Ерих Мария Ремарк
Трима другари (13)

XIII

— Дамата, която все криете — каза госпожа Залевски, — няма нужда да го правите — спокойно може да ви посещава. Харесва ми…

— Но вие изобщо не сте я виждали — отвърнах аз.

— О, не се вълнувайте — заяви госпожа Залевски натъртено, — виждала съм я. Виждала съм я и ми харесва, дори много, но не е жена за вас!

— Така ли?

— Не е. И се чудя как сте я намерили из вашите кръчми. Но естествено най-скитосващите…

— Отклоняваме се от темата — прекъснах я аз.

— Това — каза тя и опря ръце на хълбоците си — е жена за мъж с добро, осигурено положение. С една дума — за богат мъж!

„Виж ти! — помислих си. — Точно това, което ми липсва!“

— Този довод може да се изтъква за всяка жена — заявих с раздразнение.

Тя поклати сивите си къдри.

— Почакайте! Бъдещето ще ми даде право.

— Ах, бъдещето! — Ядно хвърлих на масата копчетата от ръкавелите си. — Кой разчита на бъдещето днес! Защо още отсега да се тревожа за него.

Натъжена, госпожа Залевски поклати величествената си глава.

— Чудни хора сте вие, младите! Миналото ненавиждате, настоящето презирате, а бъдещето ви е безразлично. Как ще се излезе на добър край!

— Всъщност, какво наричате добър край? — попитах аз. — Краят може да бъде добър само ако преди това всичко е било лошо. Тогава и лошият край е много по-добър.

— Еврейски извъртания — отвърна госпожа Залевски с достойнство и решително се обърна към вратата. Но когато дръжката беше вече в ръката й, още веднъж се спря като закована. — Смокинг? — прошепна госпожа Залевски учудена. — Вие?

С широко отворени очи тя гледаше костюма на Ото Кьостер, който бе окачен на вратата на гардероба. Бях го взел на заем, защото вечерта щяхме да идем с Пат на театър.

— Да, аз! — потвърдих жлъчно. — Способността ви да свързвате фактите е ненадмината, уважаема госпожо…

Тя ме погледна. Пълното и лице отрази буря от мисли, която стихна в едно широко, съзаклятническо ухилване.

— А-ха! — каза госпожа Залевски, после го повтори: — А-ха! — И вече от коридора добави през рамо с удоволствие и хитровато, засияла цялата от вечната женска радост при подобни открития: — Такава ли била работата!

— Да, такава е работата, проклета акушерке! — изръмжах аз подир нея, когато бях уверен, че няма да ме чуе. След това захвърлих бясно лачените си обувки за едно с кутията на пода. „За богат човек!“ Като че ли не го знаех!

 

Взех Пат от дома й. Стоеше в стаята си, вече напълно облечена, и чакаше. Дъхът ми едва не спря, като я видях. За пръв път, откакто я познавах, тя носеше вечерна рокля.

Роклята беше от сребрист брокат, спускаше се меко и плавно от нейните изправени рамене. Изглеждаше плътно прилепнала о тялото, но все пак бе толкова свободна, че не пречеше на красивите, широки крачки на Пат. Отпред високо затворена, роклята беше с дълбоко изрязан в остър ъгъл гръб. Сред матовия синкав здрач Пат напомняше сребърна факла, бе изведнъж и удивително преобразена, празнична и твърде далечна. Като призрак зад нея ми се явяваше сянката на госпожа Залевски с високо вдигнат пръст.

— Добре, че когато се запознахме, не беше облечена в тази рокля — казах аз. — Нивга не бих се приближил до теб.

— Нямаше да го приема без други доказателства, Роби. — Тя се усмихваше. — Харесва ли ти?

— Просто е страхотна! В нея си съвсем друга жена.

— Защо да е страхотна?! Нали дрехите са за това!

— Възможно е. Ала мен ме повали на земята. За тази рокля следва да имаш друг мъж. Мъж с много пари.

Тя се засмя.

— Обикновено мъжете с много пари са отвратителни, Роби.

— Но парите не, нали?

— Е, да — каза тя, — парите не са.

— Така и предполагах.

— Не мислиш ли и ти същото?

— О, да — казах аз, — наистина парите не даряват щастие, но те необикновено успокояват.

— Парите ни дават независимост, мили, а това е много повече. Ако искаш, мога да облека друга рокля.

— Изключено! Тази е прелестна. От днес нататък за мен шивачите стоят над философите! Те внасят красота в живота. Това е сто пъти по-ценно от предълбоките мисли! Внимавай, освен всичко друго мога и да се влюбя в тебе!

Пат се смееше. Огледах се взискателно от горе до долу. Кьостер беше малко по-висок от мене и се налагаше да прикрепя панталоните горе с безопасни игли, за да стоят сравнително добре. Слава богу, стояха!

До театъра отидохме с такси, По пътя се бях смълчал, без сам да зная защо. Когато слязохме и плащах, погледнах шофьора, сякаш под нечие давление. Беше с уморени от безсъние очи, със зачервени клепачи, небръснат и изглеждаше просто изнурен. Равнодушно пое парите.

