Ерих Мария Ремарк
Трима другари (17)

XVII

Изминаха две седмици. Пат се бе съвзела дотолкова, че можехме да се върнем у дома. Бяхме опаковали нещата си и чакахме Готфрид Ленц. Той щеше да вземе колата. Налагаше се ние с Пат да пътуваме с влак. Денят беше топъл, млечен. Неподвижни облаци покриваха небето като памук, нагорещен въздух трептеше над дюните, а в светлата блещукаща омара се разстилаше оловно морето.

Готфрид пристигна следобед. Отдалеч видях русата му глава да свети над живия плет. Едва когато сви по алеята към вилата на госпожица Мюлер, забелязах, че не беше сам — до него се появи някакъв автомобилен псевдосъстезател в умален вид: огромен кариран каскет, обърнат с козирката назад, грамадни очила против прах, бял комбинезон и две големи, рубиненочервени прозрачни уши.

— Боже мой, та това е Юп! — казах аз учуден.

— Същият, господин Локамп! — отвърна той, хилейки се.

— И в тия дрешки! Какво е станало с тебе?

— Нали виждаш — посочи доволен Ленц и раздруса ръката ми. — Подготвя се за автомобилен състезател. От осем дни го уча да шофира. Затова и горещо ме молеше днес да го взема със себе си. За него бе добра възможност да предприеме първото си извънградско пътуване.

— Ще се справя, господин Локамп! — ревностно потвърди Юп.

— И още как ще се справи! — Готфрид се подсмиваше. — Не съм виждал такова нещо дори у луд, обхванат от мания за преследване! Още през първия ден на обучението по кормуване той се опитваше с нашето старо, добро такси да изпревари един мерцедес компресор. Проклет малък дявол!

Юп се потеше от щастие и гледаше с обожание Ленц.

— Мислех, че ще мога да мина тая наперена птица, господин Ленц! Исках да се шмугна покрай него на завоя като господин Кьостер.

Не можех да не се засмея.

— Добре започваш, Юп!

Готфрид гледаш към своя ученик с бащинска гордост.

— А сега вземи куфарите и ги откарай на гарата.

— Сам? — Юп щеше да се пръсне от напрежение. — Мога ли да карам съвсем сам до гарата, господин Ленц? — Готфрид кимна и Юп се втурна към къщата.

Предадохме куфарите на багаж. После се върнахме да вземем Пат и потеглихме за гарата. Когато пристигнахме, до тръгването на влака оставаше още четвърт час. Перонът беше празен. Там имаше само няколко бидона с мляко.

— А сега тръгвайте — казах аз. — Иначе ще стигнете много късно вкъщи.

Седнал зад волана, Юп ме погледна обидено.

— Такива бележки не ти се харесват, нали? — попита го Ленц.

Юп се поизправи.

— Господин Локамп — каза той, — пресметнал съм точно пътя. В осем часа спокойно ще сме се прибрали в работилницата.

— Много правилно! — Ленц го потупа по рамото. — Предложи му и един облог, Юп. По бутилка газирана вода.

— Газирана вода не — отвърна Юп, — но за кутия цигари веднага рискувам.

Гледаше ме предизвикателно.

— А знаеш ли, че пътищата не са твърде добри? — попитах аз.

— Всичко е пресметнато, господин Локамп!

— И за завоите ли си мислил?

— Завоите са без значение за мене. Аз просто имам железни нерви.

— Добре, Юп — казах аз сериозно, — тогава приемам облога. Но господин Ленц не бива да кара.

Юп сложи ръка на гърдите си.

— Честна дума!

— Добре, добре. Я кажи какво стискаш така конвулсивно в ръка.

— Моя хронометър. Смятам по пътя да засичам времето. Искам да разбера на какво е способна тази шейничка.

Ленц се усмихна леко.

— Да, момчета, Юп е чудесно подготвен. Вярвам, че всички бутала на стария, добър ситроен вече треперят пред него.

Юп не обърна внимание на иронията. Възбуден, той подръпна нервно каскета си.

— Тогава да тръгваме, господин Ленц, а? Облогът си е облог.

— Естествено, малки компресоре! Довиждане, Пат! Довиждане, Роби! — Готфрид се настани на седалката. — И така, Юп, покажи сега на двамата как стартира един кавалер и бъдещ световен рекордьор!

Юп си постави шофьорските очила, махна с ръка като възрастен и рязко потегли на първа скорост по каменната настилка на шосето.

Ние с Пат поседяхме още известно време на една пейка пред гарата. Горещото бяло слънце огряваше цялата широка дървена преграда, която отделяше перона. Миришеше на смола и сол. Пат облегна назад глава и затвори очи. Седеше съвсем спокойно, обърнала лице към слънцето.

— Уморена ли си? — я попитах. Тя поклати глава.

— Не, Роби.

— Ето и влакът идва — казах аз.

Локомотивът се приближаваше черен, малък и изгубен сред трептящото волно ширине. Качихме се. Влакът беше почти празен. Потегли с пъшкане. Димът от локомотива, гъст и черен, се задържаше във въздуха. Край нас бавно се сменяше пейзажът: селото с кафявите сламени покриви, ливадите с кравите и конете, гората и след това, мирна и някак сънна в котловината зад дюните, къщата на госпожица Мюлер.

