на Каер Кадарн.

— Не знам защо ние със Сенсъм трябва да спасяваме вашите грешни души, — измърмори тя, — но Бог иска от нас да сме милостиви.

Тя се измъкна от прегръдките на Сенсъм и изпищя с ужасен глас, за да събуди жените си. Заповяда на мен и на Талиезин да влезем в църквата, даде ни една кошница и ни нареди да я напълним със златото на светилището, Моргана изпрати жени до селото да събудят лодкарите. Тя бе невероятно организирана. В светилището щеше да настане паника, ако не беше Моргана, която държеше всичко под контрол и само след няколко минути първите жени влязоха в плоскодънните блатни лодки, които се насочиха към покритото с мъгла езеро.

Ние се качихме последни и, кълна се, че чух тропот на копита от изток, когато нашият лодкар заби лоста си в тъмните води. Талиезин, седнал на носа, започна да пее тъжната песен на Идфаел, но Моргана му се озъби да престане с неговата езическа музика. Той вдигна пръсти от малката си арфа.

— Музиката не познава религиите, лейди — укори я той внимателно.

— Твоята музика е дяволска — озъби се отново тя.

— Не цялата — каза Талиезин и започна отново да пее, но този път песен, която никога преди не бях чувал. — Край реките на Вавилон — запя той, — където седяхме, проливахме горчиви сълзи при спомена за родния дом.

Забелязах, че Моргана пъхна пръст под маската си, може би да избърше търкулнала се сълза. Менестрелът продължи да пее, докато високият Хълм оставаше все по-далеч от нас, а ние, обгърнати от меката мъгла, слушахме шепота на тръстиките, докато лодкарят буташе лодката по черната повърхност на водата. Когато Талиезин свърши песента, чуваше се само ромоленето на езерото по ниските бордове на лодката и плясъкът от лоста на лодкаря.

— Трябва да пееш за Христос — каза Сенсъм с укор.

— Аз пея за всички Богове — отговори Талиезин, — а в дните, които ни очакват, ще имаме нужда от всички Богове.

— Има само един Бог! — свирепо настоя Моргана.

— Щом така смятате, лейди — тихо каза Талиезин и вдигна рамене, — но се боя, че тази нощ Той не е с вас — и менестрелът посочи назад към Инис Уидрин. Всички се обърнахме.В мъглата зад нас се разливаше ярко сияние. Бях виждал вече това сияние, през същите тези мъгли и от същото това езеро. Бе сиянието на подпалени сгради, на горящи сламени покриви. Мордред ни бе последвал и светилището на Свещеното Бодливо дръвче, където бе погребана майка му, гореше, но ние бяхме в безопасност сред блатата, защото никой не смееше да влиза тук без водач.

Злото отново бе сграбчило Думнония в лапите си.

Но ние бяхме в безопасност, а призори намерихме един рибар, който се съгласи да ни откара до Силурия срещу злато. Така се завърнах вкъщи при Артур.

Очакваше ме нов ужас.

* * *

Сийнуин беше болна.

Болестта я повалила бързо, каза ми Гуинивиър, само часове след като съм заминал за Думнония. Сийнуин започнала да трепери, после да се поти и до вечерта вече нямала сили да стои на краката си. Легнала, а Моруена се грижела за нея. Една мъдра жена й дала отвара от еленово копито и седефче, сложила и лековит амулет между гърдите й, но до сутринта кожата на Сийнуин се покрила с гнойни рани. Всяка става я боляла, не можела да преглъща и хриптяла като дишала. После започнала да бълнува, мятала се в леглото и дрезгаво пищяла за Даян.

Моруена се опита да ме подготви за смъртта на Сийнуин.

— Тя смята, че е прокълната, татко — каза ми Моруена, — защото в деня, когато ти замина, у нас дойде една жена и ни помоли за храна. Ние й дадохме ечемик, но когато тя си тръгна видяхме кръв на прага.

Аз докоснах дръжката на Хюелбейн.

— Проклятията могат да се премахват.

— Доведохме друид от Сефу-криб — каза ми Моруена, — и той остърга кръвта от прага и ни даде блатен камък — пълните й със сълзи очи се извърнаха към продупчения камък, който висеше сега над леглото на Сийнуин. — Но проклятието не иска да си отиде! — заплака тя. — Мама ще умре!

— Още не — казах аз, — още не.

Не можех да повярвам в близката смърт на Сийнуин, та тя винаги е била толкова здрава. Нямаше нито един бял косъм, беше запазила почти всичките си зъби. Когато напуснах Иска бе пъргава като момиче, а сега изведнъж изглеждаше стара и грохнала. И всичко я болеше. Не можеше да ни каже, че я боли, но й личеше по лицето и по сълзите, които се стичаха по страните й.

Талиезин дълго време стоя загледан в нея и потвърди, че е била прокълната, а Моргана се изплю като го чу.

— Езически суеверия! — изграчи тя и се зае да търси нови билки, които кипна с медовина и даде на Сийнуин с лъжица. Забелязах, че Моргана бе много внимателна, въпреки че докато капеше капка по капка отварата в устата на Сийнуин, я гълчеше за това, че била езичница и грешница.

Бях безпомощен. Можех само да седя до Сийнуин, да й държа ръката и да плача. Косата й посивя и два дни след моето завръщане започна да капе на кичури. Гнойните й рани започнаха да текат и леглото се напои с гной и кръв. Моруена и Моргана правеха нови легла от прясна слама и чист лен, но всеки ден Сийнуин изцапваше леглото и старият лен трябваше да се изварява в казан. Болките продължаваха, и бяха толкова силни, че след известно време дори аз започнах да се моля смъртта да я освободи от това страдание, но Сийнуин не умря. Тя само страдаше, а понякога пищеше от болка, и стискаше пръстите ми с ужасна сила, а аз можех само да бърша челото й, да мълвя името й и да усещам как ме изпълва пронизващия страх от самотата.

Толкова обичах моята Сийнуин. Дори сега, години след като нея я няма, аз се усмихвам при мисълта за нея, а понякога нощем се събуждам със сълзи на очи и знам, че те са за нея. Нашата любов бе започнала с пламенна страст, пък мъдрите хора казват, че такава страст винаги отшумява, но нашата не отшумя, а се превърна в трайна, дълбока любов. Аз я обичах и й се възхищавах, с нея дните изглеждаха по-светли, и сега изведнъж можех само да стоя и да гледам как я разкъсват демоните, болката я разтърсва и язвите й ставаха все по-червени и подути, пръсваха се и от тях изтичаше гной. А тя продължаваше да живее и да се мъчи.

Понякога Галахад или Артур ме сменяха край леглото й. Всеки се опитваше да помогне. Гуинивиър повика най-мъдрите жени в Силурия и им даде злато, за да донесат нови билки или шишенца вода от някой далечен свещен извор. Кълхуч, вече оплешивял, но все още ругаещ и войнствен, плака със сълзи за Сийнуин и ми даде елфов камък, който бе намерил в хълмовете на запад, само че когато Моргана намери този езически амулет в леглото на Сийнуин веднага го изхвърли, точно както изхвърли и блатния камък, даден от друида, и амулета, който намери между гърдите на Сийнуин. Епископ Емрис се моли за Сийнуин, и дори Сенсъм преди да замине да Гуент се помоли заедно с него, макар че едва ли молитвите му са били и наполовина така искрени като молитвите на Емрис. Моруена изцяло се посвети на майка си и най-упорито от всички се бореше с болестта. Тя я хранеше, почистваше я, молеше се за нея, плачеше за нея. Гуинивиър, разбира се, не можеше да понася нито вида на страдащата Сийнуин, нито миризмата на стаята й, но с часове се разхождаше с мен, докато Галахад или Артур държаха ръката на Сийнуин. Помня един ден бяхме стигнали до амфитеатъра и вървяхме край пясъчната му арена, когато Гуинивиър се опита някак непохватно да ме утеши:

— Ти си щастливец, Дерфел — каза тя, — защото има късмета да изпиташ нещо толкова рядко срещано. Голяма любов.

— Вие също, лейди.

Тя свъси вежди и на мен ми се прииска да не бях извиквал неизречената мисъл, че тя бе опропастила своята голяма любов, макар че всъщност и тя, и Артур бях надживели онова нещастие. Предполагам, че то все още се е спотайвало някъде, сянка, изтласкана дълбоко навътре в душите, и понякога през тези години, когато някой глупак случайно споменеше името на Ланселот, внезапна тишина увисваше във въздуха, а веднъж един менестрел от далечен край невинно ни изпя Тъжната песен на Бродеуед, която разказва за изневярата на една съпруга, и когато свърши задименият въздух в залата за угощение натежа от тишина, но повечето време Артур и Гуинивиър бяха истински щастливи.

— Да, — каза Гуинивиър, — и аз имам това щастие.

Каза го рязко, но не защото не й беше приятно да разговаря с мен, а защото винаги се е чувствала неудобно от интимните разговори. Само на Минид Бадън бе превъзмогнала задръжките си. По това време двамата с нея почти се бяхме сприятелили, но после отново се отдалечихме, не се върнахме към старата враждебност, царяла между нас преди Минид Бадън, отношенията ни могат да се опишат като едно предпазливо, макар и топло, познанство.

— Изглеждаш по-добре без брада — смени темата тя, — прави те по-млад.

— Заклех се да си я пусна пак едва след смъртта на Мордред — казах аз.

— Дано да е скоро. Не искам да умра преди този червеи да си е получил заслуженото.

