Ерих Мария Ремарк
Трима другари (16)

XVI

Седях на брега и гледах залеза на слънцето. Пат не беше с мене. През деня не се бе чувствувала добре.

Когато се стъмни, станах, за да си ида вкъщи. Тогава видях откъм гората да се задава слугинята. Тя махаше с ръка и викаше нещо. Не разбирах какво, вятърът и морето я заглушаваха. С ръка й посочих да ме изчака, вече наближавах. Но тя продължи да тича и присви длани около устата си.

— Госпожата… — долових аз — бързо!

Затичах.

— Какво има?

Момичето едва си поемаше дъх.

— Бързо… госпожата… нещастие…

Бягах по пясъчния път към къщи. Дървената градинска вратичка се отваряше трудно, прескочих я и се втурнах в стаята. Пат лежеше на леглото с окървавени гърди и конвулсивно свити ръце, от устата й се стичаше кръв. До нея стоеше госпожица Мюлер с кърпи и една купа вода.

— Какво е станало? — извиках аз и я отместих встрани.

Тя промълви нещо.

— Донесете превръзки! — виках аз. — Къде е раната?

Тя ме гледаше с треперещи устни.

— Няма никаква рана…

Изправих се.

— Кръвоизлив — каза тя.

Струваше ми се, че са ме ударили с чук по главата.

— Кръвоизлив? — Скочих и взех блюдото с водата от ръката й. — Донесете лед, донесете бързо малко лед.

Натопих кърпата за лице в купата и я поставих на гърдите на Пат.

— Вкъщи нямаме лед — каза госпожица Мюлер.

Обърнах се. Тя отстъпи назад.

— Донесете лед, за бога, изпратете някого в най-близката кръчма и телефонирайте за лекар!

— Но ние нямаме телефон…

— По дяволите! Къде е най-близкият телефон?

— У Масман.

— Тичайте у тях. Веднага телефонирайте на най-близкия лекар. Как се казва? Къде живее? — Преди да успее да изрече някакво име, аз я изтиках навън. — Бързо, бързо, тичайте по-скоро! Далеч ли е?

— На три минути — каза жената и забърза.

— Донесете и лед! — извиках подире й.

Тя ми кимна и затича.

Взех водата и отново натопих кърпата. Не смеех да докосна Пат. Не знаех дали лежи удобно, бях отчаян, защото не знаех; единственото, което трябваше да зная, беше дали е правилно да пъхна възглавницата под главата й, или да я оставя да лежи на ниско.

Гърлото на Пат хъхреше, после тя се попривдигна и от устата и бликна струя кръв. Пое дълбоко дъх, със стенание, в очите и имаше нечовешки ужас, задави се и се закашля и отново бликна кръв, аз я държах здраво, бях мушнал едната си ръка под рамото й, усещах как се тресе нейният клет измъчен гръб, виждаше ми се, че това продължава безкрайно, тогава, останала без капка сила, тя се отпусна назад…

Влезе госпожица Мюлер. Изгледа ме като призрак.

— Какво трябва да правим? — извиках аз.

— Лекарят ще дойде веднага — пошепна тя, — лед на гърдите и ако може и в устата…

— На ниско или на високо да лежи, казвайте, по дяволите, бързо!

— Така да остане… той ще дойде веднага…

Сложих късчета лед на гърдите на Пат, изпитах облекчение от това, че можех да правя нещо, натроших на ситно лед за компреси и й поставих един и гледах само тези сладки, обичани, измъчени устни, тази единствена уста, тази окървавена уста…

Чу се шум от велосипед. Скочих. Лекарят.

— Мога ли да ви помагам? — попитах аз. Той поклати глава и извади нещата от чантата си. Стоях съвсем близо край него до кревата и бях вкопчил ръце в страничната рамка. Лекарят повдигна очи. Направих крачка назад, но не го изпусках от погледа си. Той оглеждаше гръдния кош на Пат. Пат стенеше.

— Опасно ли е? — попитах аз.

— Къде се е лекувала жена ви? — попита той в отговор.

— Какво? Къде се е лекувала ли? — заекнах аз.

— При кой лекар е ходила? — попита той нетърпеливо.

— Не зная — отвърнах аз. — Не, не зная нищо, не вярвам…

Той ме изгледа.

— Би трябвало да знаете поне това.

— Не зная. Никога не ми е казвала за това.

