Ерих Мария Ремарк
Трима другари (15)

XV

Утрото, ясно и искрящо, трептеше над ливадите. Седяхме с Пат на една горска поляна и закусвахме. Бях си взел две седмици отпуск и с Пат бяхме потеглили на път. Искахме да идем на море.

Пред нас на шосето стоеше малък, стар ситроен. Бяхме го заменили срещу форда на хлебопекаря, а Кьостер ми го беше дал за отпуската ми. Автомобилът приличаше на търпеливо товарно магаре — толкова бе отрупан с куфари.

— Да се надяваме, че по пътя няма да се строши — казах аз.

— Няма да се строши — отвърна Пат.

— Откъде знаеш?

— Знае се. Нали сме в отпуск, Роби.

— Навярно е така — казах аз. — Но познавам и неговата задна ос. Видът й е печален. Особено при такъв товар.

— Ситроенът е брат на Карл. Ще издържи.

— Един страшно рахитичен брат.

— Не говори за пороци, Роби. Това е най-хубавата кола, която познавам.

Известно време лежахме един до друг на поляната. Вятърът, мек и топъл, идеше откъм гората. Носеше дъх на смола и треви.

— Кажи, Роби — попита Пат след известно време, — какви са цветята отсреща край потока.

— Анемонии — отвърнах, без да ги погледна.

— Но, мили! Не са анемонии. Анемониите са много по-дребни. Освен това те цъфтят само през пролетта.

— Правилно — казах аз, — това е ливадна горва.

Тя поклати глава.

— Познавам ливадната горва. Тези цветя изглеждат другояче.

— Тогава е бучиниш.

— Ех, Роби! Бучинишът е бял, не червен.

— В такъв случай не зная. Досега винаги когато са ме питали, съм минавал с тези три имена на цветя. Поне едно от тях всякога са приемали с доверие. Пат се засмя.

— Жалко. Не подозирах това, иначе щях да се задоволя още с анемониите.

— Бучиниш — казах, — с бучиниша винаги съм имал най-голям успех.

Тя се изправи.

— Весела работа. А често ли са те питали?

— Не особено често. И при съвсем други условия.

Пат опря ръце на земята.

— Всъщност е позорно, че тъпчем навред по земята и не знаем почти нищо за нея. Не знаем дори няколко имена.

— Не тъгувай — казах аз. — По-лошото, е че ние изобщо не знаем защо тъпчем земята. Тогава няколко имена повече или по-малко остават без значение.

— Ти ли го казваш! Сигурна съм, че го казваш само от леност.

Обърнах се на другата страна.

— Естествено, но и върху леността все още не е мислено достатъчно. Тя е началото на всяко щастие и краят на всяка философия. Ела, легни отново тук. Човек прекарва в лежане твърде малко време. Той постоянно стои или седи някъде. А това е в ущърб на доброто му животинско самочувствие. Единствено когато лежи, той е напълно примирен със себе си.

Една кола се приближи с бръмчене и отмина.

— Малък мерцедес — казах аз, без да се изправям. — Четирицилиндров.

— Задава се още една кола — отвърна Пат.

— Да, чувам вече. Рено. Предницата и прилича ли на свинска зурла?

— Да.

— Тогава е рено. Слушай, сега се приближава нещо истинско. Една ланчия. Положително гони другите две агнета като вълк! Вслушай се само в мотора! Като орган е!

Колата прелетя край нас.

— За коли знаеш повече от три названия, нали? — попита Пат.

— Естествено. И дори са верни.

Пат се засмя.

— Това всъщност жалко ли е, или не?

— Съвсем не е жалко. Само естествено. Една добра кола понякога ми е по-мила от двадесет поляни с цветя.

— Суров син на двадесетия век! И съвсем не сантиментален…

— О, не. Нали чуваш, щом се отнася за автомобили.

Тя ме погледна.

— Аз също — каза Пат.

 

Откъм боровете се зачу кукувица. Пат почна да брои.

— Защо броиш? — попитах аз.