Говореше с ярост и с истински страх, че старостта може да я убие преди Мордред да умре. Всички вече бяхме стигнали четиридесетте, а малко хора живееха по-дълго. Мерлин, разбира се, бе преживял два пъти по четиридесет, че и повече, а всички познавахме и други, които бяха направили петдесет или шестдесет години, някои даже седемдесет, но се мислехме за стари. Червената коса на Гуинивиър бе доста побеляла, но тя все още бе красавица, а силното й лице гледаше света с предишната сила и арогантност. Тя замълча, загледана в Гуидър, който яздеше на арената. Той вдигна ръка за поздрав, после смени хода на коня — обучаваше животното на бойни маневри — да се вдига на задните си крака, да рита с копита и да движи краката си дори, когато стои на едно място, та врага да не може да му пререже сухожилията. Гуинивиър го погледа известно време, после попита:

— Мислиш ли, че някога ще стане крал?

— Да, лейди — отговорих аз. — Рано или късно Мордред ще направи грешен ход и тогава ние ще връхлетим изневиделица.

— Надявам се да стане така — въздъхна тя и ме хвана под ръка. Не мисля, че тя се опитваше да утешава мен, а по-скоро себе си. — Артур говори ли ти за Амхар?

— Малко.

— Той не те обвинява в нищо. Знаеш, нали?

— Бих искал да вярвам, че е така.

— Вярвай — рязко каза тя. — Той тъгува, защото не е успял да бъде добър баща, а не заради смъртта на онова малко копеле.

Подозирам, че Артур бе много по-тъжен заради Думнония, отколкото заради Амхар, защото новината за кланетата дълбоко го нарани. И той като мен искаше отмъщение, но Мордред командваше цяла войска, а Артур имаше по-малко от двеста души, които при това трябваше да преминат през Севърн с лодки, ако искаха да се сражават с Мордред. Артур изобщо не виждаше как би могъл да направи това. Дори се тревожеше, че нашето отмъщение не би имало законни основания.

— Мъжете, които е убил — каза ми Артур, — са все хора, които са му дали клетва за вярност. Той има право да ги убие.

— А ние имаме право да отмъстим за тях — настоявах аз, но не съм сигурен дали Артур бе напълно съгласен с мен. Той винаги се опитваше да издига закона над личните страсти, а според нашия клетвен закон, според който кралят е източник на всеки закон, а значи и на всички клетви, Мордред можеше да прави каквото си пожелае в своята страна. Такъв бе законът, а Артур, именно защото бе Артур, се притесняваше да не го наруши и в същото време плака за мъжете и жените, които бяха загинали, и за децата, които бяха заробени, а той знаеше, че и други ще умрат или ще бъдат оковани в робство, докато Мордред е жив. Изглежда законът трябваше да се промени, но Артур не знаеше как. Ако можехме да преминем с нашите хора през Гуент, и после да ги отведем далеч на изток, за да можем след това да се спуснем към земите, граничещи с Лоегир, и да се обединим с войската на Сеграмор, тогава щяхме да имаме сили да победим свирепата войска на Мордред, или поне да се срещнем с нея при равни условия, но крал Мюриг упорито отказваше да ни пусне през земите си. Ако преминехме Севърнско море с лодки, трябваше да отидем без конете си, и щяхме да се озовем далеч от Сеграмор, войската на Мордред щеше да стои между нас и воините на Сеграмор. Мордред можеше първо нас да разгроми, после да се обърне и да се справи с нумидиеца.

Поне Сеграмор беше още жив, но това бе малка утеха. Мордред бе убил някои от хората му, но не бе успял да намери самия Сеграмор и бе оттеглил хората си от граничната територия преди Сеграмор да успее да предприеме ответен удар. Сега разправяха, че Сеграмор и сто и двадесет от хората му намерили убежище в едно укрепление в южната провинция. Мордред се боял да нападне укреплението, а Сеграмор нямал достатъчно сили да излезе и да разбие войската на Мордред, така че само се наблюдавали без да се бият, а през това време саксите на Сердик, насърчени от безпомощността на Сеграмор отново плъзнали в западните области на нашите земи. Мордред изпратил отряди да се противопоставят на това сакско нашествие и не забелязал пратениците, посмели да пресекат земите му, за да занесат вести на Артур от Сеграмор. Съобщенията издаваха чувството на безсилие, обзело Сеграмор, който не виждаше начин да измъкне хората си и да ги доведе в Силурия. Разстоянието бе голямо, на пътя му имаше далеч по-многоброен враг. Ние наистина изглеждахме напълно безпомощни да отмъстим за убийствата, но три седмици след завръщането ми от Думнония, пристигна вест от двора на Мюриг.

Изпращаше я Сенсъм. Той бе дошъл в Иска с мен, но установи, че не се чувства добре в присъствието на Артур и реши да остави Моргана на грижите на брат й, а самият той да отиде в Гуент. Сега, може би за да ни покаже колко беше близък с краля, той ни изпращаше съобщение, в което се казваше, че Мордред иска разрешение от Мюриг да преведе войската си през Гуент, за да атакува Силурия. По думите на Сенсъм Мюриг още не бе решил какъв отговор да даде.

Артур повтори съобщението на Сенсъм пред мен и попита:

— Господарят на мишките пак ли заговорничи?

— Той подкрепя и теб, и Мюриг, господарю — кисело отговорих аз, — та и двамата да му бъдете благодарни.

— Но дали това е истина? — чудеше се Артур. Той се надяваше да е истина, защото ако Мордред нападнеше Артур, нямаше закон, който да осъди Артур затова, че е отвърнал на удара с удар. А ако Мордред тръгнеше на север с войската си през Гуент, ние можехме да преминем Севърнско море и да се обединим с войската на Сеграмор някъде в южна Думнония. И Галахад, и епископ Сенсъм се съмняваха в достоверността на думите на Сенсъм, но аз не бях съгласен с тях. Мордред мразеше Артур повече от всеки друг на света, и според мен просто не можеше да устои на изкушението да се опита да го разгроми в битка.

Така няколко дни ние правихме планове. Нашите хора се упражняваха с копие и меч, а Артур изпрати вестоносци при Сеграмор, за да му съобщи за кампанията, която се надяваше да предприеме, но или Мюриг отказа на Мордред исканото разрешение, или Мордред реши да не напада Силурия, защото нищо не се случи. Войската на Мордред продължи да си стои между нас и Сеграмор, нищо не се чуваше от Сенсъм и ние можехме само да седим и да чакаме.

Да чакаме и да гледаме агонията на Сийнуин. Да гледаме как лицето й ставаше все по-изпито. Да слушаме бълнуванията й, да чувстваме ужаса в силата, с която стискаше ръцете ни и да усещаме миризмата на смъртта, която не искаше да дойде.

Моргана изпробва нови билки. Постави кръст на голото тяло на Сийнуин, но щом кръстът докосна кожата й, Сийнуин изпищя. Една нощ, когато Моргана спеше, Талиезин направи противозаклинание, за да прогони проклятието, което той продължаваше да вярва, че е причинило болестта на Сийнуин, но въпреки че убихме див заек и намазахме с кръвта му лицето на Сийнуин, и въпреки че докоснахме изранената й кожа с изгорения връх на ясенова пръчка, и въпреки че наредихме елфови камъчета и блатни камъни около леглото й, и въпреки че закачихме къпиново клонче и букетче имел, отрязан от липа, над леглото й, и въпреки че поставихме Екскалибур, едно от Съкровищата на Британия, до нея, болестта не си отиде. Молихме се на Гранос, Богът на изцерението, но молитвите ни останаха без отговор и жертвоприношенията напразни.

— Тази магия е твърде силна — тъжно каза Талиезин. Следващата нощ, когато Моргана отново спеше, доведохме друид от северна Силурия в болничната стая. Той бе провинциален друид, целият брадясал и вонящ. Замърмори някакво заклинание, после натроши костите на една чучулига на прах, който разбърка с отвара от див пелин в свещена чаша. Той изля лекарството капка по капка в устата на Сийнуин, но не постигна нищо. Друидът направи нов опит като й даде да изяде парченца от изпеченото сърце на черна котка, но Сийнуин всичко изплю. Накрая друидът използва най-силната си магия — докосване от ръка на мъртвец. Ръката, която ми напомни за украсата на шлема на Сердик, бе почерняла. Друидът докосна с нея челото на Сийнуин, носа, гърлото, после я притисна към темето й, мърморейки някакви напеви, но единственото което постигна бе да й пусне въшки в косата и когато се опитахме да ги махнем от там с помощта на гребена й, оскубахме и последната й коса. Платих на друида, после излязох с него на двора, за да се махна от дима на огньовете, върху които Талиезин гореше билки. Моруена дойде с мен.

— Трябва да си починеш, татко — каза тя.

— После ще имам време да почивам — отвърнах аз, изпращайки с поглед друида, който потъваше в тъмнината.

Моруена ме прегърна и отпусна глава на рамото ми. Косата й бе златисторуса, каквато беше косата на Сийнуин, и миришеше като нея.

— Може би изобщо не е магия — каза тя.

— Ако не беше магия, досега щеше да е умряла.

— В Поуис има една жена, за която се говори, че била изключително способна.

— Тогава изпрати да я повикат — казах аз уморено, макар че вече не вярвах на никакви магьосници. Бяха се изредили десетки, бяха взели злато, но никой не бе успял да се справи с болестта. Аз принесох жертва на Митра, молих се на Бел и на Дон, и нищо не помогна.

Сийнуин изстена и стенанието се превърна в писък. Трепнах, нежно отстраних Моруена.

— Трябва да отида при нея.

— Ти си почини, татко. Аз ще отида при нея.

Точно тогава видях наметнатата фигура в центъра на двора. Не виждах мъж ли е жена ли е, нито знаех откога стои там. На мен ми се струваше, че миг преди това дворът беше празен, а сега пред мен стоеше, загърнат с наметало непознат, чието лице бе потънало в сянката на огромна качулка, която спираше лунната светлина. Почувствах внезапен ужас от мисълта, че се е появила самата смърт пред мен. Пристъпих към фигурата и запитах:

— Кой си ти?

