Бърнард Корнуел
Господарят на войната (4)

ЧАСТ ВТОРА
МИНИД БАДЪН

???

стр.130 карта

Второстепенен път към Глевум

Карта, показваща местоположението на Акве Сулис и Минид Бадън

Котловината, Фоският път към Кориниум Минид, Бадън, лагера на Сердик

Римско гробище, Лагера на Аел, път към Глевум, река, река, Акве Сулис, Река

Фоски път

километри

планини

— Кой? — попита Игрейн щом прочете първия лист от последната купчина пергаменти. През изминалите няколко месеца тя бе понаучила малко сакски и много се гордееше със своето постижение, макар че между нас казано, този език е варварски и далеч не е така изтънчен като езика на бритите.

— Кой? — повторих аз въпроса й.

— Коя беше жената, повела Британия към гибел? Нимю, нали?

— Ако ми дадете време да напиша историята, лейди, ще разберете.

— Знаех си, че така ще отговориш. Чудя се защо изобщо попитах.

Тя седна на широкия перваз на моя прозорец, сложи ръка на издутия си корем и наклони глава настрани, като че ли за да чува по-добре. След малко лицето й се оживи от палаво доволство.

— Бебето рита, искаш ли да пипнеш?

Аз потръпнах.

— Не.

— Защо не?

— Никога не съм се интересувал от бебета.

Тя ми се изплези.

— Моето ще го обикнеш, Дерфел.

— Така ли?

— Той ще бъде чудесен!

— Откъде знаете, че ще бъде момче?

— Никое момиче не може да рита толкова силно, значи е момче. Виж! — тя прилепи синята рокля плътно по корема си и се засмя, когато гладката издута повърхност трепна. — Разкажи ми за Арганте — каза тя и пусна роклята си.

— Дребна, тъмнокоса, слаба, хубава.

Игрейн сбърчи нос, очевидно недоволна от това описание.

— Беше ли умна?

Замислих се.

— Тя беше лукава, така че, да, имаше ъкъл, но никога не го бе упражнявала с образование.

При последните думи моята кралица вдигна презрително рамене.

— Толкова ли е важно образованието?

— Според мен да. Аз винаги съм съжалявал, че не съм учил латински.

— Защо? — учуди се Игрейн.

— Защото на този език е писано за толкова много неща от живота на хората, лейди, а едно от предимствата, които образованието ни дава, е познанието за всичко онова, което други народи са знаели, за онова, от което са се страхували, за мечтите и постиженията им. Когато изпаднеш в беда образованието ти идва на помощ, защото ти показва как други са се измъквали от това положение преди теб. То може да обяснява нещата.

— Какво например? — попита Игрейн. Аз вдигнах рамене.

— Помня веднъж Гуинивиър ми каза нещо. Не знаех какво означават думите й, защото бяха на латински, но тя ми ги преведе и те съвсем точно обясняваха поведението на Артур. И досега ги помня.

— Е? Хайде кажи ги.

— Odi at amo, excrucior — изрекох аз бавно непознатите думи.

— И какво значи това?

— Мразя и обичам, от това боли. Някакъв поет го бил написал, забравих му името, но Гуинивиър бе чела стихотворението му и един ден, когато говорехме за Артур, тя цитира тази строфа. Както виждаш, тя го разбираше напълно.

— А Арганте разбираше ли го?

— О, не.

— Тя можеше ли да чете?

— Не съм сигурен. Не помня. Вероятно не.

— Как изглеждаше тя?

— Кожата й бе много бледа, защото отказваше да се показва на слънце. Тя обичаше нощта, при това много. А косата й бе гарваново черна и лъскава, точно като перата на гарвана.

— Ти каза, че била дребна и слаба, нали?

— Много слаба и доста ниска — кимнах аз, — но това, което най-ярко си спомням за Арганте, е че много рядко се усмихваше. Тя наблюдаваше всичко и нищо не пропускаше, а изразът на лицето й бе такъв, сякаш все нещо пресмяташе. Този израз лъжеше хората и те я мислеха за умна, но грешаха. Тя просто бе най-малката от седем или осем дъщери и винаги бе нащрек да не я лишат от нещо. Винаги търсеше своя дял и винаги смяташе, че не го получава.

Игрейн свъси вежди.

— Звучи ужасно.

— Тя беше алчна, злобна и много млада — казах аз, — но в същото време беше и много красива. Изглеждаше трогателно крехка.

Спомените ме накараха да млъкна за миг и да въздъхна.

— Горкият Артур. Наистина не му вървеше с жените, все ги избираше едни… Като изключим Айлийн, разбира се, но нея не я е избирал. Получи я като робиня.

— Какво стана с Айлийн?

— Умря по време на войната със саксите.

— Убиха ли я? — потръпна Игрейн.

— От епидемията умря. Съвсем естествена смърт.

Христос.

Това име наистина изглежда странно насред страницата, но аз ще го оставя. Точно когато ние с Игрейн си говорехме за Айлийн, в стаята влезе епископ Сенсъм. Светецът не може да чете, и тъй като в никакъв случай не би одобрил написването на тази история за Артур, двамата с Игрейн се правехме, че пишем евангелието на сакски. Казвам, че не може да чете, но Сенсъм всъщност може да разпознава няколко думи и Христос е една от тях. Затова и я написах. Той я видя и подозрително изръмжа. Напоследък изглежда много стар. Почти цялата му коса е окапала, останали са само два бели кичура отстрани, точно като ушите на Лютигерн, Господарят на мишките. Болеше го като уринираше, но той не пожела да остави мъдрите жени да го лекуват, защото били езичници. Светецът твърдеше, че Бог щял да го излекува. А аз понякога се моля, да ме прости Бог, светецът по-скоро да умре, защото тогава нашият малък манастир щеше да се сдобие с нов епископ.

— Вие добре ли сте, милейди? — попита той, след като надникна в пергаментовия лист.

— Благодаря, добре съм, епископе.

Сенсъм започна да обикаля стаята, пъхайки си носа тук-там с надеждата да намери нещо нередно, макар че какво ли би могъл да открие. Стаята е съвсем скромна; нар, писалище, табуретка и огън. Щеше да му е приятно да ми направи забележка, ако огънят гореше, но днес е много мек ден и пестя малкото дърва, които светецът ми разрешава да ползвам. Той бръсна с пръсти пухче прах, но реши да не го обсъжда, затова се обърна към Игрейн.

— Времето ви май наближава, лейди?

— Казват, че ми остават по-малко от два месеца, епископе — отговори Игрейн и направи кръстен знак върху синята си рокля.

— Вие, разбира се, знаете, че нашите молитви за вас ехтят в небето — каза Сенсъм без изобщо да му мигне окото от тази пълна лъжа.

— Молете се и саксите да не дойдат твърде близо — вметна Игрейн.

— Нима идват? — разтревожи се Сенсъм.

— Съпругът ми дочу, че се готвят да нападнат Рате.

— Рате е далече — махна с ръка епископът.

— На ден и половина път — припомни му Игрейн, — при това Рате е последната крепост между нас и саксите, друга няма.

— Бог ще ни закриля — каза епископът, несъзнателно повтаряйки отдавна умрялата вяра на набожния крал Мюриг от Гуент, — както ще закриля и вас в часа на вашето изпитание.

Той постоя още няколко минути, но всъщност нямаше работа нито с мен, нито с кралицата. Напоследък светецът е много отегчен. Няма с кого да се заяжда. Преди няколко седмици умря брат Маелгуин, най-силният сред нас, който вършеше по-голямата част от физическата работа в манастира. С неговата смърт епископът загуби много, защото едно от любимите му занимания бе да залива брат Маелгуин с презрението си. Когато измъчваше мен не беше същото, защото аз понасях злобата му търпеливо, пък и бях под закрилата на Игрейн и нейния съпруг.

Накрая Сенсъм си тръгна и Игрейн се изплези зад гърба му.

— Кажи ми, Дерфел — каза тя, когато светецът се бе отдалечил достатъчно, за да не ни чува, — какво трябва да направя за раждането?

— Защо за Бога питате мен? — засмях се аз. — Аз не знам нищо за раждането на деца, слава Богу! Дори не съм виждал как се ражда дете и нямам никакво желание да видя.

— Но знаеш старите обичаи — каза тя настоятелно, — това имам пред вид аз.

— Жените във вашия каер ще знаят много повече от мен. Все пак винаги когато Сийнуин трябваше да ражда, слагахме желязо в леглото, изливахме женска пикня на прага, слагахме пелин в огъня и разбира се, намирахме девствено момиче, което да поеме новороденото. И най-важното — продължих аз строго, — в стаята не трябва да има мъже. Нищо не носи по-голямо нещастие от присъствието на мъж в момента на раждането.

Докоснах издадения пирон на писалището си, за да избегна злата участ, която можех да си навлека само като говорех за това. Ние християните, разбира се, не вярваме, че докосването на желязо може да оказва някакво влияние върху съдбата, била тя зла или добра, въпреки това главичката на моя пирон лъщеше от честото докосване. — Вярно ли е това за саксите? — попитах аз.

Игрейн кимна.

— Те приближават, Дерфел.

Аз отново потърках пирона.

— Тогава кажи на мъжа си да приготви копията си.

— Няма нужда аз да му казвам — мрачно отговори тя.

Чудя се дали тази война някога ще свърши. Защото от както се помня бритите воюват със саксите и въпреки че спечелихме веднъж една голяма победа над тях, в годините след тази победа те ни отнеха много от земята, а заедно със земята ни лишиха и от легендите, свързани с долините и върховете, преминали в техни ръце. Историята не е просто разказ за делата на хората, тя е нещо, свързано със самата страна. Ние наричаме някой хълм на името на наш герой, който е умрял там, или пък кръщаваме река на името на принцесата, тичала край бреговете й. И когато старите имена изчезнат, с тях изчезват и историите, а новите имена с нищо не напомнят за миналото. Саксите отнемат земята ни и историята ни. Плъпнали са като зараза, а вече го няма Артур да ни защитава. Артур, бичът за саксите, Господарят на Британия и човекът, чиято любов го нарани повече от всяка рана получена в битка. Колко ми липсва Артур.

 

По време на празника по случай зимното слънцестоене ние се молехме на Боговете да не изоставят земята да тъне в голямата тъмнина. В най-мрачната зима на нашия живот тези молитви често приличаха на отчаяни молби и това бе в годината преди саксите да нападнат, когато света край нас бе вкочанен под ледена обвивка и замръзнал сняг. За онези от нас, които бяха привърженици на Бог Митра, този празник имаше двойно значение, защото това е и рожденият ден на нашия Бог. Затова след голямото угощение в Дун Карик, аз отведох Исса на запад при пещерите, в които провеждахме най-тържествените си церемонии и там го посветих в култа към Митра. Той издържа успешно изпитанията и бе приет в това общество на елитни воини, които пазеха тайната на мистериите на Митра. След това пирувахме. Тази година аз убих бика. Първо му прерязах сухожилията, за да не може да мърда, после замахнах с брадвата, за да му пресека гръбнака. Бикът, помня, имаше сбръчкан черен дроб, което се смяташе за лошо предзнаменование, но в онази студена зима добри предзнаменования нямаше.

Независимо от суровото време на ритуалите присъстваха четиридесет мъже. Артур, макар и отдавна посветен в мистериите на Митра, не дойде, но Сеграмор и Кълхуч пристигнаха за церемониите от своите далечни гранични постове. В края на угощението, когато повечето воини спяха в резултат на изпитата медовина, ние тримата се оттеглихме в един от подземните коридори на пещерата, където димът не бе толкова гъст и където можехме да поговорим насаме.

И Сеграмор, и Кълхуч бяха уверени, че саксите ще нападнат право по долината на Темза.

— Чувам — каза Сеграмор, — че пълнят Лондон и Понтес с храна и провизии. — той замълча, за да откъсне със зъби парче месо от един кокал. От месеци не бях виждал Сеграмор и открих, че неговото присъствие ми вдъхва увереност. Нумидиецът бе най-здравият и най-страшният от всички военачалници на Артур и смелостта му бе изписана на неговото тясно, изсечено като с брадва лице. Той бе най-лоялният от всички мъже, верен приятел, и чуден разказвач на истории, но преди всичко беше воин по природа, воин, който можеше да надхитри всеки враг и да го победи. Саксите се ужасяваха от Сеграмор, защото вярваха, че е тъмен демон, дошъл от Отвъдния свят. Ние бяхме доволни, че живеят в такъв вцепеняващ страх, и за нас бе утеха, че макар и по-малко от тях, ние имахме щастието мечът на Сеграмор и неговите опитни копиеносци да са на наша страна.

— Сердик няма ли да нападне от юг? — попитах аз. Кълхуч поклати глава.

— По нищо не личи да се готви за такава атака. Във Вента всичко е тихо.

— Те не си вярват един на друг — каза Сеграмор, имайки пред вид Сердик и Аел. — Няма да посмеят да се изгубят от очи. Сердик се бои, че ние ще подкупим Аел, а Аел се страхува, че Сердик ще го измами с плячката, затова ще гледат да са един до друг като братя.

— А Артур какво ще направи? — попитах аз.

— Ние се надявахме ти да ни кажеш — отговори Кълхуч.

— Напоследък Артур не разговаря с мен — признах аз, без да си правя труда да крия огорчението си.

— Значи ставаме двама — изръмжа Кълхуч.

— Трима — вдигна ръка Сеграмор. — Идва при мен, задава въпроси, участва в нападения и си тръгва. Нищо не говори.

— Да се надяваме, че поне мисли — казах аз.

— Може би е прекалено зает с новата си булка — кисело предположи Кълхуч.

— Ти виждал ли си я? — попитах го аз.

— Ирландско котенце — каза той презрително, — с нокти.

Кълхуч ни каза, че посетил Артур и новата му съпруга, когато отивал на север за нашата среща в чест на Митра. — Хубава е наистина — рече той неохотно. — Ако ти е робиня сигурно ще ти се прииска да я оставиш в своята собствена кухня за известно време. Е, поне аз така бих направил. А ти сигурно не, а Дерфел? — Кълхуч често ме занасяше заради моята вярност към Сийнуин, макар че не беше никак необичайно човек да остане верен на жена си. Ето Сеграмор си взе една сакска робиня за жена и като мен бе известен с верността си към нея. — Каква е ползата от бика, ако обслужва само една крава? — попита Кълхуч, но никой не отговори на подигравателния му въпрос.

— Артур е изплашен — смени темата Сеграмор. После помълча да събере мислите си. Нумидиецът говореше добре езика на бритите, макар и с невероятен акцент, но това не беше майчиния му език и той често говореше бавно за да е сигурен, че казва точно онова, което иска да каже. — Той предизвика Боговете и то не само на Мей Дун, ами и с това, че взе властта на Мордред. Християните го мразят, а сега и езичниците смятат, че той е техен враг. давате ли си сметка колко самотен се чувства?

— Бедата с Артур е там, че не вярва в Боговете — каза Кълхуч.

— Той вярва в себе си — кимна Сеграмор. — Затова предателството на Гуинивиър за него бе удар в сърцето. Той се срамува. За горд човек като Артур това е тежко унижение. Сега си мисли, че ние всички му се подиграваме, и затуй страни от нас.

— Аз не му се подигравам — запротестирах аз.

— Аз пък му се подигравам — заяви Кълхуч, изпъна ранения си крак и се намръщи от болка. — Глупаво копеле. Трябваше да развърти колана си по гърба на Гуинивиър веднъж-дваж. Щеше да й даде добър урок.

— А сега — продължи Сеграмор, без да обръща внимание на мнението на Кълхуч, — Артур се страхува от поражение. Защото какво е той, ако не войник? На него му харесва да си мисли, че е добър човек, че управлява, защото е роден владетел, но на власт го издигна мечът. В душата си той знае това, и ако загуби тази война, ще загуби онова, за което най-много го е грижа — репутацията си. Ще бъде запомнен като узурпатор, който се оказал неспособен да задържи онова, което е узурпирал. Ужасява се от възможността репутацията му отново да пострада.

— Може би Арганте ще успее да излекува първото поражение, претърпяно от неговата гордост — казах аз.

— Съмнявам се — поклати глава Сеграмор. — Галахад ми каза, че Артур всъщност нямал особено желание да се ожени за нея.

— Тогава защо се е оженил? — мрачно попитах аз. Сеграмор вдигна рамене.

— За да обиди Гуинивиър? Да угоди на Енгас? Да ни покаже, че няма нужда от Гуинивиър?

— Да се повъргаля в леглото с едно хубаво момиче — изтърси Кълхуч.

— Ако изобщо се занимава с това — каза Сеграмор.

Кълхуч зяпна в нумидиеца с изумление.

— Разбира се, че се занимава — настоя той. Сеграмор поклати глава.

— Говорят точно обратното. Само слухове, разбира се, а когато става дума за отношенията между мъж и жена, най-малко на слухове може да се вярва. Но аз все си мисля, че тази принцеса е твърде млада за вкуса на Артур.

— Те никога не са твърде млади — изръмжа Кълхуч, а Сеграмор само сви рамене. Той бе много по-изтънчен човек от Кълхуч и това му позволяваше да надникне по-дълбоко в душата на Артур, който обичаше да се показва прям и открит, но душата му всъщност бе толкова сложна и трудно разгадаема като плетеницата от дракони и извивки, украсяваща острието на Екскалибур.

Ние се разделихме на сутринта, когато мечовете ни все още червенееха от кръвта на принесения в жертва бик. Исса бе много развълнуван. Няколко години преди това той бе просто селско момче, а сега беше последовател на Митра, а скоро щеше да стане и баща, както ми каза, защото Скарач, неговата съпруга, бе бременна. Исса, придобил увереност след посвещаването му в култа на Митра, изведнъж започна да вярва че можем да бием саксите и без помощта на Гуент. На мен обаче това ми се струваше невъзможно. Гуинивиър може и да не ми харесваше, но никога не съм смятал, че е глупава. И нейното предположение, че Сердик ще нападне от юг, мира не ми даваше. Мнението на Сеграмор също имаше основание — Сердик и Аел бяха съюзници по необходимост и щяха да искат да се държат под око. Една масирана атака по долината на Темза щеше да е най-бързият начин да се стигне до Севърнско море, което щеше да раздели британските кралства на две. Освен това защо трябваше саксите да пожертват численото си превъзходство като разделят силите си на две по-малки войски, които Артур можеше да разгроми една по една? И все пак, ако Артур очакваше само едно нападение и се бе подготвил само за него, тогава една атака от юг би имала невероятно предимство. Докато Артур е зает с едната сакска войска в долината на Темза, другата можеше да заобиколи десния му фланг и да стигне почти безпрепятствено до Северн. Но Исса не се тревожеше от подобни мисли. Той само си представяше как ще стои в стената от щитове, облагороден от посвещаването си в култа на Митра, и ще сече саксите както земеделецът коси сено.

Времето продължаваше да е студено. Всеки ден изгряваше замръзнал и блед с едно слънце дето приличаше на червен кръг, увиснал ниско в южните облаци. Вълци бродеха навътре в обработваемите земи, облизвайки се по овцете, които бяхме прибрали в кошарите. Един ден уловихме шест сиви звяра и си осигурихме шест нови вълчи опашки за шлемовете на воините от моя отряд. Моите хора бяха започнали да носят такива опашки за украса на шлемовете си в дълбоките гори на Арморика, където трябваше да се бием с франките и тъй като ги бяхме нападали като хитра глутница, те започнаха да ни наричат вълци, а ние приехме обидата им като комплимент. Ние бяхме Вълчите опашки, макар че на щитовете ни вместо вълчи муцуни имаше бели петолъчни звезди в чест на Сийнуин.

Сийнуин все още настояваше да не бяга в Поуис през пролетта. Моруена и Серен можели да вървят, но тя щяла да остане. Нейното решение ме разгневи.

— Така момичетата могат да загубят и майка си, и баща си.

— Ако така са решили Боговете, да — каза тя миролюбиво, после сви рамене. — Може да постъпвам егоистично, но искам да остана.

— Искаш да умреш ли? Това ли е егоистично?

— Не искам да съм толкова далече, Дерфел. Знаеш ли какво е да си в далечна страна, когато твоят мъж се сражава? Чакаш в ужас. Страхуваш се от всеки вестоносец. Вслушваш се във всеки слух. Този път ще остана.

— За да има още нещо, за което да се тревожа, нали?

— Ама че си, Дерфел — каза тя спокойно, — не мислиш ли, че мога сама да се грижа за себе си.

— Онова пръстенче няма да те спаси от саксите — посочих аз към проблясващото ахатче на ръката й.

— Значи аз сама ще се спасявам. Не се тревожи, Дерфел, няма да ти се пречкам в краката, и няма да позволя да ме пленят.

На следващия ден се родиха първите агнета в една кошара в подножието на Дун Карик. Беше твърде рано за това, но аз го приех като добро предзнаменование от Боговете. Преди Сийнуин да разбере и да го предотврати, първото родено агне бе принесено в жертва, за да се родят много агнета след него. Малката окървавена кожа бе закована за една върба край потока, а под нея, на следващия ден, бе цъфнал един минзухар — жълтите му венчелистчета бяха първото цветно петно през тази година. Същия ден видях и три рибарчета да пърхат с ярките си крила над заледените брегове на потока. Животът се пробуждаше. На зазоряване, когато петлите ни събудиха, ние отново чувахме песните на дроздове, червеношйики, чучулиги, орехчета и врабци.

Артур ни повика две седмици след като се родиха първите агнета. Снегът се бе стопил и вестоносецът се бе борил с калните пътища, за да ни донесе заповедта, според която трябваше да се явим в двореца в Линдинис. Трябваше да бъдем там за празника Имболк, първият празник след деня на зимното слънцестоене, посветен на богинята на плодородието. На Имболк ние прекарвахме новородени агнета през горящи обръчи, а после, девойките, щом решеха, че никой не ги гледа прескачаха през тлеещите обръчи, докосваха с пръсти пепелта на огньовете, запалени за Имболк, и размазваха сивия прах високо между бедрата си. Децата родени през ноември се наричаха деца на Имболк и се смяташе, че пепелта е тяхната майка, а огънят — техният баща. Сийнуин и аз пристигнахме следобеда в навечерието на Имболк, когато зимното слънце хвърляше дълги сенки върху избледнялата трева. Копиеносците на Артур бяха заобиколили двореца и пазеха своя господар от мрачната враждебност на хората, които помнеха как Мерлин бе предизвикал вълшебната поява на сияещото момиче в двора на двореца.

За мое учудване открих, че дворът бе подготвен за Имболк. Артур никога не се бе занимавал с подобни неща, оставяйки всички религиозни дела в ръцете на Гуинивиър, а тя никога не беше чествала такива груби селски празници като Имболк. Сега обаче в центъра на двора имаше огромен обръч от сплетена слама, а в едно малко заградено пространство бяха затворени шепа новородени агнета с майките си. Кълхуч ни поздрави с лукаво кимване към обръча.

— Ето ти още една възможност да си имаш бебе — каза той на Сийнуин.

— Че аз нали затова съм дошла — отвърна му тя и го целуна. — А ти колко имаш вече?

— Двадесет и едно — гордо рече той.

— От колко майки?

— Десет — захили се Кълхуч, после ме тупна по гърба. — А ние ще си получим заповедите утре.

— Ние ли?

— Ти, аз, Сеграмор, Галахад, Ланвал, Балин, Морфанс — Кълхуч сви рамене, — всички.

— Арганте тук ли е? — попитах аз.

— Ти защо мислиш, че е изправен този обръч? — отвърна ми той с въпрос. — Това е нейна идея. Довела е друид от Демеция и довечера преди да ядем ще трябва всички да отдадем почит на Нантосуелта.

— На кого? — попита Сийнуин.

— Някаква Богиня — безгрижно отвърна Кълхуч. Имаше толкова много Богове и Богини, че само друидите можеха да знаят имената на всичките, така че нито Сийнуин, нито аз бяхме чували някога за Нантосуелта.

Не видяхме нито Артур, нито Арганте чак до вечерта, когато Хигуид, слугата на Артур, ни повика всички в двора, осветен с напоени в катран факли, пламтящи в железните си поставки. Спомних си нощта на Мерлин тук и тълпата от изтръпнали от страхопочитание хора, които вдигаха сакатите си и болни бебета към Сребърната Олуен. Сега високопоставени мъже и техните съпруги чакаха с неудобство от двете страни на сплетения обръч, а на задигнат подиум в западния край на двора бяха поставени три стола, покрити с бял лен. До обръча стоеше друид и аз предположих, че това е магьосникът, който Арганте е довела от кралството на баща си. Мъжът беше нисък и набит с гъста черна брада, в която бяха вплетени кичури лисичи косми и гроздове малки костички.

— Казва се Фергал — каза ми Галахад, — и мрази християните. Цял следобед прави заклинания срещу мен, после пристигна Сеграмор и Фергал почти припадна от ужас. Помисли, че това е самият Кром Дубх — засмя се Галахад.

Сеграмор наистина би могъл да бъде този тъмен Бог, защото бе облечен в черна кожа, а на хълбока му висеше меч в черна ножница. Той беше дошъл в Линдинис със своята едра, спокойна съпруга, Малла, и двамата стояха встрани от нас в далечния край на двора. Сеграмор почиташе Митра, но нямаше време за британските Богове, а Малла все още се молеше на Уоден, Еостр, Тунор, Фир и Сийкснет — все сакски божества.

Всички военачалници на Артур бяха тук, макар че докато чаках Артур си спомних за онези, които не бяха между нас. Сей, който беше израсъл заедно с Артур в далечната Гуинед, умря в думнонска Исса по време на бунта на Ланселот. Християни го убиха. Агравейн, който години наред бе командвал конницата на Артур, умря от треска през зимата. Балин пое задълженията на Агравейн и сега бе довел три съпруги в Линдинис заедно с цяла орда от дребни набити дечица, които ужасени зяпаха Морфанс, най-грозния човек в Британия. А на нас лицето му вече ни бе толкова познато, че дори не забелязвахме заешката му устна, извития врат и кривата челюст. Като изключим Гуидър, който бе още дете, аз май все още бях най-младият и това откритие ме удиви. Имахме нужда от нови военачалници и тогава реших, че ще дам на Исса да води собствен отряд, веднага щом приключи войната със саксите. Ако Исса останеше жив. Ако аз останех жив.

Галахад се грижеше за Гуидър и двамата дойдоха да застанат до Сийнуин и мен. Галахад винаги е бил красив мъж, но сега вече бе навлязъл в средна възраст и това придаваше ново достолепие на красотата му. Златно русата му коса бе станала сива, беше си пуснал и малка остра брада. Двамата винаги сме били близки, но в онази трудна зима, той вероятно беше по-близък с Артур от всеки друг. Галахад не беше в Морския дворец, не стана свидетел на позора на Артур, а това, заедно със спокойното му съчувствие, правеше присъствието му приемливо за Артур. Сийнуин го попита тихо, така че да не чуе Гуидър, как е Артур.

— Де да знаех — отвърна Галахад.

— Сигурно е щастлив — реши Сийнуин.

— Защо?

— Нова съпруга — предположи Сийнуин. Галахад се усмихна.

— На някой мъж като му откраднат коня, когато е на път, скъпа лейди, той често прибързва, купувайки нов на мястото на откраднатия.

— И после не го и язди, чувам — грубо се намесих аз.

— Така ли се говори, Дерфел? — попита Галахад без да потвърждава нито да отрича слуха. Той се усмихна. — Бракът е такова тайнство за мен.

Самият Галахад никога не се беше женил. Всъщност след като франките превзеха Инис Трийбс, където бе бащиният му дом, Галахад се скиташе без да се установи някъде. Живееше в Думнония след падането на родния му град, цяло поколение деца деца израсна през тези години, а той все още беше като гост в страната ни. Имаше свои стаи в двореца в Дурновария, но ги държеше полупразни — с малко мебели и почти никакви удобства. Беше пратеник на Артур винаги, когато се наложеше, пътуваше надлъж и нашир из Британия, за да решава проблемите, възникнали с други кралства или пък заедно със Сеграмор участваше в нападения отвъд границата ни със саксите. И като че ли бе най-щастлив, когато имаше работа за него. По-рано понякога ми се струваше, че е влюбен в Гуинивиър, но Сийнуин винаги се е надсмивала над тези подозрения. Според нея Галахад бе влюбен в съвършенството и бе твърде придирчив, за да се влюби в някоя истинска жена. Той обичал идеята за жените, но не можел да понесе действителността с нейните болести, кръв и болка. На бойното поле Галахад никога не е показвал отвращение към подобни неща, но според Сийнуин то е защото там само мъже, проливат кръвта си, само мъжете могат да правят грешки, а Галахад никога не е идеализирал мъжете, само жените. И вероятно беше права. Аз само знаех, че от време на време моят приятел имаше нужда от усамотение, макар никога да не се е оплаквал.

— Артур е много горд с Арганте — каза той тихо, но с тон, който предполагаше, че нещо е останало недоизказано.

— Но тя не е Гунивиър, така ли? — попитах аз.

— Тя определено не е Гуинивиър — съгласи се Галахад, благодарен, че съм облякъл с думи мисълта му, — макар че в някои неща тя не се различава много от нея.

— В какво например? — полюбопитства Сийнуин.

— Амбициозна е — каза Галахад неуверено. — Тя смята, че Артур трябва да предаде Силурия на баща й.

— Че Силурия не е негова, как ще я предава! — възмутих се аз.

— Не е — съгласи се Галахад, — но Арганте смята, че той може да я завладее.

Аз плюх. За да завладее Силурия, Артур трябваше да се бие с Гуент и дори с Поуис, двете страни, които съвместно управляваха онези земи.

— Луда — заявих аз.

— Не съм казал, че е здравомислеща, а амбициозна — поправи ме Галахад.

— На теб Арганте харесва ли ти? — попита го Сийнуин без заобикалки.

Не му се наложи да отговори, защото дворцовата врата внезапно се отвори и Артур най-сетне се появи. Бе облечен както обикновено в бяло, а лицето му, което през последните месеци бе станало така мрачно и изпито, сега изглеждаше изведнъж остаряло. Това бе жестоко, защото под ръка го бе хванала новата му булка, облечена в злато, която бе почти дете.

Тогава за първи път видях Арганте, принцеса на Юй Лиатайн, сестра на Изолда, и много приличаше на обречената Изолда. Арганте бе крехко същество на прага между детството и зрелостта, а в онази нощ на празника Имболк, приличаше повече на дете отколкото на жена, защото се бе загърнала в огромно наметало от твърд ленен плат, което със сигурност някога бе принадлежало на Гуинивиър. Дрехата очевидно бе твърде голяма за Арганте, която вървеше вдървено изгубена между златните гънки. Спомних си как преди време, когато видях сестра й, отрупана с бижута, си помислих, че Изолда прилича на дете, накичило се със златото на майка си. Сега и Арганте създаваше впечатлението, че просто играе театър, дете, което се преструва на възрастна жена. Лицето й изразяваше вглъбена тържественост, с което тя се опитваше да скрие липсата на вътрешно присъщо достойнство. Лъскавата й черна коса бе сплетена на дълга плитка, увита около главата й и прикрепена с нефритова брошка с цвета на щитовете, които страшните воини на баща й носеха. Тази женска прическа не отиваше на младото й лице. Тежката златна огърлица около врата й също изглеждаше неуместна и прекалено масивна за нежната й шия. Артур я отведе до подиума и там с поклон я остави да седне на левия стол, мога да се закълна, че в двора не остана и един човек, било то гост, друид или страж, който да не си помисли, че двамата приличаха на баща и дъщеря. Арганте седна на мястото си и за момент настъпи неловка тишина, сякаш бе забравен някакъв ритуал, нещо дребно, което обаче можеше да превърне тържествената церемония в смехотворна. Но тогава при портата настъпи суматоха, чу се кикот и се появи Мордред.

Нашият крал закуцука на сакатия си крак с лукава усмивка на лице. И той като Арганте играеше театър, но за разлика от нея той нямаше желание да участва в играта. Мордред знаеше, че всеки мъж в този двор бе човек на Артур и че всички го мразеха. Преструваха се, че Мордред е техният крал, а той всъщност живееше благодарение на тяхното мълчаливо съгласие. Мордред се възкачи на подиума. Артур се поклони и ние всички последвахме примера му. Мордред, с неговата твърда, щръкнала навсякъде, коса и с грозна брада, около кръглото си лице, кимна учтиво и седна на централния стол. Арганте го погледна с изненадваща симпатия, Артур зае последния стол и така седнаха един до друг императорът, кралят и детето-булка.

Не можех да не си помисля, че Гуинивиър би направила всичко това много по-добре. Щеше да има греяна медовина за пиене, повече огньове щяха да ни топлят, а неловките паузи щяха да бъдат заличени с нежна музика, но в онази нощ изглежда никой не знаеше какво всъщност трябваше да се случи, докато Арганте не изсъска в ухото на бащиния си друид. Фергал нервно се огледа, след това припна през двора да донесе една от факлите. С нея запали обръча, после замърмори някакви неразбрани напеви, докато пламъците сграбчиха сламата.

Роби донесоха от кошарката петте новородени агнета. Овцете-майки блееха нещастно по отнетите си рожби, които се гърчеха в ръцете на робите. Фергал изчака докато обръчът пламна целия и заповяда агнетата да бъдат прекарани през него. Настана суматоха. Агнетата, които нямаха ни най-малка представа, че плодородието на Думнония зависи от тяхното послушание, се пръснаха във всички посоки, но не и към огъня. Децата на Балин щастливо се включиха в гонитбата им и с това само увеличиха бъркотията. Но накрая едно по едно агнетата бяха събрани и заставени да дойдат до обръча и всичките пет бяха убедени да скочат през огнения кръг. Но търсената тържественост вече бе подкопана. Арганте, която без съмнение бе свикнала да присъства на много по-добре оранизирани церемонии от този род, се намръщи, но всички други се смеехме и бъбрехме. Фергал възвърна достойнството на нощта като внезапно нададе адски писък, който смрази кръвта на всички ни. Друидът бе отметнал назад глава, вперил поглед в облаците, в дясната му ръка имаше широк каменен нощ, а в лявата безпомощно риташе агне.

— О, не — извика Сийнуин и се обърна, за да не гледа. Гуидър се намръщи и аз обгърнах раменете му.

Фергал изрева своето предизвикателство срещу нощта, след това вдигна и ножа, и агнето високо над главата си. Отново изпищя, после заудря и заразкъсва телцето на агнето с неудобния тъп нож. Хаотичните движения на агнето ставаха все по-слаби, то блееше за майка си, която му отговаряше с пълна безнадеждност, а през цялото време кръвта му се стичаше върху извитото нагоре лице на Фергал и върху сплетената му гъста брада, накичена с кости и лисичи кичури.

— Много се радвам, че не живея в Демеция — измърмори Галахад в ухото ми.

Погледнах към Артур по време на това необичайно жертвоприношение и видях крайното отвращение, изкривило чертите на лицето му. Тогава той забеляза, че го гледам и лицето му се изопна. А Арганте с отворена уста се бе навела напред, за да наблюдава друида. Мордред се хилеше.

Агнето умря и Фергал, за ужас на всички, започна да подскача из двора, като разтърсваше трупа и пищеше молитви. Изпръска ни с кръв. Закрих Сийнуин с наметалото си, докато друидът, с лице цялото изплескано с кръв, танцувайки, мина край нас. Артур очевидно нямаше ни най-малка представа, че това варварско убийство ще стане част от церемонията. Без съмнение си бе мислил, че новата му съпруга е замислила някаква пищна церемония, която да предшества угощението, но ритуалът се бе превърнал в кървава оргия. Бяха избити всичките пет агнета, а когато и последното малко гърло бе прерязано от черния каменен нож, Фергал отстъпи назад и махна към обръча.

— Нантосуелта ви чака — викна той към нас, — ето я! Елате при нея!

Очевидно очакваше някакъв отговор, но никой от нас не помръдна. Сеграмор зяпаше в луната, а Кълхуч се опитваше да хване въшка в брадата си. По обръча проблясваха пламъчета, изгорели сламки падаха и се носеха над разкъсаните трупове, пръснати из двора, а ние продължавахме да стоим като заковани.

— Елате при Нантосуелта — викна с прегракнал глас Фергал.

Тогава стана Арганте. Тя отметна с движение на раменете твърдата златиста дреха и остана по проста вълнена рокля със син цвят, в която изглеждаше още по-млада, съвсем дете. Тя имаше тесен момчешки ханш, малки ръце и нежно лице, бяло като козината на агънцата преди черният нож да им отнеме живота. Фергал се обърна към нея.

— Ела — започна напевно той, — ела при Нантосуелта, Нантосуелта те вика, ела при Нантосуелта — и продължи да напява така, викайки Арганте при нейната богиня. Арганте, вече почти изпаднала в транс, бавно пристъпваше напред, всяка стъпка правеше с усилие и след всяка стъпка спираше, а друидът продължаваше да напява.

— Ела при Нантосуелта, Нантосуелта те вика, ела при Нантосуелта.

Арганте затвори очи. За нея поне това бе върховен момент, а ние останалите бяхме просто объркани. Артур изглеждаше ужасен и нищо чудно, защото май беше сменил Изида с Нантосуелта, а Мордред, който някога щеше да се жени за Арганте, с нетърпение очакваше да види какво ще стане с момичето, което пристъпваше напред.

— Ела при Нантосуелта, Нантосуелта те вика, ела при Нантосуелта — продължаваше да я приканва Фергал само че гласът му се бе извисил в непоносим женски писък.

Арганте стигна до обръча и когато топлината от последните пламъци докосна лицето й тя отвори очи и почти с изненада откри, че стои до огъня на Богинята. Тя погледна към Фрегал, после се наведе и мина през димящия кръг. Победоносно се усмихна и Фергал й изръкопляска, подканвайки и нас да се присъединим към аплодисментите му. Не му отказахме от учтивост, но пляскахме без никакъв ентусиазъм и веднага спряхме щом Арганте клекна край мъртвите агнета. Тишината стана още по-тягостна, когато Арганте потопи тъничкия си пръст в една от раните, нанесени с каменния нож. Извади пръста си и го вдигна високо та да можем всички да видим кървавото петно на върха му. После тя се обърна така че и Артур да може да види. Втренчи поглед в него, отвори уста, оголвайки малки бели зъбки, и бавно постави пръста си между зъбите, обгръщайки го с устни. Изсмука кръвта. Забелязах как Гуидър гледа с невярващи очи мащехата си. Тя не бе много по-голяма от Гуидър. Сийнуин потръпна и здраво стисна ръката ми.

Арганте още не беше свършила. Обърна се, намокри пръста си отново с кръв и пъхна кървавия си пръст в горещата жарава останала от обръча. После пак клекна, бръкна под полите на синята си рокля, за да размаже кръвта и пепелта по бедрата си. Тя искаше да бъде сигурна, че ще има бебета. Използваше силата на Нантосуелта, за да положи началото на своя собствена династия и ние всички станахме свидетели на тази нейна амбиция. Тя отново затвори очи, почти в екстаз, и после изведнъж ритуалът свърши. Арганте стана, извади ръката си изпод роклята и повика Артур. Усмихна се за първи път тази вечер и тогава видях, че е красива, но в тази каменна красота нямаше капка нежност, тя бе толкова твърда, колкото и красотата на Гуинивиър, но без огнения водопад на косата на Гуинивиър, който да я смекчава.

Тя отново повика с пръст Артур, защото изглежда ритуалът изискваше и той да мине през обръча. За миг Артур се поколеба, после погледна към Гуидър и неспособен повече да участва в този празник на суеверието, се изправи и поклати глава.

