Ерих Мария Ремарк
Трима другари (5)

V

Кьостер отиде във финансовата служба, облечен в най-стария си костюм. Искаше да опита да ни намалят данъците. Ленц и аз бяхме сами в работилницата.

— Хайде, Готфрид — казах аз, — залавяй се за дебелия кадилак.

Предишната вечер нашето обявление бе публикувано… Така че днес можехме да очакваме клиенти — ако изобщо някой дойдеше. Но то значеше, че колата трябва да бъде готова.

Първо минахме лака с полировъчна течност. Това засили неговия блясък и той изглеждаше така, сякаш струваше сто марки повече. После сипахме в мотора от най-гъстото масло, което съществуваше. Буталата вече не бяха в отлично състояние и леко шумяха. Гъстото масло премахваше шума и машината работеше чудно тихо. Смазахме обилно и скоростната кутия, и диференциала, за да ги направим съвсем безшумни.

След това излязохме с колата. Наблизо една отсечка от шосето беше много разбита. Минахме през нея с петдесет километра в час. Каросерията дрънчеше. Изпуснахме от гумите четвърт атмосфера въздух и опитахме повторно. Този път беше по-добре. Изпуснахме още четвърт. Сега вече нищо не тропаше.

Върнахме се обратно, смазахме скърцащия капак на мотора, подпъхнахме тук-там парчета гума, наляхме в радиатора гореща вода, за да може моторът веднага да заработи, и още веднъж напръскахме колата отдолу с нафтов пулверизатор, та отвсякъде да блести. Тогава Готфрид Ленц вдигна ръце към небето.

— О ела, ела, благословени клиенте! Ела, мили, с дебелия си портфейл! Ние те очакваме с нетърпение, както жених — невеста!

Невестата ни караше да чакаме. Затова избутахме локомотива на хлебопекаря над канала и почнахме да сваляме предната ос. Няколко часа работихме спокойно, почти не говорихме. Тогава откъм бензиновата помпа чух Юп да си подсвирква песента: „Чуй, що иде насам…“

Измъкнах се от канала и погледнах през прозореца.

Един нисък, набит мъж обикаляше кадилака. Изглеждаше като бюргер, имаше вид на солиден човек.

— Я погледни, Готфрид — пошепнах аз, — дали това не е невестата?

— Ясно — каза Ленц, след като му хвърли поглед. — Виж лицето му. Още преди някой да се е приближил до него, той е недоверчив. Хайде върви! Оставам тук като резерва. Ще дойда след теб, ако не успееш. Мисли за моите трикове.

— Добре.

Излязох.

Човекът ме погледна с умни, черни очи. Представих се:

— Локамп.

— Блументал.

Това беше първият трик на Готфрид: да се представи. Твърдеше, че така веднага се създавала по-интимна атмосфера. Неговият втори трик се изразяваше в следното — отначало да бъде съвсем сдържан и да изслуша клиента и чак тогава да го атакува точно намясто.

— За кадилака ли идвате, господин Блументал? — попитах аз.

Блументал кимна.

— Ето го там — казах аз и посочих насреща.

— Виждам — отвърна Блументал.

Погледнах го за миг. „Внимание! — казах си. — Коварен тип!“

Минахме през двора. Отворих една от вратите на колата и запалих мотора. После замълчах, за да дам време на Блументал да я огледа. Положително щеше да намери повод за критика; тогава щях да го притисна.

Ала Блументал не оглеждаше колата. Не намираше и нищо неодобрително. И той мълчеше и стоеше редом с мен като истукан. Нямах друг избор, трябваше наслуки да се хвърля в битката.

Започнах бавно и систематично да описвам кадилака както майка своето дете и при това се мъчех да изтръгна нещо и разбера дали този човек имаше понятие от коли. Ако беше специалист, следваше да се спра повече на мотора и шасито, а ако нямаше представа — на удобствата и дреболиите. Но и сега той не издаваше нещо. Остави ме да говоря, докато взе да ми се струва, че съм въздушен балон.

— За какво смятате да използувате колата? За града или за пътешествия? — попитах накрая аз, може би за да намеря в това опорна точка.

— За всичко възможно.