— Ти не ме познаваш, лорд Дерфел Кадарн.

Говореше жена, и докато говореше бутна назад качулката и аз видях, че бе боядисала лицето си в бяло и бе наплескала около очите със сажди, така че приличаше на жив череп. Моруена ахна.

— Коя си ти? — попитах отново.

— Аз съм полъхът на западния вятър, лорд Дерфел — каза тя със съскащ глас, — и дъждът, който пада над Кадаир Идрис, и снега по върховете на Ирири. Аз съм вест от времето преди кралете, аз съм Танцьорката.

Тогава тя се засмя и смехът й беше като лудост в нощта. Той накара Талиезин и Галахад да излязат от стаята на Сийнуин и да зяпнат в бялото лице на смеещата се жена. Галахад направи кръстния знак, а Талиезин докосна желязната панта на вратата.

— Ела тук, лорд Дерфел — заповяда ми жената, — ела при мен, лорд Дерфел.

— Вървете, лорд — насърчи ме Талиезин, и мен изведнъж ме обзе надеждата, че заклинанията на въшливия друид в края на краищата са подействали, защото макар и да не премахнаха болестта на Сийнуин, те бяха предизвикали това видение в двора, така че аз пристъпих напред и застанах близо до жената.

— Прегърни ме, лорд Дерфел — каза тя и нещо в гласа й говореше за разложение и мръсотия. Аз потръпнах, но направих още една крачка и обгърнах с ръце слабите й рамене. Миришеше на мед и пепел.

— Искаш ли Сийнуин да живее? — прошепна тя в ухото ми.

— Да.

— Тогава ела с мен сега — отново прошепна тя, и се измъкна от ръцете ми. — Сега — повтори тя, щом усети колебанието ми.

— Чакай да си взема наметало и меч — казах аз.

— Там където отиваме няма да ти трябва меч, лорд Дерфел, а ако ти е студено ще дойдеш под моето наметало. Ела сега, или остави жената да страда.

След тези думи тя се обърна и си тръгна.

— Върви! — подтикна ме Талиезин. — Върви!

Галахад се опита да дойде с мен, но жената, стигнала вече до портата, се обърна и му заповяда да се върне.

— Лорд Дерфел ще дойде сам или въобще да не идва.

 

Цяла нощ вървяхме и призори бяхме на билото на някакви високи хълмове, а тя продължаваше да върви, подбирайки пътеки, които ни отвеждаха далеч от всякакви селища. Жената, нарекла се Танцьорката, вървеше боса, от време на време подскачаше, сякаш бе изпълнена с неугасима радост. Час след зазоряване, когато слънцето заливаше хълмовете с ново злато, тя спря до малко езерце и плисна вода на лицето си, взе шепа трева и затърка бузите си, за да отмие сместа от мед и пепел, с която си бе боядисала кожата в бяло. До този момент не знаех млада ли е, стара ли е, но сега видях, че бе жена на двадесет и няколко години и много хубава. Имаше нежно лице, пълно с живот, с щастливи очи и бърза усмивка. Тя съзнаваше красотата си и се засмя, когато видя, че и аз съм я забелязал.

— Би ли легнал с мен, лорд Дерфел? — попита тя.

— Не.

— Ако това би излекувало Сийнуин, би ли легнал с мен?

— Да.

— Ама няма да я излекува! — каза тя. — Няма!

Засмя се и хукна пред мен, пусна наметалото на земята и остана по една тънка ленена рокля, прилепнала към гъвкавото й тяло.

— Помниш ли ме? — попита тя, обръщайки се с лице към мен.

— А трябва ли?

— Аз те помня, лорд Дерфел. Беше зяпнал в тялото ми като гладен мъж, но ти наистина беше гладен. Толкова гладен. Помниш ли?

И тя затвори очи и тръгна към мен по козята пътека с грациозни и отмерени стъпки, насочила пръстите на вдигнатия крак надолу, и аз веднага я познах. Това бе момичето, чиято гола кожа сияеше в тъмнината на Мерлин.

— Ти си Олуен — казах, спомнил се изведнъж името й въпреки изминалите години, — Сребърната Олуен.

— Значи ме помниш. Сега съм по-стара — По-старата Олуен — засмя се тя. — Ела, лорд! Донеси наметалото.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Далече, лорд, далече. Там където извират ветровете и започват дъждовете и където се раждат мъглите и където няма крале.

Тя танцуваше по пътеката, очевидно енергията й бе неизтощима. През целия ден танцува и през целия ден ми приказва глупости. Мисля, че беше луда. Веднъж като вървяхме през една малка долина, в която вятърът галеше сребърните листа на дърветата, тя си свали роклята и затанцува гола в тревата, опитваше се да ме развълнува и да ме изкуши, а когато аз упорито продължих да вървя без да показвам ни най-малко желание да я имам, тя се засмя, метна роклята си през рамо и тръгна до мен сякаш в голотата й нямаше нищо странно.

— Знаеш ли че аз занесох проклятието у вас — съобщи ми тя гордо.

— Защо?

— Защото трябваше да се направи, разбира се — заяви тя с цялата си очевидна искреност, — точно както сега трябва да се премахне! И точно за това ние двамата отиваме в планината, лорд.

— При Нимю ли? — попитах аз, макар вече да знаех, всъщност мисля, че разбрах още от мига, когато Олуен се появи в двора, че отиваме именно при Нимю.

— При Нимю — весело потвърди Олуен. — Нали разибарш, лорд, дойде време.

— Време за какво?

— Време да се сложи край на всички неща, разбира се — каза Олуен и пъхна роклята си в ръцете ми, за да не й пречи. Тя заподскача пред мен, като от време на време се обръщаше и ми хвърляше срамежлив поглед, след това се засмиваше, изпитала удоволствие от неизменното ми изражение.

— Когато грее слънце, обичам да съм гола.

— Какъв е краят на всички неща? — попитах я аз.

— Ще направим Британия съвършено място. Няма да има болести, нито глад, нито страхове, нито войни, нито бури, няма да има и дрехи. Всичко ще свърши, лорд! Планините ще се срутят, реките ще се обърнат срещу себе си, моретата ще закипят и вълците ще завият, но след всичко това страната ще бъде цялата в зелено и златно, и вече няма да има години, няма да има време, и ние всички ще бъдем Богове и Богини. Аз ще бъда Богиня на дървета. Ще господствам над лиственицата и габъра, сутрин ще танцувам, а вечер ще лягам със златни мъже.

— А не трябваше ли да легнеш с Гауейн? — попитах я аз, — След като излезе от Свещения съд? Мислех, че ти бе предопределена да бъдеш негова кралица.

— Че аз легнах с него, лорд, но той беше мъртъв. Мъртъв и сух. Беше солен. — Тя се засмя. — Мъртъв, сух и солен. Цяла нощ го топлих, но той не помръдна. Не исках да лягам с него — добави тя с поверителен тон, — но от онази нощ насам, лорд, не познавам други чувства освен щастието!

Тя весело се завъртя на пръсти върху пролетната трева.

Луда, помислих си аз, луда и невероятно красива, толкова красива, колкото някога бе Сийнуин, само че за разлика от моята бледа, златокоса Сийнуин, това момиче беше чернокосо, кожата й бе загоряла от слънцето.

— Защо те наричат Сребърната Олуен? — попитах я аз.

— Защото душата ми е сребърна, лорд. Косата ми е тъмна, но душата ми е сребърна!

Тя отново се завъртя на пръсти на пътеката, после затича с леки стъпки напред. Аз спрях за момент да си поема дъх и се загледах в дълбоката долина под краката си, където се виждаше овчар със стадото си. Кучето му хукна нагоре по склона да се включи в някаква кучешка битка, а отвъд мотаещите се насам-натам овце, се виждаше къща, където една жена простираше мокри дрехи върху храсти прещип, за да съхнат. Това, помислих си аз, е истинско, а моето пътуване през планините бе лудост, сън. Аз пипнах белега на лявата си длан, белегът, който ме свързваше с Нимю, а той беше почервенял. Толкова години бе стоял бял, а сега бе оживял.

— Трябва да продължим, лорд! — повика ме Олуен. — Напред и напред! И нагоре към облаците.

За мое облекчение тя си взе роклята, намъкна си я върху главата и с подскоци я нахлузи върху стройното си тяло.

— Може да е студено сред облаците, лорд — обясни ми тя, и пак затанцува. Аз хвърлих последен пълен със завист поглед на овчаря и кучето му и последвах танцуващата Олуен по една тясна пътека, която се виеше между високи скали.

Следобед седнахме да починем. Спряхме в една долина със стръмни склонове, където растеше ясен, самодивско дърво и чинар, а на дъното на долината чернееше потрепващата на вятъра вода на дълго и тясно езеро. Облегнах се на една скала и трябва да съм заспал за малко, защото като се събудих Олуен отново беше гола, но този път плуваше в студената черна вода. Излезе от езерото разтреперана, изтри се с наметалото си и навлече отново роклята.

— Нимю ми каза, че ако легнеш с мен, Сийнуин ще умре.

— Тогава защо поиска да легна с теб? — попитах аз грубо.

— За да видя дали обичаш твоята Сийнуин, разбира се.

— Обичам я.

— Тогава ще можеш да я спасиш — щастливо каза Олуен.

— Как я прокле Нимю? — попитах аз.

— С проклятието на огъня, и с проклятието на водата, и с проклятието на трънката — отвърна Олуен, после клекна в краката ми и се вгледа право в очите ми, — и с тъмното проклятие на Отвъдното тяло — добави тя злокобно.

— Защо? — попитах аз гневно, не ме интересуваха всички тези подробности за проклетите заклинания, в безпомощен гняв се чудех защо изобщо бе необходимо да се правят заклинания срещу моята Сийнуин.