Пат стоеше до мене на прозореца и гледаше нататък. При един от завоите линията минаваше по-наблизо и можеха да се видят ясно прозорците на нашата стая. Бяха отворени и спалното бельо бе преметнато на тях да се проветрява на слънце.

— Там е госпожица Мюлер — каза Пат.

— Да, действително.

Тя стоеше пред вратата на къщата и махаше с ръка. Пат извади носната си кърпичка и протегнала ръка от прозореца, я развя.

— Няма да я види — казах аз, — много е малка кърпичката, и тънка. Ето, вземи моята.

Пат я взе и я размаха. В отговор госпожица Мюлер започна да маха още по-силно.

Постепенно влакът излезе в полето. Къщата се изгуби от погледа ни, дюните останаха назад. Известно време зад тъмната ивица на гората тук-там още просветваше морето. То блясваше като дебнещо уморено око. После дойде меката златиста зеленина на нивята и в лекия повей на класовете се ширна чак до хоризонта.

Пат ми върна кърпата и седна в един ъгъл. Вдигнах прозореца. „Отмина — помислих си, — слава богу, мина! Не беше нищо друго освен сън. Сатанински, лош сън!“

 

Малко преди шест часа пристигнахме в града. Взех едно такси и натоварих куфарите. Тръгнахме към жилището на Пат.

— Ще дойдеш ли с мен горе? — попита тя.

— Естествено.

Заведох я горе, след това отново слязох долу, за да кача заедно с шофьора куфарите. Когато се върнах, Пат стоеше още в преддверието. Говореше с подполковник Хаке и неговата жена.

Влязохме в нейната стая. Беше светла, ранна вечер. На масата имаше стъклена ваза с бледочервени рози. Пат отиде до прозореца и погледна навън. После се обърна.

— Всъщност колко време не сме били тук, Роби?

— Точно осемнадесет дни.

— Осемнадесет дни. Струва ми се, че е било много по-дълго.

— На мене също. Винаги е така, когато човек излезе сред природата.

Тя поклати глава.

— Нямам предвид това…

Пат отвори балконската врата и излезе навън. На стената беше облегнат сгънат бял шезлонг. Тя го притегли към себе си и го огледа мълчаливо.

Когато отново се върна в стаята, лицето й беше променено, а очите и бяха тъмни.

— Погледни само розите — казах аз. — От Кьостер са. Ето и неговата картичка до тях.

Пат вдигна картичката и после пак я остави на масата. Спря поглед на розите, но видях, че едва ги забелязваше. С мислите си тя беше още при шезлонга. Бе вярвала, че му се е изплъзнала, а сега той може би отново ще стане част от нейния живот. Оставих я спокойно да прави каквото пожелае и не казах нищо. Безсмислено бе да я отвличам. Тя трябваше да се пребори с това настроение и щеше да бъде по-добре да го надмогне сега, докато бях при нея. И с поток от думи то би било само временно отложено, ала някога пак щеше да я обхване и тогава може би много по-мъчително.

Подпряла ръце, тя стоя известно време до масата със сведено лице. След това вдигна глава и ме погледна. Не казах нищо. Пат бавно заобиколи масата и положи ръцете си на раменете ми.

— Моето храбро момиче — казах аз.

Тя се облегна на мене. Прегърнах я силно.

— Сега ще оправим всичко, нали?

Пат кимна. После приглади косите си назад.

— Това беше само за момент, Роби.

— Естествено.

Почука се. Дойде слугинята, буташе масичката за чай.

— Това е хубаво — каза Пат.

— Искаш ли чай? — попитах аз.

— Не. Кафе, хубаво, силно кафе.

Останах още половин час. Пат се умори. Личеше по очите й.

— Трябва малко да поспиш — предложих й аз.

— А ти?

— Ще си отида вкъщи и също ще поспя. По-късно, след два часа, ще те взема за вечеря.

— Уморен ли си? — попита тя със съмнение.

— Да, малко. Във влака беше горещо. Трябва после да се отбия и в работилницата.

Пат не попита за нищо друго. Беше капнала от умора, просто се строполи. Сложих я в леглото и я завих.

Заспа веднага. Преместих розите близо до нея, поставих и картичката на Кьостер до тях, за да има нещо, за което да мисли още щом се пробуди. После си отидох.

 

По пътя се спрях пред един телефонен автомат. Реших незабавно да телефонирам на Яфе. От къщи не беше удобно. Там трябваше да се съобразявам с това, че целият пансион ще слуша.

Вдигнах слушалката и поисках номера на клиниката. След малко Яфе беше на телефона.

— Тук е Локамп — казах аз и се прокашлях. — Върнахме се днес. От един час сме отново в града.

— С колата ли пътувахте? — попита Яфе.

— Не, с влака.

— Добре. А как е?

— Добре — отвърнах аз.

Той помисли за момент.

— Утре ще прегледам госпожица Холман. Утре преди обед в единадесет часа. Бихте ли й предали?

— Не — казах аз. — Не бих искал тя да узнае, че съм ви телефонирал. Положително утре сама ще ви се обади. Може би тогава ще й кажете кога ще я посетите.

— Добре. Така и ще постъпим. Аз ще й кажа.

Механично бутнах настрана дебелия омазнен телефонен указател. Той стоеше на малка дървена поставка. По стената над него бяха надраскани с молив разни телефонни номера.

— Тогава мога ли да се отбия при вас утре след обед? — попитах аз. Яфе не отговори. Настоях. — Бих искал да разбера какво е положението й.