— Добър сбор ли имаше днес? — попитах аз тихо. Вдигна поглед.

— Върви — отряза той. Вземаше ме за любопитен.

За миг имах чувството, че трябва да седна при него и да отпътувам; после се обърнах. Пред мен стоеше Пат, тънка и гъвкава, красива, изпълнена с очакване.

Върху сребристата си рокля носеше късо, също сребристо жакетче с широки ръкави.

— Хайде бързо, Роби, скоро ще започне!

Хората се трупаха пред входа. Беше голяма премиера, театърът — осветен с прожектори, кола след кола се плъзгаха пред него, слизаха жени с вечерни рокли, блестящи от накити, мъже във фракове, с пълни розови лица, усмихнати, весели, благонадеждни, самоуверени; със скърцане и дрънкане между тях отмина таксито с уморения шофьор.

— Хайде, Роби! — извика Пат, като ме гледаше сияеща и възбудена. — Забравил ли си нещо?

Хвърлих враждебен поглед към хората наоколо.

— Не — казах, нищо не съм забравил.

Тогава отидох на касата и смених билетите. Взех две места в ложа, макар че струваха цяло състояние. Изведнъж вече не исках Пат да бъде между тези уверени хора, за които всичко беше самопонятно. Не исках тя да се числи към тях. Исках да бъда сам с нея.

 

Много отдавна не бях ходил на театър. Не бих и отишъл, ако Пат не бе пожелала. Театри, концерти, книги — бях почти изгубил всички тези бюргерски привички. Не бе време за такива неща. Политиката беше достатъчно театрална, всяка вечер престрелките устройваха друг концерт, а огромната книга на неволите бе по-внушителна от всички библиотеки.

Балконите и партерът бяха пълни. Светлината угасна веднага след като си намерихме местата. Само отражението от лампите по рампата се разсейваше из залата. Музиката започна с мощно звучене, надвиши всичко, цялата зала трептеше.

Изтеглих стола си назад в ъгъла на ложата. Така нямаше да виждам нито сцената, нито бледите глави на зрителите. Слушах само музиката и гледах лицето на Пат.

Музиката омагьоса залата. Тя бе като южен вятър, като топла нощ, като издуто корабно платно под звездите, съвсем нереална — музиката на „Хофмановите приказки“. Правеше всичко далечно и цветно, в нея сякаш ромонеше тъмният поток на живота, вече нямаше тежести, ни граници, имаше само блясък и напев, и любов — човек просто не можеше да проумее, че вън властвуваха бедност и мъка, и отчаяние в същото време, когато съществуваше такава музика.

Озарено от светлика на сцената, лицето на Пат бе тайнствено. Тя беше напълно увлечена и аз я обичах, защото не се облягаше на мен и не протягаше ръка към моята, дори не ме и поглеждаше, като че ли съвсем не мислеше за мен и ме бе забравила. Не обичах да се смесват нещата, мразех кравешкото привличане един до друг, когато се раздипля красотата и мощта на едно велико произведение на изкуството, ненавиждах прехласнатите погледи на влюбените двойки, това блажено-тъпо притискане, това неблагоприлично овчо щастие, което никога не може да се издигне над себе си, омразни ми бяха и брътвежите за сливането в едно чрез любовта, защото смятах, че човек не може да бъде достатъчно раздвоен, че хората съвсем не могат достатъчно често да се отдалечават, за да се срещат отново. Единствен оня, който винаги е сам, познава щастието да бъде заедно с друг. Всичко останало разрушава тайната на вътрешната напрегнатост. А какво увлича по-силно в магическите кръгове на самотата от кипежа на чувствата, от отдаването на нещо трогателно, от мощта на стихиите, на бурята, нощта, музиката? И на любовта…

 

Светлината пламна. Затворих за миг очи. За какво мислех досега? Пат се обърна. Видях, че хората се устремяваха към вратите. Наставаше големият антракт.

— Не искаш ли да излезем? — попитах аз.

Пат поклати глава.

Слава богу! Не обичам това взаимно оглеждане. Станах, за да й донеса чаша портокалов сок. Бюфетът беше като в плътна обсада. От музиката много хора странно огладняват.

Когато се върнах в ложата с чашата, някой стоеше зад стола на Пат. Тя бе обърнала назад глава и разговаряше оживено с него.

— Това е господин Бройер, Роберт — каза тя. „Господин Оксе“^[1], помислих си аз и го погледнах с досада. Роберт беше казала тя, не Роби. Сложих чашата на парапета на ложата и почаках, докато мъжът си отиде. Носеше смокинг с приказно хубава кройка. Но бъбреше за режисурата и изпълнителския състав и продължаваше да стои. Пат се обърна към мене.

— Господин Бройер питаше след това няма ли да идем в „Каскада“.

— Ако ти желаеш — казах аз.

Господин Бройер обясни, че там навярно бихме могли да потанцуваме. Той беше твърде учтив и всъщност ми харесваше много. Само че притежаваше неприятната елегантност и лекотата, за които смятах, че положително ще направят впечатление на Пат и които липсваха на мен самия. Изведнъж — просто не вярвах на ушите си — чух, че той се обръща към Пат на „ти“. Макар да имаше стотици безобидни причини за това, незабавно и с най-голямо удоволствие бих хвърлил тоя човек долу при оркестъра.

