Ерих Мария Ремарк
Трима другари (9)

IX

Неделя. Денят на състезанието. През последната седмица Кьостер тренираше всеки ден. След това вечер до късно през нощта ние преглеждахме Карл — до най-малкото винтче, — смазвахме го и го поддържахме идеално. Сега седяхме в склада за резервни части и чакахме Кьостер, който бе отишъл на площада, откъдето щеше да стартира.

Събрали се бяхме всички: Грау, Валентин, Ленц, Патриция Холман и главно Юп. Юп в комбинезон, със състезателски очила и шапка. Той беше балансьорът на Кьостер, защото бе най-лек. Във всеки случай Ленц бе имал известни колебания. Твърдеше, че огромните щръкнали уши на Юп оказвали много голямо съпротивление на въздуха; колата или щяла да изгуби двадесет километра от скоростта си, или да се превърне в самолет.

— А защо собствено са ви дали английско име? — попита Готфрид Патриция Холман, която седеше до него.

— Майка ми беше англичанка. И тя се казваше така. Пат.

— Ах, Пат. Това е друго нещо. Произнася се много по-лесно.

Той извади една чаша и бутилка.

— И тъй, за доброто другарство, Пат. Казвам се Готфрид.

Стоях втренчен в него. Докато аз все още търсех обръщение, той, без да му мигне окото, посред бял ден направи такава стъпка! А тя дори се смееше и наистина почна да го нарича Готфрид.

Но неговото държане не беше нищо в сравнение с това на Фердинанд Грау. Той беше съвсем полудял и не я изпущате от очи. Рецитираше гръмки стихове и заяви, че трябвало да я рисува. Действително се сви на един сандък и почна да рисува.

— Слушай, Фердинанд, бухал стар мъртвешки — казах аз и му отнех блока, — не кацай сред живи хора. Остани си край гробището. И говори само на най-общи теми. Твърде чувствителен съм към всичко, което се отнася до момичето.

— После ще изпиете ли с мене останките от лелята на наследника-гостилничар?

— Дали всичко — не зная. Но един крак — сигурно.

— Добре, момче, тогава ще те пощадя.

 

Трясъкът на моторите обикаляше като картечен огън по пистата. Миризма на изгоряло масло, бензин и рициново масло. Възбуждаща, чудна миризма, възбуждащ, чуден барабанен бой на мотори!

Вдигаха врява и монтьорите, чиито добре уредени кабини бяха близо до нас. Ние самите бяхме с много оскъдни запаси. Малко инструменти, моторни свещи, няколко колела с резервни гуми, които получихме безплатно от една фабрика, дребни резервни части — това беше всичко. Кьостер не се състезаваше за някоя фабрика. Трябваше да плащаме всичко сами. Затова нямахме много.

Ото дойде. След него — Браумюлер, вече облечен за състезанието.

— Е, Ото — каза той, — ако моите свещи издържат днес, ти си изгубен! Но те няма да издържат…

— Ще видим — отвърна Кьостер.

Браумюлер посочи заплашително към Карл:

— Пази се от моята орехотрошачка!

Орехотрошачката беше твърде тежката, нова машина, която караше Браумюлер. Той минаваше за фаворит.

— Карл ще те подгони, Тео! — извика му Ленц отсреща.

Браумюлер искаше да отговори на стария, почтен войнишки език, но като видя Патриция Холман при нас, думите заседнаха в гърлото му, очите му изхвръкнаха от любопитство, ухили се неопределено и си пое пътя.

— Пълен успех — извика Ленц доволен.

Лаят на мотоциклетите се носеше над пистата. Кьостер трябваше да се приготви. Участието на Карл бе обявено в класа на спортните коли.

— Много не бихме могли да ти помогнем, Ото — казах аз и погледнах към инструментите.

Той махна отрицателно.

— Не е и необходимо. Ако Карл се строши, и цяла работилница няма да помогне.

— Да ти показваме ли табели, за да знаеш в какво положение си?

Кьостер поклати глава.

— Та това е сборен старт. Сам ще мога да виждам. Пък и Юп ще внимава.

Юп кимаше усърдно. Трепереше от вълнение и непрестанно ядеше шоколад. Но това беше само преди старта. Щом проехтя изстрелът за началото, той изведнъж стана спокоен като костенурка.

— Хайде, на добър час!

Изтикахме Карл напред.

— Само да не си останеш на старта, мило дяволче — каза Ленц и потупа радиатора. — Не разочаровай своя стар баща, Карл!

Карл потегли. Ние гледахме след него.

— Виж каква смешна таратайка! — каза изведнъж някой до нас. — А задницата й, погледни, като на щраус!