— Утре няма да мога да ви кажа — отвърна Яфе. — Необходимо е да я наблюдавам най-малко една седмица. И тогава сам ще ви осведомя.

— Благодаря. — Все още се взирах в поставката пред себе си. Някой беше нарисувал нещо на нея. Едно дебело момиче с голяма сламена шапка. „Ело, Козичке!“ — бе написано отдолу. — Трябва ли междувременно да предприема нещо специално? — попитах аз.

— Утре ще установя. Но съм убеден, че в жилището си тя ще бъде гледана много добре.

— Не зная. Чух, че идната седмица наемателите заминавали. Така че тя ще остане сама, единствено със слугинята.

— Тъй ли? Добре, в такъв случай утре ще поговоря с нея и за това.

Отново закрих с телефонния указател рисунката на поставката.

— Мислите ли, че… че такъв пристъп може да се повтори?

Яфе се поколеба за секунда.

— Естествено, възможно е — каза той подир това, — но не е вероятно. Ще мога да ви кажа едва след като я прегледам основно. Естествено ще ви позвъня.

— Добре. Благодаря.

Окачих слушалката. Вън известно време се щурах по улицата. Беше прашно и душно. После си отидох вкъщи.

 

На вратата се сблъсках с госпожа Залевски. Излетя от стаята на госпожа Бендер като изстреляна от оръдие. Щом ме видя, се спря.

— Какво, върнахте ли се вече?

— Както виждате. Случило ли се е нещо междувременно?

— Не, нищо. Няма и писма за вас. Но госпожа Бендер напусна.

— Така ли? Защо?

Госпожа Залевски опря ръце на хълбоците си.

— Защото навред има измамници. Постъпи в християнския приют. С котката си и с цели двадесет и шест марки състояние.

Разказа, че детският приют, в който госпожа Бендер беше гледачка на кърмачета, междувременно фалирал. Ръководителят му, някакъв пастор, се впуснал в спекулации на борсата и претърпял неуспех. Госпожа Бендер била, освободена от работа, но при това не могла да получи и заплатата, която и дължали за двата изтекли месеца.

— Намерила ли е някакво ново място? — попитах, без да мисля.

Госпожа Залевски само ме погледна.

— Хм, разбира се, че не — отговори тя.

— Казах й, че спокойно може да остане да живее тук. За плащането не бързам. Но тя не желаеше.

— Обикновено бедните хора са почтени — казах аз. — А кой ще живее в стаята й?

— Семейство Хасе. Тази стая е по-евтина от тяхната.

— А стаята на Хасе?

Тя сви рамене.

— Ще видим. Нямам голяма надежда, че ще дойде някой.

— Кога ще се освободи?

— Утре. Хасе вече се пренасят.

— А колко ще струва стаята? — попитах, внезапно осенен от чудесна идея.

— Седемдесет марки.

— Много скъпо — казах аз, сега вече съвсем трезво.

— Със сутрешното кафе, две кифли и достатъчно масло?

— Именно. Трябва да приспаднете сутрешното кафе на Фрида. Петдесет, нито пфениг повече.

— Да не искате вие да я наемете? — попита госпожа Залевски.

— Може би.

Влязох в моята стаичка и замислен започнах да наблюдавам свързващата врата към квартирата на Хасе. Пат в пансиона на Залевски! Не, това не бе замислено добре. Ала въпреки всичко след известно време застанах пред съседната врата и почуках.

Госпожа Хасе, беше там. Сред полупразната стая тя седеше пред огледалото с шапка на глава и се пудреше.

Поздравих я и едновременно огледах стаята. Беше по-голяма, отколкото си я представях. Проличаваше едва сега, след като част от мебелите бяха изнесени. Тапетите бяха едноцветни, светли и доста запазени, вратите и прозорците — боядисани наскоро, а балконът бе много голям и хубав.

— Навярно вече сте чули, сега той настоява за нещо, което по начало не би трябвало да изисква — каза госпожа Хасе. — Да се пренеса в стаята на онази особа! Истински позор!

— Позор? — попитах аз.

— Да, позор! — избухна тя развълнувана. — Вие знаете, че не можехме да се понасяме, а сега Хасе ме принуждава да се пренеса в нейната стая, без балкон и с един-единствен прозорец. Само защото е по-евтина! Какво мислите, как ли ще тържествува тя в своя християнски приют!

— Не вярвам да тържествува!

— О, не, ще тържествува тази набедена детска сестра, уж тиха вода, а и дявола ще надхитри. При това, до стаята на онази кокотка, Ерна Бьоних! И котешката воня!

Гледах я изумен. Тиха вода и дяволски хитра? Странно. Човек ни се явява действително като нов и изразите му придобиват картинност само когато ругае… Как изразите на любовта са вечно еднообразни, а скалата на проклятията, напротив, е толкова променлива!

— Но котките са много чисти и красиви животни — възразих аз. — Впрочем току-що бях в стаята. Там не мирише на котки.

— Така ли? — отвърна госпожа Хасе враждебно и оправи шапката си. — Тогава явно причината е в носа ви. Аз обаче и не мисля да пипна каквото и да било тук! Нека сам си замъкне мебелите там! Излизам! Поне това мога да си позволя в този кучешки живот!