— Не знаеш ли? Колкото пъти се обади кукувицата, толкова години остават на човек да живее.

— А, да, вярно. Но има и друго поверие. Щом чуе кукувица, човек трябва да разтърси кесията си. Тогава парите му се увеличават.

Извадих от джоба си дребните пари и силно ги затръсках, прихлупил двете си шепи.

— Ето какъв си ти — каза Пат и се засмя. — Аз искам живот, а ти — пари.

— За да живея — отвърнах аз. — Истинският идеалист се стреми към парите. Парите са свобода, изсечена на монети. А свободата е живот.

— Четиринадесет — изброи Пат. — Ти вече говори другояче за тези неща.

— Това бе в моите неосъзнати години. Човек не бива да говори с презрение за парите. Парите правят много жени влюбени. Любовта, тъкмо обратното, прави много мъже алчни за пари. Следователно парите насърчават идеалите, а любовта — материализма.

— Днес си в чудесна форма, — отвърна Пат. — Тридесет и пет.

— У мъжа — продължавах да обяснявам аз — алчността към парите се поражда от желанията на жените. Ако нямаше жени, нямаше да има и пари, а мъжете биха били героичен род. В окопите нямаше жени, там не играеше голяма роля и това дали някой притежава нещо някъде, важно беше само какво представлява той като мъж. Тези думи не бива да се тълкуват в полза на окопите, те трябва само да осветлят правилно любовта. Тя буди лошите инстинкти на мъжа, стремежа към притежание, към авторитет, към печалба, към спокойствие. Не напразно диктаторите приемат с по-голяма благосклонност сътрудници, които са женени, така те са по-малко опасни. И не случайно католическите духовници нямат жени, иначе те никога нямаше да станат толкова смели мисионери.

— Днес ти си в приказна форма — каза Пат с уважение. — Петдесет и две.

Отново мушнах парите си в джоба и запалих цигара.

— Няма ли да престанеш да броиш? — попитах аз. — Ти вече отдавна надхвърли седемдесет години!

— Сто, Роби! Сто е хубаво число. До него бих искала да стигна.

— Моите почитания, това е смелост! Но какво ще правиш тогава?

Бързият й поглед ме докосна едва-едва.

— Ще видя. Тук моите схващания се разграничават от твоите.

— Положително. Впрочем само първите седемдесет години ще са трудни. После ще бъде по-просто.

— Сто! — обяви Пат и ние станахме.

Морето ни посрещна като огромно сребърно корабно платно. Дълго преди това вече долавяхме неговия солен дъх; хоризонтът ставаше все по-широк и по-светъл и изведнъж то вече лежеше пред нас, могъщо и безкрайно.

Шосето се виеше в дъга почти край морския бряг. После се появи гора, а зад нея — село. Попитахме за къщата, в която щяхме да живеем. Намираше се недалеч, извън селото. Кьостер ни беше дал адреса. След войната бе живял в нея цяла година.

Това беше малка усамотена вила. В красива дъга минах със ситроена пред сградата и дадох сигнал. Някакво широко бледо лице се мярна зад един от прозорците, взря се за момент и изчезна.

— Да се надяваме, че това не е госпожица Мюлер — казах аз.

— Няма значение как изглежда — отвърна Пат.

Вратата се отвори. Слава богу, не беше госпожица Мюлер! Беше слугинята. Госпожица Мюлер, собственицата на вилата, се яви минута по-късно. Изискана дама с посивели коси и старомомински вид. Носеше затворена догоре черна рокля и златен кръст като брошка.

— Провери още веднъж и доопъни чорапите си, Пат — пошепнах и аз след един поглед към брошката и слязох.

— Вярвам, че господин Кьостер е съобщил вече за нас — казах аз.

— Да, той ми телеграфира, че ще дойдете. — Тя ме оглеждаше внимателно. — А как е господин Кьостер?

— Ах, много добре, доколкото днес изобщо може да се каже така.

Тя кимна и продължи да ме изучава.