— А-ха. — И сам ли ще карате, или с шофьор?

— Както се случи.

Както се случи! Човекът отговаряше като папагал. Изглежда, принадлежеше към някакъв орден на мълчащите братя.

Направих опит да внеса малко живост, като го подтикна да провери нещо сам. Обикновено така клиентите ставаха по-достъпни. Боях се, че иначе той ще заспи.

— За такава голяма кола гюрукът се сваля с особена лекота — казах аз. — Опитайте да го приберете. Бихте могли с една ръка.

Но Блументал смяташе, че не било необходимо.

Шумно блъснах вратите и взех да дърпам дръжките.

— Ни най-малко не са разхлабени. Непоклатими като данъците. Опитайте сам…

Блументал не опита. И това намираше за естествено. Дяволски костелив орех.

Посочих му прозорците.

— Съвсем лесно се свалят и вдигат. Във всяко положение стоят здраво.

Никакъв отклик.

— При това стъклото е нечупливо — продължих аз, вече малко разколебан. — Неоценима предимство. В работилницата насреща има един форд…

Заговорих за случая с жената на хлебопекаря и го поукрасих, като разправих, че с нея е загинало и едно дете.

Но вътрешният свят на Блументал беше огнеупорна каса.

— Нечупливи стъкла имат всички коли — прекъсна ме той, — това не е нещо особено.

— Нечупливо стъкло не се употребява при серийното производство на автомобили — отвърнах аз кротко, но с острота. — При някои модели най-много предното стъкло е нечупливо, но в никакъв случай не и големите странични прозорци.

Натиснах клаксона и минах към описание на вътрешните удобства — багажника, седалките, чантите, арматурното табло, до най-незначителните подробности, — посочих на Блументал дори запалката за цигари и използувах това като повод да му поднеса цигара, та да го предразположа повече; той отказа.

— Не пуша, благодаря — каза той и ме погледна с израз на толкова голямо отегчение, че изведнъж ми хрумна едно страшно подозрение: може би той съвсем не е искал да дойде тук, може би се е объркал, търсил е да купи нещо съвсем друго, машина за шиене на илици или радиоапарат, и преди да продължи пътя си, само нерешително се е поспрял при нас.

Най-сетне, едва ли не съсипан, предложих:

— Да направим едно пробно пътуване.

— Пробно пътуване ли? — отвърна той, като че ли бях казал „гара“.

— Да, пробно, би трябвало да видите какви са възможностите на колата! Ляга като дъска на шосето, върви като по релси. А пък моторът тегли сякаш не тази тежка кола, а перце…

— Ах, тия пробни пътувания — той махна с ръка в знак на отказ, — пробните пътувания не показват нищо. Човек едва след това забелязва дефектите на колата.

„Естествено, сатана чугунен — помислих си аз ядосан, — да не смяташ, че ще взема да ти навирам в очите дефектите?“

— Е, добре, няма да пътуваме — казах аз, загубил всяка надежда. Блументал не желаеше, това беше ясно.

Но тъкмо в този момент той рязко се обърна, заби поглед в мен и попита тихо, отсечено и много бързо:

— Колко струва колата?

— Седем хиляди марки — отвърнах аз, без да ми мигне окото, и сякаш изстрелях думите. Знаех, този човек не биваше да забележи, че се колебая макар и само миг. Всяка секунда на колебание би струвала хиляда марки, които той щеше да свали при спазаряване. — Седем хиляди марки нето — повторих аз твърдо и си помислих: „Предложиш ли пет, ще го вземеш.“

Но Блументал не предложи нищо. Само изсумтя:

— Много скъпо!

— Естествено! — казах аз и сметнах въпроса за приключен.

— Защо „естествено“? — попита Блументал изведнъж твърде човешки.

— Господин Блументал — отвърнах аз, — срещали ли сте в наши дни човек, който да отговаря другояче, когато чуе някаква цена?

Той ме погледна внимателно. После по лицето му мина нещо като сянка на усмивка.

— Така е. Но колата наистина е много скъпа.

Не вярвах на ушите си. Най-сетне долових истинския тон! Тон, в който личи заинтересованост! Или и това бе ново проклето извъртане?