Тя стана. Подпухналото й лице така трепереше от гняв, че пудрата се сипеше. Видях, че бе начервила твърде силно устните си, че изобщо страшно се бе нагиздила. Когато, излизайки, прошумоля край мене, остана дъхът на цяла парфюмерия.

Гледах удивен подир нея. После още веднъж надзърнах в стаята. Размислих къде биха могли да се сложат мебелите на Пат. Но скоро отхвърлих тази мисъл. Пат тук, всякога тук, при мене — не можех да си го представя! Никога не бих стигнал до тази идея, ако тя бе здрава. Но при сегашното й състояние — отворих вратата и измерих балкона. А след това поклатих глава и се върнах в стаичката си.

 

Пат още спеше, когато влязох при нея. Седнах тихо на едно кресло до леглото й, но тя веднага се пробуди.

— Жалко, събудих те — казах аз.

— През цялото време ли беше тук? — попита тя.

— Не. Току-що се върнах.

Пат се протегна и опря лице до ръката ми.

— Добре. Не обичам да ме гледат, когато спя.

— Разбирам. И аз не обичам. Не исках да те гледам. Исках само да не те събудя. Няма ли да опиташ да поспиш още малко?

— Не, наспах се. Веднага ставам.

Отидох в съседната стая, докато тя се обличаше. Навън бавно се стъмняваше. От насрещен отворен прозорец един грамофон квакаше марша на планинарите. Някакъв плешив човек по тиранти обслужваше апарата. Разхождаше се насам-натам из стаята и правеше гимнастически упражнения в ритъма на музиката. Голата му, глава светеше в полумрака като ярка луна. Наблюдавах го с безразличие. Чувствувах се равнодушен и тъжен.

Влезе Пат. Тя беше чудесна, съвсем бодра и без следа от напрегнатост.

— Изглеждаш блестящо — казах аз изненадан.

— И се чувствувам добре, Роби, сякаш съм спала цяла нощ. У мен промените на състоянието настъпват бързо.

— Да, бог знае защо! Понякога настъпват тъй неудържимо, че човек едва може да ги следва.

Облегна се на рамото ми и ме погледна.

— Много бързо ли, Роби?

— Не. По-скоро аз навярно откликвам твърде бавно често пъти съм малко бавен, Пат.

Пат се усмихна.

— Бавното е устойчиво. А устойчивото е добро.

— Устойчив съм като корк във вода — казах. Тя поклати глава.

— Ти си много по-устойчив, отколкото си мислиш, Изобщо си съвсем различен от представата, която имаш за себе си. Рядко съм виждала човек, който така да се заблуждава по отношение на себе си, както ти.

Пуснах рамото й.

— Да, мили — каза тя и кимна. — Наистина е така. А сега ела, хайде да идем да ядем.

— Къде? — попитах аз.

— При Алфонс. Трябва отново да видя всичко това.

Имам чувството, че ме е нямало цяла вечност.

— Добре — приех аз, — но действително ли изпитваш глад? Човек не бива да отиде у Алфонс, без да е гладен. Иначе той ще го изхвърли.

Тя се засмя.

— Дори съм страшно гладна.

— Да тръгваме тогава! — Неочаквано ме обзе силна радост.

 

Влизането ни у Алфонс бе тържествено. Той ни поздрави, веднага след това изчезна и отново се появи, след като си беше сложил бяла яка и вратовръзка на зелени точки. Не би го направил и за германския кайзер. Дори самият той беше малко смутен от този необикновен белег на отклонение от обичайното.

— И тъй, Алфонс, какво хубаво ядене ще ни предложиш? — попита Пат и облегна двете си ръце на масата.

Алфонс се поусмихна, изду устни и присви очи.

— Имате щастие! Днес поднасяме и раци! — Отстъпи крачка назад, за да проследи впечатлението от думите си. Впечатлението беше отлично. — Към тях по чаша младо мозелско вино — пошепна възхитен и отстъпи още една крачка. При което пожъна бурно одобрение — странно! — и откъм вратата. В този миг там се бе появила със светла буйна коса и изгорял от слънцето нос ухилената муцуна на Последния романтик.

— Готфрид? — извика Алфонс. — Ти? Лично? Какъв ден! Човече, дай да те прегърна!

— Сега ще наблюдаваш интересно зрелище! — казах аз на Пат.

Двамата се хвърлиха в прегръдките си. Алфонс тупаше Ленц по гърба така шумно, сякаш наблизо имаше ковачница.

— Ханс — извика той на келнера насреща, — донеси Наполеона!

Той повлече Готфрид към бара. Келнерът донесе голяма прашна бутилка. Алфонс наля две чаши.

— Наздраве, Готфрид, проклетнико!

— Наздраве, Алфонс, стари ми добри затворнико!

Двамата изпразниха чашите на един дъх.

— Първокласно! — каза Готфрид. — Коняк за мадони!

— Срамота е да го обръщаме така — потвърди Алфонс. — Но как човек да го пие бавно, когато се радва! Хайде, ще пием още по един! — Той наля и вдигна чашата. — Проклет неверник си ти!

Ленц се засмя.

— Мой мили, стари Алфонс!

Очите на Алфонс се овлажниха.

— Още по един, Готфрид — каза той развълнуван.

— Давай! — Ленц му поднесе чашата си. — За коняк казвам „не“ едва когато вече не мога да вдигна главата си от земята.

— Добре го каза! — Алфонс наля третата чаша.