Той се приведе над Пат и я попита. Тя се мъчеше да отговори. Но последва нов пристъп на кашлица с кръвотечение. Лекарят подхвана Пат. Тя жадно искаше да поеме глътка въздух, при вдишване гърдите й свиреха.

— Яфе — произнесе тя с гъргорене.

— Феликс Яфе? Професор Феликс Яфе? — попита лекарят. Тя потвърди с очи. Той се обърна към мене. Бихте ли могли да му телефонирате. По-добре е да питаме него.

— Да, да — отговорих аз, — веднага. После ще го повикам. Яфе?

— Феликс Яфе — каза лекарят. — Попитайте за телефонния номер.

— Ще й мине ли?

— Трябва да се спре кръвоизливът — каза лекарят.

Хванах слугинята и се спуснах тичешком по пътя. Тя ми показа къщата с телефона. Позвъних. Малка компания седеше на кафе и на бира. Обходих с поглед кръга на събраните и не можех да проумея, че хората пият бира, докато Пат храчеше кръв. Поисках светкавичен разговор и зачаках до апарата. Докато се ослушвах в бръмчащия мрак, виждах в процепа между завесите отрязък от съседното помещение, засенчен, но все пак ясен. Виждах да се поклаща една плешива глава, в която се отразяваше жълта светлина, виждах една брошка върху черната тафта на пристегната рокля и една двойна брада, пенсне и висока прическа над него, кокалеста старческа ръка с дебела жили, която барабанеше по масата — не исках да гледам, но като че ли бях беззащитен; детайлите ми се натрапваха, бодяха очите ми като твърде силен светлинен лъч.

Най-после търсеният номер се обади. Попитах за професора.

— Съжалявам — каза сестрата, — професорът излезе.

Сърцето ми спря да тупти, а после изведнъж заби като ковашки чук.

— Но къде е? Веднага трябва да говоря с него.

— Не зная. Може би се е върнал в клиниката.

— Моля, позвънете в клиниката. Ще чакам тук. Нали имате и друг апарат?

— Момент. — Бръмченето се разнесе отново, бездънна непроницаемост, над която трептеше само една тънка метална жица. Сепнах се. До мене в притулен кафез запя канарче. Пак се чу гласът на сестрата.

— Професор Яфе вече е излязъл от клиниката.

— Накъде е тръгнал?

— Това наистина не мога да кажа, господине.

Свършено! Облегнах се на стената.

— Ало — каза милосърдната сестра, — още ли сте там?

— Да… чуйте ме, сестра, не знаете ли кога ще се върне?

— Никой не може да каже.

— Когато излиза, не ви ли казва къде ще е? Би следвало. Ако се случи нещо, нали трябва да бъде повикан?

— В клиниката има лекар.

— Не бихте ли могли тогава него да… не, няма смисъл, та той не знае. Добре, сестра — казах аз, смъртно уморен, — щом професор Яфе дойде, помолете го веднага да се обади тук. — Казах и телефонния номер. — Но моля ви, бързо, сестра.

— Можете да разчитате на това, драги господине. — Тя повтори номера и затвори телефона.

Стоях сам. Поклащащите се глави, плешивината, брошката, другата стая сега се бяха отдалечили, сякаш отпечатани на бляскава еластична лента, която се люлее. Огледах се. Нямаше какво друго да правя тук.

Стигаше само да кажа на хората да ме извикат, когато се позвъни. Но не можех да се реша да оставя телефона. Струваше ми се, че ще изпусна някакво спасително въже. И изведнъж се сетих. Вдигнах слушалката и поисках телефонния номер на Кьостер. Трябваше да си е у дома. Просто не можеше да бъде другояче.

И ето че през кипежа на нощта до мен стигна спокойният глас на Кьостер. Неочаквано аз самият се почувствувах спокоен и му казах всичко. Долавях, че той вече си записваше.

— Добре — каза Ото, — веднага тръгвам с колата да го търся. Ще му телефонирам. Не се тревожи. Ще го намеря.

Свърши се. Свърши ли се? Светът бе замрял. Магията бе изчезнала. Забързах обратно към къщи.

— Е — попита лекарят, — намерихте ли го?

— Не — казах аз, — намерих обаче Кьостер.

— Кьостер? Не ми е известен. Какво каза той? Как я е лекувал?

— Лекувал ли? Той не я е лекувал! Кьостер ще го търси.

— Кого?

— Яфе.

— Боже мой, кой е пък този Кьостер?

— Ах, да… извинете. Кьостер е мой приятел. Той ще търси професор Яфе. Аз не можах да го открия.