— Сега ще ядем — дрезгаво заяви той, после смекчи грубата си покана с усмивка, отправена към гостите. В този момент обаче аз зърнах Арганте и видях как лицето й се изкриви от бесен гняв. За момент си помислих, че ще изкрещи срещу Артур. Дребното й тяло се напрегна и тя стисна юмруци, но Фергал, май единственият (освен мен) който забеляза нейния бяс, й пошепна нещо на ухото и тя потръпна, отърсвайки се от гнева. Артур нищо не забеляза.

— Донесете факлите — заповяда той на стражата и войниците ги внесоха вътре в двореца, за да осветят залата за угощение.

— Елате — викна ни Артур и ние с благодарност тръгнахме към вратата на двореца. Арганте се поколеба, но Фергал отново й зашепна и тя се подчини на поканата на Артур. Друидът остана край димящия обръч.

Сийнуин и аз последни напуснахме двора. Някакъв импулс ме задържа и аз докоснах ръката на Сийнуин, дръпнах я в страни в сянката на аркадата, откъдето видяхме, че още някой бе останал в двора. Когато в двора като че ли останаха само блеещите овце и оплескания с кръв друид, този някой излезе от сянката. Беше Мордред. Той мина куцайки покрай подиума, по калдаръма и спря до обръча. Миг-два двамата с друида се измерваха с очи, после Мордред направи непохватен знак като че ли искаше разрешение да мине през сияещите в червено останки от огнения кръг. Фергал се поколеба, после рязко кимна. Мордред приведе глава и мина през обръча. От другата страна спря и намокри пръста си в кръв, но на мен повече не ми се гледаше и аз поведох Сийнуин към двореца, където димящите факли осветяваха големите стенописи, изобразяващи римски Богове и ловни сцени.

— Ако за вечеря има агнешко — каза Сийнуин, — аз няма да ям.

Имаше сьомга, глиганско и еленско месо. Свиреше арфистка. Малко след нас се появи и Мордред без никой да забележи, че се е забавил. Зае мястото си начело на масата с лукава усмивка на тъпото си лице. Той не говореше с никого и никой не говореше с него, но от време на време кралят хвърляше погледи към бледата, слаба Арганте, като че ли единствената в залата, която не изпитваше удоволствие от угощението. Веднъж тя хвана погледа на Мордред и двамата вдигнаха рамене един срещу друг сякаш си казаха, че и двамата презират всички около себе си. Но като изключим тази размяна на погледи, Арганте през цялото време се цупеше и Артур се чувстваше много неудобно заради нея, а ние се правехме, че не забелязваме лошото й настроение.

На следващото утро отидохме на лов. Бяхме десетина, само мъже. Сийнуин обичаше да ходи на лов, но Артур я беше помолил да прекара сутринта с Арганте, и тя с неохота се бе съгласила.

Ние прекосихме западните гори, но без особена надежда, защото Мордред често ловуваше сред тези дървета и ловците се съмняваха, че ще открием дивеч. Хрътките на Гуинивиър, за които сега се грижеше Артур, обикаляха около черните стволове и успяха да подплашат една сърна, която бързо хукна през гората, но ловците прибраха хрътките, като разбраха, че животното беше бременно. Двамата с Артур бяхме тръгнали да пресрещнем сърната в края на гората, но дръпнахме юздите на конете си, когато чухме роговете да викат обратно кучетата. Артур се огледа като че ли очакваше да открие по-голяма компания около себе си, но като видя че съм само аз, изпъшка.

— Странни работи се случиха снощи — каза той неловко. — Но жените харесват такива неща — добави той.

— Не и Сийнуин — казах аз.

Той ми хвърли кос поглед. Сигурно се чудеше дали тя ми беше казала за неговото предложение за женитба. Изглежда не долови нищо особено в израза на лицето ми и вероятно реши, че Сийнуин е запазила това в тайна.

— Не и тя — съгласи се той. Пак се поколеба, после се засмя неловко. — Арганте смята, че и аз трябваше да мина през пламъците, за да отбележа по този начин съществуването на брака ни, но аз й казах, че нямам нужда от мъртви агнета, за да разбера, че съм женен.

— Досега нямах възможност да ви честитя женитбата — казах аз най-официално, — така че позволете ми да го направя сега. Тя е красиво момиче.

Това му достави удоволствие.

— Така е — кимна той и се изчерви. — Но е още дете.

— Според Кълхуч това е най-подходящата възраст — казах аз весело. Но Артур не обърна внимание на лекомислената ми шега.

— Нямах никакво намерение да се женя — тихо промълви той. Не гледаше към мен, а рееше поглед над оставените на угар ниви. — Но човек трябва да е женен — каза той твърдо, сякаш сам себе си опитваше да убеди.

— Така е — съгласих се аз.

— А Енгас бе толкова въодушевен. като дойде пролетта, Дерфел, той ще доведе цялата си войска. А те са добри войници, Черните щитове.

— Няма по-добри от тях, господарю — кимнах аз, и в същото време си помислих, че Енгас щеше да доведе цялата си войска и без Артур да се беше оженил за Арганте. Това, което Енгас всъщност е искал от Артур, разбира се, е съюз с него срещу Кунеглас от Поуис, чиито земи копиеносците на Енгас нападаха непрекъснато, но без съмнение хитрият ирландски крал е убедил Артур, че бракът ще е гаранция за участието на неговите Черни щитове в пролетната кампания. Очевидно женитбата бе уредена набързо и сега, също толкова очевидно, Артур съжаляваше за това.

— Тя иска деца, разбира се — каза Артур, все още мислейки за ужасните ритуали, окървавили двора на двореца в Линдинис предната нощ.

— А ти не искаш ли, господарю?

— Още не — отсече той. — По-добре да почакаме, докато свършим със саксите.

— Като говорим за саксите — вметнах аз, — трябва да ти предам една молба от лейди Гуинивиър.

Артур отново ми хвърли кос поглед, но нищо не каза.

— Гунивиър се страхува — продължих аз, — че няма да е в безопасност, ако саксите нападнат от юг. Моли те да преместиш затвора й в някое по-закътано място.

Артур се наведе напред да погали ушите на коня си. Очаквах, че ще се ядоса, задето споменавам името на Гуинивиър, но той не показа никакво раздразнение.

— Саксите биха могли да нападнат от юг — каза той тихо, — всъщност аз се надявам точно така да направят, защото тогава ще разделят силите си на две и ние ще можем да се справим с всяка по отделно. По-опасно е, обаче, ако нападнат всички заедно по долината на Темза, затова аз трябва да се подготвя за по-голямата опасност, а не за по-малката.

— Но определено би било разумно да изнесем всичко ценно от южна Думнония — настоях аз.

Той се обърна да ме погледне. В очите му имаше присмех, като че ли ме презираше за това, че показвам симпатии към Гуинивиър.

— А тя ценна ли е, Дерфел? — попита той. Нищо не казах и Артур отвърна очи от мен, за да зарее отново поглед над полята, където дроздове и косове ровеха торта за червеи. — Трябва ли да я убия? — неочаквано попита той.

— Да убиеш Гуинивиър? — изумих се аз, но после реших, че това предложение не е на Артур, а по-скоро на Арганте. Тя сигурно не можеше да се примири с факта, че Гуинивиър е все още жива, а сестрата на Арганте бе убита за същото прегрешение.

— Аз нямам право да решавам това, господарю — казах аз, — но определено ако заслужаваше смърт, трябваше да си я получи преди месеци, нали? Не сега.

Този съвет го накара да се намръщи.

— Какво ще й направят саксите? — попита той.

— Според нея ще я изнасилят, а според мен ще я възкачат на трон.

Артур гледаше сърдито към безцветния пейзаж. Той знаеше, че имах пред вид трона на Ланселот и си представяше своя смъртен враг на трона на Думнония с Гунивиър до него и Сердик, който ги дарява с власт. Беше непоносима мисъл.

— Ако я заплашва плен — каза Артур дрезгаво, — ти ще я убиеш.

Не можех да повярвам на ушите си. Втренчих се в него, но той отказа да ме погледне в очите.

— Много по-просто е да я преместиш на безопасно място, не е ли така? Не може ли да отиде в Глевум?

— Имам си достатъчно тревоги — озъби се той, — та да си губя времето с безопасността на предатели.

Няколко секунди той изглеждаше по-ядосан от всякога, но после тръсна глава и въздъхна. — Знаеш ли на кого завиждам?

— На кого, господарю?

— На Тюдрик.

Аз се засмях.

— На Тюдрик ли? Искаш да си монах със запек.

— Той е щастлив — убедено каза Артур. — Открил е живота, който винаги го е привличал. Аз не искам да се подстригвам за монах и не се интересувам от неговия Бог, но въпреки това му завиждам — поклати глава Артур и се намръщи. — Аз изтощавам силите си, подготвяйки се за война, която никой освен мен не вярва, че можем да спечелим, и изобщо не ми се занимава с това. Изобщо! Мордред трябва да е крал, ние се заклехме да го направим крал, и ако победим саксите, Дерфел, ще го оставя той да си управлява.

Той говореше с предизвикателен тон, а аз не му вярвах.

— Винаги съм искал само едно — продължи Артур, — замък, малко земя, добитък, плодородие, дърва за огрев, ковачница, където да обработвам желязо, поток за прясна вода. Много ли е?

Артур рядко си разрешаваше да се самосъжалява и затова аз просто го оставих да излее гнева си. Той често бе споделял своята мечта за дом с дървена ограда, скрит от света с гъсти гори и просторни поля, и пълен с близки хора, но сега когато Сердик и Аел събираха копиеносците си, той сигурно бе разбрал, че това е една безнадеждна мечта.

— Аз не мога да управлявам вечно Думнония — каза той, — и когато бием саксите може да дойде време други хора да държат юздите на Мордред. А аз, аз ще намеря своето щастие като Тюдрик. Сега не мога да мисля за Гуинивиър, но ако тя е в опасност, ти се оправяй с нея.

След тази кратка заповед Артур заби пети в хълбоците на коня си и се отдалечи.

Аз останах, където си бях. Бях ужасен, но ако бях преодолял отвращението си от неговата заповед, щях да разбера какво всъщност имаше пред вид Артур. Той знаеше, че аз няма да убия Гуинивиър и следователно знаеше, че тя е в безопасност, но издавайки тази сурова заповед, Артур избягваше необходимостта да издава любовта си към Гуинивиър. Odi at amo, excrucior.

Тази сутрин нищо не убихме.

Следобедът воините се събраха в залата за угощения. Мордред беше там, изгърбен в стола, който му служеше за трон. Нямаше работа сред нас, защото бе крал без кралство, но Артур му отдаваше дължимото уважение. Наистина Артур започна с това, че когато саксите дойдат, Мордред трябва да язди редом с Артур, и че цялата войска ще се сражава под знамето на Мордред, знамето с червения дракон. Мордред кимна в знак на съгласие, макар че какво друго би могъл да направи? Всъщност, и ние всички го знаехме, Артур не предлагаше на Мордред да възвърне репутацията си в битка, а искаше да е сигурен, че няма да създава проблеми. Най-добрата възможност на Мордред да си вземе властта обратно бе да се съюзи с нашите врагове като предложи себе си за послушен крал-марионетка на Сердик, но вместо това сега щеше да бъде затворник под надзора на Артуровите воини.

После Артур потвърди, че крал Мюриг от Гуент няма да участва във войната. Тази новина, макар и да не изненада никого, бе посрещната с ръмжене и омраза. Артур въдвори тишина. Мюриг бил убеден,че предстоящата война не засяга Гуент, но все пак дал макар и с неохота разрешение войската на Кунеглас да премине през земите му от юг, а също разрешил и на Енгас да преведе Черните си щитове през кралство Гуент. Артур не спомена за амбициите на Мюриг да управлява Думнония, вероятно защото знаеше, че подобно съобщение само ще засили гнева срещу краля на Гуент, а Артур все още се надяваше да успее някак да промени решението на Мюриг, затова не искаше да раздухва омразата между Думнония и Гуент. Войските на Поуис и Демеция ще се срещнат в Кориниум, защото този укрепен със стени римски град щеше да бъде базата на Артур и там щяха да се съсредоточават всичките необходими провизии.

— Започваме да трупаме провизии в Кориниум от утре — каза Артур. — Искам да има изобилие от храна, защото там ще бъде решаващата битка. — Той замълча за момент. — Една огромна битка на всички техни сили срещу всеки наш човек, който успеем да свикаме във войската.

— Обсада? — попита Кълхуч изненадан.

— Не — отговори Артур. После обясни, че възнамерява да използва Кориниум като примамка. Саксите скоро щяха да разберат, че градът е пълен с осолено месо, сушена риба и зърно, и като всяка голяма орда на поход и те ще изпитват недостиг на храна и затова Кориниум ще ги привлече както езерото с патици привлича лисицата, а там по замисъла на Артур ние трябваше да ги унищожим.

— Те ще обсадят Кориниум — каза той, — а Морфанс ще го защитава — Морфанс предупреден за това си задължение, кимна в знак на съгласие, — Всички останали, ще се скрием в хълмовете северно от града. Сердик ще знае, че трябва да ни унищожи и ще свали обсадата, за да се справи с нас. Тогава ние ще приемем битката с него където намерим за добре.

Целият план бе подчинен на идеята, че и двете сакски войски ще тръгнат по долината на Темза, а по всичко личеше, че саксите точно това възнамеряват да направят. Те струпваха провизии в Лондон и Понтес и нищо не подготвяха на южната граница. Кълхуч, който пазеше тази южна граница, бе навлизал дълбоко в Лоегир и каза, че не е открил струпване на копиеносци, нито някакви свидетелства, че Сердик събира зърно или месо във Вента или в някой друг пограничен град. Всичко показва, заключи Артур, че саксите се готвят за проста, жестока и масирана атака по долината на Темза с цел бреговете на Севърнско море, като решителната битка се очаква някъде близо до Кориниум. Хората на Сеграмор вече бяха издигнали големи сигнални огньове по върховете на хълмовете от двете страни на Темза, такива огньове бяха приготвени и по хълмовете на юг и на запад в Думнония и щом видим пушека на тези огньове, трябва да заемем местата си.

— Това няма да е преди Белтейн — каза Артур. Той имаше шпиони и в замъка на Аел, и в замъка на Сердик и всички бяха съобщили, че саксите ще изчакат до след празника на тяхната Богиня Еостр, който се празнува цяла седмица след Белтейн. Саксите искали благословията на Богинята, обясни Артур, и освен това искали да дадат време на лодките от новия сезон да прекосят морето, пълни с още гладни, готови за сражения мъже.

Но след празника на Еостр, каза той, саксите щели да тръгнат и тогава Артур възнамеряваше да ги остави да навлязат дълбоко в Думнония без да им се противопоставяме, макар че по план трябваше през цялото време да ги тормозим. Сеграмор с неговите врели и кипели копиеносци щеше да се оттегя пред сакската орда и щеше да се опита да им се съпротивлява доколкото може, без да приема битка със стена от щитове, а през това време Артур щеше да събере съюзната войска в Кориниум.

Кълхуч и аз имахме други задачи. Нашата работа беше да защитим хълмовете на юг от долината на Темза. Не можехме да се надяваме да устоим срещу една решителна сакска атака от юг през тези хълмове, но Артур и не очакваше нападение от там. Саксите, повтаряше той, ще се движат на запад и само на запад по долината на Темза, но сигурно щяха да изпратят отряди на юг да търсят зърно и добитък. Нашата задача бе да спрем тези отряди и да ги принуждаваме да търсят храна на север. Това щеше да ги застави да минат границата с Гуент, което можеше да накара Мюриг да обяви война на саксите. Неизречената на глас, макар и доловена от всички в задимената стая, мисъл, вложена в тази надежда, бе, че без добре обучените копиеносци на Гуент голямата битка край Кориниум щеше да бъде наистина отчаян щурм.

— Така че сражавайте се с тях здраво — обърна се Артур към Кълхуч и мен. — Убивайте разузнавачите им, плашете ги, но не се оставяйте да ви въвлекат в битка. Дразнете ги, плашете ги, но щом стигнат на един ден път от Кориниум, ги оставете. И елате при мен.

Той щеше да има нужда от всеки копиеносец, който можеше да събере, за голямата битка край Кориниум. Артур изглеждаше убеден, че ще можем да я спечелим, ако нашата войска държи възвишенията.

Това не беше лош план. Саксите щяха да бъдат подмамени навътре в Думнония и там щяха да бъдат заставени да атакуват някой стръмен хълм, но планът щеше да влезе в действие само ако врагът правеше точно това, което Артур искаше, а пък според мен Сердик не беше от хората, които обичат да се подчиняват. И въпреки това Артур изглеждаше достатъчно уверен и това, най-малкото, бе някаква утеха.

Всички си отидохме вкъщи. Аз си навлякох омразата на населението в моята област, като претърсих всички къщи и конфискувах намереното зърно, осолено месо и сушена риба. Оставихме провизии колкото хората да не умрат от глад, но останалото изпратихме в Кориниум, за да има храна за войската на Артур. Това бе много неприятна работа, защото селяните се страхуват от глада почти колко се страхуват от вражи копиеносци и ние трябваше да търсим скривалищата за храна, да понасяме писъците на жените, които ни обвиняваха в тирания. Но аз им казвах, че по-добре ние да претърсваме, отколкото саксите да плячкосват.

Освен това продължихме бойната подготовка. Аз извадих доспехите си и моите роби намазаха с мас кожената ми дреха, лъснаха ризницата ми, сресаха украсата от вълча кожа на шлема ми и боядисаха отново бялата петолъчна звезда върху тежкия ми щит. Новата година дойде с първата песен на косовете. Дроздовете подсвиркваха по високите клончета на габърите зад хълма Дун Карик, а ние плащахме на децата от селото да тичат из ябълковите градини с гърнета и пръчки, за да гонят скворците, които крадяха мъничките плодови пъпки. Врабците гнездяха, а сьомгата се завърна и заблестя в потока. По здрач ята стърчиопашки вдигаха шум до небето. След няколко седмици леските цъфнаха, в гората се появиха теменужки, по козите върби увиснаха златисти реси. Диви зайци танцуваха из полята, където играеха тазгодишните агнета. През март се появиха множество крастави жаби и аз със страх се чудех какво ли означаваше това, но Мерлин го нямаше да ми обясни, защото бе изчезнал заедно с Нимю и изглежда щеше да ни се наложи да се сражаваме без неговата помощ. Пееха чучулиги, а хищните свраки крадяха новоизлюпени яйца из храсталаците, които все още бяха без зелената си премяна.

Накрая дойдоха и листата, а с тях и новината, че са пристигнали първите воини от Поуис. Те бяха малко, защото Кунеглас не искаше да намалява хранителните запаси, трупани в Кориниум, но тяхната поява обещаваше пристигането на основната част от войската, която Кунеглас щеше да доведе след Белтейн. Родиха ни се телета, започнахме да бием масло, а Сийнуин се залови да чисти замъка опушен след дългата зима.

Бяха странни горчивосладки дни, белязани от тежестта на очакването за война и заедно с това от великолепието на настъпващата пролет с облени от слънце небеса и поляни, пълни с цветя. Християните проповядваха за „последните дни“, имайки пред вид времето преди свършека на света, и може би тогава хората ще се чувстват както се чувствахме ние през онази мека и красива пролет. Ежедневният живот бе станал нереално важен и приятен, което превръщаше всяка малка задача в специална. Може би това беше последния път, когато горяхме сламата от зимните си легла, и може би за последен път измъквахме теле от утробата на майка му. Всяко нещо бе специално, защото всяко нещо бе заплашено.

Знаехме, че настъпващият Белтейн също можеше да е последният празник, който щяхме да празнуваме като семейство и затова се постарахме да го направим така че да го запомним. Белтейн посреща живота на новата година и в навечерието на празника ние оставихме всички огньове на Дун Карик да загаснат. Цял ден не сложихме нито една съчка в кухненските огньове, които бяха горели през цялата зима и до вечерта от тях остана само жарава. Изгребахме горещата пепел, почистихме огнищата, после наредихме нови дърва в огнищата, а на един хълм източно от селото натрупахме две големи купчини, едната около свещеното дърво, избрано от нашия менестрел Пирлиг. Дървото беше всъщност млада леска, която бяхме отсекли, и тържествено пренесохме през селото, през потока и чак до върха на хълма. Дръвчето бе покрито с ленти плат и всички къщи, както и самият замък, бяха украсени с млади лескови клончета.

В онази нощ из цяла Британия огньовете бяха мъртви. В нощта на Белтейн господства тъмнината. В нашия замък масите бяха подредени като за угощение, но нямаше огньове върху които да се готви, нито пламъци, които да осветяват високите греди на покрива. Никъде нямаше светлина, само в християнските градове, където народът кладеше големи огньове, за да предизвикват Боговете, но в провинцията всичко бе тъмно. На здрачаване се изкачихме на хълма. Множество селяни и копиеносци насочваха рогатия добитък и овцете нагоре. Децата си играеха, но щом стана тъмно най-малките заспаха в тревата, а ние се събрахме около незапалените огньове и изпяхме Оплакването на Анун.

После в най-тъмната част от нощта ние запалихме огъня на новата година. Пирлиг създаде пламъка като търкаше две пръчки една в друга, докато Исса ръсеше стърготини върху искрите и над пръчките се извиваха тънички струйки дим. Двамата мъже се бяха привели над мъничкия пламък, духаха върху него и добавяха нови стърготини. Накрая лумна голям пламък и ние всички започнахме да пеем Песента на Беленос, а Пирлиг понесе новият огън към двете купчини дърва. Заспалите деца се събудиха и хукнаха да търсят родителите си, а огньовете на Белтейн заподскачаха високи и ярки.

След като дървата се разгоряха, бе принесена в жертва една коза. Сийнуин както обикновена извърна глава, когато бе прерязано гърлото на животното и Пирлиг пръсна кръвта му по тревата. Той хвърли трупа на козата в огъня, където гореше свещената леска, после селяните доведоха своя добитък и овцете и ги прекараха да минат между двата огъня. Закачихме венци от сплетена слама на вратовете на кравите и после гледахме как младите жени танцуват между двата огъня, за да получат утробите им благословията на Боговете. Те вече бяха танцували през огън на Имболк, но не пропускаха да го направят и на Белтейн. Тази година Моруена бе за първи път достатъчно голяма, за да танцува между огньовете и на мен ми стана малко мъчно като гледах дъщеря си как се върти и подскача, огряна от пламъците. Изглеждаше толкова щастлива. Мислеше за женитба и мечтаеше за бебета, а след няколко седмици, помислих си аз, можеше да бъде мъртва или поробена. Тази мисъл ме изпълни с неописуем гняв и аз се извърнах да не гледам огнената светлина, но с изненада съзрях други ярки пламъци в далечината. Из цяла Думнония горяха Белтейнски огньове, с които посрещахме новопристигналата година.

Моите копиеносци бяха донесли два огромни железни котела на върха и ние ги напълнихме с горящи главни и забързахме надолу с пламтящите гърнета. Като стигнахме в селото, разпределихме новия огън, за всяка къщурка трябваше да има пламъче от огъня, с което да се подпалят дървата, приготвени в огнището. Ние последни се прибрахме в замъка и отнесохме новия огън в кухнята. Вече беше почти призори, а селяните се трупаха по оградата, за да посрещнат изгряващото слънце. В момента, когато първото бляскаво чирепче светлина се показа над източния хоризонт, ние запяхме Песента за раждането на Лю — весел ритмичен химн на радостта. Стояхме с лице на изток докато с песен приветствахме слънцето и точно отвъд хоризонта виждахме тъмна ивица Белтейнски пушек да се издига към все по-изсветляващото небе.

Готвенето започна щом огнищата се нагорещиха. Бях замислил голямо угощение за селото, подтикван от мисълта, че това можеше да е последният ни щастлив ден за много дълго време. Обикновените хора рядко ядяха месо, но за този Белтейн бях приготвил пет елена, два глигана, три прасета и шест овце, които трябваше да бъдат изпечени. Имахме варели с прясна медовина и десет кошници с хляб, изпечен на миналогодишните огньове. Имаше сирене, ядки с мед и овесени питки с кръста на Белтейн, надраскан върху коричката им. След седмица-две щяха да дойдат саксите, затова сега беше момента да се даде угощение, което да помогне на моите хора да минат през ужаса, който ни очакваше.

Докато месото се печеше, селяните играеха на разни игри. Имаше надбягване по улиците, борби и състезание за вдигане на най-голяма тежест. Момичетата вплитаха цветя в косите си, и много преди да започне угощението забелязах как двойките се заизмъкваха нанякъде. Ядохме след пладне, и докато пирувахме, поетите рецитираха и селските менестрели пееха за нас, а за качеството на техните творения се съдеше по получените ръкопляскания. Раздадох злато на всички поети и менестрели, дори и на най-лошите, а такива имаше много. Повечето поети бяха млади мъже, които изчервени декламираха тромави строфи, посветени на техните избраници, момичетата гледаха свенливо, а селяните надаваха окуражителни възгласи, смееха си и после искаха всяко момиче да възнагради поета с целувка и ако целувката бе твърде бърза, поставяха двойката лице до лице и ги заставяха да се целунат както трябва. Поезията стана значително по-добра след като си пийнахме повечко.

Аз пих твърде много. Всъщност ние всички пирувахме добре и пихме още по-добре. По едно време бях предизвикан да се боря с най-богатия стопанин в селото и тълпата настоя да приема, така че, аз, вече полупиян, плеснах ръце върху тялото на земеделеца, и той направи същото. Усещах миризмата на медовина в дъха му, както без съмнение той е усещал моя пиянски дъх. Той се напъна, аз се напънах, но никой не успя да отмести другия и така си стояхме, приклещили глава до глава като биещи се елени, а тълпата се подиграваше на нашата безпомощност. Накрая аз успях да го поваля, но само защото той беше по-пиян от мен. Пих още, опитвайки се, може би, да забравя бъдещето.

Като се стъмни вече се чувствах зле. Отидох до бойното укрепление, което бяхме издигнали от източната страна на палисадата. Облегнах се на стената и се втренчих в потъмняващия хоризонт. Две струйки дим се точеха към небето от върха на хълма, където бяхме запалили нашите нови огньове, макар че за замъгленото ми от медовината съзнание там имаше поне десетина струи пушек. Сийнуин се качи на платформата при мен и се засмя като видя отсъстващия ми поглед.

— Ти си пиян — каза тя.

— Точно такъв съм — съгласих се аз.

— Ще спиш като шопар — отсъди тя с укор, — и ще хъркаш като него.

— Белтейн е — оправдах се аз и махнах с ръка към далечните струйки дим.

Тя се облегна на парапета до мен. Беше вплела цветчета от трънка в златните си коси и изглеждаше по-хубава от всякога.

— Трябва да говорим с Артур за Гуидър — каза Сийнуин.

— За женитбата с Моруена ли? — попитах аз и замълчах, за да събера мислите си. — Той се държи толкова студено напоследък — успях накрая да кажа аз, — може да си е наумил да жени Гуидър за някоя друга.

— Може — каза Сийнуин спокойно, — и в такъв случай трябва да намерим някой друг за Моруена.

— Кой?

— Точно за това искам да помислиш — каза Сийнуин, — когато изтрезнееш? Може да е някое от момчетата на Кълхуч — предложи тя, загледана във вечерните сенки в подножието на хълма Дун Карик. Там долу имаше сплетени храсталаци и сред листата им се виждаха двама души, потънали в щастието на взаимните си ласки.

— Това е Морфуд — установи Сийнуин.

— Кой?

— Морфуд — повтори тя, — това момиче май пак ще забременее. Наистина й е време вече да се омъжи.

Сийнуин въздъхна и се загледа в хоризонта. Мълча дълго, после се намръщи.

— Не мислиш ли, че тази година има повече огньове от миналата? — попита тя.

Послушно вдигнах очи към хоризонта, но честно да си кажа не можах изобщо да различа един стълб пушек от друг.

— Може би — казах аз уклончиво. Тя продължаваше да се мръщи.

— А може би това изобщо не са Белтейнски огньове?

— Разбира се, че са! — заявих аз с пиянска увереност.

— Това са сигнални огньове.

Минаха няколко секунди докато осъзная какво всъщност ми казва. После изведнъж изтрезнях. Беше ми лошо, но не се чувствах пиян. Десетина стълба пушек се извиваха към небето, но два от тях изглеждаха по-гъсти от останалите и прекалено гъсти, за да са от загасващите, запалени още миналата нощ огньове, които не бяха подклаждани от ранни зори.

И внезапно, с болка осъзнах, че това наистина бяха предупредителни сигнали. Саксите не бяха изчакали своя празник на Еостр, а бяха тръгнали на Белтейн. Те са знаели, че ние сме приготвили сигнални огньове, но също знаеха, че из цяла Думнония по върхове и възвишения ще бъдат запалени Белтейнски огньове и сигурно бяха предположили, че ние няма да забележим предупредителните сигнали сред светлините и пушека на ритуалните клади. Бяха ни изиграли. Бяхме пирували, бяхме пили до несвяст, а през това време саксите бяха тръгнали в атака.

И Думнония беше във война.

* * *

Аз бях начело на седемдесет опитни воини, но под мое командване имаше и сто и десет новобранци, които бях обучавал през зимата. Тези сто и осемдесет мъже съставляваха почти една трета от всички копиеносци на Думнония, но на зазоряване само шестнадесет от тях бяха готови да тръгнат на поход. Останалите бяха или пияни или с такъв тежък махмурлук, че колкото и да ги псувах и удрях, те не ми обръщаха внимание. Двамата с Исса завлякохме най-пияните до потока и ги хвърлихме в ледената вода, но това не помогна много. Можех само да чакам, час след час, докато мъжете един по един възвърнат разсъдъка си. Онази сутрин двадесетина трезви сакси биха били достатъчни, за да опустошат Дун Карик.

Сигналните огньове продължаваха да ни предупреждават, че саксите напредват и аз се чувствах ужасно виновен — Артур разчиташе на мен, а аз го бях подвел. По-късно научих, че тази сутрин почти всеки воин в Думнония бил безумно пиян, само сто и двадесетте човека на Сеграмор бяха останали трезви и бавно отстъпваха според плана пред сакските войски. Но всички други залитахме, повръщахме, дишахме като риби на сухо и пиехме вода като кучета.

Към пладне повечето от моите хора, макар и не всички, вече можеха да стоят на крака, но малцина бяха готови за дълъг поход. Моята ризница, щитът и бойните ми копия бяха натоварени на кон. Десет мулета щяха да носят кошниците с храна, които Сийнуин бе пълнила цяла сутрин. Тя щеше да чака в Дун Карик вестта за победата или, което бе по-вероятно, съобщение, че е дошло време да бяга.

После, малко след пладне, всичко се промени.

От юг пристигна ездач с плувнал в пот кон. Беше най-големият син на Кълхуч, Ейниън, и бе изтощил и себе си, и коня си, за да стигне до нас навреме. Почти се строполи от седлото.

— Лорд, — изхриптя той и залитна, възстанови равновесието си и направи някакво подобие на поклон към мен. Бе толкова задъхан, че няколко секунди не можа да каже нищо повече. После ни заля с порой от думи, но бе толкова възбуден, толкова бързаше да предаде съобщението и бе така завладян от лоши предчувствия, че почти нищо не му се разбираше. Все пак стана ясно, че идва от юг и че саксите са нападнали оттам.

Заведох го до една пейка до стената на замъка и го накарах да седне.

— Добре дошъл в Дун Карик, Ейниън, син на Кълхуч — казах аз официално, — ха сега да кажеш всичко това отначало.

— Саксите, лорд, нападнаха Дунум.

Значи Гуинивиър се оказа права. Саксите наистина тръгнаха от юг. Бяха дошли от земите на Сердик отвъд Вента и вече бяха навлезли дълбоко в Думнония. Дунум, нашата крепост близо до крайбрежието, бе превзета предния ден призори. Кълхуч бе предпочел да изостави крепостта, вместо да рискува живота на стоте си копиеносци и сега отстъпваше пред превъзхождащия го противник. Ейниън, който бе млад мъж със същото набито тяло като на баща си, печално погледна към мен.

— Те просто са страшно много, лорд.

Саксите ни бяха изиграли. Първо ни бяха убедили, че нямат никакво намерение да ни създават проблеми от юг; после ни бяха нападнали в нощта на нашия празник, когато знаеха, че ще вземем далечните сигнални огньове за Белтейнски пламъци, а сега свободно си разиграваха коня на южния ни фланг. Предположих, че Аел води войската по долината на Темза, а отрядите на Сердик безчинстваха необезпокоявани по крайбрежието. Ейниън не бе сигурен, че самият Сердик е начело на атаката от юг, защото не бе видял щандарта на сакския крал — боядисания в червено вълчи череп и закачената под него човешка кожа, но пък бе видял знамето на Ланселот с морския орел, сграбчил в ноктите си риба. Според Кълхуч Ланселот бе начело на своите привърженици и на двеста-триста сакси.

— Къде бяха те, когато ти тръгна за насам? — попитах аз.

— Все още на юг от Сорвиодунум, лорд.

— А баща ти?

— Той беше в града, лорд, но не би искал да го хванат там като в капан.

Значи Кълхуч щеше по-скоро да изостави укрепения Сорвиодунум, отколкото да бъде приклещен зад стените му.

— Иска ли да отида при него? — попитах аз.

Ейниън поклати глава.

— Той изпрати вестоносец в Дурновария, лорд, за да каже на народа да тръгне на север. Смята, че вие трябва да защитавате тези хора и да ги отведете до Кориниум.

— Кой е в Дурновария?

— Принцеса Арганте, лорд.

Тихо изругах. Не можех просто да изоставя новата съпруга на Артур и сега вече ми стана ясно какво предлагаше Кълхуч. Той знаеше, че няма да можем да спрем Ланселот, така че искаше от мен да спася всичко ценно в сърцето на Думнония и да се оттегля на север към Кориниум, докато Кълхуч прави всичко възможно да забави движението на врага. Това беше набързо скалъпена отчаяна стратегия, която накрая щеше да ни принуди да изоставим по-голямата част от Думнония в ръцете на врага, но все пак ни оставяше възможността всички да се съберем при Кориниум, за да се сражаваме в битката на Артур, само дето заради безопасността на Арганте нямаше да мога да следвам плана на Артур да тормозя саксите из възвишенията на юг от Темза. Жалко наистина, но войната рядко върви по план.

— Артур знае ли? — попитах Ейниън.

— Брат ми тръгна към него — увери ме Ейниън, което означаваше, че Артур още не бе узнал новината. Братът на Ейниън щеше да стигне до Кориниум, където Артур бе прекарал Белтейн, едва късно следобед. През това време Кълхуч бе някъде на юг от голямата равнина, а войската на Ланселот беше… къде ли? Аел вероятно продължаваше похода си на запад, а може би с него бе и Сердик, което означаваше, че Ланселот можеше или да продължи надолу по крайбрежието и да превземе Дурновария, или да завие на север и да последва Кълхуч към Каер Кадарн и Дун Карик. Но както и да го погледнеш, мислех си аз, тук само след три-четири дни щеше да е пълно със сакси.

Дадох на Ейниън нов кон и го пратих на север при Артур с вестта, че ще доведа Арганте в Кориниум, но в същото време предлагах на Артур да прати конници към Акве Сулис да ни посрещнат, за да вземат жена му и по-бързо да се придвижат с нея на север. После изпратих Исса и петдесет от най-трезвите си мъже на юг към Дурновария. Заповядах им да яздят бързо и да си вземат само оръжията, без ризници, за да са по-леки. Предупредих Исса, че може да срещнат Арганте и другите бежанци от Дурновария на път към северна Думнония. Исса трябваше да доведе всички в Дун Карик.

— Ако имате късмет — казах му аз, — до утре вечер ще бъдете тук.

Сийнуин също се подготвяше да тръгва. Не й беше за първи път да бяга пред настъпващата война и вече добре знаеше, че тя и дъщерите ни можеха да вземат само толкова, колкото можеха да носят. Всичко друго трябваше да бъде оставено, затова двама копиеносци изкопаха пещерка в склона на Дун Карик и тя скри там нашето злато и сребро, а после двамата мъже затрупаха дупката и я замаскираха с торф. Селяните правеха същото с техните готварски гърнета, лопати, точила, вретена, сита, всъщност всичко, което беше твърде тежко, за да се носи и твърде ценно, за да бъде загубено. Из цяла Думнония закопаваха такива ценности.

Нямаше какво да правя в Дун Карик докато чаках завръщането на Исса, затова яхнах коня и го подкарах на юг към Каер Кадарн и Линдинис. В Каер Кадарн държахме малък гарнизон не поради някакви военни съображения, а защото този хълм бе нашето кралско място и затова трябваше да се охранява. Гарнизонът се състоеше от двадесет ветерани, повечето сакати, от всички двадесет я имаше пет-шест дето да ставаха за стена от щитове, я нямаше. Но въпреки това аз им заповядах на всички да тръгнат на север към Дун Карик, после обърнах кобилата си на юг към Линдинис.

Мордред бе чул ужасната новина. Слуховете се носят с невероятна скорост из провинцията, и макар че в двореца не бе идвал вестоносец, той веднага се досети за какво съм дошъл. Поклоних се и учтиво го помолих до час да се приготви да напусне двореца.

— О, това е невъзможно! — каза той, а кръглото му лице издаваше удоволствието, предизвикано от мисълта за хаоса, който заплашваше Думнония. Мордред винаги изпитваше удоволствие от нещастията.

— Невъзможно ли, кралю-господарю? — попитах аз.

Той махна с ръка, обгръщайки с жеста своята тронна зала, пълна с римски мебели, повечето поочукани, тук-там загубили инкрустираната си украса, но все още красиви и създаващи усещане за разкош.

— Трябва да си опаковам нещата — каза той, — да се видя с някои хора. Утре, може би ще съм готов.

— Тръгвате на север към Кориниум след един час, кралю-господарю — заявих аз грубо. Беше важно да разкарам Мордред от пътя на саксите, затова бях дошъл в Линдинис, вместо да тръгна на юг да посрещна Арганте. Ако Мордред останеше, без съмнение щеше да бъде използван от Аел и Сердик, и Мордред го знаеше. За момент като че ли се готвеше да спори, после ми заповяда да напусна стаята и викна за роб, който да му сложи ризницата. Навън потърсих Ланвал, стария копиеносец, когото Артур бе назначил за командващ охраната на краля.

— Вземи всички коне от конюшните — казах аз на Ланвал, — и придружи копелето до Кориниум. Лично ще го предадеш на Артур.

След час Мордред тръгна. Кралят яхна коня, облечен в ризницата си, а зад него се вееше кралския флаг. Почти му заповядах да свие знамето, защото разветият червен дракон само щеше да предизвика нови слухове из провинцията, но всъщност може би не беше зле хората да разберат какво става, та да имат време да скрият всичко ценно. Изпратих с поглед кралските коне през портата, докато завиха на север, после се върнах в двореца, където управителят, куц копиеносец на име Дириг, крещеше по робите да събират съкровищата на двореца. Свещници, гърнета, казани — всичко отнасяха в задната градина, за да го скрият в един сух кладенец, а покривките за легла, ленените сукна и дрехите трупаха върху каруци, с които щяха да ги закарат до близката гора и там да ги скрият.

— Мебелировката може да остане — кисело ме погледна Дириг, — да си я ползват саксите със здраве.

Обикалях из стаите и се опитвах да си представя как саксите се щурат между колоните, трошат крехките столове и изкъртват красивата мозайка. Кой ли щеше да живее тук, чудех се аз. Сердик? Ланселот? Ако изобщо някой се установеше тук, реших тогава, това ще е Ланселот, защото саксите май не си падаха по римския разкош. Те оставяха места като Линдинис да гният, а до тях строяха своите дървени замъци със сламени покриви.

