Ерих Мария Ремарк
Трима другари (21)

XXI

Към средата на октомври Яфе бе поръчал да ме извикат. Беше десет часа сутринта, но времето бе толкова мрачно, че в клиниката още светеха лампите. Сиянието им се смесваше с мъгливата здрачевина навън в някакъв болезнен зрак.

Яфе беше сам в големия си кабинет. Когато влязох, вдигна голата си, лъскава глава. Навъсен посочи големия прозорец, по които чукаха дъждовни капки.

— Какво ще кажете за това противно време?

Свих рамене.

— Да се надяваме, че дъждът скоро ще престане.

— Няма да престане. — Изгледа ме и замълча. После взе един молив от писалището си, почука с него по плота, вдигна го пред очите си и го сложи настрана.

— Мога да предположа защо сте ме повикали — казах аз.

Яфе промърмори нещо.

Изчаках един момент. После казах:

— Навярно Пат скоро ще трябва да замине…

— Да… — Яфе гневно се бе втренчил пред себе си. — Възнамерявах към края на октомври. Но при това време… — Той посегна към сребърния молив.

По прозореца плющяха шибани от вятъра струи на поройния дъжд. Звукът напомняше далечно тракане на картечница.

— Кога смятате, че трябва да замине? — попитах аз.

Изведнъж той ме измери с поглед от долу до горе.

— Утре — каза Яфе.

За секунда усетих, че нямам почва под краката си. Въздухът беше като памук и полепваше по дробовете ми. После ми мина и попитах колкото можех спокойно, ала гласът ми идеше някъде отдалеч, сякаш говореше някой друг:

— Нима състоянието й изведнъж се е влошило толкова много?

Яфе рязко поклати глава и се изправи.

— Ако бе се променило толкова много, тя изобщо не би могла да пътува — заяви той неприветливо. — Но така ще бъде по-добре. При това време всеки ден е една опасност. Простуди и други такива… — Той взе няколко писма от писалището. — Подготвил съм всичко. Остава само да отпътувате. Главния лекар на санаториума познавам от студентските си години. Той е много усърден. Осведомих го точно. — Яфе ми подаде писмата. Взех ги, но не ги пъхнах в джоба си. Той ме погледна, после застана пред мене и сложи ръка на рамото ми. Тя беше лека като птиче крило, изобщо не я усещах. — Тежко е — изрече той с променен глас. Зная. Затова и изчаках, доколкото изобщо беше възможно.

— Не е тежко — отвърнах аз.

Той направи движение в знак на несъгласие.

— Оставете.

— Не, не това имах предвид. Бих искал да зная само едно: ще се върне ли тя?

Яфе мълча един момент. Тъмните му, тесни очи блестяха в мътната жълта светлина.

— Защо искате да го знаете сега? — попита той подир известно време.

— Защото в противен случай ще е по-добре да не заминава — казах аз.

Той бързо вдигна поглед.

— Какво говорите?

— Иначе ще е по-добре да остане тук.

Яфе се втренчи в мене.

— Знаете ли какво би означавало това? — попита тогава той тихо и остро.

— Да — казах аз. — Би означавало, че тя няма да умира сама. А какво значи това, също зная.

Яфе вдигна високо рамене, като че ли мръзнеше. После бавно се приближи до прозореца, загледа се навън в дъжда. Когато се върна, лицето му се бе превърнало в маска. Той спря близо пред мене. Попита:

— На колко сте години?

— На тридесет — отвърнах аз. Не разбирах какво имаше наум.

— На тридесет — повтори Яфе с особен тон, сякаш говореше на себе си и съвсем не бе ме разбрал. — На тридесет, боже мой! — Той се върна до писалището си и застана там, дребен и недружелюбен редом с огромната, блестяща мебел. — Скоро ще стана на шестдесет — каза той, без да ме погледне, — но не бих могъл така. Винаги бих опитвал всичко отново и отново, дори с положителност да знаех, че е безполезно. Мълчах. Яфе стоеше така, сякаш беше забравил всичко наоколо си. Подир малко, след един негов жест, лицето му загуби студения си израз. Яфе се усмихна.

— Напълно съм уверен, че горе тя ще прекара зимата добре.

