Ерих Мария Ремарк
Трима другари (4)

IV

Настана топло и влажно време. Няколко дни валя. После небето се проясни, слънцето припичаше и когато в петък сутринта отидох в работилницата, видях Матилде Щос да стои на двора, стиснала метлата под мишница, с лице на развълнуван хипопотам.

— Погледнете, господин Локамп, какво великолепие! Всякога е като чудо.

Спрях изненадан. През нощта старата слива до бензиновата помпа бе цъфнала.

Цяла зима дървото си стоя криво и оголено, ние окачвахме по него стари гуми и бидони от масло да съхнат, то не бе нищо друго освен удобна поставка за всичко — от парцала за бърсане до капака на мотора; само допреди няколко дни на сливата се развяваха нашите изпрани сини ленени панталони и до вчера не се забелязваше нищо, а сега изведнъж, за една нощ, сякаш омагьосано, то бе преобразено, превърнато в блестящ облак от розово и бяло, облак от светли цветове, като че ли рой пеперуди бяха долетели в нашия мръсен двор.

— Пък и мирисът! — каза Матилде мечтателно и извъртя очи. — Чудно хубав — също като вашия ром…

Не усещах миризма, но веднага разбрах.

— Повече мирише на коняка за клиентите — казах аз.

Тя енергично отби намека.

— Господин Локамп, трябва да сте настинали. Може би имате и полипи в носа. Днес почти всеки човек има полипи. О, старата Щос има нюх на хрътка, можете да се доверите — ром е това, отлежал ром…

— Е добре, Матилде…

Налях й чашка ром и отидох при бензиновата помпа. Юп беше вече там. Пред него, в една ръждива консервена кутия, стояха няколко отрязани цъфнали клонки.

— Какво е това? — попитах аз учуден.

— За дамите — заяви Юп. — Когато си набавят бензин, получават по едно клонче даром. Благодарение на тях продадох деветдесет литра повече. Това дърво е златно, господин Локамп. Ако го нямахме, трябваше да поръчаме да ни направят изкуствено.

— Ти разбираш от работата си, момче!

Той се ухили. На слънцето ушите му бяха прозрачни, изглеждаха като рубиновочервени църковни прозорци.

— Вече два пъти ме фотографираха — докладва ми той, — с дървото.

— Гледай си работата, скоро ще станеш филмова звезда! — казах аз и отидох към форда, изпод който изпълзя Ленц.

— Роби — каза ми той, — дойде ми нещо наум. Трябва да се позаинтересуваме за девойката на Биндинг.

Заковах погледа си в него.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Но защо си се втренчил така?

— Не съм…

— Вторачил си се дори. Как собствено се казваше момичето? Пат — но как по-нататък?

— Не зная — отвърнах.

Той се изправи.

— Не знаеш ли? Та нали си записа адреса! С очите си те видях.

— Изгубих бележката.

— Изгубил си я! — Той зарови ръце в русата гора на главата си. — Затова ли онази вечер цял час занимавах Биндинг навън! Изгубил я! Е, може би Ото ще си спомни името?

— И Ото не го знае.

Той ме изгледа.

— Жалък дилетант! Толкова по-зле. Не разбра ли, че това беше приказно момиче? Боже мой! — Той се взря в небето. — Най-сетне нещо истинско пресече пътя ни, а един глупак да загуби адреса!

— Не намирам, че беше толкова очарователна.

— Защото си магаре — отвърна Ленц, — наивник, който не познава нищо, което да надвишава равнището на проститутките от кафене „Интернационал“! Ах, ти, пианист такъв! Повтарям ти: беше щастлив случай, особено щастлив случай, тази девойка. Естествено ти нямаш представа от такава девойка! Видя ли очите й? Естествено не, нали си гледаше чашата с рома.

— Затваряй си човката! — прекъснах го аз, защото с „чашата ром“ той бръкна в открита рана.

— А пък ръцете — продължи той, без да ми обръща внимание, — тесни и дълги ръце като на мулатка. Готфрид разбира от тия работи, можеш да му вярваш! Свети Моисей! Най-после веднъж да се появи момиче, каквото трябва да бъде, хубаво, естествено и, което е най-важното, с атмосфера. — Той замълча за миг. — Изобщо знаеш ли какво е атмосфера?

— Въздух, който се напомпва в гумите — обясних навъсено.

— Естествено! — каза той съжалително и изпълнен с презрение. — Въздух, естествено! Атмосфера, аура, сияние, топлина, тайна — това, което одухотворява и вдъхва живот на красотата, — какво ли ти говоря! — твоята атмосфера са парите на рома…

— Престани или ще стоваря нещо върху главата ти! — изръмжах аз.

