Ерих Мария Ремарк
Трима другари (25)

XXV

През февруари седях за последен път с Кьостер в нашата работилница. Бяхме принудени да я продадем и сега чакахме чиновника, определен да води публичната разпродажба на съоръженията, инструментите и таксито. Кьостер имаше изглед през пролетта да се настани на работа в малка автомобилна фирма като състезател. Аз оставах в „Интернационал“ и мислех да опитам да намеря някаква допълнителна работа за през деня, та да печеля повече.

Постепенно в двора се събраха няколко души. Дойде и чиновникът.

— Ще излезеш ли, Ото? — попитах аз.

— За какво? Нали всичко е вън, пък и той знае какво да прави.

Кьостер беше уморен. У него това не проличаваше лесно, но който го познаваше добре, бе в състояние да го долови. При умора лицето му изглеждаше по-напрегнато и по-сурово от обикновено. Вечер след вечер той обикаляше все същия квартал. Отдавна знаеше името на оня, който бе застрелял Готфрид, само че не можеше да го намери, защото от страх пред полицията младият човек беше сменил квартирата си и се укриваше някъде. Алфонс бе узнал всичко това. Той също дебнеше. Във всеки случай беше възможно другият изобщо да не е вече в града. И да не знае, че Кьостер и Алфонс го следят. Те очакваха да се върне, когато се почувствува вън от опасност.

— Ще изляза да видя какво става, Ото — казах аз.

— Добре.

Отидох на двора. Нашите работни маси и инструменти, а и останалите неща бяха струпани по средата на двора. Вдясно, при стената, беше таксито. Бяхме го измили хубаво. Гледах тапицерията и гумите. Нашата добра млечна крава — така го наричаше винаги Готфрид. Съвсем не беше просто да се разделим с тази кола. Някой ме потупа по рамото. Обърнах се изненадан. Пред мен стоеше млад, неприятно наперен човек в спортно палто с колан. Той мигаше с очи и въртеше във въздуха тръстиков бастун.

— Ало! Та ние се познаваме!

Някаква далечна представа изплува в паметта ми.

— Гуидо Тис от дружество „Аугека“!

— Точно така! — самодоволно заяви препасаният с колан броненосец. — Срещнахме се при същата тази таратайка. Във всеки случай тогава бяхте с един отвратителен тип. Едва се сдържах да не му зашлевя няколко. — Лицето ми неволно се изкриви, като си помислих, че едва се сдържал да не зашлеви няколко на Кьостер. — Тиц изтълкува това като усмихване и от своя страна разкриви уста в усмивка, при което се видяха доста развалени зъби. — Е, сложи му пепел. Гуидо не е злопаметен. Тогава дадохте огромна цена за тази вехтория. Остана ли нещо и за вас?

— Да. Колата е добра.

Тис изблея:

— Ако ме бяхте слушали, щяхте да спечелите повече. А и аз. Е, да му сложим пепел! Простено и забравено! Но днес можем да си поделим изгодата. Без търкания ще направим сделката за петстотин марки, пък и жив човек няма да наддава. Съгласен?

Схванах. Той мислеше, че тогава сме препродали колата и не знаеше, че работилницата ни принадлежи. Напротив, предполагаше, че сега отново искаме да купим колата.

— Колата и днес още струва хиляда и петстотин марки — казах аз. — Без да се включва разрешителното за използуването и като такси.

— Така си е — обяви Гуидо бързо. — Ще наддаваме до петстотин. Това значи аз. Дадат ли колата на мене, ще ви броя на ръка триста и петдесет.

— Не мога да приема — казах аз. — Имам клиент за колата.

— И все пак… — Той искаше да направи нови предложения.

— Няма смисъл… — Отидох към средата на двора. Сега вече знаех — той можеше да наддава в рамките на хиляда и двеста.

Водещият търга почна да предлага нещата. Първо предметите от оборудването. Те не донесоха големи суми. Инструментите също. Тогава дойде ред на таксито. Първото предложение беше триста марки.

— Четиристотин — каза Гуидо.

— Четиристотин и петдесет — предложи след дълго колебание един мъж в шлосерска блуза.

Гуидо повиши на петстотин. Чиновникът питаше наоколо за повече. Мъжът с блузата мълчеше. Гуидо ми смигна и вдигна четири пръста.

— Шестстотин — казах аз.

Гуидо поклати глава и обяви седемстотин. Продължих да наддавам. Гуидо отчаяно ме следваше. При хиляда открито ми правеше заклинателни знаци и с пръсти ми сочеше, че бих могъл да спечеля още сто. Предложи хиляда и десет. При хиляда и сто той беше зачервен и враждебен, но изквича хиляда сто и десет. Качих на хиляда сто и деветдесет и допусках, че ще предложи хиляда и двеста. Тогава мислех да спра.