— Само зимата ли? — попитах аз.

— Надявам се, че през пролетта отново ще слезе тук.

— Надявам се! — повторих аз. — Какво значи „надявам се“?

— Всичко — отвърна Яфе. — Винаги всичко. Сега не мога да кажа повече. Останалото е възможност. Нека видим как ще бъде горе. Но определено се надявам, че през пролетта тя ще може да се върне.

— Определено?

— Да. — Заобиколи писалището и тъй силно блъсна с крак едно отворено чекмедже, че стъклата издрънчаха. — Дявол да го вземе, човече, и мен ме засяга това, че се налага тя да замине! — процеди той.

Влезе една сестра. Яфе кимна, за да я отпрати, но въпреки жеста му тя остана — набита, с грубо телосложение и лице на булдог под сиви коси.

— По-късно! — промърмори Яфе. — Елате по-късно. Ядосана, сестрата се обърна. На излизане изгаси електрическата лампа. Неочаквано в голямото помещение нахлу денят, сив и млечен. Лицето на Яфе изведнъж стана пепеляво.

— Стара вещица! — каза той. — От двадесет години искам да я изхвърля. Само че е твърде способна. — После се обърна към мен. — Е?

— Ще заминем още тази вечер — казах аз.

— Тази вечер?

— Да. Щом трябва, по-добре днес, отколкото утре. Ще я заведа. Няколко дни мога да отсъствувам тук. Яфе кимна и ми подаде ръка.

Тръгнах си. Пътят до вратата ми се видя много дълъг.

Отвън се спрях. Забелязах, че още държа в ръка писмата. Дъждовни капки чукаха по хартията. Избърсах писмата и ги прибрах във вътрешния си джоб. Огледах се. Пред болницата тъкмо бе спрял автобус. Беше пълен и цяла тълпа напираше към изхода. Няколко девойки в черни, блестящи мушами се смееха на шофьора. Той беше млад и белите му зъби блестяха на мургавото лице. „Всичко това е немислимо — казвах си, — невъзможно е. Навред кипи живот, а Пат трябва да замине!“

Автобусът потегли със звън. Под колелата му пръсна струя вода на тротоара. Продължих нататък, за да уведомя Кьостер и да се погрижа за билетите.

 

По обед се върнах вкъщи. Бях уредил всичко, телеграфирах и в санаториума.

— Пат — казах още от вратата, — можеш ли до довечера да стегнеш багажа си?

— Трябва ли да замина?

— Да — казах аз, — да, Пат.

— Сама?

— Не. Ще пътуваме заедно. Ще те заведа.

Цветът на лицето и се възвърна.

— Кога трябва да бъда готова? — попита тя.

— Влакът ни е довечера в десет.

— А ти ще излизаш ли сега?

— Не, ще остана тук до тръгването ни.

Тя въздъхна.

— Тогава работата е много проста, Роби — каза тя. — Да започнем ли веднага?

— Имаме още време.

— Бих искала да започнем още сега. Ще свършим бързо.

— Добре.

Събрах пъргаво няколкото неща, които исках да взема със себе си, за половин час бях готов. Тогава отидох при госпожа Залевски и и казах, че вечерта ще пътуваме. Уговорих с нея да освободим стаята на първи ноември, ако не би могла да я даде под наем по-рано. Тя бе склонна да поведе дълъг разговор, но аз бързо се върнах.

Пат беше коленичила пред огромен куфар, наоколо висяха роклите й, на леглото имаше бельо, а тя тъкмо загъваше обувките си. Спомних си, че Пат бе коленичила точно така и когато се настани да живее в тази стая и разопаковаше нещата си. Стори ми се, че това беше безкрайно далеч във времето и все пак всъщност едва вчера. Тя ме погледна.

— Ще вземеш ли и сребристата рокля?

Кимна.

— А какво ще правим с всички останали неща, Роби? С мебелите?

— Вече разговарях с госпожа Залевски. Колкото мога, ще взема в моята стая. Останалото ще предадем за съхранение в една експедиционна фирма. После ще го приберем, когато се върнеш.

— Когато се върна — каза тя.

— Да — отговорих аз, — напролет, когато се върнеш загоряла от слънцето.