Но Готфрид продължи да говори и аз не му направих нищо. Той не подозираше какво се бе случило и че всяка негова дума ме засягаше много. Особено приказките за пиенето. Вече бях преодолял настроението след напиването и се бях утешил; сега обаче той отново разрови всичко. Хвалеше ли, хвалеше девойката и аз скоро се почувствувах така, сякаш наистина бях загубил безвъзвратно нещо особено.

Раздразнението ми не бе минало и когато в шест часа отидох в кафене „Интернационал“. То беше моето убежище. И Ленц бе потвърдил това! При влизането си с изненада видях, че в кафенето цари голямо оживление. На бара имаше торти и пудинг, а келнерът Алоис с плоските ходила тичаше към задната стая, трополейки, и носеше табла с чаши и кани с кафе. Спрях се. Кафе с кани?! Сигурно членовете на цяло сдружение са се натъркаляли пияни под масите.

Но съдържателят ми обясни. Днес в задната стая беше прощалното тържество в чест на Розината приятелка Лили. Плеснах се по челото. Естествено, та нали и аз бях поканен! Като единствен мъж дори, както многозначително ми беше казала Роза, защото сбърканият Кики, който също присъствуваше, не се броеше. Бързо излязох навън и купих букет цветя, един ананас, детска дрънкалка и шоколад.

Роза ме посрещна с усмивката на важна дама. Тя носеше черна рокля с дълбоко деколте и бе заела челната място на масата. Златните й зъби блестяха. Осведомих се как е детето й и предадох за него целулоидната дрънкалка и шоколада. Роза сияеше.

С ананаса и цветята отидох при Лили.

— Моите най-сърдечни благопожелания.

— Той е и си остава кавалер! — каза Роза. — А сега ела, Роби, седни между нас.

Лили беше най-добрата, приятелка на Роза. Тя имаше зад себе си блестяща кариера. Бе станала това, което бе непостижимият копнеж на всяка малка проститутка: „хотелска жена“. Една „хотелска жена“ не виси по улиците, тя живее в хотела и там завързва познанства. Почти никоя проститутка не може да иде толкова далеч; те нямат достатъчен гардероб, а никога и достатъчно пари, за да си позволят известно време на бездействие. Наистина Лили бе живяла само в провинциални хотели и все пак, с течение на годините, бе спестила близо четири хиляди марки. Сега искаше да се омъжи. Бъдещият й съпруг имаше малък магазин за инсталационни материали. Знаеше всичко за нея, но се отнасяше равнодушно към миналото й. Не се тревожеше и за бъдещето. Когато някое от тези момичета се омъжеше, то ставаше благонадеждно. Те познаваха панаирната любов, беше им втръснала, в брака биваха верни.

Сватбата на Лили щеше да бъде в понеделник. Днес Роза устройваше прощален жур. Всички бяха дошли, за да бъдат още веднъж с Лили. След венчавката си тя нямаше да идва вече тук.

Роза ми наля кафе. Алоис се дотътри с огромен пудинг, набоден с бадеми, с много стафиди и зелено оцветени захаросани плодове. Роза ми поднесе огромно парче от пудинга.

Знаех как трябваше да постъпя. Опитах един залък и си дадох вид на страшно удивен.

— По дяволите, уверен съм, че този пудинг не е купен отвън!

— Сама съм го направила — каза Роза щастлива. Тя беше невероятна готвачка и изпитваше удоволствие, когато й признаеха това. Особено в приготвянето на гулаш и пудинги беше ненадмината.

Огледах се. Около масата седяха работничките в лозето божие, безпогрешните познавачки на хората, войниците на любовта. Вали-красавицата, на която неотдавна, при някакво пътуване с автомобил през нощта, бяха откраднали бялата лисица, Лина с дървения крак, която все още намираше любовници, Фрици, мършавата — която обичаше Алоис с плоските ходила, макар че отдавна би могла да има собствено жилище и приятел, който да я издържа, Марго с червените бузи, която винаги носеше носията на селско момиче-слугиня и с нея ловеше елегантни господа, Марион, най-младата, лъчезарна и безгрижна; Кики, който не се броеше за мъж, тъй като носеше женски дрехи и беше гримиран; Мими, бедното зверче — ставаше й все по-трудно тичането по улиците с нейните четиридесет и пет години и възлести вени на краката. Няколко дами от барове и кафенета, които не познавах; и накрая, като втори почетен гост, дребна, сива и сбръчкана — същинска зимна ябълка, Мамичка, довереница на всички, утеха и опора на нощните скитници, Мамичка с казана за кренвирши на ъгъла на Николай щрасе, бюфет на колела, а нощем бюро за размяна; заедно с франкфуртските кренвирши тя продаваше тайно цигари и гумени артикули, от нея, човек можеше и заем да измъкне.