Мотаех се из тронната зала и се опитвах да си я представя със стени, покрити с огледалата, които Ланселот толкова обичаше. Той живееше в свят, обкован с лъскав метал, за да може винаги да се възхищава на собствената си красота. А може би Сердик ще разруши двореца, за да покаже, че със стария ред в Британия е свършено и че е поставено началото на новото брутално управление на саксите. Стоях, отдаден на тези тъжни мисли, когато в залата се дотътри Дириг, влачейки куция си крак.

— Мога да спася мебелите, ако искате — неохотно каза той.

— Не — отсякох аз.

Дириг грабна едно одеяло.

— Копелето остави тук три момичета, едната от тях е бременна. Май аз ще трябва да им дам злато. От него няма да дочакат. Това пък какво е? — спря се той зад резбования стол, който служеше за трон на Мордред и аз отидох да надникна. В пода имаше дупка. — Това го нямаше тук вчера — настоя Дириг.

Клекнах на коляно и открих, че липсва цяла композиция от подовата мозайка. Махнати бяха камъчетата в края на стаята, където лозови клончета образуваха рамката около централното изображение на полегнал Бог, заобиколен от нимфи. Цяла чепка грозде бе внимателно отстранена от рамката. Видях, че малките камъчета бяха залепени за парче кожа, изрязана с формата на грозда, а под тях бе имало пласт тесни римски тухли, които сега бяха пръснати под стола. Това бе нарочно скривалище, което даваше достъп до топлопроводните тръби на древната отоплителна камера, минаващи под пода.

Нещо проблясваше на дъното на отоплителната камера, протегнах се и загребах с шепа в прахта и оронения хоросан. В ръката ми се оказаха две златни копчета, парче кожа и нещо, което с отвращение открих, че са миши изпражнения. Изтупах ръцете си и подадох едното копче на Дириг. На това, което остана в мен, бе изобразено брадато, войнствено лице, увенчано с шлем. Изработката беше груба, но изражението на лицето въздействаше с необикновена сила.

— Сакска направа — казах аз.

— И това също, лорд — отвърна Дириг. Копчето в него беше почти същото като моето. Надникнах отново в отоплителната камера, но не видях повече копчета или монети; Мордред очевидно бе крил тук златно съкровище, но мишките бяха прогризали кожената торба и когато той е вдигнал съкровището, от дупката са изпаднали две копчета.

— Въпросът е защо у Мордред има сакско злато? — гласно довърших мислите си аз.

— Вие ми кажете, лорд — каза Дириг и плю в дупката.

Внимателно подпрях римските тухли на ниските каменни арки, които подкрепяха пода, после издърпах коженото парче със залепената на него мозайка на мястото му. Можех да предположа защо Мордред имаше злато, и това никак не ми харесваше. Мордред присъства, когато Артур разкри плана си срещу саксите и аз реших, че затова саксите са успели да ни изиграят. Те са знаели, че ние ще съсредоточим силите си срещу евентуален удар по долината на Темза, затова през цялото време са ни заблуждавали, че именно оттам са решили да нападнат, а Сердик бавно и тайно е събирал войската си на юг. Мордред ни беше предал. Не можех да бъда сигурен в това, защото две златни копчета не можеха да бъдат доказателство, но в предположението ми имаше мрачна логика. Мордред искаше да си възвърне властта и макар че нямаше да може да получи цялата власт от Сердик, поне със сигурност щеше да си отмъсти на Артур, за което мечтаеше отдавна.

— Как са успели саксите да говорят с Мордред? — обърнах се аз към Дириг.

— Много просто, лорд. Тук винаги има посетители — отговори Дириг. — Търговци, менестрели, жонгльори, момичета.

— Трябваше да му прережем гърлото — казах аз мрачно, пъхайки копчетата в джоба си.

— А защо не го направихте? — вдигна рамене Дириг.

— Защото е внук на Утър и Артур не разреши.

Артур бе дал клетва да защитава Мордред и беше обвързан с тази клетва до края на живота си. Освен това Мордред беше нашият истински крал и в него течеше кръвта на всичките ни крале назад чак до самия Бели Маур и макар че Мордред не ставаше за нищо, неговата кръв беше свещена, така че Артур го остави жив.

— Задачата на Мордред — казах аз на Дириг, — е да създаде наследник от законна съпруга, а щом ни даде нов крал, веднага ще бъде посъветван да си надене желязна яка.

— Нищо чудно, тогава, че не иска да се жени — отбеляза Дириг. — А какво ще стане, ако изобщо не се ожени? Да речем, че не се появи наследник?

— Добър въпрос — казах аз, — но нека първо да бием саксите, пък после ще си блъскаме главите над него.

Оставих Дириг да замаскира стария сух кладенец с четка. Можех да се върна направо в Дун Карик, защото бях свършил най-належащото за момента: Исса беше на път да се погрижи за безопасността на Арганте, Мордред замина без проблеми на север, но трябваше да направя още нещо. Затова обърнах коня на север и поех по Фоския път, който минаваше покрай големите блата и езера, заобикалящи Инис Уидрин. Птички чуруликаха сред тръстиките, лястовиците пърхаха с извитите си като сърпове крила и приготвяха с човчици кални топчета за новите си гнезда, които щяха да построят под стрехите ни. Кукувици пееха скрити сред върбите и брезите, които растяха покрай блатата. Слънцето изгря над Думнония, дъбовете шумоляха с новата си зелена премяна, а на изток поляните бяха изпъстрени с ярките цветове на иглики и маргаритки. Не яздех бързо, бях оставил кобилата си да върви полека, няколко километра северно от Линдинис завих на запад по земния насип, който водеше към Инис Уидрин. Досега бях служил на интересите на Артур като се бях погрижил за безопасността на Арганте и бях осигурил отвеждането на Мордред в Кориниум, но сега рискувах да си навлека недоволството му. Или пък правех точно това, което той от самото начало е искал от мен.

Отидох в светилището на Свещеното бодливо дръвче, където заварих Моргана да си приготвя багажа. Не бе чула нищо определено, но слуховете си бяха свършили работата и тя вече знаеше, че Инис Уидрин е в опасност. Казах й малкото, което знаех, а тя, след като чу оскъдните новини, се взря в мен иззад златната си маска и остро попита:

— А къде е моят съпруг?

— Не знам, лейди — свих аз рамене. Това което знаех е, че Сенсъм е все още затворник в къщата на епископ Емрис в Дурновария.

— Не знаеш — озъби се Моргана срещу мен, — и не те е грижа!

— Честно казано, лейди, така е — отвърнах аз. — Но предполагам, че и той ще побегне на север като всички останали.

— Тогава му кажете, че ние отиваме в Силурия. В Иска.

Моргана естествено бе напълно готова да посрещне събитията. Тя очакваше нашествието на саксите и отдавна бе започнала да опакова съкровищата на светилището, а на брега чакаха лодкари, готови да пренесат тези съкровища и жените-християнки отвъд Инис Уидринските езера до крайбрежието, където други лодки чакаха, за да ги откарат отвъд Севърнско море в Силурия.

— И кажи на Артур, че се моля за него — добави Моргана, — макар че той не заслужава моите молитви. И му кажи, че ще се погрижа за неговата курва.

— Не, лейди — казах аз, защото точно затова бях яздил до Инис Уидрин. И до днес не съм на ясно, защо не оставих Гуинивиър да върви с Моргана, но мисля, че това стана по волята на Боговете. Или пък просто в бъркотията, настъпила след като саксите разбиха на пух и прах внимателно подготвения ни план, поисках да поднеса на Гуинивиър един последен подарък. Ние с нея никога не сме били приятели, но в съзнанието си аз я свързвах с доброто старо време, и макар че лошите дни настъпиха в резултат на нейната глупост, видях как се състари Артур след сгромолясването на Гуинивиър. Или може би съм знаел, че в това ужасно време щяхме да имаме нужда от всяка силна душа, която можехме да опазим и съберем, а малцина бяха толкова силни и твърди като принцеса Гуинивиър от Хенис Уирън.

— Тя идва с мен! — настоя Моргана.

— Аз имам заповеди от Артур — не отстъпих аз и това реши проблема, макар че всъщност заповедите на брат й бяха ужасни и неясни. Ако Гуинивиър е в опасност, беше ми казал Артур, аз трябваше да отида и да я взема или може би да я убия, но аз бях решил да я взема и вместо да я пратя на безопасно място отвъд Севърнско море, щях да я отведа още по-близо до опасността.

— Приличат ми на стадо крави, подплашени от вълци — каза Гуинивиър, когато влязох в стаята й. Тя стоеше до прозореца и гледаше как жените на Моргана търчат напред-назад между сградите и лодките, които чакаха отвъд западната палисада на светилището.

— Какво става, Дерфел?

— Вие бяхте права, лейди. Саксите атакуват от юг.

Реших да не й казвам, че Ланселот е начело на нападението от юг.

— Мислиш ли, че ще дойдат тук? — попита тя.

— Не знам. Знам само, че не можем да защитим нито едно място, освен града, в който се намира Артур, и това е Кориниум.

— С други думи — усмихна се тя, — всичко е нагоре с краката, нали?

Гуинивиър се засмя, долавяйки възможност за себе си в този хаос. Беше облечена в обичайните си сиви дрехи, но слънцето светеше през отворения прозорец и чертаеше златен ореол около великолепната й червена коса.

— И какво иска да прави Артур с мен?

Да те убие? Не, реших аз, всъщност той никога не е искал това. Това, което искаше той, бе нещо, което неговата горда душа не му позволяваше. Но на Гуинивиър казах просто:

— Имам заповед само да ви взема, лейди.

— И къде ще ме водиш, Дерфел?

— Можете да отплавате отвъд Севърн с Моргана — отговорих аз, — или да дойдете с мен. Аз ще придружавам хора на север към Кориниум, а от там, смея да кажа, че можете да отпътувате за Глевум. Там ще бъдете в безопасност.

Тя отстъпи от прозореца и седна на стол край празното огнище.

— Хора ли? Какви хора, Дерфел?

Изчервих се.

— Арганте. Сийнуин, разбира се.

Гуинивиър се засмя.

— Бих искала да се запозная с Арганте. Мислиш ли, че тя би искала да се запознае с мен?

— Съмнявам се, лейди.

— И аз се съмнявам. Предполагам, че по-скоро би искала да съм мъртва. Значи мога да пътувам с теб до Кориниум, или да отида в Силурия с кравите християнки. За цял живот съм се наслушала на християнски химни, смятам. А и в Кориниум ще бъде по-интересно, не мислиш ли?

— Боя се, че сте права, лейди.

— Боиш ли се? О, не се бой, Дерфел.

Тя се засмя развеселена и доволна.

— Всички забравяте колко е добър Артур, когато нещата тръгнат надолу с главата. Ще бъде удоволствие да го наблюдава човек. Та кога заминаваме?

— Сега — отвърнах аз, — или веднага щом се приготвите.

— Аз съм готова — живо каза Гуинивиър, — от една година съм готова да напусна това място.

— А слугите ви?

— Винаги ще си намеря други — безгрижно заяви тя. — Тръгваме ли?

Имах само един кон, така че от любезност го предложих на нея, а аз закрачих отстрани. Рядко съм виждал нечие лице да грее като лицето на Гуинивиър в онзи ден. От месеци бе затворена зад стените на Инис Уидрин, а ето че сега яздеше кон на открито, сред свежозелените нови листа на брезовите дървета и под небе, което можеше да гледа без да вижда палисадата на Моргана. Изкачихме се до земния насип отвъд Хълма и щом се озовахме на тази задигната гола земя тя се засмя и палаво ме погледна.

— Какво може да ми попречи да отпраша нанякъде с коня, Дерфел?

— Съвсем нищо, лейди.

Тя извика щастливо като момиче и заби пети в хълбоците на изморената ми кобила, ритна още веднъж и застави животното да тръгне в галоп. Вятърът развяваше червените й къдрици докато тя препускаше свободно през тревата. Крещеше от радост, насочвайки кобилата в голям кръг около мен. Полите й плющяха зад нея, но това не я интересуваше, само риташе коня и препускаше в кръг, докато накрая животното запръхтя с мъка, а и тя остана без дъх. Едва тогава дръпна юздите, спря кобилата и се плъзна от седлото.

— Така ми се вдървиха краката! — изпъшка тя доволно.

— Яздите добре, лейди — отбелязах аз.

— Мечтаех си да пояздя отново някой ден. Да ходя пак на лов. И за толкова други неща. — Тя оправи гънките на полите си и ми хвърли развеселен поглед. — Какво точно ти заповяда Артур да правиш с мен?

Поколебах се.

— Не уточни съвсем, лейди.

— Да ме убиеш ли? — попита тя.

— Не, лейди! — извиках аз, уж удивен от подобно предположение. Водех кобилата за юздите, а Гуинивиър вървеше до мен.

— Определено не би искал да попадна в ръцете на Сердик — смръщи вежди тя, — само щях да го поставя в неловко положение! Сигурно му е минавало през ума да ми пререже гърлото. Арганте трябва да е настоявала за това. Поне аз точно така бих направила, ако бях на нейно място. Мислех върху тези неща, докато яздех около теб преди малко. Ами ако бях решила, че Дерфел има заповед да ме убие? Щях ли да продължа да яздя? После реших, че ти най-вероятно няма да ме убиеш, дори й да ти бяха заповядали това. Той щеше да изпрати Кълхуч, ако наистина искаше да съм мъртва.

Тя изведнъж изръмжа и присви колене, за да имитира накуцващата походка на Кълхуч.

— Виж Кълхуч щеше да ми пререже гърлото — каза тя, — и въобще нямаше да се замисли.

Тя се засмя, нищо не можеше да развали приповдигнатото й настроение.

— Значи Артур не се уточни, а?

— Не, лейди.

— Честно, Дерфел. Това е твоя идея, нали? — махна тя с ръка към околността.

— Да, лейди — признах аз.

— Надявам се Артур да смята, че вършиш точно това, което трябва, иначе ще загазиш.

— Аз вече достатъчно съм загазил, лейди — признах аз. — Старото приятелство май е мъртво.

Вероятно долови огорчението в гласа ми, защото изведнъж ме хвана под ръка.

— Горкият Дерфел. Предполагам, че той просто се срамува.

Почувствах се неловко.

— Да, лейди.

— Бях много лоша — каза тя със съжаление. — Горкият Артур. Но знаеш ли какво ще му върне силите и духа? И вашето приятелство?

— Наистина бих искал да знам, лейди.

Тя пусна ръката ми.

— Стига само да накълцате саксите на парчета, Дерфел, това ще върне стария Артур. Победа! Дайте победа на Артур и той ще ни възнагради като си възвърне старата душа.

— Саксите, лейди — предупредих я аз, — вече почти са спечелили победата.

Казах й всичко, което знам: че саксите разграбват безпрепятствено земите на изток и на юг, нашите сили бяха пръснати, и че единствената ни надежда бе да успеем да съберем войската си преди саксите да стигнат до Кориниум, където чакаше само малкият отряд на Артур от двеста копиеносци. Предполагах, че Сеграмор отстъпваше към Артур, Кълхуч идваше от юг, и аз щях да се отправя на север, веднага щом Исса доведе Арганте. Без съмнение, когато в Поуис и в Демеция чуеха новината, Кунеглас щеше да тръгне от север, а Енгас Мак Ейрем щеше да побърза от запад. Но ако саксите стигнеха Кориниум първи, щяхме да загубим всяка надежда. Надеждата и без това беше малка дори, ако успеехме да ги изпреварим в състезанието, защото без копиеносците на Гуент саксите щяха да са толкова по-многобройни от нас, че само чудо можеше да ни спаси.

— Глупости! — каза Гуинивиър, след като й обясних положението. — Артур дори не е започнал да се бие! Ние ще победим, Дерфел, ние ще победим!

След това предизвикателно изявление, забравяйки за скъпоценното си достойнство, тя направи няколко танцови стъпки по края на пътеката. Всичко изглеждаше обречено, а Гуинивиър бе свободна и пълна със светлина. В този момент я харесвах повече от всякога. И изведнъж, за първи път откакто бях видял сигналните огньове да пушат в сумрака на Белтейн, почувствах някаква надежда.

 

Надеждата доста бързо се стопи, защото в Дун Карик цареше само хаос и пълно неведение. Исса още не се беше върнал, а малкото селце под замъка бе пълно с бегълци, подгонени от слуховете, макар ни един от тях да не бе видял сакси. Бегълците водеха добитъка си, овцете си, козите и свинете си, и всички се бяха събрали в Дун Карик, защото моите копиеносци им внушаваха чувство за безопасност. Накарах слугите и робите си да пръснат слуха, че Артур ще се оттегля на запад към страната наречена Кърнау, и че аз съм решил да изколя животните на бегълците, за да осигуря храна на моите хора. Тези неверни слухове бяха достатъчни да накарат повечето семейства да тръгнат към границата на далечната Кърнау. Щяха да бъдат в безопасност в голямата пустош, а като вървяха на запад добитъкът и овцете им нямаше да запречват пътищата към Кориниум. Ако аз просто им бях заповядал да тръгнат към Кърнау, те щяха да посрещнат заповедта с подозрение и да се мотаят тук, докато не се убедят, че не ги лъжа.

Нощта се спусна, а Исса още не се бе върнал. Все още не се безпокоях особено, защото пътят до Дурновария бе дълъг и без съмнение бе пълен с бегълци. Сложихме ядене по масите в замъка и Пирлиг ни пя песента за голямата победа на Утър над саксите при Каер Идърн. Когато песента свърши и аз хвърлих златна монета на Пирлиг, казах, че съм чувал вече тази песен, изпълнена от Синир от Гуент. Това направи голямо впечатление на Пирлиг.

— Синир е най-великият менестрел — въздъхна той с копнеж, — макар че някои казват, че Амайргин от Гуинед бил по-добър. Как бих искал да съм ги слушал и двамата.

— Моят брат — обади се Сийнуин, — твърди, че сега в Поуис има още по-добър менестрел. При това съвсем млад човек.

— Кой е той? — попита Пирлиг, настръхнал при новината за този незнаен съперник.

— Талиезин се казва — отговори Сийнуин.

— Талиезин! — повтори Гуинивиър, името явно й хареса. То означаваше „сияйно чело“.

— Никога не съм чувал за него — каза надменно Пирлиг.

— Като бием саксите — намесих се аз, — ще поискаме песен за победата от този Талиезин. От теб също, Пирлиг — побързах да добавя аз.

— Веднъж чух Амайргин да пее — спомни си Гуинивиър.

— Наистина ли, лейди? — попита пак Пирлиг, отново впечатлен.

— Тогава бях дете, но помня, че той можеше да издава един такъв кух ръмжащ звук. Беше много страшно. Очите му се разширяваха ужасно, той поглъщаше въздух и започваше да бучи като бик.

— А това е старият стил — каза презрително Пирлиг. — Днес, лейди, ние се стремим да намерим хармония между думите, и не отдаваме такова внимание на силата на звука.

— Трябва да се стремите и към двете — остро го посъветва Гуинивиър. — Не се съмнявам, че този Талиезин е толкова майстор на стария стил, колкото е добър и в отмерването на речта, но как би могъл да омаеш публиката, ако й предлагаш само добре премислен ритъм? Трябва да можеш да смразиш кръвта им, трябва да ги накараш да се разплачат, трябва да ги разсмееш!

— Всеки човек може да вдига шум, лейди — защитаваше своето изкуство Пирлиг, — но само умел майстор може да вплете думите в хармоничен ред.

— И скоро единствените, които могат да разберат заплетените ти хармонии — не отстъпваше Гуинивиър, — ще бъдат само други умели майстори на словото, и ти започваш да се стремиш да ставаш все по-хитър и да се мъчиш да направиш впечатление на колегите си поети, но забравяш, че извън занаята никой не може да разбере онова, което правиш. Менестрелите пеят за менестрели, а ние останалите се чудим за какво е всичкият този шум. Вашата задача, Пирлиг, е да запазите живи историите на народа, а как ще ги запазите, ако пишете и пеете само за посветени?

— Едва ли бихте искали да пеем простащини, лейди — каза Пирлиг и възмутено удари струните от конски косъм на своята арфа.

— Бих искала да пеете просто за простите и умно за умните — каза Гуинивиър, — при това, забележи, и двете едновременно, но ако можеш само да си умен, лишаваш народа от неговите истории, а ако си само прост, не би получил злато от никой лорд или лейди.

— Само от вулгарните лордове — лукаво вметна Сийнуин.

Гуинивиър ме погледна, готова да се нахвърли с обиди срещу мен, но после осъзнала желанието си, избухна в смях.

— Ако имах злато, Пирлиг — каза тя, обръщайки се отново към менестрела, — щях да те възнаградя, защото ти пя хубаво, но уви, нямам.

— Вашата похвала е достатъчна награда, лейди — поклони се Пирлиг.

Присъствието на Гуинивиър бе стреснало моите копиеносци и цяла вечер на групички, на групички мъжете идваха да я гледат учудени. Тя не обръщаше внимание на втренчените им погледи. Сийнуин я бе посрещнала без да покаже ни най-малко удивление, а Гуинивиър бе достатъчно умна да се държи любезно с моите дъщери и сега и Моруена, и Серен спяха на земята край нея. И те като моите копиеносци бяха очаровани от високата, червенокоса жена, чиято репутация бе толкова смущаваща, колкото и външният й вид. А Гуинивиър бе просто щастлива, че е там. Нямахме нито маси, нито столове в замъка, само тръстикови рогозки по пода и вълнени килими, но тя седна край огъня и без усилие наложи присъствието си на всички в замъка. В очите й имаше сила, която плашеше, водопадът от буйни червени къдрици бе поразителен, а радостта й от това, че е свободна, се предаде на всички.

— Колко време ще остане свободна? — попита ме Сийнуин по-късно тази нощ. Бяхме дали нашата лична стая на Гуинивиър и бяхме в залата с останалите от домакинството ни.

— Не знам.

— А какво знаеш?

— Знам, че чакам Исса и после тръгваме на север.

— Към Кориниум ли?

— Аз ще отида в Кориниум, но вас и другите семейства ще изпратя в Глевум. Там ще си достатъчно близо до бойните действия, а ако стане най-лошото ще можете да заминете на север към Гуент.

Започнах да се гриза отвътре на следващия ден, когато от Исса все още нямаше и следа. В съзнанието ми ние се състезавахме със саксите към Кориниум и колкото повече се бавех, толкова по-малка ставаше възможността да спечелим състезанието. Ако саксите успееха да се справят с нас отряд по отряд, Думнония щеше да падне като прогнило дърво, моят отряд, който беше един от най-силните в страната, бе принуден да се мотае в Дун Карик, защото Исса и Арганте не се бяха появили.

Към пладне напрежението нарасна още повече, защото тогава видяхме първите далечни стълбове пушек на хоризонта на изток и на юг. Никой не отвори дума за високите тънки струи дим, но всички знаехме, че там някъде горяха къщи. Саксите рушаха всичко по пътя си, и вече бяха достатъчно близо, та да можехме да виждаме следите от това разрушение.

Изпратих един конник на юг да търси Исса, а всички останали изминахме през полята трите километра до Фоския път, големият римски път, който Исса трябваше да използва. Мислех да го дочакам там, после да продължим по Фоския път до Акве Сулис, който бе на около четиридесет километра по на север, а оттам до Кориниум имаше още четиридесет и осем километра. Повече от осемдесет и осем километра път. Най-малко три дни.

Чакахме край пътя в на едно поле, цялото разкопано от къртици. С мен имаше над сто копиеносци и поне още толкова жени, деца, роби и слуги. Имахме коне, мулета и кучета и всички чакахме. Серен, Моруена и останалите деца беряха сини камбанки в близката гора, а аз крачех нагоре-надолу по разбитите плочи на пътя. Постоянно минаваха бегълци, но никой, дори и онези които идваха от Дурновария, не знаеха нищо за принцеса Арганте. Един свещеник мислеше, че бе видял Исса и хората му да пристигат в града, защото бе зърнал петолъчна звезда на щитовете на някакви копиеносци, но не знаеше дали са още там или бяха тръгнали на път. Но всички бегълци бяха сигурни в едно — че саксите бяха близо до Дурновария, макар никой всъщност да не бе видял сакски копиеносец. Просто бяха чули слуха, който с времето ставаше все по-страшен. Говореше се, че Артур бил мъртъв, или че избягал в Регед, а Сердик имал коне с огнен дъх и вълшебни брадви, които можели да секат желязо като че ли е лен.

Гуинивиър бе взела на заем лъка на един от моите ловци и пращаше стрели по един изсъхнал бряст край пътя. Стреляше добре, нанизвайки стрела след стрела в изгнилата дървесина, но когато похвалих умението й, тя се намръщи.

— Отдавна не съм се упражнявала. По-рано можех да оцеля бягащ елен от сто крачки, а сега се съмнявам, че бих могла да оцеля неподвижна цел на петдесет крачки. — Гуинивиър измъкна стрелите от дървото. — Но мисля, че бих могла да ударя някой сакс, ако ми падне възможност.

Тя върна лъка на моя ловец, който се поклони и отстъпи заднешком.

— Ако саксите са близо до Дурновария — попита ме Гуинивиър, — каква ще бъде следващата им стъпка?

— Ще тръгнат право насам по този път — отговорих аз.

— А няма ли да отидат още по на запад?

— Те знаят плановете ни — мрачно признах аз и й разказах за златните копчета с брадатите лица, които бях намерил в покоите на Мордред. — Аел напредва към Кориниум, а другите вилнеят из южна Думнония. А ние висим тук заради Арганте.

— Остави я да изгние — свирепо изсъска Гуинивиър, после вдигна рамене. — Знам, че не можеш. Той обича ли я?

— Не бих могъл да знам, лейди.

— Разбира се, че би могъл да знаеш — остро отвърна Гуинивиър. — Артур умира да се преструва, че се подчинява на разума, но мечтае да бъде управляван от страстта. Той би обърнал земята надолу с главата от любов.

— Е, напоследък не е обръщал земята надолу с главата — признах аз.

— Но за мен го направи — промълви тя тихо и не без тон на гордост. — И къде тръгна сега?

Бях отишъл до коня си, който хрупаше трева сред къртичините.

— Отивам на юг.

— Върви — каза Гуинивиър, — а ние ще си останем с риска да загубим и теб.

Беше права и аз го знаех, но се чувствах безсилен и от това всичко в мен вреше и кипеше. Защо Исса не беше изпратил съобщение? С него бяха петдесет от най-добрите ми воини и сякаш бяха потънали вдън земя. Псувах загубения ден, плеснах едно безобидно момче, което се правеше на копиеносец и наперено крачеше нагоре-надолу, ритах магарешки бодили.

— Ние може да тръгнем на север — спокойно предложи Сийнуин, имайки пред вид жените и децата.

— Не — отсякох аз, — трябва да сме заедно. Загледах се на юг, но по пътя се виждаха само тъжни бегълци, които се мъкнеха на север. Повечето бяха семейства с по една безценна крава и най-много теле, макар че доста от телетата, родени през новия сезон, бяха твърде малки, за да вървят. Някои хора изоставяха телетата си край пътя и те жално викаха майките си. Сред бегълците имаше и търговци, които се опитваха да спасят стоката си. Един човек имаше волска кола, пълна с кошници хума, друг имаше кожи, трети грънци. Те ни гледаха кръвнишки, като минаваха покрай нас, и ни обвиняваха, че още не сме спрели саксите.

Серен и Моруена отегчени от опита си да оберат всички сини камбанки в гората, бяха открили заешка дупка с малки зайчета под някаква папрат и орлови нокти в края на дърветата. Те развълнувано извикаха Гуинивиър да дойде и да ги види, после с въодушевление загалиха малките пухкави телца, които трепереха при всеки допир. Сийнуин ги наблюдаваше.

— Тя завладя сърцата на момичетата — каза ми Сийнуин.

— И на моите копиеносци — добавих аз и това бе истина. Само преди няколко месеца моите хора псуваха Гуинивиър, наричайки я курва, а сега я гледаха с обожание. Тя бе решила да ги очарова, а когато Гуинивиър реши да бъде очарователна, можеше да замае главата на всеки.

— Артур ще си има големи неприятности, ако я затвори отново между четири стени след всичко това — казах аз.

— И вероятно затова иска да бъде освободена — отбеляза Сийнуин. — Сигурна съм, че не е искал да я убиваш.

— Арганте обаче би искала.

— Сигурно — съгласи се Сийнуин и се вгледа заедно с мен на юг, но по дългия прав път още не се виждаше и следа от копиеносци.

На здрачаване Исса най-после се появи. Пристигна със своите петдесет копиеносци, с тридесетте стражи на двореца в Дурновария, с десетина Черни щита — лични войници на Арганте и с още поне двеста други бегълци. А което бе по-лошо, беше взел със себе си и шест волски каруци. Именно тези тежки коли бяха забавили пристигането му. Най-голямата скорост на една тежко натоварена волска кола бе по-бавна от ход на стар човек, и Исса бе мъкнал тези каруци, бързи като охльови, по целия път на север.

— Какво те прихвана? — креснах му аз. — Няма време да се влачиме с каруци!

— Знам, господарю — каза той нещастен.

— Луд ли си или какво? — продължих да крещя ядосан. Бях пришпорил кобилата си, за да го пресрещна и сега рязко дръпнах юздите й.

— Заради теб загубихме часове!

— Нямах избор! — оправда се той.

— Имаш копие — озъбих му се аз. — Това ти дава право на избор.

Исса вдигна рамене и посочи към принцеса Арганте, която се возеше в първата волска кола. Четирите вола с хълбоци, кървящи от остените, с които ги бяха подкарвали цял ден, спряха насред пътя, увесили глави.

— С каруците дотук! — викнах й аз. — Нататък ще яздите или ще ходите!

— Не! — упорито тръсна глава Арганте.

Слязох от кобилата си и се приближих до колоната от каруци. В една от тях имаше само римски статуи, които бяха украсявали двора на двореца в Дурновария, друга бе претъпкана с всякакви дрехи, а в трета бяха накамарени готварски гърнета, поставки за факли и бронзови свещници.

— Махнете ги от пътя — викнах аз гневно.

— Не! — Арганте бе скочила от високата си седалка и сега изтича към мен. — Артур ми заповяда да ги взема.

— Артур, лейди — обърнах се аз към нея, сдържайки гнева си, — няма нужда от статуи!

— Те идват с нас — викна Арганте, — иначе и аз оставам!

— Тогава останете тук, лейди — изсъсках аз свирепо. — Махнете ги от пътя! — викнах на коларите. — Хайде по-бързо! Махайте ги от пътя веднага!

Вече бях измъкнал Хюелбейн и мушнах в хълбоците най-близкия вол, за да го накарам да завие към края на пътя.

Гуинивиър гледаше отстрани. На лицето й имаше хладно подигравателен израз и нищо чудно, защото Арганте се държеше като разглезено дете. Друидът на Арганте, Фергал, побърза да окаже помощ на своята принцеса, протестирайки че в една от каруците са всичките му магически казани и съставки.

— И съкровището — добави той накрая.

— Какво съкровище? — попитах аз.

— Съкровището на Артур — каза саркастично Арганте, като че ли, разкривайки съществуването на златото, печелеше спора за каруците. — Той иска да е при него в Кориниум.

Тя отиде при втората волска кола, вдигна няколко тежки дълги дрехи и отви един дървен сандък, скрит под тях.

— Златото на Думнония! Би ли го оставил на саксите?

— По-добре него да им оставим, лейди, отколкото вас или мен — отговорих аз и замахнах с Хюелбейн към ремъците на хамутите. Арганте изпищя срещу мен, кълнейки се, че ще си получа наказанието за това. Бил съм й крадял съкровищата. Но аз само продължих да режа ремъците на следващите каруци и през зъби нареждах на коларите да освободят животните.

— Слушайте, лейди — казах аз, — трябва да вървим по-бързо отколкото могат да вървят воловете. Вижте — и посочих към далечния дим. — Това са саксите! След няколко часа те ще са тук.

— Не можем да оставим каруците! — изпищя тя. В очите й имаше сълзи. Може да бе кралска дъщеря, но никога не бе притежавала големи богатства и сега, като съпруга на владетеля на Думнония, тя беше богата и не можеше да се откаже от своите съкровища.

— Не разпрягайте тази! — викна тя към коларите и те застинаха, объркани. Аз разсякох още един ремък и Арганте започна да ме налага с юмруци, кълнейки се, че съм крадец и неин враг.

Внимателно я отбутнах, но тя налетя отново, а аз не смеех да бъда груб. Принцесата вече бе изпаднала в бяс, проклинаше ме и ме удряше с малките си ръце. Отново се опитах да я отблъсна, но тя просто се изплю в лицето ми, заудря ме пак, после викна към Черните щитове да дойдат да й помогнат.

Дванадесеттимата мъже от охраната й се поколебаха, но все пак бяха воини на баща й, които се бяха заклели да служат на принцесата, така че тръгнаха към мен с насочени напред копия. Моите хора веднага изтичаха да ме защитят. Черните щитове бяха близо осем пъти по-малко на брой, но не отстъпиха, а друидът им заподскача пред тях и брадата му с вплетените в нея лисичи кичури и кости се замята насам-натам, дрънчейки в такт с подскоците, докато Фергал разправяше на Черните щитове, че били благословени и че душите им щели да получат златно възнаграждение.

— Убийте го! — пищеше Арганте към охраната си, вдигнала пръст към мен. — Убийте го веднага!

— Достатъчно! — викна Гуинивиър с остър глас. Тя пристъпи към средата на пътя и властно се втренчи в Черните щитове. — Не бъдете глупави, свалете копията си. Ако искате да умрете, вземете няколко сакси с вас в Отвъдния свят, а не думнонци.

Гуинивиър се обърна към Арганте.

— Ела тук, дете — каза тя, придърпа момичето към себе си и с края на мекото си наметало избърса сълзите й. — Ти постъпи правилно като се опита да спасиш съкровището, но Дерфел също е прав. Ако не побързаме, саксите ще ни хванат.

Гуинивиър се обърна към мен.

— Няма ли никаква възможност да вземем златото с нас?

— Никаква — кратко отговорих аз, защото така си беше. Дори копиеносци да бях впрегнал в каруците, пак щяха да ни забавят.

— Златото си мое — изпищя Арганте.

— Сега вече принадлежи на саксите — заявих аз и викнах на Исса да отстрани колите от пътя и да освободи воловете.

Арганте изпищя в последен опит да ме спре, но Гуинивиър я хвана и я прегърна.

— Не отива на принцеса — тихо измърмори тя в ухото й, — да показва гнева си пред хората. Бъди тайнствена, скъпа моя, и никога не показвай на мъжете какво мислиш. Твоята сила се крие в сянката, а на слънчева светлина мъжете винаги ще те превъзхождат.

Арганте нямаше представа коя беше тази висока красива жена, но тя разреши на Гуинивиър да я успокои, докато Исса и хората му издърпаха каруците встрани от пътя. Позволих на жените да вземат каквито наметала и рокли искат, но изоставихме всички казани, триножници и свещници. Исса намери едно от бойните знамена на Артур — огромен флаг от бял ленен плат, украсен с голяма черна мечка бродирана с вълнени конци. Взехме щандарта с нас, за да не попадне в ръцете на саксите, но не можахме да вземем златото. Занесохме обаче сандъците със съкровището в една пълна с вода канавка в близкото поле и изсипахме монетите в смрадливата кал с надеждата, че саксите няма да ги намерят.

Арганте хленчеше докато гледаше как златото потъва в черната вода.

— Златото си е мое! — за последен път протестира тя.

— А някога беше мое, дете — обади се съвсем спокойно Гуинивиър, — както виждаш оцелях и без него, и ти ще го преживееш.

Арганте рязко се дръпна и впери очи в по-високата жена.

— Ваше ли? — попита тя.

— Не ти ли казах името си, дете? — попита Гуинивиър с едва доловимо презрение. — Аз съм принцеса Гуинивиър.

Арганте само изпищя и хукна по пътя да настигне Черните щитове. Аз изстенах и прибрах Хюелбейн в ножницата, после изчаках докато скрият и последното злато. Гуинивиър бе намерила една от своите стари палерини — златист водопад от вълна, украсена с меча кожа по ръбовете — и бе свалила износената скучна дреха, която бе носила в своя затвор.

— Нейно било златото — ядосано ми каза тя.

— Май си създадох още един враг — отбелязах аз, наблюдавайки Арганте, която разпалено говореше на друида си, явно настояваше Фергал да направи заклинание срещу мен.

— Ако имаме един и същи враг, Дерфел — усмихна се Гуинивиър, — значи двамата с теб най-после сме съюзници. Това ми харесва.

— Благодаря, лейди — казах аз и си помислих, че не само двете ми дъщери и моите копиеносци са изпаднали под влиянието на нейния чар.

Щом последното злато потъна в калта, моите хора се върнаха на пътя и си взеха копията и щитовете. Слънцето пламтеше над Севърнско море, изпълвайки западния хоризонт с алено сияние, когато ние най-сетне поехме на север към войната.

 

Изминахме само няколко километра, когато тъмнината ни застави да се отбием от пътя и да потърсим подслон. Но поне бяхме стигнали до хълмовете северно от Инис Уидрин. Тази нощ прекарахме в един изоставен замък, където хапнахме твърд хляб и сушена риба. Арганте седна отделно от нас, под закрилата на своя друид и на охраната си. Сийнуин се опита да я приобщи към нашия разговор, но не успя, така че оставихме принцесата да се цупи.

След като се нахранихме, отидохме със Сийнуин и Гуинивиър до върха на малкия хълм зад замъка, където имаше две могили, от онези, които древните някога са правили. Помолих мъртвите за прошка и се качих на върха на едната могила. Сийнуин и Гуинивиър ме последваха. Тримата се вгледахме на юг. Долината под нас бе много красива, побеляла от цветовете на ябълковите дръвчета, които отразяваха лунната светлина. На хоризонта се виждаше само мрачното сияние на пожарите.

— Саксите се движат бързо — отбелязах аз навъсен.

Гуинивиър загърна раменете си с пелерината.

— Къде е Мерлин? — попита тя.

— Изчезна — казах аз. Говореше се, че Мерлин е в Ирландия или някъде в северната пустош, или може би в пустите земи на Гуинед, а според друг слух бил мъртъв и Нимю била изсякла цяла гора, за да направи погребалната му клада. Убеждавах себе си, че това е само слух.

— Никой не знае къде е Мерлин — тихо се обади Сийнуин, — но той със сигурност знае ние къде сме.

— Моля се да е така — каза пламенно Гуинивиър и аз се зачудих на кой Бог или Богиня се моли сега. Дали все още се молеше на Изида? Или се беше върнала към британските Богове? А може би тези Богове ни бяха изоставили. Тази мисъл ме накара да потръпна. Пламъците на Мей Дун трябва да са били тяхна погребална клада, а бойните отряди из Думнония сега бяха тяхното отмъщение.

Призори тръгнахме отново. През нощта се бяха натрупали облаци и с първата дневна светлина започна да пръска. Фоския път бе пълен с бегълци и въпреки че бях изпратил напред двайсетина въоръжени войници да изтласкат всички волски каруци и стада встрани от пътя, пак напредвахме ужасно бавно. Много деца не можеха да вървят с нашия ход и трябваше да ги качим върху товарните животни, които носеха копията, ризниците и храната ни, а някои и върху раменете на по-младите копиеносци. Арганте яздеше моята кобила, а Гуинивиър и Сийнуин вървяха пеша и се редуваха да разказват приказки на децата. Дъждът се засили и започна да засипва възвишенията с широки сиви откоси и да ромоли надолу в плитките канавки от двете страни на римския път.