— А защо не? — засмя се Олуен, уви влажното си наметало около раменете си и тръгна отново. — Хайде, лорд! Гладен ли си?

— Да.

— Ще ядем. Ще ядем, ще спим и ще говорим — тя пак танцуваше с малки нежни стъпки на босите си крака по каменистата пътека. Забелязах, че стъпалата й кървят, но тя сякаш не усещаше. — Вървим назад — каза ми тя.

— Какво

Тя се обърна и заподскача заднишком с лице към мен.

— Назад във времето, лорд. Ще развием макарата на годините. Вчерашните години отлитат покрай нас, но толкова бързо, че не можеш да различиш нито нощите, нито дните им. Ти още не си роден, родителите ти не са родени, и се връщаме още по-назад, и още, до времето когато още не е имало крале. Ето, там отиваме, лорд. Към времето преди кралете.

— Краката ти кървят — казах аз.

— Ще им мине — и тя се завъртя и продължи да подскача по пътеката. — Ела! — повика ме тя. — Ела във времето преди кралете!

— Мерлин чака ли ме там? — попитах аз.

Това име накара Олуен да спре. Обърна се и намръщено ме погледна.

— Веднъж спах с Мерлин — каза тя след малко. — Често! — добави тя в изблик на откровеност. Това не ме изненада. Той си беше стар пръч.

— Чака ли ни?

— Той е в сърцето на времето преди кралете — сериозно каза Олуен. — В самото му сърце, лорд. Мерлин е студът в бялата скреж, водата в дъжда, пламъкът на слънцето, дъхът на вятъра. А сега да вървим — дръпна ме тя за ръкава с внезапна настойчивост, — не можем да говорим сега.

— Мерлин затворник ли е? — попитах аз, но Олуен не отговори. Тя се затича по пътеката пред мен и нетърпеливо зачака да я настигна, и щом приближих, тя пак хукна напред. С лекота се изкачваше по стръмните пътеки, а аз се задъхвах след нея и през цялото време навлизахме все по-навътре и по-навътре в планината. Според мен вече бяхме напуснали Силурия и се намирахме в Поуис, но в онази част на тази нещастна страна, където не достигаше управлението на младия Пердел. Това бе земя без закон, убежище на разбойници, но Олуен безгрижно подскачаше през опасностите на тази страна.

Падна нощта. От запад се носеха облаци и скоро потънахме в пълен мрак. Оглеждах се и нищо не виждах. Нямаше светлини, нито далечен отблясък от огън дори. Сигурно точно така е изглеждал остров Британия, когато Бел за първи път го е видял и е донесъл тук живот и светлина.

Олуен ме хвана за ръката.

— Ела, лорд.

— Нищо не се вижда! — възроптах аз.

— Аз всичко виждам — увери ме тя, — повярвай ми, лорд.

И тя ме поведе напред, като понякога ме предупреждаваше за препятствията по пътя.

— Тук трябва да преминем един поток, лорд. Стъпвай внимателно.

Усещах само, че пътеката ни върви стръмно нагоре, но накъде? Минахме през някаква глинеста почва, а ръката на Олуен здраво ме държеше. По едно време като че ли вървяхме по билото на висок връх, където вятърът свиреше в ушите ми, а Олуен пя странна песничка за елфи.

— По тия възвишения все още има елфи — каза ми тя след края на песента. — Из цяла Британия са избити, но тук не. Виждала съм ги. Те ме научиха да танцувам.

— Добре са те научили — казах аз, без изобщо да вярвам на приказките й, но в същото време усещах странно спокойствие от допира на топлата й ръка.

— Наметалата им са от есенни паяжини — каза тя.

— Не танцуват ли голи? — подразних я аз.

— Че какво могат да скрият наметала от есенни паяжини, лорд — отвърна тя с упрек в гласа, — но защо трябва да крием красивото?

— Спиш ли с елфи?

— Един ден и това ще стане. Но засега не. Ще спя във времето след кралете. С тях и със златни мъже. Но преди това ще трябва да легна с още един солен мъж. Корем до корем с друго изсъхнало нещо от сърцевината на Свещения съд.

Тя се засмя и дръпна ръката ми. Оставихме билото зад нас и се заизкачвахме по полегатия тревист склон на друг по-висок хребет. Там, за първи път откакто луната се бе скрила зад облаците, видях светлина.

Далеч отвъд една тъмна котловина имаше друго възвишение, а в него изглежда имаше още една долина, дълбока и пълна с огнена светлина, а склоновете й ярко сияеха в черния мрак. Стоях и несъзнателно продължавах да държа ръката на Олуен, а тя се засмя доволно, като видя с каква изненада зяпах внезапно появилата се светлина.

— Това е земята преди кралете, лорд — каза ми тя. — Там ще намерите приятели и храна.

Пуснах ръката й.

— Кой приятел би проклел така Сийнуин?

Олуен отново ме хвана за ръка.

— Хайде, лорд, вече сме близо — каза тя и ме поведе надолу по склона, като се опитваше да ме накара да тичам, но аз не исках. Вървях бавно, защото си спомних какво ми бе казал Талиезин сред вълшебната мъгла, която бе предизвикал на Каер Кадарн; че Мерлин му бе заповядал да ме спаси, но аз може и да не му благодаря за това, и докато се приближавах към огнената паст, все повече се страхувах, че скоро ще разбера какво е имал Мерлин пред вид. Олуен ме дразнеше, подиграваше се на страховете ми, а очите й искряха, отразили огненото сияние. Аз обаче продължавах да вървя с натежало сърце. На входа на долината стояха на пост копиеносци. Изглеждаха свирепи, омотани в кожи, копията им бяха с груби дръжки и грубо изработени върхове. Не издадоха и звук когато минахме край тях, макар че Олуен весело ги поздрави, после ме поведе надолу по пътеката към димящото сърце на долината. Там долу се виждаше дълго тясно езеро, цялото обградено от огньове, а до тях имаше малки колиби, сгушени сред ниски горички от разкривени дървета. Цяла войска хора имаше там — виждаха се поне двеста огъня.

— Хайде, лорд — каза Олуен и ме помъкна отново надолу. — Това е миналото и това е бъдещето. Тук се срещат всички времена.

Това, казах си аз, е долина сред планините на Поуис. Скришно място, където отчаяният би могъл да намери убежище. Никаква среща на времената, убеждавах сам себе си аз, но въпреки това мрачни предчувствия изпълниха със страх сърцето ми, докато Олуен ме водеше към колибите край езерото, където лагеруваше войската. Мислех, че хората там спят, защото бе късна нощ, но около нас се струпа цяла тълпа от мъже и жени да ни гледа. Странни същества бяха тези хора. Някои се смееха без причина, други ломотеха безсмислици, трети потрепваха. Видях разкривени лица, слепи очи, заешки устни, сплетени коси, извити крайници.

— Кои са тези? — попитах Олуен.

— Войската на лудите, лорд — каза тя.

Плюх срещу езерото да прогоня злото. Не всички бяха луди или сакати сред тези нещастници. Някои бяха копиеносци, сред които имаше и малцина с щитове, покрити с човешка кожа, почерняла от намазаната върху нея кръв — щитовете на Диурнач, разгромените Кървави щитове. Други носеха поуиския орел на щитовете си, а един дори беше с лисицата на Силурия — знак, който не бе участвал в битка от времето на Гундлеус. Тези мъже, точно както и войската на Мордред, бяха отрепките на Британия: победени мъже, безимотни мъже, мъже, които нямаше какво да губят, а можеха всичко да спечелят. Долината ми напомняше за Острова на мъртвите, където Думнония изпращаше опасно лудите и където веднъж отидох, за да спася Нимю. Тези хора имаха същия див поглед и създаваха същото тревожно чувство, че всеки миг могат да скочат и да ти издерат лицето без причина.

— Как ги храните? — попитах аз.

— Войниците носят храна — обясни Олуен, — истинските войници. Ядем много овче. Аз обичам овче. Ето, пристигнахме, лорд. Край на пътуването!

И след тези щастливи думи тя пусна ръката ми и заподскача пред мен. Бяхме стигнали до края на езерото и сега пред мен имаше горичка от високи дървета, които растяха край висока скала.

Дузина огньове горяха под дърветата и аз видях, че стволовете на дърветата образуват две редици и от това горичката приличаше на огромна зала за угощения, а в далечния край на залата се виждаха два големи сиви камъка, подобни на високите скални отломъци, издигани от древните хора, макар да не знаех дали тези бяха древни камъни или бяха поставени наскоро.

И там, между двата камъка, ни чакаше Нимю, седнала на масивен дървен стол, стиснала черния жезъл на Мерлин. Олуен изтича при нея, хвърли се в краката й, прегърна ги и положи глава на коленете й.

— Доведох го, лейди! — каза тя.

— Легна ли с теб? — попита Нимю. Говореше на Олуен, но не откъсваше поглед от мен. Върху всеки от двата камъка имаше по един череп, дебело покрит със стопен восък.

— Не, лейди — каза Олуен.

— Ти покани ли го? — окото на Нимю продължаваше да ме гледа.

— Да, лейди.

— Ти показа ли му се?

— Цял ден му се показвах, лейди.

— Добро момиче — каза Нимю и потупа Олуен по косата, почти си представих как момичето мъркаше, легнало доволно в краката й. Нимю продължаваше да ме гледа, и аз не откъсвах поглед от нея, докато минавах покрай тези високи огрени от огнената светлина дървесни стволове.

