Ерих Мария Ремарк
Трима другари (7)

VII

Два дни по-късно Кьостер сякаш излетя от работилницата:

— Роби, твоят Блументал телефонира. Иска в единадесет да идеш при него с кадилака. За пробно пътуване.

Захвърлих отвертки и ключове.

— Ото, човече, ако от това излезе нещо!

— Какво ви казах! — дочу се гласът на Ленц изпод форда. — Той пак ще дойде, казах ви го. Слушайте само Готфрид.

— Затваряй си човката, работата е е сериозна! — извиках към канала. — Ото, до колко мога да сваля от цената?

— Най-много с две хиляди. В краен случай две хиляди и двеста. Ако пък съвсем не върви, две и петстотин. Ако видиш, че си попаднал на умопомрачен, две и шестстотин. Но му кажи, че после цял живот ще го проклинаме.

— Добре.

Изчистихме колата до блясък. Кьостер сложи ръка на рамото ми.

— Роби, помни, че като войник си участвувал и в други дела. Брани честта на нашата работилница до последна капка кръв. Падни прав, с ръка върху портфейла на Блументал.

— Дадено! — ухилих се аз.

Ленц измъкна от джоба си един медал и ми го тикна в лицето. — Пипни моя амулет, Роби!

— От мен да мине! — Пипнах го.

— Абракадабра, велики Шива — молеше се Готфрид, — дари този страхопъзльо с кураж и твърдост! Стой, по-добре го вземи със себе си, ето! Така, сега плюй три пъти!

— Правилно — съгласих се аз, плюх пред краката му и потеглих, като минах покрай Юп; той развълнуван ме поздрави, размахвайки бензиновия маркуч.

Пътем купих няколко карамфила и изкусно ги нагласих в кристалните вази на колата. Това беше замислено за госпожа Блументал.

За съжаление Блументал ме прие в кантората, а не в жилището си. Трябваше да чакам четвърт час. „Миличък, мислех си, трикът ми е известен, но с него няма да ме пречупиш!“ В преддверието към кабинета на Блументал разпитах една хубавичка машинописка, която подкупих с карамфила от петлицата си, за работите на предприятието. Трикотаж, добър оборот, в кантората — девет души, най-силен конкурент фирмата „Майер и син“, младият Майер кара червен двуместен есекс — дотук бях стигнал, когато Блументал нареди да ме повикат.

Той веднага започна с артилерийска атака.

— Млади господине — каза Блументал, — нямам много време. Цената, която ми казахте неотдавна, беше вашата мечта. И тъй, с ръка на сърцето, колко струва колата?

— Седем хиляди марки — отвърнах аз.

Той едва се полуобърна.

— Тогава няма какво да се говори.

— Господин Блументал — казах аз, — прегледайте още веднъж колата…

— Не е необходимо — прекъсна ме той, — миналия път я огледах добре…

— Има оглеждане и оглеждане — заявих аз. — Трябва да я видите детайлно. Лакът — първокачествен, от „Фол и Рурбек“, костуема цена 250 марки, нови гуми, цена по каталога 600 марки; само това прави 850 марки. Тапицерията, най-фино рипсено кадифе…

Той кимна. Подхванах отново. Канех го да прегледа луксозните инструменти, великолепната кожа на гюрука, хромирания радиатор, модерните брони, шестдесет марки чифта; както дете към майка аз се стремях да се върна при кадилака и се мъчех да склоня Блументал да слезе долу. Знаех, че стъпя ли на земята, като Антей ще се сдобия с нови сили. Когато човек може да покаже нещо реално, цените губят много от своя абстрактен ужас.

Но и Блументал знаеше, че силата му е зад неговото писалище. Той си свали очилата и едва сега се залови истински с мене. Борехме се като тигър с питон. Блументал беше питонът. Преди да успея да се огледам, той вече бе съумял да свали от цената хиляда и петстотин марки.

Обзе ме безпокойство и страх. Мушнах ръката си в джоба и здраво стиснах амулета на Готфрид.

— Господин Блументал — казах аз доста уморен, — вече е един часът, навярно ще отидете на обед! — За нищо на света не исках да остана в тази килия, в която цената се топеше като сняг.