Гуидо беше вече бесен. Той се гневеше, защото се видя принуден да даде повече отколкото смяташе, и неочаквано повиши на хиляда и триста. Съобразих бързо. Ако действително мислеше да купи, той положително би престанал на хиляда и двеста. От желание да ми отмъсти, сега той искаше да ме принуди само да повиша предложенията си. От разговора ни съдеше, че имам за граница хиляда и петстотин и не виждаше никаква опасност за себе си.

— Хиляда триста и десет — казах аз.

— Хиляда и четиристотин — наддаде Гуидо бързо.

— Хиляда четиристотин и десет — отвърнах аз колебливо. Страхувах се, че можех да остана последен.

— Хиляда четиристотин и деветдесет! — Гуидо ме гледаше победоносно и подигравателно. Бе убеден, че добре ме е наредил.

Издържах на неговия поглед, мълчах. Водещият търга попита първи път, втори път и после вдигна чукчето! В момента, когато с удар обяви, че колата остава на Гуидо, победният израз от лицето на този купувач се смени от безпомощно учудване. Загубил самообладание, той пристъпи към мене.

— Допусках, че искате…

— Не — казах аз.

Той се оборави и се почеса по главата.

— Дявол да го вземе, трудно ще ми е да обясня това на фирмата! Мислех, че ще качите до хиляда и петстотин. И все пак този път поне ви измъкнах таратайката от ръцете!

— Така и трябваше — казах аз.

Гуидо не ме разбра. Едва когато видя Кьостер да се задава, той изведнъж проумя всичко и се хвана за косата.

— Господи, нима колата е принадлежала на вас? Ама че магаре, глупаво магаре, съм бил! Така да ме извозят! Да ме вземат за дръвник! Човече, Гуидо, това ли доживя! Да се уловиш на най-стария трик! Е, сложи му пепел! Най-хитрите момчета винаги хлътват в най-плитката яма. Следващия път няма да се оставим!

Той седна на волана и потегли. Гледахме след колата и никак не ни беше леко на душите.

 

Подир обед се яви Матилде Щос. Трябваше да се разплатим с нея за последния месец. Кьостер й даде парите и й предложи да се опита да постъпи като чистачка и при новия собственик на работилницата. Бяхме настанили и Юп при него. Но Матилде поклати глава.

— Не, господин Кьостер, няма да работя. Ставите ми са вдървени.

— Но с какво ще се заловите тогава? — попитах аз.

— Ще ида при дъщеря си. Омъжена е в Бунцлау. Знаете ли къде е Бунцлау?

— Не, Матилде.

— Но господин Кьостер знае, нали?

— И аз не зная, госпожа Щос.

— Чудна работа — каза Матилде, — никой не знае къде е Бунцлау! Толкова хора питах вече за него. А дъщеря ми е омъжена там от дванадесет години. За общински секретар.

— Навярно има такова Бунцлау. Можете да бъдете съвсем сигурна. Щом там живее и общински секретар…

— Е, да. Ама пак е за чудене, че никой не знае де е то, нали?

Признахме, че е така.

— Но защо през цялото това време ни веднъж не сте били там? — попитах аз.

Матилде се поусмихна.

— Там е работата… Ала сега ще ида при децата. Те имат вече четири. И малкият Едуард трябва да е с мене.

— Мисля, че в околността на Бунцлау има много хубава ракия — казах аз, — сливова или нещо такова…

Матилде махна с ръка в знак на несъгласие.

— Та нали там беше работата, я! Зет ми е от ония, от въздържателите, де. Тези хора хич нищичко не пият.

Кьостер извади последната бутилка от празния шкаф.

— Е, госпожа Щос, тогава на прощаване да изпием заедно по чашка ракия.

— Дадено — каза Матилде.

Кьостер сложи чашите на масата и ги напълни. Матилде обърна рома така рязко, сякаш го лисна в сито. Горната й устна потръпваше бързо и мустачките й трептяха.

— Още един? — попитах аз.

— Няма да кажа „не“.

Напълнихме й още една голяма чаша, след това тя се сбогува.

— Всичко хубаво в Бунцлау! — казах аз.

— Много ви благодаря. Но нали е чудно, че никой не го знае, а?

Матилде си тръгна, олюлявайки се. Ние постояхме още известно време в празната работилница.

— Собствено и ние бихме могли да си идем — каза Кьостер.

— Да — отвърнах аз, — Няма какво повече да правим тук.

Заключихме вратата и излязохме. След това взехме Карл. Сега той стоеше в един гараж наблизо и бе изключен от разпродажбата. Отидохме в банката и на пощата и Кьостер плати парите на синдика по несъстоятелността.

— Сега ще ида да спя — каза той, като излезе от пощата. — Ти ще се прибираш ли вкъщи?

— Днес съм свободен.

— Добре, тогава ще мина около осем.

Ядохме в една кръчмичка извън града и потеглихме назад. Бяхме навлезли в първите улици, когато ни се спука едната предна гума. Сменихме я. Отдавна не бяхме мили Карл и аз доста се изцапах.

— Ще трябва да си поизмия ръцете, Ото — казах аз.