Нимю изглеждаше така както изглеждаше, когато бяха отишъл да я взема от Острова на Мъртвите — като че ли от години не се беше мила или ресала, или правила каквото и да е за себе си. Върху празната й очна ябълка нямаше превръзка, нито изкуствено око — само един сбръчкан, съсухрен белег на измършавялото й лице. Кожата й бе покрита с дебел слой мръсотия, косата й б мазна и сплъстена и стигаше до кръста й. Някога тази коса беше черна, но сега бе бяла като кост, останал бе само един черен кичур. Бялата й роба бе мръсна, но върху нея бе облякла безформено палто, твърде голямо за нея, и аз изведнъж осъзнах, че това е палтото на Падарн, едно от Съкровищата на Британия, а на лявата си ръка бе сложила простия железен Пръстен на Елюнед. Ноктите й бяха дълги, а зъбите, колкото й бяха останали, бяха черни. Изглеждаше много по-стара, или пък просто мръсотията подчертаваше мрачните черти на лицето й. Тя никога не е била красавица, поне това, което светът разбира под красавица, но лицето й бе озарено от интелигентност, именно това я правеше привлекателна, но сега изглеждаше отблъскваща, а енергичното й някога лице бе мрачно, макар че по него пробяга някаква сянка от усмивка, когато тя вдигна към мен лявата си ръка. Показваше ми белега си, същият белег, които имах и аз на лявата си ръка. Вдигнах в отговор моят собствена длан и тя кимна доволна.

— Ти дойде, Дерфел.

— Нима имах избор? — попитах аз мрачно. После посочих белега на ръката си. — Това не ме ли обвързва достатъчно с теб? Защо трябваше да нападаш Сийнуин, за да ме доведеш тук, щом като имаш това — потупах аз белега.

— Защото нямаше да дойдеш — каза Нимю. Нейните луди същества се струпаха около трона й като придворни, други подклаждаха огньовете, а един душеше глезените ми като куче. — Ти никога не си вярвал — обвини ме Нимю. — Молиш се на Боговете, но не вярваш в тях. Никой вече не вярва както трябва, с изключение на нас — и Нимю махна с откраднатия жезъл, обгръщайки с него полуслепите, сакатите и лудите, които я зяпаха с обожание. — Ние вярваме, Дерфел.

— И аз вярвам — отговорих аз.

— Не! — изпищя Нимю и някой от съществата под дърветата също изпищяха ужасени. Тя насочи жезъла срещу мен. — Ти беше с Артур, когато той взе Гуидър от огньовете.

— Нима очакваше Артур да седи и да гледа как убивате сина му?

— Очаквах, глупако, да видя как Бел слиза от небето и въздухът свисти и гърми край него, а звездите се пръскат като листа при буря! Това очаквах! Това заслужавах!

Тя отпусна глава назад и изпищя срещу облаците. Всички луди завиха с нея. Само Сребърната Олуен мълчеше. Погледна ме с полуусмивка, като че ли ми казваше, че само тя и аз бяхме нормални в това убежище на луди.

— Това исках! — викна срещу мен Нимю сред какофонията от виещи гласове. — И ще го постигна — добави тя и стана, освободи се от прегръдката на Олуен и ми направи знак с жезъла да се приближа. — Ела.

Последвах я между двата изправени камъни по пътека, която водеше в една пещера в скалата. Не беше дълбока пещера, в нея имаше място само колкото да легне по гръб гол човек, и отначало ми се стори, че виждам гол мъж да лежи в сенките на пещерата. Олуен застана до мен и се опитваше да ми хване ръката, но аз я отблъснах, а през това време лудите ме притиснаха отвсякъде, мъчейки се да видят какво лежи на каменния под.

Малък огън блещукаше в пещерата, и на мъждивата му светлина видях, че това не беше мъж, легнал на скалата, а глинена фигура на жена в естествен ръст с грубо оформени гърди, разтворени крака и някакво елементарно лице. Нимю наведе глава да влезе в пещерата и клекна край главата на глинената фигура.

— Ето твоята жена, Дерфел Кадарн — каза тя.

Олуен се засмя и вдигна очи с усмивка към мен.

— Жена ти, лорд! — поясни тя, в случай че не съм разбрал.

Аз се вгледах в гротескната глинена фигура, после в Нимю.

— Моята жена ли?

— Това е Отвъдното тяло на Сийнуин, глупако! — каза Нимю, — а аз съм нейната гибел.

В дъното на пещерата имаше изпокъсана кошница — Кошницата на Гаранхир, и тя бе от Съкровищата на Британия. Нимю извади от нея букетче изсъхнали горски плодове. Наведе се притисна една боровинка в непечената глина, от която бе направено женското тяло. — Нова рана, Дерфел! — каза тя, и аз видях, че по глинената повърхност имаше и други боровинки. — И още една, и още една! — Тя се смееше, докато вкарваше боровинките в червената глина. — Да й причиним ли болка, Дерфел? Да я накараме ли да пищи?

Като каза това, тя извади груб нож от колана си, Ножа на Лауфродед, и заби очуканото му острие в глинената глава на жената. — О, сега тя пищи! — каза ми Нимю — Опитват се да я задържат на леглото, но болката е толкова силна, толкова силна!

Тя завъртя острието в глината и аз внезапно побеснях. Наведох се и нахлух в пещерата. Нимю веднага пусна ножа и насочи два пръста към глинените очи.

— Да я ослепя ли, Дерфел? — изсъска тя срещу мен. — Това ли искаш?

— Защо правиш това?

Тя хвана Ножа на Лауфродед, забит в измъчения глинен череп.

— Да я оставя ли да поспи — изграчи тя, — или може би не?

Лудият й смях изпълни пещерата, тя грабна желязна лопатка от Кошницата на Гаранхир, загреба живи въглени от димящия огън и ги пръсна по тялото, а аз си представих как Сийнуин се тресе и пищи, гърбът й се извива от внезапната болка. Като видя безсилния ми гняв, Нимю отново се заля от смях.

— Защо го правя ли? — попита тя. — Защото ти ми попречи да убия Гуидър. И защото ти можеш да върнеш Боговете на земята. Ето защо.

Вгледах се в нея.

— А ти си луда — тихо казах аз.

— Ти пък какво знаеш за лудостта? — озъби ми се тя. — Ти и твоето разумче, твоето трогателно разумче. Нима можеш да ме разбереш ти? О, болка! — и тя заби ножа в глинените гърди. — Болка! Болка! — Лудите същества зад мен отново завиха с нея. — Болка! Болка! — екзалтирано повтаряха те, едни пляскаха с ръце, други доволно се смееха.

— Спри! — викнах аз.

Нимю, клекнала над измъчваната фигура, замръзна с вдигнат нож.

— Искаш ли си я обратно, Дерфел?

— Да — едва сдържах сълзите си.

— Тя е най-скъпото ти нещо нали?

— Знаеш, че е така.

— По-скоро би легнал с това — посочи Нимю към грозната глинена фигура, — отколкото с Олуен?

— Не бих спал с никоя друга жена освен със Сийнуин — казах аз.

— Тогава ще ти я върна — каза Нимю и нежно погали челото на глинената фигура. — Аз ще ти върна Сийнуин — обеща Нимю, — но първо ти трябва да ми дадеш онова, което е най-скъпо за мен. Това е цената.

— И какво е най-скъпото за теб? — попитах аз, макар да знаех отговора.

— Трябва да ми донесеш Екскалибур, Дерфел — каза Нимю, — трябва да ми доведеш и Гуидър.

— Защо Гуидър? — попитах аз. — Той не е син на владетел.

— Защото беше обещан на Боговете, а Боговете настояват да получат онова, което им е обещано. Трябва да ми го доведеш преди да се изпълни следващата луна. Ще доведеш Гуидър и ще донесеш меча там, където водите се срещат под Нант Ддуу. Познаваш ли мястото?

— Знам го — мрачно казах аз.

— И ако не ми ги дадеш, Дерфел, тогава, кълна се, страданията на Сийнуин ще се увеличат. Ще посадя червеи в корема й, ще превърна очите й в течност, ще направя така, че кожата й ще започне да се бели, а плътта й ще гние по трошливите й кости, и макар че тя ще се моли за смърт, аз няма да й я изпратя, ще й пращам само болка. Нищо освен болка.

В този миг ми се искаше да убия Нимю. Някога тя бе моя приятелка, а веднъж дори се любихме, но сега бе толкова далеч от мен, потънала в свят, в който духовете бяха реални, а реалните хора — играчки.

— Доведи ми Гуидър и ми донеси Екскалибур — продължи Нимю, единственото й око проблясваше в мрака на пещерата, — и аз ще освободя Сийнуин от Отвъдното й тяло, а теб от клетвата ти към мен и ще ти дам две неща.

Тя се пресегна зад себе си и измъкна някаква дреха. Тръсна я да я разгъне и аз видях, че това беше моето старо наметало, което ми бе откраднато от Иска. Тя зарови в наметалото, намери нещо и го вдигна към мен, стиснала го между палеца и показалеца си. Държеше малкия изчезнал ахат от пръстена на Сийнуин.

— Меч и жертва за приношение — каза тя, — срещу наметало и камък. Ще го направиш ли, Дерфел?

— Да — казах аз, не защото имах намерение наистина да го направя, а защото просто не знаех какво друго да кажа. — Сега ще ме оставиш ли с нея? — попитах аз.

— Не — усмихна се Нимю. — Но ако искаш ще я оставя да си почине тази нощ. Искаш ли? Тогава, Дерфел, тази единствена нощ аз ще й дам отдих. — Нимю издуха пепелта от глината, извади боровинките и измъкна амулетите, забодени по фигурата. — Утре сутрин пак ще ги сложа — каза тя.

— Не!