— Жалко — каза лекарят и отново се обърна към Пат.

— Той ще го намери — потвърдих аз. — Стига само да е жив, ще го намери.

Лекарят ме изгледа така, сякаш бях полудял. После сви рамене.

Светлината на лампата тегнеше над всичко в стаята. Попитах дали бих могъл да помогна. Лекарят тръсна глава. Взирах се през прозореца навън. Пат хъркаше. Затворих прозореца и застанах на вратата. Наблюдавах пътя.

Внезапно чух някой да вика:

— На телефона!

Обърнах се.

— На телефона! Аз ли да ида?

Лекарят скочи.

— Не, аз. Ще го разпитам по-добре. Останете тук. Не правете нищо. Веднага ще се върна.

Приседнах на леглото до Пат.

— Пат — позовах я тихо. — Всички сме тук. Бдим. Нищо няма да ти се случи. Нищо не бива да ти се случва. Професорът вече се обади. Ще ни каже всичко. Сигурно утре той самият ще дойде. Ще ти помогне. Ти ще оздравееш. Но защо никога не си ми говорила за това — че още си болна? Малкото кръв не е беда, Пат. Пак ще ти я възвърнем. Кьостер е намерил професора. Сега всичко е наред, Пат.

Лекарят се върна.

— Не беше професорът… — Станах. — Беше един ваш приятел. Ленц.

— Кьостер не го ли е намерил?

— Напротив. Получил е от него указания. Приятелят ви Ленц ми ги предаде по телефона. Дори много ясно и правилно. Вашият приятел лекар ли е?

— Не. Искаше да стане. А Кьостер?

Лекарят ме погледна.

— Ленц съобщи, че преди няколко минути Кьостер тръгнал с колата. Взел е и професора.

Необходимо ми бе да се облегна на нещо.

— Ото — произнесох аз.

— Хм — добави лекарят, — само в едно нещо сгреши, смяташе, че след два часа щели да бъдат тук. Познавам пътя. И при най-бързо каране ще са им потребни три часа. Все пак…

— Докторе — отвърнах аз, — можете да разчитате на това. Щом е казал два часа, след два часа ще бъде тук.

— Невъзможно е. Пътят е с много завои, пък е и нощ.

— Почакайте — казах аз.

— И все пак… макар и по-късно… по-важното е, че той ще дойде.

Не можех да издържам повече. Излязох навън. Беше се появила лека мъгла. Морето шумеше в далечината. От дърветата се стичаха капки. Огледах се. Вече не бях сам. Отвъд хоризонта, някъде на юг, сега виеше мотор на кола. През мъглата по белите пътища фаровете хвърляха светлина, гумите свиреха и две ръце бяха вкопчени във волана, две очи се взираха в мрака, студени, съзнателно хладнокръвни, очите на моя приятел.

По-късно научих от Яфе, как бе протекло всичко.

Веднага след нашия телефонен разговор Кьостер позвънил на Ленц, за да му каже да се приготви. После взел Карл и бързо стигнали с Ленц до клиниката на Яфе. Милосърдната сестра смятала, че професорът е отишъл на вечеря. Тя казала на Кьостер няколко локала, в които вероятно би могъл да го намери. Кьостер потеглил. Карал без да се съобразява с пътните знаци; не го било грижа, че полицаите се втурвали подире му. И сякаш яхнал кон, летял с колата през оживените улици. В четвъртия локал намерил професора. Яфе веднага си спомнил. Оставил яденето си и незабавно тръгнал с него. Отишли в жилището на професора, за да вземат необходимите неща. Единствено дотам Кьостер карал наистина бързо, но не бясно. Не искал преждевременно да плаши лекаря. По пътя Яфе попитал къде лежи Пат. Кьостер назовал едно градче на около четиридесет километра. Мисълта му била веднъж да вземе професора в колата. Тогава всичко останало щяло да тръгне от само себе си. Докато нареждал чантата си, Яфе давал наставления на Ленц какво да телефонира. След това се качил в колата при Кьостер.

— Опасно ли е? — попитал Кьостер.

— Да — отговорил Яфе.

От този момент Карл се превърнал в бял призрак.

Стрелнал се изведнъж и се понесъл. Промъквал се сред движението, качвал се с две колела на тротоара, втурвал се неправилно в еднопосочни улици, търсел най-прекия път, за да излезе от града.

— Да не сте луд? — извикал професорът.