Надявах се до обяд да стигнем Акве Сулис, но вече беше следобед когато кални и уморени се появихме в долината, подслонила града. Реката бе придошла и довлякла множество клони и листа, които бе наблъскала напреки пред каменните стълбове на римския мост. Наносът се бе превърнал в бент, който отклоняваше водата от коритото на реката и тя бе заляла нивите и по двата бряга. Едно от задълженията на градския магистрат бе да поддържа преливниците под моста чисти, така че водата да може да се изтича, но очевидно тази задача бе пренебрегната, така както бе занемарено и задължението да се поддържа градската стена. Тази стена се намираше само на сто крачки от моста и тъй като Акве Сулис не беше град крепост, стената му никога не е била непристъпна, но сега едва ли изобщо можеше да бъде някакво препятствие. Цели участъци от дървената палисада на върха на земния насип, завършващ с каменен градеж, липсваха очевидно дървото е било използвано за огрев или за строеж, а самото каменно укрепление бе толкова разрушено, че саксите можеха да влязат в града без дори да развалят строя си. Тук-там се виждаха хора, които френетично се опитваха да поправят палисадата, но можеха да успеят само ако бяха петстотин души и имаха цял месец време.

Влязохме в града през красивата южна порта. Видях, че макар градът да нямаше нито сили да възстанови укрепленията, нито работна ръка, за да поддържа проходимостта на арките под моста, някой все пак бе намерил време да обезобрази красивото лице на римската Богиня Минерва, което някога бе украсявало арката над портата. На мястото на лицето сега се виждаха острите ръбове, оставени в камъка от чука, издълбал един груб християнски кръст.

— Това християнски град ли е? — попита Сийнуин.

— Почти всички градове са християнски — отговори вместо мен Гуинивиър.

Акве Сулис беше красив град. Или поне някога е бил, макар че с годините керемидените покриви се бяха срутили и сега вместо керемиди имаше дебела слама върху сградите. Някъде самите къщи се бяха разрушили и от тях бяха останали само купчини от тухла или камък, но улиците все още бяха покрити с плоски камъни и все още над ниските покривчета се издигаха колоните и разкошно гравираният постамент на великолепния храм на Минерва. Моят авангард със сила проправяше път по претъпканите с народ улици към храма, който се намираше в свещеното сърце на града. Римляните бяха построили вътрешна стена около това централно светилище. Стената ограждаше храма на Минерва и банята, донесла слава и благоденствие на града. Римляните бяха издигнали керемиден покрив над банята, която черпеше вода от вълшебен горещ извор, но някои от керемидите бяха паднали и сега от дупките се процеждаха и се извиваха струйки пара. Самият храм, лишен от оловните си капчуци, бе покрит с петна и мъх, а стенописите по високия портик се бяха оронили и целите почернели. Въпреки разрухата все още беше възможно да застанеш в просторния двор на градското светилище и да си представиш онзи свят, в който хората са могли да строят такива неща и да живеят без да се страхуват, че от варварския изток идват копия.

Градският магистрат, един разтревожен, нервен, мъж на средна възраст, на име Силдид, който носеше римска тога, за да подчертава ранга и властта си, побърза да излезе и да ме поздрави. Познавах го от времето на бунта, когато той, макар и християнин, бе избягал от полуделите фанатици, превзели светилищата в Акве Сулис. След бунта бе възстановен като магистрат на града, но изглежда нямаше необходимия авторитет. Той носеше парче от плоча, на която бе надраскал десетки знаци, очевидно отбелязвайки броя на опълчението, събрано зад вътрешната стена на града.

— Започнахме поправките! — поздрави ми Силдид без други любезности. — Пращам хора да режат дървета за стените. Всъщност пращах. Наводнението ни създава проблеми, наистина, но ако дъждът спре… — не довърши изречението той.

— Наводнението ли? — попитах аз.

— Когато реката придойде, лорд — обясни ми магистратът, — водата се разлива извън римските канали. Вече е стигнала до ниските части на града. И боя се, че не е само водата. Миризмата, нали разбирате? — сбърчи нос той.

— Проблемът — казах аз, — е че сводовете под моста са затлачени с клони и шума. Твоя задача е да ги поддържаш чисти. Твоя задача е и поддържането на стените.

Устата му се отвори и затвори без звук. Той вдигна плочата, като последно доказателство за това, че си върши работата, но само премигна безпомощно.

— Но сега това няма значение — продължих аз, — не можем да защитаваме града.

— Не можем да защитаваме града! — удиви си Силдид. — Не можем да го защитаваме! Трябва да го защитим! Не може просто така да зарежем града!

— Ако саксите дойдат — грубо заявих аз, — няма да имате друг избор.

— Но ние трябва да го защитаваме, лорд — настоя Силдид.

— С какво? — попитах аз.

— С вашите хора, лорд — махна той с ръка към моите копиеносци, които се бяха скрили от дъжда под високия портик на храма.

— В най-добрия случай ние можем да заемем позиции по протежение на четиристотин метра от стената или каквото е останало от нея. Кой ще защитава останалото?

— Опълчението, разбира се — заяви Силдид и махна с плочата към парцаливата сбирщина от мъже, които чакаха до стената на банята. Малцина имаха оръжие и още по-малко бяха с ризници на гърдите.

— Ти виждал ли си някога сакско нападение? — попитах аз Силдид. — Те най-напред пускат големи бойни кучета, после тръгват и те с брадвите си, близо метър дълги, а копията им са по два метра и половина. Те са пияни до лудост и мислят само за жените и за златото в града. Колко време мислиш, че ще ги задържи твоето опълчение?

Силдид премигна срещу мен.

— Не можем просто да се предадем — немощно промълви той.

— Твоето опълчение има ли изобщо свястно оръжие? — вдигнах аз брадичка към мрачните мъже, чакащи под дъжда. От шейсетте човека само един-двама имаха копия, видях един стар римски меч. Повечето имаха брадви или мотики, някои нямаха дори такива подобия на оръжия, а стискаха голи тояги, заякчени на огън и заострени в единия край.

— Претърсваме града, лорд — съобщи Силдид. — Трябва да има някъде копия.

— С копия или без — заявих аз грубо, — ако останете да се биете тук, всички ще измрете.

Силдид зина срещу мен.

— Тогава какво да правим? — попита той накрая.

— Вървете в Глевум — посъветвах го аз.

— Ами града! — пребледня Силдид. — Има търговци, златари, църкви, съкровища.

Гласът му заглъхна докато той си представяше колко чудовищна би била загубата на града, но ако саксите дойдеха падането на Акве Сулис бе неизбежно. Той не беше гарнизонен град, а само едно красиво място в котловина, оградена от хълмове. Силдид примигна под дъжда.

— Глевум — каза той мрачно. — А вие ще ни придружите ли до там, лорд?

Аз поклатих глава.

— Аз отивам в Кориниум, а вие отивате в Глевум.

Изкушавах се да изпратя Арганте, Гуинивиър, Сийнуин и семействата с него, но не вярвах, че Силдид би могъл да им осигури надеждна защита. Реших, че е по-добре да взема жените и семействата с мен на север, а после да ги изпратя с малък ескорт от Кориниум за Глевум.

Но поне се отървах от грижата за Арганте, защото докато аз безцеремонно разрушавах крехките надежди на Силдид, че може да се защитава Акве Сулис, в ограденото пространство около храма пристигна отряд бронирани конници. Бяха от хората на Артур, един от тях носеше знамето с мечката. Начело на отряда беше Балин, който грубо ругаеше гъстата тълпа от бегълци. Като че ли му олекна като ме видя, но щом зърна Гуинивиър зяпна.

— Да не си объркал принцесите, Дерфел? — попита той като се плъзна от седлото на уморения си кон.

— Арганте е вътре в храма — казах аз, посочвайки голямата сграда, където Арганте се бе подслонила, за да не стои под дъжда. Тя не ми беше проговорила цял ден.

— Трябва да я заведа при Артур — обясни Балин. Той беше прям брадат мъж с татуирана мечка на челото и с грапав бял белег на лявата си буза. Попитах го за новини и той ми съобщи малкото, което знаеше, а и в него нямаше нищо добро.

— Копелетата идват по долината на Темза, според нас са само на три дни път от Кориниум, а още няма и следа от Кунеглас, нито от Енгас. Навсякъде е хаос, Дерфел, това е положението — хаос.

Той потръпна.

— Каква е тая воня тук?

— Мостът е затлачен и клоаките не могат да се оттичат — отговорих аз.

— Из цяла Думнония смърди — каза Балин мрачно. — Трябва да побързам — продължи той, — Артур искаше булката му да е в Кориниум преди два дни.

— Имаш ли някакви заповеди за мен? — викнах след него, тъй като той вече крачеше към стъпалата на храма.

— Върви в Кориниум! И побързай! И трябва да изпратиш храна колкото можеш! — довърши той и изчезна зад огромните бронзови врати на храма. Беше довел шест празни коня, значи с него щяха да тръгнат Арганте, нейните слугини и друида Фергал, а дванадесетте Черни щита от охраната на Арганте щяха да останат с мен. Усещах, че и те като мен с радост щяха да се отърват от принцесата.

Късно следобед Балин пое на север. И аз исках да тръгна, но децата бяха уморени, дъждът не спираше и Сийнуин ме убеди, че ще спестим повече време, ако тази нощ си починем под покривите на Акве Сулис и тръгнем освежени на сутринта. Поставих стражи около банята и пуснах жените и децата в огромния, вдигащ пара басейн с гореща вода. После изпратих Исса с двадесетина мъже да претърсят града за оръжие, което да раздадем на опълчението. След това изпратих да повикат Силдид и го попитах колко храна е останала в града.

— Почти никаква, лорд! — заяви той, твърдейки че вече е изпратил на север шеснайсет каруци със зърно, сушено месо и осолена риба.

— Претърси ли къщите на хората? — попитах аз. — Църквите?

— Само градските складове за зърно, лорд.

— Тогава хайде да потърсим както трябва — предложих аз и до смрачаване събрахме още седем пълни каруци с ценни провизии. Изпратих каруците на север още същата вечер, въпреки късния час. Волските коли са бавни и беше по-добре да тръгнат вечерта, отколкото на сутринта.

Исса ме чакаше в двора на храма. Вече беше успял да претърси града за оръжие и бе намерил седем стари меча и десетина копия за лов на глигани, а хората на Силдид бяха открили още петнадесет копия, осем от тях счупени, но Исса имаше и други новини.

— Разправят, че в храма има скрито оръжие, господарю — каза ми той.

— Кой ти каза?

Исса посочи някакъв млад брадат мъж с кървава месарска престилка на гърдите.

— Той смята, че след бунта в храма са скрити множество копия, а свещеникът отрича.

— Къде е свещеникът?

— Вътре, господарю. Той ми каза да се махам, когато го запитах.

Взех на един дъх стъпалата към храма и нахълтах през огромната врата. Някога това е било светилище на Минерва и Сулис, първата бе Богиня на римляните, а втората на бритите. Но езическите божества бяха изхвърлени и на тяхно място се бе настанил християнският Бог. Когато бях в този храм последния път вътре имаше огромна бронзова статуя на Минерва с множество блещукащи около нея светилници, но по време на християнския бунт статуята беше разрушена. Сега от нея бе останала само кухата глава на Богинята, която бе забучена на една тояга и стърчеше зад християнския олтар като трофей.

— Това е Божи дом — изръмжа предизвикателно свещеникът. Той извършваше някакви тайнства върху олтара си, заобиколен от плачещи жени, но прекъсна церемониите си, за да се изправи срещу мен. Беше млад човек, пълен с пламенна страст, един от свещениците, които предизвикаха размириците в Думнония и които Артур бе оставил живи, за да може разочарованието от неуспеха на бунта да ги измъчва. Но този свещеник очевидно не бе изгубил нито капка от религиозния си бунтарски дух.

— Божи дом! — викна той пак. — И ти го оскверняваш с меч и копие! Би ли влязъл с оръжие в замъка на своя господар, а? Защо тогава влизаш с оръжие в дома на моя Господ?

— След седмица — казах аз, — това ще бъде храм на Тунор и те ще принасят в жертва твоите деца, там където стоиш сега. Има ли тук копия?

— Никакви? — каза той предизвикателно. Жените изпищяха и отстъпиха встрани, когато се качих по стъпалата на олтара. Свещеникът вдигна кръст срещу мен.

— В името на Бог, и в името на Неговия свети Син и в името на Светия Дух. Не!

Последният вик бе предизвикан от това, че извадих Хюелбейн и го използвах, за да избия с него кръста от ръката му. Парчето дърво изтрака и се плъзна по мраморния под, а аз допрях острието до сплетената му брада.

— Ще разруша това място камък по камък, за да намеря копията — заканих се аз, — и ще заровя твоя нещастен труп под камънака. Така че казвай къде са!

Това подейства и той омекна. Копията, който беше трупал с надеждата да бъдат използвани в нов бунт за издигане на християнин на престола на Думнония, бяха скрити под олтара в крипта. Някога тук са били пазени съкровищата, които хората носели, за да молят Сулис да излекува болестите и недъзите им. Изплашеният свещеник ни показа как да повдигнем мраморната плоча, под която имаше яма пълна догоре със злато и оръжие. Оставихме златото, но занесохме копията на опълченците на Силдид. Съмнявах се, че от тия шейсет мъже щеше да има някаква реална полза в битка, но поне като са въоръжени, мислех си, ще приличат на воини и отдалече можеха да внушат на саксите респект. Наредих на опълченците да бъдат готови да тръгнат на поход сутринта и да приготвят колкото храна могат да намерят.

Онази нощ спахме в храма. Разчистих олтара от християнските принадлежности и поставих главата на Минерва между два светилника, за да ни пази през нощта. Дъждът се процеждаше през покрива и образуваше локви на мраморния под, но по някое време преди зазоряване най-сетне спря да вали и денят изгря с чисто небе и свеж студен вятър от изток.

Напуснахме града преди да изгрее слънцето. Само четиридесет от градските опълченци тръгнаха с нас, останалите бяха изчезнали през нощта, но по-добре да имаш четиридесет готови на всичко мъже, отколкото шейсет несигурни съюзници. Сега по пътя нямаше бегълци, защото бях разпространил слуха, че е най-безопасно да се отиде в Глевум, а не в Кориниум, така че сега пътят на запад бе задръстен с народ и добитък. А нашият път ни водеше на изток към изгряващото слънце. Това бе Фоският път, който тук вървеше прав като копие заобиколен от римски гробници. Гуинивиър превеждаше надписите, чудейки се че тук са били погребвани хора, родени в Гърция или в Египет, или в самия Рим. Имаше ветерани от легионите, останали в родината на британските си съпруги и създали свой дом близо да лековитите извори на Акве Сулис, а техните покрити с мъх надгробни камъни понякога благодаряха на Минерва или на Сулис, че ги бяха дарили с още години живот. След час гробниците останаха зад нас и долината се стесни, защото стръмните хълмове северно от пътя притискаха все по-отблизо поляните край брега на реката. Знаех, че скоро пътят рязко ще свие на север и ще се закатери нагоре по хълмовете, които се намираха между Акве Сулис и Кориниум.

Когато стигнахме до тясната част на долината, видяхме каруцарите тичешком да се връщат към нас. Те напуснаха Акве Сулис предния ден, но бавните им коли не бяха стигнали по-далече от мястото, където пътят завиваше на север, и сега на зазоряване те бяха изоставили седемте товара със скъпоценна храна.

— Сакси! — викна единият докато тичаше към нас. — Там има сакси!

— Глупак — изръмжах тихо аз и викнах на Исса да спре бягащите мъже. Бях дал на Гуинивиър да язди моя кон, но сега тя слезе и аз непохватно се метнах на седлото и пришпорих животното напред.

Пътят завиваше на север на по-малко от километър пред нас. Каруцарите бяха изоставили воловете и колите точно на завоя и аз подминах колоната, за да погледна нагоре по склона. В първия момент нищо не видях, после на билото зад няколко дървета се мярнаха конници. Бяха на около осемстотин метра и силуетите им ясно се очертаваха на фона на изсветляващото небе, но не можех да видя отличителните знаци по щитовете им. Реших, че са по-скоро брити, отколкото сакси, защото враговете ни не разчитаха много на конници.

Подкарах кобилата нагоре по склона. Конниците останаха неподвижни. Само ме наблюдаваха, но после, на билото, вдясно от мен, се появиха още мъже. Тези бяха копиеносци и над главите им стърчеше боен щандарт, който ми показа, че се бях излъгал.

На високия прът бе забит череп с нещо като дрипи под него и аз си спомних щандарта на Сердик с вълчия череп и окачената под него човешка кожа. Мъжете бяха сакси и ни препречваха пътя. Не се виждаха много воини — може би една дузина конници и петдесет-шейсет пешаци, но бяха заели възвишенията, пък и не можех да знам колко се криеха оттатък билото. Спрях кобилата и се вгледах в копиеносците и този път видях слънчева светлина да проблясва по широките остриета на брадвите, които мъжете носеха. Трябва да бяха сакси. Но откъде се бяха взели? Балин ми беше казал, че и Аел, и Сердик напредват по долината на Темза, значи тези хора вероятно бяха дошли от юг, но може би бяха от копиеносците на Сердик, които служеха при Ланселот. Не че имаше някакво значение кои бяха, единственото, което имаше значение беше, че препречваха пътя ни. Появиха се още врагове, целият хоризонт над билото се назъби от копията им.

Обърнах кобилата и видях Исса, който водеше най-опитните от моите копиеносци покрай волските коли, запречили завоя на пътя.

— Сакси! — викнах му аз. — Направете тук стена от щитове!

Исса се вгледа във войниците в далечината.

— Тук ли ще се бием с тях, господарю? — попита той.

— Не.

Не смеех да приема битка в такова лошо място. Щяха да ни принудят да се катерим нагоре по хълма и през цялото време щяхме да се тревожим за семействата, останали зад нас.

— Тогава какво? Към Глевум? — предположи Исса.

Поклатих глава. Пътят към Глевум бе задръстен от бегълци и ако бях на мястото на сакския военачалник, повече от всичко на света бих искал да преследвам по-малобройния си противник по такъв път. Нямаше да можем да вървим по-бързо от тях, защото щяха да ни пречат бегълците, а за тях щеше да е съвсем просто да си проправят път със сеч през тези паникьосани хора и да ни избият. Възможно бе, даже това беше по-вероятно, саксите изобщо да не ни преследват, а да се изкушат да разграбят града, но този риск аз не смеех да поема. Отново се вгледах към издълженото било — врагът ставаше още по-многоброен. Невъзможно бе да се преброят, но това явно не беше малък отряд. Моите хора правеха стена от щитове, но аз знаех, че тук няма да можем да се бием. Саксите бяха повече и заемаха възвишенията. Да се бием тук, означаваше да умрем.

Извъртях се на седлото. На по-малко от километър северно от Фоския път се виждаше едно от укрепленията, останали от древните хора. Земният насип, вече доста ерозирал, увенчаваше билото на стръмен хълм. Аз вдигнах ръка към обраслите в трева укрепителни валове.

— Ще идем там — отсякох аз.

— Там ли, господарю? — попита объркан Исса.

— Ако се опитаме да им избягаме — обясних аз, — Децата няма да могат да се движат бързо и накрая копелетата ще ни хванат. Ще бъдем принудени да направим стена от щитове, да оставим семействата в центъра й, и последният, който ще умре от нас, ще чуе първата от нашите жени да пищи. По-добре да идем някъде, където те биха се поколебали да нападнат. Накрая те ще трябва да изберат. Или ще ни оставят намира и ще тръгнат на север, и тогава ние ще тръгнем след тях, или ще се бият, а ако ние сме заели върха ще имаме шанс да победим. И то не малък шанс — добавих аз, — защото Кълхуч ще мине оттук. След ден-два може дори да сме повече от тях.

— Значи изоставяме Артур? — попита Исса, потресен от тази мисъл.

— Ще държим далеч от Кориниум цял боен отряд на саксите — казах аз. Но и сам не бях доволен от избора, който бях направил, защото Исса беше прав. Аз изоставях Артур, но не смеех да рискувам живота на Сийнуин и дъщерите си. Целият внимателно обмислен от Артур план се бе провалил. Кълхуч бе отрязан някъде на юг, аз бях приклещен при Акве Сулис, а Кунеглас и Енгас Мак Ейрем бяха на километри от Кориниум.

Върнах се да си взема ризницата и оръжието. Нямах време да си сложа нагръдника, но си надянах шлема с вълчата опашка, намерих най-тежкото си копие и нахлузих щита на лявата си ръка. Дадох отново кобилата си на Гуинивиър и й казах да поведе семействата нагоре по хълма. След това заповядах на опълченците и на моите новобранци да обърнат каруците с храната и да ги подкарат към укреплението.

— Не ме интересува как ще го направите — казах им аз, — но искам да опазите храната от врага. Дърпайте каруците нагоре, ако щете на ръце, но ги закарайте до върха!

Вярно, че изоставих волските коли на Арганте, но по време на война, каруца пълна с храна е много по-ценна от злато, а аз бях решен да запазя тази провизии за хората си. Щях да изгоря каруците и всичко в тях, ако се наложеше, но за сега щях се да опитам да спася храната.

Върнах се при Исса и заех мястото си в центъра на стената от щитове. Вражите редици се сгъстяваха и аз ги чаках да се втурнат стремглаво в атака надолу по хълма всеки миг. Те бяха повече от нас, но все още не тръгваха и колкото по-дълго се колебаеха, толкова повече време оставяха на нашите семейства и на каруците със скъпоценните припаси да стигнат до върха на хълма. Постоянно се обръщах да поглеждам назад, следейки бавното напредване на волските коли и точно когато бяха прехвърлили средата на стръмния склон, заповядах на хората си да отстъпят.

Отстъплението ни накара саксите да тръгнат в атака. Те запищяха предизвикателства и бързо се спуснаха по хълма, но щурмът им бе закъснял. Хората ми се върнаха назад по пътя, прекосиха през един плитък брод потока, който ромолеше между хълмовете, хукнал към реката. Сега вече ние бяхме по-високо, защото отстъпвахме нагоре по стръмния склон на хълма, увенчан с древното укрепление. Моите хора поддържаха прави редиците си, щитовете им се припокриваха, а между тях стърчаха здраво стиснатите копия. Пред това доказателство за висока дисциплина и умение саксите спряха преследването на петдесет крачки от нас. Задоволиха се да ни крещят предизвикателства и обиди, а един от техните голи магьосници, които плескаха с кравешки изпражнения косите си, за да оформят стърчащи кичури, танцуваше отпред и ни проклинаше. Наричаше ни свини, страхливци и кози. Той ни проклинаше, а аз ги броях. В тяхната стена имаше сто и седемдесет души, а зад тях идваха и други, които още не се бяха наредили. Аз броях тях, а сакските командващи стояха на конете зад своята стена от щитове и брояха нас. Сега вече ясно виждах бойния им щандарт и наистина беше вълчия череп на Сердик с увисналата под него човешка кожа, но самият Сердик не се виждаше. Това трябва да беше един от неговите бойни отряди, дошли южно от Темза. Отрядът беше далеч по-многоброен от нас, но неговите водачи бяха твърде предвидливи, за да ни нападнат. Те знаеха, че могат да ни победят, но знаеха и какви ужасни жертви щяха да понесат в бой със седемдесет опитни воини. За тях бе достатъчно, че бяха успели да ни отклонят от пътя.

Ние бавно отстъпвахме нагоре по хълма. Саксите ни наблюдаваха, но само магьосникът им ни следваше, а след малко и той загуби интерес. Плю по нас и си тръгна. Ние с мощни възгласи посрещнахме страхливостта на нашия враг, но, да си кажа честно, аз въздъхнах с облекчение, че ни се размина атаката им.

Цял час ни отне прехвърлянето на седемте каруци със скъпоценната храна през древните торфени укрепления и изтеглянето им върху леко закръгления връх на хълма. Обходих овалното плато и установих, че това е чудесна отбранителна позиция. Върхът имаше триъгълна форма и при всяка от трите му страни земята стръмно пропадаше надолу, така че всеки нападател би бил принуден с труд да се придвижва напред само за да се наниже на нашите копия. Надявах се, че при такива стръмни склонове саксите изобщо нямаше да се решат на атака и че след ден-два вражият отряд ще си тръгне, а ние ще можем да поемем на север към Кориниум. Щяхме да закъснеем и Артур без съмнение щеше да ми е ядосан, но за сега поне бях опазил тази част от думнонската войска. Ние бяхме повече от двеста копиеносци и защитавахме тълпа жени и деца, седем волски коли и две принцеси, и бяхме намерили убежище на обрасъл с трева връх високо над дълбока речна долина. Намерих един от опълченците и го попитах за името на хълма.

— Нарича се както и градът, господарю — отговори той, очевидно недоумяващ за какво ми трябва да знам това име.

— Акве Сулис значи? — уточних аз.

— Не, господарю! Старото име! Името от преди идването на римляните.

— Бадън — досетих се аз.

— А това е Минид Бадън, господарю — потвърди той.

Връх Бадън. След време поетите щяха да накарат това име да зазвъни по цяла Британия. Щяха да пеят за него в хиляди замъци, то щеше да пали кръвта дори на неродените деца, но в онзи момент името Минид Бадън не означаваше нищо за мен. Беше просто един удобен хълм, обрасло с трева укрепление, и място, където, макар и съвсем без желание, бях забил в земята моите две знамена. Едното със звездата на Сийнуин, а другото, което бяхме намерили и спасили от волските коли на Арганте, украсено с мечката на Артур.

И така, в утринната светлина под напора на изсъхващия вятър плющяха мечката и звездата и предизвикваха саксите.

На Минид Бадън.

* * *

Саксите бяха предпазливи. Не нападнаха когато ни видяха и когато бяхме най-уязвими, а сега след като се укрепихме на върха на Минид Бадън, се задоволиха да седнат в южното подножие на хълма и просто ни наблюдаваха. Следобеда голям отряд вражи копиеносци тръгна към Акве Сулис. Щяха да открият, че градът е изоставен и почти пуст. Очаквах да видя пламъци и дим от горящи сламени покриви, но огньове не се появиха, а привечер саксите се върнаха от града, натоварени с плячка. Сенките на спускащата се нощ разстлаха мрак над речната долина и докато ние на върха на Минид Бадън все още изпращахме последните отблясъци на дневната светлина, мракът под нас се изпъстри с лагерните огньове на врага.

Сред хълмистата земя на север от нас се виждаха още огньове. Минид Бадън бе като крайбрежен остров отделен от онези хълмове с висока затревена котловина. Мина ми мисълта да прекосим тази висока котловина през нощта, да се изкатерим на билото отвъд нея и да намерим път между хълмовете към Кориниум; затова преди здрач пратих Исса с двадесет души да разузнаят пътя, но те се върнаха и съобщиха, че по билото отвъд котловината е пълно със сакски конници-разузнавачи. Все още не се отказвах от възможността да се опитаме да избягаме на север, но знаех, че сакските конници щяха да ни видят и преди да изгрее деня целият им отряд щеше да бъде по петите ни. До късно през нощта обмислях двете възможности, и накрая избрах по-малкото зло: да останем на Минид Бадън.

Саксите трябва да бяха решили, че ние сме страшна войска. Командвах двеста шестдесет и осем мъже, а саксите не можеха да знаят, че само една трета от тях бяха елитни копиеносци. Другите едва ли щяха да ги изплашат — четиридесет души от градското опълчение, тридесет и шест — калени в битки воини, охранявали Каер Кадарн или двореца в Дурновария (макар че повечето от тези три дузини мъже бяха вече стари и бавни), а останалите сто и десет бяха млади момчета, които още не бяха влизали в битка. Моите седемдесет опитни копиеносци и дванадесетте Черни щита на Арганте бяха сред най-добрите воини на Британия и макар да не се съмнявах, че тридесет и шестте ветерани щяха да бъдат от полза и че младежите също можеха да се окажат страшни войници, все пак войската ми беше твърде малка, за да може да защитава нашите сто и четиридесет жени и седемдесет и девет деца. Но поне имахме много храна и вода, защото бяхме домъкнали на върха седемте каруци със скъпоценния товар, а по склоновете на Минид Бадън имаше три извора.

До падането на нощта успяхме да преброим врага срещу нас. В долината имаше около триста и шестдесет сакси и поне още осемдесет в земите на север. Тези копиеносци бяха достатъчни да ни държат на Минид Бадън, но вероятно не бяха достатъчно, за да ни нападнат. Всяка от трите плоски голи страни на върха беше дълга по триста крачки. Общата им дължина бе твърде голяма, за да може моята малка войска да ги защитава едновременно, но ако врагът се решеше на атака, щяхме да ги видим отдалече и щях да имам време да разположа копиеносците така че да посрещнем нападението им. Реших, че дори да ни атакуват едновременно от две или три страни, пак щях да мога да ги удържа, защото саксите трябваше да се катерят по много стръмен склон, а моите хора щяха да бъдат отпочинали и свежи. Но ако броят на враговете ни се увеличеше, те щяха да ни смажат. Молех се тези сакси да са просто силен отряд, изпратен да събира провизии, и като оберат де що храна намерят в Акве Сулис и речната долина да се върнат на север и да се присъединят към Аел и Сердик.

На следващото утро видяхме, че саксите са все още в долината, където димът от техните лагерни огньове се смесваше с утринната мъгла. Щом изтъня мъглата, видяхме, че саксите секат дървета, за да си правят колиби — очевидно доказателство, че възнамеряваха да останат тук. Моите хора сновяха по склоновете на хълма и режеха ниските храсти и брезови издънки, които можеха да прикрият промъкващи се врагове. Домъкнаха клоните и малките дръвчета до върха и ги натрупаха като допълнително бойно укрепление върху остатъците от земния вал, издигнат от древните хора. Бях пратил други петдесет човека по билото на хълма северно от котловината да нарежат дърва за огън. После разтоварихме храната от една волска каруца и довлякохме с нея дървата. Хората ми бяха отсекли и достатъчно стволове, от които направихме дълга дървена колиба, макар че, за разлика от покритите със слама или торф колиби на саксите, нашата представляваше по-скоро подобие на колиба от нестабилно подредени между четири каруци необработени дънери, грубо покрити с клони, но поне бе достатъчно голямо, за да подслони жените и децата.

Първата нощ бях изпратил двама копиеносци на север. И двамата бяха хитри дяволи от новобранците и аз заповядах на всеки от тях да се опита да стигне до Кориниум и да каже на Артур за положението, в което бяхме изпаднали. Съмнявах се, че той би могъл да ни помогне, но поне щеше да узнае какво се бе случило. Целия следващ ден бях на тръни, страхувах се да не видя двете момчета да тичат, завързани зад конете на сакски разузнавачи. Но те не се появиха. По-късно научих, че и двамата бяха успели да стигнат до Кориниум.

Саксите довършиха колибите си, а ние натрупахме още тръни и клонак върху ниските укрепления. Никой от враговете ни не се приближи до върха, нито пък ние слязохме надолу, за да ги предизвикваме. Разделих върха на части, и всяка част поверих на един отряд копиеносци. Моите седемдесет опитни бойци, най-добрите в малката ми войска, трябваше да охраняват ъгъла на укреплението, обърнат на юг срещу врага. Разделих новобранците на два отряда, по един на двата фланга на опитните воини. Защитата на северната страна на хълма поверих на дванадесетте Черни щита, подкрепени от опълчението и охраната на Каер Кадарн и Дурновария. Водач на Черните щитове бе един покрит с белези грубиян на име Найол, ветеран със стотина набези за зърно зад гърба си и с натежали от бойни пръстени ръце. Найол издигна на северната страна на укрепленията свой собствен импровизиран боен щандарт, който представляваше обелена брезова фиданка, забита в торфа, със завързано в горния край парче от черно наметало. В този измислен ирландски щандарт имаше нещо диво, дръзко и предизвикателно.

Все още не се бях отказал от надеждата да се измъкнем от този капан. Саксите може да си бяха направили колиби в речната долина, но възвишенията на север продължаваха да ме изкушават и на втория ден следобед пришпорих коня си, прекосих котловината, която се намираше срещу знамето на Найол и стигнах до отсрещното било. Отвъд хребета под бързо препускащите облаци се простираше огромно пусто поле. До мен се приближи Ийчърн, опитен воин, на когото бях поверил командването на един от новобранските отряди, изпратени а секат дърва. Той видя накъде гледам, досети се какво ми минава през ума и плю.

— Копелетата са там, там са — каза той.

— Сигурен ли си?

— Идват и си отиват, господарю. Все конници.

Ийчърн имаше брадва в дясната си ръка и сега я вдигна, за да посочи с нея на запад, където покрай пустото поле лежеше една малка долина, ориентирана в посока север-запад. Тя бе обрасла с гъсти дървета, макар че от тях се виждаха само върховете на короните им.

— Има път сред ония дървета саксите точно там се мотаят — каза Ийчърн.

— Пътят трябва да води към Глевум — предположих аз.

— Първо води при саксите, господарю. Копелетата са там, там са. Чух брадвите им.

Което означаваше, че пътя по долината е препречен с повалени дървета. Все още не се отказвах от идеята за бягство. Ако унищожим храната, мислех си аз, и оставим всичко, което можеше да забави хода ни, можеше и да успеем да пробием този сакски обръч и да стигнем до войската на Артур. Цял ден съвестта ми ме глождеше, защото моят дълг недвусмислено ми повеляваше да бъда с Артур и колкото по-дълго ме държаха приклещен на Минид Бадън, толкова по-трудна ставаше неговата задача. Чудех се дали ще можем да преминем през пущинака през нощта. Щеше да има половин луна, и това бе достатъчно, за да ни освети пътя, така че ако вървяхме бързо със сигурност щяхме да изпреварим основната част от сакския отряд. Можеха да ни настигнат шепа сакски конници, но моите копиеносци можеха да се справят с тях. Но какво имаше отвъд зелената пустош? Хълмиста земя, със сигурност, прорязана, без съмнение от реки, придошли от последните дъждове. Трябваше ми път, трябваха ми бродове и мостове, трябваше ми скорост иначе децата щяха да изостанат, копиеносците щяха да се бавят с тях, защото бяха длъжни да ги защитават, тогава саксите щяха да връхлетят върху нас като вълци догонващи стадо овце. Можех да си представя бягството ни от Минид Бадън, но не виждах как ще прекосим километрите, които ни деляха от Кориниум, без да станем жертва на вражите остриета.

На смрачаване взех решение. Все още обмислях бърз марш на север и се надявах, че като оставим огньовете да горят ярко ще можем да измамим врага, че кротко си стоим на върха на Минид Бадън. Но до края на този втори ден пристигнаха още сакси. Дойдоха от североизток, т.е. от посоката, в която се намираше Кориниум и стотина от тях се придвижиха към пустото поле, което се надявах да прекося, после заобиколиха и от юг и заставиха моите дървосекачи да напуснат гората и през седловината да се върнат обратно на Минид Бадън. Сега вече наистина бяхме в капан.

Тази нощ седнах край един огън до Сийнуин.

— Това ми напомня за оная нощ в Инис Мон — казах й аз.

— И аз затова си мислех — погледна ме тя.

Тогава бяхме открили Свещения съд на Клидно Ейдин, и се бяхме сгушили в едни скали, обградени отвсякъде от войската на Диурнач. Никой не се надяваше да оживее, но тогава Мерлин се бе върнал от света на мъртвите и ми се бе присмял.

— Обсадени сме, нали? — попита тогава той. — И те са повече от нас, нали? — бях кимнал утвърдително и на двете му предположения, а Мерлин се засмя. — И това ми било господар на бойци!

— „Забъркал си ни в страхотна каша“ — рече Сийнуин, опитвайки се да подражава на гласа на Мерлин. Споменът я накара да се усмихне, после въздъхна. — Ако ние не бяхме с теб — посочи тя към жените и децата, — какво щеше да направиш?

— Щях да тръгна на север. Да приема битка ей там — кимнах към сакските огньове, които горяха на възвишението отвъд котловината, — после щях да продължа на север.

Всъщност не бях съвсем сигурен, че щях да постъпя така, защото подобно бягство означаваше да изоставя всеки ранен в битката на хребета, но с останалите, без жените и децата, които щяха да ни бавят, сигурно щяхме да се изплъзнем от преследващите ни сакси.

— Ами ако помолиш саксите да оставят жените и децата да си отидат с мир? — тихо предложи Сийнуин.

— Веднага ще се съгласят — казах аз, — и щом излезете извън обсега на нашите копия, ще ви хванат, ще ви изнасилят, ще ви избият и ще поробят децата.

— Значи идеята не е добра — промълви Сийнуин.

— Не.

Тя облегна глава на рамото ми, внимателно, за да не събуди Серен, която спеше отпуснала своята глава в скута на майка си.

— И колко време ще можем да издържим?

— Бих могъл да умра от старост на Минид Бадън — отговорих аз, — стига да не изпратят повече от четиристотин души в атака срещу нас.

— А дали ще изпратят?

— Вероятно не — излъгах аз, и Сийнуин разбра, че я лъжа. Разбира се, че щяха да изпратят повече от четиристотин мъже. По време на война, това го бях забелязал, врагът обикновено прави това, от което най-много се страхуваш, така че и този път врагът щеше да прати срещу нас всички копиеносци, които бяха тук.

Сийнуин полежа мълчаливо известно време. Някъде в лагера на саксите лаеха кучета, и звукът ясно кънтеше в тихата нощ. Нашите кучета също се разлаяха и малката Серен се размърда в съня си. Сийнуин погали косата на дъщеря си.

— Ако Артур е в Кориниум — попита тихо тя, — защо саксите идват тук.

— Не знам.

— Мислиш ли, че накрая ще тръгнат на север, за да се присъединят към основната част от тяхната войска?

Така мислех преди, но с пристигането на все повече и повече сакси бях започнал да се съмнявам в това. Сега подозирах, че сме пред голяма вража войска, която се е опитвала да върви на юг, да заобиколи Кориниум с голям завой през хълмовете и да излезе при Глевум в гръб на Артур. Друга причина не можех да измисля за появата на толкова много сакси в долината на Акве Сулис, но това не обясняваше защо останаха тук, а не продължиха похода си. Вместо да си тръгнат, те започнаха да си правят колиби, което означаваше, че имат намерение да ни обсаждат. В такъв случай, помислих си аз, оставайки тук, ние ще направим услуга на Артур. Държахме голям брой от враговете му далеч от Кориниум, макар че ако правилно бяхме преценили силите на саксите, те имаха повече от достатъчно мъже, за да смажат и Артур, и нас.

Седяхме със Сийнуин и мълчахме. Дванадесетте Черни щита бяха започнали да пеят и когато тяхната песен свърши, моите хора отговориха с бойната песен на Илтид. Моят менестрел, Пирлиг, им акомпанираше с арфата си. Беше си намерил кожен нагръдник и се бе въоръжил с копие и щит, но всичко това изглеждаше странно на неговата крехка фигура. Надявах се никога да не му се наложи да остави арфата си и да използва копието, защото тогава щеше да се е сринала и последната ни надежда. Представих си как саксите пъплят нагоре по хълма и вият от удоволствие, че в ръцете им ще паднат толкова много жени и деца, но веднага прогоних тази ужасна мисъл. Трябваше да оцелеем, трябваше да защитим укреплението си, трябваше да победим.