— Отдавна ли го познавате?

„Ще ме подложи на истински разпит“ — помислих си аз и дадох сведения откога познавам Ото. Изглежда остана доволна. Пат се приближи. Беше си опънала чорапите. Погледът на госпожица Мюлер се смекчи. Видимо бе по-благоразположена към нея, отколкото към мене.

— Имате ли още стаи за нас? — попитах аз.

— Щом господин Кьостер е телеграфирал, ще получите стая — заяви госпожица Мюлер и ме погледна малко неодобрително. — Вие ще получите дори най-хубавата ми стая — каза тя на Пат. Пат се усмихна. Госпожица Мюлер също се усмихна.

— Ще ви я покажа — заяви тя.

Двете вървяха редом по тясна пътека, която водеше през малка градина. Аз се влачех подире им и изглеждах едва ли не излишен, тъй като госпожица Мюлер се обръщаше единствено към Пат.

Стаята, която ни показа, се намираше на долния етаж. Имаше самостоятелен вход откъм градината. Това много ми хареса. Беше доста голяма, светла и приятна. На едната й страна, в нещо като ниша, бяха поставени две легла.

— Е? — попита госпожица Мюлер.

— Много е хубава — каза Пат.

— Великолепна дори — добавих аз, за да се подмажа. — А къде е другата?

Госпожица Мюлер бавно се обърна към мене.

— Другата? Каква друга? Друга стая ли искате? Тази не ви ли харесва?

— Тя е просто чудесна — отвърнах аз, — но…

— Но? — попита госпожица Мюлер малко остро. — За съжаление нямам по-добра от тази.

Тъкмо поисках да й обясня, че са ни необходими две отделни стаи, когато тя вече добави:

— Ала вашата жена я намира много хубава…

Вашата жена! Имах чувството, че съм отстъпил крачка назад. Но не се бях помръднал от мястото си. Внимателно хвърлих поглед към Пат, която се бе облегнала на прозореца и сдържаше усмивката си, като ме гледаше да стоя така.

— Жена ми, разбира се — казах аз, забил очи в златния кръст на шията на госпожица Мюлер. Нямаше какво да се прави, не биваше да й обяснявам. С вик би паднала в безсъзнание. — Свикнали сме да спим в две стаи — казах аз. — Всеки в отделна стая, искам да кажа.

Госпожица Мюлер неодобрително поклати глава.

— Две стаи, когато хората са женени — това са такива нови моди…

— Съвсем не — казах аз, преди тя да се настрои недоверчиво. — Жена ми спи много леко, а пък аз, за жалост, хъркам доста силно.

— Ах, така ли — вие хъркате! — отвърна госпожица Мюлер с такъв тон, сякаш отдавна би трябвало да се сети за това.

Страхувах се, че сега ще ми предложи стая горе, на втория етаж, но, изглежда, за нея бракът бе свято нещо. Тя отвори вратата към малка съседна стая, в която освен едно легло почти нямаше друго.

— Чудесно! — казах аз. — Това е напълно достатъчно. Но да не би да преча на някой друг? — Исках да узная дали ще бъдем сами тук долу.

— Няма да пречите никому — обясни госпожица Мюлер и изведнъж изразът на достолепие се свлече от лицето и. — С изключение на вас никой друг не живее тук. Всички останали стаи са празни. — Тя постоя един миг, после се овладя. — Тук в стаята ли ще се храните или в столовата?

— Тук — казах аз. Тя кимна и си излезе.

— Е, госпожа Локамп — обърнах се аз към Пат. — Добре се наредихме. Но аз не посмях да кажа нищо, този стар дявол има толкова благочестив вид. Изглежда, не й се понравих. Смешно. А обикновено винаги съм имал успех със стари дами.

— Това не беше стара дама, Роби, а една много мила стара госпожица.

— Мила? — Вдигнах рамене. — Но все пак тя има държание. В къщата няма жив човек, а тя се представя така величествено!

— Изобщо не беше толкова величествена.