Кьостер се промъкнал до високата броня на един автобус, намалил за момент газта, а после моторът отново завил.

— Карайте по-бавно! — викал лекарят. — Каква ще ви е ползата, ако предизвикате злополука?

— Няма да предизвикам.

— Продължавате ли така още две минути…

Кьостер минал вляво покрай някакъв трамвай.

— Няма да стане злополука. — Погледнал лекаря. — Зная, че трябва да ви закарам жив и здрав. Бъдете сигурен, че ще карам така.

— Но каква е ползата от това бясно препускане? Ще спечелите няколко минути.

— Не — казал Кьостер и заобиколил един камион с камъни, — трябва да изминем още двеста и четиридесет километра.

— Какво?

— Да … — Колата се промъкнала между един пощенски автомобил и един автобус. — По-рано не исках да ви го кажа.

— Все едно — изръмжал Яфе. — Аз не съобразявам помощта си с километрите. Карайте към гарата. С влак ще стигнем по-бързо.

— Не. — Кьостер бил вече в покрайнините на града. Вятърът му грабвал думите от устата. — Осведомих се предварително — влак има твърде късно… Той още веднъж погледнал Яфе и лекарят трябва да е забелязал нещо на неговото лице.

— За бога — измърморил той. — Ваша приятелка ли е?

Кьостер поклатил глава. Не отвърнал нищо. Оставил зад себе си малките семейни градини край града и излязъл на шосето. Колата се носела с пълна скорост. Лекарят се свил зад тясното ветроупорно стъкло. Кьостер му подал коженото си кепе.

Клаксонът на колата пищял непрестанно. Горското ехо повтаряло писъка. Влизайки в селата, Кьостер едва-едва намалявал скоростта само когато това било неизбежно. Зад екота на незаглушаваните експлозии на газовете дългите редици от къщи изчезвали като призрачни плащеници, колата се стрелкала между тях, сграбчвала ги в бледата светлина на своите фарове и ги увличала в нощта със светлинния вихър пред себе си.

Гумите започнали да пращят, да съскат, да реват, да свирят — моторът стигнал пределните си възможности. Кьостер бил прилегнал напред, сега тялото му било едно-единствено мощно ухо, някакъв филтър, който прецеждал гърменето и бумтенето, дебнел най-малкия страничен шум, всяко подозрително хъркане и триене, което би могло да таи в себе си злополуката и смъртта.

Пътят станал влажен. По хлъзгавата настилка колата започнала да криволичи и да поднася. Кьостер трябвало да намали скоростта. В замяна след това още по-бързо вземал завоите. Вече не карал с ум; карал само със своя инстинкт. Фаровете осветявали завоите едва наполовина. В момента, когато колата завивала, завоят бил черен и не се виждал. Кьостер си помагал с подвижния фар, но ивицата светлина била твърде тясна. Лекарят мълчал. Изведнъж въздухът пред фаровете заблещукал, добил цвета на светло сребро, спуснала се облачна завеса. Това бил единственият момент, в които Яфе чул Кьостер да проклина. Минута по-късно попаднали в гъста мъгла.

Кьостер карал на къси светлини. Плували в памук, пробягвали сенки, дървета, неясни очертания в млечно море, вече нямало път, всичко било само случайност и несигурност, сенки, които се издигали и стопявали с рева на мотора.

Когато след десет минути излезли от мъглата, лицето на Кьостер било уморено. Той погледнал Яфе и промълвил нещо. После отново продължил с пълен газ, приведен, студен и пак напълно овладян.

 

Лепкавата топлина в стаята тежеше като олово.

— Още ли не спира? — попитах аз.

— Не — каза лекарят.

Пат ме погледна. Усмихнах й се. Излезе гримаса.

— Още половин час — казах аз.

Лекарят вдигна поглед.

— Още час и половина, ако не и два. Вали.

Капките шумоляха с тих напев в листата и в храстите на градината. С ослепели очи гледах навън. Колко време бе изминало, откакто бяхме станали през нощта и се бяхме крили между шибоите, а Пат бе тананикала детски песнички? Колко време бе изтекло оттогава, когато пътят блестеше бял под лунната светлина, а Пат се бе промъквала като стройно гъвкаво животно между храстите?…