Помогнах на Пат в стягането на куфарите и следобед, когато навън вече се стъмняваше, бяхме готови. Странно: всички мебели стояха на местата си, само шкафовете и чекмеджетата бяха опразнени и въпреки това стаята изведнъж ми се видя гола и тъжна.

Пат седна на леглото си. Изглеждаше уморена.

— Да запаля ли лампата?

Тя поклати глава.

— Нека бъде още малко така.

Седнах до нея. Попитах:

— Искаш ли цигара?

— Не, Роби. Само да поседя малко така.

Станах и отидох до прозореца. Вън светлината на уличните лампи трептеше в дъжда. Вятърът брулеше дърветата. Долу покрай къщата бавно вървеше Роза. Високите й обувки блестяха. Тя носеше под мишница някакъв пакет и отиваше към „Интернационал“. Вероятно си бе взела плетивото, за да направи някои вълнени неща за малката си дъщеря. Следваха я Фрици и Марион, и двете в нови бели, вталени шлифери, а на известно разстояние от тях беше Мими, опърпана и уморена.

Обърнах се. Вече бе станало толкова тъмно, че не можех да виждам Пат. Чувах само дишането й. Бавно помътнели, зад дърветата на гробищата почнаха да се катерят светлинните реклами. Червените светещи букви на рекламата за цигари се точеха над покривите на къщите като пъстра лента на орден, сините и смарагдово-зелените кръгове на винарските фирми заискриха и светлите очертания на рекламата за бельо пламнаха. През прозореца тяхната светлина хвърляше матов, разсеян зрак по стените и тавана. Отблясъкът се движеше насам-натам, стаята заприлича на изгубен малък водолазен звънец, около който шумяха дъждовните вълни и до който от огромна далечина все още проникваше слабото зарево на пъстрия свят.

 

Беше осем часът вечерта. Вън се чу клаксон.

— Това е Готфрид с таксито — казах аз. — Идва да ни вземе за вечеря.

Станах, отидох до прозореца и извиках, че слизаме. После запалих малката настолна лампа и отидох в моята стая. Беше ми сатанински чужда. Извадих шишето с ром и бързо изпих една чаша. Седнах на креслото и забих очи в тапетите. След малко станах и отидох до масичката с умивалника, за да се среша. Но забравих да го сторя, защото изведнъж в огледалото видях лицето си. Наблюдавах го студено и с любопитство. Изкривих устни и се захилих. То също се ухили — напрегнато и бледо. — „Ех, ти“, казах аз беззвучно. Тогава се върнах при Пат.

— Да тръгваме ли, мое храбро момиче? — попитах аз.

— Да — каза Пат, — но искам още веднъж да вляза в твоята стая.

— Защо? — отвърнах. — Това старо гнездо…

— Остани тук — каза тя. — Веднага ще се върна.

Изчаках малко, сетне отидох и аз. Пат стоеше по средата на стаята и когато ме видя, трепна. Никога досега не бях я виждал такава. Беше съвсем посърнала. Това трая само секунда, после отново ми се усмихна.

— Хайде — каза тя. — Поемаме ли?

До кухнята ни очакваше госпожа Залевски. Сивите й къдрици се люлееха, върху черната копринена рокля си беше сложила брошката с образа на покойния Залевски.

— Самообладание! — пошепнах на Пат. — Сега ще те прегърне.

В следния момент Пат вече изчезна в огромните обятия. Пълното лице над нея тръпнеше. Още няколко секунди и Пат щеше да бъде невъзвратимо удавена в сълзи, когато мама Залевски плачеше, очите й сякаш бяха под налягане като струя на сифон.

— Извинете — казах. — трябва да тръгнем веднага! Крайно време е!

— Крайно време? — Госпожа Залевски ме измери с унищожителен поглед. — Влакът потегля чак след два часа. Навярно междувременно искате да напиете бедното дете.

Пат не можеше да не се разсмее.

— Не, госпожо Залевски. Искаме да се сбогуваме и с другите.

Мама Залевски недоверчиво поклати глава.

— Госпожице Холман, вие виждате този млад мъж като царствен златен бокал. А той най-много да е златно ракиено шише.