— Обядвам чак в два — невъзмутим заяви Блументал, — но знаете ли какво, сега можем да направим пробното пътуване.

Отдъхнах си.

— След това ще продължим разговора — добави той.

Отново си поех дъх.

Потеглихме към неговото жилище. За моя изненада в колата той сякаш изведнъж се преобрази. Непринудено ми разказа един виц за император Франц Йосиф, който отдавна знаех. Отвърнах му с виц за трамваен кондуктор; той ми разправи за заблудилия се саксонец; аз веднага — за шотландската влюбена двойка — и едва пред неговото жилище отново станахме сериозни. Помоли ме да почакам, искал да вземе жена си.

— Мой мили, дебел кадилак — казах аз и потупах колата по радиатора, — зад тези вицове положително се крие нова дяволия. Но бъди спокоен, все пак ние ще те уредим някак си. Той ще те купи, щом евреин се върне, той непременно купува. А християнинът и да се върне, не се знае дали ще купи. Той прави пет-шест пробни пътувания, за да си спести парите за такси, и накрая неочаквано се сеща, че вместо от кола има нужда от кухненски мебели. Да, да, евреите си ги бива, знаят какво искат. Но ти се заклевам, мили дебеланчо, че ако отстъпя било и само още сто марки на този пряк потомък на войнствения Юда Макавей, през целия си живот вече няма да пия ракия.

Яви се госпожа Блументал. Спомних си за всички съвети на Ленц и от борец се превърнах в кавалер. У Блументал това предизвика само пренебрежителна усмивка. Той беше от желязо. Би трябвало да търгува с локомотиви, а не с трикотаж.

Погрижих се да го настаня на задната седалка, а жена му — до себе си.

— Къде да ви закарам, уважаема госпожо? — попитах аз, сякаш се топях.

— Където обичате — каза тя, усмихвайки се майчински.

Разбъбрих се. Беше благодат да имаш до себе си един безобиден човек. Говорех толкова тихо, че Блументал не можеше да разбере всичко. Затова пък имах възможност да говоря по-свободно. Така и така беше достатъчно лошо, че той седи отзад.

Спряхме. Излязох от колата и погледнах твърдо своя противник.

— Наистина трябва да признаете, че колата върви като по масло, господин Блументал.

— Какво значи „по масло“, млади човече — отвърна той приветливо, — когато данъците поглъщат всичко! Казвам ви, колата струва твърде много данъци.

— Господин Блументал — продължих аз, стремейки се да запазя същия тон, — вие сте делови човек, с вас мога да говоря открито. Това не са данъци, това са разходи. Кажете сам, какво се изисква днес за една фирма? Вие знаете — не повече капитал, отколкото по-рано, но кредит и е потребен! А как се получава кредит? Все още чрез съответна представителност. Кадилакът е нещо солидно и изискано — удобно, без да е старомодно, — здраво, бюргерско, — той е жива реклама за фирмата.

Развеселен, Блументал се обърна към жена си.

— Еврейска главичка има младежът, нали? Млади човече — обърна се той към мен все още фамилиарно, — днес най-добрата реклама за солидност са оръфаният костюм и пътуването с автобус. Ако ние двамата имахме парите, които още не са изплатени за елегантните коли, дето се носят насам-натам, спокойно бихме могли да се оттеглим от работа. Казвам ви.

Погледнах го недоверчиво. Какво целеше със своята приветливост? Или присъствието на жена му притъпяваше неговия борчески дух? Реших да изгърмя още един куршум.

— Все пак подобен кадилак е нещо много по-различно от някакъв есекс, нали, уважаема госпожо? Младият Майер от фирмата „Майер и син“ кара такъв есекс, но и даром да ми дават тази яркочервена странна шейна, не бих я взел… — Чух сумтенето на Блументал и бързо продължих: — Впрочем, уважаема госпожо, цветът на тази кола ви подхожда много, руси коси и меко кобалтовосиньо…

Неочаквано видях, че Блументал се хили, сякаш маймуните на цяла гора се хилеха срещу мен.

— „Майер и син“, бива си го това, бива си го… — простена той. — А в добавка и ласкателства… ласкателства…

Погледнах го. Не повярвах на очите си: не се преструваше! Без отдих продължавах да гоня целта.