За стотен път излизах пред вратата. Беше безсмислено, знаех го, но скъсяваше чакането. Въздухът беше влажен и студен. Проклинах: знаех какво значеше това за Кьостер. Някаква птица кряскаше в мъглата. „Затваряй си човката“ — изръмжах аз. В главата ми нахлуха истории за птици, вещаещи смърт. „Глупости“ — казах аз високо, но въпреки това ме побиваха тръпки. Някъде бръмчеше бръмбар, но не се приближаваше — не се приближаваше. Бръмчеше равномерно, тихо; внезапно бръмченето секна, после пак се поде. Ту започваше, ту преставаше. Изведнъж се разтреперах: не беше бръмбар, а някаква твърде далечна кола, която минаваше с голяма бързина завоите. Замръзнах на мястото си, затаих дъх, за да чувам по-добре отново и отново ту тихото, ту високо бръмчене на някаква раздразнена оса. И вече по-силно. Различавах ясно звука на компресора; и тогава изопнатият до скъсване хоризонт се раздра и рухна в една мека безбрежност, погреба под себе си нощта, страха, ужаса; отскочих назад, хванах се за вратата, казах:

— Идат! Докторе, Пат, идат! Чувам ги вече!

През цялата вечер докторът ме смяташе за умопобъркан. Той също стана и се ослуша.

— Трябва да е някоя друга кола — каза накрая.

— Не, познавам мотора.

Той ме погледна с раздразнение. Изглежда се мислеше за специалист по автомобилите. С Пат беше търпелив и внимателен като майка. Но щом заговорих за автомобили, очите му засвяткаха през очилата, бе убеден, че знае повече.

— Невъзможно! — отряза той и отново влезе вътре. Останах навън. Треперех от възбуда.

— Карл! Карл! — възкликнах аз. Сега се редуваха приглушените и виещи тонове. Колата трябва да беше в селото, с лудешка бързина минаваше между къщите. После ревът на мотора стана по-слаб; идеше откъм гората, но скоро се засили, бесен, ликуващ, светла ивица пресече мъглата — фаровете, ново прогърмяване, недоумяващ, лекарят стоеше до мене, в миг ни заслепи бързо приближаващата се светлина и със скърцане колата изведнъж спря пред градинската врата. Спуснах се нататък. Професорът тъкмо слизаше. Не ми обърна внимание, а тръгна към лекаря. Зад него вървеше Кьостер.

— Как е? — попита той.

— Кръвоизливът не спира.

— Случва се понякога — каза Ото. — Още не бива да се плашиш.

Мълчах и го гледах.

— Имаш ли една цигара? — попита ме той. Дадох му.

— Добре, че дойде, Ото.

Той пушеше с дълбоки всмуквания.

— Мислех, че така ще бъде по-добре.

— Карал си много бързо.

— Можеше. Само в един участък имаше малко мъгла.

Седяхме един до друг на пейката и чакахме.

— Смяташ ли, че ще издържи? — попитах аз.

— Естествено. Кръвоизливът не е опасен.

— Никога не ми е казвала за това.

Кьостер кимна.

— Тя трябва да издържи, Ото — казах аз.

Той не вдигаше очи.

— Дай ми още една цигара — поиска Кьостер, — забравих да взема моите.

— Тя трябва да се спаси — казах аз, — иначе всичко пропада.

Професорът излезе от стаята. Станах.

— Проклет да съм, ако още веднъж тръгна на път с вас — каза той на Кьостер.

— Извинете — подхвана Кьостер, — но това е жената на моя приятел.

— Така ли? — отвърна Яфе и ме погледна.

— Ще се спаси ли? — попитах аз.

Той ме наблюдаваше внимателно. Гледах настрана.

— Мислите ли, че щях да идвам толкова отдалече при вас, ако нямаше да се спаси? — каза той.

Стиснах зъби. Сплетох и свих пръстите си. Плачех.

— Извинете — казах аз, — всичко стана така внезапно.

— Такова нещо не става внезапно — каза Яфе и се усмихна.

— Не ми се сърди, не хленча, Ото.

Той ме улови за раменете и ме обърна с лице към вратата.

— Влез вътре! Ако професорът позволява…

— Готов съм — казах аз. — Мога ли да вляза?

— Да, но не трябва да говорите — предупреди Яфе. — И само за момент. Тя не бива да се вълнува.

Не виждах нищо друго освен едно плуващо във водата слънчево зайче. Присвих очи. Светликът блещукаше. Не смеех да обърша очите си да не би Пат да сметне, че плача, защото е много зле. Очитах се само с усмивка да надникна в стаята. После бързо се обърнах.

— Беше ли наложително вашето идване? — попита Кьостер.

— Да — каза Яфе, — така е по-добре.