— По отношение на тебе — не.

Пат се засмя.

— На мене тя ми допадна. А сега хайде да донесем куфарите и да си извадим нещата за плаж.

 

Бях плувал цял час и лежах на плажа на слънце. Пат бе още във водата. Нейната бяла шапка от време на време се мяркаше сред синевата на прииждащите вълни. Няколко чайки крещяха. На хоризонта бавно минаваше параход, чийто пушек се вееше като знаме.

Слънцето прижуряше. Стопяваше всяка съпротива срещу отпускане в сънно безгрижие. Затворих очи и се изтегнах. Горещият пясък хрущеше. Шумът на слабия прибой нахлуваше в ушите ми. Той ми напомняше нещо, един ден, в който бях лежал също така…

Беше през лятото на 1917 година. Тогава нашата рота се намираше във Фландрия и веднъж ненадейно получихме няколко дни отпуск, за да отидем в Остенде — Майер, Холтхоф, Брайер, Лютгенс, аз и още неколцина. Повечето от нас никога не бяха ходили на море, тези няколко дни, тази почти необяснима пауза между смърт и смърт се превърна във волно отдаване на слънцето, пясъка и морето. През целия ден стояхме на плажа, изтягахме голите си тела на слънце, защото да бъдеш гол, да не си скован от оръжия и униформа, беше вече равнозначно на мир — лудувахме на брега и отново, и отново се хвърляхме в морето, усещахме дишането си, движенията на своите ръце и крака, цялата сила, която имаше по това време всяко нещо в живота, в тези часове забравяхме всичко и искахме да забравим всичко. Но вечер, в здрача, когато слънцето се скриваше, откъм хоризонта над бледнеещото море се понасяха сиви сенки, тогава към шума на прибоя бавно, като глуха закана, се примесваше един друг тон; засилваше се и накрая топовният грохот от фронта вземаше превес. В такива мигове се случваше изведнъж сиво мълчание да прекъсне разговорите, главите да се вдигнат, ослушвайки се, а по веселите лица на уморените от игра момчета внезапно да изпъкне отново суровият лик на войни, за един момент още трогателно облъхнат от едно удивление, от една меланхолия, която е събрала всичко, нивга неизречено: смелост и озлобление, и жажда за живот, воля за изпълнение на дълга, заедно с отчаянието, надеждата и тайнствената печал на рано белязаните. Няколко дни по-късно започна голямата офанзива и на трети юли ротата вече наброяваше само тридесет и двама души, а Майер, Холтхоф и Лютгенс бяха мъртви.

— Роби! — извика Пат.

Отворих очи. За миг трябваше да се опомня къде съм. Винаги когато ме връхлитаха спомени от войната, изведнъж се откъсвах и понасях надалеч. При други спомени не се чувствувах така.

Станах. Пат излизаше от водата. Тя вървеше точно по слънчевата пътека на морето, широка ивица светлина обливаше нейните рамене и Пат бе така обкръжена от лъчи, че изглеждаше почти тъмна. С всяка крачка към брега изглеждаше все по-висока в яркото сияние, докато слънцето на късния следобед се оказа зад главата и като някакъв ореол.

Скочих, така недействителна, сякаш от някакъв друг свят, ми се стори сега тази картина: необятното синьо небе, белите пенливи гребени на вълните и красивата стройна фигура пред тях, като че ли бях сам в света и от водите излизаше първата жена. В един миг почувствувах огромната безмълвна мощ на красотата и долових, че бе по-силна от цялото кърваво минало, че трябваше да бъде по-силна, защото иначе светът би рухнал, а тя би била задушена в неговата страшна обърканост. И свръх това усетих, че съществувам, просто съществувам, че и Пат съществува, че живея; бях се измъкнал от ужаса, имах очи, ръце и мисли, и горещия прилив на кръвта; и всичко това бе едно необяснимо чудо.

— Роби! — извика Пат още веднъж и ми махна с ръка.

Взех от земята халата и и забързах към нея.