Раздадоха се звънците. Музикантите настройваха инструментите си. Цигулките вземаха леки флажолети.

— Значи, разбрано, ще се срещнем към изхода каза Бройер и най-сетне си отиде.

— Що за птица е той? — попитах аз.

— Не е птица, а е мил човек. Стар познат.

— Аз съм против старите познати — казах.

„Каскада“ — обмислих и пресметнах наум парите си. — Проклета обирническа пивница.

Тръгнах с тях, обзет от някакво мрачно любопитство. Само този Бройер ми липсваше подир зловещите прокоби на госпожа Залевски! Той вече ни очакваше при изхода.

Повиках такси.

— Недейте — каза Бройер, — в моята кола има достатъчно място.

— Добре — съгласих се аз. Смешно би било да предприема нещо друго, но все пак се ядосах.

Пат познаваше колата на Бройер. Беше един голям пакард. Стоеше отсреща на паркинга. Тя тръгна направо към колата.

— Пребоядисана е — каза тя и застана пред автомобила.

— Да, в сиво — отвърна Бройер. — Така по ли ти харесва?

— Много повече.

Бройер се обърна към мене.

— А на вас? Обичате ли този цвят?

— Не зная каква е била колата преди — отговорих аз.

— Черна.

— Черното и отива много.

— Положително! Но от време на време трябва да се внася и някаква промяна! Е, наесен ще имам нова кола.

Отидохме в „Каскада“. Това беше много елегантен танцов локал с отличен оркестър.

— Изглежда е доста пълно — казах аз зарадван, когато застанахме на входа.

— Жалко — рече Пат.

— Ах, ще уредим това — заяви Бройер и почна да преговаря с управителя. Създаваше се впечатлението, че е много добре познат тук, защото наистина пренесоха маса, няколко стола и след минути ние седяхме на най-хубавото място в цялата зала, от което можеше да се наблюдава танцовата площадка.

Оркестърът свиреше танго. Пат се бе облегнала на парапета.

— Ех, отдавна не съм танцувала!

Бройер стана.

— Да потанцуваме ли?

Тя ме погледна сияеща.

— Междувременно аз ще поръчам нещо.

— Добре.

Тангото продължи много. Докато танцуваше, Пат от време на време поглеждаше към мен и ми се усмихваше. Аз й кимах в отговор, но не се чувствувах особено добре. Тя изглеждаше прелестно и танцуваше великолепно. За съжаление и Бройер танцуваше хубаво и бяха чудно хармонична двойка. Танцуваха така, като че ли вече много пъти са танцували заедно. Поръчах си един голям ром.

Двамата се върнаха. Бройер се спря да поздрави неколцина посетители и за момент останах сам с Пат.

— От колко време познаваш това момче? — попитах аз.

— Отдавна. Защо?

— А, питам само така. Често ли си идвала тук с него?

Тя ме изгледа.

— Не помня вече, Роби.

— Такива неща се помнят — отвърнах упорито, макар да знаех какво искаше да каже тя.

Пат поклати глава и се усмихна. В този момент я обичах много. Тя искаше да ми покаже, че всичко предишно е забравено. Но мен ме глождеше нещо, което сам намирах за смешно и от което въпреки това не успявах да се избавя. Оставих чашата си на масата.

— Можеш спокойно да ми кажеш. Няма нищо.

Тя ме погледна пак.

— Мислиш ли, че иначе бихме дошли тук? — попита тя.

— Не — казах аз засрамен.

Оркестърът засвири отново. Бройер се приближи. — Един блуз — каза ми той. — Чудесен. Че искате ли да опитате?

— Не! — отвърнах аз.

— Жалко.

— Би трябвало да опиташ веднъж, Роби — настоя и Пат.

— По-добре, не.

— А защо? — попита Бройер.

— Никак не държа на това — отвърнах аз нелюбезно. — И никога не съм се учил да танцувам. Не съм имал време. Танцувайте спокойно, аз ще се забавлявам.

Пат се колебаеше.

— Но, Пат — казах аз, — нали ти доставя толкова голямо удоволствие.

— Да — а ти наистина ли се забавляваш?

— И как още! — Посочих чашата си. — Това също е един вид танц.

Отидоха да танцуват. Дадох знак на келнера и изпразних чашата си. Седях на масата и броях солените бадеми. До мене се появи сянката на госпожа Залевски. Бройер доведе на нашата маса още няколко души. Две хубави жени и един по-млад мъж, който беше със съвсем плешива, малка глава. По-късно се присъедини още един, четвърти. Всички бяха леки като корк, с гъвкави движения и уверени. Пат познаваше и четиримата.