— Утре заран мога отново да ви взема с колата.

— По-добре не — каза Яфе.

— Ще карам по-разумно.

— Искам да остана още един ден и да следя състоянието й. Вашето легло свободно ли е? — попита ме той. Кимнах.

— Добре, тогава ще спя тук. Бихте ли могли да се настаните в селото?

— Да. Да се погрижа ли за четка за зъби и пижама?

— Не е необходимо. Взел съм всичко. Винаги съм подготвен за подобно нещо. Но не и за автомобилно състезание…

— Извинете — каза Кьостер, — представям си как ми се сърдите.

— Не ви се сърдя — каза Яфе.

— Тогава съжалявам, че веднага не ви казах истината.

Яфе се засмя.

— Имате лошо мнение за лекарите. А сега си идете спокойно. Аз ще остана тук.

Набързо взех някои неща за Кьостер и за мене. Тръгнахме за селото.

— Уморен ли си? — попитах го аз.

— Не — каза той. — Да поседнем някъде.

След час отново бях неспокоен.

— Щом той остава тук, тогава сигурно е опасно, Ото — казах аз. — Иначе защо ще постъпва така?

— Мисля, че го прави от предпазливост — отговори Кьостер. — Той много обича Пат. Разказа ми, докато пътувахме насам. Лекувал е още майка й…

— И тя ли е имала…

— Не зная — отвърна Кьостер незабавно. — Може да е било и нещо друго. Ще вървим ли да спим?

— Върви ти, Ото, не се безпокой. Иска ми се още веднъж… само така, отдалече…

— Хубаво. Ще дойда и аз.

— Знаеш ли, Ото, аз с голямо удоволствие спя навън, при такова топло време… Нека това не те смущава. Напоследък доста често го правя.

— Да, но е мокро.

— Няма нищо. Ще вдигна гюрука на Карл и ще поседна за малко вътре.

— Добре. И аз на драго сърце спя понякога навън.

Схванах, че няма да се избавя от него. Взехме няколко одеяла и възглавници и се върнахме при Карл. Разхлабихме коланите и свалихме назад предните седалки. Така можеше да се лежи доста удобно.

— По-добре, отколкото понякога на бойното поле — каза Кьостер.

През леката мъгла се виждаше осветеният прозорец. На няколко пъти съзрях как се мярна сянката на Яфе. Изпушихме цяла кутия цигари. Тогава изгасиха лампата, остана да свети само малката нощна лампичка.

— Слава богу! — казах аз.

По гюрука падаше роса. Полъхваше слаб вятър. Захладня.

— Можеш да вземеш и моето одеяло, Ото — предложих аз.

— Не, няма нужда, достатъчно топло ми е.

— Безукорен мъж е Яфе, нали?

— Несъмнено!

 

Стреснах се от неспокоен полусън. Навън беше сиво и хладно.

Кьостер бе вече буден.

— Не спа ли, Ото?

— О, да.

Измъкнах се от колата и по градинската алея се прокраднах до прозореца. Малката нощна лампичка все още гореше. Видях Пат да лежи в леглото със затворени очи. За миг се уплаших, че може да е мъртва. Но после забелязах как се помръдна дясната й ръка. Пат беше много бледа. Но кръвоизливът бе спрял. Сега тя пак се раздвижи. В същия момент Яфе, който спеше на второто легло, отвори очи. Бързо се оттеглих назад. Бях успокоен; той бдеше.

— Мисля, че ще бъде по-добре да изчезнем оттук — казах на Кьостер, — за да не забележи, че сме го контролирали.

— Всичко в ред ли е там? — попита Ото.

— Да, доколкото може да се види. Професорът има здрав сън. Кърти и при барабанен огън, а се събужда, ако някоя мишка загризе сухарната му торба.

— Бихме могли да идем да се изкъпем — предложи Кьостер. — Въздухът тук е чудесен. — Той се протегна.

— Иди ти! — казах аз.

— Ела с мен — отвърна той.

Сивото небе се разкъса. Избликнаха дълги оранжево-червени ивици. Облачната завеса се вдигна от хоризонта и го откри — много ясен, ябълковозелен.

Скочихме във водата и заплувахме. Талазите блестяха в сиво и червено.

След това се върнахме. Госпожица Мюлер бе станала. Береше магданоз в градината. Когато я заговорих, трепна. Стеснително се опитах да и обясня, че вчера явно съм попрекалил с проклятията. Тя се разплака.