Наблизо имаше едно доста голямо заведение. Влязохме и седнахме на маса близо до входа. За наше учудване локалът бе почти пълен. Свиреше дамски оркестър, цареше голямо оживление. Музикантките бяха с пъстри книжни шапчици, неколцина посетители — в маскарадни костюми, книжни серпантини се виеха от маса до маса, балони се издигаха, келнерите забързано сновяха с претоварени табли, цялото помещение беше изпълнено от суетене, смях, и шум.

— Какво има тук? — попита Кьостер.

Едно русо момиче до нас ни посипа с облак конфети.

— Че откъде идвате? — засмя се то. — Не знаете ли, че от днес започва карнавалът?

— Ах, да — казах. — Е, тогава ще си измия малко ръцете.

Трябваше да пресека целия локал, за да ида до тоалетните. За известно време ме задържаха неколцина пияни, които искаха да качат една жена на масата, за да пее. Жената пищеше и се противеше, при което масата се катурна, а заедно с нея и цялата компания. Почаках, докато се освободи пътеката; но изведнъж сякаш ме удари електрически ток. Стоях там изтръпнал и скован, потънаха залата, глъчката, музиката, вече нямаше нищо, останаха само неясни, движещи се с лек шум сенки, ала отчетливо, ужасно остро и ясно оставаше една маса, една-единствена маса, а на нея млад човек с накривена шутовска шапчица на главата, обвил с ръка пияно момиче, стъкловидни глупави очи, много тънки устни, а под масата, светложълти, биещи на очи, лъснати до блясък кожени гамаши… Някакъв келнер ме побутна. Продължих като пиян нататък и се спрях. Беше ми страшно горещо, а треперех. Ръцете ми бяха потни. Сега видях и другите хора на масата, чух, че пееха в хор някаква песен и при това с предизвикателни лица чукаха в такт с бирените халби по масата. Отново ме бутна някой.

— Не се изпречвайте тук на пътеката! — промърмори той.

Продължих механично нататък, намерих тоалетните, измих ръцете си, но забелязах това едва когато почти щях да свлека кожата от тях с врялата вода. После се върнах.

— Какво ти е? — попита Кьостер. Не можех да отговоря. — Лошо ли ти е? — попита той.

Поклатих глава и погледнах към масата до нашата, от която ни хвърляше погледи русото момиче. Изведнъж Кьостер прибледня. Очите му се стесниха. Той се приведе напред.

— Да? — попита ме съвсем тихо.

— Да — отвърнах аз.

— Къде?

Погледнах към масата.

Кьостер се вдигна бавно. Сякаш змия се изправяше.

— Внимавай! — пошепнах аз, — не тук, Ото!

С рязко движение на ръката той отхвърли предупреждението ми и тръгна бавно напред. Бях готов да се втурна след него. Някаква жена му сложи зелено-червена книжна шапчица и увисна на шията му. Тя се откъсна от него, без да я бе докоснал, и го изгледа втренчено. Кьостер мина през локала, като описа дъга и се върна пак.

— Няма го вече — каза той.

Станах и погледнах през залата. Беше прав.

— Смяташ ли, че ме е познал? — попитах.

Кьостер сви рамене. Едва сега забеляза книжната шапчица на главата си и я свали.

— Не разбирам — казах. — Не бях повече от една две минути в тоалетната!

— Теб те нямаше тук над четвърт час.

— Какво? — Погледнах още веднъж към масата отсреща. — Другите също са потънали вдън земя. С тях беше и едно момиче, и него го няма. Ако ме е познал, сигурно щеше да се отскубне сам.

Кьостер повика келнера.

— Тук има ли още един изход?

— Да, отвъд, на другата страна, към „Харденбергщрасе“

Кьостер извади от джоба си една монета и я даде на келнера.

— Хайде — каза той.

— Жалко! — обади се русото момиче от съседната маса и се усмихна. — Толкова сериозни кавалери…

Навън вятърът забрули лицата ни. След горещия дим в локала той ни се струваше леден.

— Прибери се в къщи — каза Кьостер.

— Бяха неколцина — отвърнах аз и се качих при него.

Колата потегли. „Прочесахме“ всички улици около кафенето, като се отдалечавахме все повече и повече, но не видяхме нищо. Най-сетне Кьостер спря.

— Измъкна се — каза той. — Но нищо. Сега все някога ще го пипнем.

— Ото — казах аз, — би трябвало да изоставим тази работа. — Той ме погледна. — Готфрид е мъртъв — сам се чудех на думите си, — няма да се съживи от това.

Кьостер все още ме гледаше.

— Роби — отвърна бавно той, — не зная вече колко души съм убил. Но още помня как прострелях един млад английски летец. Оръжието на борда му бе повредено, не се зареждаше и той вече нищо не можеше да направи. С моята машина бях на няколко метра от него и виждах съвсем ясно едно изплашено детинско лице със страх в очите; този бил първият му полет — установихме после, — а той едва на осемнадесет години. В това изплашено, безпомощно, хубаво детско лице от няколко метра аз пуснах картечен откос и черепът се пръсна като кокоше яйце. Не познавах младежа и той не ми беше направил нищо. Тогава изтече много по-дълго време, отколкото друг път, докато превъзмогна случилото се и затисна гласа на съвестта си с проклетото „войната е война!“. Но казвам ти, ако не убия тоя, който погуби Готфрид — застреля го като куче без причина, — тогава случилото се с англичанина би било страшно престъпление, разбираш ли?