— Не всичките — обеща тя, — но всеки ден ще ги увеличавам докато чуя, че си дошъл там, където водите се срещат при Нант Ддуу. — Нимю измъкна обгорено парче кост от глинения корем. — А когато получа меча — продължи тя, — моята войска от луди ще накладе такива огньове, че нощта на Самейн ще се превърне в ден. И Гуидър ще се върне при теб, Дерфел. Ще стои в Свещения съд и Боговете ще му върнат живота с целувка. Олуен ще легне с него и той ще тръгне към славата с Екскалибур в ръка. — Нимю взе кана с вода и разля малко по челото на глинената фигура, после нежно погали лъщящата глина. — Сега върви, — каза тя, — твоята Сийнуин ще поспи, а Олуен трябва да ти покаже още нещо. Призори ще си тръгнеш.

Аз се запрепъвах след Олуен, пробивайки се път през хилещата се тълпа от ужасни същества, които се натискаха към пещерата. Танцуващото момиче ме заведе в друга пещера. Вътре видях втора глинена фигура, този път на мъж. Олуен вдигна пръст към нея и се изкикоти.

— Аз ли съм това? — попитах аз, защото видях, че глината бе гладка и без белези, но като се вгледах по-отблизо забелязах, че очите на човешката фигура бяха издълбани.

— Не, лорд — отвърна Олуен, — това не си ти.

Тя се наведе и взе една костена игла, оставена между краката на мъжа.

— Виж — каза Олуен и заби иглата в глиненото стъпало. Някъде зад нас се чу вик, причинен от болка. Олуен се изкикоти. — Пак — каза тя, и забоде иглата в другото стъпало. Гласът отново извика от болка. Олуен се засмя, после ме хвана за ръката. — Ела — каза тя и ме поведе към една цепнатина в стената на пещерата. Коридорът се стесни, после изведнъж като че ли свърши пред нас, защото виждах само неясното сияние на огъня, отразен от висока скала. Но после различих някаква клетка, направена на самия край на тесния пролом. Там растяха два огромни глога, върху стволовете на които бяха заковани кръстосани груби дъски, така че образуваха затворническа клетка. Олуен пусна ръката ми и ме бутна напред.

— Утре ще дойда да те взема, лорд. Там има храна.

Тя се усмихна и избяга.

Най-напред си помислих, че грубата клетка е някакъв подслон и че като се приближа ще намеря вход между дъските, но врата нямаше. Клетката се намираше в самия край на процепа, а обещаната храна чакаше под единия глог. Намерих твърд хляб, сушено овнешко и кана с вода. Седнах, разчупих самуна. Изведнъж нещо помръдна в клетката и аз трепнах разтревожен, когато някакво същество несигурно се заклатушка към мен.

Първо помислих, че е животно, после видях, че е човек и накрая видях, че е Мерлин.

 

— Ще бъда послушен — каза Мерлин, — ще бъда послушен.

Тогава разбрах чия беше втората глинена фигура, защото Мерлин беше сляп. Нямаше очи въобще. Само ужас. — Тръни в стъпалата ми — каза той, — в стъпалата ми.

Строполи се зад решетките и захленчи:

— Ще бъда послушен, обещавам!

Аз клекнах до него.

— Мерлин?

Той потръпна.

— Ще бъда послушен! — отчаяно извика той, а когато проврях ръката си през решетките да погаля мръсната му сплетена коса, той отскочи назад и потрепера.

— Мерлин? — повторих аз.

— Кръв в глината — каза той, — трябва да сложиш кръв в глината. Хубаво я разбъркай. Най-добре детска кръв, или поне така са ми казвали. Никога не съм го правил, скъпа моя. Танабрус го е правил, знам, и веднъж говорих за това с него. Той беше глупак, разбира се, но знаеше някои евтини номерца. Кръвта на червенокосо дете, каза ми той, и за предпочитане сакато, червенокосо сакато дете. Разбира се, ако бързаш всяко дете ще свърши работа, но най-добре червенокосо и сакато.

— Мерлин — казах аз, — аз съм Дерфел.

Той продължи да бръщолеви и да дава напътствия за най-добрия начин да направиш глинена фигура, така че да може да се праща злото отдалеч. Говореше за кръв и роса, и за необходимостта да размачкваш глината под трясъка на гръмотевици. Не искаше да ме чуе, а когато се изправих и се опитах да махна дъските от дърветата, двама хилещи се копиеносци изникнаха от сенките зад мен. Бяха Кървави щитове, а копията им красноречиво ми казваха да не се опитвам да освободя стария човек. Отново клекнах.

— Мерлин!

Той се приближи на четири крака, подсмърчайки.

— Дерфел, ти ли си?

— Да, лорд.

Той протегна ръка слепешком към мен, аз му подадох ръката си и той здраво се вкопчи в нея. После все още стискайки ръката ми, се отпусна тежко и седна на земята.

— Аз съм луд, знаеш ли? — каза той с разумен глас.

— Не, лорд.

— Наказаха ме.

— За нищо, лорд.

— Дерфел? Наистина ли си ти?

— Аз съм, лорд. Искате ли храна?

— Имам много неща да ти казвам, Дерфел.

— Надявам се, лорд — казах аз, но той сякаш не беше господар на разума си, и следващите няколко мига отново заприказва за глината, после за заклинанията, и после пак забрави кой съм, защото ме нарече Артур, после дълго мълча.

— Дерфел? — накрая попита пак.

— Да, лорд.

— Нищо не трябва да бъде написано, разбираш ли?

— Толкова пъти сте ми го казвали, лорд?

— Всички наши знания трябва да се помнят. Каледин позволил всичко да се запише, и точно тогава Боговете започнали да се отдалечават. Но всичко е в главата ми. И тя го взе. Всичко взе. Или почти всичко — прошепна той последните три думи.

— Нимю ли? — попитах аз, и той така ужасно стисна ръката ми, като споменах името й, после пак се умълча.

— Тя ли те ослепи? — мрачно попитах аз.

— Съвсем очевидно! Абсурдно е да има друго обяснение — каза той, после пусна ръката ми и се опита да оправи брадата и косата си. Тонзурата му беше изчезнала под пласт сплъстена коса и мръсотия, брадата му беше сплетена и пълна с листа, а бялата му дреха бе цялата в кал.

— Сега тя е друид — каза той с почуда в гласа.

— Мислех, че жените не могат да бъдат друиди.

— Не ставай смешен, Дерфел. Това че никога не е имало жени друиди, не значи че те не могат да стават друиди! Всеки може да бъде друид! Трябва само да запомниш шестстотин осемдесет и четирите проклятия на Бели Маур и двеста шейсет и деветте заклинания на Ло и да носиш в главата си хиляда други полезни неща, а Нимю, трябва да призная, бе отлична ученичка.

— Но защо трябваше да те ослепява?

— Ние имаме едно око между нас. Едно око и един разум.

Мерлин замълча.

— Разкажи ми за глинената фигура, лорд — казах аз.

— Не! — ужасен извика той и се дръпна от мен. — Тя ми каза да не ти казвам — добави той с дрезгав шепот.

— Как да я разруша?

Той се засмя.

— Ти ли, Дерфел? Ти ли ще се бориш с моята магия?

— Кажи ми как! — настоях аз.

Той отново дойде до решетките, завъртя празните си очни ябълки наляво и надясно, сякаш проверяваше дали някой враг не ни подслушва.

— Седем пъти и три — каза той, — сънувах на Карн Игли.

Пак се бе върнал в лудостта, и през цялата нощ щом се опитах да измъкна от него тайните на болестта на Сийнуин, той изпадаше в това състояние. Започваше да бръщолеви за сънища, за житеното момиче, което любил край водите на Клеруен или за кучетата на Тригуилт, които беше убеден, че го преследват.

— Затова съм зад тия решетки, Дерфел — каза той, удряйки по дъските, — за да не могат кучетата да ме стигнат, а и очи нямам, за да не могат да ме виждат. Кучетата не могат да ти видят, нали знаеш, ако нямаш очи. Трябва да запомниш това.

— Нимю ще върне ли Боговете? — попитах го по едно време.

— Точно за това тя отнеме моя разум, Дерфел — отвърна Мерлин.

— Ще успее ли?

— Добър въпрос! Отличен въпрос! Въпрос, който непрекъснато си задавам. Той седна и обгърна кокалестите си колене. — На мен не ми достигна куражът, нали? Предадох сам себе си. Но Нимю няма. Тя ще стигне до горчивия край, Дерфел.

— Но ще успее ли?

— Бих искал да си имам котка — каза той след малко. — Наистина ми липсват.

— Кажи ми за призоваването.

— Вече знаеш за него! — възмутено каза той. — Нимю ще намери Екскалибур, ще докара горкия Гуидър, и ритуалите ще бъдат изпълнени както трябва. Тук в планината. Но ще дойдат ли Боговете? Това е въпросът, нали? Ти почиташ Митра, нали?

— Да, лорд.

— И какво знаеш за Митра?

— Бог на войниците, роден в пещера. Той е Богът на слънцето.

Мерлин се изсмя.

— Толкова малко знаеш! Той е Богът на клетвите. Знаеш ли това? А знаеш ли степените на митраизма? Колко степени имате?

Аз се поколебах, защото нямах желание да разкривам тайните на мистериите.

— Не ставай смешен, Дерфел! — каза Мерлин, и в гласа му нямаше и следа от лудост. — Колко? Две? Три?

— Две, лорд.

— Значи сте забравили останалите пет! Какви са вашите две?

— Войник и Баща.

— Miles и Pater трябва да се наричат. А някога имаше и Leo, Corax, Perses, и Heliodromus. Колко малко знаете за вашия нещастен Бог, но тогава вашият култ към него е само едно подобие на култ. Изкачвате ли се по стълбата със седемте стъпала?

— Не, лорд.

— Пиете ли виното и хляба?

— Това го правят християните, лорд — запротестирах аз.

— Християните! Какви малоумниците сте вие! Майката на Митра била девица, пастири и мъдреци дошли да видят нейното новородено дете, а самият Митра като пораснал станал лечител и учител. Имал дванадесет ученици, а в навечерието на смъртта си, той им дал прощална вечеря с хляб и вино. Бил погребан в скална гробница и възкръснал и направил това много преди християните да приковат своя Бог към някакво дърво. Вие оставихте християните да откраднат дрехите на вашия Бог, Дерфел!