— Бедната дама! Толкова е красива и още толкова млада!

— Тя ще живее сто години! — казах аз раздразнен, защото плачеше така, сякаш Пат щеше да умре. — Пат няма да умре.

Хладната утрин, вятърът, ведрото ми настроение, подбудено от морето, ми внушаваха: Пат не може да умре. Тя би умряла само ако аз загубех смелост. Ето, тук беше Кьостер, моят другар; тук бях аз, другарят на Пат — първо трябва да умрем ние! Щом като сме живи, ще я измъкнем. Така е било винаги. Докато Кьостер е жив, аз не мога да умра. И докато ние двамата живеем, Пат няма да умре.

— Човек трябва да се примирява със съдбата си — каза старата госпожица и ме погледна с израз на лек укор, обърнала към мен своето кафяво, сбръчкано като печена ябълка лице. Вероятно имаше предвид моите ругатни.

— Да се примирява ли? — попитах аз. — Защо да се примирява? От това няма никаква полза. В живота всичко се заплаща двойно и тройно. Защо тогава трябва да се примиряваш!

— И все пак, все пак, по-добре е!

Примирен, мислех си аз. Какво би променило това? Да се бори, да се бори — това е единственото, което в края на краищата човек трябва да прави, за да не търпи все пак поражение! Да се бори за малкото, което обича. Примирен може да бъде едва когато стане на седемдесет години.

Кьостер размени с нея няколко думи. Скоро тя отново се усмихна и сподели какво иска да яде на обед.

— Виждаш ли — каза Ото, — това е дар на възрастта. Сълзи и смях — всичко се сменя бързо. Без последици. С това трябва да се съобразим и да го възприемем и ние — каза той замислено.

Обикаляхме около къщата.

— Всяка минута, прекарана в сън, е полезна за нея — казах аз.

Отново отидохме в градината. Госпожица Мюлер беше приготвила закуска. Пихме горещо черно кафе. Слънцето изгря. Веднага се затопли. Листата на дърветата блестяха от светлина и влага. Откъм морето се носеше писъкът на чайките. Госпожица Мюлер постави на масата голям букет рози.

— После ще й го поднесем — каза тя. — Розите миришеха на градински зид и на детство.

— Знаеш ли, Ото — казах, — имам чувството, че аз самият съм бил болен. Вече не съм същият, какъвто бях преди. Би трябвало да бъда по-спокоен. Да обмислям всичко повече. Колкото по-спокойно се държиш, толкова по-добре можеш да помогнеш.

— Но това не винаги е по силите на човека, Роби. И аз съм имал такива времена. В течение на живота човек се изнервя. Прилича на банкер, който търпи все нови и нови загуби.

Вратата се отвори. Яфе излезе по пижама.

— Добре е, добре! — кимна той, като видя, че ставайки, едва не преобърнах масата с кафето, — Доколкото е възможно, естествено.

— Ще ми позволите ли да вляза?

— Още не. Сега слугинята е там. Да я измие и приготви.

Налях му кафе. Той примижа срещу слънцето и се обърна към Кьостер.

— Всъщност трябва да съм ви благодарен. Така поне за един ден излязох извън града.

— Но бихте могли да го правите по-често — каза Кьостер. — Да заминете вечерта и на следната вечер да се върнете.

— Бихте могли, бихте могли — отвърна Яфе. — Не сте ли забелязали, че живеем във време на саморазкъсване? Че много от това, което човек би могъл да направи, въпреки всичко не прави, без да знае защо. Работата днес е станала ужасно нещо, и тъй като толкова хора изобщо са без работа, тя подтиска всичко останало. Колко е хубаво тук! От няколко години не съм виждал такова нещо. Имам две коли, жилище с десет стаи и достатъчно пари, но каква е ползата от това? Какво значи то в сравнение с тази лятна утрин на открито? Работа, някаква мрачна обсебеност — винаги с илюзията, че по-късно ще се промени. Никога няма да се промени. Смешно, в какво превръща човек живота си!

— Намирам, че все пак лекарят е от малцината, които знаят защо живеят — казах аз. — Та тогава какво би могъл да каже един счетоводител?

— Мили приятелю — отвърна Яфе, — заблуда е да се приема, че всички хора притежават еднаква чувствителност.

— Правилно — каза Кьостер, — но хората не получават професиите си в зависимост от своята чувствителност.

— Точно така — отговори Яфе. — Тежка работа.