— Твърде дълго стоя във водата — казах аз.

— Съвсем съм топла — изрече тя, останала без дъх.

Целунах мокрото й рамо.

— В началото трябва да бъдеш малко по-благоразумна.

Тя поклати глава и ме погледна сияеща.

— Доста дълго бях разумна.

— Така ли?

— Естествено. Прекалено дълго! Сега най-после искам веднъж да бъда неблагоразумна. — Засмях се и прилепих лицето си до бузата й. — Нека бъдем неблагоразумни, Роби! Да не мислим за нищо, изобщо за нищо, само за нас и слънцето, за отпуска и морето!

— Добре — съгласих се аз и взех хавлиената кърпа. — Първо искам да те изсуша добре. Собствено от какво си толкова мургава?

Тя се загърна в халата.

— Остана ми от моята благоразумна година. Тогава всеки ден трябваше да лежа по един час на балкона на слънце, а вечер да си лягам в осем часа. Довечера в осем часа ще дойда да се изкъпя още веднъж.

— Ще видим — отвърнах аз. — В намеренията си човек винаги отива далеч. В изпълнението — не. В това е и неговият чар.

 

От вечерното къпане нищо не излезе. Разходихме се до селцето, в здрача излязохме със ситроена, тогава изведнъж Пат се почувствува много уморена и пожела да се приберем вкъщи. Често бях наблюдавал как тя след лъчезарна живост бързо изпадаше във внезапна морност. Нямаше много сили, нямаше и никакви запаси от енергия, а съвсем не правеше такова впечатление. Винаги изразходваше цялата си жизнена сила и тогава Пат изглеждаше неизчерпаема в пъргавата си младост, но после изведнъж идваше момент, в който лицето й пребледняваше, очите й хлътваха в дълбоки сенки, тогава идваше краят на силите й. У Пат умората не настъпваше бавно, а изведнъж, просто за секунди.

— Да караме към къщи, Роби — каза тя и тъмният й глас стана по-дълбок от обикновено.

— Вкъщи ли? При госпожица Елфриде Мюлер, със златния кръст на гърдите? Кой знае какво си е наумил междувременно дяволът!

— Вкъщи, Роби — каза Пат и уморено се облегна на рамото ми. — Там е нашият дом.

Свалих едната си ръка от волана и обгърнах раменете на Пат. Така пътувахме бавно през синята мъгла на свечеряването и когато най-сетне съзряхме осветените прозорци на малката къща, която се гушеше като тъмно животно в падината, доловихме отсянка на чувството, което буди завръщането у дома.

Госпожица Мюлер вече ни очакваше. Тя се бе преоблякла и вместо черната вълнена рокля носеше черна копринена рокля със същата пуританска кройка. Вместо кръст към нея бе добавила брошка — свързани сърца, котва и кръст — църковният символ на вяра, надежда и любов.

Тя бе несравнимо по-приветлива, отколкото следобед и попита дали е подходящо приготвеното за вечеря: яйца, студено месо и пушена риба.

— Е, да — казах аз.

— Не ви ли харесва? Това е прясно пушена писия.

— Разбира се — казах аз хладно.

— Прясно пушената писия трябва да е великолепна на вкус — заяви Пат и ме погледна с укор. — Истинска вечеря, каквато човек би могъл да пожелае първия ден, когато е на море, госпожице Мюлер. Ако се добави и истински горещ чай…

— О, разбира се! Съвсем горещ, на драго сърце! Веднага ще наредя да донесат всичко.

Госпожица Мюлер прошумя със своята копринена рокля и успокоена излезе бързо.

— Действително ли не обичаш риба? — попита Пат.

— О, напротив! А пушена писия! От дни мечтая за такова нещо!

— А защо се държиш така отвисоко? Прекаляваш.

— Трябваше да и се отплатя за начина, по който ме прие следобед.

— Ах, мили боже! — Пат се засмя. — Нищо не можеш да отминеш! Отдавна бих го забравила на твое място.