— Да — казах аз.

— А сега си иди вкъщи. Трябва да видя как да приключа тази работа. Това е стена. За мене няма път, докато не бъде пометена.

— Няма да си отида вкъщи, Ото. Щом е така, нека поне бъдем заедно.

— Глупости! — отряза той нетърпеливо, — Не мога да те въвлека. — Той вдигна ръка, когато видя, че искам да говоря:

— Ще внимавам! Ще го пресрещна, като е сам, без другите, съвсем сам! Не се бой!

Възбуден, той ме изтласка от седалката и колата веднага се понесе нататък. Знаех: вече нищо не можеше да го задържи. Знаех също защо не искаше да ме вземе със себе си. Заради Пат. Готфрид би взел.

Отидох при Алфонс. Той беше единственият, с когото можех да поговоря. Исках да се посъветвам с него какво бихме могли да сторим. Но Алфонс го нямаше. Едно сънно момиче ми каза, че преди час тръгнал за някакво събрание. Седнах на една маса, за да чакам.

Заведението беше празно. Само над бара гореше малка крушка. Момичето беше седнало отново и продължаваше да дреме. Мислех за Ото и Готфрид, гледах през прозореца към улицата, осветявана сега от бавно издигащата се над покривите пълна луна, мислех за гроба с черния дървен кръст и със стоманената каска над него и изведнъж усетих, че плача. Избърсах сълзите си.

След известно време чух бързи тихи стъпки. Вратата откъм двора се открехна, влезе Алфонс. Лицето му лъщеше от пот. Обадих се.

— Аз съм, Алфонс.

— Ела бързо!

Последвах го в стаята вдясно зад бара. Алфонс отиде до един шкаф и извади два стари военни превързочни пакета.

— Можеш ли да ме превържеш? — каза той и безшумно свали панталоните си. Имаше рана на бедрото.

— Прилича ми на одраскване от куршум — казах.

— Така е — измърмори Алфонс, — хайде, превързвай!

— Алфонс — казах аз и се изправих. — Къде е Ото?

— Отгде да зная къде е Ото? — промърмори той и изцеди раната.

— Не бяхте ли заедно?

— Не.

— Не си ли го виждал?

— Нямам представа. Разнищи втория пакет и го сложа върху раната. Ожулено е само.

Продължаваше да се занимава с раната си, като все си говореше неясно.

— Алфонс — казах, — ние видяхме оня… знаеш де, с Готфрид… Видяхме го тази вечер, и Ото е по следите му.

— Какво? Ото? — Алфонс изведнъж стана много внимателен. — Къде е Ото? Вече няма никакъв смисъл! Той трябва да изчезне!

— Ото няма да изчезне!

Алфонс хвърли настрана ножицата.

— Тръгвай с кола! Знаеш ли къде е? Той трябва да се избави. Кажи му, че с това за Готфрид е приключено. Знаех за онзи по-рано от вас! Нали виждаш? Стреля, но му отбих ръката. После стрелях аз. Къде е Ото?

— Някъде около „Мьонкещрасе“.

— Слава богу! Оня отдавна не живее там. Въпреки това.

Отидох на телефона и поисках пиацата за таксита, където обикновено спираше Густав. Той беше там.

— Густав — казах аз, — можеш ли да дойдеш на ъгъла „Визенщрасе“ и площад „Белвю“? Бързо? Чакам там.

— Речено-сторено. След десет минути съм при теб.

Окачих слушалката и се върнах при Алфонс. Той си обу други панталони.

— Не знаех, че сте обикаляли — каза той. — Лицето му още беше оросено. — По-добре да бяхте седели някъде. За алиби. Може да стане тъй, че да ви питат за това. Никога не се знае…

— По-добре мисли за себе си — отвърнах аз.

— Защо ли? — Той говореше по-бързо от обикновено. — Бях сам с него. Чаках го в стаята. Беше в една градинска къщурка. Наоколо никакви съседи. Освен това стана при неизбежна самоотбрана. Той стреля веднага, с влизането си. Не ми е нужно алиби. Мога да събера цяла дузина, ако искам. — Той ме погледна. Седеше на един стол, влажното му, широко лице бе обърнато към мене, косите — слепнати от пот, голямата уста — извита, а очите му бяха почти непоносими — толкова много мъка, болка и любов — голи и безнадеждни — бяха легнали изведнъж в тях. — Сега вече Готфрид ще намери покой — каза Алфонс тихо и пресипнало. — Имах чувството, че преди той не почиваше в мир.

Занемял стоях пред него.

— Върви сега — каза той.