Малко задъхан, Ленц се върна на нашата маса. Той си извади часовника.

— В осем без десет пристигнахме със ситроена пред работилницата. Какво ще кажете?

— Рекордно постижение! — отвърна Пат. — Да живее Юп! Аз също ще му подаря кутия цигари.

— А ти ще получиш за това извънредна порция раци! — заяви Алфонс, който беше вървял по петите на Готфрид. След това той ни даде нещо като салфетки. Съблечете саката и си вържете това около врата. Дамата позволява ли?

— Дори го смятам за необходимо — каза Пат.

Алфонс кимна зарадван.

— Вие сте разумна жена, знаех си. Раците трябва да се ядат спокойно. Без страх от петна по дрехите. — Той се усмихна. — Естествено вие самата ще получите нещо по-елегантно.

Келнерът Ханс донесе една снежнобяла кухненска куртка. Алфонс я разгъна и помогна на Пат да я облече.

— Стои ви добре — похвали я той.

— Страхотно! — отвърна тя и се засмя.

— Радвам се, че сте запомнили това — каза, Алфонс благосклонно. — Стопля сърцето на човека.

— Алфонс! — Готфрид завърза салфетката така, че възелът бе на тила му, а краищата й стърчаха. — Засега това тук прилича само на фризьорски салон.

— Веднага ще се промени. Ала първо малко изкуство.

Алфонс отиде до грамофона. Веднага проехтя хорът на поклонниците от „Танхойзер“. Ние се заслушахме мълчаливо.

Едва бе отзвучал последният тон, ето че се отвори кухненската врата и келнерът Ханс се появи с блюдо, голямо колкото детска вана. Над него се вдигаше пара, беше пълно с раци. Запъхтян, Ханс го остави на масата.

— Донеси и на мен една салфетка — поръча Алфонс.

— Заедно ли ще ядем, златно момче? — извика Ленц. — Какво уважение за нас!

— Ако дамата няма нищо против…

— Тъкмо обратното, Алфонс!

Пат поотмести стола си и той се настани до нея.

— Много добре е, че седя до вас — каза той някак притеснен. — Аз съм доста пъргав в отварянето на раците. За една дама то е малко скучно.

Той посегна към блюдото и с невероятна бързина почна да чисти за Пат един рак. С огромните си ръце го правеше похватно и красиво, тъй че на нея, не й оставаше нищо друго, освен да яде подаваните й с вилицата апетитни късчета.

— Вкусно ли е? — попита той.

— Чудесно! — Тя вдигна чашата си. — За ваше здраве, Алфонс!

Той се чукна тържествено с нея и бавно изпи чашата си. Наблюдавах я. Би ми било по-приятно, ако тя пиеше нещо без алкохолно. Пат долови погледа ми.

— Здравей, Роби! — каза тя.

Беше прекрасна, цялата сияеща и радостна.

— Здравей, Пат! — казах аз и изпих чашата си.

— Не е ли великолепно тук? — попита тя, още вгледана в мен.

— Прелестно! — Налях си отново. — Наздраве, Пат!

Някаква светлина трепна на лицето й.

— Наздраве, Роби! Наздраве, Готфрид!

Пихме.

— Хубаво вино — каза Ленц.

— Граахски „Абтсберг“ от последната година — поясни Алфонс. — Радвам се, че го оцени.

Той извади от блюдата втори рак и поднесе на Пат отворените щипци. Тя отказа.

— Трябва да хапнете и вие, Алфонс. Иначе нищо няма да остане за вас.

— По-късно. В замяна действувам много по-бързо от другите.

— Е, добре. — Тя взе щипците. Алфонс сияеше от удоволствие и продължаваше да я обгражда с внимание. И будеше представата за стар, едър бухал, който храни в гнездо някаква малка, бяла птичка.

Накрая всички пихме още по един „Наполеон“ и тогава се сбогувахме с Алфонс. Пат бе щастлива.

— Беше великолепно — каза тя. — Много ви благодаря, Алфонс. Действително беше великолепно. — Тя му подаде ръка. Алфонс смънка нещо и целуна ръката й. От почуда очите на Ленц едва не изскочиха.

— Пак заповядайте! — каза Алфонс. — И ти, Готфрид.

Навън, малък и изоставен, ситроенът стоеше под уличната лампа.

— О! — каза Пат и се спря. Лицето й трепна.

— След днешното му постижение аз го нарекох Херкулес! — Готфрид отвори вратичката. — Да ви закарам ли вкъщи?

— Не — каза Пат.

— Така си и мислех. Тогава къде да отидем?

— В бара. Или не, Роби? — Тя се обърна към мене.

— Естествено — казах аз, — естествено ще отидем и в бара.

Колата вървеше съвсем бавно по улицата. Бе топло и ясно. Пред кафенетата седяха хора. Долиташе музика. Пат беше до мене. Изведнъж аз вече не можех да възприема, че Пат наистина бе болна. Тази мисъл ме хвърли в огън, ала за момент не можех да го проумея.

В бара заварихме Фердинанд и Валентин. Фердинанд бе в блестящо настроение. Изправи се и се запъти към Пат.

— Диана — каза той, — връщаща се от горите…

Тя се усмихна. Той сложи ръцете си на раменете й.

— Мургава, смела богиньо на лова със сребърния лък, какво ще пием?

Готфрид свали ръката на Фердинанд.