На следващата сутрин, под небе натежало от сиви облаци, избутвани от хладен свеж вятър, донесъл пръски дъжд от запад, аз облякох военните си доспехи. Те бяха тежки и аз нарочно не си ги бях сложил досега. Но пристигането на нови сакски подкрепления ме бе убедило, че ще се наложи да се бием, така че, за да вдъхна кураж на хората си, реших да облека най-хубавата си ризница. Най-напред върху ленената си риза и вълнените тесни панталони, навлякох кожена туника, която ми стигаше до коленете. Кожата бе достатъчно дебела, за да издържи на замах с меч, но не и на пробивната сила на копието. Върху туниката нахлузих скъпоценната плетена римска ризница, която моите роби бяха лъснали така че малките брънки светеха. Ризницата беше украсена по ръбовете, врата и ръкавите със златни пръстени. Беше скъпа направа, една от най-скъпите в Британия, и изработена така добре, че можеше да спре всеки удар с изключение на най-свирепия пробив с копие.

Кожените ми ботуши, високи до коленете, бяха обшити с бронзови ленти, за да се плъзгат по тях ударите, идващи под стената от щитове, а на ръцете си имах дълги до лактите ръкавици с пришити към тях железни платки, които пазеха предмишниците ми. Шлемът ми бе украсен със сребърни дракони, които се катереха към златния му връх, а там бе закачена вълчата опашка. Шлемът се спускаше над ушите ми, отзад имаше парче от сплетени пръстени, което пазеше врата ми, а отпред имаше забрало, което можеше да се отваря и затваря пред лицето, така че врагът да не вижда човек пред себе си, а покрит с желязо убиец с два тъмни процепа за очите. Това бе скъпа ризница на голям военачалник и бе направена така че да внушава страх на врага. Затегнах колана с ножницата на Хюелбейн върху ризницата, завързах наметалото около врата си и стиснах най-тежкото бойно копие. Така облечен и с щит, увиснал на гърба ми, аз обходих укреплението на Минид Бадън, за да ме видят всичките ми хора и всички врагове, които гледаха към нас, да разберат, че един господар на бойци е готов за битка. Завърших обиколката си в южния край на нашата отбрана и там застанал високо над врага вдигнах полите на плетената ризница и на кожената туника и се изпиках надолу срещу саксите.

Не знаех, че Гуинивиър е наблизо, и я забелязах едва когато тя се изсмя и смехът й провали донякъде моя жест, защото ме смути. Тя махна с ръка, за да спре още неизреченото ми извинение.

— Ти наистина изглеждаш добре, Дерфел — каза Гуинивиър.

Аз отворих забралото на шлема си.

— Имаше време, когато се надявах никога повече да не ми се налага да обличам тези доспехи, лейди.

— Говориш съвсем като Артур — кисело отбеляза тя. После мина зад мен, за да се полюбува на сребърните ленти, които образуваха звездата на Сийнуин върху щита ми. — Не мога да разбера — каза тя, след като отново застана пред мен, — защо обикновено се обличаш като свинар, а изглеждаш така великолепно като воин.

— Не е вярно, че се обличам като свинар — възмутих се аз.

— Не като мой свинар, защото аз не мога да понасям развлечени хора около себе си дори и да са пастири, така че винаги съм се грижила да имат прилични дрехи.

— Къпах се миналата година — похвалих се аз.

— Толкова скоро! — вдигна вежди Гуинивиър в престорено удивление. Носеше ловен лък и колчан със стрели на гърба си. — Ако дойдат — забеляза тя погледа ми, — ще изпратя някои от тях в Отвъдния свят.

— Ако дойдат — казах аз, убеден, че наистина ще дойдат, — ще видите само шлемове и щитове и стрелите ви ще отидат на вятъра. Изчакайте докато се изправят, за да се бият с нашата стена от щитове и тогава се целете в очите им.

— Моите стрели няма да отидат на вятъра, Дерфел — мрачно обеща тя.

Първата заплаха дойде откъм север, където новодошлите сакси образуваха стена от щитове сред дърветата отвъд котловината, която разделяше Минид Бадън от хълмистата земя. Нашият най-пълноводен извор бе в котловината и вероятно саксите искаха да ни лишат от водите му, защото след пладне тяхната стена от щитове се придвижи напред и застана в малката долина. Найол ги наблюдаваше от нашите укрепления.

— Осемдесет човека — каза той.

Аз доведох Исса и петдесет от моите хора на северната стена на укреплението — те бяха повече от достатъчно, за да обърнат в бягство осемдесет сакси, които с усилие се катерят нагоре. Но скоро стана ясно, че саксите нямат намерение да атакуват, а искат да ни примамят долу в котловината, където можеха да се сражават с нас при по-равностойни условия. И щом слезехме там, без съмнение от гората щяха да изскочат още сакси, за да ни видят сметката.

— Ще стоите тук — наредих на хората си, — никакво слизане надолу! Тук ще стоите!

Саксите ни се подиграваха. Някои поназнайваха отделни думи от езика на бритите и те им бяха достатъчни, за да ни наричат страхливци, жени или червеи. От време на време някоя малка група се изкатерваше до средата на склона, за да ни изкуши да развалим строя си и да хукнем надолу, но Найол, Исса и аз успокоявахме духовете сред нашите. Един сакски магьосник се заклатушка по мокрия склон към нас на кратки нервни прибежки, ломотейки някакви монотонни напеви. Беше гол, наметнат с вълчи кожи, а косата му стърчеше слепена с кравешки изпражнения в един единствен дълъг рог. Той изпищя проклятията си, с вой отправи към нас магическите си слова после хвърли шепа малки костички към щитовете ни, но ние продължавахме да стоим неподвижни. Магьосникът плю три пъти, после треперещ хукна надолу към котловината, където един сакски старейшина се опита да изкуши някой от нас да излезе на двубой. Той беше широкоплещест мъж със сплетена грива от мазна, мръсна златиста коса, която висеше и се спускаше над разкошна златна огърлица. Брадата му бе сплетена и завързана с черни ленти, нагръдника му беше железен, наколенниците от украсен римски бронз, а на щита му бе изрисувана глава на озъбен вълк. От шлема му стърчаха два биволска рога, а върху тях бе набучен вълчи череп, украсен с множество черни ленти. Горната част на ръцете над лакътя и бедрата му бяха увити с парчета черна рунтава кожа. Саксът носеше огромна двуостра бойна брадва, а от колана му висеше дълъг меч и един от ония къси ножове с широки остриета, които се наричаха сеакс, оръжието, дало името на саксите. Известно време той призоваваше самия Артур да слезе и да се бие с него, после му омръзна и реши да предизвика мен. Започна да ме нарича страхливец, бъзлив роб и син на курва, болна от проказа. Говореше на собствения си език, което означаваше, че никой от моите хора не разбира какво казва, така че оставих думите му да минат покрай мен и да отлетят с вятъра.

После, късно следобед, когато дъждът бе спрял, и на саксите им бе омръзнало да ни примамват да приемем битка в котловината, те домъкнаха три пленени деца. Децата бяха много малки, не повече от пет-шестгодишни, и към вратлетата им бяха насочени сеакси.

— Елате долу — викна големият сакски старейшина, — или те ще умрат!

Исса ме погледна.

— Нека да отида, господарю — помоли се той.

— Това е моята част от укреплението — изръмжа Найол, водачът на Черните щитове, — Аз ще нарежа копелето на филийки.

— Това е моят връх — казах аз. Беше дори нещо повече от моя връх, беше мой дълг да се бия в първия дуел на битката. Един крал можеше да остави най-великия си боец да се бие вместо него, но военачалникът нямаше право да праща хора там, където сам не би отишъл. Така че аз затворих забралото на шлема си, докоснах както си бях с ръкавицата вградените свински костици в дръжката на Хюелбейн, после натиснах ризницата на гърдите, за да усетя малката издутина, оформена от брошката на Сийнуин. Така уверил се, че силите на доброто са на моя страна, минах през грубо нахвърляната ни палисада и тръгнах надолу по склона.

— Ти и аз! — викнах аз на високия сакс на собствения му език, — За техния живот — вдигнах копието си към трите дечица.

Саксите заръмжаха доволни, че са успели да накарат поне един брит да слезе при тях. Те се отдръпнаха, замъквайки децата със себе си, и освободиха котловината за двубоя между техния велик боец и мен. Якият сакс стисна зрадво голямата брадва и плю върху кокичетата.

— Ти говориш езика ни добре, свиня такава — поздрави ме той.

— Такъв ви е езикът — свински — отговорих аз.

Той хвърли брадвата високо във въздуха, и острието й проблесна, отразило слабата слънчева светлина, която се опитваше да пробие облаците. Брадвата беше дълга, а двуострата й глава — тежка, но той с лекота я улови за дръжката. Повечето хора биха се затруднили да размахват такова масивно оръжие дори за кратко време, да не говорим да подхвърлят и да го хващат, но това изглеждаше толкова лесно, когато го правеше този сакс.

— Артур не посмя да дойде и да се бие с мен — каза той, — така че вместо него ще убия теб.

Споменаването на Артур ме обърка, но не беше моя работа да изваждам врага от заблуждение, ако той беше убеден, че Артур е на Минид Бадън.

— Не му е работа на Артур да избива червеи — отговорих аз, — така че ме помоли аз да ти видя сметката, после да заровя тлъстия ти труп с краката на юг, та за вечни времена да се скиташ сам и измъчен и никога да не намериш пътя към Отвъдния свят.

Той плю.

— Квичиш като болно прасе.

Обидите бяха ритуал, както и самият двубой. Артур не одобряваше нито едното, нито другото, защото смяташе, че с обидите само си хабиш дъха, а с двубоя — силите, но аз нямах нищо против да се бия с един велик боец на противника. Такъв двубой служеше на определена цел, защото ако успеех да убия този човек, щях да вдъхна кураж и увереност на моите войници, щяха да им пораснат криле, а саксите щяха да приемат смъртта на своя боец като ужасно предзнаменование. Съществуваше риск да загубя борбата, но в ония дни аз вярвах в себе си. Саксът беше пет пръста по-висок от мен и много по-широк в раменете, но се съмнявах, че може да е бърз. Приличаше на човек, който разчита на силата, за да побеждава, а аз се гордеех не само със силата си, но и с хитростта си. Той погледна към нашето укрепление, където сега се бяха струпали мъже и жени. Не виждах Сийнуин там, но Гуинивиър се бе изправила висока и поразителна сред въоръжените мъже.

— Това твоята курва ли е? — попита саксът, вдигайки брадвата към Гуинивиър. — Довечера ще бъде моя, червей такъв.

Той направи две крачки към мен и сега между нас имаше само десетина крачки. Отново хвърли голямата си брадва във въздуха. Неговите хора по северния склон викаха за него, моите хора усърдно окуражаваха мен.

— Ако си се уплашил — рекох аз, — мога да те почакам да си изпразниш червата.

— Ще си ги изпразня върху трупа ти — плю той срещу мен. Чудех се дали да го подхвана с копието или с Хюелбейн и реших, че с копието ще стане по-бързо, стига да не успее да парира острието. Ясно ми беше, че той скоро ще атакува, защото бе започнал да размахва брадвата в бързи сложни извивки, които привличаха и замъгляваха погледа, ако решиш да ги наблюдаваш. Предположих, че саксът има намерение да ме нападне с това размазващо се във въздуха острие, да отбие копието ми встрани с щита си и после да ме храсне по врата с брадвата.

— Казвам се Уулфгер — каза той официално, — вожд на сарнаедското племе от народа на Сердик, и тази земя ще бъде моя земя.

Аз измъкнах лявата си ръка от каишите на щита и преместих щита в дясната си ръка, а хванаха копието с лявата. Не нанизах каишите на щита върху дясната, а само здраво стиснах дървената дръжка. Уулфгер, вождът на сарнаедите, беше левак, а това означаваше, че брадвата му ще долети откъм незащитената ми страна, затова трябваше да преместя щита в дясната ръка. Изобщо не бях толкова добър в боравенето с копието с лявата, отколкото с дясната, но имах предчувствието, че този двубой може бързо да завърши.

— Аз се казвам — отговорих аз официално, — Дерфел, син на Аел, крал на англите. И съм човекът, който направи белега на бузата на Лиофа.

Хвалбата ми трябваше да разклати нервите му, и може би наистина успя, но той не се издаде. Внезапно изрева и се нахвърли срещу мен, хората му нададоха оглушителни възгласи. Брадвата на Уулфгер свистеше във въздуха, щитът му бе готов да отблъсне копието ми встрани и той нападаше като бик, но тогава аз хвърлих собствения си щит в лицето му. Хвърлих го странично, така че той се завъртя като огромен тежък диск от дърво с метален обков.

Внезапната гледка на летящия към лицето му тежък щит принуди саксът да вдигне своя щит и да спре ужасното въртене на брадвата. Чух как моят щит тресна в неговия, но вече бях приклекнал на едно коляно, насочил копието си ниско и замахнах нагоре. Уулфгер, вождът на сарнаедите, бе достатъчно бърз да отбие щита ми, но не можа да спре мощното си движение напред, нито успя да свали щита си навреме, и така се надяна право върху дългото, тежко копие с двустранно заточено острие. Бях го насочил към корема му, точно в точката под железния му нагръдник, където единствената преграда бе кожената му дреха, а копието ми мина през кожата като игла през лен. Щом острието потъна през дрехата, през кожа, мускули и плът, аз се изправих и натиснах копието надолу към долната част на корема. Стоях и въртях дръжката, ръмжейки предизвикателства, спокоен защото брадвата увисна безпомощно във въздуха. Натиснах отново, още по-дълбоко в слабините и втори път завъртях листообразното острие. Уулфгер, вождът на сарнаедите, отвори уста и се втренчи в мен. Видях как очите му се изпълниха с ужас. Той се опита да вдигне брадвата, но усети единствено ужасната болка в корема си и омекването на краката си, после залитна, ахна и падна на колене.

Пуснах копието, отстъпих назад и извадих Хюелбейн.

— Това е наша земя, Уулфгер, вожде на сарнаедите — казах високо, та да ме чуят хората му, — и ще си остане наша земя.

Замахнах с меча, но замахнах силно, така че да мине като бръснач през сплъстената мазна коса и да пресече гръбнака при врата.

Той се строполи мъртъв, убит в един миг.

Хванах дръжката на копието си, стъпих с крак върху корема на Уулфгер и с усилие освободих острието от трупа. После се наведох и рязко дръпнах вълчия череп от шлема му. Вдигнах пожълтялата кост срещу враговете ни, след това я хвърлих на земята и я стъпках на парчета. Разкопчах златната огърлица на мъртвия, после му взех щита, брадвата и ножа и размахах тези трофеи към неговите хора, които стояха и мълчаливо наблюдаваха. Моите хора танцуваха и виеха от радост. Най-накрая аз се наведох и откопчах тежките бронзови наколенници на сакса, украсени с изображения на моя Бог, Митра.

Изправих се с плячката си в ръце.

— Пуснете децата! — викнах на саксите.

— Ела и си ги вземи! — викна в отговор един и с бързо движение преряза гърлото на детето. Другите две деца запищяха. Саксите убиха и тях и плюха върху телцата им. За миг помислих, че моите хора няма да издържат и ще се втурнат към котловината, но Исса и Найол ги задържаха зад укреплението. Аз се изплюх върху трупа на Уулфгер, озъбих се на подлите си врагове, взех си трофеите и отстъпих към върха.

Дадох щита на един от опълченците, ножа на Найол, а брадвата на Исса.

— Не я използвай в битка — казах аз, — но можеш да сечеш дърва с нея.

Златната огърлица занесох на Сийнуин, но тя завъртя глава.

— Не харесвам златото на умрелите.

Тя беше прегърнала нашите дъщери и по лицето й имаше сълзи. Сийнуин не беше от жените, които излагат на показ чувствата си. Като дете се бе научила, че може да запази любовта на свирепия си баща, ако винаги е весела и усмихната, и този навик се вдълбал някак си дълбоко в душата й, сега обаче Сийнуин не бе в състояние да скрие скръбта си.

— Можеше да умреш! — каза тя. Нямаше какво да отговоря, затова само клекнах до нея, отскубнах шепа трева и избърсах кръвта от острието на Хюелбейн. Сийнуин се намръщи.

— Те убиха онези деца, нали?

— Да.

— Кои бяха те?

Аз вдигнах рамене.

— Кой знае? Просто деца, пленени при нападение.

Сийнуин въздъхна и погали русата коса на Моруена.

— Трябваше ли да се биеш?

— По-добре ли щеше да бъде ако бях изпратил Исса?

— Не — призна тя.

— Значи, да, трябваше да се бия — казах аз, а честно да си кажа, двубоят ми беше доставил удоволствие. Само глупакът иска война, но веднъж като започне няма начин да се биеш с половин сърце. Не можеш дори да се биеш със съжаление, война трябва да се води с дива радост от пораженията на противника, и именно тази дива радост вдъхновява нашите менестрели да създават своите най-велики песни за любовта и войната. Ние воините се обличаме за война, така както се гиздим за среща с любимата; искаме да сме пищни, слагаме си златните украшения, украсяваме гравираните със сребро шлемове, перчим се, хвалим се, а когато убийствените остриета ни доближат, се чувстваме така, сякаш във вените ни хуква кръвта на Боговете. Мъжът трябва да обича мира, но ако не може да се бие с цялото си сърце, няма да има мир.

— Какво щяхме да правим, ако беше умрял? — попита Сийнуин, докато гледаше как закопчавам красивите наколенници на Уулфгер върху ботушите си.

— Щяхте да ме изгорите, любов моя — отвърнах аз, — и да изпратите душата ми при Даян.

Целунах я, после занесох златната огърлица на Гуинивиър, която прие подаръка с удоволствие. Тя бе загубила накитите си, заедно със свободата си, и макар да не харесваше тежките сакски украшения, постави златната огърлица на врата си.

— Двубоят ми хареса — каза тя, оправяйки златните пластинки. — Искам да ме научиш малко на сакски, Дерфел.

— Разбира се.

— Обиди. Искам да ги нагрубявам — засмя се тя. — Груби обиди, Дерфел, най-грубите, които знаеш.

А имаше много сакси за обидите на Гуинивиър, защото в долината пристигаха нови и нови попълнения. Моите хора на южния ъгъл ме извикаха, за да ме предупредят, и аз отидох и застанах на укреплението под нашите две знамена. Видях две дълги редици копиеносци, които се виеха по източните хълмове и навлизаха в поляните край реката.

— Започнаха да пристигат преди малко — каза ми Ийчърн, — и като че ли нямат край.

И наистина нямаха. Това не беше боен отряд, а цяла войска, пълчище, цял народ, тръгнал на поход. Мъже, жени, животни и деца, всички се изнизваха от източните хълмове и се изсипваха в долината на Акве Сулис. Копиеносците се движеха в дълго колони, а между колоните вървяха стадата добитък, овцете, жените и децата. Отстрани яздеха конници, имаше още конници, струпани около двата бойни щандарта, по които разбрахме, че идват и сакските крале. Значи това не беше една, а две войски, обединените сили на Сердик и Аел, и вместо да се изправят срещу Артур в долината на Темза, те бяха дошли тук, при мен, а копията им бяха повече от звездите по небето.

Гледах ги как се нижат цял час, и Ийчърн се оказа прав. Те нямаха край. Докоснах костите в дръжката на Хюелбейн, знаех, бях по-уверен от всякога, че сме обречени.

 

Онази нощ светлините от огньовете на саксите бяха като съзвездие, паднало в долината на Акве Сулис; пламъци от лагерни огньове се виждаха далеч на юг и далеч на запад и показваха, че враговете се бяха разположили по протежението на реката. По източните хълмове имаше още огньове. Там по възвишенията лагеруваше сакският ариергард, но призори видяхме тези мъже да идват в долината под нас.

Утрото бе студено, макар всичко да обещаваше топъл ден. При изгрев слънце, когато долината все още тънеше в мрака, димът от сакските огньове се смесваше с утринната мъгла и сякаш Минид Бадън бе огромен огрян от слънцето кораб, който се носи по зловещо сиво море. Бях спал лошо, защото една от жените бе раждала през нощта и виковете й не ми даваха мира. Дете бе мъртвородено, според Сийнуин трябвало да се роди след три-четири месеца.

— Всички мислят, че това е лошо предзнаменование — мрачно добави Сийнуин.

И сигурно е точно така, помислих си аз, но на глас не посмях да го кажа. Вместо това се опитах да звуча уверено.

— Боговете няма да ни изоставят — казах аз.

— Беше Терфа — каза Сийнуин, назовавайки жената, която ни бе измъчвала през нощта с виковете си. — Щеше да бъде първото й дете. Беше момче. Много мъничко.

Тя се поколеба за миг, после се усмихна.

— Хората се страхуват, Дерфел, че Боговете са ни изоставили още на Самейн.

Само казваше онова, от което и аз се страхувах, но отново не посмях гласно да се съглася.

— Ти вярваш ли в това? — попитах я аз.

— Не искам да вярвам.

Тя се замисли за малко и тъкмо щеше да каже нещо, от южната част на укреплението се чу вик. Не помръднах и викът отново проехтя. Сийнуин докосна ръката ми.

— Върви — каза тя.

Изтичах до южната стена и намерих там Исса, който последен бе застанал на нощна стража и сега не откъсваше поглед от димящите сенки в долината.

— Около дузина копелета — каза той.

— Къде?

— В края на храсталака — посочи той надолу към голия склон, където покритите с бели цветове храсти бележеха края на хълма и началото на обработваната земя на долината.

— Там са. Видяхме ги да пресичат житното поле.

— Само ни наблюдават — кисело заявих аз, ядосан, че беше прекъснал разговора ми със Сийнуин за такова дребно нещо.

— Не знам, господарю. В тях имаше нещо странно. Ето! — посочи той пак и аз видях група копиеносци да се промъкват през храстите. Те клекнаха от нашата страна на гъстия храсталак и като че ли гледаха назад, а не към нас. Почакаха няколко минути, после внезапно хукнаха към нас.

— Да са дезертьори? — предположи Исса. — Не може да бъде!

И наистина изглеждаше странно някой да бяга от тази огромна сакска войска, за да се присъедини към нашия обкръжен отряд. Но Исса беше прав, защото когато единадесетте човека преполовиха разстоянието до върха, те нарочно обърнаха щитовете си наопаки. Сакските часови най-сетне видяха предателите и двадесетина вражи копиеносци хукнаха да преследват бегълците, но те бяха взели голяма преднина и стигнаха до нас без проблеми.

— Доведи ми ги като пристигнат тук — казах аз на Исса и се върнах в центъра на върха, където навлякох ризницата си и закопчах Хюелбейн на кръста си.

— Дезертьори — казах на Сийнуин.

Исса доведе единадесетте мъже през тревата. Най-напред познах щитовете, защото на тях бе нарисуван морският орел на Ланселот с рибата в ноктите, а после познах и Борс, братовчед и велик боец на Ланселот. Той нервно се усмихна, щом ме видя, а когато аз широко се захилих в отговор, той се отпусна.

— Лорд Дерфел — поздрави ме Борс. Широкото му лице се бе зачервило от катеренето, а едрото му тяло се мъчеше да си поеме въздух.

— Лорд Борс — официално кимнах аз, после го прегърнах.

— Ако трябва да умирам — каза той, — по-добре да умра от моята си страна.

Той ми представи своите копиеносци — всичките брити на служба при Ланселот и всичките не желаеха да бъдат заставяни да се бият за саксите. Те се поклониха на Сийнуин, после седнаха. Поднесоха им хляб, медовина и осолено говеждо. Те казаха, че Ланселот тръгнал на север да се присъедини към Аел и Сердик, и сега всички сакски войски били събрани в долината под нас.

— Смятат, че са повече от две хиляди души — каза Борс.

— Аз имам по-малко от триста.

Борс се намръщи.

— Но Артур е тук, нали?

Аз поклатих глава.

— Не.

Борс зяпна в мен и зина, въпреки че устата му бе пълна с храна.

— Не е тук ли? — успя да каже накрая той.

— Доколкото знам той е някъде на север.

Борс преглътна залъка си и тихо изруга.

— Е кой е тук тогава?

— Само аз — вдигнах рамене и обхванаха с жест хълма, — и всичко, което виждаш наоколо.

Той вдигна рог с медовина и дълго пи.

— Значи ще се мре — мрачно заключи Борс.

Той бе смятал, че Артур е на Минид Бадън. Всъщност по думите на Борс и Сердик, и Аел вярваха, че Артур е на хълма и затова бяха тръгнали на юг от Темза към Акве Сулис. Саксите, които ни бяха заставили да се скрием в това убежище, видели знамето на Артур на билото на Минид Бадън и съобщили за това на сакските крале, които търсели Артур по горното течение на Темза.

— Копелетата знаят плановете ви — предупреди ме Борс, — и знаят, че Артур иска да се бие при Кориниум, но не можаха да го намерят там. А те точно това искат, Дерфел, искат да намерят Артур преди Кунеглас да стигне до него. Смятат, че като убият Артур, цяла Британия ще рухне.

Но Артур, хитрият Артур, бе изпързалял Сердик и Аел и тогава сакските крале чули, че знамето с мечката се е появило на някакъв хълм близо до Акве Сулис и накарали огромната си войска да завие на юг, изпратили заповед и на Ланселот да се присъедини към тях със своите хора.

— Знаеш ли нещо за Кълхуч? — попитах аз Борс.

— Някъде там е — каза Борс и махна с ръка на юг. — Така и не го открихме.

Той изведнъж се навъси, огледах се да видя причината и видях, че Гуинивиър ни наблюдаваше. Бе хвърлила затворническата си роба и сега бе облечена в кожена дреха, вълнени панталони и високи ботуши — мъжки дрехи като тези, които навремето използваше по време на лов. По-късно разбрах, че бе намерила това облекло в Акве Сулис, и макар да не бяха от добро качество, тя успяваше някак да им придаде изискан вид. На врата й блестеше сакската огърлица, а на гърба и имаше колчан със стрели, в ръката си държеше ловджийския лък, а на кръста й висеше къс нож.

— Лорд Борс. — Гуинивиър поздрави с леден тон великия боец на своя бивш любовник.

— Лейди — отвърна Борс като стана и непохватно се поклони.

Тя погледна щита му, на който все още бе изобразен знакът на Ланселот, и вдигна вежда.

— И на теб ли ти писна от него? — попита тя.

— Аз съм брит, лейди — мрачно отговори Борс.

— При това смел брит — топло отбеляза Гуинивиър. — Мисля, че е цяло щастие за нас, че си тук.

Думите й бяха самата истина и Борс, който се бе смутил от срещата, внезапно грейна доволен. Измърмори нещо в смисъл, че се радвал да види Гуинивиър, но той не беше от мъжете, който умееха да правят елегантни комплименти, и докато говореше се изчерви.

— Трябва ли да разбирам — попита го Гуинивиър, — че твоят бивш господар сега е със саксите?

— Да, лейди.

— Тогава се моля да се мерне в обхвата на моя лък — каза Гуинивиър.

— Той може и да не се мерне, лейди, — усъмни се Борс, защото знаеше, че Ланселот не обича да се излага на опасност, — но още преди да падне нощта ще имате за мишена множество сакси. Дори повече от достатъчно.

И беше прав, защото под нас, където и последните остатъци от речната мъгла се изпаряваха, опалени от слънцето, сакските пълчища продължаваха да се събират. Сердик и Аел, които все още вярваха, че техният най-голям враг е приклещен на Минид Бадън, планираха смазваща атака. Нямаше да е някаква хитра изтънчена атака, защото явно не предвиждаше щурм по фланговете ни, а по-скоро щеше да е просто груб масивен удар на огромна войска фронтално по южния склон на Минид Бадън. Стотици воини се подреждаха за щурма и копията над гъстите им редици проблясваха на утринната светлина.

— Колко са? — попита ме Гуинивиър.

— Твърде много, лейди — мрачно отговорих аз.

— Половината от цялата им войска — обади се Борс. Според обяснението му сакските крале били убедени, че Артур и неговите най-добри воини са хванати в капан на този връх.

— Значи той ги е изиграл, а? — попита Гуинивиър не без нотка на гордост в гласа си.

— Или пък ние сме ги изиграли — навъсено предположих аз, сочейки към знамето на Артур, което се полюляваше под неравномерното дихание на слабия вятър.

— Значи сега ние трябва да се справим с тях — отсече Гуинивиър. Само че как, изобщо не ми го побираше умът. Толкова безпомощен съм се чувствал само на Инис Мон, когато бях обсаден от хората на Диурнач, но в онази мрачна нощ мой съюзник бе Мерлин и благодарение на неговите магии ние се бяхме измъкнали от капана. Сега нямаше кой да ми помогне с магии и не виждах никаква надежда.

Цялата сутрин наблюдавах как саксите се подреждат край поникналите жита, гледах магьосниците им как танцуват край редиците и как военачалниците произнасят високопарни речи пред копиеносците си. Мъжете на предната бойна линия на саксите бяха доста стабилни, защото това бяха обучените воини, положили клетва за вярност пред господарите си, но останалата част от ордата трябва да съставляваха нещо като нашето опълчение, което саксите наричаха фирд. Тия мъже непрекъснато се щураха насам-натам. Някои отиваха до реката, други се връщаха в лагерите, и като гледахме отгоре като че ли гледахме как овчари се опитват да съберат огромно стадо — щом успееха да съберат една част от войската и да я подредят, друга част се разпадаше и всичко започваше отначало, и през цялото време сакските тъпани не преставаха да тътнат. Използваха огромни кухи дънери, по които удряха с дървени тояги и този ритъм на смъртта отекваше в гористия склон от другата страна на долината. Саксите се наливаха с пиво, за да добият кураж да тръгнат срещу нашите копия. Някои от моите хора също пиеха медовина. Никога не съм поощрявал това, но да заставиш воин да не пие е като да заставиш куче да не лае, а мнозина от хората ми се нуждаеха от пламъка, който медовината щеше да запали в сърцата им, защото брояха не по-зле от мен. Хиляда души щяха да тръгнат в атака срещу по-малко от триста.

Борс ме помоли той и хората му да се бият в центъра на нашия фронт и аз се съгласих. Надявах се да умре бързо, посечен от брадва или копие, защото ако го хванеха жив щеше да умира дълго и ужасяващо. Той и хората му бяха остъргали щитовете си до дървото, за да заличат знака на Ланселот, и сега се наливаха с медовина (не можех да ги виня за това).

Исса беше трезв.

— Техният фронт ще е по-дълбок от нашия, господарю — разтревожено каза той.

— Прав си — съгласих се аз, искаше ми се да кажа нещо по-полезно, но в интерес на истината бях вцепенен от приготовленията на врага и нищо не можех да измисля като тактика. Не се съмнявах, че моите хора ще могат да се сражават срещу най-добрите сакски копиеносци, но воините, с които разполагах, можеха да изградят стена от щитове широка само сто крачки, а атаката на саксите, когато започнеше, щеше да бъде три пъти по-широка. Ние щяхме да се бием в центъра, щяхме да убиваме, а врагът щеше да ни заобикаля отстрани, да завладее върха и да почне да ни коли в гръб.

Исса се намръщи. Бях му дал един от моите стари шлемове с вълча опашка, на който той бе изчукал плетеници от петолъчни звезди. Жена му, Скарач, бе намерила край един от изворите върбинка, и Исса беше закачил на шлема си едно клонче, за да го пази от беда. Предложи и на мен да отчупи малко, но аз отказах.

— Пази си го — казах му аз.

— Какво ще правим, господарю?

— Не можем да избягаме — вдигнах рамене аз. Бях обмислял възможността да направи отчаян рейд на север, но отвъд северната котловина имаше сакси и трябваше да си проправяме пътя с бой, катерейки се нагоре по онзи склон право срещу копията им. Шансът ни да успеем бе малък, а много по-голяма бе вероятността да се окажем притиснати от враговете, които щяха да заемат височините от двете страни на котловината.

— Ще трябва да ги победим тук — казах аз, всъщност бях убеден, че е невъзможно да ги победим, но с нищо не го показах. Можех да победя четиристотин мъже, може би дори шестстотин, но не и хилядата сакси, които се приготвяха за атака в подножието на хълма.

— Ако имахме друид — започна Исса, но остави мисълта си недовършена. И без това знаех какво му тежи. Мислеше, че е лошо да се влезе в битка без молитви. Християните сред нас се молеха, разперили ръце встрани, подражавайки на своя Бог в часа на смъртта му. Те ми бяха казали, че нямат нужда от свещеници, за да могат да общуват с Него. Но ние езичниците обичахме да слушаме как друидите заливат с проклятията си враговете ни. А сега нямахме друид, и това не само ни лишаваше от силата на неговите проклятия, но внушаваше мисълта, че от този ден нататък ще трябва да се сражаваме без нашите Богове, защото тези Богове бяха избягали, отвратени от прекъсването на ритуалите на Мей Дун.

Повиках Пирлиг и му наредих да проклина врага. Той пребледня.

— Но аз съм менестрел, господарю, а не друид — запротестира певецът.

— Ти нали започна да учиш за друид?

— Всички менестрели започват, господарю, но нас не ни посвещават в тайнствата.

— Саксите не знаят това — отсякох аз. — Върви надолу по хълма, подскачай на един крак и проклинай мръсните им души, докато ги пратиш на торището в Анун.

Пирлиг направи каквото можа, но трудно пазеше равновесие и аз долових, че в проклятията му имаше повече страх отколкото злословия. Като го видяха саксите, изпратиха шестима от своите магьосници. Голите магьосници с окачени дребни амулети по косата, оформена в грозни шипове с помощта на кравешки изпражнения, закуцукаха и заподскачаха нагоре по склона, за да плюят и проклинат Пирлиг, който щом ги видя да приближават, нервно заотстъпва назад. Един от сакските магьосници носеше човешка бедрена кост, с която погна нещастния Пирлиг и като забеляза очевидния ужас на нашия менестрел, саксът затресе тялото си в обидни движения. Вражите магьосници дойдоха толкова близо, че можехме да чуем пискливите им гласове, въпреки думкането на тъпаните в долината.

— Какво казват? — попита Гуинивиър, която бе застанала до мен.

— Използват заклинания, лейди — отвърнах аз. — Молят своите Богове да ни изпълнят със страх и да превърнат краката ни във вода — продължих, после отново се заслушах в напевите им. — Молят се очите ни да ослепеят, копията ни да се счупят и мечовете ни да се изтъпят.

Човекът с бедрената кост зърна Гуинивиър, обърна се към нея и я заля със злостен поток от обиди.

— Какво казва сега? — попита тя.

— Не бихте искали да знаете, лейди.

— Напротив, Дерфел, искам.

— Тогава аз не искам да ви кажа.

Тя се засмя. Магьосникът, който вече беше само на тридесет крачки от нас, разтресе срещу Гуинивиър татуирания си чатал, поклати глава, завъртя очите си и изпищя, че тя била проклета вещица и прокле утробата й да изсъхне, а гърдите й да горят като загнила рана, после нещо остро изсвистя край ухото ми и магьосникът изведнъж млъкна. Една стрела се бе забила в гърлото му, така че върхът й бе излязъл отзад на тила му, а перата стърчаха току под брадата му. Той се втренчи в Гуинивиър, изхърхори, после изпусна коста. Пипна стрелата, все още без да сваля очи от Гуинивиър, после потрепери и внезапно рухна.

— Смята се за лош късмет да убиеш вражи магьосник — внимателно я укорих аз.

— Не и сега — отмъстително каза Гуинивиър, — не и сега.

Тя взе нова стрела от колчана си и я намести върху тетивата, но другите пет магьосника бяха видели какво се случи с колегата им и благоразумно се оттеглиха извън обсега на лъка. Вървяха и гневно пищяха за злощастната съдба, която си бяхме навлекли. Имаха право да се гневят. Боях се, че смъртта на магьосника само щеше да изпълни нападателите с леден гняв. Гуинивиър свали стрелата от лъка.

— И какво ще направят сега, Дерфел? — попита ме тя.

— След няколко минути тази огромна маса мъже ще тръгне нагоре по хълма. Ще можете да ги видите как идват — посочих аз към саксите, които още се бутаха и подреждаха, оформяйки редиците си, — сто човека на първа линия и девет-десет души в дълбочина, които трябва да бутат тези отпред срещу нашите копия. Ние можем да се изправим срещу тези сто човека, лейди, но в дълбочина ще имаме най-много по двама-трима, и няма да можем да ги избутаме назад. Ще ги спрем за малко и стените от щитове ще се заклещят, но няма да ги отблъснем назад и те щом видят, че всичките ни хора са притиснати в първата бойна линия, ще изпратят задните си редици да ни обградят откъм фланговете и да ни атакуват отзад.

Тя не сваляше зелените си очи от мен, а по лицето й играеше леко подигравателно изражение. Тя бе единствената жена, която познавах, способна да ме гледа право в очите, и този открит поглед, вперен в мен, винаги ме е смущавал. Гуинивиър с лекота можеше да накара един мъж да се почувства глупак, макар че в онзи ден, когато сакските тъпани биеха и голямата орда се подготвяше да тръгне нагоре към нашите остриета, тя желаеше единствено да постигна успех.

— Да не би да ми казваш, че сме загубени? — весело попита тя.

— Казвам, лейди, че не знам дали мога да победя — отговорих аз мрачно. Чудех се дали да направя неочакваното и да подредя хората си във формата на клин и да се втурнем срещу врага, врязвайки се дълбоко в техните редици. Подобна атака можеше да ги изненада, дори можеше да ги паникьоса, но съществуваше опасността хората ми да бъдат обградени от враговете по възвишенията и когато и последният от нас паднеше убит, саксите щяха да се изкатерят на върха и да пленят беззащитните ни семейства.

Гуинивиър метна лъка на рамо.

— Ние можем да победим — уверено заяви тя, — можем да победим много лесно.

За момент си помислих, че се шегува.

— Мога да им изтръгна сърцето — добави тя по-свирепо.

Погледнах в лицето й и видях дива радост да блести в очите й. Ако в онзи ден бе решила да прави някой мъж на глупак, то това щяха да бъдат Сердик и Аел, а не аз.

— Как можем да победим?

Палаво пламъче заигра по лицето й.

— Имаш ли ми доверие, Дерфел?

— Да, лейди.

— Тогава дай ми двадесет яки мъже.

Аз се поколебах. Бях принуден да оставя няколко копиеносци на северната част на укреплението, които трябваше да ни пазят от нападение отвъд котловината, така че сега не можех да си позволя да лиша останалите воини, които щяха да се бият на южната стена, от двадесет души. Но от друга страна, ако ще да имах още двеста копиеносци пак щях да загубя тази битка на върха на хълма, така че кимнах с глава.

— Ще ви дам двадесет мъже от опълчението — съгласих се аз, — а вие ще ми донесете победа.

Тя се усмихна и се отдалечи. Аз повиках Исса и му наредих да намери двадесет млади мъже и да ги прати с Гуинивиър.

— Тя ще ни донесе победа! — казах му аз, така че да чуят и моите хора, а те усетили надежда в този тъй безнадежден ден, се усмихнаха и дори се засмяха.

Но победа, реших аз, щяхме да постигнем, само ако станеше чудо, или пристигнеха съюзници. Къде ли беше Кълхуч? Цял ден очаквах да видя войниците му да се появяват от юг, но от тях ни следа. Тогава реших, че сигурно в желанието си да се добере до Артур, Кълхуч бе направил широк завой около Акве Сулис. Не можех да се сетя кой друг би могъл да ни дойде на помощ, но честно казано, дори Кълхуч да се беше присъединил към мен, неговите воини нямаше да са достатъчно, за да се противопоставим на щурма на саксите.