Излязох през салона. Момичето все още спеше. Дишаше шумно. Вън луната се беше издигнала високо и беше много светло. Отидох на площад „Белвю“. На лунната светлина прозорците на къщите блестяха като сребърни огледала. Вятърът бе стихнал. Всичко се беше смълчало.

Густав се появи няколко минути по-късно.

— Какво има, Роберт? — попита той.

— Тази вечер ни откраднаха колата. Научих, че я видели някъде към „Мьонкещрасе“. Да идем ли нататък?

— Иска ли питане? — Густав пламна. — Какво ли не крадат вече! Всеки ден по няколко коли. Но повечето само обикалят с колата, докато свършат бензина, и тогава я оставят.

— Да, навярно така ще е и с нашата.

Густав ми разказа, че скоро щял да се жени. Малкото било вече на път и нищо не помогнало. Преминахме по „Мьонкещрасе“, а после по нейните пресечки.

— Ето я! — извика неочаквано Густав.

Колата стоеше на една затънтена, тъмна, странична уличка. Слязох, взех ключа си и запалих мотора.

— Всичко е наред, Густав — казах аз. — Благодаря ти, че ме докара дотук.

— Няма ли да пийнем някъде? — попита той.

— Не. Днес не. Утре. Веднага трябва да потеглям, Бръкнах в джоба си, за да му платя.

— Да не си полудял? — попита той.

— И тъй, благодаря, Густав! Да не те задържам! Довиждане!

— Не щеш ли да издебнем и пипнем момчето, което я е откраднало?

— Не, не, положително отдавна се е измъкнало. Изведнъж ме обзе бясно нетърпение.

— Довиждане, Густав!

— Имаш ли още бензин?

— Да, достатъчно! Проверих. И така, лека нощ!

Густав потегли. Изчаках малко, после тръгнах и аз. Излязох на „Мьонкещрасе“ и надолу по нея карах бавно, на трета скорост. Когато се връщах в обратна посока, Кьостер стоеше край един ъгъл.

— Какво означава това?

— Качвай се — казах аз бързо. — Вече не е необходимо да стоиш тук. Алфонс също го е знаел. Той… той го е срещнал.

— И?

— Да — казах аз.

Кьостер се качи мълчаливо. Не седна на волана. Сгуши се до мене някак съсипан и аз продължих.

— Да идем ли у дома? — попитах.

Той кимна. Дадох газ и продължих покрай канала.

Водата се сливаше в една-единствена широка сребърна лента. В сянката складовете на отсрещната страна бяха наситено черни, но улиците изглеждаха трептящо бледи, светлосини, гумите сякаш се плъзгаха по тях като по невидим сняг. Широките барокови кули на катедралата се издигаха зад редиците покриви. Те блестяха сребристозелени във високото, фосфоресциращо небе, в което луната висеше като голяма сигнална ракета.

— Радвам се, Ото, че нещата се стекоха така.

— Аз не — отвърна той.

У госпожа Залевски още светеше. Когато отключих вратата, тя излезе от своя салон.

— Има телеграма за вас — каза тя.

— Телеграма? — попитах учуден. Мислите ми все още бяха заети със случилото се. После схванах и изтичах в стаята си. Телеграмата лежеше по средата на масата, мръснобяла в ярката светлина. Скъсах лентичката, тежест падна на гърдите ми, буквите ми се мержелееха, изчезнаха, отново се появиха, поех си дъх, всичко беше тихо, подадох телеграмата на Кьостер. — Слава богу! Мислех вече…

Тя съдържаше само три думи: „Роби, ела скоро…“ Повторно взех листа. Успокоението се разсея. Страхът се върна.

— Какво може да е станало, Ото? Защо тя не телефонира вече? Трябва да се е случило нещо!

Кьостер постави телеграмата на масата.

— Кога за последен път получи вест от нея?

— Преди една седмица. Не, по-отдавна.

— Поръчай телефонен разговор. Ако има нещо, веднага ще заминем. С колата. Имаш ли разписание на влаковете?

Поисках телефонна връзка със санаториума и взех указателя за разписанието на влаковете от салона на госпожа Залевски. Докато чакахме, Кьостер го отвори.

— Най-удобният влак, който има добра връзка, е утре по обяд — каза той. — По-добре ще бъде да вземем колата и да пътуваме с нея, докъдето е възможно. После пак бихме могли да хванем най-подходящия влак. Положително ще спестим няколко часа. Как мислиш?

— Да, във всеки случай. — Не можех да си представя как ще изтърпя часовете на бездействие във влака.

Телефонът иззвъня. Кьостер отиде с разписанието на влаковете в моята стая. Обаждаше се санаториумът. Попитах за Пат. Минута по-късно главната сестра ми каза, че щяло да е по-добре Пат да не говори по телефона. Изкрещях:

— Какво й е?

— Лек кръвоизлив преди няколко дена. А днес има малко температура.

— Кажете й, че идвам — извиках аз. — С Кьостер и Карл. Тръгваме още сега. Разбрахте ли?

— С Кьостер и Карл — повтори гласът.