— Изпадналите в патетика не знаят какво е такт каза той. — Дамата е придружена от двама господа, Явно още не си го забелязвал ти, смел, див биволе!

— Романтиците са само свита, никога не са придружители — заяви Грау непоколебимо.

Ленц се ухили и се обърна към Пат.

— Сега ще ви приготвя един особен коктейл. Колибри коктейл, бразилски специалитет.

Той отиде на бара, смеси разни неща и донесе коктейла.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Малко слаб въпреки бразилското в него — отвърна Пат.

Готфрид се засмя.

— А в действителност е много силен, направен с ром и водка.

С един поглед установих, че в него нямаше нито ром, нито водка; беше от плодов сок, лимон, доматен сос и може би няколко капки ангостура^[1]. Един безалкохолен коктейл. Но Пат, слава богу, не забелязваше това.

Тя получи три големи коктейла колибри и аз виждах колко добре се чувствуваше, защото не се отнасяха към нея като към болна. След час всички станахме. Само Валентин седеше още. Ленц беше уредил всичко. Качи Фердинанд в ситроена и запраши. Така не се създаваше впечатлението, че ние с Пат сме си тръгнали по-рано. Всичко беше много трогателно и въпреки това за момент ми стана кучешки жално.

Пат ме хвана подръка. Тя вървеше до мен със своята красива, гъвкава походка, усещах топлината на нейната ръка, виждах как отблясъкът от светлината на уличните лампи се плъзга по оживеното й лице — не, не можех да проумея, че тя беше болна, само през деня бях в състояние да го схвана, не и вечер, когато животът биваше по-нежен, по-топъл и по-пълен с обещания…

— Да се отбием ли за малко у дома? — попитах аз.

Тя кимна.

 

В нашия пансион коридорът беше осветен.

— По дяволите — казах аз, — какво ли се е случило? Почакай малко.

Отключих и погледнах. Коридорът се проточваше гол и осветен като тясна уличка някъде в покрайнините на града. Вратата на стаята на госпожа Бендер бе широко отворена, там също гореше лампа. Като черна, малка мравка Хасе пъплеше по коридора, приведен под тежестта на стояща лампа с розов копринен абажур. Той се пренасяше.

— Добър вечер — поздравих аз. — Толкова късно?

Той вдигна бледото си лице с тънките тъмни мустаци.

— Едва преди час се върнах от канцеларията. А нали само вечер имам време за пренасяне.

— Жена ви няма ли я?

Той поклати глава.

— Тя е у една приятелка. Слава богу, сега има приятелка, с която се събират често.

Той се усмихна незлобливо и примирено и продължи да пъпли по коридора. Въведох Пат.

— Мисля, че е по-добре да не палим лампата, а? — попитах аз в стаята.

— О не, мили. Само за малко, а после можеш отново да я изгасиш.

— Ти си ненаситна — казах аз. За миг облях в ярка светлина червеното плюшено великолепие и много бързо изгасих лампата. Прозорците бяха отворени и от насрещните дървета прииждаше свеж нощен въздух като от някаква гора.

— Хубаво е — каза Пат и се сгуши в ъгъла на прозоречната дъска.

— Действително ли намираш, че тук е хубаво?

— Да, Роби. Като в някакъв голям парк през лятото. Чудесно е.

— Минавайки, погледна ли стаята, която е до нашата? — попитах.

— Не. Защо?

— Тук вляво този голям, много хубав балкон е към нея. Той е на завет, а и отсреща няма нищо. Ако живееше тук, не би бил необходим бански костюм за твоите слънчеви бани.

— Да, ако живеех тук…

— Би могло да е така — казах, уж без да се замислям. — Нали разбра, че след няколко дни стаята ще бъде свободна.

Пат ме погледна и се усмихна.

— Смяташ ли, че ще е подходящо за нас? Да бъдем постоянно тъй близо един до друг?

— Но ние няма да сме постоянно заедно — отвърнах аз. — През деня аз изобщо не съм в къщи. Често пъти и вечер. Но тогава, когато бъдем заедно, няма да се налага да седим по заведения или пък винаги да се разделяме набързо, сякаш само сме си гостували.

От своето кътче Пат се пораздвижи.

— Звучи почти тъй, като че ли си го обмислил много внимателно, мили.

— Така е — признах аз. — Цялата вечер го премислях.

Тя се изправи.

— Наистина ли сериозно смяташ така, Роби?

— Да, по дяволите! Още ли не се забелязва?

Известно време Пат мълча.

— Роби — каза тогава тя и гласът и беше по-дълбок отпреди, — как тъкмо сега ти дойде на ума?

— Дойде ми наум — отвърнах аз по-пламенно, отколкото исках, защото изведнъж почувствувах, че назрява решаването на много неща, далеч по-значими от стаята, дойде ми наум, защото през тази последна седмица видях колко е хубаво да бъдем все заедно. Вече не мога да понасям тези срещи за часове! Иска ми се да съм повече с тебе! Иска ми се да бъдеш винаги при мене, престана да ми прави удоволствие тази умна игра на криеница с любовта, тя ми омръзна, не ми е потребна, просто те желая, теб и само теб, никога няма да ти се наситя и не искам да ми липсваш нито за една-единствена минута.

Чувах как Пат поема дъх. Беше се свила в ъгъла до прозореца, обгърнала с ръце коленете си, и мълчеше. Зад насрещните дървета бавно припламна и се издигна червеното сияние на светлинната реклама и хвърли матов отблясък върху светлите й обувки. После отблясъкът пробяга по полата и ръцете й.