— Чудесен образ — казах аз.

— Дете мое… — Госпожа Залевски отново се разчувствува. — Върнете се по-скоро. Стаята винаги е на ваше разположение. И кайзерът да живее в нея, ще трябва да излезе, щом се върнете вие!

— Благодаря ви, госпожо Залевски — каза Пат. Много благодаря за всичко. И за гледането на карти. Всичко ще запомня.

— Това е хубаво! — И добре си починете, та да сте съвсем здрава!

— Да — отвърна Пат, — ще се опитам. Довиждане, госпожо Залевски. Довиждане, Фрида.

Излязохме. Вратата на коридора хлопна зад нас. На стълбището беше полутъмно, няколко електрически крушки бяха изгорели. Пат мълчеше, като слизаше плавно и тихо по стълбите. Имах чувството, че някаква отпуска се бе свършила и в сива утрин отиваме на гарата, за да отпътуваме към фронта.

Ленц отвори вратата на таксито.

— Внимавайте — каза той. Колата беше пълна с рози. Два огромни букета от бели и червени рози лежаха на задните седалки. Веднага отгатнах произхода им — бяха от градината на катедралата. — Последните — заяви Готфрид самодоволно. — Струваха ми известни усилия. Дълго трябваше да разисквам с един пастор.

— Не беше ли един със светли, сини детски очи? — попитах аз.

— А-ха, значи, ти си бил, братко! — отвърна Готфрид. — Излиза, че ми е разправял за тебе. Човекът бил страшно разочарован, когато открил какво в действителност се крие в молитвите пред сцените от Христовия път към Голгота. А вече смятал, че набожността на мъжкото население отново се засилва.

— Как те остави да се измъкнеш с цветята? — попитах.

— С него човек може да се разбере. Накрая дори ми помагаше да бера.

Пат се засмя.

— Наистина ли?

Готфрид се усмихна.

— Естествено. Беше приказно да гледаш как в Полумрака духовникът подскача към най-високите клонки. Той просто прояви спортен дух. Разказа ми, че някога, в гимназията, бил добър футболист. Десен полузащитник, струва ми се.

— Ти си подвел един пастор да извърши кражба — казах аз. — Това се изкупва с няколкостотин години мъчения в ада. Но къде е Ото?

— Вече е у Алфонс. Нали ще идем при Алфонс да вечеряме?

— Да, естествено — каза Пат.

— И тъй, поемаме.

 

У Алфонс имаше шпекован заек, задушен с червено зеле и ябълки. След това като епилог той пусна на грамофона плоча с изпълнение на хор от донски казаци. Песента беше много тиха, хорът само глухо пригласяше, сякаш бе ек от далечен орган, докато един самотен, ясен глас трептеше над него. Струваше ми се, че вратата се отваря безшумно и някакъв стар, уморен човек влиза, сяда мълчаливо до една маса и се заслушва в песента на своята младост.

— Деца — каза Алфонс, когато припевът на хора все повече и повече затихваше, а накрая се разнесе като въздишка. — Деца, знаете ли за какво си спомням винаги когато слушам тази мелодия? За Иперн 1917-а, Готфрид, за оная вечер през март, с Бертелсман.

— Да — каза Готфрид, — помня я, Алфонс. Това беше вечерта на черешовите дървета.

Алфонс кимна.

Кьостер стана.

— Мисля, че е време — той погледна часовника, — Да, да тръгваме.

— Още един коняк — каза Алфонс. — От истинския „Наполеон“. Извадих го специално за вас!

Пихме от коняка, след това станахме.

— Довиждане, Алфонс — каза Пат. — Винаги с много голямо удоволствие съм идвала тук. — Тя му подаде ръка.

Алфонс се изчерви. Той държеше здраво нейната ръка между двете си лапи.

— И така, ако има някога нещо, просто ми съобщете. — Той я гледаше извънредно смутен. — Сега вие принадлежите към нашия кръг. Никога не бих помислил, че една жена може да бъде с нас.

— Благодаря — каза Пат, — благодаря, Алфонс. Не бихте могли да ми кажете нищо по-хубаво. Довиждане и всичко добро!

— Довиждане! До скорошно виждане!