Ленц се изправи.

— Бялата кола ли имате предвид? — попита той със зачервено лице, ала все още спокоен.

— Тъкмо нея — отвърна грамадният монтьор от съседната кабина пренебрежително през рамо и подаде на съседа си бутилката с бира. Ленц почна да заеква от гняв и се готвеше да прекрачи ниската дъсчена ограда. Слава богу, още не бе измъкнал запаса си от ругатни. Дръпнах го назад.

— Остави тия глупости! — пошепнах му. — Ти си ни необходим тук. Защо искаш преждевременно да се намериш в лазарета!

Твърдоглав като магаре, той искаше да се изскубне. Щом ставаше дума за Карл, не търпеше никакви подигравки.

— Гледайте — казах на Патриция Холман, — и тоя безумен козел ми бил Последния романтик! Можете ли да повярвате, че някога е писал стихове?

Тези думи подействуваха на Ленц мигновено. Стиховете бяха болното му място.

— Много преди войната — извини се той. — Освен това, бебо, не е срамно да обезумееш по време на състезание. Какво ще кажеш, Пат?

— Безумието изобщо не е никак срамно.

Готфрид я поздрави.

— Велики слова!

Моторният шум се издигаше над всичко. Трептеше въздухът. Тресяха се земя и небе. Колите летяха край нас в пакет.

— Предпоследен! — изръмжа Ленц. — Този звяр пак се запъна на тръгване.

— Нищо — казах аз, — стартирането е недостатък на Карл. — Той потегля бавно, но после вече не спира.

С отдалечаването на грохота загърмяха високоговорителите. Не вярвахме на ушите си: Бургер, сериозен конкурент, беше останал на старта.

Колите отново се приближаваха с рев. В далечината трептяха като скакалци по пистата, наедряваха, минаваха светкавично отсреща покрай трибуните и се втурваха в големия завой. Още бяха шест, Кьостер пак на предпоследно място. Бяхме готови. Откъм завоя ту по-силно, ту по-слабо се разнасяше и отглъхваше грохотът. И отново ятото летеше срещу нас. Първият състезател отмина, вторият и третият го следваха, непосредствено подир тях — Кьостер. На завоя той бе взел преднина и сега мина четвърти.

Слънцето се подаде иззад облаците. Върху пистата се очертаха светли и сиви ивици, изведнъж от светлината и сенките тя се изпъстри като тигрова кожа. Сенките на облаците плуваха над човешкото море, изпълнило трибуните. С моторната буря — сякаш някаква чудовищна музика — се разбушува кръвта на всички ни.

Ленц сновеше напрегнат. Аз сдъвках една цигара на каша, Патриция Холман душеше въздуха като жребче в ранно утро. Само Валентин и Грау седяха тихо и се грееха на слънце.

Машините отново се приближиха с грохотен пулс и профучаха край трибуните. Взирахме се в Кьостер. Той поклати глава; не искаше да сменя гуми. Когато пак мина покрай нас, бе позастигнал другия. Сега караше почти до задното колело на третия. Така се гонеха бясно по безкрайната отсечка.

— Проклятие! — Ленц отпи глътка от бутилката.

— Той е подготвен — казах на Патриция Холман; — да избързва на завоите е негова особеност.

— Ще пийнете ли от бутилката Пат? — попита Ленц.

Изгледах го гневно. Издържа погледа ми, не трепна.

— По-добре с чаша — каза тя. — Още не съм се научила да пия от бутилка.

— Личи си! — Готфрид посегна към чашата. — Грешки на модерното възпитание.

При следващите обиколки колите се бяха поотдалечили една от друга. Водеше Браумюлер. Първите четири постепенно извоюваха триста метра преднина. Кьостер изчезна зад трибуната едновременно с третия; бяха редом. После колите пак забучаха насам. Скочихме на крака. Къде бе останала третата? Ото метеше сам подир другите двама. Ето, най-сетне прогърмя и третият. Прокъсани задни гуми. Ленц се хилеше злорадо. Колата спря пред съседната кабина. Грамадният монтьор проклинаше. Една минута по-късно машината отново бе в действие.

Следващите обиколки не промениха нищо в класирането. Ленц отмести встрани контролния часовник и взе да смята.

— Карл още има резерви — оповести след това той.

— Боя се, че другите също имат — казах аз.

— Невернико! — хвърли ми той унищожителен поглед.

И в предпоследната обиколка Кьостер клатеше глава. Искаше да рискува и да не сменя гумите. Още не беше толкова горещо, че да не издържат. Над широката арена и трибуните като огромна стъклено-прозрачна твар легна трескава напрегнатост, когато настъпи финалният кръг на борбата.