— Можеш спокойно да ми се надсмееш — казах аз.

— Да ти се надсмея? — отвърна тя.

— Е, да, защото винаги казвам: аз искам. В края на краищата и ти трябва да поискаш.

Тя вдигна очи.

— Знаеш ли, че си се променил, Роби?

— Не.

— О, да. Нали и сам го каза. Ти искаш. Ти вече не питаш толкова много. Просто искаш.

— Това още не е особено голяма промяна. Ти можеш да кажеш „не“, въпреки че аз го желая тъй силно.

Изведнъж тя склони глава пред мене.

— Защо да кажа „не“, Роби — подхвана с много топъл и нежен глас. — Аз също го желая…

Изненадан, обгърнах раменете й. Косите й докосваха лицето ми.

— Наистина ли, Пат?

— Но да, мили.

— Дявол да го вземе — казах аз, — представях си го много по-мъчно.

Тя поклати глава.

— Зависи само от теб, Роби…

— И аз почти вярвам — казах учуден.

Тя сложи ръката си на тила ми.

— Понякога е много хубаво да не мислиш за нищо. Да не си принуден да правиш всичко сам. Да можеш да се облегнеш на някого. Ах, мили, всъщност то е съвсем леко, човек не бива сам да си създава трудности.

За миг трябваше да стисна зъби. Именно тя ми казваше това!

— Така е — казах аз след малко, — така е, Пат. — А съвсем не бе така. Постояхме още известно време до прозореца. — Ще пренесем тук всички твои неща — казах аз. — Нищо не бива да ти липсва. Дори чайна масичка на колелца ще си набавим. Фрида ще се научи да ни сервира.

— Но ние си имаме, мили. Тя е моя.

— Толкова по-добре. Тогава още утре ще подготвя Фрида.

Пат склони глава на рамото ми. Долавях, че е уморена.

— Да те отведа ли у вас? — попитах аз.

— След малко. Искам да полегна само за минута.

Тя лежеше на леглото спокойна, не говореше, сякаш се бе унесла в сън. Но очите й бяха отворени и понякога в тях се мяркаше отражението от светлинните реклами, което се плъзгаше безшумно по стените и тавана като пъстро северно сияние. Навън бе станало тихо. От време на време се чуваше как в съседната стая Хасе шумоли сред останките от своите надежди, от своя брак, а навярно и от своя живот.

— Ще трябва да останеш тук, без да отлагаме — казах аз.

Тя се изправи.

— Днес не, мили…

— Ще ми бъде много по-приятно, ако останеш…

— Утре…

Тя се изправи и тихо прекоси тъмната стая. Спомних си за деня, в който Пат за пръв път бе останала при мене, и за ранното утро, в чийто сив полумрак също тъй нечуто бе минала през стаята, за да се облече. Не знаех какво бе това, но в него имаше нещо вълнуващо, естествено и почти трогателно, то беше като някакъв жест от много далечни, отшумели времена, като безмълвно покоряване на някаква повеля, която вече никой не знае.

Пат се върна от тъмнината при мен и хвана лицето ми с ръце.

— Хубаво беше при теб, мили. Много хубаво. Добре е, че те имам.

Не отвърнах нищо. Не можех да отвърна нищо.

Отведох я в къщи и се отбих в бара. Кьостер беше там.

— Седни — каза той. — Как си?

— Сравнително добре, Ото.

— Ще пиеш ли нещо?

— Ако пия, следва да пия много. А не искам. Човек трябва да може да мине и без пиене. Но бих могъл да направя нещо друго. Готфрид излязъл ли е с таксито?

— Не.

— Добре. Тогава ще го изкарам за няколко часа. — И аз ще дойда до работилницата — каза Кьостер.

Изкарах колата и се сбогувах с Ото. Веднага потеглих към пиацата. Пред мен бяха, спрели две коли. По-късно дойдоха и Густав, и Томи Актьора. Сетне първите две коли тръгнаха, а скоро наеха и моята. Някакво младо момиче, което искаше да иде във „Винета“.

„Винета“ беше известно танцувално кабаре, с телефон на всяка маса, тръбна поща и други подобни неща, привлекателни за провинциалисти. То бе разположено малко встрани от другите локали в една тъмна улица.

Спряхме. Момичето порови в чантичката си и ми подаде банкнота от петдесет марки. Вдигнах рамене.

— За съжаление не мога да ви върна.

Портиерът себе приближил.

— Колко прави? — попита девойката.

— Една марка и седемдесет.

Тя се обърна към портиера.

— Моля, бихте ли уредили сметката ми. Елате, ще ви върна парите на касата.

Портиерът отвори вратата и отиде с нея на касата.

Подир малко се върна.

— Ето…

Преброих.

— Една и петдесет са това…

— Не дрънкай глупости, толкова ли си зелен? Двадесет пфенига портиерска такса за връщане. Омитай се!

Имаше места, където на портиера се даваха пари за почерпка, но в случай че се бе погрижил да повика такси, а не когато то докараше някого.

— Не съм толкова зелен — казах аз, — затова ще получа една марка и седемдесет.

— Можеш да получиш нещо по муцуната — изръмжа той. — Човече, махай се, аз стоя тук по-дълго от тебе.