— Аз не. Аз не забравям толкова лесно.

— Би трябвало обаче — отвърна Пат.

Слугинята дойде с таблата. Писиите бяха като от злато и топаз и миришеха чудесно на море и дим. Освен тях имаше и пресни скариди.

— Почвам да забравям — казах аз мечтателно. Забелязвам още, че съм и страшно гладен.

— Аз също. Но първо ми дай бързо малко горещ чай. Странно, ала тръпна от студ! А навън е съвсем топло.

Погледнах я. Беше бледа, макар да се усмихваше.

„Вече нито дума за дълго къпане“ — казах си аз и попитах слугинята:

— Имате ли малко ром?

— Какво?

— Ром. Една напитка в бутилки.

— Ром?

— Да.

— Не. — Безизразните очи на лицето й — луна от бухнало тесто, бяха широко отворени. — Не — повтори тя.

— Добре — отвърнах аз. — Не е беда. Сбогом. Бог да, ви пази! — Момичето изчезна. — Какво щастие е, Пат, че имаме прозорливи приятели — казах аз. — Тази сутрин на тръгване Ленц набързо ми пъхна в колата един сравнително тежък пакет. Да видим какво съдържа!

Взех пакета от колата. Беше малко сандъче с две бутилки ром, една коняк и бутилка портвайн. Вдигнах ги високо. — Ром „Сент Джеймс“ дори! Можеше да се разчита на момчетата!

Отворих едната бутилка и налях в чая на Пат доста ром. При това забелязах, че ръката й леко трепери.

— Наистина ли ти е толкова студено? — попитах аз.

— Само за миг. Вече ми е по-добре. Ромът е хубав. Но след малко ще си легна.

— Направи го веднага, Пат — казах аз. — Тогава ще изтеглим масата до леглото и ще ядем така.

Пат бе склонна на това. Взех още една завивка от моето легло и нагласих масата.

— Пат, не би ли изпила един истински грог? Ще бъде още по-добре. Мога да го приготвя веднага.

Пат поклати глава.

— Вече се чувствувам добре.

Погледнах я. Нейният вид действително беше по-хубав. В очите й отново се бе появил блясък, устните бяха твърде червени, а кожата й светлееше матово.

— Чудесно, как неусетно ти мина — казах аз. — Сигурно се дължи на рома.

Пат се усмихваше.

— И на леглото, Роби. Аз се съвземам най-добре в леглото. То е моето убежище.

— Забележително. Щях да полудея, ако трябваше да си легна толкова рано. Сам, искам да кажа.

Тя се засмя.

— За една жена това е съвсем друго.

— Не казвай „за една жена“. Ти не си една жена.

— А какво?

— Не зная. Но не си жена. Ако беше истинска, обикновена жена, аз не бих могъл да те обичам.

Тя ме погледна.

— А можеш ли изобщо да обичаш?

— Ех, че приказки по време на вечеря! — възкликнах аз. — Имаш ли и други такива въпроси?

— Навярно. Но как ще отговориш на този?

Налях си чаша ром.

— Наздраве, Пат. Може и да имаш право. Вероятно всички ние не умеем да обичаме! Както преди, смятам аз. Но от това не е станало по-лошо. Само нещо се е променило. Така обичта не се вижда.

Почука се. Влезе госпожица Мюлер. В ръката си държеше малка стъклена кана, на чието дъно се полюшваше някаква течност.

— Ето, донесох ви ром.

— Благодаря — казах аз трогнат, наблюдавайки стъкления напръстник. — Много любезно от ваша страна, но ние успяхме да си намерим вече.

— О, боже! — Поразена, тя оглеждаше четирите бутилки на масата. — Толкова много ли пиете?

— Само за лекарство — отвърнах аз кротко, като избягвах да гледам Пат. — По лекарско предписание. Имам твърде сух черен дроб, госпожице Мюлер. Но няма ли да ни направите честта? — Отворих бутилката с портваин. — За ваше здраве! Дано скоро домът ви бъде пълен с гости!