А щурмът щеше да започне всеки момент. Магьосниците си бяха свършили работата и сега една група сакски конници пришпори конете си нагоре по хълма. Аз викнах да доведат моя кон. Исса подложи ръце под крака ми, за да се кача на седлото и аз подкараха животното надолу да пресрещна вражите пратеници. Борс можеше да ме придружи, защото беше лорд, но той не искаше да се изправи лице с лице пред хората, които току-що бе напуснал, така че отидох сам.

Приближиха се девет сакси и трима брити. Един от бритите беше Ланселот, красив както винаги в бялата си ризница от припокриващи се метални пластинки, която заслепяваше очите под яркото слънце. Шлемът му беше посребрен и увенчан с чифт лебедови крила, които слабият вятър нежно разрошваше. До него яздеха Амхар и Лохолт, които щяха да се сражават срещу баща си под щандарта на Сердик с вълчия череп и под знака на моя собствен баща — огромния биволски череп, наплескан с прясна кръв в чест на тази нова война. И Сердик, и Аел бяха сред конниците, тръгнали нагоре по склона, придружени от половин дузина сакски старейшини — всичките едри мъже в рунтави кожи и с мустаци, които висяха чак до коланите на мечовете им. Последният сакс беше преводач, и той като другите сакси яздеше непохватно, точно както и аз. Само Ланселот и близнаците бяха добри ездачи.

Срещнахме се на средата на склона. На конете не им бе удобен стръмния наклон и нервно пристъпваха. Сердик навъсено погледна към нашето укрепление. Оттам можеше да види само двете знамена и върховете на копията, които стърчаха над набързо издигнатата барикада над земния насип, нищо друго не се виждаше. Аел мрачно ми кимна, а Ланселот избегна втренчения ми поглед.

— Къде е Артур? — най-накрая попита Сердик. Светлите му очи ме гледаха изпод шлем със златни ръбове, на върха на който отвратително и страшно стърчеше човешка ръка. Без съмнение, помислих си аз, ръка на брит. Трофеят бе опушен на огън, така че кожата бе почерняла, а пръстите се извиваха като нокти на хищна птица.

— Артур си почива, кралю-господарю — казах аз. — Остави на мен да ви размажа наоколо, докато той умува как да премахне от Британия смрадта от вашето пребиваване тук.

Преводачът мърмореше в ухото на Ланселот.

— Артур тук ли е? — попита Сердик. Традицията повеляваше предводителите на войските да поговорят преди битка, и Сердик бе възприел моето присъствие като обида. Бе очаквал да го посрещне Артур, а не някакво си първеню.

— Той е тук, лорд — казах аз безгрижно, — и навсякъде. Мерлин го пренася през облаците.

Сердик плю. Ризницата му беше много скапана и ако изключим отвратителната ръка на върха на шлема със златните ръбове по него нямаше нищо, което да хване окото. Аел беше облечен както обикновено в черна рунтава кожа, имаше злато по китките си и около врата, а отпред на шлема му стърчеше един-единствен биволски рог. Той беше по-възрастният от двамата, но както винаги Сердик бе поел водачеството. Неговото хитро, изпито лице ме гледаше с презрение.

— Най-добре би било да слезете долу един по един и да оставите оръжието си на пътя. Ние ще убием няколко души от вас, за да благодарим на Боговете си, а останалите ще вземем с нас като роби, но трябва да ни предадете жената, която уби нашия магьосник. Нея ще убием.

— Тя уби магьосника по моя заповед — казах аз, — заради брадата на Мерлин. (Именно Сердик бе отрязал една от плитките в брадата на Мерлин, обида, която никога нямаше да простя.)

— Тогава ще убием теб — каза Сердик.

— Веднъж Лиофа се опита да направи това — боднах го аз, — вчера пък Уулфгер, вождът на сарнаедите, се опита да ми вземе душата, но не аз, а той се отправи към прадедите си.

Аел се намеси.

— Ние няма да те убием, Дерфел — изръмжа той, — ако се предадеш.

Сердик се опита да протестира, но Аел го накара да замълчи с рязък жест на осакатената си дясна ръка. — Няма да го убиваме — настоя той. — Ти даде ли пръстена на твоята жена? — попита ме баща ми.

— На ръката й е, кралю-господарю — отвърнах аз и се обърнах към върха.

— Тя тук ли е? — изненада се той.

— С внучките ви.

— Нека да ги видя — пожела Аел. Сердик пак се възпротиви — бил тук, за да ни подготви за клането, а не да става свидетел на щастлива семейна среща. Но Аел пренебрегна протестите на своя съюзник.

— Бих искал да ги видя веднъж — каза ми той. Аз се обърнах и викнах към върха.

След миг Сийнуин се появи, хванала с една ръка Моруена, с другата Серен. Те се поколебаха при укрепителния вал, после грациозно заслизаха по тревистия склон. Сийнуин бе облечена скромно в ленена рокля, но косата й блестеше като злато под пролетното слънце, и аз си помислих, както винаги, че красотата й бе вълшебна. В гърлото ми заседна буца и очите ми се напълниха със сълзи, докато я гледах как леко стъпва по тревата. Изглеждаше притеснена, но Моруена гледаше предизвикателно. Трите спряха до коня ми и се втренчиха в сакските крале. Сийнуин и Ланселот срещнаха погледите си и Сийнуин нарочно плю на земята, за да избегне злото, което се криеше в неговото присъствие.

Сердик се правеше, че не го интересува срещата, но Аел тежко слезе от протърканото си кожено седло.

— Кажи им, че се радвам да ги видя — помоли ме той, — и ми кажи имената на децата.

— По-голямата се казва Моруена, а по-малката Серен. Това означава звезда.

Погледнах към дъщерите си и им обясних на езика на бритите:

— Този крал е вашият дядо.

Аел бръкна в черната си дреха и измъкна две златни монети. Безмълвно даде по една на момичетата, после също така безмълвно погледна Сийнуин. Тя разбра какво иска той, пусна ръцете на дъщерите ни и пристъпи в прегръдките му. Аел сигурно вонеше, защото коженото му наметало бе мазно и пропито с мръсотия, но тя не се отдръпна. Той я целуна и отстъпи назад, повдигна ръката й към устните си и се усмихна като видя малкия синьозелен ахат, вграден в златното пръстенче.

— Кажи й, че ще пощадя живота й, Дерфел — каза Аел.

Казах й и тя се усмихна.

— Кажи му, че щеше да е по-добре, ако се върне в своята собствена страна — каза тя, — и че ние щяхме с радост да го посещаваме там.

Аел се усмихна, когато му преведох това, но Сердик се намръщи.

— Това е нашата страна! — настоя той, а конят му заудря земята с копито. Злият му глас накара дъщерите ми да отстъпят назад.

— Кажи им да си вървят — изръмжа Аел към мен, — защото трябва да говорим за война.

Той ги изгледа докато се качваха нагоре.

— Наследил си вкуса на баща си към красивите жени — отбеляза той.

— И вкусът на бритите към самоубийство — озъби се Сердик. — Обещано ти е да ти пощадим живота — продължи той, — но само ако ей сега слезете от върха и оставите оръжието си на пътя.

— Ще го оставя на пътя, кралю-господарю — отвърнах аз, — забодено върху тялото ви.

— Мяукаш като котка — презрително каза Сердик. После погледът му мина покрай мен и лицето му видимо стана по-мрачно. Обърнах се и видях Гуинивиър да стои при укреплението. Стоеше висока и дългокрака в ловните си дрехи, с корона от огненочервена коса и лък през раменете като някаква Богиня на войната. Сердик изглежда позна в нея жената, която уби неговия магьосник.

— Коя е тя? — свирепо попита той.

— Питай копоя си — вдигнах аз брадичка към Ланселот, а после, подозирайки, че преводачът не е предал точно думите ми, ги повторих и на езика на бритите. Ланселот не ми обърна внимание.

— Гуинивиър — отговори Амхар вместо него и злобно поясни на преводача, — курвата на баща ми.

Имаше време, когато самият аз съм наричал Гуинивиър и с по-лоши имена, но нямах нерви да слушам обидите на Амхар. Никога не съм питаел някаква любов към Гуинивиър, тя бе твърде безочлива, твърде зла, твърде умна и твърде подигравателна, за да бъде приятна компания, но в последните няколко дни, бях започнал да й се възхищавам и внезапно се чух да сипя обиди върху Амхар. Не помня вече какво му наговорих, помня само че гневът ми придаде на обидите яростна злоба. Трябва да съм го нарекъл червей, мръсен предател, същество без чест, момче, което щеше да бъде нанизано на меча на някой мъж преди залез слънце. Плюх по него, проклинах го и с обидите си прогоних и него, и брат му надолу по хълма, после се обърнах към Ланселот.

— Братовчед ти, Борс, ти праща поздрави — казах му аз, — и обещава да измъкне червата ти през гърлото, и по-добре се моли да стане така, че ако аз те пипна ще накарам душата ти да вие.

Ланселот плю, но не си направи труда да отговори. Сердик бе наблюдавал сцената с удоволствие.

— Имаш един час да дойдеш да лазиш на колене пред мен — завърши той срещата, — а ако ти не дойдеш, ще дойдем ние и ще те убием.

Той обърна коня си и го пришпори надолу по хълма. Ланселот и другите го последваха, само Аел остана прав до коня си.

Погледна ме с полуусмивка, почти гримаса.

— Май ще трябва да се бием, сине мой.

— Така изглежда.

— Артур наистина ли не е тук?

— Вие затова ли дойдохте, кралю-господарю? — отвърнах аз без да давам отговор на въпроса му.

— Ако убием Артур, войната ще свърши — каза той просто.

— Първо ще трябва да убиеш мен, татко.

— Мислиш, че няма ли? — дрезгаво попита Аел, после вдигна обезобразената си ръка към мен. Стиснах я сърдечно и после го изпратих с поглед, докато той водеше коня си към подножието на хълма.

Исса ме посрещна с питащ поглед.

— Спечелихме словесната битка — мрачно го осведомих аз.

— Това се казва начало, господарю — каза той весело.

— Краят обаче е техен — тихо отвърнах аз и се обърнах да гледам как вражите крале се връщаха при хората си. Тъпаните продължаваха да думтят. И последните сакси най-накрая бяха натикани в огромната маса мъже, която щеше да тръгне към нас, но ако Гуинивиър не бе наистина Богиня на войната, просто не знаех как щяхме да се справим с тях.

 

Първоначално саксите напредваха бавно и тромаво, защото ниските храсти по синурите между малките ниви в подножието на хълма разстройваха грижливо подредените им редици. Слънцето клонеше към заник, защото подготовката на тази атака бе погълнала целия ден, сега обаче атаката бе започнала и ние чухме предизвикателния рев на рогове, когато вражите копиеносци преодоляха храсталака и малките ниви.

Моите хора запяха. Ние винаги пеехме преди битка. И в този ден, както правехме преди всяко голямо сражение, ние запяхме Бойната песен на Бели Маур. Как можеше да разтърсва душите на мъжете този ужасен химн! В него се говореше за убиване, кръв по житата, изпотрошени тела и за врагове, които падаха посечени, като добитък в кланица. Разправя се за ботушите на Бели Маур, които смазват планини, и за вдовиците, останали без мъже благодарение на неговия меч. Всяка строфа в песента завършваше с победоносен вой, и не можах да сдържа сълзите си като слушах предизвикателните гласове на моите воини.

Бях оставил коня и бях заел мястото си в първата редица, близо до Борс, който стоеше между двата ни бойни щандарта. Забралото на шлема ми бе спуснато, щитът ми бе здраво закачен на лявата ръка, а в дясната тежеше бойното ми копие. Навсякъде около мен песента звучеше все по-мощно и по-мощно, но аз не пеех, защото сърцето ми бе натежало от лоши предчувствия. Знаех какво щеше да стане. Известно време щяхме да се сражаваме в стена от щитове, но после саксите щяха да преодолеят крехката преграда от тръни и клони по двата ни фланга и щяха да насочат копията си откъм гърбовете ни и да ни повалят един по един, ние щяхме да умираме, а те щяха да ни се подиграват. Последният от нас, който щеше да умре, щеше да види как изнасилват първата от нашите жени, но не можехме нищо да направим, за да го предотвратим. Копиеносците пееха, някои танцуваха танца на меча върху укрепителния вал, където нямаше барикада от тръни. Бяхме оставили центъра на наземния насип без трънак и клони със слабата надежда, че липсата им може да изкуши врага да удари там, вместо да ни заобикаля отстрани.

Саксите преминаха и през последния храсталак и поеха дългия път нагоре по голия склон. Най-добрите им воини бяха на първата линия, виждаше се колко плътно и здраво прилепват щитовете им един върху друг, колко гъсто стърчаха копията ми и как светеха брадвите им. Нямаше и следа от хората на Ланселот; изглежда това клане щеше да е работа само на саксите. Пред тях вървяха магьосници, вой на рогове ги подтикваше напред, а над главите им стърчаха кървавите черепи на техните крале. Някои в предната редица държаха на каишки бойни кучета, които на няколко метра от укреплението ни щяха да бъда пуснати срещу нас. Баща ми беше най-отпред, а Сердик яздеше кон зад масата от сакски копиеносци.

Напредваха много бавно. Хълмът бе стръмен, ризниците им бяха тежки, а и нямаше за къде да бързат. Знаеха, че това клане ще бъде жестоко, макар и кратко. Щяха да ни доближат подредени в здрава стена от щитове, и щом стигнеха до наземния вал щитовете ни щяха с трясък да се сблъскат и саксите щяха да се опитат да ни избутат назад. Брадвите щяха да свистят над ръбовете на нашите щитове, копията им щяха да мушкат, пробиват и пробождат. Щеше да има стонове, вой и писъци, умиращи и ридаещи мъже, но враговете бяха повече и накрая щяха да ни обградят и моите вълци щяха да измрат.

Но сега моите вълци пееха, опитвайки се да заглушат дрезгавия звук на роговете и непрестанния тътен на барабаните. Саксите приближаваха. Вече можехме да различаваме знаците по кръглите им щитове; вълчи муцуни за хората на Сердик, бикове за хората на Аел, а имаше и знаци на техните военачалници — соколи, орли и вдигнал се на задните си крака кон. Кучетата се дърпаха на каишите, нетърпеливи да пробият със зъбите си дупки в стената ни. Магьосниците пищяха срещу нас. Един от тях дрънчеше с връзка ребрени кости, а друг лазеше на четири крака като куче и виеше проклятия.

Аз чаках на южния ъгъл на укрепителния вал, който се издаваше като корабен нос над долината. Точно тук в центъра саксите щяха да нанесат първия удар. Бях обмислял възможността да ги оставя да дойдат и в последния момент, да се отдръпнем и да направим пръстен от щитове около нашите жени. Но означаваше да се откажа от плоското било на хълма като място за битка и да се лиша от предимството да се бия, заемайки по-висока позиция от врага. Беше по-добре да оставя хората си да избият колкото се може повече врагове, преди те да ни смажат.

Опитах се да не мисля за Сийнуин. Не бях я целунал за довиждане, не бях целунал и дъщерите ни, може би те щяха да останат живи. Може би сред ужаса някой копиеносец на Аел ще познае пръстенчето и ще ги отведе при своя крал.

Моите хора започнаха да удрят с дръжките на копията си по щитовете. Все още нямаше нужда да припокриваме щитовете си. Това можеше да почака до последния момент. Саксите погледнаха нагоре щом шумът закънтя в ушите им. Никой не избърза напред, за да хвърли копие — хълмът бе твърде стръмен за това — но едно от бойните им кучета скъса каиша си и с големи подскоци хукна през тревата към нас. Еирлин, един от двамата ми ловци, го прониза със стрела и кучето започна да скимти и да се върти в кръг, а стрелата стърчеше от корема му. И двамата ловци започнаха да стрелят по другите кучета и саксите скриха зверовете си зад щитовете. Магьосниците се пръснаха по фланговете, защото знаеха, че битката скоро щеше да започне. Една от стрелите на ловците се заби в сакски щит, друга дрънна в нечий шлем. Оставаше съвсем малко. Сто крачки. Облизах изсъхналите си устни, мигнах да прогоня капките пот от очите си и вперих поглед надолу към свирепите брадати лица. Врагът крещеше, а аз не помня да съм чувал гласовете им. Помня само звука на техните рогове, тътена на барабаните, тропота на ботушите им по тревата, дрънченето на ножници, удрящи ризници и трясъка на допиращи се щитове.

— Направете път! — звънна гласът на Гуинивиър зад нас и той бе пълен с радостен трепет. — Направете път! — викна тя отново.

Обърнах се и видях нейните двадесет души да бутат към укрепителния вал две от каруците, с които бяхме докарали храна. Волските коли бяха огромни и неповратливи с огромни плътни дървени колела от дънери. Гуинивиър бе прибавила към опасната им тежест и две други оръжия — беше махнала тегличите им и на тяхно място бе забила отпред копия, а вътре в каруците, изпразнени от припасите, имаше запалени трънливи храсти. Гуинивиър бе превърнала каруците в два огромни пламтящи снаряда и възнамеряваше да ги изтърколи надолу по хълма срещу гъстите редици на врага, а зад каруците, нетърпеливи да видят хаоса, пристъпваха развълнувани жени и деца.

— Махнете се! — викнах на хората си аз. — Бързо!

Те спряха да пеят и побързаха да отстъпят встрани, оставяйки целия център на укреплението незащитен. Саксите бяха само на седемдесет-осемдесет крачки и като видяха нашата стена от щитове да се разпада, надушиха победата и ускориха ход.

Гуинивиър викна на хората си да побързат и към тях се присъединиха още копиеносци, за да добавят и своята тежест в тласкането на димящите каруци.

— Давай! — викаше Гуинивиър, — давай!

И мъжете с пъшкане и пот забутаха с всички сили. Волските коли тръгнаха по-бързо.

— Давай! Давай! Давай! — пищеше по тях Гуинивиър и още мъже се струпаха отзад за да прехвърлят тежките каруци през земния вал на древното укрепление. За миг си помислих, че ниския насип ще ни погуби, защото и двете коли спряха там и гъстият дим започна да дави хората ми, но Гуинивиър закрещя по копиеносците пак и те стиснаха зъби за последен отчаян напън да прехвърлят волските коли над торфената стена.

— Бутай! — пищеше Гуинивиър, — бутай!

Каруците се закрепиха несигурно върху укреплението и бавно започнаха да се накланят напред под натиска на мъжете, които ги бутаха отдолу.

— Сега! — викна Гуинивиър и вече нямаше какво да спре колите, пред тях бе само голият обрасъл с трева склон и врагът. Мъжете, участвали в избутването на каруците, залитнаха назад изтощени, а двете горящи возила се затъркаляха надолу по хълма.

Отначало вървяха бавно, но после скоростта им се увеличи и те заподскачаха по неравния торф, а горящите клони увиснаха от двете страни на горящите каруци. Склонът стана по-стръмен и двата огромни снаряда вече летяха — тежка маса от дърво и огън се носеше с трясък срещу ужасените редици на саксите.

Саксите нямаха никакъв избор. Редовете им бяха твърде гъсто подредени, за да могат хората да избягат от каруците, а каруците пък бяха добре насочени, защото вихрено се носеха в пламъци и дим точно към самия център на вражата атака.

— По местата! — викнаха аз на хората си. — Оправете стената! Оправете стената!

Заехме предишните си места точно когато каруците се врязаха в саксите. Предната линия на врага се бе огънала малко навътре и някои се опитваха да се измъкнат, но за онези, които бяха точно пред пътя на каруците нямаше измъкване. Чух писък, когато дългите копия здраво прикрепени за предната част на волските коли се врязаха в човешката маса пред тях, после една от каруците се надигна, защото предните й колела прегазиха паднали тела, но колата продължи да върви, като премазваше, гореше и прекършваше хора по пътя си. Един щит се счупи о две, когато едно от колелата се блъсна в него. Втората кола смени посоката си на движение след първия удар в сакските редици. За миг замря на две колела, после се катурна настрани и заля саксите с огън. Там където до преди малко имаше стабилна, дисциплинирана маса, сега имаше само хаос, страх и паника. Хаос бе настъпил дори там, където редиците не бяха ударени от каруците, защото грижливо подредените редове се бяха огънали и разкъсали под тежестта на удара.

— В атака! — викнах аз. — Хайде.

Нададох боен вик и скочих от насипа. Не бях мислил предварително да последвам каруците, но те причиниха такъв хаос и врагът бе така очевидно ужасен, че явно сега бе момента да прибавим и ние нещо към този ужас.

С крясъци хукнахме надолу по хълма. Това бяха победни викове, с които искахме да внушим още по-голям ужас на врага, който вече беше почти победен. Саксите както и преди бяха повече от нас, но стената им от щитове бе разбита, те бяха задъхани, а ние се спуснахме от височините като духове на отмъщението. Забих копието си в нечий корем и там го оставих, освободих Хюелбейн от ножницата и започнах да удрям където завърна около себе си, като че ли косях сено. Няма време за мислене в такова сражение, няма тактики, само удоволствието от превъзходството над врага, от което сякаш ти израстват криле, удоволствието от кървавата сеч, от страха в очите им и от гледката на бягащите предни редици. Крещях пронизително като луд, опивайки се от настаналата сеч, а до мен моите вълци мушкаха и сечаха и надаваха радостни викове срещу враговете, които трябваше да танцуват върху нашите трупове.

Все още можеха да ни победят, защото бяха толкова много, но е трудно да се биеш когато твоята стена от щитове е разкъсана и при това трябва да вървиш нагоре, а и нашата неочаквана атака сломи духа им. Освен това твърде голям брой от саксите бяха пияни. Пияният мъж се бие добре, ако побеждава, но ако губи бързо се паникьосва, и макар че Сердик се опита да ги накара да се бият, неговите копиеносци се паникьосаха и побягнаха. Някои от моите новобранци се изкушаваха да хукнат още по-надолу, шепа от тях се поддадоха на изкушението, отдалечиха се твърде много и си платиха за своето безразсъдство. Аз обаче викнах на останалите да останат където са. Повечето сакси успяха да избягат, но ние удържахме победа и доказателство за това бе кръвта на саксите, в която газехме, безбройните трупове и ранени, покриващи склона на нашия хълм, захвърленото сакско оръжие. Обърнатата каруца гореше, а заклещен под тежестта й пищеше сакс, неговите събратя продължаваха да тичат надолу, докато нагазиха в храсталака в подножието.

Някои от нашите жени слязоха, за да събират плячка от мъртвите и да избиват ранените. Нито Аел, нито Сердик бяха сред саксите, останали да лежат по склона, но имаше един голям вожд, отрупан със злато, дръжката на меча му беше украсена със злато и стърчеше от ножница, направена от мека черна кожа, по която пълзяха кръстосани сребърни нишки. Взех колана с ножницата и меча от мъртвеца и ги занесох на Гуинивиър. Коленичих пред нея, нещо което никога не бях правил преди.

— Това беше ваша победа, лейди — казах аз, — изцяло ваша.

Подадох й меча, тя го взе и го закопча на кръста си. Даде ми знак да се изправя.

— Благодаря ти, Дерфел — каза тя.

— Мечът е добър — отбелязах аз.

— Аз не ти благодаря за меча — уточни Гуинивиър, — а за това, че ми оказа доверие. Винаги съм знаела, че мога да се бия.

— По-добре от мен, лейди — казах аз със съжаление. Защо не се бях сетил аз да използвам каруците?

— По-добре от тях! — настоя Гуинивиър, сочейки към победените сакси. Тя се усмихна. — А утре ще направим пак същото.

Тази вечер саксите не се върнаха. Залезът бе прекрасен, тих и сияен. Моите часовои крачеха по стената, а огньовете на саксите вече пламтяха в спускащите се долу сенки. Ядохме и след това поговорих с жената на Исса, Скарач. Тя повика и други жени, които намериха игли, ножове и влакно. Дадох им няколко наметала, взети от убитите сакси. Жените работеха в спускащия се мрак и цяла нощ на светлината на нашите огньове.

А на сутринта, когато Гуинивиър се събуди, на южната стена на Минид Бадън се вееха три бойни знамена. Мечката на Артур, звездата на Серен, а в средата, на почетното място както се полага на победоносен военачалник, стоеше знаме със знака на Гуинивиър — елен, увенчан с луна. Утринният вятър го развяваше, тя видя своя знак, а аз я видях да се усмихва.

В това време под нас саксите отново подреждаха копиеносците си.

* * *

Тъпаните започнаха да бият призори и за час в подножието на Минид Бадън се появиха пет магьосници. Изглежда днес Сердик и Аел бяха решили да си отмъстят за унижението от предния ден.

Гарвани разкъсваха телата на поне петдесет сакски трупа, които все още лежаха по склона близо до обгорелите останки от каруцата. Някои от моите хора искаха да довлекат мъртвите до тръните нахвърляни по стената и да ги подредят в ужасна бойна редица, която да посрещне новата атака на саксите, но аз им забраних. Скоро, помислих си аз, нашите собствени трупове щяха да бъдат на разположение на саксите и ако ние се подиграехме с техните мъртви, саксите щяха да сторят същото с нашите.

Скоро стана ясно, че врагът няма да рискува с нападение, което с една волска каруца можеше да се превърне в хаос. Сега те подготвяха двадесетина колони, които щяха да тръгнат нагоре по хълма от юг, от изток и от запад. Всяка група нападатели щеше да наброява само седемдесет-осемдесет човека, но взети заедно малките атаки трябваше да ни огънат. Ние вероятно щяхме да успеем да се справим с три или четири колони, но другите щяха лесно да минат покрай укрепителните валове, така че нямаше какво друго да правим освен да се молим, да пеем, да ядем и, за тези които имаха нужда, да пият. Обещахме си един на друг добра смърт, което означаваше, че ще се бием до край и ще пеем докато можем, но според мен всички знаехме, че това нямаше да бъде дръзка песен, а песен на унижението, болката и ужаса. За жените щеше да бъде дори по-лошо.

— Да се предам ли? — попитах Сийнуин. Тя ме погледна стреснато.

— Това не го решавам аз.

— Нищо не съм правил без твоя съвет — казах й аз.

— По време на война не мога да ти давам съвети, само мога да те попитам евентуално какво ще стане с жените, ако не се предадеш.

— Ще бъдат изнасилени, заробени или дадени на мъже, които имат нужда от съпруги.

— А ако се предадеш?

— Пак същото — признах аз. Само дето изнасилването нямаше да бъде толкова настоятелно. Сийнуин се усмихна.

— Значи изобщо нямаш нужда от моя съвет. Върви и се бий, Дерфел, и ако не се видим до срещата ни в Отвъдния свят, знай, че когато минаваш по моста на мечовете с теб ще е цялата ми любов.

Прегърнах я, после целунах дъщерите си, и се върнах на издадения напред ъгъл на южното укрепление, за да гледам как саксите тръгват нагоре. Тази атака изобщо не им отне толкова време колкото първата, защото тогава трябваше да се организира огромна маса хора и да се повдигне духа им, а днес врагът нямаше нужда от насърчения. Те идваха да си отмъстят, при това бяха разделени на такива малки групи, че дори да бяхме пуснали някоя каруца надолу, лесно можеха да избягат от нея. Саксите не бързаха, нямаше и за какво да бързат.

Бях разделил хората си на десет отряда, всеки отряд отговаряше за две вражи колони, но се съмнявах, че дори най-добрите ми копиеносци ще успеят да издържат повече от три-четири минути. По-вероятно е, мислех си, хората ми да хукнат назад да защитават жените си веднага щом врагът започне да ни обгражда и тогава сражението щеше да се превърне в едностранно клане около набързо сглобения ни заслон и лагерните огньове край него. Така да бъде, помислих си аз, и тръгнах между хората си да им благодаря за вярната служба и да ги насърча да убиват сакси колкото могат и докато могат. Напомних им, че всички врагове, които успеят да посекат ще бъдат техни слуги в Отвъдния свят.

— Така че избивайте ги — казах аз, — и нека ония от тях, които оцелеят, с ужас да си спомнят тази битка.

Някои започнаха да пеят Смъртната песен на Уерлина, бавна и тъжна мелодия, която се пееше край погребалните клади на воините. Пеех с тях и гледах как саксите приближават и понеже пеех и понеже шлемът притискаше плътно ушите ми, не чух виковете на Найол, водача на Черните щитове, заел позиции на северната стена на укреплението.

Обърнах се едва когато чух радостните възгласи на жените. Все още нищо необикновено не виждах, но тогава, над тътена на сакските барабани чух пронизителен висок тон на рог.

Чувал бях този рог и преди. За първи път го чух, когато бях съвсем млад копиеносец. Тогава се появи Артур на кон и спаси живота ми, сега идваше пак.

Бе дошъл отново на кон с хората си, и Найол бе викал за да ми съобщи, че тези тежковъоръжени конници са помели саксите на хълма отвъд котловината и в галоп пристигат към нас. Жените на Минид Бадън тичаха към укрепителния вал за да го видят, защото Артур не насочи коня си към върха, а като стигна до високата част на склона, поведе хората си встрани. Беше със своята лъскава ризница от метални пластини, носеше украсения със златни инкрустации шлем и държеше щита си от ковано сребро. Неговото бойно знаме се развяваше над главите на конниците — черната мечка се открояваше върху ленения плат, бял като гъшите пера на шлема на Артур. Бялото наметало на раменете му се издигаше и падаше с ритъма на конския бяг. А на дългото острие на копието му бе завързана бяла лента. Всеки сакс стъпил в низините на Минид Бадън знаеше кой беше този конник и знаеше какво можеха да сторят огромните коне на техните тесни колони. Артур бе довел само четиридесет от хората си, защото предишната година Ланселот бе откраднал повечето от големите бойни коне. Но четиридесет тежковъоръжени мъже, възседнали четиридесет коня, можеха да всеят ужас във всеки пехотинец.

Артур спря коня си под южния ъгъл на укреплението. Вятърът беше слаб, така че знамето на Гуинивиър не се виждаше, забелязваше се само някакъв непознат флаг, увиснал на тояга приспособена за дръжка. Той ме потърси с поглед, накрая разпозна шлема и ризницата ми.

— Има двеста копиеносци на около миля след мен! — викна ми той.

— Добре, господарю! — отговорих, — и добре дошъл!

— Можем да се задържим докато дойдат копиеносците! — викна той, после махна с ръка на хората си. Не слязоха надолу по хълма, а продължиха да яздят в кръг в горната част на склона, като че ли призоваваха саксите да дойдат и да премерят сили с тях.

Но видът на конете бе достатъчен да накара врага да спре, защото никой не искаше пръв да излезе на пътя на тези галопиращи копия. Ако бяха тръгнали всички заедно можеха лесно да пометат хората на Артур, но извивката на хълма не им позволяваше да се виждат и всяка колона сигурно се е надявала друг отряд да се осмели пръв да нападне конниците, така че всички стояха и чакаха. От време на време някоя група по-смели мъже се покатерваха нагоре, но щом видеха конниците на Артур да се връщат нервно отстъпваха надолу по хълма. Самият Сердик дойде да повдигне духа на хората точно под южния ъгъл, но когато Артур се върна и се изправи пред тези сакси те загубиха кураж. Бяха очаквали лесна битка срещу малко на брой копиеносци и не бяха подготвени да се сражават с конница. Не и катерейки се нагоре, нито срещу конницата на Артур. Други въоръжени ездачи можеше и да не успеят да ги изплашат, но те знаеха какво значи това бяло наметало, тези бели гъши пера и този щит, който светеше като самото слънце. Това означаваше, че смъртта бе дошла при тях и никой нямаше желание сам да се приближи до нея.

Половин час по-късно пехотата на Артур се появи в котловината. Саксите, които държеха хълма северно от котловината избягаха още щом видяха нашите подкрепления. Изморените копиеносци се изкачиха при нас и ние ги оглушихме с радостните си възгласи. Саксите чуха виковете ни и видяха нови воини да се подреждат по древния укрепителен вал. Това сложи край на амбициите им за деня. Колоните се оттеглиха и Минид Бадън отново бе вън от опасност до следващия изгрев.

Артур пришпори изморената Ламрей и щом пристигна при бойните ни знамена смъкна шлема си. Подухна ветрец. Артур вдигна поглед и видя увенчания с лунен сърп елен на Гуинивиър да се вее редом с неговата мечка, но това не скри широката усмивка на лицето му. Нищо не каза за знамето и когато слезе от гърба на Ламрей. Трябва да е знаел, че Гуинивиър е с мен, защото Балин я беше видял при Акве Сулис, а и двамата младежи, които бях изпратил със съобщението при него може да му бяха казали, но той се правеше, че нищо не знае. Само дойде при мен и ме прегърна, точно както в доброто старо време, като че ли между нас никога не имало враждебна студенина.

Цялата му тъга се бе изпарила. Лицето му отново се бе оживило, живец, който се предаде на моите хора и те се струпаха около него да го разпитват за новини, макар че той първо поиска да чуе нашите новини. Артур бе яздил сред труповете на саксите по склона и искаше да знае как и кога бяха умрели. Моите хора преувеличиха (простимо е) броя на саксите, които ни бяха нападнали предния ден. Артур се засмя, когато чу как сме бутнали две пламтящи каруци надолу по склона.

— Браво, Дерфел — каза той, — браво.

— Не бях аз, господарю — признах аз, — а тя.

При последната дума завъртях брадичка към знамето на Гуинивиър.

— Тя измисли всичко, господарю. Аз бях готов да умра, но тя имаше други идеи.

— Тя си е такава — тихо каза той, но не продължи да разпитва. Самата Гуинивиър не се виждаше наоколо и той не попита къде е. Но видя Борс и настоя да го прегърне и да чуе неговия разказ, едва тогава се качи на земния насип и се вгледа в лагерите на саксите. Стоя там дълго време на показ пред обезсърчения враг, но след малко направи знак на Борс и на мен да се качим при него.

— Не съм имал намерение да се сражавам с тях тук — каза ни той, — но мястото не е лошо. Всъщност даже е по-добро от останалите. Те всичките ли са тук? — обърна се той към Борс.

Борс отново беше пил в очакване на сакската атака, но направи всичко възможно да изглежда трезв.

— Всичките, лорд. Освен може би гарнизонът от Каер Амбра. Той трябваше да тръгне след Кълхуч — и Борс врътна брадичка към източния хълм, откъдето слизаха още сакси, за да се присъединят към лагерите в долината. — Това може би са те, лорд. Или са отряди за събиране на провизии.

— Саксите от Каер Амбра не са успели да открият Кълхуч — каза Артур, — защото вчера получих съобщение от него. Той е недалеч оттук, а и Кунеглас не е вече далеч. След два дни ще разполагаме с още петстотин човека и тогава те ще ни превъзхождат само с двама към един. — Артур се засмя. — Браво, Дерфел!

— Браво ли? — попитах с известна изненада. Очаквах, че Артур ще е недоволен от факта, че ме бяха сгащили толкова далече от Кориниум.

— Все някъде трябваше да се бием с тях, — обясни ми той, — и ти избра мястото. То ми харесва. Височината е наша. — Артур говореше високо, искаше неговата увереност да се предаде на хората ми. — Можех да дойда и по-рано, но не бях сигурен, че Сердик е налапал въдицата.

— Въдицата ли, господарю? — обърках се аз.

— Теб, Дерфел, теб — той отново се засмя и скочи от насипа. — Войната е низ от случайности, нали? И ти случайно откри място, където ще можем да им разкажем играта.

— Искаш да кажеш, че те ще се изморят от катеренето ли? — попитах аз.

— Едва ли са такива глупаци — весело каза Артур. — Не, боя се, че ние ще трябва да слезем да се бием с тях в долината.

— С какво? — попитах аз мрачно, защото дори с войската на Кунеглас пак щяхме да сме ужасно по-малко от саксите.

— С всеки воин, който имаме — уверено каза Артур. — Но никакви жени, мисля. Време е да преместим семействата ви някъде на по-безопасно място.

Нашите жени и деца не отидоха много далече; на час път на север имаше село и повечето намериха подслон там. Дори когато те напускаха Минид Бадън от север пристигаха още от копиеносците на Артур. Това бяха хората, които Артур събираше близо до Кориниум и те бяха едни от най-добрите воини в Британия. Сеграмор пристигна със своите опитни копиеносци и подобно на Артур отиде на високия южен ъгъл на Минид Бадън, откъдето можеше да огледа врага, а и те да го видят откроил се на фона на небето в черната си ризница. На лицето му се появи усмивка, което рядко се случваше.

— Прекалената самоувереност ги прави глупави — каза той презрително. — Сами са се хванали в капан като са се разположили в низината и сега няма да мръднат от там.

— Няма ли?

— Саксът щом веднъж е построил подслон не обича да го местят. На Сердик ще му трябва седмица и повече, ако иска да ги разкара от долината.

Саксите и техните семейства наистина се бяха настанили удобно и в долината вече се бяха появили две селца с малки колиби със сламени покриви. Едно от селата беше близо до Акве Сулис, а другото три километра по на изток, където речната долина правеше остър завой на юг. Хората на Сердик бяха в тези източни колиби, а копиеносците на Аел бяха или в града или в новопостроените къщурки извън градските стени. Изненадах се, че саксите използват постройките в града за подслон вместо да ги изгорят, но беше факт че всяка сутрин от портите се изнизваха дълги колони мъже, които оставяха зад гърба си димящи готварски огнища, чиито пушек се извиваше над керемидените и сламените покриви на Акве Сулис. Първоначалното нашествие на саксите бе бързо, но вече го нямаше предишният им устрем.

— И защо са разделили войската си на две? — попита ме Сеграмор, втренчил скептичен поглед в празнината между лагера на Аел и колибите на Сердик.

— За да ни оставят само едно място за минаване — казах аз, — право от там, — посочих към долината, — където ще се окажем в капан помежду им.

— И където можем да стоим и да не им позволяваме да се съединят — доволен добави Сеграмор, — а след няколко дни сред тях ще плъзне болест.

Като че ли винаги когато една войска се застоеше на едно място сред войниците плъзваше болест. Точна такава зараза спря последното нашествие на Сердик в Думнония, а когато нашата войска стигна до Лондон също бе омаломощена от ужасна заразна болест.

Страх ме беше, че и сега някоя болест може да изцеди силите ни, но по някаква причина ни се размина, може би защото все още бяхме малко, или защото Артур пръсна войската си по билото зад Минид Бадън, което бе дълго близо пет километра. Аз и моите хора останахме на върха, но новопристигналите копиеносци останаха по хребета на северните хълмове. Първите два дни след пристигането на Артур врагът можеше все още да превземе тези хълмове, защото отрядите по върховете им бяха съвсем малобройни, ала конниците на Артур постоянно се движеха, както и копиеносците постоянно се разхождаха между дърветата по върховете, и както Артур мислеше, саксите решиха, че по-билото има много повече войници. Те наблюдаваха, но не атакуваха, а на третия ден от пристигането на Артур се появи и Кунеглас с войската от Поуис. Тогава вече имахме възможност да разположим силни постове по целия дълъг хребет, които можеха да повикат помощ при най-малката опасност от сакска атака. Врагът все още значително ни превъзхождаше по численост, но ние държахме височината и вече имахме копия, с които да я защитим.

Саксите трябваше да напуснат долината. Можеха да отидат до Севърнско и там да обсадят Глевум, и тогава ние щяхме да бъдем принудени да изоставим нашата височина и да ги последваме, но Сеграмор се оказа прав; хора, които са се настанили удобно, нямат желание да се местят, така че Сердик и Аел упорито стояха в речната долина и си мислеха, че ни обсаждат, а всъщност ние обсаждахме тях. Накрая те наистина направиха няколко нападения нагоре по хълма, но нито една от тях не беше нещо сериозно. Саксите обикновено идваха на пълчища нагоре по хълмовете, но когато на билото се появеше стена от щитове, готова да ги посрещне или се чуеше тропота на отряд от конниците на Артур откъм фланга им, смелостта им се изпаряваше и те се смъкваха заднишком към селата си. А всеки техен неуспех само увеличаваше самочувствието ни.