— Хванете всички нещо дървено! — казах аз и сграбчих дръжката на един чук. Ленц хвана главата ми. Отблъснах го. Той се ухили и се улови за бариерата.

Идейки насам, трясъкът премина в бучене, бученето — във вой, воят — в гръм, във високо, пронизително пеене на колите, които летяха на най-големи обороти. Браумюлер взе завоя отвън, подире му профуча вторият, задните колела вдигаха прах и пращяха и той се провря навътре, много по-навътре, вероятно искаше да го задмине, като вземе завоя отдолу.

— Погрешно! — извика Ленц. — И ето че Кьостер се стрелна подир втория със свистене, колата се изкачи до крайния ръб, за миг се вкаменихме — струваше ни се, че той ще излети навън, но тогава моторът изрева и завоят бе взет.

— Мина завоя с пълен газ! — извиках аз.

Ленц кимна.

— Лудост!

Надвесихме се над бариерата, тръпнещи от напрежение да разберем дали е успял. Качих Патриция Холман на сандъка с инструментите.

— Така ще виждате по-добре. Опрете се на рамото ми. Внимавайте, на завоя той ще спипа и другия.

— Настига го! — извика тя. — Задмина го!

— Сега гони Браумюлер! Боже мой, свети Моисей! — извика Ленц, — наистина го задмина и вече гони Браумюлер.

С трясък трите коли изскочиха от завоя и се приближиха; подлудели, ние викахме. И Валентин, и Грау с дълбокия бас се присъединиха към нас. Кьостер бе успял в безумния си опит, при завоя изпревари втория, вземайки го отвън, тъй като оня бе пресметнал погрешно и след като беше свил рязко навътре, изгуби скорост. Сега Кьостер връхлиташе като ястреб на Браумюлер, който изведнъж се оказа само на двадесет метра пред него и явно имаше повреда в свещите.

— Дръж, Ото! Дай му да разбере! Счупи тази орехотрошачка! — ревяхме ние и му махахме.

Колите изчезнаха в последния завой. Ленц се молеше на глас за помощ на всички богове на Азия и Южна Америка и размахваше амулета си. И аз извадих моя.

Патриция Холман се опираше на рамото ми, съсредоточена, издала напред глава като дървена фигура от носа на кораб-галеон.

Ето че отново се показаха. Моторът на Браумюлер все още „плюеше“, час по час прекъсваше. Затворих очи, Ленц се обърна с гръб към пистата — искахме да омилостивим съдбата.

Един вик ни накара да се обърнем отново. Успяхме да видим как Кьостер финишира с преднина от два метра.

Ленц пощуря. Запрати инструмента на земята и се вдигна на ръце върху гумата.

— Какво казахте преди? — ревна той към монтьора с херкулесовска фигура, когато отново застана на крака. — Таратайка ли?

— Я не ми квакай! — отвърна монтьорът мрачно. И за пръв път, откакто го познавах, Последният романтик не изпадна в ярост от нанесената му обида, а цял се затресе от смях, сякаш страдаше от болестта Светивитово хоро.

Чакахме Ото. Той имаше да урежда още нещо при организаторите на състезанието.

— Готфрид — неочаквано зад нас повика дрезгав глас.

Обърнахме се. Пред нас стоеше човек като планина в твърде тесни раирани панталони, в твърде тясно сако от напръскана с бяло материя и черно бомбе.

— Алфонс! — удиви се Патриция Холман.

— Лично — потвърди Алфонс.

— Ние спечелихме, Алфонс! — възкликна тя.

— Страхотно! Какво излиза, че съм дошъл твърде късно ли?

— Ти никога не идваш твърде късно, Алфонс — каза Ленц.

— Собствено, исках да ви донеса нещо за хапване. Студено свинско печено и малко свински ребърца. Вече е нарязано.

— Давай го тук и сядай, златно момче! — извика Готфрид. — Веднага се заемаме.

Алфонс отвори пакета.

— Боже мой! — каза Патриция Холман. — Колкото за цял полк!

— Това винаги се разбира едва на края — каза Алфонс. — Впрочем има и малко кимионова ракия. — Той измъкна две бутилки. — Тапите са извадени.

— Страхотно — каза Патриция Холман. Алфонс й смигна дружелюбно.

Когато се приближи към нас, шумът от мотора на Карл напомняше бълбукане на вода. Кьостер и Юп скочиха от колата.

Юп приличаше на младия Наполеон. Ушите му светеха като църковни прозорци. Държеше в ръце огромна сребърна купа — ужасна безвкусица.

— Шестата — каза Кьостер, смеейки се. — Как пък хората не измислиха нещо друго!