— Да. Но кажете й го веднага. Потегляме незабавно.

— Веднага ще й предам.

Върнах се в моята стая. Краката ми бяха като подсечени. Кьостер седеше край масата и си записваше влаковете.

— Приготви си куфара! — каза той. — Аз отивам до вкъщи да взема моя. След половин час ще бъда тук.

Извадих куфара от шкафа. Беше куфарът на Ленц с пъстрите хотелски етикети. Стегнах си багажа бързо и уведомих госпожа Залевски и съдържателя на „Интернационал“. Тогава седнах в стаята до прозореца, за да чакам Кьостер. Беше много тихо. Мислех за това, че утре вечер ще бъда при Пат. И изведнъж ме обзе пламенно, бурно очакване, пред което всичко друго избледня — страх, грижа, тъга, отчаяние. Утре вечер можех да бъда при нея — това бе невъобразимо щастие, нещо, в което вече почти не вярвах. Откак започнах да губя тази вяра, се загубиха толкова много неща!

Взех куфара и слязох долу. Изведнъж всичко беше близко и топло: стълбището, дъхът на застояло в коридора на къщата, студено проблясващата гумена сивота на асфалта, по който Карл тъкмо се приближаваше.

— Взех няколко одеяла — каза Кьостер. — Ще стане студено. Завий се добре.

— Ще шофираме на смени, нали? — попитах аз.

— Да. Но засега ще карам аз. Следобед спах.

Половин час по-късно градът беше вече зад нас и ни поглъщаше дълбокото мълчание на ясната лунна нощ. Бялото шосе се точеше напред чак до хоризонта. Толкова светло беше, че можехме да караме без фарове. Гласът на мотора беше като приглушен тон на орган; не нарушаваше тишината, а само я правеше по-осезаема.

— Трябва да поспиш малко — каза Кьостер.

Поклатих глава.

— Не мога, Ото.

— Тогава поне легни, за да бъдеш бодър утре заран. Предстои ни да прекосим цяла Германия.

— И така си почивам.

Седях до Кьостер. Луната бавно се издигаше по небето. Полята блестяха като седеф. От време на време край нас прелитаха села, понякога град, сънен, пуст, дебрите на улиците между редиците къщи, изпълнени от призрачна безплътна лунна светлина, от която нощта изглеждаше като някакъв фантастичен филм.

На разсъмване застудя. Изведнъж ливадите заблестяха от скреж, във все по-избледняващото небе дърветата стърчаха като излети от стомана, в горите почна да се надига вятър и тук-таме от комините на къщите се заизвива пушек. Сменихме се на волана и аз карах до десет часа. После закусихме набързо в една крайпътна кръчма, продължих да карам до дванадесет. От тогава до края на кормилото остана Кьостер. Когато караше той, колата вървеше по-бързо.

Стигнахме до планината следобед, когато взе да се здрачава. Бяхме взели със себе си вериги и една лопата и се осведомихме докъде бихме могли да продължим с кола.

— Опитайте с веригите — каза секретарят на автомобилния клуб. — Тази година снегът е твърде малко. Не зная точно как е към последните километри. Възможно е там да затънете.

Бяхме изпреварили влака много и решихме да направим опит и се изкачим догоре. Времето беше студено и нямахме основание да се боим от мъгла.

На завоите колата беше като часовник. Към средата на изкачването поставихме веригите. Снегът беше изринат от шосето, но на много места то беше заледено и колата танцуваше и се занасяше. Понякога ни се налагаше да слезем и да я бутаме. На два пъти затъвахме и трябваше да ринем снега. В последното село поискахме кофа пясък, защото сега бяхме доста навътре в планината и се страхувахме, че по нанадолнище може да се натъкнем на заледени завои. Беше се стъмнило съвсем, планинските хребети стърчаха над нас стръмни и голи във вечерта, проходът се стесняваше, моторът зарева на първа скорост и завой след завой се спускахме надолу. Изведнъж светлината на фаровете се плъзна от склоновете и попадна в празнота, планината се разтвори и ние видяхме в долината мрежата от светлини на селото.

Колата прогърмя между пъстрите магазини на главната улица. Пешеходци отскачаха настрани, сепнати от необичайната гледка, коне се подплашваха, една шейна се свлече, колата неудържимо се изкачваше към санаториума, спря пред портала. Изскочих, като през воал съзирах любопитни лица, хора, канцеларията, асансьора, а после затичах по белия коридор, отворих широко вратата и видях Пат, както я бях виждал стотици пъти в сънища и копнежи, тя се спусна към мен, аз я прегърнах, скъпа като живота и повече от живота.

— Слава богу! — казах, когато се посъвзех. — Мислех, че си на легло.

Тя поклати глава, както я бе облегнала на рамото ми. После се изправи, положи длани на лицето ми и се вгледа в мен.

— Та ти си тук! — шепнеше тя. — Ти дойде!