Това самочувствие толкова нарасна, че след като пристигна войската на Кунеглас, Артур реши, че може да ни остави. Първоначално бях удивен, защото той не ни даде никакво обяснение освен, че имал важна работа на един ден път северно от Минид Бадън. Вероятно Артур забеляза недоумението ми, защото сложи ръка на рамото ми.

— Ние още не сме победили — каза ми той.

— Знам, господарю.

— Но когато победим, Дерфел, искам нашата победа да бъде смазваща. Друга амбиция не би могла да ме измъкне оттук — усмихна се той. — Имаш ли ми доверие?

— Разбира се, господарю.

Той остави Кунеглас начело на нашата войска, но строго заповяда да не предприемаме атаки в долината. Саксите трябваше да вярват, че са ни притиснали, и за да поддържаме тази измама шепа доброволци се престориха на дезертьори и избягаха в лагерите на саксите, където разправили, че нашите хора са толкова обезсърчени, че някои предпочитали да избягат вместо да се бият, а водачите ни гневно се карали дали да останем и да се противопоставим на нападението на саксите или да бягаме на север да търсим убежище в Гуент.

— Все още не съм убеден, че може да се намери начин да сложим край на това — призна пред мен Кунеглас в деня, когато Артур си тръгна. — Имаме достатъчно сили да държим саксите в долината, — продължи той, — но нямаме достатъчно сили да слезем в долината и да ги бием.

— Значи може би Артур е отишъл за помощ, кралю-господарю — предположих аз.

— Каква помощ? — попита Кунеглас.

— Може би Кълхуч — вдигнах аз рамене. Но това бе малко вероятно, защото се говореше, че Кълхуч е на изток от саксите, а Артур тръгна на север. — Енгас Мак Ейрем? — продължих аз с предположенията. Кралят на Демеция ни беше обещал Черните си щитове, но ирландците още не бяха дошли.

— А Мюриг не иска да се намесва — казах аз.

— Не иска — съгласи се Кунеглас, — но в Гуент има хора които искат. Те още помнят долината Лъг.

Тук той криво ми се усмихна, защото в онази битка Кунеглас бе наш враг, и хората от Гуент, които бяха наши съюзници, се бяха изплашили да воюват с войската, предвождана от бащата на Кунеглас. Някои в Гуент още се срамуваха от това, и този срам бе още по-голям от това, че Артур бе победил без тяхна помощ. Затова предположих, че може, ако Мюриг разреши, Артур да доведе доброволци при Акве Сулис. Не ми беше ясно обаче как ще събере достатъчно хора, та да можем да слезем в гнездото на саксите и да ги избием.

— Може да е отишъл да намери Мерлин — предположи Кунеглас.

Гуинивиър бе отказала да тръгне с другите жени и деца, и бе настояла да види битката докрай бил този край победа или поражение. Мислех, че Артур ще настоява тя да си тръгне, но всеки път когато той идваше на върха Гуинивиър се скриваше някъде, обикновено в грубата колиба, която бяхме направили на билото, и се появяваше чак след като Артур си тръгваше. Той сигурно знаеше, че тя бе останала на Минид Бадън, защото внимателно беше наблюдавал жените, когато напускаха хълма и трябва да бе видял, че нея я няма сред тях, но нищо не каза. И Гуинивиър не споменаваше Артур когато се появяваше, макар че се усмихваше всеки път, щом видеше, че Артур не бе свалил знамето й от укрепителния вал. В началото я убеждавах да напусне върха, но тя посрещна с презрение предложението ми, а и никой от моите хора не искаше тя да си тръгне. Всички смятаха, и с право, че са оцелели благодарение на нея, затова искаха да й окажат чест като й предоставят пълно бойно снаряжение. Бяха взели красива плетена ризница от трупа на богат сакс и след като изчистиха кръвта от брънките, я подариха на Гуинивиър. Бяха изрисували нейния символ върху пленен щит, а един от моите хора дори й бе дал своя скъп шлем с вълча опашка, така че сега тя бе облечена като моите копиеносци, но макар и в бойни доспехи Гуинивиър изглеждаше смущаващо съблазнителна (иначе нямаше да е Гуинивиър). Тя бе станала нашия талисман, в очите на всичките ми хора Гуинивиър бе героиня.

— Никой не знае къде е Мерлин — отговорих аз на предположението й.

— Говореше се, че бил в Демеция — каза Кунеглас, — значи може да дойде с Енгас.

— Но твоят друид дойде, нали? — обърна се Гуинивиър към Кунеглас.

— Малейн е тук — потвърди Кунеглас, — и той може добре да проклина. Не като Мерлин, може би, но доста добре.

— А Талиезин? — попита Гуинивиър.

Кунеглас не се изненада, че тя бе чувала за младия менестрел, защото явно славата на Талиезин бързо се разпространяваше.

— Тръгна да търси Мерлин — отговори кралят.

— А той наистина ли е добър? — продължи да разпитва Гуинивиър.

— Наистина — кимна Кунеглас. — Може да възпее орлите в небето и сьомгата в речните вирове.

— Моля се да го чуем скоро — каза Гуинивиър. Вярно, че ония странни дни на огрения от слънцето връх като че ли бяха по-подходящи за пеене, отколкото за сражение. Пролетта се бе разхубавила, лятото не бе далеч, а ние мързеливо лежахме на топлата трева и наблюдавахме враговете, които изглеждаха поразени от внезапна безпомощност. Те се опитаха един-два пъти безрезултатно да ни атакуват, но не и да напуснат долината. По-късно чухме, че са спорели. Аел искал да обедини всички сакски копиеносци и да удари на север срещу хълмовете и по този начин да раздели войските ни на две части, които да бъдат разбити по отделно, но Сердик предпочел да чака докато започне да ни се свършва храната и да загубим присъствие на духа, но това бяха напразни надежди, защото ние имахме много провизии и от ден на ден ставахме все по-уверени. Всъщност огладняха саксите, защото леката конница на Артур тормозеше отрядите, които те изпращаха да събират храна, и именно саксите започнаха да губят присъствие на духа. След седмица на поляните край техните колиби видяхме да се появяват могили от прясна пръст и разбрахме, че врагът копае гробове за мъртвите. Болестта която изпълваше червата с вода и крадеше силата на човека бе нападнала саксите и те слабееха от ден на ден все повече. Сакските жени поставяха капани за риба в реката, за да нахранят децата си, мъжете им копаеха гробове, а ние лежахме под високото слънце и говорехме за менестрели.

Артур се върна в деня, когато се появиха първите сакски гробове. Той пришпори коня си през котловината и изкачи стръмния северен склон на Минид Бадън, а Гуинивиър набързо нахлузи новия си шлем и клекна зад група мъже. Червената й коса се показваше под ръба на шлема и се вееше като знаме, но Артур се направи, че не я забелязва. Бях тръгнал да го посрещна и на сред хълма спрях и зяпнах удивен.

Щитът му представляваше кръг от върбови дъски, покрити с кожа, а върху кожата бе закован тънък лист лъскаво сребро, което отразяваше ярката слънчева светлина, но сега върху щита на Артур имаше нов символ. Кръст — червен кръст, направен от платнени ленти, залепени за среброто. Християнският кръст. Той забеляза удивлението ми и се захили.

— Харесва ли ти, Дерфел?

— Християнин ли си станал, господарю? — ужасих се аз.

— Всички станахме християни — уточни той, — ти също. Нагорещете острието на някое копие и прогорете кръст върху щитовете си.

Аз плюх да предотвратя злото.

— Какво искаш да направим, господарю?

— Чу ме, Дерфел — каза той, смъкна се от гърба на Ламрей и тръгна към южната част на укреплението, откъдето можеше да погледне надолу към врага. — Още са тук, добре.

Кунеглас бе дошъл до мен и бе чул предишните думи на Артур.

— Искаш да сложим кръстове на нашите щитове, ли? — попита той.

— Нищо не мога да искам от вас, кралю-господарю — официално отговори Артур, — но ако вие и хората ви изобразите кръстове върху вашите щитове, ще ви бъда благодарен.

— Защо? — гневно попита Кунеглас. Той бе известен с ненавистта си към новата религия.

— Защото — отговори Артур, все още гледайки надолу към саксите, — кръстът е цената, която трябва да заплатим за войската на Гуент.

Кунеглас се втренчи в Артур сякаш не вярваше на ушите си.

— Нима Мюриг идва? — попитах аз.

— Не — отвърна Артур и се обърна към нас, — не Мюриг. Крал Тюдрик идва. Добрият Тюдрик.

Тюдрик беше бащата на Мюриг, кралят, който се бе отказал от трона, за да стане монах, а Артур бе ходил до Гуент да се моли на стария човек.

— Знаех, че е възможно, защото Галахад и аз цяла зима говорехме на Тюдрик.

Отначало, разправи ни Артур, кралят нямал желание да се отказва от набожния си оскъден живот, но и други хора в Гуент се присъединили към молбите на Артур и на Галахад, и след като прекарал нощи наред в молитви в своето параклисче, Тюдрик с неохота обявил, че временно ще си вземе трона обратно и ще поведе войската на Гуент на юг. Мюриг се бе противопоставил на това решение, възприемайки го с право като упрек и унижение, но войската на Гуент бе подкрепила стария крал, така че сега те идваха насам.

— Имаше обаче цена — призна Артур, — трябваше да превия коляно пред техния Бог и да обещая да припиша победата на Него, но аз ще припиша победата на който Бог пожелае Тюдрик, стига да доведе копиеносците си.

— А останалата част от сделката? — попита Кунеглас далновидно. Артур се усмихна криво.

— Искат да пуснеш мисионерите на Мюриг в Поуис.

— Само това ли? — попита Кунеглас.

— Може да съм създал впечатлението — призна Артур, — че ти с радост ще ги посрещнеш. Съжалявам, кралю-господарю. Това искане ми бе поставено като условие едва преди два дни, и беше идея на Мюриг, а трябваше да пазим авторитета на Мюриг.

Кунеглас се намръщи. Досега бе правил всичко възможно за да задържи християнството вън от страната си, смятайки, че Поуис няма нужда от ожесточението, което идва с всяка нова религия, но не се възпротиви на стореното от Артур. Сигурно бе решил, че е по-добре в Поуис да дойдат християни, отколкото сакси.

— Това ли е всичко, което обеща на Тюдрик, господарю? — попитах аз подозрително. Спомних си искането на Мюриг да му бъде отстъпен трона на Думнония, както и мечтата на Артур да се отърве от тази отговорност.

— Подобни договори винаги са придружени от някои подробности, които не си заслужава да бъдат обсъждани — отвърна безгрижно Артур, — но аз наистина обещах да освободя Сенсъм. Сега той е епископ на Думнония! И отново е кралски изповедник. Тюдрик настояваше за това. Всеки път щом сваля нашия добър епископ, той пак изплува — засмя се Артур.

— Това ли е всичко, което обеща, господарю? — попитах аз отново, защото подозрението продължаваше да ме гложди.

— Обещах каквото трябва, Дерфел, за да съм сигурен, че Гуент ще ни се притече на помощ — твърдо заяви Артур, — а те се зарекоха след два дни да са тук с шестстотин първокласни копиеносци. Дори Агрикола реши, че не е твърде стар да участва в тази война. Помниш Агрикола, нали Дерфел?

— Разбира се, че го помня, господарю — казах аз. Агрикола, старият военачалник на Тюдрик, бе навъртял много години, но все още бе един от най-славните воини в Британия.

— Всички идват откъм Глевум — вдигна ръка на запад Артур, където се виждаше как се вие пътят от Глевум, следвайки речната долина, — и когато дойдат, аз ще се присъединя към тях с моите хора и заедно ще нападнем право надолу към долината.

Артур стоеше върху укрепителния вал и не откъсваше поглед от дълбоката долина, но в съзнанието си той не виждаше ниви, пътища и разлюлени от вятъра жита, нито каменните гробове в римското гробище, а наблюдаваше цялата битка, разгърната пред очите му.

— Отначало саксите ще се объркат — продължи той, — но накрая ще организират цялата си маса и бързо ще се насочат към пътя — тук Артур посочи към Фоския път, който минаваше непосредствено под Минид Бадън, — тогава вие, кралю-господарю — поклони се той на Кунеглас, — и ти, Дерфел — Артур скочи от ниския насип и заби пръст в корема ми, — ще ги нападнете откъм фланга. Право надолу по хълма и в щитовете им! Ние ще се присъединим към вас — и Артур изви ръката си, за да покаже как хората му ще заобиколят северния фланг на саксите, — и тогава ще ги притиснем към реката.

Артур щеше да дойде откъм запад, а ние щяхме да нападнем от север.

— И те ще избягат на изток — отбелязах аз мрачно. Артур поклати глава.

— Утре Кълхуч ще тръгне на север, за да се присъедини към Черните щитове на Енгас Мак Ейрем, а те вече са на път от Кориниум за насам.

Артур беше доволен от себе си и нищо чудно, защото ако всичко вървеше по неговия план, щяхме да обградим врага и да да ги избием. Но планът криеше рискове. Предположих, че след като хората на Тюдрик дойдат и към нас се присъединят и Черните щитове на Енгас щяхме да сме не по-малко от саксите, но Артур предлагаше да разделим силите си на три части. Ако саксите успееха да запазят присъствие на духа, можеха да разбият всяка част по отделно. Но ако изпаднеха в паника и ако ние ги атакувахме диво и неудържимо, и ако целият шум, прах и ужас всееше смут сред вражите копиеносци, можехме просто да ги подкараме като добитък за клане.

— Два дни — каза Артур, — само два дни. Молете се саксите да не чуят за това и се молете да си останат където са.

Той викна за Ламрей, хвърли поглед към червенокосия копиеносец, после отиде при Сеграмор на билото отвъд котловината.

Нощта преди битката ние всички прогорихме кръстове върху щитовете си. Това бе ниска цена за една такава победа, но аз знаех, че това не беше цялата цена. Останалото щеше да бъде платено с кръв.

— Аз мисля, лейди — казах аз на Гуинивиър същата нощ, — че за вас ще е най-добре да останете тук на върха утре.

Двамата с нея пиехме медовина от един рог. Бях открил, че тя обича да разговаря късно през нощта и ми беше станало навик да сядам до нея край огъня преди да отида да спя. Сега тя се изсмя на предложението ми да остане на Минид Бадън, докато ние се бием долу.

— По-рано винаги си мислех, че си скучен човек, Дерфел — каза тя, — скучен, немит и тъп. Сега започнах да те харесвам, така че, моля те, не ме карай да мисля, че преди време съм била права.

— Лейди — ударих го аз на молба, — стената от щитове не е място за жена.

— И затворът не е, Дерфел. Освен това мислиш ли, че ще успеете да победите без мен?

Тя седеше на входа на колибата, която бяхме направили от каруците и отсечените дървета. Бяхме й отстъпили един цял край от подслона за жилище и онази нощ тя ме бе поканила да вечеряме пърлено говеждо отрязано от бута на един от воловете, довлекли каруците до върха на Минид Бадън. Огънят, на който бе приготвено месото, вече загасваше и димът се виеше нагоре към ярките звезди, обсипали небето. Лунният сърп висеше ниско над южните хълмове и осветяваше силуетите на часовите, които се разхождаха върху укрепителния вал.

— Искам да видя всичко докрай — каза тя, и очите и светнаха в сянката. — От години не съм изпитвала такова удоволствие, Дерфел, от години.

— Това което ще стане в долината утре, лейди, няма да ви достави удоволствие. Това ще е жестока работа.

— Знам, но твоите хора смятат, че аз ще им донеса победата. Нима ще ги лишиш от присъствието ми в най-тежкия момент?

— Не, лейди — отговорих аз. — Но се пазете, умолявам ви.

Тя се усмихна на страстта, с която я помолих.

— Загрижен си за живота ми ли, Дерфел, или те е страх, че ще си навлечеш гнева на Артур, ако ми се случи нещо?

Аз се поколебах.

— Мисля, че може и да се разгневи, лейди — признах аз. За известно време Гуинивиър размисляше върху този отговор. Накрая попита:

— Той пита ли за мен?

— Не — честно отговорих аз, — нито веднъж.

Тя се втренчи в останките от огъня.

— Може би е влюбен в Арганте — каза тя със съжаление.

— Струва ми се, че въобще не може да я понася — отговорих аз. Преди седмица нямаше да съм толкова откровен, но с Гуинивиър се бяхме сближили през последните дни. — Тя е твърде млада за него — продължих аз, — и не е достатъчно умна.

Гуинивиър вдигна поглед към мен, а в очите й заедно с отражението на пламъците гореше предизвикателство.

— Умна — каза тя. — Някога аз мислех, че съм умна. Но вие всички ме смятате за глупачка, нали?

— Не, лейди.

— Никога не си умеел да лъжеш, Дерфел. Затова и никога не си бил царедворец. Един царедворец трябва да може да лъже с усмивка.

Тя отново се загледа в огъня. Дълго време мълча, и когато пак заговори нежният присмех в гласа й бе изчезнал. Може би близостта на предстоящата битка я караше да бъде откровена, не знам, но сподели с мен нещо, което никога не бях чувал преди от нея.

— Бях истинска глупачка — тихо промълви тя, толкова тихо, че трябваше да се наведа напред, за да доловя думите й, заглушавани от пукането на огъня и песните на моите хора.

— Сега си казвам, че е било някаква лудост — продължи тя, — но не мисля, че е така. Беше просто амбиция. Исках просто да бъда жена на крал.

— Вие бяхте — вдигнах рамене аз. А тя поклати глава.

— Артур не е крал. Той не е тиранин, а аз мисля, че исках от него да бъде тиранин, нещо като Горфидид.

Горфидид беше бащата на Сийнуин и Кунеглас, зъл крал на Поуис, враг на Артур, и ако слуховете бяха верни, любовник на Гуинивиър. Изглежда и тя мислеше за тези слухове, защото изведнъж се вторачи в очите ми.

— Казвала ли съм ти някога, че той се опита да ме изнасили?

— Да, лейди.

— Не съм ти казала истината — призна тя мрачно. — Той не само се опита, а ме изнасили. Или аз си внуших, че е изнасилване.

Думите й идваха на кратки спазми, сякаш й беше много трудно да признае истината.

— Но може би изобщо не беше изнасилване. Аз исках злато, почести, положение.

Гуинивиър си играеше с полите на дрехата си като дърпаше нишки от протърканата ленена тъкан. Бях смутен, но не я прекъснах, защото знаех, че тя искаше да говори.

— Но не успях да ги получа от него. Той знаеше съвсем точно какво искам, но по-добре знаеше какво самият той иска, и нямаше никакво намерение да си плати за полученото. Вместо това ме сгоди за Валърин. Знаеш ли какво щях да направя от Валърин? — очите й отново се втренчиха право в моите и този път блестяха не просто поради отражението на пламъците, а защото бяха пълни със сълзи.

— Не, лейди.

— Щях да го направя крал на Поуис — каза тя отмъстително. — Щях да използвам Валърин, за да си отмъстя на Горфидид. Можех да го направя, но тогава срещнах Артур.

— При долината Лъг — вметнах предпазливо, — аз убих Валърин.

— Знам.

— А на пръста му имаше пръстен, лейди — продължих тихо, — с вашия знак.

Тя се втренчи в мен. Знаеше кой пръстен имах пред вид.

— И върху него имаше любовен кръст, нали? — промълви тя.

— Да, лейди — казах аз и докоснах собствения си любовен пръстен, който беше точно като пръстена на Сийнуин. Много хора носеха любовни пръстени с врязан в тях кръст, но не бяха мнозина онези, които имаха пръстени с кръстове, направени от злато, взето от Свещения съд на Клидно Ейдин като Сийнуин и мен.

— Какво направи с пръстена? — попита Гуинивиър.

— Хвърлих го в реката.

— Каза ли на някого?

— Само на Сийнуин — отговорих аз. — И Исса знае, защото той намери пръстена и ми го донесе.

— И не си казал на Артур?

— Не.

Тя се усмихна.

— Мисля, че си бил по-добър приятел, отколкото съм знаела, Дерфел.

— На Артур, лейди. Направих го заради него, а не заради вас.

— Предполагам — извърна се Гуинивиър и се загледа пак в огъня. — Когато всичко това свърши — каза тя, — ще се опитам да дам на Артур каквото иска.

— Себе си ли?

Моето предположение като че ли я изненада.

— Нима това иска той?

— Той ви обича — казах аз. — Може да не пита за вас, но винаги ви търси с очи, когато идва тук. Той ви търсеше дори когато бяхте в Инис Уидрин. Никога не ми говореше за вас, но проглуши ушите на Сийнуин.

Гуинивиър се намръщи.

— Знаеш ли, Дерфел, как човек може да се пресити от любов Аз не искам да ме боготворят. Не искам да ми изпълняват всяка прищявка. Искам да се справям с предизвикателства.

Тя говореше с жар и аз отворих уста да защитя Артур, но тя вдигна ръка да не я прекъсвам.

— Знам, Дерфел, че сега нямам право нищо да искам. Ще бъда послушна, обещавам ти — усмихна се тя. — Знаеш ли, защо Артур не ми обръща внимание сега?

— Не, лейди.

— Защото не иска да се изправи срещу мен преди да е спечелил победа.

Помислих, че вероятно е права, но досега Артур не бе показал явно любовта си, затова реших, че е най-добре да не й вдъхвам прекалено големи надежди.

— Може победата да се окаже напълно достатъчно удовлетворение — казах аз. Гуинивиър поклати глава.

— Аз го познавам по-добре от теб, Дерфел. Познавам го толкова добре, че мога да го опиша с една дума.

Опитах се да реша коя би могла да бъде тази дума. Смел? Положително, но това не разкриваше неговата грижовност и всеотдайност. Чудех се дали „всеотдаен“ бе по-подходяща дума, но с нея не можеше да се опише как никога не се свърта на едно място. Добър? — той със сигурност бе добър, но тази проста дума скриваше гнева, който можеше да го направи непредсказуем.

— Коя е думата, лейди?

— Самотен — каза Гуинивиър, и аз си спомних, че в пещерата на Митра Сеграмор бе използвал точно същата дума. — Той е самотен, — повтори Гуинивиър, — като мен. Така че хайде да му дадем победа и тогава може би няма да бъде повече самотен.

— Дано Боговете ви пазят, лейди.

— Богинята, мисля — поправи ме тя и видя ужасената ми физиономия. Засмя се. — Не Изида, Дерфел, не Изида.

Именно преклонението на Гуинивиър пред Изида я бе завело в леглото на Ланселот и бе предизвикало нещастието на Артур.

— Мисля, че тази нощ ще се моля на Сулис. Тя ми изглежда по-подходяща.

— Ще прибавя и моите молитви към вашите, лейди.

Станах да си вървя, но тя протегна ръка да ме спре.

— Ние ще победим, Дерфел — каза тя сериозно, — ще победим и всичко ще се промени.

Толкова често си бяхме казвали тези думи, и никога не ставаше така. Но сега, на Минид Бадън, щяхме пак да опитаме.

 

Ние натегнахме нашия капан в един толкова красив ден, че чак сърцето да те заболи. А денят обещаваше и да е дълъг, защото нощите ставаха все по-къси, а издължената вечерна светлина оставаше до късните часове.

Вечерта преди битката Артур оттегли своите войници от всички хълмове зад Минид Бадън. Той заповяда на хората си да оставят лагерните огньове запалени, та саксите да не разберат, че са си тръгнали. После Артур ги поведе на запад, за да се съберат с войската от Гуент, която идваше по пътя от Глевум. Воините на Кунеглас също напуснаха хълмовете, но дойдоха на върха на Минид Бадън, където зачакаха заедно с моите хора.

Главният друид на Поуис, Малейн, цяла нощ обикаляше сред копиеносците. Раздаваше им върбинка, елфови камъчета и стръкчета сушен имел. Християните се събраха и заедно се помолиха, макар да забелязах, че мнозина от тях приеха и даровете на друида. Аз се молих край укрепителния вал, молих се на Митра за голяма победа, и после се опитах да поспя, но на Минид Бадън бе неспокойно — чуваха се мърморещи гласове и монотонния звук на камъни в стомана.

Аз вече си бях наточил копието, и бях оправил ръба на Хюелбейн. Никога не оставях на слугите да ми острят оръжието преди битка, а си го точех сам с маниакална настървеност както впрочем и всичките мои хора. Щом се уверих, че оръжията са ми толкова остри, колкото можех да ги наточа, аз легнах близо до убежището на Гуинивиър. Исках да спя, но не можех да се отърва от страха, че на утрото трябваше да стоя в стена от щитове. Гледах за предзнаменования, боейки се да не видя сова и пак се молих. Накрая трябва да съм заспал, но сънят ми бе много неспокоен. Толкова отдавна не се бях бил в стена от щитове, да не говорим откога не бях щурмувал вража стена.

Събудих се измръзнал, недоспал и треперещ. Бе паднала гъста роса. Мъжете сумтяха, кашляха, пикаеха и мърмореха. Хълмът вонеше, защото макар да бяхме изкопали тоалетни ями, нямахме поток, който да отнася мръсотията.

— Миризмата и звука на мъжете — чу се киселият глас на Гуинивиър от сянката на нейната спалня.

— Спахте ли, лейди — попитах аз.

— Малко. — Тя изпълзя изпод ниския клон, който служеше за покрив и за врата едновременно. — Студено е.

— Скоро ще стане топло.

Тя клекна до мен, загърната с наметалото си. Косата и бе рошава, а очите й бяха подпухнали от съня.

— Ти за какво си мислиш по време на битка? — попита ме тя.

— Да остана жив — казах аз, — да убивам, да победя.

— Това медовина ли е? — попита тя, сочейки рога в ръката ми.

— Вода, лейди. Медовината прави човека бавен в битка.

Тя взе водата от мен, плисна малко върху очите си и изпи останалото. Беше напрегната, но знаех, че няма да мога да я убедя да остане на хълма.

— А Артур? — попита тя. — Той за какво си мисли в битка?

Аз се усмихнах.

— За мира, който ще настане след сражението, лейди. Той вярва, че всяка битка е последна.

— Но битките никога няма да свършат — каза замечтано Гуинивиър.

— Вероятно — съгласих се аз, — но в тази битка, лейди, стойте близо до мен. Много близо.

— Да, лорд Дерфел — каза тя с насмешка, после ме ослепи с усмивка. — И благодаря, Дерфел.

Когато слънцето пламна зад източните хълмове и обагри пръснатите тук-там облаци в червено, хвърляйки тъмни сенки над долината на саксите, ние вече бяхме облекли ризниците. Колкото повече се изкачваше слънцето, толкова повече сянката изтъняваше и се свиваше. Над реката се виеше тънка мъглица, и ставаше по-внушителна там където се смесваше с дима от лагерните огньове на враговете, край които шетнята бе по-напрегната от обикновено.

— Нещо се мъти там долу — каза ми Кунеглас.

— Може би знаят, че идваме — предположих аз.

— А това би направило живота по-труден — мрачно отбеляза Кунеглас, макар че ако саксите наистина бяха дочули за плановете ни, с нищо не показваха, че се готвят да ни посрещнат. Срещу Минид Бадън не бе построена стена от щитове, нито някакви отряди тръгнаха на запад към пътя за Глевум. Вместо това, когато слънцето се вдигна достатъчно високо, за да подпали и изпари мъглата от бреговете на реката, като че ли най-сетне те решиха да изоставят това място и започнаха да се подготвят за поход, макар че бе трудно да се разбере накъде се готвеха да тръгнат на запад, на север или на юг, защото първата им задача бе да съберат багажа в каруците си, товарните коне, стадата рогат добитък и овцете. От нашия хълм картината долу напомняше на потънал в хаос, разровен мравуняк, но постепенно бе въведен някакъв ред. Хората на Аел събраха багажа си точно пред северната порта на Акве Сулис. А хората на Сердик организираха своя поход до лагера си край речния бряг. Шепа колиби горяха, и без съмнение те възнамеряваха да запалят и двата лагера преди да тръгнат. Първият отряд който потегли бе отряд от лековъоръжени конници, които пришпориха конете си на запад покрай Акве Сулис и тръгнаха по пътя за Глевум.

— Жалко — тихо каза Кунеглас. Конниците разузнаваха пътя, по който саксите се надяваха да се оттеглят, и щяха да се натъкнат точно на подготвяната от Артур изненадваща атака.

Ние чакахме. Не трябваше да слизаме надолу докато не видим войската на Артур, и тогава трябваше бързо да се спуснем да попълним празнината между хората на Аел и копиеносците на Сердик. На Аел щеше да му се наложи да се изправи срещу бесния щурм на Артур, а войската на Кунеглас и моите копиеносци щяха да попречат на Сердик да се притече на помощ на своя съюзник. Беше почти сигурно, че ние щяхме да сме по-малко от врага, но Артур се надяваше да успее да пробие коридор през хората на Аел, за да може да ни дойде на помощ. Хвърлих поглед наляво, с надеждата да зърна войската на Енгас по Фоския път, но този далечен път все още бе пуст. Ако Черните щитове не дойдат, помислих си аз, ние с Кунеглас щяхме да се окажем притиснати между двете половини на сакската армия. Огледах хората си и забелязах напрежението, с което чакаха. Те не можеха да виждат долината, защото аз бях настоял да се крият до началото на атаката ни по фланга. Някои стояха със затворени очи, малцина християни бяха наколеничили и разперили ръце, а други усърдно точеха остриетата на копията си, макар че те вече бяха остри като бръснач. Друидът Малейн напяваше заклинание за закрила, Пирлиг се молеше, а Гуинивиър се бе вторачила със широко отворени очи в мен, като че ли по лицето ми можеше да разбере какво става долу.

Сакските разузнавачи бяха изчезнали на запад, но сега изведнъж се появиха в луд галоп. Под копитата на конете се вдигаха облаци прах. Скоростта им бе достатъчна за да разберем, че са видели Артур и скоро, помислих си аз, суетнята около заминаването щеше да се смени със стена от щитове и копия. Стиснах дългата ясенова дръжка на собственото си копие, затворих очи и изпратих молитва към синьото небе над мен с надеждата, че ще стигне до там, където Бел и Митра можеха да я чуят.

— Погледни ги! — възкликна Кунеглас, докато аз се молех и аз отворих очи, за да видя как атаката на Артур изпълва западния край на долината. Слънцето светеше в лицата им и блестеше по стотиците голи остриета и лъснати шлемове. На юг, покрай реката, конниците на Артур пришпорваха конете си, за да завладеят моста южно от Акве Сулис, а войската на Гуент напредваше в широк фронт към центъра на долината. Хората на Тюдрик носеха римски доспехи: бронзови нагръдници, червени наметала и богато украсени с пера шлемове, от върха на Минид Бадън те приличаха на фаланги в ярко червено и злато, а над главите на войниците се развяваха безброй знамена, върху които вместо черния бик на Гуент бяха изобразени червени християнски кръстове. На север от тях бяха копиеносците на Артур, водени от Сеграмор, зад който се развяваше неговият огромен черен щандарт, закачен на дълга дръжка, увенчана със сакски череп. И днес мога да затворя очи и да видя атаката на тази войска, да видя как вятърът развява море от знамена над правите линии на воините, да видя праха, който се вдигаше по пътя зад тях, житата, смачкани от тежката им стъпка.

А пред тях бе настъпил хаос и паника. Саксите тичаха да си търсят ризниците, да спасяват жените си, да намерят командирите си или се подреждаха в групи, които бавно се сливаха, образувайки първата стена от щитове близо до лагера си в Акве Сулис, но стената бе нищожна — тънка и лошо подредена и конниците я принудиха да отстъпи назад. Вляво от нас се виждаха хората на Сердик, които успяха по-бързо да се организират, но бяха все още на три километра от напредващите отряди на Артур, което означаваше, че войската на Аел щеше да поеме сама цялата тежест на атаката. Зад тази атака, раздърпани и тъмнеещи в далечината се виждаха мъжете от нашето опълчение с коси, брадви, мотики и тояги.

Видях че щандартът на Аел се издигна сред гробовете в римското гробище и неговите копиеносци затичаха назад, да се прегрупират под окървавения череп. Саксите вече бяха изоставили Акве Сулис, а също и лагера си, и багажа, събран извън града, и може би се надяваха, че хората на Артур ще спрат, за да разграбят каруците и товарните коне. Но Артур бе забелязал тази опасност и поведе хората си доста по на север от градската стена. Гуентските копиеносци бяха поставили охрана на моста, оставяйки тежките конници да яздят свободно зад фронта в златно и червено. Всичко като че ли ставаше толкова бавно. От Минид Бадън виждахме цялата атака като на длан — виждахме как последните сакси прескачат порутената стена на Акве Сулис и бягат, видяхме как стената от щитове на Аел най-после се подреди. Виждахме и хората на Сердик, които бързаха по пътя, за да подкрепят стената и ние мълчаливо се молехме Артур и Тюдрик да разбият войската на Аел преди Сердик да се включи в битката, но атаката като че ли се развиваше със скоростта на охльов. Конни вестоносци препускаха между отрядите на копиеносците, но сякаш никой друг не бързаше.

Войската на Аел се бе отдръпнала на около половин миля от Акве Сулис преди да образуват своя фронт и сега очакваха нападението на Артур. Техните магьосници подрипваха в нивите между войските, но пред хората на Тюдрик не се виждаха друиди. Те се оповаваха на своя християнски Бог, и накрая, след като стегнаха стената си от щитове, те тръгнаха срещу врага. Очаквах да видя разговора между водачите на двата фронта, при който военачалниците си разменяха ритуалните обиди, а двете стени от щитове се изучаваха взаимно. Виждал съм две стени от щитове с часове да се гледат, докато мъжете събират кураж да нападнат, но тия християни от Гуент изобщо не забавиха крачка. Нямаше среща между водачите, нямаше и време сакските магьосници да си направят заклинанията, защото християните просто снижиха копията си, стиснаха издължените си щитове, с нарисувани върху тях кръстове, и продължиха напред право през римските гробове и срещу вражите щитове.

Чухме трясъка от сблъскването на двете стени. Беше мрачен тътен, като на гръмотевица дошла изпод земята. Стотици щитове и копия се удариха едни о други, когато двете огромни войски притиснаха глава до глава. Хората от Гуент спряха, задържани от тежестта на саксите, които напъваха мускули срещу тях. Знаех, че в този момент долу умират хора. Мушкаха ги с копия, сечаха ги брадви, мачкаха ги тежки ботуши. Мъжете плюеха и се зъбеха над ръбовете на своите щитове, а натискът между редиците бе толкова силен, че едва ли някой можеше да извади и вдигне меч.

Тогава воините на Сеграмор удариха откъм северния фланг. Нумидиецът очевидно се бе надявал да обгради Аел, но сакският крал бе съзрял опасността и бе изпратил един от резервните си отряди, да образува стена и тя пое върху щитовете и копията си атаката на Сеграмор. Отново се чу трясъкът на щит от щит и после така, както я гледахме от птичи поглед, битката странно замря. Две тълпи мъже се бяха вкопчили една в друга, онези, които бяха отзад бутаха хората отпред, а тези отпред се мъчеха да освободят копията си и отново да мушкат с тях, а през цялото време войниците на Сердик бързаха по Фоския път под нас. Щом стигнеха до битката, те лесно щяха да обградят Сеграмор. Можеха да се увият около неговия фланг и да превземат стената му от щитове в тил, и именно затова Артур ни бе задържал на върха.

Сердик сигурно се бе досетил, че сме все още там. Той нищо не можеше да види от долината, защото нашите хора бяха скрити зад ниския укрепителен вал на Минид Бадън, но аз го видях как насочи в галоп коня си към група хора и им посочи нагоре към склона. Реших, че е време да тръгваме и погледнах към Кунеглас. И той ме погледна в същия момент и ми се усмихна.

— Дано Боговете да са с теб, Дерфел.

— И с вас, кралю-господарю.

Пипнах протегната му към мен ръка, после притиснах длан върху ризницата да усетя издутината от брошката на Сийнуин, която ми вдъхваше увереност.

Кунеглас стъпи върху насипа и се обърна към нас.

— Аз не съм по речите — викна той, — но там долу има сакси, а вас ви смятат за най-добрите саксоубийци в Британия. Така че вървете и го докажете! И помнете! Щом стигнете до долината, стегнете стената от щитове! И я дръжте здраво споена! Да вървим сега!

Нададохме бойни възгласи и се изсипахме от другата страна на вал. Хората на Сердик, онези, които той бе изпратил да проверят положението на върха, спряха стъписани и заотстъпваха пред нашите копиеносци. Бяхме петстотин здрави мъже и летяхме като вихри надолу, завивайки на запад, за да ударим предните отряди на подкрепленията водени от Сердик.

Земята бе на туфи, стръмна и неравна. Слизахме без всякакъв ред, но бързахме да стигнем до подножието и там след като минахме тичешком през поле със стъпкано жито и се прехвърлихме през два реда сплетени трънливи храсталаци, формирахме нашата стена от щитове. Ние заехме лявата страна, а Кунеглас дясната. Щом се подредихме и щитовете ни опряха един в друг, аз викнах на хората си да тръгнат напред. На нивата пред нас се оформяше сакска стена от щитове и мъжете бързаха по пътя, за да успеят да ни се противопоставят. Погледнах надясно и видях огромната празнина между нас и Сеграмор, дори не можех да видя щандарта му. Ненавиждах мисълта за тази празнина, не ми се мислеше какъв ужас можеше да се излее през нея и по този начин да дойде зад нас. Но когато обсъждахме плана, Артур бе останал непреклонен. Не се колебайте, каза той, не чакайте Сеграмор да ви настигне, а атакувайте. Сигурно Артур бе убедил християните от Гуент да се втурнат в атака без да изчакват, реших аз. Той се опитваше да всее паника у саксите като не ги оставя да си поемат дъх и сега бе нашия ред да се втурнем в битката.

Стената на саксите бе набързо подредена и малка, може би двеста души от хората на Сердик, които изобщо не бяха очаквали, че ще им се наложи да се бият тук, защото целта им бе да стигнат до най-задните редици на Аел и да подкрепят усилията им. Бяха и напрегнати. И ние бяхме напрегнати, но това не бе момента да оставим страха да надделее над храбростта. Трябваше да постъпим като хората на Тюдрик, трябваше да нападнем без да спираме, за да не дадем време на врага да се окопити. Затова аз нададох боен рев и ускорих крачка. Бях извадил Хюелбейн и го държах за горната част на острието с лявата си ръка, като бях оставил щита си да виси на каишките си върху предмишницата ми. Моето тежко копие бе в дясната ми ръка. Саксите потътриха крака напред, щит срещу щит, насочени напред копия, някъде вляво от мен пуснаха огромно бойно куче срещу нас. Чух звярът как зави, после лудостта на битката ме накара да забравя всичко освен брадатите лица пред мен.

Ужасна омраза се надига по време на битка, омраза която идва от тъмната душа и изпълва човека с жестокост и кървав гняв. И с радост. Знаех, че сакската стена от щитове ще се прекърши. Знаех го много преди да я атакуваме. Стената бе твърде тънка, бе направена твърде набързо и хората в нея бяха твърде напрегнати, затова аз се откъснах от мястото си в предната редица, излях в рев омразата си и хукнах срещу врага. В този момент исках единствено да убивам. Не, исках повече, исках менестрелите да пеят за Дерфел Кадарн при Минид Бадън. Исках мъжете да ме гледат и да казват, ето го воинът, който разби стената при Минид Бадън, исках властта, която можеше да ми донесе тази репутация. Дузина мъже имаха такава власт — Артур, Сеграмор, Кълхуч бяха сред тях. А това бе власт, над която стоеше единствено кралската власт. В нашия свят мечът определяше ранга, а който нямаше кураж да върти меча губеше честта си. Така че аз хукнах напред с душа изпълнена с лудост и въодушевление, което ме дари с ужасна сила и тя се изля върху избраните от мен жертви. Бяха двама млади мъже, и двамата по-дребни от мен, и двамата напрегнати и двамата с рехава брадица и двамата се свиха дори преди да ги ударя. Те виждаха един британски военачалник в цялото му великолепие, а аз виждах двама мъртви сакси.