— Само тенджерата за мляко ли? — попита Алфонс делово. — Няма ли и нещичко на ръка?

— О, да — успокои го Ото, — има.

— Тогава ние просто плуваме в пари — обяви Грау. — Изглежда, че ще прекараме една приятна вечер.

— При мене? — попита Алфонс.

— Това е въпрос на чест! — отвърна Ленц.

— Грахова супа със свинско шкембе, крачка и уши — каза Алфонс и дори изразът на лицето на Патриция Холман говореше за голямо уважение. Естествено безплатно — добави той.

Браумюлер се приближи, като проклинаше нещастието си, ръката му бе пълна с омазнени моторни свещи.

— Успокой се, Тео — извика Ленц, — при следните състезания на детски колички първата награда положително ще е твоя.

— Ще ми дадете ли реванш на коняк? — попита Браумюлер.

— С бирени чаши дори — каза Грау.

— Нямате изгледи, господин Браумюлер — заяви Алфонс като познавач. — Никога досега не съм виждал Кьостер да се напие.

— И аз никога досега не бях виждал Карл пред себе си — отвърна Браумюлер — освен днес.

— Понеси го с достойнство — настави Грау. — Ето ти чаша. Да пием за залеза на културата, предизвикан от машините!

Когато станахме, понечихме да вземем със себе си остатъка от храната, която бе донесъл Алфонс. Навярно имаше за още няколко души. Но намерихме само хартията.

— По дяволите — каза Ленц. — А-ха! — и посочи Юп, който се хилеше смутен. Ръцете му още бяха пълни, а коремът — издут като барабан. — Това също е постижение!

Струваше ми се, че след вечерята у Алфонс Патриция Холман постигна твърде голям успех. Улових Грау в момент, в който отново й предлагаше да я рисува. Тя се смееше и казваше, че щяло да трае много дълго. Фотографирането било по-удобно.

— Тъкмо това по-скоро е неговата специалност! — казах аз язвително. — Вероятно той ще ви нарисува по фотография.

— Тихо, Роби — отвърна Фердинанд невъзмутимо и впи в Пат големите си, сини детски очи. — Ракията те прави свадлив, а мен — човечен. В това е разликата между нашите поколения.

— Той е близо десет години по-стар от мене — подхвърлих аз.

— Днес това се измерва като разлика от едно поколение — продължи Фердинанд, — разлика от цял живот. Хилядолетна разлика. Какво знаете вие за живота, момчета? Дори от собствените си чувства се страхувате! Не пишете писма, а телефонирате; вече не мечтаете — в края на седмицата си позволявате едно излизане; вие сте разумни в любовта и неразумни в политиката — жалък род!

Слушах само с едното ухо; с другото ловях приказките на седящия отсреща Браумюлер. Той тъкмо заявяваше на Патриция Холман с малко колеблив тон, че трябвало непременно да вземе уроци по кормуване от него. Щял да й покаже всичките си хватки.

При първа възможност го дръпнах настрана.

— Тео, за един спортист е страшно нездравословно да обръща прекомерно внимание на жените.

— За мен положително не е — каза Браумюлер, аз по природа съм пословично здрав.

— Хубаво. Тогава искам да ти кажа какво положително няма да бъде здравословно и за теб — един удар по главата с ей тази бутилка.

Той се ухили.

— Прибери сабята, малкият! Знаеш ли по какво се познава кавалерът? По това, че се държи прилично и когато е пиян. А знаеш ли какво съм аз?

— Самохвалко!

Не се вълнувах от това, че някой от останалите наистина би могъл да предприеме нещо; помежду ни то беше недопустимо. Но не бях съвсем сигурен как стои работата с Патриция Холман, не бе изключено някой от другите да й харесва необикновено. Съвсем малко се познавахме, за да бъдех сигурен. А и кога ли човек би могъл да бъде сигурен?

— Искате ли да се измъкнем незабелязано? — попитах аз. Тя кимна.

 

Вървяхме по улиците. Беше влажно. Над града бавно падаше мъгла, зелена и сребриста. Улових ръката на Пат и я пъхнах в джоба на палтото си. Дълго време вървяхме така.

— Уморена ли си? — попитах аз.

Тя поклати глава и се усмихна.

Посочих кафенетата, край които минавахме.

— Да влезем ли някъде?

— Не. Не отново в заведение.

Продължихме да вървим, стигнахме до гробищата. Те бяха като тих остров сред каменния поток на къщите. Дърветата шумяха. Короните им вече не се виждаха. Потърсихме празна пейка и седнахме.

Пред нас уличните лампи, очертаващи тротоара, имаха оранжеви ореоли. С все по-плътно диплещите се мъгли започваше голямата приказка на светлината.