Пат ме целуна, плахо, сериозно и съсредоточено като нещо, което човек пази да не строши. Почувствувал устните й, аз се разтреперах. Всичко бе протекло много бързо и сега все още не го съзнавах напълно. Още не се чувствувах истински тук; още бях погълнат от пътуването, от моторния грохот, от шосето. Приличах на човек, когото от студ и мрак въвеждат в топла стая. Той има усещане за топлина, вижда светлина, но осезаемото не е стигнало до неговата същност, още не се е стоплил.

— Карахме бързо — казах аз.

Пат не откликна. Тя все още мълчаливо ме гледаше. Нейното сериозно лице имаше някакъв покъртителен израз, нейните очи бяха съвсем близо и ми се струваше, че тя се мъчи да търси и да намери отново нещо много важно. Обхвана ме смут. Положих ръце на раменете й и сведох поглед.

— Ще останеш ли тук сега? — попита тя.

Кимнах.

— Отговори ми веднага. Кажи дали отново ще заминеш, за да зная.

Исках да и отговоря, че сам още не знаех и че навярно след няколко дни ще трябва да отпътувам, тъй като не бих имал пари да остана тук. Но не можех. Не можех, докато Пат ме гледаше така.

— Да — изрекох аз, — оставам тук. Докато си тръгнем заедно.

Лицето й не трепваше. Но неочаквано се озари, като че ли бе осветено отвътре.

— Ах — промълви тя, — аз не бих могла да издържа.

Опитах се през рамото и да разчета температурната таблица, прикрепена към горния край на леглото. Пат забеляза това, бързо изтегли листа от поставката, сви го и го хвърли под леглото.

— Вече е без значение — каза тя.

Забелязах къде падна хартиената топка и реших после скришом, когато Пат няма да ме види, да я прибера.

— Болна ли беше? — попитах.

— Малко. Но вече мина.

— А какво каза лекарят?

Тя се засмя.

— Сега не питай за лекаря. Не питай за нищо повече. Ти си тук, това е достатъчно!

Пат се бе променила. Не знаех дали се дължеше на това, че отдавна не бях я виждал, но ми изглеждаше по-различна отпреди. Движенията й бяха по-гъвкави, кожата й — по-топла, начинът, по който се приближи към мене, бе по-друг, тя вече не беше само едно красиво младо момиче, което трябва да бъде закриляно, беше се прибавило още нещо и докато по-рано често не знаех дали ме обича, сега го долавях, тя нищо не криеше вече, беше по-жива и ми бе по-близка откогато и да било, по-жива, по-близка, по-красива, по-ощастливяваща, но по странен начин и будеща по-голямо безпокойство.

— Пат — подхванах аз, — налага се да сляза бързо. Кьостер е долу. Трябва да видим къде ще пренощуваме.

— Кьостер? А къде е Ленц?

— Ленц — повторих аз. — Ленц остана у дома.

Тя не забеляза нищо.

— После ще можеш ли да слезеш долу? — попитах. — Или ние да се качим?

— Мога всичко. Сега мога всичко. Ще слезем долу, а по-късно ще пием нещо. Ще ви гледам как пиете.

— Добре. Тогава ще те чакаме долу в хола.

Тя отиде до шкафа и извади някаква рокля. Използувах възможността да пъхна в джоба си смачкания температурен лист.

— И така, Пат!

— Роби! — Тя ме настигна и обви ръка около врата ми. — Всъщност исках да ти разкажа толкова много неща!

— И аз на теб, Пат. Но нали ще имаме време за това? Цял ден ще си разказваме. Утре. В началото не тръгва така изведнъж.

Тя кимна.

— Да, ще си разкажем всичко. Тогава цялото време, в което всеки от нас бе сам, вече няма да е време, през което сме били разделени. Тогава ще знаем всичко един за друг и ще ни се струва, че винаги сме били заедно.

— Но ние не бяхме сами — казах аз.

Пат се усмихна.

— Аз бях. Аз нямам толкова много сила. За мен беше по-лошо. Когато съм сама, не мога да се утешавам с мисли. Тогава зная, че съм сама и нищо повече. По-лесно е да бъдеш сам без любов. — Все още се усмихваше. Това беше някаква стъклена усмивка; макар плътно легнала върху лицето на Пат, тя беше прозирна.

— Пат — казах аз, — мое храбро момиче!

— Отдавна не съм чувала тези думи — каза тя, а очите й бяха пълни със сълзи.

 

Слязох долу при Кьостер. Куфарите вече бяха извадени от колата. Бяхме получили две стаи една до друга в пристройката.

— Погледни — казах аз и му посочих листа с температурната крива. — Как варира!

Минахме по скриптящия сняг й се заизкачвахме по стълбището.

— Питай утре лекаря — каза Кьостер. — Само от температурната крива нищо не може да се види.

— Аз виждам достатъчно — отвърнах, смачках листчето и отново го пъхнах в джоба си.

Измихме се. Тогава Кьостер влезе в моята стая. Изглеждаше така, сякаш току-що бе станал от сън.

— Трябва да се облечеш, Роби — напомни ми той.