Почувствувах се тежък като пън. Досега винаги бивах сам с Пат. За пръв път виждах хора, които тя познаваше от по-рано. Не знаех как да се отнасям към тях. Те се движеха свободно и естествено, идваха от друг живот, от живот, в които всичко вървеше гладко и хората не виждаха нищо, което не желаеха да видят, идваха от друг свят. Ако бях сам или с Ленц, или пък с Кьостер, ни най-малко нямаше да ме е грижа затова, всичко би ми било безразлично. Но Пат беше тук, Пат ги познаваше и поради това всичко вървеше зле, сковаваше ме, принуждаваше ме да правя сравнения. Бройер предложи да отидем в друго заведение.

— Роби — каза Пат на излизане, — няма ли да е по-добре да се приберем у дома?

— Не — казах аз.

— Защо?

— Ще ти е скучно.

— Ни най-малко! Защо да ми е скучно? Напротив!

— Пък и на теб това тук ти доставя удоволствие…

Тя само ме погледна, не отвърна нищо.

Започнах да пия. Не както преди, а истински. Човекът с плешивата глава ме наблюдаваше внимателно. Попита ме какво пия.

— Ром — казах аз.

— Грог ли? — попита той.

— Не, ром — повторих аз. Той също го опита и се задави.

— Дявол да го вземе! — каза плешивият одобрително. — С рома трябва да се свикне!

Сега бе привлечено и вниманието на двете дами. Пат и Бройер танцуваха. Тя често поглеждаше насам. Престанах да гледам към тях. Знаех, че бях на погрешен път, но ненадейно ме бе обзело желание да пия. Дразнех се, че другите внимателно следяха моето пиене. Не изпитвах удоволствие от това да им импонирам като гимназист. Станах и отидох на бара. Пат ми се струваше съвсем чужда. Нека върви по дяволите със своите хора! Тя е от техния кръг. Не, не е. И все пак!

Плешивият се помъкна подире ми. Пихме с бармана по една водка. Барманите винаги са утеха. По цял свят човек може да се разбере с тях, без да е необходимо да говори. И този беше добър. Само плешивият беше слаб. Търсеше си душеприказчик. Някаква Фифи му беше на сърцето. Но историята излезе кратка. Разказа ми още, че от години Бройер бил влюбен в Пат.

— Така ли? — попитах аз. Той се закиска. Накарах го да млъкне, като му предложих чаша „Прери Ойстер.“ Но думите му не излизаха от ума ми. Ядосвах се, че се поддадох на това, ядосвах се, че му отдавах значение. Ядосвах се, че не ударих е юмрук по масата. Но някъде в себе си усещах ледено желание да руша, което не бе насочено срещу другите. Единствено срещу мене.

Скоро плешивият взе да ломоти и изчезна. Продължих да седя. Изведнъж почувствувах на рамото си твърда здрава гръд. Това бе една от жените, доведени от Бройер. Тя седна съвсем близо. Косите й, сивозелени очи бавно лазеха по мене. Това бе поглед, след който собствено нямаше какво да се каже, а само да се действува.

— Чудесно е човек да може да пие така — каза жената след известно време. Мълчах. Тя протегна ръка към моята чаша. Ръката беше като гущер, блестяща от скъпоценности, суха и жилеста. Движеше се съвсем бавно, сякаш пълзеше. Знаех какво се подхваща. „Бързо ще се справя с тебе — мислех си. — Ти ме подценяваш, защото разбираш, че съм ядосан. Но се лъжеш. С жените се оправям лесно. С любовта не мога да се оправя. Само неосъществимото ме натъжава.“

Жената почна да говори. Имаше някак трошлив, стъклен глас. Забелязах как Пат гледаше насам. Не ме бе грижа за това. Не ме бе грижа и за жената до мене. Имах чувството, че се плъзгам в някаква гладка, бездънна шахта. То нямаше нищо общо с Бройер и останалите. Нямаше нищо общо дори и с Пат. Беше свързано с неразгадаемата тайна, че действителността буди желания, но нивга не може да ги удовлетвори; че любовта започва у един човек, но не свършва у него; че всичко може да съществува — човекът, любовта, щастието, животът; и че по някакъв страховит начин чувството винаги е твърде малко и става толкова по-малко, колкото по-голямо изглежда. Крадешком хвърлих поглед към Пат. Ето тя крачеше, млада и красива, в своята сребриста рокля, един светъл пламък на живота, аз я обичах и като и кажех: „Ела!“ — тя идваше, нищо не ни разделяше, бяхме толкова близки, колкото изобщо могат да бъдат хората, но въпреки това понякога по един загадъчен начин всичко помръкваше и ставаше болезнено, не можех да я изтегля от пръстена на вещественото, не можех да я изтръгна от кръга на битието, който беше в нас и над нас и ни налагаше своите закони, диханието и загиването, измамния блясък на настоящето, което неудържимо се сгромолясва в нищото, проблясващата илюзия на чувството, че в притежанието се таи и загубата. То никога не може да се спре, никога! Никога не може да се скъса дрънкащата верига на времето, неспокойствието никога не може да се превърне в покой, търсенето — в мъртвило, рухващото — в опора. Нямах сила да я откъсна дори от случая, от преживяното по-рано, преди да съм я познавал, от хиляди мисли, спомени, от това, което я е формирало, преди да съм се появил в нейния живот, а също и от тези хора тук не можех да я откъсна…

Жената до мен говореше с хриплив глас. Тя търсеше спътник за една нощ, късче чужд живот, за да пламне и да забрави себе си и твърде болезнената яснота, че никога нищо не остава, никое Аз, никое Ти, а още по-малко едно Ние. Всъщност не търсеше ли тя същото, което и аз. Един спътник, за да бъде забравена самотата на живота, един другар, за да устои на безсмислието на битието.