Кьостер и Ленц ни заведоха на гарата. Пред нашата къща спряхме за малко и аз свалих кучето. Юп вече беше занесъл куфарите на гарата.

Стигнахме точно навреме. Едва се качихме и влакът тръгна. Когато локомотивът потегли, Готфрид бръкна в джоба си и ми подаде една обвита бутилка.

— Роби, вземи това. За из път всякога е добре, може да послужи.

— Благодаря — казах аз, — изпийте го тази вечер вие, деца. Аз съм си взел нещичко.

— Вземи я — отвърна Ленц. — Никога не се знае дали взетото е достатъчно. Вървеше успоредно с движещия се влак и ми подхвърли бутилката. — Довиждане, Пат! — извика той. — Като фалираме тук, всички ще дойдем горе. Ото като скиор, аз като учител по танц, Роби като пианист. Тогава ще съставим трупа с вас и ще обикаляме от хотел на хотел.

Влакът увеличи скоростта си и Готфрид изостана. Пат се надвеси от прозореца и почна да маха, докато гарата изчезна зад един завой. Тогава тя се обърна. Беше много бледа, очите й блестяха от влага. Прегърнах я.

— Ела — казах, — сега ще сръбнем нещо. Ти се държа чудесно.

— Но съвсем не се чувствувам великолепно — отвърна тя и направи опит да се усмихне.

— Аз също — казах. — Затова ще пийнем. Отворих бутилката и и дадох една чашка.

— Хубав ли е?

Тя кимна и се облегна на рамото ми.

— Ах, мили, какво ли ще излезе от всичко това?

— Не бива да плачеш — казах. — Бях горд, че ти не плака целия ден.

— Но аз съвсем не плача — отвърна тя и поклати глава, а сълзите се стичаха по слабото й лице.

— Хайде, пийни още мъничко — казах, като я притиснах до себе си. — Така е винаги, само в първия момент, после тръгва по-добре.

Пат кимна.

— Да, Роби. Ти никак не бива да се тревожиш за това. Веднага ще ми мине и е по-добре изобщо да не ме виждаш такава. Остави ме да постоя тук няколко минути сама, след туй ще се оправя.

— Защо? През целия ден ти беше толкова храбра, че сега спокойно можеш да плачеш на воля.

— Съвсем не бях храбра. Само че ти не го забеляза.

— Може би — казах. — Но тъкмо това е храброст.

Тя се опита да се усмихне.

— Всъщност защо, Роби?

— Защото не се предаваш. — Погалих косите й. — Докато не се предава, човек е по-силен от съдбата.

— У мен това не е смелост, мили — прошепна тя. — У мен е просто само страх. Жалък страх пред големия, последния страх.

— Това е истинска смелост, Пат.

Тя се облегна на мене.

— Ах, Роби, ти съвсем не знаеш какво е страх.

— О, зная — казах аз.

 

Вратата се отвори. Кондукторът поиска билетите. Подадох му ги.

— Билетът за спален вагон за дамата ли е? — попита той.

Кимнах.

— Тогава следва да отидете там — обърна се той към Пат. — Билетът ви не важи за другите купета.

— Добре.

— А кучето трябва да бъде във фургона — и дообясни, — там е отделението за кучета.

— Хубаво — казах аз, — къде е спалният вагон?

— Третият вагон вдясно. Фургонът е най-отпред.

Излезе. На гърдите му се полюшваше малко фенерче, сякаш вървеше през шахта на някаква мина.

— В такъв случай трябва да се преместим, Пат казах аз. — Скришом ще мушна Били при тебе. Няма какво да търси във фургона.

Не бях си взел билет за спален вагон. Нищо нямаше да ми стане от това, че щях да прекарам нощта в един ъгъл на купето. Пък и беше по-евтино. Юп беше внесъл багажа на Пат в спалния вагон. Спалното купе беше хубаво, малко, с облицовка от махагон. За Пат бе запазено долното легло. Попитах кондуктора дали е заето и горното.

— Да — отговори той, — от Франкфурт.

— Кога ще бъдем във Франкфурт?

— В два и половина.

Дадох му пари за почерпка и той се върна в своя кът от вагона.