В същия момент в двора на работилницата влезе елегантен господин. Извади от джоба си вестник, сравни още веднъж номера на сградата и се приближи до мене.

— Тук ли се продава един кадилак?

Кимнах, безмълвно гледах жълтия бамбуков бастун и велурените ръкавици на контето.

— Мога ли да го видя? — попита то след това, без да промени изражението на лицето си.

— Е то го — казах аз, — но може би ще проявите минутка търпение, имам още малко работа. Не бихте ли искали да поседнете вътре, докато свърша?

Контето се вслуша за момент в шума на мотора, на лицето му се изписа първо критичен, а после одобрителен израз; въведох го в работилницата.

— Идиот! — изръмжах му аз и бързо се върнах при Блументал.

— Ако пътувате, макар и само веднъж с колата, ще промените мнението си за цената — казах аз. Можете да изпробвате колата колкото пожелаете. Бих могъл и вечер, ако за вас така е по-удобно, да ви взема за едно проверочно пътуване.

Но беглото оживление вече бе стихнало. Блументал отново стоеше пред мене като председател на певческо дружество, сякаш от гранит.

— Достатъчно — каза той, — трябва да си вървя. Нали бих могъл да ви телефонирам, ако поискам да предприема подобно пътуване?

Видях, че засега беше невъзможно да се постигне нещо. Този човек не се поддаваше на убеждаване.

— Добре — приех аз, — но не бихте ли ми дали телефонния си номер, за да мога да ви уведомя, ако междувременно и друг прояви интерес към колата? Блументал ме изгледа някак странно.

— Проявяващите интерес още не са купувачи.

Той извади една табакера за пури и ми я поднесе.

Изведнъж се оказа, че той пуши. Дори марка. „Корона — корона“; трябва да бе пълен с пари. Вече ми беше все едно. Взех пурата.

Той ми подаде любезно ръка и си тръгна. Гледах подире му и го проклинах тихо, но здравата. Влязох си в работилницата.

— Е — започна „контето“ Готфрид Ленц, — как излезе? Видях те как се трепеше и поисках да ти помогна. За щастие Ото се бе преоблякъл тук, за да иде във финансовата служба. Открих на закачалката един хубав костюм, мушнах се в него светкавично, метнах се през прозореца и пак се върнах като сериозен купувач. Добре направено, нали?

— Идиотски! — отвърнах аз. — Човекът е по-хитър от двама ни заедно! Погледни само пурата! Марка и петдесет едната! Прогони един милиардер!

Готфрид взе пурата от ръката ми, помириса я и си запали.

— Прогонил съм един измамник! Милиардерите не пушат такива пури. Те пушат пури от по един грош.

— Глупости! — отговорих. — Измамниците не се наричат Блументал. Те се наричат граф Блуменау или нещо подобно.

— Човекът ще дойде пак — каза Ленц, изпълнен с надежда, както винаги, и духна в лицето ми дим от моята пура.

— Няма — казах аз, убеден, — но откъде докопа бамбуковия бастун и ръкавиците?

— Взех ги назаем. От магазина на Бен отсреща. Продавачката ми е позната. Може би дори ще задържа бастуна. Харесва ми.

Самодоволен, той въртеше във въздуха дебелата тояга.

— Готфрид — казах аз, — жалко е да се пилееш тук. Знаеш ли какво? Иди в някое вариете! Там ще бъдеш тъкмо на мястото си.

 

— Търсиха ви по телефона. — каза Фрида, кривогледата слугиня на госпожа Залевски, когато по обед се върнах за малко у дома.

Обърнах се.

— Кога?

— Преди половин час. Една дама.

— Какво каза?

— Довечера ще позвъни пак. Но аз веднага и казах, че няма смисъл. Вечер никога не сте в къщи.

Втренчих се в нея.

— Какво? Така ли казахте? Боже мой, няма ли кой най-сетне да ви научи да говорите по телефон?

— Аз умея да телефонирам — мазно заяви Фрида. — А пък вечер вие никога не си стоите в къщи.