Той кимна към мен. — Сега влезте, но спокойно, няма да я докосвате, няма да я оставяте да говори…

Пат лежеше на възглавницата обезсилена, като пребита. Лицето й бе изменило цвета си, под очите и се бяха появили дълбоки сини сенки, а и устата й бе бледа, само очите бяха големи и блестящи. Твърде големи и твърде блестящи.

Поех ръката й — беше хладна и отпусната.

— Пат, мое храбро момиче — казах аз смутен и поисках да седна до нея, когато до прозореца открих тестеното лице на слугинята, която любопитно се бе втренчила в мене.

— Излезте навън — казах раздразнено.

— Ама нали трябва да дръпна завесите — отвърна тя.

— Хубаво, дръпнете ги и излезте навън.

Тя изтегли жълтите завеси пред прозореца. Но все още не излизаше. Започна бавно да съединява с карфици двете завеси.

— Слушайте — казах аз, — тук няма театрално представление. Изчезвайте незабавно!

Тя мудно се обърна.

— Първо — да ги прибода, а сега пък — не…

— Ти ли й поръча — попитах Пат. Тя кимна. — Дразни ли те светлината?

Пат поклати глава.

— По-добре ще бъде днес да не ме виждаш много на светло.

— Пат! — казах аз изплашен. — Ти още не бива да говориш! Но ако това е причината…

Отворих вратата и слугинята най-сетне се махна. Върнах се. Смущението ми изчезна. Дори се радвах на слугинята. Бе ми помогнала да преодолея по-леко първия момент. Все пак страшно проклятие бе да гледаш Пат легнала така.

Седнах до леглото.

— Пат — казах аз, — скоро ще ти мине…

Тя раздвижи устни.

— Още утре…

— Утре още не, но след няколко дни. Тогава ще можеш да станеш и ние ще се върнем у дома. Не биваше да идваме тук, климатът е твърде суров за тебе…

— И все пак — прошепна тя. — Аз не съм болна, Роби. Това бе само едно злополучие…

Погледнах я. Действително ли не знаеше, че е болна? Или не искаше да знае? Очите й се движеха неспокойно.

— Няма защо да се страхуваш… — пошепна тя.

Не схванах веднага какво имаше предвид и защо беше толкова важно тъкмо аз да не се страхувам. Виждах само, че бе развълнувана, очите и имаха някакъв особен, измъчен, настойчив израз. Внезапно ме осени прозрение. Схванах какво мислеше тя. Смяташе, че се боя от нея, защото е болна.

— Мили боже, Пат — казах аз, — да не би по тази причина да не си ми казвала нищо досега?

Тя не отговори, но разбрах, че предположението ми бе вярно.

— Проклятие — казах аз. — Собствено, за какъв ме вземаш? — Приведох се над нея.

— Полежи така един момент съвсем спокойно, не се движи. — Целунах я. Устните й бяха сухи и горещи.

Когато се изправих, видях, че тя плачеше. Плачеше безгласно, с широко отворени очи и лицето й не трепваше. Само сълзите й бликаха.

— За бога, Пат…

— Аз съм щастлива — каза тя.

Стоях пред нея и я гледах. Бе изрекла само една дума, но дума, каквато никога дотогава не бях чувал. Имах познанства с жени, но това винаги бяха бегли срещи, приключения, един забавен час, понякога една самотна вечер, бягство от самия себе си, от отчаянието, от празнотата. А и не желаех повече, защото бях научил, че човек не може да се уповава на нищо друго освен на себе си и най-много още на някой другар. Сега изведнъж видях, че можех да бъда нещо за някого просто защото бях до него и той бе щастлив, просто защото бяхме заедно. Изговориш ли го, звучи много просто, но ако се размислиш, то всъщност е огромно, безкрайно. Осъзнато, това може да разнищи и промени човека. То е любов и още нещо. Нещо, за което си струва да се живее. Човек не може да живее за любовта, за друг човек обаче може.

Желаех да добавя още една дума, ала не смогнах. Трудно е да се намерят слова, когато човек наистина има какво да каже. И дори когато знае най-верните, той се свени да ги изговори. Всички тия слова принадлежат на отминали столетия. Нашето съвремие още не е открило названия за своите чувства. То може да бъде само дръзко, всичко останало не е истинско.

— Пат — казах, — мое храбро момиче…

В същия момент влезе Яфе. Той мигновено прецени положението.

— Фантастично постижение — измърмори, — така си и мислех.

Исках да му отвърна нещо, но той, без да се поколебае, ме избута навън.