Майски бръмбари, зашеметени, падаха от липите, кръжаха около лампите и тежко се блъскаха във влажните стъкла. Мъглата преобразяваше всичко, извисяваше го и го откъсваше, отсрещният хотел вече плуваше над черното огледало на асфалта като океански параход с осветени кабини, сивата сянка на църквата зад него — се бе превърнала в призрачен кораб с платна и високи мачти, които се губеха в сиво-червената светлина, а сега и шлеповете на къщите почваха да плуват, да се носят…

Мълком седяхме един до друг. Мъглата правеше всичко недействително; и нас самите. Погледнах момичето, в неговите широко отворени очи блестеше светлината на лампата.

— Ела — казах аз, — ела по-близо до мен, иначе мъглата ще те отнесе…

Пат обърна лице. Тя се усмихваше, устните й едва откриваха блестящи зъби, очите, широко отворени, бяха насочени към мен, но ми се струваше, че съвсем не ме вижда, сякаш се усмихваше на нещо отвъд мен, в сивите и сребърни потоци, сякаш бе призрачно докосната от люлеенето на върхарите, от влажните струи надолу по стволовете, сякаш долавяше някакъв смътен, беззвучен призив отвъд дърветата, отвъд света, като че ли незабавно трябваше да стане и да тръгне през мъглата, безцелно и, неотклонно да следва неясния и тайнствен зов на земята и на живота.

Никога няма да забравя този лик. Никога няма да забравя как след това се склони към мене и как придоби особен израз, как неусетно се изпълни с нежност и мекота, с някакво сияйно безмълвие, сякаш разцъфваше — никога няма да забравя как устните на Пат се устремиха към моите, как очите й се приближиха до моите, как бяха съвсем близо и ме гледаха, питащи, сериозни, големи и лъчисти — и как после се притвориха бавно, като че ли се отдаваха…

Мъглата се диплеше валмо подир валмо. Надгробните кръстове стърчаха бледни сред нея. Наметнах палтото си върху двама ни. Градът беше потънал. Времето — мъртво…

Дълго седяхме така. Постепенно вятърът задуха по-силно и в сивия въздух пред нас се залюшкаха сенки. Чувах скриптене на стъпки и сподавен говор. След това — приглушено дрънкане на китари. Вдигнах глава. Сенките се приближаваха, превърнаха се в тъмни фигури и се събраха в кръг. Тишина. И изведнъж гръмна песен: „Исус, Исус търси и теб…“

Рязко се изправих и се вслушах. Какво ставаше там? На луната ли бяхме? Това беше истински хор — двугласен женски хор…

„Грешнико, грешнико, стани…“ — проехтя над гробищата в ритъма на военен марш…

Втренчих се в Пат.

— Не мога да проумея — казах аз.

— „Ела, разкай се на колене…“ — се носеше вече в по-жив ритъм.

Изведнъж разбрах. — Мили боже! Армията на спасението!

„Не давай воля на греха…“ — предупреждаваха отново сенките във възходяща кантилена.

В кафявите очи на Пат се появиха искрящи светлинки. Устните й потръпваха, раменете и трепереха.

Песента неудържимо отиваше към фортисимо:

С адски мъки, с пъклен жар,

за греха със зло отруден,

чуй Исуса, клета твар,

и покай се, сине блуден!

— Тихо, гръм да ви удари! — ненадейно изрева един гневен глас из мъглата.

Момент смутна тишина. Но Армията на спасението беше свикнала с такива терзания. Хорът веднага продължи още по-силно: „Какво ще правиш сам в света…“ — жалеше сега той едногласно.

— Натискачи, проклети да сте! — проръмжа гневният глас. — И тук ли човек няма спокойствие?

„Сатаната те изкушава навред…“ — прогърмя в отговор.

— По-добре той да ме изкушава, отколкото вие, смахнати дъртуши! — чу се веднага отговор от мъглата.

Прихнах да се смея. Пат също не можеше да се владее вече. Тресяхме се от смях пред този двубой сред гробищата. На Армията на спасението беше известно, че пейките тук бяха убежище за влюбени двойки, които нямаше къде да бъдат самички сред глъчката на града. Ето защо бе замислила голямо начинание. Предприела бе неделен поход за спасяване на души. Набожно, доверчиво и високо необработените гласове крещяха своя текст. Китарите им пригласяха със силно дрънкане.