Знаех как следваше да се държа. Днес нито дума за занаята, никакъв груб намек — за чудното постижение на Роза, което и бе донесло прозвището Железния кон; за разговорите на Фрици с търговеца на добитък Щефан Григолайт върху любовта; за суетенето на Кики около кошницата със солени гевреци призори. Разговорите, които се водеха тук; биха правили чест на всяка дамска компания.

— Всичко ли е готово, Лили? — попитах аз.

Тя кимна.

— Че аз отдавна си имах чеиз.

— Чудесен чеиз — каза Роза. — И не липсва ни една дантелена покривчица!

— Защо са й дантелени покривчици? — попитах аз.

— Е, как тъй, Роби!…

Роза ме стрелна с такъв укор в очите, че аз бързо заявих: всъщност зная за какво са. Дантелени покривки, плетени покривчици, за да не се мърсят мебелите — естествено те бяха символ на еснафския уют, осветения символ на брака, на изгубения рай. Жените тук, всички, не бяха проститутки по темперамент; те бяха претърпели крушение в своето еснафско битие. Съкровеният им копнеж бе брачното легло — не порокът. Но те никога не биха го признали.

Седнах на пианото. Роза вече очакваше това. Тя обичаше музиката, както всички тези момичета. На раздяла изсвирих още веднъж всички любими шлагери на Роза и Лили. За начало „Молитвата на една девица“, действително надсловът не беше съвсем подходящ за заведението, всъщност това бе едно бравурно парче с много дрънкане. Последва „Вечерна песен на птичката“, „Сиянието на Алпите“, „Когато умира любовта“, „Милионите на Арлекин“ и накрая „В родината да се завърна копнея аз“. Роза имаше особена слабост към тази мелодия. Проститутките са едновременно крайно сурови и крайно сантиментални. Всички подхванаха песента. Хомосексуалистът Кики пееше втори глас.

Лили стана. Трябваше да иде да вземе годеника си.

Роза я целуна сърдечно.

— Остани със здраве, Лили! Не се давай, не превивай врат!

Лили си тръгна, отрупана с подаръци. Чудна работа! Изразът на лицето й съвсем се бе променил. Суровите линии, а те се вдълбават в лицето на всеки, който се сблъсква с човешката низост, се бяха изтрили; лицето и бе станало по-нежно, в него наистина отново се бе появило нещо от израза на младото момиче.

Стояхме пред вратата и махахме с ръце на Лили. Изведнъж Мими се разрева. Някога самата тя била омъжена. Мъжът й умрял през войната от възпаление на белите дробове. Ако бе паднал на бойното поле, тя щеше да получава някаква малка пенсия и нямаше да бъде принудена да излиза на улицата.

Роза я потупа по гърба.

— Е, Мими, само не се размеквай! Ела да пийнем още по една глътка кафе!

Компанията се върна в тъмния „Интернационал“ като ято кокошки в кокошарник. Но истински доброто настроение не се върна.

— Изсвири нещо прощално, Роби — каза Роза.

— Добре — отвърнах. — Слуша ли ви се „Маршът на старите, другари“?

После се сбогувах и аз. Роза ми пъхна в ръката пакет сладкиши. Подарих го на сина на Мамичка, който вече гласеше вън вечерния казан с кренвирши.

 

Поколебах се накъде да поема. В никакъв случай не желаех да отивам в бара; на кино — също. В работилницата? Погледнах нерешително часовника. Осем. Кьостер трябва да се бе върнал вече. Ако той беше там, Ленц нямаше по цели часове да говори за момичето. Отбих се в работилницата.

Цялата светеше. И не само тя. Дворът бе залят от светлина. Намерих Кьостер сам.

— Какво става тук, Ото? — попитах аз. — Да не би да си продал кадилака?

Кьостер се засмя.

— Не, Готфрид направи тази илюминация.

Двата фара на кадилака светеха. Колата бе така нагласена, че сноповете светлина през прозореца падаха в двора върху белоцветната слива. Тя бе чудна, възправена в тебеширената белота на цветовете си. Мракът, който я обгръщаше, приличаше на шумящо тъмно море.

— Величаво! — казах аз. — Къде е той?

— Отиде да вземе нещо за ядене.

— Блестяща идея — казах. — Чувствувам някаква празнота. Може да е само от глад.

Кьостер кимна.