— Господин Блументал, позволете да ви поправя. За една жена ласкателствата никога не са ласкателства. Те са комплименти, които за съжаление в нашето окаяно време стават все по-голяма рядкост. Жената не е тръбна мебел, тя е цвете. Не деловитост, а веселото слънце на ласкателствата желае тя. По-добре е всеки ден да чува нещо приятно, отколкото цял живот да работите за нея с упоритостта на добиче. Казвам ви. И също в знак на доверие. При това не казах нищо ласкателно, а приведох един от основните физически закони. На русите им отива синьо.

— Добре изрева, лъве! — каза Блументал сияещ. Слушайте, господин Локамп, зная, че като нищо мога да сваля още хиляда марки…

Отстъпих крачка назад. — „Коварен сатана!“ — мислех си аз. — Това е неочакваният удар. Вече си представях как до, края на своите дни ще бъда въздържател и обърнах към госпожа Блументал очи на измъчено сърненце.

— Но, татко… — каза тя.

— Остави, майко — отвърна той. — Бих могъл, но няма да го направя. Като търговец изпитах удоволствие да следя начина, по който действувахте. С малко повечко фантазия, но все пак — това за „Майер и син“ беше вече добре. Майка ви да не е еврейка?

— Не.

— Работили ли сте някога в пласмента на масовото производство?

— Да.

— Виждате ли, оттам е този стил. В кой бранш?

— Духовния — отвърнах аз. — Налагаше ми се да стана учител.

— Господин Локамп — каза Блументал, — моите уважения! Ако някога останете без работа, обадете ми се по телефона.

Написа един чек и ми го подаде. Не вярвах на очите си! Плащаше веднага! Чудо!

— Господин Блументал — казах аз поразен, — разрешете ми да сложа в колата безплатно два кристални пепелника и една първокачествена гумена постилка.

— Хубаво — каза той. — Ето че и на стария Блументал ще подарят нещичко.

После ме покани за следния ден на вечеря. Госпожа Блументал се усмихваше майчински.

— Ще има пълнена щука — каза тя.

— Истински деликатес — добавих. — Тогава ще ви докарам и колата. Утре сутринта ще я зарегистрираме.

 

Литнах като лястовица назад към работилницата. Но Ленц и Кьостер бяха отишли да обядват. Трябваше да обуздая победното си чувство. Единствен Юп беше там.

— Продаден? — попита той.

— Много искаш да знаеш, безделнико! — казах аз. Ето, на ти един талер, направи си с него самолет.

— Значи е продаден? — ухили се Юп.

— Сега ще ида да обядвам — казах аз, — но горко ти, ако кажеш нещо на другите, преди да съм се върнал!

— Господин Локамп — увери ме той и подхвърли талера във въздуха, — гроб съм.

— Така и изглеждаш! — казах аз и дадох газ. Когато се върнах в двора, Юп ми правеше някакви знаци. — Какво стана? — попитах аз. — Раздрънка ли се?

— Господин Локамп! Ням съм като камък! — ухили се. — Само че… оня с форда е вътре.

Оставих кадилака на двора и влязох в работилницата. Хлебопекарят беше там и тъкмо се навеждаше над един каталог с мостри за цветове. Облечен беше в карирано пардесю с колан, носеше и широка траурна лента. До него стоеше една хубавица с живи черни очи, с разкопчано палтенце с оръфана гарнитура от заешка кожа и с твърде малки лачени обувки. Брюнетката искаше ярък цинобър, но хлебопекарят имаше задръжки по отношение на червения цвят, защото все пак бил в траур. Той предлагаше убит сивкаво-жълт цвят.

— О, не — мръщеше се брюнетката, — един форд трябва да е лакиран така, че да бие на очи. Иначе на нищо не прилича.

Когато хлебопекарят се навеждаше, тя ни мяташе заклинателни погледи, свиваше рамене, кривеше устни и ни смигаше. Весело дете! Най-сетне двамата се споразумяха за резедаво. Момичето смяташе, че гюрукът трябва да бъде в по-светъл цвят. Но по този въпрос хлебопекарят прояви твърдост, по някакъв начин трябвало да личи траурът. Той се наложи да поставим черен кожен гюрук. При това между другото спечели, тъй като го получаваше гратис, а кожата беше по-скъпа от плата.