Гробището се оживи. В мъглата се разнесоха кикот и подвиквания. Изглежда, всички пейки бяха заети. Самотният бунтовник в името на любовта имаше огромен незрим приток от съмишленици. Формира се протестен хор. Сред пеещите трябва да бяха и бивши войници, които се вълнуваха от маршова музика, защото след малко с пълна сила зазвуча незабравимата песен: „Във Хамбург бях аз и видях цъфтящия свят.“

„Престани да бъдеш грешник закоравял!“ — още веднъж пронизително запя хорът на аскетите, защото Армията на спасението бе обзета от най-голяма тревога, широкополите шапки, се тресяха силно.

Но злото победи. „Името си аз не мога да ти кажа… — отекна мощно в груби гърла, — аз момиче съм, което се продава за пари…“

— Време е да тръгваме — казах на Пат. — Зная тази песен. Тя е от няколко строфи, които стават все по-остри. Да се махаме оттук!

Отново бяхме сред града, сред писъци на автомобилни сирени и шум от колела. Но той още бе във властта на магията. Мъглата превръщаше автобусите в големи приказни животни, леките коли в пълзящи светли котки, а витрините — в пещери на пъстротата и хаоса.

Минахме по улицата край гробището и прекосихме увеселителния площад. Във влажната здрачевина люлките се издигаха като кули, от които струи музика и блясък, дяволското колело искреше в пурпур, злато и смях, а лабиринтът се мержелееше сред пламъци.

— Благословен лабиринт! — казах аз.

— Защо? — попита Пат.

— Нали веднъж бяхме заедно там…

Тя кимна.

— Имам чувството, че е било безкрайно отдавна.

— Да влезем ли още веднъж?

— Не — казах аз. — Сега не. Искаш ли да пиеш нещо?

Тя поклати глава. Изглеждаше чудесно. Мъглата беше като лека омара и я правеше още по-лъчезарна.

— Не си ли уморена? — попитах Пат.

— Не, още не.

Стигнахме до бараките за игра с гривни и куки. Пред тях бяха окачени карбидни лампи с бяла, искряща светлина. Пат ме погледна.

— Не — казах аз, — днес няма да хвърлям. Ни една халка, дори да биха ми предложили като печалба избата с ракиите на Александър Велики.

Продължихме по-нататък през площада и градския парк.

— Тук някъде трябва да има дафне индика — каза Пат.

— Да, мирисът се носи далеч над тревите. Ясно се усеща. Или не?

Пат ме погледна.

— О, да — каза тя. — Трябва да е цъфнала вече. Целият град ухае.

Внимателно се огледах наляво и надясно за празна пейка. Но дали причината бе в дафне индика, в неделния ден или в нас, не открих ни една. Всички бяха заети. Погледнах часовника. Минаваше полунощ.

— Ела — казах аз — да идем у дома, там ще сме сами.

Пат не отговори, но тръгнахме. При гробището видяхме нещо неочаквано. Армията на спасението бе получила подкрепления. Хорът се състоеше от четири редици певци. Не само от сестри, вече и две редици братя в униформа се бяха появили. В момента не на два гласа и не пискливо, а на четири песента ехтеше като орган. В такт на валс над надгробните паметници се лееше: „Йерусалиме небесен…“

Противниците не се чуваха. Те бяха пометени.

— Настойчивост — обичаше да повтаря моят ректор Хелерман, — упоритостта и трудолюбието са по-силни от стихийността и гениалността…

Отключих вратата. За миг се поколебах. Сетне за палих светлината. Дългият тесен коридор се проточи жълт и неприятен.

— Затвори очи — казах тихо на Пат, — гледката е за хора със здрави нерви. — Изведнъж я взех на ръце и тръгнах бавно, с обичайната си стъпка, сякаш бях сам, покрай куфарите и примусите, и стигнах до моята стая.

— Ужасно, нали? — казах аз смутен; като се взирах в плюшената гарнитура пред нас. Да, сега ми липсваха брокатените кресла на госпожа Залевски, килимът, лампата на Хасе…

— Не е толкова ужасно — каза Пат.

— О, не, о, не — отвърнах аз и отидох при прозореца. — Но поне гледката е хубава. Искаш ли да преместим креслата до прозореца?

Пат обикаляше стаята.

— Съвсем не е лошо. Преди всичко е приятно топло.

— Студено ли ти е?

— Обичам топлината — каза тя и леко вдигна рамене. — Не обичам студ и дъжд. Не ми понасят.

— Небеса! И през цялото време седяхме вън на мъглата…

— Затова пък, сега е толкова хубаво тук…

Тя се поразкърши и отново тръгна из стаята с красива походка. Бях твърде смутен и бързо се огледах слава богу, нямаше разхвърляни много работи. Само с едно извиване на крака тикнах навътре под леглото прокъсаните си домашни пантофи.