— Това ни най-малко не ви засяга! — отрязах аз. — Следващия път разкажете още дали чорапите ми са скъсани!…

— Мога и да го направя — отвърна Фрида и ме погледна лукаво със своите зачервени, възпалени очи. Бяхме стари врагове.

С особено удоволствие бих я тикнал в тенджерата със супата, но се овладях, бръкнах в джоба си, мушнах в ръката й една марка и я попитах примирително:

— Дамата не си ли каза името?

— Не — каза Фрида.

— А какъв беше гласът и? Малко плътен, дълбок и така, сякаш леко пресипнал?

— Не зная — заяви Фрида тъй флегматично, като че ли никога не й бях мушвал една марка в ръката.

— Хубав пръстен имате, наистина чудесен — казах аз. — Помислете си по-добре, дали няма да си спомните?…

— Не — отвърна Фрида и злорадство засия от цялото й лице.

— Тогава върви се обеси, сатанинско изчадие! — измърморих и й обърнах гръб.

Вечерта точно в шест часа си бях в къщи. Отваряйки вратата, видях необикновена картина. В коридора беше госпожа Бендер, милосърдна сестра от ясли за кърмачета, обкръжена от всички дами на пансиона.

— Елате! — каза госпожа Залевски. Причината за събирането на дамите беше едно нагиздена с панделки бебе, може би на шест месеца. Госпожа Бендер го беше довела от своите ясли в детска количка. Беше съвсем нормално дете, но дамите се свеждаха над него с израз на толкова безумна възхита сякаш беше първото дете, родило се на този свят. Те му гугукаха, въртяха пръсти пред очите на малкото създание. Дори Ерна Бьоних в своето украсено с бродиран дракон кимоно вземаше участие в тази оргия на платоническо майчинство.

— Не е ли очарователно? — попита госпожа Залевски е мечтателен поглед.

— Ще може да се прецени едва след около двадесет-тридесет години — отвърнах аз и погледнах косо към телефона. Дано не ме потърсят точно сега, когато всички са се събрали тук.

— Че вижте го, де — подтикна ме госпожа Хасе.

Видях го. Кърмаче като всички кърмачета. Не откривах у него нищо особено. Най-много това, че ръцете му бяха съвсем малки и че ми се струваше странно сам някога да съм бил толкова мъничък.

— Бедното червейче! — казах аз. — Още няма понятие какво му предстои. Бих искал да зная на каква ли война ще е обречено.

— Суров човек! — отвърна госпожа Залевски. — Нямате ли сърце?

— Имам и си е на място — заявих аз, — иначе не бих стигнал до подобна мисъл.

С тези думи се прибрах в стаята си.

След десет минути телефонът иззвъня. Чух името си и излязох. Наистина, цялата компания още беше в коридора! Не се оттеглиха дори когато сложих слушалката на ухото си и чух гласа на Патриция Холман, която ми благодареше за цветята. Напротив, неочаквано детенцето, което изглеждаше най-разумно от всички, преситено от занесиите им, се разрева.

— Извинете — казах аз отчаян в слушалката, — не ви разбирам, тук надава рев едно бебе, но не е мое.

Дамите засъскаха като гнездо гигантски змии, за да укротят разплаканото същество. Удаде им се само да го разреват още по-силно. Едва сега забелязах, че то действително беше необикновено дете; положително крилата на неговите бели дробове стигаха до крачката му, другояче не би могла да се обясни тази гръмогласност. Изпаднах в трудно положение; очите ми мятаха гневни погледи към майчинското сборище пред мен, а устните ми се мъчеха да изричат любезни думи в роговата слушалка. Зад челото ми бе страшна буря, а на устата ми — слънчев пролетен пейзаж; за мен бе загадка, че въпреки това успях да уговоря среща за следната вечер.

— Би трябвало да си набавите телефонна кабина с изолация срещу шум — казах аз на госпожа Залевски.

Но и дамата знаеше как да ми отвърне.

— Защо? — попита тя с искрящи очи в отговор. — Толкова много неща ли имате да криете?

Замълчах и се отдръпнах. При вихъра на майчински чувства не биваше да се започва спор. Те имаха за опора морала на цял свят.