Работата не беше в двадесетте пфенига. Просто не исках да се оставя да ме изпързалят.

— Не говори глупости и ми дай остатъка! — на стоях аз.

Портиерът замахна толкова бързо, че не успях да се прикрия. И без това, седейки зад волана, нямаше как да се наведа. Блъснах главата си в кормилото. Изправих се зашеметен. В главата ми ехтеше някакъв барабан, а от носа ми капеше кръв. Портиерът стоеше пред мене.

— Искаш ли още един, удавнико?

За секунда прецених изгледите си. Нямаше какво да се прави. Този тип беше по-силен от мене. Трябваше да го изненадам, за да го улуча. От предната седалка не бих замахнал със сила. А докато излезех от колата, той три пъти би ме повалил на земята. Погледнах го. В лицето ме удари дъх на бира.

— Още един и жена ти ще остане вдовица.

Гледах го. Не се помръдвах. Втренчил се бях в това широко здраво лице. Изяждах го с очи. Знаех къде трябваше да ударя, от ярост бях леденостудено съсредоточен. Не се помръдвах. Виждах лицето твърде близо, твърде ясно, като през увеличително стъкло, огромно, всяко косъмче от брадата, червената, груба, с широки пори кожа…

Блесна полицейска каска.

— Какво става тук?

Портиерът изкриви лице в сервилна гримаса.

— Нищо, господин вахмистър.

Той погледна и мене.

— Нищо, казах аз.

Премести погледа си пак от портиера върху мене.

— Ама вие кървите.

— Ударих се…

Портиерът отстъпи крачка назад. В очите му се таеше присмех. Мислеше, че нямам смелостта да се оплача.

— Хайде потегляйте! — каза полицаят.

Натиснах педала за газта и се върнах към пиацата.

 

— Човече, на какво си заприличал! — каза Густав.

— От носа е — отвърнах аз и разказах историята.

— Я ела в кръчмата — предложи ми Густав. — Не напразно съм бил санитарен ефрейтор. Това е свинство, да удариш седнал човек.

Той ме въведе в кухнята на кръчмата, поиска лед и половин час се занимава с мене.

— Не бива да оставим да се появи цицина — заяви Густав. Най-сетне той свърши. — Е, а главата как е? Добре? Тогава да не губим време.

Влезе Томи.

— Това работа на едрия портиер от „Винета“ ли е? Прословут е с ударите си. За съжаление той самият още не е ял пердах.

— Сега ще яде — каза Густав.

— Да, но от мене — отвърнах аз.

Густав ме погледна мрачно.

— Докато ти излезеш от колата…

— Намислих как да го подхвана. Ако не успея, ти ще можеш да се хвърлиш срещу него…

— Добре.

Нахлупих фуражката на Густав, взехме и неговата кола, та портиерът да не подуши опасността веднага. Без друго той не можеше да вижда надалеч, улицата беше доста тъмна.

Пристигнахме. На улицата нямаше жива душа.

Густав изскочи от колата с банкнота от двадесет марки в ръка.

— По дяволите, нямам дребни пари! Портиер, можете ли да развалите? Една и седемдесет ли? Уредете сметката ми.

Даде си вид, че отива на касата. Портиерът се приближи до мене, кашляйки, и пъхна в ръката ми една марка и петдесет. Аз продължавах да държа ръката си си протегната.

— Потегляй!… — изръмжа той.

— Дай остатъка, мръсно куче! — изревах аз.

За секунда той сякаш се вкамени.

— Човече — каза сетне тихо и си облиза устните, — ще те боли няколко месеца!

И замахна. От удара бих изпаднал в безсъзнание. Но бях подготвен, извих се и се сгуших, а юмрукът му профуча и с все сила се перна в стоманения накрайник на манивелата, който държах скрит в лявата си ръка. Портиерът отскочи назад, като изрева и разтърси ръката си. От болка съскаше като парна машина и стоеше съвсем сам, без прикритие.

Изскочих от колата.

— Позна ли ме сега? — просъсках аз и го ударих в стомаха. Той падна.

— Едно… — започна да брои Густав откъм касата, — две… три…

При пет портиерът невъзмутимо се изправи. Както и преди видях лицето му пред себе си — съвсем ясно — това здраво, широко, тъпо, обикновено лице, тоя здрав, силен мошеник, прасето, което никога нямаше да бъде с болни дробове, и изведнъж от гняв ми причерня пред очите, нахвърлих се и го заудрях, удрях и удрях в това здраво, широко, блеещо лице, отприщил всичко насъбрано у мене през последните дни и седмици, докато някой ме откъсна и изтегли назад.

— Човече, ще го убиеш — извика Густав. Огледах се. Потънал в кръв, портиерът се бе облегнал на стената. После се свлече, падна, почна бавно да пълзи на четири крака към входа като грамадно, а поради униформата си и лъскаво насекомо.

— Този вече няма така лесно да бие — каза Густав. — Хайде да изчезваме, преди да е дошъл някой! Това е тежка телесна повреда.

Хвърлихме парите на настилката, качихме се в колата и отминахме.

— Кървя ли — попитах аз, — или съм изцапан с кръвта на портиера?

— Носът ти пак е разкървавен — каза Густав. — Но затова пък стовари на оня чудесен ляв удар.

— Изобщо не съм забелязал.

Густав се засмя.

— Знаеш ли — казах аз, — сега се чувствувам значително по-добре.