— Благодаря много. — Тя въздъхна, направи лек поклон и отпи като птичка. — Приятна ваканция! — Тогава ми се усмихна дяволито. — Виното обаче е силно. И хубаво.

При това преобразяване от учудване едва не изтървах чашата. Бузите на госпожица Мюлер се зачервиха, очите й засвяткаха и тя почна да говори за най-различни неща, които не ни интересуваха. Пат се отнасяше към нея с ангелско търпение. Накрая госпожица Мюлер се обърна към мене.

— Значи, господин Кьостер е добре?

Кимнах.

— На времето той беше много тих — каза тя. — Често дни наред дума не продумваше. И сега ли е такъв?

— Е, сега вече говори понякога.

— Той прекара почти цяла година тук. Все сам…

— Да — казах аз. — При такива обстоятелства човек става по-мълчалив.

Госпожица Мюлер кимна сериозно и погледна към Пат.

— Сигурно сте уморена.

— Малко — каза тя.

— Много — добавих аз.

— Тогава ще си вървя — отвърна тя изплашено. — И така, лека нощ! Спете добре!

Тя колебливо си тръгна.

— Мисля, че предпочиташе да остане тук по-дълго — казах аз. — Смешно нали, така изведнъж?

— Горката жена — отвърна Пат. — Положително всяка вечер си седи сама в стаята, а има и грижи.

— Да, навярно… — казах аз. — Но, струва ми се, общо взето, се държах много мило с нея.

— Да. — Пат погали ръката ми. — Роби, открехни леко вратата…

Отидох и отворих вратата. Вън бе станало по-ясно и ивица лунна светлина падаше по пътечката чак до стаята. Като че ли градината бе чакала само да отворя вратата, толкова силно нахлу нощното ухание на цветята, сладкият мирис на шибой, резеда и рози изпълни цялата стая.

— Погледни само — рекох аз, като сочех навън.

В лунния зрак, който ставаше все по-бистър, вече можеше да се види цялата градинска алея. Цветята от двете й страни бяха привели стебла, листата им бяха като патинирано сребро, а цветовете, които през деня грееха, сега блещукаха призрачно и нежно в матови пастелни тонове. Лунната светлина и нощта бяха отнели от яркостта на техните багри, но в замяна дъхът им беше по-силен и по-сладостен, отколкото когато и да било през деня.

Обърнах поглед към Пат. Слаба и крехка, тя лежеше върху белите възглавници. Сред тъмните коси нежно изпъкваше лицето й. Тя нямаше много сили, но и в нея се криеше тайната на крехкостта, тайната на цветята в здрача и в разливащата се светлина на луната. Пат се поизправи.

— Наистина съм много уморена, Роби. Лошо ли е това?

Седнах до нея на леглото.

— Съвсем не. Ще спиш добре.

— Но ти още не искаш да си лягаш.

— После ще се разходя малко по брега.

Тя кимна и се облегна назад. Поседях още известно време.

— През нощта остави вратата отворена — каза тя вече в просъница. — Тогава ще имам усещането, че спя в градина…

Дишането на Пат стана по-дълбоко, вдигнах се тихо и отидох в градината. Спрях до дървената ограда и запалих цигара. Оттук се виждаше в стаята. Хавлията на Пат бе преметната на един стол, роклята й и малко бельо бяха върху нея, а на пода, пред стола, се виждаха обувките на Пат. Едната беше полулегнала. Докато гледах така, изпитвах странно чувство — като че се намирах в роден дом и си мислех за това, че сега имам някого и ще го имам, че стига да измина две три крачки, ще го видя и ще бъда при него, днес, утре и за дълго време може би…

Може би, мислех си аз, може би, вечно — една дума, без която днешният човек не минава. Защото днес на хората липсва сигурност, сигурността липсва на всичко и на всички.

Слязох надолу към крайбрежието, при морето и вятъра, при глухия рев на вълните, който се надигаше като далечен топовен тътен.