 

Бяхме се уговорили да прекараме вечерта у Готфрид. Вечерях в една малка кръчма, после отидох при него. Пътем си купих от най-елегантния магазин за мъжка мода чудесна нова вратовръзка, за да отбележа деня като празник. Все още бях изненадан от това, че всичко се беше уредило гладко; дадох обет пред себе си утре да бъда сериозен като генерален директор на погребално бюро.

Стаичката на Готфрид беше забележителна. Тя бе препълнена със сувенирите, които беше донесъл от пътешествията си из Южна Америка. По стените — пъстри ликови рогозки, няколко маски, човешки череп, причудливи глинени гърнета, копия, а като център — забележителна сбирка от снимки, заемащи цяла една стена — индиански девойки и креолки, красиви, мургави, гъвкави, със загадъчна прелест и отпуснатост.

Освен Ленц и Кьостер бяха дошли още Браумюлер и Грау. Тео Браумюлер, с обгоряло от слънцето медно лице, бе седнал на облегалката на дивана и въодушевен разглеждаше фотографската сбирка на Готфрид. Беше автомобилен състезател към една фабрика и отдавна дружеше с Кьостер. На шести също щеше да участвува в състезанието, за което Ото бе записал Карл.

До масата седеше Фердинанд Грау — едър, подпухнал и доста пийнал. Когато ме видя, той ме притегли към себе си със своята широка лапа.

— Роби — каза с тежък глас, — какво правиш тук сред загубените? Ти няма какво да търсиш тук. Отивай си! Спаси се! Още можеш!

Погледнах към Ленц. Той ми смигна.

— Фердинанд се е насвяткал. От два дни пие в памет на някаква мила покойница. Продал един портрет и веднага получил пари.

Фердинанд Грау беше художник. Но отдавна би умрял от глад, ако нямаше една специалност. По фотографии рисуваше приказно правдиви портрети на покойници за скърбящите им близки. От това живееше, дори живееше много добре. Но никой не купуваше неговите пейзажи, макар да бяха чудесни. Това придаваше песимистичен оттенък на всеки разговор с него.

— Роби, този път беше гостилничар — каза той. Един гостилничар, получил наследство от покойната си вмирисана леля. — Той потръпна. — Ужасно.

— Слушай, Фердинанд — отвърна Ленц, — не бива да си служиш с такива груби изрази. Та нали живееш благодарение на една от най-хубавите човешки прояви: почтителното отношение към покойните.

— Глупости! — отсече Грау. — Аз живея от съзнанието за вина. Почитта към покойния не е нищо друго освен съзнание за вина. Искат да се оправдаят за всичко, което приживе са сторили и пожелавали на милите покойници. — Той бавно прокара ръка по пламналата си глава. — Как мислиш, колко ли често моят гостилничар е пожелавал смъртта на леля си, затова пък сега поръча да я нарисувам с най-фините бои и окачи портрета й над дивана. Така му е по-мила. Почит към покойния! Човек си спомня за своите оскъдни добри качества винаги когато е твърде късно. Тогава се трогва, като си помисли колко благороден би могъл да бъде, и се смята за добродетелен. Добродетел, доброта, благородство — той махна с мощната си лапа, — качества, които човек иска да намира у другите, за да може да ги подвежда.

Ленц се ухили.

— Ти разклащаш устоите на човешкото общество, Фердинанд!

— Устоите на човешкото общество са алчност, страх и корупция — додаде Грау. — Човекът е лош, но обича доброто, ако го върши друг. — Той протегна чашата си към Ленц. — Така, а сега ми налей и не говори повече тази вечер, остави и друг да вземе думата!

Прехвърлих се при Кьостер на дивана. Изведнъж ми бе хрумнало нещо.

— Ото, трябва да ми направиш една услуга. За утре вечер ми трябва кадилакът.

Браумюлер прекъсна внимателното изследване на една полуоблечена креолска танцьорка.

— Умееш ли да вземаш завои? — осведоми се той. — Досега мислех, че можеш да караш само направо, ако друг върти волана вместо тебе.

— Бъди спокоен, Тео! — отвърнах аз. — При състезанието на шести ще те направим на кайма.

Браумюлер хълцаше от смях.

— И тъй, какво ще кажеш, Ото? — попитах аз напрегнат.