— Хайде — казах, — нека се върнем. Безнадеждно е това, което искате вие, а и това, което искам аз.

Тя ме изгледа. После отметна глава назад и се засмя.

 

Отбивахме се в още няколко локала. Бройер беше разгорещен, приказлив и пълен с надежда. Пат бе притихнала. Не ми задаваше въпроси, не ми правеше упреци, не се опитваше да уяснява нищо, просто присъствуваше, понякога танцуваше, тогава изглеждаше, че се плъзга сред гмеж от марионетки и карикатури, като някакъв безшумен, красив, строен кораб, от времена време ми се усмихваше.

Дремотата на нощните локали плъзгаше сиво-жълти ръце по стените и лицата. Музиката сякаш свиреше в стъклена катафалка. Плешивият пиеше кафе. Жената с гущерските ръце се бе втренчила пред себе си. От една капнала от умора цветарка Бройер купи рози и ги раздели между Пат и другите две жени. Върху полуотворените пъпки имаше малки, бистри водни перли.

— Хайде да танцуваме веднъж заедно — каза ми Пат.

— Не — отказах аз, мислех за ръцете, които вече я бяха докосвали днес, и се чувствувах твърде смешен и жалък.

— И все пак — каза тя, очите й потъмняха.

— Не — отвърнах аз, — не, Пат.

Най-после си тръгнахме.

— Ще ви отведа до в къщи — каза ми Бройер.

— Добре.

В колата той имаше одеяло, което метна върху коленете на Пат. Изведнъж тя ми се видя много бледа и уморена. На раздяла жената от бара мушна в ръката ми една бележка. Престорих се, че нищо не се е случило и се качих в колата. По пътя гледах през прозореца. Пат седеше в ъгъла съвсем неподвижна. Дори дишането и не чувах. Бройер ни закара първо пред нейното жилище. Той знаеше дома й, без да пита. Пат слезе. Бройер й целуна ръка.

— Лека нощ — изрекох аз и не я погледнах.

— Къде да ви сваля? — попита ме Бройер.

— На следващия ъгъл — казах аз.

— С удоволствие ще ви закарам до вкъщи — отвърна той прекалено бързо и прекалено вежливо.

Искаше да ми попречи да се върна. Размислях дали да му перна един. Но бях твърде безразличен към него.

— Добре, тогава ме закарайте до бар „Фреди“ казах аз.

— Нима ще ви пуснат там по това време? — по пита той.

— Много мило е, че сте толкова загрижен — отговорих аз, — но бъдете уверен, че навред ще ме пуснат.

Едва изрекъл това, изпитах съжаление към него. Сигурно през цялата вечер в собствените си очи той бе изглеждал много великодушен и изискан. Такова убеждение не бива да се разрушава. С него се сбогувах по-приветливо, отколкото с Пат.

Барът беше още доста пълен. Ленц и Фердинанд Грау играеха покер с конфекционера Болвиз и с неколцина други.

— Сядай и ти — предложи ми Готфрид, — днес времето е благоприятно за покер.

— Не — отвърнах аз.

— Я погледни тук! — каза той и посочи една купчина пари. — Без блъфиране. Флошовете се носят из въздуха.

— Добре — казах аз, — дай насам! — Блъфирах с два попа и прогоних от играта четирима души. — Такава ще да е работата — продължих. — Времето, изглежда, е благоприятно за блъфиране.

— Винаги е такова — съгласи се Фердинанд и ми поднесе цигара.

Нямах намерение да стоя дълго време. Но сега усетих малко почва под краката си. Не ми беше кой знае колко добре; ала този бар бе за мен старо, почтено родно място.

— Остави ми половин бутилка ром — извиках на Фред.

— Долей го с малко червено вино — каза Ленц.

— Не — отрязах аз. — Нямам време за експерименти. Искам да се напия.

— Тогава вземи си от сладките ликьори. Скарах те ли се?

— Глупости.

— Не говори, бебо. Не дрънкай глупости пред стария татко Ленц, който познава добре бездните на сърцето. Кажи „да“ и пий!

— С жена човек не може да се скара. Най-много да й се ядоса.

— В три часа след полунощ е трудно да се открие тънката разлика. Впрочем аз съм се карал с всяка. Щом вече не можеш да се скараш с някоя, значи работата е към своя край.

— Добре — казах аз. — Кой дава?

— Ти — рече Фердинанд Грау. — Както преценявам, обзет си от мирова скръб, Роби. Не се оставяй да те погълне. Животът е пъстър, но не съвършен. Впрочем и в мирова скръб ти блъфираш чудесно. Два попа са вече дързост.