Аз зяпах с отворена уста.

— Това вярно ли е? — попитах го аз с недоверие.

— Вярно е, Дерфел — каза Мерлин и вдигна обезобразеното си лице към решетките. — Ти почиташ една сянка на Бог. Самият Бог си отива, както си отиват и нашите Богове. Всички си отиват, Дерфел, отиват в небитието. Погледни! — вдигна той пръст към облачното небе. — Боговете идват и си отиват, Дерфел, и аз вече не знам дали могат да ни чуват и виждат. Те минават, седнали на голямото небесно колело, и сега е ред на християнския Бог да господства, и Той ще господства известно време, но и него ще го понесе колелото в небитието и човечеството още веднъж ще затрепери в тъмното и ще потърси нови Богове. И ще ги намери, защото Боговете идват и си отиват, Дерфел, идват и си отиват.

— Нимю ще завърти колелото обратно, така ли?

— Може би — тъжно отговори Мерлин, — и бих искал да стане така, Дерфел. Бих искал отново да имам очи, отново да съм млад и щастлив. — Той облегна чело на решетките. — Няма да ти помогна да разрушиш магията — тихо каза той, толкова тихо, че почти не го чух. — Аз обичам Сийнуин, но ако Сийнуин трябва да страда заради Боговете, тогава значи страданието й е благородно.

— Лорд — започнах с умолителен глас.

— Не! — викна той толкова силно, че разлая кучетата в селото зад нас. — Не — повтори по-тихо. — Веднъж се провалих и няма да се проваля пак, защото какво получих за това че се провалих? Страдание! Но ако Нимю успее да изпълни ритуалите, ще сложи край на всичките ни страдания. Скоро всичко ще свърши. Боговете ще се завърнат, Сийнуин ще танцува и аз ще виждам.

Той поспа малко, аз също, но по едно време Мерлин ме събуди, протягайки костеливата си ръка през решетките, за да ме сграбчи за рамото.

— Спят ли стражите?

— Така мисля, лорд.

— Тогава потърси сребърната мъгла — прошепна ми той.

Помислих, че това е поредният пристъп на лудост и объркан запитах:

— Лорд?

— Понякога си мисля — каза той и гласът му беше съвсем нормален, — че има твърде много магия останала на земята. Избледнява, както избледняват Боговете. Но аз не дадох всичко на Нимю, Дерфел. Тя си мисли, че е измъкнала всичко от мен, но аз запазих за себе си едно последно заклинание. И го направих за теб и за Артур, защото вас обичам повече от всички. Ако Нимю не успее, Дерфел, потърси Кадуг. Помниш ли Кадуг?

Кадуг беше лодкарят, който ни спаси от Инис Трийбс преди толкова години, и после бе доставял пидоките на Мерлин.

— Помня го Кадуг.

— Сега живее в Камлан — прошепна Мерлин. — Потърси го, Дерфел, и потърси сребърната мъгла. Запомни това. Ако Нимю не успее и настъпи ужас, тогава отведи Артур в Камлан, намери Кадуг и потърси сребърната мъгла. Това е последното заклинание. Моят последен подарък за онези, които са ми били приятели. — Пръстите му стиснаха рамото ми. — Обещай, че ще я потърсиш!

— Обещавам, лорд.

Това като че ли го успокои. Той поседя малко, без да пуска рамото ми, после въздъхна.

— Иска ми се да можех да дойда с вас. Но не мога.

— Можеш, лорд.

— Не ставай смешен, Дерфел. Трябва да остана тук и Нимю ще ме използва още един, последен, път. Може да съм стар, сляп, полулуд и почти умрял, но в мен все още има сила. И тя я иска. — Мерлин издаде ужасно стенание. — Не мога дори да плача вече, а понякога единственото, което ми се иска да правя, е да плача. Но в сребърната мъгла, Дерфел, в сребърната мъгла, няма да намериш нито плач, нито време, само радост.

Той отново заспа, а когато се събуди вече зазоряваше и Олуен дойде да ме вземе. Погалих косата на Мерлин, но той отново бе изпаднал в лудост. Лаеше като куче, и това разсмя Олуен. Искаше ми се да му дам нещо, нещо малко, което да му носи утеха, но нямах нищо. Така че просто си тръгнах и взех със себе си неговия последен подарък, макар и да не можах да разбера какъв беше той — последното заклинание.

 

Олуен не ме върна по същия път, по който ме беше довела в лагера на Нимю, а ме поведе надолу по стръмен хребет, после в някаква тъмна гора, където между скали ромолеше поток. Бе започнало да вали и пътеката ставаше хлъзгава, но Олуен продължаваше да танцува пред мен, покрита с влажното си наметало.

— Обичам дъжда! — викна тя веднъж.

— Мислех, че обичаш слънцето — мрачно казах аз.

— Обичам и двете, лорд.

Тя беше весела както обикновено, но аз почти не слушах какво ми говори. Мислех за Сийнуин, за Мерлин, за Гуидър и за Екскалибур. Мислех, че съм в капан, а не виждах как да се измъкна от него. Трябваше ли да избирам между Сийнуин и Гуидър? Олуен изглежда се досети за какво мисля, защото дойде и плъзна ръка в моята.

— Скоро ще свършат всичките ти тревоги, лорд — успокои ме тя. Аз дръпнах ръката си.

— Те едва сега започват — мрачно казах аз.

— Но Гуидър няма да остане мъртъв! — опита се да ме окуражи Олуен. — Той ще легне в Свещения съд, а Свещения съд дава живот.

Тя искрено вярваше в това, но аз не. Все още вярвах в Боговете, но вече не вярвах, че можем да ги накараме да правят каквото ние искаме. Артур беше прав, помислих си аз. Трябва да разчитаме на себе си, а не на Боговете. Те си имат свои собствени забавления, и трябва да сме благодарни, ако не са решили да си играят с нас.

Олуен спря край едно езеро под дърветата.

— Тук има бобри — каза тя, загледана във водата, аз не отговорих. Тя вдигна очи към мен и се усмихна. — Ако вървиш надолу по потока, лорд, ще стигнеш до една пътека. Тръгни по нея и тя ще те изведе от планината. Ще стигнеш до по-голям път.

Тръгнах по пътеката, после по пътя и скоро излязох близо до старата римска крепост Цикуциум, където сега живееха няколко наплашени семейства. Мъжете ме видяха и излязоха пред счупената порта на укреплението с копия и кучета, но аз прецапах поточето и се запрепъвах нагоре по хълма и те видяха, че идвам с мир, без оръжие и очевидно не бях разузнавач на грабителска войска. Тогава мъжете започнаха да подвикват по мен. От дете не помня да съм бил толкова дълго без меч. Без меч мъжът се чувства сякаш е гол.

Вървях два дни докато стигна до дома; два дни мрачни размисли и никакъв отговор. Гуидър пръв ме видя да идвам по главната улица на Иска и се спусна да ме посрещне.

— Тя е по-добре от преди, лорд — викна той.

— Но положението й се влошава отново — казах аз. Той се поколеба.

— Да. Но преди две нощи помислихме, че вече оздравява.

Гуидър ме погледна тревожно, обезпокоен от мрачното ми изражение.

— И оттогава с всеки изминат ден тя отново става все по-зле.

— Все пак трябва да има някаква надежда — опита се да ме окуражи Гуидър.

— Може би — казах аз, макар да не виждах никаква надежда. Отидох при Сийнуин. Тя ме позна и се опита да се усмихне, но болката отново нарастваше вътре в нея и усмивката се превърна с предсмъртна гримаса. Косата й отново бе започнала да расте, но бе съвсем бяла. Наведох се над нея, както си бях мръсен, и я целунах по челото.

Преоблякох се, измих се и се избръснах, закачих Хюелбейн на кръста си и отидох при Артур. Разказах му всичко, което ми беше казала Нимю, но Артур нямаше отговор, или поне нямаше отговор, който да сподели с мен. Не можеше да ми каже в лицето, че няма да предаде Гуидър доброволно, защото с това обричаше Сийнуин. Безизходицата го ядоса.

— Наслушах се на тези глупости, Дерфел.

— Глупост, която довежда Сийнуин до агония, господарю — упрекнах го аз.

— Тогава значи трябва да я излекуваме — каза той, но съвестта му го накара да замълчи. Намръщи се. — Ти вярваш ли, че Гуидър ще оживее отново ако го поставят в Свещения съд?

Помислих малко. И не можах да го излъжа.

— Не, господарю.

— Нито пък аз — призна той и прати да извикат Гуинивиър. Единственото, което тя можа да измисли бе да ни предложим да говорим с Талиезин.

Талиезин изслуша разказа ми.

— Избройте пак проклятията, лорд — помоли той след като свърших.

— Проклятието на огъня, проклятието на водата, проклятието на трънката и тъмното проклятие на Отвъдното тяло.

Той трепна, когато чу последното проклятие.

— Първите три мога да премахна, но последното… Не познавам никой, който може да го премахне.

— Защо? — рязко попита Гуинивиър. Талиезин вдигна рамене.

— Това е по-висшето познание, лейди. Друидът се учи и след като завърши обучението си, усвоява нови тайнства. А аз не съм минал по този път. Подозирам, че в Британия само Мерлин е минал по него. Отвъдното тяло е велика магия и за да й се противопоставим ни трябва също толкова велика магия. Уви, аз не разполагам с такова оръжие.

Аз зареях поглед в дъждовните облаци над покривите на Иска.

— Ако отрежа главата на Сийнуин, господарю, ще отсечеш ли моята в следващия миг?