— Яденето винаги действува добре. Това е основно правило на всички стари воини. Пък и аз днес следобед сторих нещо напразно. Записах Карл за състезание.

— Какво? — казах. — Да не е за шести?

Той кимна.

— По дяволите, Ото! В това състезание стартират всички големи асове.

Той кимна отново.

— В клас спортни коли участвува и Браумюлер.

Запретнах си ръкавите.

— Тогава хайде, Ото! Да направим маслена баня на нашия любимец!

— Стой — извика Последния романтик, който тъкмо влизаше. — Първо да хапнем!

Той разопакова купената за вечеря: сирене, хляб, твърд като камък пушен салам и шпроти. И към всичко добре изстудена бира. Ядохме като глутница прегладнели вълци. След това се заехме с Карл. Работихме два часа — прегледахме го основно и смазахме всички лагери. После Ленц и аз вечеряхме за втори път.

Готфрид запали и светлините на форда. При сблъскването случайно единият от фаровете бе останал здрав. Сега от изкривеното шаси той гледаше към небето.

Доволен, Ленц се откъсна от него.

— Е, Роби, донеси сега бутилките. Ще чествуваме празника на цъфтящото дърво.

Поставих на масата коняка, джина и две чаши.

— Ами ти? — попита Готфрид.

— Няма да пия нищо.

— Какво? Защо?

— Защото това проклето пиене вече не ми е по сърце.

Ленц ме наблюдаваше известно време.

— Нашето дете се е побъркало, Ото — каза той на Кьостер.

— Остави го пък, щом не ще — отвърна Кьостер. Ленц си напълни чашата.

— От известно време нашето момче си е загубило ума.

— Това не е най-лошото — заявих аз.

Луната изгря, едра и червена, зад покрива на насрещната фабрика. Мълчаливи седяхме известно време.

— Кажи, Готфрид — подех след малко аз, — нали си специалист в любовта?

— Специалист ли? Аз съм първоучител в любовта — отвърна Ленц скромно.

— Добре. Бих искал да зная дали винаги, когато е влюбен, човек се държи глупаво.

— Защо глупаво?

— Е, не точно така, а като че ли е полупиян. Бъбри, дрънка недомислици и иска да главозамае някого.

Ленц избухна в смях.

— Ех, ти, бебо! Та всичко това е измама! Чудна измама на майката природа. Погледни цъфналата слива. И тя сега мами. Прави се на по-красива, отколкото ще бъде после. Пък и би било ужасно, ако любовта имаше нещо общо с истината. Слава богу, проклетите моралисти не са в състояние да поробят всичко.

Изправих се.

— Смяташ, че без малко измама не може?

— Изобщо не върви, детко!

— Но така човек би могъл да стане дяволски смешен.

Ленц се ухили.

— Запомни едно, момче: никога, никога, никога човек не може да стане смешен в очите на жена, щом прави нещо заради нея. Дори и при най-глупавата игра. Прави каквото щеш — изправяй се на глава, изричай най-тъпите безсмислици, надувай се като паун, пей под нейния прозорец, но само едно нещо не си позволявай: да бъдеш делови! Не бъди разумен!

Аз се оживих.

— Как мислиш ти, Ото?

Кьостер се засмя.

— Явно е така.

Той стана и отвори капака на мотора на Карл. Аз си взех бутилката ром и една чаша и ги поставих на масата. Ото запали колата. Моторът шумеше съвсем тихо и леко. Ленц беше опрял краката си на пейката до прозореца и се взираше навън. Седнах до него.

— Когато си бил с жена, напивал ли си се някога?

— Често — отвърна той, без да се помръдне.

— И?

Той ме изгледа отстрани.

— Искаш да кажеш, ако тогава човек направи грешка? Никога не се извинявай, бебо. Никога не говори за това. Изпрати й цветя. Без писмо. Само цветя. Те покриват всичко. Дори гробове.

Погледнах го. Стоеше неподвижно. Очите му блестяха в отражението на бялата светлина отвън. Моторът все още тихо бучеше, като че земята под нас тръпнеше.

— Сега, собствено, бих могъл спокойно да пийна малко — казах аз и отворих бутилката.

Кьостер изключи мотора. След това се обърна към Ленц.

— Лунната светлина е достатъчно силна, за да вижда човек чашата си, Готфрид. Прекрати илюминацията: особено на форда! Това чудовище с изкривения си фар ми напомня за войната. Нощем, когато прожектори търсеха по небето самолетите, не беше приятно.

Ленц кимна.

— А на мене това тук ми напомня… е, все едно…

Той стана и изгаси фара.