— Веднъж при една партия видях седем хиляди франка да стоят срещу два попа — каза Фред откъм бара.

— Швейцарски или френски? — попита Ленц.

— Швейцарски.

— Имал си щастие — продължи Готфрид. — С френски не би посмял да прекъснеш играта.

Играхме още един час. Спечелих доста. Болвиз непрестанно губеше. Пиех, но чувствувах само главоболие. Кафявите, развяващи се кърпи не ми се мяркаха пред очите. Само всичко се изостряше. Стомахът ми гореше.

— А сега престани и хапни нещо — каза Ленц. Фред, донеси му един сандвич и няколко сардинки. Прибери парите, Роби.

— Още един тур.

— Добре. Последен тур. Двойно?

— Двойно — казаха другите.

Твърде безсмислено поисках още три карти при десятка спатия и поп. Трите бяха вале, дама и ас. С тях спечелих срещу Болвиз, който имаше в ръцете си каре осмици и беше релансирал високо до луната. С проклятие на устата ми наброи куп пари.

— Виждаш ли — каза Ленц, — часа на флошовете. Седнахме на бара. Болвиз попита за Карл. Той не можеше да забрави това, че Кьостер бе спечелил надпреварата с неговата спортна кола. Все още искаше да купи Карл.

— Попитай Ото — каза Ленц, — но струва ми се, че той предпочита да ти продаде едната си ръка.

— Е, де! — каза Болвиз.

— Ти не можеш да го разбереш — отвърна Ленц, — ти, сине на търговския двадесети век.

Фердинанд Грау се засмя. Фред също. Накрая всички се разсмяхме. Който не бе в състояние да се смее над двадесетия век, би трябвало да се застреля. Но човек не можеше да се смее дълго над това. Всъщност то си беше за плач.

— Умееш ли да танцуваш Готфрид? — попитах аз.

— Естествено, нали едно време бях учител по танци. Забравил ли си?

— Забравил… нека е забравил — каза Фердинанд Грау. — Забравата е тайната на вечната младост. Човек остарява единствено чрез паметта си. В живота твърде малко се забравя.

— Не — каза Ленц. — Хората винаги забравят само това, което не трябва.

— Можеш ли да ме научиш? — попитах аз.

— Да танцуваш? За една вечер, бебо. Това ли ти е цялата мъка?

— Нищо не ме мъчи — казах аз, — само главоболие.

— Това е болестта на нашето време, Роби — успокои ме Фердинанд. — Най-добре би било човек да се ражда без глава.

Отидох и в кафене „Интернационал“. Алоис тъкмо щеше да спуска рулетките.

— Кой е още вътре? — попитах аз.

— Роза.

— Ела, тримата ще пийнем по една чашка.

— Добре.

Роза седеше до бара и плетеше малки вълнени чорапи за дъщеря си. Показа ми плетката. Беше изплела вече и едно палтенце.

— Как мина тази вечер? — попитах аз.

— Зле. Никой няма вече пари.

— Да ти заема ли малко? Ето, спечелих на покер.

— Комарджийските пари водят след себе си други — каза Роза, плю на банкнотите и ги прибра.

Алоис донесе три чаши. А после, когато дойде и Фрици, още една.

— Край! — каза той сетне. — Смъртно уморен съм.

Изгаси лампите. Тръгнахме си. Роза се сбогува с нас на вратата. Фрици се залепи за Алоис. Редом с него тя крачеше бодро и леко. Той тътреше по паважа своите плоски ходила. Спрях се, загледан подир тях. Видях как Фрици се наведе към мръсния крив келнер и го целуна. Той я отблъсна равнодушно. И изведнъж — не зная как ме връхлетя — когато се обърнах и обзрях безлюдната улица, къщите с тъмните прозорци и студеното нощно небе, ме заудря с пестници един толкова безумен копнеж по Пат, че ми се струваше: почвам да залитам. Вече не разбирах себе си, ни своето поведение, ни цялата вечер, нищо.

Облегнах се на стената на някаква къща и се втренчих пред себе си. Недоумявах защо направих всичко това. Бях попаднал в нещо, което ме разкъсваше, правеше ме безразсъден и несправедлив, подхвърляше ме насам-натам и разбиваше всичко, което бях подредил с усилен труд. Стоях там безпомощен и не знаех какво да правя. Не исках да се прибера в къщи, бих се почувствувал съвсем зле. Най-после се сетих, че у Алфонс още трябва да е отворено. Отидох. Мислех да остана там до сутринта.

Когато влязох, Алфонс почти не ме заговори. Изгледа ме за миг и продължи да чете вестника си. Седнах до една маса и се унесох в размисъл. Нямаше друг посетител. Мислех за Пат. Непрестанно за Пат. Мислех за това, как се бях държал. Изведнъж взех да си припомням всяка подробност. Всичко се обръщаше срещу мен. Единствен аз бях виновен. Бях загубил разсъдъка си. Взирах се в масата. Кръвта бучеше в глава гами. Озлобен и ядосан на себе си, бях в пълна безпътица. Аз, само аз разбих всичко.