— След половин час ще се прибера при теб с кучето — казах на Пат.

— Но как, нали кондукторът остава във вагона?

— Ще успея, само не си заключвай вратата.

Върнах се в моето купе, минавайки покрай кондуктора, който ме изгледа. На следващата гара слязох с кучето, минах по перона край спалния вагон до следващия. Там изчаках, докато кондукторът слезе, за да побъбри с началника на влака. Тогава се качих отново, прекосих вагона до спалното купе на Пат и се добрах до нея, без някой да ме види. Тя беше в меко бяло манто и бе очарователна. Очите й блестяха.

— Вече превъзмогнах всичко, Роби — каза.

— Това е хубаво. Но не искаш ли да си легнеш? Тук е страшна теснотия. Като се настаниш в леглото, ще седна до тебе.

— Да, но… — Тя се поколеба и посочи към горното легло. — Ако сега на вратата изведнъж застане председателката на дружеството за спасяване на паднали момичета…

— До Франкфурт има още много време — казах аз. — Ще внимавам. Няма да заспя.

Малко преди Франкфурт се върнах на мястото си. Седнах в ъгъла до прозореца и се опитах да заспя. Но на Франкфурт се качи един мъж с мустаци на морж, който веднага отвори някакъв куфар и почна да яде. Ядеше така лакомо, че прогони съня ми. Това дъвчене трая близо цял час. После моржа си обърса мустаците и се изтегна. Поде се музика, каквато никога не бях чувал. Не беше просто хъркане, а някакво виене и въздишане, прекъсвано от резки стонове и протяжно бълбукане. Не можех да открия система в този концерт, беше толкова многостранен. За щастие в пет и половина мъжът слезе от влака.

Когато се събудих, навън всичко беше бяло. Падаха едри снежинки и купето бе потопено в странно недействителен здрач. Вече пътувахме през планините. Наближаваше девет часът. Протегнах се и отидох да се измия и избръсна. Когато се върнах, Пат стоеше в купето. Изглеждаше бодра.

— Спа ли добре? — Тя кимна. — А каква беше старата спиритистка в твоето купе?

— Млада и хубава. Казва се Хелга Гутман и пътува за същия санаториум, за който и аз.

— Наистина ли?

— Да, Роби. Но ти си спал лошо, вижда се. Трябва да закусиш добре.

— Кафе — казах аз, — кафе с мъничко черешова ракия.

Отидохме във вагон-ресторанта. Изведнъж настроението ми се разведри. Всичко изглеждаше вече не толкова лошо, колкото предишната вечер.

Хелга Гутман седеше вече там. Тя беше стройно, живо момиче, южняшки тип.

— Странно — казах, — че така се е случило, да отивате в един и същ санаториум.

— Съвсем не е толкова странно — отвърна тя. Погледнах я. Хелга се засмя. — По това време всички прелетни птици се събират. Отсреща — тя посочи към ъгъла на вагон-ресторанта — цялата компания там също отива в санаториума.

— Откъде знаете? — попитах я.

— Познавам ги от миналата година. Там горе всички се познават.

Келнерът дойде и донесе кафето.

— Дайте ми и една голяма черешовка. — Трябваше да изпия нещо. Изведнъж всичко бе станало толкова просто. Ето там седяха хора и пътуваха за санаториума, за втори път дори, а това не им изглеждаше нещо повече от обикновена разходка. Беше глупаво човек да се страхува толкова. Пат щеше да се върне, както всички тези хора се бяха върнали. Не мислех за това, че сега всички те отново бяха на път за санаториума; достатъчно бе да зная, че човек се връща и пак има пред себе си цяла една година. За една година можеше да се случи какво ли не. Нашето минало ни беше научило да не мислим далеч напред.

Пристигнахме късно следобед. Беше се изяснило съвсем. Над снежните простори грееше златно слънце, а небето бе толкова синьо, каквото не бяхме го виждали от седмици. На гарата чакаха доста хора. Те поздравяваха и махаха с ръце, а пристигащите също им махаха в отговор. Хелга Гутман бе посрещната от една усмихната руса жена и двама мъже в светли голфове. Тя бе като понесена от вихър, много развълнувана, сякаш се връщаше вкъщи след дълго отсъствие. — До скоро виждане горе! — извика ни тя и се качи в една шейна със своите приятели.