Копието ми се заби във врата на единия. Изоставих копието си, когато в щита ми се заби брадва, но аз я бях видял да идва и се предпазих от удара, после замахнах с щита срещу втория сакс и ударих с рамо в центъра на щита, а през това време хванах Хюелбейн с дясната си ръка. Замахнах с него надолу и се разхвърчаха трески от дръжката на нечие копие, после усетих как моите хора дотичаха зад мен. Завъртях Хюелбейн над главата си, отново замахнах надолу, отново изкрещях, замахнах встрани и изведнъж пред мен блесна зелена трева кокичета, пътят, крайречните поляни отвъд него. Бях минал през стената и с писък приветствах своята победа. Обърнах се и забих Хюелбейн в тила на някакъв сакс, завъртях острието, освободих го и видях кръвта, обагрила върха му и внезапно враговете изчезнаха. Стената на саксите се стопи, или по-скоро се превърна в мъртва и умираща плът, която кървеше на тревата. Помня, че вдигнах щит и копие към слънцето и с вой изразих своята благодарност към Митра.

— Стена от щитове! — чух Исса да вика, докато аз празнувах победата. Наведох се да си взема копието, после се обърнах и видях, че от изток идваха още сакси.

— Стена от щитове! — повторих командата на Исса. Кунеглас правеше своя собствена стена с лице на запад, за да ни пази от воините в тила на Аел. А аз подреждах нашата стена, обърната на изток, откъдето идваха хората на Сердик. Моите хора пищяха и надаваха победни възгласи. Бяха превърнали една стена от щитове в леш и сега искаха още. Зад мен, в пространството между хората на Кунеглас и моите, неколцина ранени сакси бяха все още живи, но трима от моите копиеносци набързо им видяха сметката. Прерязаха им гърлата, в такъв момент не можехме да взимаме пленници. Гуинивиър им помагаше.

— Господарю, господарю! — крещеше Ийчърн от десния край на нашата къса стена. Погледнах към него, а той сочеше към една орда сакси, които бързаха да минат в празнината между нас и реката. Процепът бе много широк, но саксите не ни заплашваха, по-скоро бързаха на помощ на Аел.

— Остави ги! — викнах аз. Повече ме тревожеха саксите пред нас, защото се бяха спрели и се подреждаха в редици. Бяха видели какво направихме и бяха решили да не ни позволят пак да го направим, така че изградиха стена с четири-пет души в дълбочина, после нададоха възгласи, когато един от техните магьосници дойде да подскача отпред и да ни проклина. Беше от лудите магьосници, защото лицето му неконтролируемо се извиваше докато той ни заливаше с мръсните си приказки. Саксите високо ценяха такива мъже, вярвайки, че те могат да разговарят с Боговете, а Боговете им сигурно щяха да пребледнеят ако го слушаха как проклина.

— Да го убия ли? — попита ме Гуинивиър, опипвайки лъка си.

— Как бих искал да не сте тук, лейди — казах аз.

— Малко е късно за подобно желание, Дерфел.

— Остави го — отговорих на въпроса й аз. Проклятията на магьосника не правеха никакво впечатление на моите хора, които крещяха на саксите да дойдат и да опитат вкуса на нашите остриета, но саксите нямаха настроение да тръгнат напред. Чакаха подкрепления, а те не бяха много далеч зад тях.

— Кралю-господарю! — викнах аз към Кунеглас. Той се обърна. — Виждате ли Сеграмор?

— Още не.

И аз не виждах Енгас Мак Ейрем, чиито Черни щитове трябваше да се изсипят от хълмовете и да се врежат още по-дълбоко във фланга на саксите. Започнах да се страхувам, че бяхме предприели атаката твърде рано и че сега бяхме заклещени между воините на Аел, които се съвземаха от първоначалната паника, и копиеносците на Сердик, които грижливо увеличаваха дълбочината на своята стена от щитове преди да ни смажат с по-големия си брой.

Тогава Ийчърн извика отново и аз погледнах на юг, където саксите бяха започнали да тичат на изток вместо на запад. Из нивите между нашата стена и реката търчаха толкова много изпаднали в паника мъже, че за миг бях твърде объркан да разбера какво точно става и тогава чух шума. Шум като от гръмотевица. Удари на копита.

Конете на Артур бяха големи. Някога Сеграмор ми беше казал, че Артур пленил тези коне в битка срещу Кловис, крал на франките, а преди да станат притежание на Кловис, те били отглеждани за римляните. В Британия нямаше други такива коне. А Артур избираше най-едрите от своите воини за да ги яздят. Той бе загубил много от огромните си коне по време на бунта на Ланселот, и аз даже смятах, че огромните животни ще се появят сред вражите редици, но Артур взе на присмех страховете ми. Каза ми, че Ланселот бил откраднал предимно кобили за разплод и необучени жребчета, а обучението на един кон траеше с години, както впрочем и обучението на конника, който трябваше да се бие на гърба му. Ланселот нямаше такива хора, а Артур имаше, и сега ги бе повел от северния склон срещу воините на Аел, които се сражаваха със Сеграмор.

Големите коне бяха само шестдесет и бяха уморени, защото бяха препускали да завземат позиции на моста на юг и после за да дойдат на другия фланг на битката, но Артур ги бе пришпорил в галоп и се вряза с тях в тила на бойната линия на Аел. Хората там с цялата си тежест бутаха копиеносците пред тях, опитвайки се да им помогнат да надделеят над стената от щитове на Сеграмор. И появата на Артур бе толкова внезапна, че саксите нямаха време да се обърнат и да направят своя стена от щитове. конете разкъсаха редиците им, саксите се пръснаха и воините на Сеграмор избутаха предните редове на врага и внезапно дясното крило на войската на Аел се разпадна. Част от саксите избягаха на юг с надежда да се слеят с останалата част от войската на Аел, а други хукнаха на изток към Сердик, именно тях виждахме да тичат през крайречните поляни. Артур и неговите конници посичаха безмилостно тези бегълци. Ездачите използваха дългите си мечове неуморно, докато поляната се покри с тела и изоставени щитове и мечове. Артур мина в галоп покрай моята стена от щитове, бялото му наметало бе изпръскано с кръв, Екскалибур бе целият червен в ръката му, а на изпитото ми лице се бе изписала неземна радост. Неговият слуга Хигуид, носеше знамето с мечката, в долния ъгъл на което се виждаше червен кръст. Хигуид, обикновено най-сдържаният човек, когото познавах, сега се захили срещу мен и отмина, следвайки Артур. Отиваха обратно към хълма, за да могат конете да си поемат дъх и да държат под заплаха фланга на Сердик. В първата атака на Артур бе загинал Морфанс Грозния, но това бе единствената загуба на Артур.

Нападението на Артур бе разбило дясното крило на Аел и сега Сеграмор водеше хората си по Фоския път, за да се влее в моята стена от щитове. Още не бяхме обградили войската на Аел, но го бяхме приклещили между реката и пътя, а дисциплинираните християни на Тюдрик напредваха по коридора и избиваха всичко по пътя си. Сердик все още бе извън капана и сигурно му бе дошло на ум да изостави Аел и така да се отърве от своя сакски съперник, но вместо това реши, че победата все още е постижима. Ако успееше да победи в този ден, цяла Британия щеше да стане Лоегир.

Сердик пренебрегна заплахата, идваща от конете на Артур. Той сигурно знаеше, че конниците бяха ударили хората на Аел, там където бе настъпила най-голямата бъркотия, и че дисциплинираните копиеносци, здраво стъпили в стената си от щитове, нямаше защо да се страхуват от конници, затова Сердик заповяда на хората си да припокрият щитовете си, да снижат копията си и да тръгнат напред.

— Стегнато! Стегнато! — изкрещях аз и заех мястото си в първия ред, където се уверих, че моят щит покрива ръбовете на съседните. Саксите бавно пристъпваха напред с намерение да ударят щит о щит, те търсеха слабо място в нашата стена. Не виждах никакви магьосници, но щандартът на Сердик бе в центъра на огромната формация срещу нас. В очите ми се набиваха бради и рогати шлемове, чувах дрезгавия глас на рог, който надуваха непрестанно, а аз не откъсвах поглед от копията и остриетата на брадвите. Самият Сердик бе някъде сред масата от мъже пред мен, защото чувах гласа му да вика: „Прилепете щитовете! Стегнато!“ Две големи бойни кучета бяха пуснати срещу нас, дочух викове и усетих някакво безредие някъде в дясно от мен, когато кучетата нападнаха стената ни. Саксите трябва да видяха, че нашата стена от щитове се извива на онова място, защото изведнъж нададоха радостни възгласи и тръгнаха напред.

— Стегнато! — викнах аз, после вдигнах копието си над главата. Най-малко трима сакси гледаха към мен когато хукнаха напред. Аз бях лорд, окичен със злато, и ако успееха да пратят душата ми в Отвъдния свят, щяха да спечелят слава и богатство. Един от тях тичаше по-бързо от другите, жаден за слава, копието му бе насочено към моя щит и аз предположих, че в последния момент той ще отпусне върха, за да го забие в глезена ми. после нямаше време за мислене, само за действие. Аз замахнах с копието си срещу лицето на човека и блъснах с щита напред и надолу, за да спра устрема му. Острието на копието му обаче успя да засегне глезена ми, прорязвайки кожата на десния ми ботуш под наколенника, който бях взел от Уулфгер, но моето копие се бе забило в лицето му и той падаше назад, докато аз си издърпвах копието и в този момент към мен летяха следващите, горящи от желание да ме убият. Дойдоха точно когато двете стени се сблъскаха една в друга с трясък, сякаш цели два свята се сблъскаха. Вече можех да усетя миризмата на саксите — миризма на кожа, пот и изпражнения, но не усетих миризма на пиво. Тази битка бе започнала твърде рано сутринта, саксите бяха изненадани и не бяха имали време да се напият за кураж. Мъжете зад мен ме притискаха към собствения ми щит, опрян в стената на саксите. Плюх в брадатото лице пред мен, мушнах копието си над рамото му и усетих, че някой го хвана с ръка. Пуснах дръжката и с мощен тласък успях да се освободя колкото да извадя Хюелбейн. Вдигнах меча и нанесох удар надолу. Шлемът на сакса пред мен бе проста кожена шапка, пълна с парцали, и прясно наточеният ръб на Хюелбейн мина през него и стигна чак до мозъка. Заклещи се там за момент и докато се борех с тежестта на мъртвеца да го измъкна друг сакс замахна с брадва срещу мен.

Шлемът ми пое удара. Сякаш цялата вселена задрънча, в главата ми притъмня и безброй светкавици набраздиха тъмнината. Хората ми разправяха, че няколко минути съм бил в несвяст, но не можах да падна, защото натискът на телата около мен ме държеше прав. Нищо не помня, но малцина са тези, които си спомнят подробности за сблъсъка между две стени от щитове. Буташ се, ругаеш, плюеш и удряш, когато можеш. Един от моите съседи по стена ми каза, че съм се спънал след удара с брадвата и почти съм се проснал върху телата на мъжете, които бях убил, но човекът зад мен хванал колана на ножницата ми и ме държал прав, а моите вълци плътно ме обградили, за да ме пазят. Враговете усетили, че съм ранен и започнали да се бият по-ожесточено — брадви кънтели по очуканите щитове и назъбвали остриетата на мечовете, но постепенно аз дойдох на себе си и открих, че се намирам на втория ред зад благословената закрила на щитовете и все още с Хюелбейн в ръка. Главата ме болеше, но аз не си давах сметка за това, знаех само, че трябва да мушкам и да сека, да викам и да убивам. Исса се биеше в празнината отворена от кучетата и мрачно избиваше саксите, които се бяха вмъкнали в първия ни ред и така запечатваше пробойната с труповете им.

Хората на Сердик бяха повече от нас, но той не можеше да ни заобиколи откъм северния фланг, защото там бяха тежковъоръжените конници и той не искаше да хвърля хората си по нанагорнището срещу тяхната атака, затова Сердик изпрати хора да ни заобиколят откъм юг. Сеграмор обаче предусети хода му и поведе своите копиеносци към този проход. Помня, че чух и този сблъсък на щитове. Десният ми ботуш бе пълен с кръв и тя джвакаше всеки път, щом стъпех на този крак, главата ми се бе превърнала в пулсираща болка, а устата ми се бе изкривила в озъбена гримаса. Мъжът, заел мястото ми на първия ред, не искаше да ми го отстъпи.

— Те поддават, господарю — викна ми той, — поддават!

И наистина натискът на врага отслабваше. Те не бяха победени, а само отстъпваха и внезапно нечий вик ги призова назад и те с по един последен замах на копието или удар на брадвата бързо се оттеглиха. Ние не ги последвахме. Бяхме твърде окървавени, твърде изранени и твърде изморени, за да ги преследваме, а освен това ни пречеше купчината тела, която бележеше мястото на сблъсъка. Някои в този куп бяха мъртви, други се гърчеха в предсмъртна агония и се молеха за смърт.

Сердик бе изтеглил хората си назад, за да построи нова стена от щитове. Тя трябваше да бъде достатъчно голяма, за да си пробие път до хората на Аел, които сега бяха откъснати от своите съюзници — между тях стояха воините на Сеграмор, който до голяма степен бе запълнил процепа между моите хора и реката. По-късно научих, че войската на Аел била изтласкана обратно до реката от копиеносците на Тюдрик, и Артур оставил само толкова хора там, колкото да задържат тези сакси в капана, а останалите изпратил да помагат на Сеграмор.

Моят шлем имаше вдлъбнатина на лявата страна, а в основата на вдлъбнатината имаше процеп, който минаваше през желязото и през кожената подплата. Когато свалих шлема той дръпна залепналата за него коса, втвърдила се от съсирената кръв. Внимателно опипах темето си, но не усетих счупена кост, само охлузване и пулсираща болка. На лявата ми предмишница зееше рана, гърдите ми бяха натъртени, а десният ми крак още кървеше. Исса куцаше, но заяви, че било само драскотина. Найол, водачът на Черните щитове, бе мъртъв. Копие бе пробило нагръдника му, той лежеше по гръб, копието стърчеше към небето, а по устата на ирландеца имаше кръв. Ийчърн бе загубил едно си око. Взе някакъв парцал, напъха го в зеещата дупка и го привърза с лента около черепа си, после нахлузи шлема върху грубата превръзка и се закле десетократно да си отмъсти за окото.

Артур слезе от хълма с коня си, за да поздрави моите хора за смелостта.

— Задръжте ги пак! — викна той. — Задръжте ги докато дойде Енгас и тогава ще свършим с тях веднъж за винаги! Мордред яздеше зад Артур, огромното му знаме се развяваше до знамето с мечката. Нашият крал държеше изваден меч и очите му се бяха разширили от вълненията, изпитани през деня. По протежение на три километра речният бряг бе осеян с мъртви и умиращи, желязо и плът и прах, напоена с кръв.

Златночервените редици на Тюдрик обградиха отвсякъде оцелелите войници на Аел. Те все още се биеха, а Сердик се правеше нов опит да си пробие път до тях. Артур отведе Мордред обратно на хълма, а ние отново припокрихме ръбовете на нашите щитове.

— Неспокойни са — отбеляза Кунеглас като гледаше как саксите напредват.

— Не са пияни — казах аз, — затова.

Кунеглас бе невредим и изпълнен с въодушевлението на човек, който вярва, че животът му е под чудодейна закрила. Той се беше бил в предните редици, беше убивал, а по него нямаше и драскотина. Никога не се е славел като изключителен воин, за разлика от баща си, и едва сега започваше да вярва, че си заслужава короната.

— Внимавайте, кралю-господарю — казах аз, когато той тръгна към своите хора.

— Ние побеждаваме, Дерфел! — викна той и побърза да заеме мястото си, за да посрещне врага.

Тази атака щеше да е далеч по-голяма от първото нападение на саксите, защото Сердик бе поставил собствената си охрана в центъра на новата си стена от щитове, а тези мъже пуснаха огромни бойни кучета, които настървено хукнаха срещу Сеграмор, чиито воини формираха центъра на нашата стена. Миг по-късно сакските копиеносци удариха, пробивайки си път в пролуките, образувани от кучетата. Чух трясъкът на щитовете, после нямах време да мисля за Сеграмор, защото дясното крило на саксите атакува моите хора.

Отново с тътен се удариха щитове о щитове. Отново забивахме копия, сечахме с мечове, и отново бяхме притиснати един в друг. Саксът срещу мен бе зарязал копието си и се опитваше да завре късия си нож под ребрата ми. Ножът не можа да пробие плетената ми ризница и той сумтеше, буташе се и стискаше зъби докато въртеше ножа срещу металните пръстени. Нямаше място да преместя дясната си ръка надолу и да хвана китката му, затова го треснах по шлема с дръжката на Хюелбейн и продължих да го удрям докато той се свлече в краката ми и аз успях да стъпя върху него. Той пак се опита да ме промуши с ножа, но човекът зад мен заби копието си в него, после натисна с цялата си тежест върху своя щит в гърба ми, за да ме тласне в редиците на врага. От лявата ми страна един сакски герой, свирепо размахваше брадвата си наляво и надясно и прокарваше пътека в нашата стена, но някой го спъна с дръжката на копието си и половин дузина мъже се нахвърлиха върху падналия човек с копия и мечове. Той умря сред телата на жертвите си.

Сердик яздеше нагоре-надолу зад своята стена от щитове и викаше на хората си да бутат и да убиват. Аз му викнах да слезе от коня и да дойде да се бие като мъж, ако смее, но той или не ме чу или не обърна внимание на подигравките ми. Вместо това пришпори коня си към мястото, където Артур се биеше рамо до рамо с хората на Сеграмор. Артур бе забелязал натискът върху хората на Сеграмор и бе довел конниците си зад стената от щитове, за да помогне на нумидиеца. В този момент нашите ездачи подпираха с конете си гърбовете на последните редици, тласкаха ги напред и размахваха дългите си копия над главите на воините от предната линия. Мордред бе там и хората разправяха след това, че се биел като демон. Нашият крал никога не е страдал от липса на жестока храброст в битка, а само от разум и почтенност. Той не знаеше да се бие на кон, затова бе слязъл от гърба на животното и бе заел позиция в предната линия на стената от щитове. По-късно го видях — целият бе покрит с кръв, но нито капка от нея не бе негова. Гуинивиър бе зад нашата стена от щитове. Тя бе видяла свободния кон на Мордред, беше го възседнала и стреляше с лъка си от високо. Видях как една стрела се заби в щита на самия Сердик, но той замахна по нея като че ли прогонваше досадна муха.

Този втори сблъсък на стените от щитове завърши просто поради изтощение. Настъпи един момент, в който всички бяхме твърде уморени, за да можем да вдигнем меч, и можехме само да се облегнем на вражия щит отсреща и да плюем обиди над ръба му. От време на време някой успяваше да събере сили да вдигне брадва или да замахне с копие, и за кратко яростта на битката отново се възпламеняваше, но бързо угасваше щом щитовете поемеха удара. Всички кървяхме, всички бяхме натъртени, всички бяхме с пресъхнали уста и когато врагът отстъпи ние с благодарност посрещнахме възможността да си отдъхнем.

И ние се оттеглихме, за да се освободим от мъртвите, натрупали се на мястото на сблъсъка между двете стени от щитове. Отнесохме и ранените си. Сред мъртвите имаше неколцина, чиито чела бяха жигосани с нагорещен връх на копие, белязало хората, присъединили се към бунта на Ланселот предишната година, но сега тези хора бяха умрели за Артур. Намерих и Борс да лежи ранен. Трепереше и се оплакваше, че му е студено. Коремът му беше разпран и когато го повдигнах, червата му се разпиляха по земята. Той изстена като го положих отново на земята и му казах, че Отвъдният свят го чака с ревящи огньове, добри другари и бездънен рог с медовина. Борс стисна силно лявата ми ръка, а аз с бърз замах на Хюелбейн му прерязах гърлото. Един сакс лазеше жалък и невиждащ сред мъртвите, от устата му капеше кръв, накрая Исса взе нечия паднала брадва и му отсече главата. Гледах как един от моите новобранци повръща, после се заклатушка няколко крачки, докато приятел го хвана и го подкрепи. Младокът плачеше, защото бе изпразнил червата си и сега се срамуваше от това, но той не бе единственият. Полето вонеше на изпражнения и кръв.

Хората на Аел зад нас се бяха подредили в стегната стена от щитове с гръб към реката. Срещу тях беше войската на Тюдрик, но той предпочиташе по-скоро да държи тези сакси приклещени така, отколкото да се бие с тях, защото мъжете, притиснати в такъв капан, обикновено се превръщат в ужасен враг. А Сердик все още не бе изоставил своя съюзник. Все още се надяваше да пробие през копиеносците на Артур и да се присъедини към Аел, а после да ударят на север и да разделят войските ни на две. На два пъти вече се бе опитал, но сега събираше остатъците от войската си за последен решителен щурм. Той все още разполагаше със свежи хора, някои от тях воини, наети от армията на Кловис, краля на франките, и сега тези мъже бяха изкарани на предната бойна линия. Магьосниците направиха каквото можаха, за да насърчат новото попълнение, после се обърнаха да излеят злословията, предназначени за нас. Нямаше да има нищо бързо и изненадващо в тази атака. Нямаше и нужда, защото денят бе съвсем в началото, не бе станало дори пладне. Сердик имаше време да остави хората си да се наядат, да пият и да се приготвят. Един от техните тъпани поде мрачния си ритъм, докато саксите продължаваха да прииждат и да оформят ред след ред, някои държаха вързани кучета. Ние всички бяхме изтощени. Пратих хора до реката за вода поделихме си я в шлемове, взети от мъртвите и пихме от тях. Артур дойде при мен и се намръщи като видя в какво състояние съм.

— Можете ли да ги задържите трети път? — попита той.

— Трябва, господарю — казах аз, макар че щеше да бъде тежко. Бяхме изгубили десетки мъже и стената ни щеше да бъде тънка. Копията и мечовете ни вече се бяха затъпили и нямахме достатъчно точила да ги заточим отново, а врагът бе изкарал напред свежи сили с недокоснати оръжия. Артур слезе от Ламрей, хвърли юздите й на Хигуид и тръгнахме към пръснатите трупове. Някои от мъжете той познаваше по име, и свъси вежди като видя млади момчета, паднали в смъртоносна битка с врага още преди да са имали време да поживеят. Артур се наведе и докосна с пръст челото на Борс, после продължи и спря за малко при един сакс, от чиято отворена уста стърчеше стрела. За миг си помислих, че ще каже нещо, но той само се усмихна. Знаеше, че Гуинивиър е с моите хора, сигурно я бе видял на коня й, бе видял и знамето й, което сега се развяваше до моя щандарт със звездата. Той погледна стрелата и аз забелязах как по лицето му трепна щастие. Докосна лакътя ми и ме отведе отново при моите хора, които седяха или се облягаха на копията си.

Някакъв мъж сред редовете на саксите позна Артур и закрачи през широкото пространство между войските и завика предизвикателства срещу него. Беше Лиофа, майсторът на меча, с който се бях бил в Тънреслий. Той нарече Артур страхливец и жена. Аз не преведох, а и Артур не ме накара. Лиофа се приближи още. Не носеше щит, нито ризница, дори нямаше шлем, само меч, а и него прибра в ножницата като че ли за да ни покаже, че не се страхува от нас. Виждах белега на бузата му и се изкушавах да ида и да му направя по-голям, белег дето щеше да го изпрати в гроба, но Артур ме спря.

— Остави го — каза той.

Лиофа продължи да ни се подиграва. Държеше се префърцунено като жена, каквито според него бяхме ние, стоя с гръб към нас, за да накара някой да дойде и да го атакува. Никой не помръдна. Той отново се обърна с лице към нас, поклати глава със съжаление за дето бяхме такива страхливци и тръгна към мъртвите. Саксите го окуражаваха, а ние мълчаливо го наблюдавахме. Предадох по редиците, че това е великият боец на Сердик, и че е опасен, така че да го оставят намира. Нашите се дразнеха от нахалството на сакса, но беше по-добре да оставим Лиофа сега да живее, отколкото да му дадем възможност да унижи някой от уморените ни копиеносци. Артур се опита да вдигне духа на нашите като яхна Ламрей и препусна в галоп покрай мъртвите без да обръща внимание на подигравките на Лиофа. Разпръсна голите сакски магьосници, извади Екскалибур и пришпори Ламрей още по-близо до стената на саксите, а зад него се вееше бялото му наметало, изцапано с кръв и вятърът развяваше белите пера на шлема му. Неговият украсен с червен кръст щит блестеше и моите хора нададоха радостни възгласи като го гледаха. Саксите отстъпиха назад пред него, а Лиофа, останал безсилен зад гърба на Артур, крещеше след него, че имал сърце на жена. Артур изви коня и се върна при нас. Неговият жест остави впечатлението, че Лиофа не си заслужава да се бие човек с него, и това трябва да бе ожилило гордостта на сакския велик воин, защото той дойде още по-близо до нашата бойна линия, търсейки противник.

Лиофа спря край куп трупове. Стъпи в съсирената кръв, хвана паднал щит и го издърпа. Вдигна го високо така че всички да видим орела на Поуис и когато се увери, че сме видели символа, захвърли щита на земята, отвори панталоните си и се изпика върху знака на Поуис. После отклони струята към мъртвия притежател на щита и тази обида вече преля чашата.

Кунеглас изрева от гняв и изскочи от нашата стена.

— Не! — викнах аз и тръгнах към Кунеглас. Помислих си, че ще е по-добре аз да се бия с Лиофа, защото поне познавах неговите номера и бързината му, но закъснях. Кунеглас бе извадил меча си и не ми обърна внимание. Вярваше, че нищо не може да му се случи в този ден. Той бе кралят на битката, трябваше да се изяви като герой, и бе постигнал това. Сега вече смяташе, че няма невъзможни неща за него. Щеше да повали този нахален сакс пред очите на своите хора и години наред менестрелите щяха да пеят за крал Кунеглас Могъщия, крал Кунеглас Саксоубиеца, крал Кунеглас Воина.

Не можах да го спася, защото ако беше отстъпил или беше позволил на друг да заеме мястото му, той щеше да поругае честта си, така че аз можех само да гледам ужасен как самоуверено крачи към стройния сакс, който не носеше никакво защитно облекло. Кунеглас бе облякъл старата ризница на баща си, направена от желязо и украсена със злато по ръбовете, а шлемът му бе увенчан с орлово крило. Той се усмихваше. Душата му се рееше възвисена от героичните подвизи на деня. Кунеглас вярваше, че е докоснат от Боговете. Той не се поколеба нито за миг, нанесе удар и всички можехме да се закълнем, че ще посече Лиофа, но саксът се изплъзна от острието, стъпи встрани, изсмя се, и пак отстъпи встрани, когато мечът на Кунеглас за втори път разсече въздуха.

И нашите, и саксите ревяха окуражително. Само Артур и аз мълчахме. Гледах как умира братът на Сийнуи и не можех нищо да направя, за да го предотвратя. Всъщност можех да спася живота му, но щях да опозоря честта му, а какво е крал без чест. Артур ми хвърли разтревожен поглед от гърба на коня си.

Не можех да успокоя страховете му.

— Аз съм се бил с него — мрачно казах аз, — и знам, че е убиец.

— Но ти оцеля.

— Аз съм воин, господарю.

Кунеглас никога не е бил воин, точно затова сега искаше да се докаже като воин. Но Лиофа го правеше смешен. Кунеглас атакуваше, опитвайки се да размаже Лиофа с меча си, а саксът всеки път избягваше с лекота ударите и нито веднъж не тръгна в контраатака. Постепенно нашите хора се умълчаха, защото видяха, че кралят започваше да губи сили и че Лиофа си играеше с него.

После група воини от Поуис се спуснаха да помогнат на своя крал, но Лиофа направи три бързи стъпки назад и безмълвно вдигна меча си към тях. Кунеглас се обърна и ги видя.

— Върнете се назад! — изкрещя им той. — Върнете се назад! — повтори още по-гневно. Сигурно бе разбрал, че е обречен, но не искаше да загуби честта си. Честта е всичко.

Хората от Поуис спряха. Кунеглас отново се обърна към Лиофа и този път не се втурна напред, а пристъпи по-предпазливо. Мечът му за първи път му докосна оръжието на Лиофа и тогава видях саксът да се подхлъзва. Кунеглас нададе победен вик и вдигна меча си да убие своя мъчител, но Лиофа вече се превърташе встрани, избягвайки замаха, защото подхлъзването бе умишлено, и докато той се въртеше мечът му изсвистя ниско над тревата и разряза десния крак на Кунеглас. За миг Кунеглас остана прав, оръжието увисна в ръката му, после Лиофа се изправи, а кралят рухна. Щом Кунеглас се строполи на земята, саксът ритна щита му настрана и с един замах заби върха на меча си в своя противник.

Саксите си съдраха гърлата да крещят от радост, защото победата на Лиофа бе предзнаменование за техния успех във войната. Самият Лиофа имаше време само да грабне меча на Кунеглас, и да избяга от мъжете, които се бяха втурнали да му отмъщават. Той без усилия взе преднина пред тях, после се обърна и започна да им се подиграва. Нямаше защо да се бие с тях, защото вече бе победил в предизвикания от него двубой. Бе убил вражи крал и аз не се съмнявах, че сакските менестрели ще пеят за Лиофа Ужасния, кралеубиеца. Той бе извоювал първата победа за саксите в този ден.

Артур слезе от коня и двамата с него настояхме да пренесем тялото на Кунеглас при хората му. И двамата плачехме със сълзи. През всичките тези дълги години не сме имали по-верен съюзник от Кунеглас, син на Горфидид, крал на Поуис. Той никога не бе спорил с Артур и никога не го бе изоставял в беда, а за мен беше като брат. Кунеглас бе добър човек, щедър, справедлив, а сега бе мъртъв. Поуиските воини взеха своя мъртъв крал от ръцете ни и го отнесоха зад стената от щитове.

— Неговият убиец се казва Лиофа. Ще дам сто жълтици на този, който ми донесе главата му — заявих аз.

След това чух вик и се обърнах. Почувствали се уверени от победата на своя велик воин, саксите бяха тръгнали напред.

Моите хора изправиха рамене. Избърсаха потта от очите си. Нахлузих очукания си кървав шлем, затворих страничните забрала и грабнах паднало на земята копие.

Време беше за нова битка.

 

Това бе най-голямата сакска атака през този ден и бе направена от уверени копиеносци, които се бяха съвзели от изненадата и които сега идваха да разпръснат редиците ни и да спасят Аел. Идваха и ревяха бойните си песни, удряха копията в щитовете си и се заричаха всеки да избие по двайсет брити. Саксите знаеха, че са победили. Бяха понесли най-тежкото, което Артур можеше да стовари върху тях, бяха спрели нашия устрем, подкрепен от изненадата, видяха как техният велик боец посича крал, и сега, със свежите копиеносци на предна линия, те идваха да ни довършат. Франките вдигнаха над главите си своите леки копия за хвърляне, готови да посипят нашата стена от щитове с дъжд от наточено желязо.

И тогава изведнъж на Минид Бадън екна рог.

В началото малцина го чухме, толкова високо крещяха саксите, краката им трополяха по земята, а мъртвите стенеха — ужасен шум. Но рогът прозвуча още веднъж, после трети път и при третия сигнал мъжете се обърнаха и се вгледаха в изоставените укрепления на Минид Бадън. Дори франките и саксите спряха. Бяха само на петдесет крачки от нас, когато рогът ги накара да спрат и когато, също като нас, се обърнаха да погледнат нагоре към високия връх.

Видяхме само един конник и знаме.

Знамето бе само едно, но беше огромно; развят от вятъра бял ленен плат, а върху него бе избродиран червеният дракон на Думнония. Звярът, целият в нокти, опашка и огън, се бе вдигнал на задните си крака върху флага, подхванат от вятъра и почти поваляше ездача, който го носеше. Дори от това разстояние виждахме, че конникът яздеше сковано и непохватно като че ли не можеше нито да се справи с коня, нито да държи здраво знамето, но тогава зад него се появиха двама копиеносци, които сръчкаха коня му с оръжията си. Животното подскочи и се втурна надолу по склона, а ездачът бе лашнат назад от внезапното движение. Щом конят се спусна по хълма, мъжът на седлото успя да върне тялото си напред, черното му наметало се вееше зад него, и аз видях, че под наметалото блестеше бяла ризница, бяла като ленения флаг, който плющеше зад гърба му. Зад конника от върха на Минид Бадън се изсипаха, точно както се изсипахме ние в зори, цяла орда пищящи мъже с черни щитове и други мъже с изобразени глигани с бивни върху щитовете си. Бяха дошли Енгас Мак Ейрем и Кълхуч, но вместо да ударят по пътя от Кориниум, те си бяха проправили път първо до Минид Бадън, за да могат да се слеят с нашите сили.

Но аз наблюдавах конника. Той яздеше толкова странно, вече виждах, че е вързан за коня. Глезените му бяха привързани с въже под черния корем на жребеца, тялото му бе закрепено към седлото с дъски, заглавени в дървените части на седлото. Мъжът нямаше шлем и дългата му коса се вееше свободно с вятъра, а под косата лицето на ездача бе само един ухилен череп покрит с изсъхнала жълта кожа. Беше Гауейн, мъртвият Гауейн, устните и венците му се бяха свили и оголили зъбите, ноздрите му бяха само две черни резки, а очните дупки зееха празни. Главата му клюмваше ту вляво, ту вдясно, а тялото, към което бе прикрепен драконът на Британия, се люшкаше ту на едната, ту на другата страна.

Това бе смъртта, яхнала черен кон на име Анбар, и при вида на този призрак, хукнал към техния фланг, саксите загубиха своята увереност. Черните щитове пищяха зад Гауейн, подкарвайки коня и мъртвия ездач през храсталаците и право срещу фланга на саксите. Черните щитове не нападнаха във фронт, а така както си бяха — виеща орда. Така воюваха ирландците — ужасяваща атака на луди мъже, които се впускаха в клането като любовници един към друг.

За миг битката затрепери. Саксите бяха на прага на победата, но Артур усети колебанието им и неочаквано ни викна да атакуваме.

— Напред! — изкрещя той. — Напред!

— Напред! — повтори като ехо Мордред.

Така започна клането при Минид Бадън. Менестрелите разказват за тази битка всичко и този път не преувеличават. Ние прекосихме натрупаните пред нас мъртви и понесохме копията си срещу войската на саксите, точно когато Черните щитове и Кълхуч ги удариха във фланга. Няколко мига се чуваше само звънът на мечовете, тътенът от удари на брадви върху щитове, сумтене, пъшкане, потене — стените от щитове се бяха вкопчили една в друга. Но след това войската на саксите не издържа, ние се врязахме в редиците им и нивите подгизнаха от франкска и сакска кръв. Саксите побягнаха пред дивата атака, предвождана от мъртвец на черен кон, а ние ги застигахме и ги убивахме, и убивахме. Натрупахме купища презрени сакси на моста на мечовете. Намушквахме ги с копия, изкормвахме ги, някои просто ги давехме в реката. Отначало не взимахме пленници, само изливахме с години трупаната омраза върху омразните си врагове. Войската на Сердик се бе разпиляла под удара на двойната атака, и ние с рев се втурвахме в разпадналите се редици и се надпреварвахме в избиването им. Това бе оргия на смъртта, състезание по клане. Имаше сакси, които бяха изпаднали в такъв ужас, че не можеха да мръднат, просто стояха като заковани с широко отворени очи и чакаха да ги убием, а имаше и такива, които се биеха като демони, трети, умираха, бягайки, а други се опитваха да стигнат до реката. Нашата стройна стена от щитове бе напълно изчезнала и ние се бяхме превърнали в глутница полудели бойни кучета, които разкъсваха врага на парчета. Видях Мордред да куца на сакатия с крак и да посича сакси, видях Артур да настига с коня си бегълците и да ги поваля с меча, видях поуиските воини да отмъщават хилядократно за своя крал. Видях Галахад да сече отляво и отдясно на коня си, а лицето му бе по-спокойно от когато и да било. Видях Тюдрик в свещенически одежди, слаб като скелет и с остригано теме, свирепо да размахва огромен меч. Старият епископ Емрис беше там с грамаден кръст, увиснал на врата му, и със стар кожен нагръдник, завързан върху расото с въже от конски косъм.

— Върви в ада! — ревна той и намушка с копие безпомощен сакс. — Гори в огъня на Чистилището за вечни времена!

Видях Енгас Мак Ейрем, брадата му бе подгизнала от сакска кръв, а той продължаваше да нанизва сакси на копието си. Видях Гуинивиър, яхнала коня на Мордред, да сече с меча, който й бяхме дали. Видях Гауейн, главата му се беше откачила, а мъртвото му тяло се поклащаше върху кървящия кон, който кротко хрупаше трева сред труповете на саксите. Накрая видях и Мерлин, защото и той бе дошъл с трупа на Гауейн, и макар да бе стар човек, и той удряше саксите с жезъла си и ги проклинаше, наричайки ги нещастни червеи. Беше обграден от ескорт Черни щитове. Видя ме, усмихна се и ми махна да продължавам клането.

Прегазихме селото на Сердик, където жени и деца трепереха от страх в колибите. Кълхуч и двадесетина мъже прорязваха кървава пътека през малцината сакски копиеносци, които се опитваха да защитят своите семейства и изоставения багаж на Сердик. Сакските воини загинаха и плячкосаното злато се разпиля като слама. Спомням си каква прах бяхме вдигнали, като мъгла, помня писъците на жени и мъже, тичащи деца и кучета, настръхнали от ужас, горящи колиби, бълващи дим, а големите коне на Артур с тътен се движеха през настъпилия хаос и паника и дългите копия на ездачите им потъваха в гърбовете на вражи копиеносци. Няма по-голяма радост от това да громиш разбита войска. Стената от щитове се разпада и настъпва царството на смъртта. И така ние убивахме докато ръцете ни окапаха и не можехме да вдигнем меча, а когато клането свърши, се видяхме сред блато от кръв и точно тогава нашите хора откриха пивото и медовината в багажа на саксите и започна пиенето. Някои сакски жени намериха закрила сред малцината трезвени брити, които носеха вода от реката за ранените ни. Търсехме живи приятели и ги прегръщахме, виждахме мъртви приятели и плачехме за тях. Познахме делириума на крайната победа, споделяхме сълзи и смях, а някои, както си бяха уморени, затанцуваха от радост.

Сердик успя да избяга. Той и охраната му си проби път през хаоса към източните хълмове. Някои сакси преминаха реката и хукнаха на юг, а други последваха Сердик. Имаше и такива, които се престориха на мъртви и през нощта се измъкнаха. Но повечето останаха в долината под Минид Бадън, където са и до днес.

Защото ние победихме. Превърнахме нивите край реката в кланица. Спасихме Британия и осъществихме мечтата на Артур. Ние бяхме кралете на клането и господарите на смъртта, и с вой до небето оповестихме своя триумф.

Защото войската на презрените сакси бе разбита.