Неочаквано нещо пропука и издрънча. С всичка сила бях стискал чашата си.

— И това е занимание — каза Алфонс и стана. Измъкна късчетата стъкло от ръката ми.

— Съжалявам — казах аз. — В момента не съобразих.

Той донесе памук и лепенка.

— Иди в публичния дом — каза Алфонс. — По-добре ще е.

— Хубаво — съгласих се аз. — Вече ми мина. Беше само пристъп на ярост.

— От яростта човек трябва да се освободи чрез забавление, а не като се коси — заяви той.

— Прав си — казах аз, — на човека обаче трябва и умение, за да го направи.

— Всичко е тренировка. Всички вие се втурвате с глава срещу стената. Но с годините човек се примирява.

Той постави на грамофона плоча с „Мизерере“ от „Трубадур“. Навън бързо се развиделяваше.

Поех към къщи. Алфонс ми бе дал да изпия една голяма чаша „Ферне-Бранка“. Усещах, че сега зад челото ми удрят тъпи секири. Улицата вече не беше гладка. В раменете ми бе налято олово. Попрекалил бях.

Бавно се изкачвах по стълбището и търсех ключа в джоба си. В полумрака долових нечие дишане. На най-горното стъпало на стълбата — свита фигура, безцветна и с неясни очертания. Направих две крачки.

— Пат… — казах аз поразен. — Пат, какво правиш тук?

Тя се раздвижи.

— Струва ми се, че дремнах малко…

— Да, но как се озова тук?

— Твоят ключ от жилището е у мене…

— Не исках да кажа това. Исках… — Моята зашеметеност изчезна, виждах изтърканите стъпала на стълбището, олющената стена и сребристата рокля, тесните, блестящи обувки. — Исках да кажа защо си тук?

— И аз се питах през цялото време…

Тя се изправи и се протегна, като че ли това бе най-естественото нещо на света — в късна нощ да седи тук на стълбата. После Пат вдъхна, бърчейки нос.

— Ленц би казал сега: коняк, ром, черешова ракия, абсент…

— Дори „Ферне-Бранка“ — признах аз и едва сега схванах правилно всичко. — Ти си знаменито момиче. Пат, а аз съм проклет от бога отвратителен идиот.

Отключих вратата. Изведнъж вдигнах Пат на ръце и я понесох през коридора. Тя лежеше на гърдите ми — сребърна чапла, уморена птица — извърнах глава, за да не усети моя алкохолен дъх, и почувствувах, че трепери, макар да се усмихваше.

Сложих Пат в едно кресло, запалих лампата и взех одеяло.

— Ако можех да предположа, Пат… Вместо да се скитам и да се отбивам тук и там, ако… Ах, каква жалка овца съм! От Алфонс звъних у вас, свирках и пред къщата и тъй като не се обаждаше, помислих, че не искаш…

— Но защо не се върна, като ме изпрати до дома?

— Да, сам се питам…

— По-добре ще бъде, ако следния път ми дадеш и ключа от стаята си — каза тя. — Тогава няма да ми се налага да чакам отвън. — Пат се усмихваше, но устните й потръпваха и мигом разбрах какво и струваше това връщане, чакането и сегашният смел момчешки тон…

— Пат — казах аз бързо, крайно объркан. — Пат, сигурно ти е студено, трябва да изпиеш нещо. Видях, че у граф Орлов още свети. Русите винаги имат чай, ще ида бързо при него и веднага ще се върна… — Чувствувах как у мен се надига гореща вълна. — Цял живот няма да забравя тази твоя постъпка — казах аз от вратата и минах по коридора.

Орлов беше още буден. Седеше в ъгъла на стаята под своята икона на света Богородица, пред нея гореше кандилце. Очите му бяха зачервени, на масата димеше малък самовар.

— Моля, извинете ме — казах аз, — един непредвиден случай. Бихте ли ми дали малко горещ чай?

Русите са свикнали на непредвидени случаи. Той ми даде две чаши, захар и напълни една чиния с дребни сладки.

— С най-голямо удоволствие ще ви услужа — каза Орлов. — Мога ли да си позволя да ви предложа и… често съм бивал в подобно… няколко зърна кафе за дъвчене…

— Благодаря — казах аз, — наистина ви благодаря. На драго сърце ще ги взема…

— Ако имате нужда от още нещо — каза Орлов и в този момент държанието му беше чудесно, — няма да си лягам още известно време…

В коридора сдъвках кафеените зърна. Те премахваха спиртната миризма. Пат седеше до лампата и се пудреше. За миг спрях до вратата. Много ме развълнува това, че тя седеше така, внимателно се гледаше в малкото огледалце и докосваше слепоочията си с пухчето.

— Пийни малко чай — предложих и аз. — Съвсем горещ е.

Пат пое чашата. Наблюдавах я как пиеше.

— Дявол знае какво стана тази вечер, Пат.

— Аз зная вече — отвърна тя.

— Така ли? Аз — не.

— И не е необходимо, Роби. Ти бездруго вече знаеш малко повече, отколкото трябва, за да бъдеш истински щастлив.