— Да. — Сепнах се от своя унес и извадих нещата от куфара си.

Върнахме се в санаториума. Карл още стоеше от вън. Кьостер бе покрил радиатора с едно одеяло.

— Кога ще се връщаме, Ото? — попитах аз.

Той се спря.

— Аз мисля да замина утре вечер или в други ден сутринта. Ти нали ще останеш?…

— Но как бих могъл? — отвърнах аз отчаян. — Парите ще ми стигнат най-много за десет дни. А и за Пат санаториумът е платен само до петнадесети. Трябва да се прибера и да печеля. Тук навярно не им е потребен толкова лош пианист.

Кьостер се приведе над радиатора на Карл и вдигна одеялото.

— Ще се погрижа да имаш пари — каза той и се изправи. — Затова спокойно можеш да останеш тук.

— Ото — казах, — аз обаче зная какво можа да запазиш след разпродажбата. По-малко от триста марки.

— Нямам предвид тях. Ще се сдобия с други. Не се тревожи за това. До осем дни ще ги имаш тук.

— Наследство ли ще получиш? — попитах аз с мрачна ирония.

— Нещо подобно. Разчитай на мене. Все пак сега ти не можеш да си заминеш.

— Да — казах. — Не зная как би следвало да й обясня това.

Кьостер отново метна одеялото върху радиатора на Карл. Гальовно докосна капака. Тогава отидохме в хола и седнахме до камината.

— Колко е часът, собствено? — попитах аз. Кьостер погледна часовника си.

— Шест и половина.

— Интересно — казах аз, — мислех, че е много по-късно.

Пат слизаше по стълбите. Бе облечена в своето късо кожено палто; забърза през хола, за да поздрави Кьостер. Едва сега забелязах какъв загар имаше тя. Кожата й беше с цвета на червеникав бронз и тя почти приличаше на млада, много светла индианка. Нейното лице се бе удължило, а очите й блестяха твърде силно.

— Имаш ли температура? — попитах.

— Малко — отвърна тя бързо, отбягвайки точен отговор. — Вечер тук всички имат температура. То е само защото вие сте дошли. Уморени ли сте?

— От какво?

— Тогава да идем в бара, а? Та нали за първи път имам гости тук горе.

— Има ли и бар?

— Да, малък. Или поне един кът, на който е придаден вид на бар. Това спада към формите на лечение тук. Избягва се всичко, което напомня за болница. Но човек не получава нищо, щом не бива да го получи.

Барът беше пълен. Пат поздрави няколко души. Направи ми впечатление един италианец. Седнахме на маса, която тъкмо се освободи.

— Какво ще пиеш? — попитах аз.

— Коктейл с ром. Такъв, какъвто винаги пиехме в бара. Знаеш ли рецептата?

— Тя е проста — казах аз на момичето, което обслужваше, — по равни части „Бордо“ и ром „Ямайка“.

— Два! — извика Пат. — И един специален. — Момичето донесе две чаши „Порто-ронко“ и едно светлочервено питие. — Това е за мене — каза Пат и прибута към нас чашите с рома. — Салют!

Сложи чашата си, без да е пила, озърна се, посегна бързо към моята чаша и я изпи.

— Ах — каза тя, — колко е хубав!

— Какво си поръчала за себе си? — попитах аз и подозрително опитах светлочервената напитка. Тя беше с вкус на сок от малини и лимон. В нея нямаше нито капка алкохол.

— Много хубаво… — казах. Пат ме погледна.

— Срещу жажда — добавих аз.

Тя се засмя.

— Поръчай още една чаша „Порто-ронко“. Но за себе си, на мене няма да дадат.

Кимнах на момичето.

— Една чаша „Порто-ронко“ и един специален — казах аз. Видях, че по масите доста се пиеше „специален“.

— Днес мога да пия, Роби, нали? — попита Пат. — Само днес! Така както в миналите дни. Нали, Кьостер?

— Специалният е много хубав — отвърнах аз и изпих втората чаша.

— Ненавиждам го! Бедни Роби, ти трябва да пиеш тук нещо по-хубаво!

— Ако поръчаме бързо, ще ми се падне и на мене — казах аз.

Пат се засмя.

— По-късно, с вечерята, ще пия малко червено вино. Втори път поръчахме „Порто-ронко“, после отидохме в трапезарията. Пат беше прекрасна. Лицето й грееше. Седнахме на малка, застлана с бяла покривка маса близо до прозорците.

Беше топло, а долу се намираше селото с блестящи улици, потънали в сняг.

— А къде е Хелга Гутман? — попитах аз.

— Замина — каза Пат след малка пауза.

— Замина? Толкова рано?

— Да — потвърди Пат и аз разбрах какво искаше да каже.

Момичето ни донесе тъмночервено вино. Кьостер напълни чашите. Сега всички маси бяха заети. Навсякъде седяха хора и беседваха. Почувствувах ръката на Пат върху моята.

— Мили — каза тя много тихо и нежно. — Повече нямаше да издържа.