— Не — отвърна Артур с отвращение.

— Господарю! — умолително го погледнах аз.

— Не! — разгневи се той. Беше засегнат от разговорите за магии. Той искаше да живее в свят, където управлява разума, а не магията, но неговият разум не можеше да ни помогне сега.

Тогава Гуинивиър тихо предложи:

— Моргана.

— Какво Моргана? — попита Артур.

— Тя беше жрица на Мерлин преди Нимю — каза Гуинивиър. — Ако някой знае магиите на Мерлин, това е Моргана.

И така повикаха Моргана. Тя влезе, накуцвайки в двора, и както винаги изпълни въздуха около себе си с напрежение и гняв. Златната й маска проблясваше, докато тя ни оглеждаше един по един. Като не видя нито един християнин сред нас, вдигна ръка и направи кръстния знак. Артур й донесе стол, но тя отказа да седне, с което искаше да ни каже, че няма да си губи дълго времето с нас. Откакто съпругът й замина за Гуент тя се бе заела с едно християнско светилище в северната част на Иска. Болни отиваха там да умрат и тя ги хранеше, грижеше се за тях и се молеше за тях. Хората и до днес наричат нейния съпруг светец, но аз мисля, че нея самият Бог я нарича светица.

Артур й разказа всичко и Моргана пъшкаше през цялото време, но когато Артур спомена за проклятието на Отвъдното тяло тя се прекръсти, после плю през отвора на маската си.

— И какво искате от мен? — войнствено запита тя.

— Можеш ли да се противопоставиш на проклятието? — попита Гуинивиър.

— Молитвата може да му се противопостави! — заяви Моргана.

— Но ти се моли вече — викна Артур ядосано, — и епископ Емрис се моли. Всички християни в Иска се молиха, а Сийнуин продължава да лежи болна.

— Защото е езичница — настоя Моргана. — Защо трябва Бог да хвърля милосърдието си на вятъра заради езичници, като си има Свое стадо, за което да се грижи?

— Ти не отговори на въпроса ми — намеси се Гуинивиър с леден глас. Двете с Моргана се мразеха, но заради Артур се отнасяха със студена учтивост помежду си.

Моргана помълча малко, после рязко кимна.

— Проклятието може да се премахне, ако вярва човек в тия суеверия.

— Аз вярвам — казах аз.

— Но дори мисълта за тези неща е грях! — викна Моргана и се прекръсти.

— Сигурен съм, че твоят Бог ще ти прости — уверих я аз.

— Какво знаеш ти за моя Бог, Дерфел? — мрачно запита тя.

— Знам, лейди — отвърнах аз като се опитвах да си спомня всичко, което Галахад ми бе разправял през изминалите години, — твоят Бог е любящ Бог, който прощава, Бог, който е изпратил Собствения си син на земята, за да не страдат други. — Замълчах, но понеже Моргана не отговори, продължих, — Знам също — тихо добавих аз, — че Нимю твори велико зло в сърцето на планината.

Името на Нимю изглежда накара Моргана да вземе окончателното решение, защото тя не беше простила на младата жена, задето й бе заела мястото като главна жрица на Мерлин.

— Глинена ли е фигурата? — попита ме тя, — Направена с детска кръв, роса и оформена под тътена на гръмотевица?

— Точно така — казах аз.

Тя потръпна, разпери ръце и безмълвно се помоли. Ние мълчахме. Молитвата й продължи дълго, а може би тя се надяваше, че ще я оставим на мира, но след като никой от нас не си тръгна, накрая Моргана отпусна ръце и отново се обърна към нас.

— Какви амулети използва оная вещица?

— Боровинки, костени пръчици, живи въглени.

— Не, глупако! Какви амулети? Как стига до Сийнуин?

— Откраднала е камъка от един пръстен на Сийнуин и едно от моите наметала.

— А! — каза тя заинтригувана въпреки отвращението си към езическите суеверия. — Защо едно от твоите наметала?

— Не знам.

— Много просто, глупако — озъби се тя, — злото изтича чрез теб!

— Чрез мен?

— Какво разбираш ти? — озъби се пак тя. — Разбира се, че изтича през теб. Ти беше близък с Нимю, нали?

— Да — казах аз и се изчервих.

— И какъв знак ви свързва? — попита тя. — Амулет ли ти даде? Парче от кост? Някакъв езически боклук, който да увесиш на врата си?

— Даде ми това — казах аз и й показах белега на лявата си ръка.

Моргана погледна към белега и потръпна. Нищо не каза.

— Махни проклятието, Моргана — помоли я Артур. Моргана продължи да мълчи.

— Забранено е да се занимава човек с магьосничество. Светото писание ни казва, че не трябва да търпим вещици сред нас.

— Тогава кажете на мен как се прави — помоли Талиезин.

— Ти? — викна Моргана. — Ти? Да не мислиш, че ти можеш да премахнеш магия на Мерлин? Щом трябва да се направи, поне да го направим като хората.

— Ти ли? — попита Артур и Моргана изстена. Единствената й здрава ръка направи кръстния знак и тя разтърси глава, като че ли не можеше да говори. Артур се намръщи. — Какво има — попита той, — какво искат Боговете от нас?

— Душите ви! — викна Моргана.

— Искаш да стана християнин ли? — попитах аз.

Златната маска с инкрустирания в нея кръст се вдигна към мен.

— Да — просто каза Моргана.

— Добре — отвърнах аз. Тя вдигна ръка към мен.

— Ще се покръстиш ли, Дерфел?

— Да, лейди.

— И ще се закълнеш да се подчиняваш на моя съпруг.

Това ме спря. Аз вперих поглед в нея.

— На Сенсъм ли? — тихо попитах аз.

— Той е епископ! — настоя Моргана. — Той е овластен от Бог! Ще се закълнеш да му се подчиняваш, ще се съгласиш да се покръстиш и само тогава ще махна проклятието.

Артур се вгледа в мен. Няколко мига не можех да преглътна унижението, което се криеше в искането на Моргана, но после си помислих за Сийнуин и кимнах.

— Добре — казах й аз.

Така Моргана прие риска да си навлече гнева на своя Бог и премахна проклятието.

 

Направи го още същия следобед. Дойде в двора на двореца, облечена в черна роба и без маска, така че всички видяхме ужасното й лице — изкривено от огъня, цялото червено и белязано, посукано и набраздено. Беше бясна на себе си, но решена да изпълни обещанието си и затова се зае за работа. Подкладохме един мангал, подхранвахме го с въглища, а когато огънят го нагря, роби донесоха кошници с грънчарска глина, която Моргана оформи като женско тяло. Замеси я с кръвта на дете, което беше умряло в града същата сутрин, и с росата, която един роб събра от тревата на двора. Нямаше гръмотевици, но Моргана каза, че противозаклинанието нямало нужда от гръмотевици. Тя плю, ужасена от онова, което бе направила — гротескно изображение на жена с огромни гърди, разкрачени крака и разтворен родов канал, а в корема на фигурата Моргана издълба дупка — това било утробата, където щяло да остане злото. Артур, Талиезин и Гуинивиър наблюдаваха като омагьосани как тя оформя глината и после обикаля три пъти около нея. След третата обиколка Моргана спря, вдигна глава към облаците и зави. За миг помислих, че някаква непоносима болка й пречи да продължи и че нейният Бог й заповядва да спре церемонията, но тогава тя обърна разкривеното си лице към мен.

— Сега ми трябва злото — каза тя.

— Какво е то? — попитах аз.

Рязката, която й служеше за уста като че ли се разтегна в усмивка.

— Ръката ти, Дерфел.

— Ръката ми?

Вече съвсем ясно видях, че тази цепка без устни наистина се усмихва.

— Ръката, която те свързва с Нимю — обясни Моргана. — Как мислиш, че тя направлява злото? Трябва да я отрежеш, Дерфел, и да ми я дадеш.

— Да, сигурно — възмути се Артур.

— Ти ме накара да извърша грях! — обърна се Моргана към брат си с писклив глас, — а сега подлагаш под съмнение мъдростта ми, така ли?

— Не, не — побърза да я увери Артур.

— На мен ми е все едно — безгрижно заяви Моргана, — ако Дерфел иска да си запази ръката, така да бъде. Сийнуин да си страда.

— Не — викнах аз, — не.

Изпратихме да повикат Галахад и Кълхуч. После Артур ни заведе и тримата в своята ковачница, където пещта гореше ден и нощ. Аз си свалих любовния пръстен от лявата ръка и го дадох на Моридиг, ковачът на Артур, и го помолих да запои пръстена към дръжката на Хюелбейн. Пръстенът бе от обикновено желязо, воински пръстен, но в него бе инкрустиран кръст от две златни пластинки, които бях откраднал от Свещения съд на Клидно Ейдин — същия пръстен имаше и Сийнуин.

Сложихме дебело парче дърво върху наковалнята. Галахад ме хвана здраво, обгърнал ме с ръце, аз вдигнах ръкава си и положих лявата си ръка върху дървото. Кълхуч стисна предмишницата ми, не за да я държи да не мърда, а за след това.

Артур вдигна Екскалибур.

— Сигурен ли си, Дерфел? — попита той.

— Давай, господарю.

Моридиг гледаше с широко отворени очи как светлото острие докосна покривните греди над наковалнята. Артур замръзна за миг, после нанесе удара със светкавична бързина. За миг не усетих никаква болка, но после Кълхуч сграбчи бликащата кръв китка и я натисна върху горящите въглени в пещта. В този миг болката ме преряза сякаш копие бе минало през мен. Изпищях и после нищо не помня.

По-късно чух, че Моргана взела отсечената ми ръка с фаталния белег и я запечатала в глинената утроба. После с езически напеви стари като времето тя измъкнала кървавата ръка през родовия канал и я хвърлила в мангала.

Ето така станах християнин.