Двамата си тръгнаха. Но на двора се поспряха. Брюнетката, едва зърнала кадилака, се развика:

— Гледай, миличък, това се казва кола! Приказно! Ето това ми харесва!

В следващия момент, вече отворила вратата, тя се настани в колата и с въодушевление започна да върти очи като кривогледа.

— Какви седалки! Колосално! Като клубни кресла! Друго е, не е форд, я!

— Хайде, ела! — каза миличкият с досада.

Ленц ме смушка; това значеше да действувам и да направя опит да пробутам колата на хлебопекаря. Погледнах Готфрид отвисоко, мълчах. Той ме смушка по-силно. В отговор и аз го тупнах и му обърнах гръб.

Най-после хлебопекарят с мъка издърпа от колата своята черна скъпоценност и си тръгна, леко прегърбен и много ядосан. Сподирихме с очи двойката.

— Човек на светкавичните решения! — казах аз. — Колата поправена, жената нова — моите уважения!

— Е, да — каза Кьостер, — тая има да го радва!

Двамата едва бяха свили зад ъгъла и Готфрид за мърмори:

— С ума си ли си, Роби? Да пропуснеш такъв случай! Това беше учебникарски пример как да се сключи добра сделка!

— Подофицер Ленц — отвърнах аз, — застанете мирно, когато говорите с началник! Да не ме смятате за привърженик на двубрачието, та да омъжвам колата два пъти?

Велик миг — да гледам Готфрид как стои, отворил широко очи — чинии.

— Не се шегувай със свети неща! — заекна той. Не му обърнах внимание, а заговорих с Кьостер.

— Ото, сбогувай се с нашето кадилаче! То вече не ни принадлежи. В бъдеще ще придава блясък на един от бранша долни гащи! Надявам се, че там ще си живее добре! Не тъй геройски, както при нас, но в замяна на това по-сигурно.

Извадих чека. На Ленц само дето не му изхвръкна умът.

— Но нали… не? Какво, платен ли е? — прошепна той дрезгаво.

— А вие какво си мислехте, господа новаци? — попитах и започнах да размахвам чека. — Отгатнете!

— Четири! — извика Ленц със затворени очи.

— Четири и половина — каза Кьостер.

— Пет! — извика Юп откъм помпата.

— Пет и половина! — изревах аз.

Ленц изтръгна чека от ръката ми.

— Невъзможно! Положително няма покритие!

— Господин Ленц — казах аз с достойнство. — Чекът е толкова сигурен, колкото несигурен сте вие! Моят приятел Блументал би могъл да напише чек и за двайсет пъти по-голяма сума! Моят приятел, разбирате ли, у когото утре вечер ще ям пълнена щука. Имайте го за пример! Да завържеш приятелство, да получиш сумата в аванс и да бъдеш поканен на вечеря: това значи да продаваш! Така, сега свободно!

Готфрид едва се владееше. Направи последен опит.

— Моето обявление и амулетът!

Върнах му медала.

— Ето ти твоята кучешка марка! Съвсем я бях забравил.

— Ти си го продал идеално, Роби — каза Кьостер. Слава богу, че се отървахме от шейната. Дяволски добре бихме могли да употребим тези парици.

— Ще ми дадеш ли петдесет марки предплата? — попитах аз.

— Сто. Заслужил си ги.

— Не искаш ли да вземеш и сивото ми палто като аванс? — попита Готфрид с присвити очи.

— А иска ли ти се да идеш в болница, жалко недискретно копеле? — попитах аз в ответ.

— Момчета, да приключим за днес! — предложи Кьостер. — Достатъчно спечелихме за един ден! Пък да не гневим и бога! Да излезем с Карл и да тренираме за надбягването.

Юп отдавна беше зарязал бензиновата помпа. Възбуден бършеше ръцете си.

— Господин Кьостер, това значи, че докато се вървете, аз поемам командата тук, нали?

— Не, Юп — каза Ото, смеейки се, — и ти ще дойдеш с нас.

Първо отидохме в банката и предадохме чека. Ленц не се успокои, докато не разбра, че е редовен. След това подкарахме колата с такава скорост, че искри захвърчаха от ауспуха…