Луната се бе издигнала над покрива на фабриката. Бе станала още по-светла и сега висеше като жълт лампион в клоните на сливата. В лекия ветрец клонките се полюляваха беззвучно.

— Странно! — каза Ленц след известно време. Защо се вдигат паметници на какви ли не хора, а няма ни един на луната или на някое цъфтящо дърво?…

 

Прибрах се в къщи рано. Когато отключих вратата на коридора, чух музика. Свиреше грамофонът на Ерна Бьоних, секретарката. Песен на спокоен, ясен женски глас. След това затрептяха тихи звуци на цигулки и мандолини. И отново гласът, настойчив, нежен, сякаш преизпълнен от щастие. Заслушах се, за да схвана думите. Тук, в тъмния коридор, между шевната машина на госпожа Бендер и куфарите на семейство Хасе, тихата песен на жената звучеше особено вълнуващо.

Видях препарираната глиганова глава над вратата. Чух слугинята шумно да мести съдове. „Как съм могла да живея без теб?“ — пееше, гласът само на няколко крачки зад вратата.

Свих рамене и си влязох в стаята.

Съседите ми спореха възбудено. След няколко минути на вратата ми се почука и влезе Хасе.

— Преча ли? — попита той уморен.

— Никак — казах. — Искате ли да пийнете нещо?

— По-добре не. Само да поседя малко.

Взираше се пред себе си с притъпен поглед.

— Вие сте добре — каза той. — Сам сте си…

— Ами, глупости — отвърнах аз. — и това не струва, все сам да киснеш, повярваите ми…

Той се бе свлякъл в креслото. В полумрака разсейван от светлика на уличните лампи, очите му изглеждаха стъклени. Тесни, увиснали рамене…

— Много по-различно си представях живота — каза той след известно време.

— Всички сме го преживели — казах.

Подир половин час той си отиде в стаята, за да се помири с жена си. Дадох му няколко вестника и половин бутилка „Кюрасо“, която кой знае откога стоеше в моя шкаф, едно неприятно сладко питие, но за него много добро. Хасе не разбираше от напитки.

Тихо, почти безшумно той излезе, сянка в сянката, като че ли беше безплътен. Затворих вратата подир него. При това от коридора като пъстра копринена завеса влетяха в стаята няколко акорда, цигулки, приглушени мандолини — „Как съм могъл да живея, без теб?“…

Седнах до прозореца. Гробището се простираше в синия лунен зрак. Светлинните, реклами хвърляха пъстроцветни зарове над върховете на дърветата и в тъмнината се мержелееха надгробни паметници. Безмълвни, те не вдъхваха страх. Съвсем близо до тях просвирваха автомобилни сирени, лъчите на фарове пробягваха по полуизтрити надписи.

Дълго седях така с какви ли не мисли в главата. Мислех и за това как навремето се върнахме от войната млади, обезверени, като миньори от срутена шахта. Искаше ни се да се втурнем в атака срещу лъжата, самолюбието, алчността, равнодушието, които бяха виновни за всичко, изстрадано от нас; бяхме станали сурови, нямахме доверие в никого, освен в другарите редом с нас; изпитвахме и друго едно доверие, което нивга не ни бе мамило — доверие в реалните неща, в небето и земята, в тютюна, дърветата и хляба — но какво излезе от това? Всичко бе рухнало, фалшифицирано и забравено. А на оня, който не можеше да забрави, му оставаха само безсилието, отчаянието, равнодушието и ракията. Времето на големите човешки и мъжки мечти бе отминало. Побеждаваха енергичните. Корупцията. Бедността.

 

„Вие сте добре, сам сте“ — ми каза Хасе. Е да, който е сам, не може да бъде изоставен. Но понякога, вечер, изкуствената черупка се пука, животът се превръща в някаква хълцаща, натрапчива мелодия, някакъв вихър от див копнеж, от жажда, тъга и надежда да се измъкнеш от безсмисления шемет, да се измъкнеш от безсмисленото еднозвучно свирене на тази вечна латерна, все едно накъде ще поемеш. Ах, тази жалка потребност от малко топлота, не можеха ли да я дадат две ръце и едно сведено над теб лице? Или и това бе само отказ, бягство? Имаше ли нещо друго освен самотата?

Затворих прозореца. Не, нямаше нищо друго. За всичко останало човек намираше твърде малко почва под краката си.

Но на следната сутрин станах рано и преди да ида в работилницата, чукайки, накарах собственика на една малка цветарница да се измъкне от жилището си, което бе до нея. Избрах букет от рози и му казах, че бих искал да ги изпрати веднага. Чувствувах се някак странно, докато бавно пишех адреса на картичката: Патриция Холман.