— Възможно е — съгласих се аз. — Но и така не върви, та откакто те познавам се държа все по-детински.

— Нека. Така е по-добре, отколкото ако ставаше все по-разумен.

— И това е обосновка — казах аз. — Ти много умело изваждаш хората от затруднено положение. Но мисля, че се струпаха най-различни неща.

Пат сложи чашата на масата. Аз се облегнах на леглото. Имах чувството, че се бях върнал в къщи след дълго, тежко пътуване.

 

Птичките почнаха да чуруликат. Навън се блъсна врата. Това бе госпожа Бендер, милосърдната сестра от яслите за кърмачета. Погледнах часовника си. Подир половин час Фрида щеше да е в кухнята и тогава не бихме могли да излезем незабелязано. Пат още спеше. Дишаше дълбоко и равномерно. Безчестие би било да я събудя. Но трябваше.

— Пат… — Тя промълви нещо насън.

— Пат… — Проклинах всички мебелирани стаи по света. — Пат, време е. Трябва да се облечем.

Тя отвори очи и още съвсем топла от съня, се усмихна като дете. Всякога се изненадвах от тази нейна веселост при събуждане и много я обичах. Аз никога не се събуждах весел.

— Пат… госпожа Залевски вече мие изкуствените си зъби.

— Днес ще остана при тебе…

— Тук?

— Да…

Изправих се.

— Блестяща идея… Но твоите неща… вечерно облекло и обувки…

— Тъкмо, тогава ще стоя тук до вечерта…

— А у вас?

— Ще телефонираме, че съм останала да нощувам някъде.

— Ще го направим. Гладна ли си?

— Още не.

— За всеки случай бързо ще открадна няколко пресни кифли. Те висят отвън до вратата на коридора. Тъкмо сега е време за това.

Когато се върнах, Пат стоеше до прозореца. Бе обула само своите сребристи обувки. Меката светлина на ранния ден падаше като воал над раменете й.

— Преживяното вчера вече сме забравили, нали Пат? — казах аз.

Тя кимна, без да се обърне.

— Просто вече няма да се събираме с други хора. Истинската любов не понася чуждо присъствие. Тогава няма да имаме никакви разправии, никакви пристъпи на ревност. Да вървят по дяволите и Бройер, и цялата му компания, нали?

— Да — каза Пат, — и Марковиц също.

— Марковиц? Кой е Марковиц?

— Жената, с която седеше на бара в „Каскада“.

— А-ха — казах аз изведнъж доста зарадван, — а-ха, тя ли е?

Извадих всичко от джобовете си.

— Погледни, Пат. От тази история все пак имаме малко полза. Спечелих на покер куп пари. Затова довечера ще излезем пак, нали? Но истински, без други хора. За нас те потъват в забрава, нали?

Тя кимна.

Слънцето се издигаше зад покрива на Профсъюзния дом. Прозорците заблестяха. Косите на Пат бяха облети от светлина, а раменете й — златни.

— Какво собствено каза ти, какво прави този Бройер? Каква професия има, искам да кажа?

— Архитект.

— Архитект — повторих аз малко засегнат, защото по-приятно би било за мен да чуя, че не е никакъв. Хм, архитект, това пък какво е, а, Пат?

— Да, мили.

— Нищо особено, нали?

— Съвсем нищо — каза Пат убедено, обърна се и се засмя. — Нищо не е това, изобщо нищо. Празни работи!

— А тази стаичка не е ли твърде жалка, а, Пат? Други хора естествено имат по-доб…

— Тя е чудесна — тази стаичка — прекъсна ме Пат. — Това е една великолепна стаичка и аз наистина не зная по-хубава, мили!

— Но, Пат, аз имам своите слабости и съм само шофьор на такси, обаче…

— Ти си един много обичен крадец на кифли и пияч на ром, мил си ти! — В някакъв порив тя се хвърли на шията ми. — Ах, ти глупчо, колко е хубаво да се живее!

— Но само с теб, Пат, наистина.

Утрото наставаше прелестно и лъчезарно. Долу надгробните паметници тънеха в лека омара, разнасяна от ветреца. Върхарите на дърветата бяха вече щедро огрени от слънцето. От комините на къщите се виеше дим. Продавачите виком предлагаха първите вестници. Легнахме за сънно будуване, сънно бленуване, чуден унес, прегръдка в прегръдка, дъх до дъх.

После, в девет часа, телефонирах първо като таен съветник Буркхард лично на подполковник Егберт фон Хаке, а подир него на Ленц, за да поеме моя сутрешен курс с таксито.

Той веднага ме прекъсна.

— Стига, детко, твоят Готфрид не напразно е познавач на дебрите в човешкото сърце. Вече имах предвид това. Приятно прекарване, златен бебчо!

— Затваряй си човката! — казах аз щастливо и след това обявих в кухнята, че съм болен и че до обед ще лежа в леглото. Три пъти трябваше да отблъсквам атаките на загриженост от страна на госпожа Залевски, която ми предлагаше чай от лайка, аспирин и компреси. По-сетне успях да промъкна Пат в банята и да останем на спокойствие.