Хората се пръснаха бързо и след няколко минути останахме сами на перона. Един носач се приближи до нас.

— Кой хотел? — попита той.

— Санаториум „Валдфриден“ — отвърнах аз.

Той кимна и даде знак на един колар. Двамата на гласиха куфарите в светлосиня шейна, в която бяха Запрегнати два бели коня. Главите им бяха украсени с китки от пъстри пера, а парата на дъха им се носеше пред техните муцуни като седефено облаче. Качихме се.

— С въжената линия ли искате да отидете догоре или с шейната? — попита коларят.

— За колко се взема с шейна?

— За половин час.

— Тогава с шейната.

Коларят цъкна с език и потеглихме. Пътят водеше извън селото и след това в завои продължаваше нагоре. Санаториумът беше разположен на едно възвишение над селото. В просторна бяла сграда с дълги редици прозорци. Пред всеки прозорец имаше и балкон.

Слабият вятър развяваше на покрива знаме. Очаквах, че санаториумът ще е уреден като болница, но той приличаше, поне долния етаж, много повече на хотел. В хола гореше камина, а на няколко малки маси бяха сложени сервизи за чай.

Обадихме се в канцеларията. Един прислужник внесе багажа ни, а възрастна дама обяви, че Пат има стая номер 79. Попитах дали бих могъл и аз да получа стая за няколко дни.

Тя поклати глава.

— Не в санаториума. Но в страничното здание би могло.

— Къде е то?

— Редом с нас.

— Добре — казах аз, — тогава ми дайте там една стая и поръчайте да отнесат багажа ми.

С безшумен асансьор се изкачихме на втория етаж. Горе, във всеки случай, приличаше повече на болница. Наистина на твърде комфортна болница, но все пак на болница. Бели коридори, бели врати, всичко блестящо от стъкло, никел и чистота. Посрещна ни една старша сестра.

— Госпожица Холман?

— Да — каза Пат, — стая седемдесет и девет, нали?

Старшата сестра кимна, тръгна напред и отвори една врата.

— Тук е вашата стая.

Тя беше светло, средно голямо помещение, огряно от склоненото на заник слънце през широк прозорец. На масата имаше букет жълти и червени астри, а навън снежният простор блестеше, сред него селото се гушеше като в голяма, мека завивка.

— Харесва ли ти? — попитах Пат. Тя ме изгледа.

— Да — отвърна след това.

Прислужникът внесе куфарите.

— Кога трябва да се явя на преглед? — попита Пат сестрата.

— Утре преди обед. Ще бъде най-добре довечера да си легнете рано, за да сте отпочинала.

Пат свали палтото си и го метна на бялото легло, над което беше прикрепена нова таблица за температурата.

— Няма ли телефон в стаята? — попитах.

— Има контакт — каза сестрата. — Може да се постави.

— Трябва ли да направя още нещо? — попита Пат. Сестрата поклати глава.

— Днес не. Едва утре подир прегледа ще бъде определено всичко. Прегледът е в десет часа. Аз ще ви взема.

— Благодаря, сестра — каза Пат.

Сестрата излезе, Прислужникът още чакаше пред вратата. Дадох му пари за почерпка и едва тогава си отиде. Изведнъж в стаята стана много тихо. Пат стоеше до прозореца и гледаше навън. На фона на външния блясък главата й беше съвсем тъмна.

— Умори ли се? — попитах я.

Тя се обърна.

— Не.

— Изглеждаш уморена обаче.

— От друг вид е умората ми, Роби. Но за това все още имам време.

— Искаш ли да се преоблечеш? — попитах аз. Или първо да слезем за един час долу? Мисля, че е по-добре първо да пообиколим малко долу.

— Да — каза тя. — По-добре ще е.

Слязохме с безшумния асансьор и седнахме до една от малките масички в хола. След известно време дойде Хелга Гутман със своите приятели. Седнаха при нас. Хелга Гутман бе развълнувана и някак пресилено весела, но аз се радвах, че тя беше тук и че Пат имаше вече неколцина познати. Винаги е трудно да се преодолее първият ден.