Застанала пред гардероба, Пат гледаше нагоре. Върху него бе поставен старият куфар, подарен ми някога от Ленц. Беше пъстро облепен с етикети от неговите авантюристични странствувания.

— Рио де Жанейро — четеше тя, — Манаос, Сантяго, Буенос Айрес, Лас Палмас…

Пат тикна назад куфара и се приближи до мен.

— Бил си по всички тия места?

Промърморих нещо. Тя улови ръката ми.

— Ела, разправи ми, разкажи ми за всички тези градове; трябва да е чудесно да пътуваш толкова надалеч…

А аз? Аз я гледах пред себе си, красива, млада, пълна с очакване пеперуда, по някаква щастлива случайност прилетяла в моята овехтяла, жалка стая, в моя незначителен, безсмислен живот, при мен и все пак не при мен — само едно дихание и тя би могла да се вдигне и отлети; укорявайте ме, проклинайте ме — аз нямах сила да изрека „не“, не можех да кажа, че никога не съм бил по ония места, в този момент не…

Стояхме до прозореца, мърлата се кълбеше и прииждаше към стъклата, а аз долавях: зад нея отново дебне премълчаното, скритото, отминалото, влажните дни на ужаса, пустотата, нечистотията, дрипите на едно изтляващо битие, безпътицата, обърканите напъни на един безцелно прошумял живот; а тук, пред мен, в сянката, изумително близо — леката ръка, немислимото присъствие, топлината, ясният живот; аз трябваше да го задържа, да го завоювам…

— Рио — казах аз, — Рио де Жанейро — пристанище като приказка. В седем дъги се вие морето край залива, а градът се извисява над него бял и блестящ… — Започнах да разказвам за горещи градове и безбрежни равнини, за жълтите тинести води на реките, за трептящи в зрак острови и крокодили, за горите, прорязвани от шосетата, за крясъците на ягуарите нощем, когато речният кораб се плъзга сред мирис на ванилия, задух, ухание на орхидеи, разложение и тъмнина. За всичко това бях слушал от Ленц, но сега едва ли не ми се струваше, че аз самият съм бил там — така чудно се смесваха спомени и копнеж по далечното с желанието да прибавя малко лъскавина към незначителността и тъмния хаос на моя живот, за да не изгубя това непонятно красиво лице пред себе си, тази неочаквана надежда, този ощастливяващ цъфтеж, за които сам аз бях твърде недостоен. Някога по-късно можех да обясня всичко това, по-късно, когато щях да бъда нещо повече, когато всичко станеше по-сигурно, по-късно, но не сега… — Манаос — произнасях аз, — Буенос Айрес — и всяка дума беше молба и заклинание…

 

Нощ. Навън заваля. Капките падаха безшумно и меко. Те вече не чукаха както преди месец, когато срещаха само клоните на липите; сега шептяха леко и се плъзгала по младите гъвкави листа, притискаха се о тях и се стичаха — мистичен празник и един тайнствен стремеж към корените, от които щяха да се изкачат отново нагоре и самите те да се превърнат в листа, които в пролетните нощи също щяха да очакват дъжда.

Настанала бе тишина. Уличният шум бе замрял; светлината на самотна улична лампа трепкаше по тротоара. Нежните листа на дърветата, осветявани отдолу, изглеждаха почти бели, едва ли не прозрачни, а короните им бяха като блестящи, светли корабни платна…

— Чуваш ли дъжда, Пат…

— Да…

Тя лежеше до мене. Косите й се открояваха на белите възглавници. Лицето изглеждаше много бледо в сянката на косите. Едното й рамо бе открито, блестеше под някакъв зрак като матов бронз, а една тясна ивица светлина падаше и върху ръката.

— Погледни само… — каза Пат и вдигна длани.

— Струва ми се, че ги осветява лампата отвън — казах аз.

Тя се изправи. Сега и лицето й беше сред сияние, то обгръщаше раменете и гърдите й, жълто като пламъка на восъчни свещи, изменяше се, сливаше се в едно, ставаше оранжево, сини кръгове, блещукаха в него, а после изведнъж зад Пат изплува топла червена светлина, вдигна се по-нависоко и пропълзя бавно по тавана на стаята.

— Това е рекламата за цигари отсреща.

— Виждаш ли колко е хубава стаята ти? — каза тя.

— Хубава е, защото ти си тук — казах аз. — Тя никога вече няма да бъде предишната, тъй както ти си била тук.

Пат коленичи в леглото, цялата сред струите на бледа синя светлина.

— Но… — каза тя — аз ще идвам често тук, често.

Лежах неподвижно и я гледах. Виждах всичко като в някакъв нежен, ясен сън; бях отпуснат, морен, спокоен и много щастлив.