— Колата не е застрахована, Роби — каза Кьостер.

— Ще пълзя като охлюв, няма да оставя на мира клаксона като на автобус. Само няколко километра в града.

Ото присви очи толкова, че едва не се затвориха, и се усмихна.

— Добре, Роби, от мен да мине.

— Като допълнение към новата си връзка ли искаш колата? — попита Ленц, който се беше приближил към нас.

— Затваряй си човката! — казах аз и го оттласнах встрани.

Но той не се оставяше.

— Дай да я видя, бебчо! — Опипваше коприната. — Великолепно! Нашето дете като жиголо! Струва ми се, че се гласиш за сгледа.

— Днес не можеш да ме обидиш, кабаретен илюзионист такъв — отвърнах аз.

— Сгледа ли? — Фердинанд Грау вдигна глава. Защо пък да не ходи на сгледа? — Той се пооживи и се обърна към мене. — Върви спокойно, Роби, върви! Ти още имаш това, което е необходимо. За любовта е потребен известен наивитет. Ти го притежаваш. Съхрани го. Той е дар божи. Загубиш ли го веднъж, никога не ще си го възвърнеш.

— Не си го слагай на сърце — ухили се Ленц. — Да се родиш глупав не е позор, само да умреш глупав е жалко.

— Млъкни, Готфрид! — С едно движение на мощната си лапа Грау го блъсна настрана. — Това не те засяга, романтик в преходен стадий! За теб не е жалко!

— Говори спокойно, Фердинанд — каза Ленц. — Дадеш ли воля на думите, винаги изпитваш облекчение.

— Ти си кръшкач — заяви Грау, — един патетичен кръшкач.

— Всички сме такива — ухили се Ленц. — Вече живеем само от илюзии и кредити.

— Да, да — съгласи се Грау и ни изгледа поред изпод гъстите си вежди. — От илюзии за миналото и кредити за бъдещето. — После отново към мене. — Роби, аз казах наивитет. Само завистниците го наричат глупост. Не се засягай. Това не е слабост, а дарба.

Ленц се опита да възрази, но Фердинанд вече продължаваше:

— Знаеш какво искам да кажа. Наивната душа още не е разядена от скептицизъм и свръхинтелигентност. Парсифал е бил глупав. Ако беше мъдър, никога нямаше да завоюва Светия Граал^[1]. Единствен глупавият побеждава в живота; умният вижда твърде много пречки и се разколебава още преди да започне. В усилни времена наивността е най-скъпоценно благо, вълшебна мантия, която пази от бедите, към които свръхмъдрият тича като хипнотизиран.

Той отпи глътка и ме погледна с големите си сини очи, които бяха като късче небе в неговото набраздено лице.

— Никога не искай да знаеш твърде много, Роби! Колкото по-малко знаеш, толкова по-просто е да живееш. Знанието те прави свободен, но нещастен. Ела, пий с мене за наивността, глупостта и за всичко, което се причислява към нея: любовта, вярата в бъдещето, мечтите за щастие, прелестната простота, изгубеният рай…

Той седеше тежък и едър, изведнъж вглъбен в себе си и в своето пиянство като самотен хълм от необорима меланхолия. Животът му беше разсипан и той знаеше, че не може да го свърже отново. Живееше в своето голямо ателие и имаше връзки с хазайката си. Жената беше здрава и груба; Грау, напротив, въпреки грамадното си тяло, беше чувствителен и неустойчив. Вече не можеше да се избави от нея, пък и явно не му бе все едно дали ще го направи. Беше на четиридесет и две години.

Макар да знаех, че всичко е от алкохола, все пак като го гледах седнал така, усетих леки, странни тръпки. Той рядко идваше при нас и почти винаги пиеше сам в ателието си. Това бързо съсипва човека.

По лицето му пробяга усмивка. Той ми пъхна една чаша в ръката.

— Пий, Роби! И се спаси! Помисли какво ти казах.

— Добре, Фердинанд!

Ленц нави грамофона. Той имаше куп плочи с негърски напеви и пусна няколко — за Мисисипи, за берачите на памук, за душните нощи край сините тропически реки.