— Колко си красива така, Пат! Много по-красива, отколкото в каквото и да е било облекло.

Тя се усмихна и се сведе над мене.

— Ти трябва да ме обичащ Роби, много! Не зная какво бих правила без любов! — Очите й не се отклоняваха от мен. Лицето й бе много близо до моето. То беше развълнувано, откровено, пълно със страстна сила. — Ти трябва да ме държиш здраво — шептеше тя. — Имам нужда от някого, който да ме държи здраво. Иначе ще падна. Страхувам се.

— Не ми изглеждаш боязлива — отвърнах аз.

— О, не. Само си давам вид на безстрашна. Често ме обзема страх.

— Ще те държа здраво — обещах аз, все още в този недействителен сън наяве, в това витаещо светло съновидение. — Ще те държа здраво толкова, колкото е потребно, Пат. Сама ще се удивиш.

Тя хвана лицето ми с две ръце.

— Наистина ли?

Кимнах. По раменете й проблясваха зелени отражения като в дълбока вода. Улових ръцете й и я притеглих към себе си — една вълна, светеща, дишаща мека вълна, която се вдигаше и заливаше всичко.

 

Пат спеше на ръката ми. Пробуждах се често и я гледах. Мислех, че нощта ще трае цяла вечност. Носехме се някъде, отвъд времето. Всичко беше станало така бързо, че аз още не бях в състояние да го проумея. Не успявах да вникна в това, че някой може да ме обича. Естествено разбирах, че мога да бъда много добър другар за някой мъж; но не ми беше ясно за какво една жена би могла да ме обича. Смятах, че навярно е допустимо само в тази нощ и вярвах, че когато се събудим, всичко ще е отминало.

Тъмнината вече сивееше. Лежах съвсем неподвижно. Ръката ми под главата на Пат бе изтръпнала, не я усещах вече. Но не помръдвах. Едва когато Пат се обърна насън и се отпусна на възглавницата, можах да изтегля ръката си. Станах съвсем тихо, измих си безшумно зъбите и се избръснах. Сложих си и малко одеколон — в косата и на тила. Странно бе — в беззвучието сред сивата стая, с тия мисли и с тъмните силуети на дърветата отвън.

Когато се обърнах, видях, че Пат бе отворила очи и ме наблюдаваше. Сепнах се.

— Ела — каза тя.

Отидох при нея и седнах на леглото.

— Истина ли е всичко? — казах аз.

— Защо питаш?

— Не знам. Може би поради това, че настъпва утро.

Развиделяваше се.

— А сега ми подай нещата — каза Пат.

Вдигнах от пода финото копринено бельо. Беше леко и толкова малко! Държах го в ръка. И тук има различие — мислех си. Който носи такова бельо, трябва да е съвсем друг човек. Никога не бих могъл да разбера това, никога.

Подадох нещата на Пат. Тя обви с ръка шията ми и ме целуна.

Сетне я заведох у дома й. Почти не говорехме. Вървяхме един до друг в сребристото утро. Млекарските коли трополяха по паважа, вестникарите разнасяха вестниците. Пред някаква къща седеше стар човек и спеше. Брадичката му трепереше, като че ли вече не можеше да се държи неподвижно. Покрай нас минаваха велосипедисти с пълни кошници кифли. Уханието на топъл пресен хляб изпълваше улицата. Високо над нас в синьото небе се носеше самолет.

— А днес? — попитах Пат пред вратата. Тя се усмихна. — В седем? — попитах отново.

Пат съвсем не изглеждаше уморена. Беше бодра, като че беше спала дълго. Целуна ме за сбогом. Стоях пред къщата, докато видях, че лампата в нейната стая светна.

Тогава си тръгнах. По пътя ми хрумваха много неща, които би трябвало да й кажа, много красиви думи. Бавно вървях по улиците и в ума ми се въртеше всичко, което бих могъл да кажа и да направя, ако не бях такъв, какъвто съм. След това отидох в халите. Колите със зеленчук, месо и цветя бяха вече пристигнали. Знаех, че за същите пари тук се купуваха три пъти повече цветя, отколкото в магазините. За всичките пари, които имах още у себе си, взех цветя, лалета. Изглеждаха великолепно, бяха съвсем свежи, с капки вода в чашките си. Получи се огромен букет, едва се обхващаше с ръка. Продавачката ми обеща да го изпрати на Пат в единадесет часа. Тя се усмихна, като ми обеща това, и добави още букетче теменужки.

— Най-малко две седмици ще им се радва дамата — каза тя. — Само от време на време да слага един пирамидон във водата.

Кимнах и й дадох парите. Сетне бавно поех към къщи.