Сидни Шелдън
От утрото до здрача (8)

ОСМА ГЛАВА

Съдия Тайлър Станфорд чу новината от чикагския телевизионен канал WBBW. Втренчи се в екрана като хипнотизиран, а сърцето му силно задумка. Дадоха картина на „Блу Скайс“, някакъв говорител съобщаваше: „…по време на буря във водите на Корсика, където се е случила трагедията. Дмитри Камински, телохранителят на Хари Станфорд, е бил свидетел на злополуката, но не е могъл да спаси своя работодател. Хари Станфорд беше известен във финансовите кръгове като един от най-ловките…“

Тайлър седеше пред екрана, гледаше кадрите, а в главата му се заредиха спомени, спомени…

 

 

Някакви гръмогласни крясъци го събудиха посред нощ. Беше на четиринадесет години. За няколко минути се заслуша в сърдитите викове, после пропълзя през коридора до стълбището. Във фоайето на долния етаж майка му и баща му се караха. Майка му крещеше с все сила и той видя как баща му й зашлеви шамар.

 

 

Картините на телевизионния екран продължаваха да се менят. Дадоха кадър от Овалния кабинет в Белия дом, където Хари Станфорд се ръкуваше с президента Роналд Рейгън… Освен че беше един от стожерите в специалната финансова мисия на президента, Хари Станфорд беше и важен съветник на…

 

 

Играеха футбол в задния двор и брат му Уди ритна топката към къщата. Тайлър се затича след нея и тъкмо когато я вдигна, чу баща му да казва от другата страна на плета: „Обичам те. Знаеш го!“

Спря се с разтуптяно сърце, развълнуван, че майка му и баща му не се караха, и тогава чу гласа на гувернантката, Розмари: „Ти си женен. Искам да ме оставиш на мира“.

Внезапно усети ужасно гадене. Обичаше майка си, обичаше и Розмари, а чувстваше баща си толкова чужд и неприятен.

 

 

Върху екрана една след друга се появиха снимки, запечатали Хари Станфорд до Маргарет Тачър… президента Митеран… Михаил Горбачов. Говорителят продължаваше: „Легендарният магнат се чувстваше у дома си както сред работниците от фабриките, така И сред световните лидери“.

 

 

Тъкмо отваряше вратата към кабинета на баща си и чу гласа на Розмари: „Напускам“. После баща му отсече: „Няма да те оставя да си тръгнеш. Трябва да проявиш повече разум, Розмари! Това е единственият начин, по който аз и ти можем да…“

„Не желая да те слушам. И няма да махна детето!“

После Розмари изчезна от дома им.

Картината на екрана пак се бе сменила. Виждаха се стари кадри — семейство Станфорд стои пред църквата и наблюдава как качват един ковчег в погребална кола. Коментаторът говореше: „…Хари Станфорд и децата до ковчега… Твърди се, че самоубийството на госпожа Станфорд се дължи на разклатеното й здраве. Според полицейските следователи Хари Станфорд…“

 

 

Точно посред нощ баща му го вдигна и го разтърси: „Събуди се, синко. Имам да ти кажа нещо лошо“.

Четиринадесетгодишното момче се разтрепера.

„С майка ти се случи злополука, Тайлър“.

Беше лъжа. Баща му я беше убил. Тя сложи край на живота си заради него и заради връзката му с Розмари.

Вестниците гъмжаха от коментари за случилото се. Скандалът разтърси Бостън и вестникарите не пропуснаха да се възползват максимално от него. Нямаше как всички тези новини да се скрият от децата на Станфорд. Съучениците им направо ги побъркаха. Само за двадесет и четири часа трите деца загубиха двама души, които обичаха най-много.

— Хич и не ме е грижа, че ни е баща — хлипаше Кендъл. — Мразя го.

— Аз също!

— Аз също!

Мислеха да избягат, но нямаше къде да отидат. Затова решиха да се разбунтуват.

Възложиха на Тайлър да говори от тяхно име:

— Искаме друг баща. Теб не те искаме.

Хари Станфорд само го погледна и каза хладно:

— Мисля, че ще можем да го уредим.

Три седмици по-късно всички бяха качени на кораби и изпратени в различни пансиони.

Годините минаваха, а децата почти не виждаха баща си. Четяха за него във вестници, гледаха по телевизията как придружава красиви жени или разговаря със знаменитости, но единствените срещи бяха при така наречените от него „поводи“ — добра възможност за фотожурналистите по Коледа или други празници, когато той демонстрираше какъв всеотдаен баща е. После децата отново бяха разпращани по пансионите до следващия „повод“.

 

 

Тайлър следеше като хипнотизиран телевизионното предаване. На екрана показваха кадри от фабрики в различни части на света и снимки на баща му. „…един от най-големите частни конгломерати в света. Хари Станфорд, който го създаде, беше легенда… Главният въпрос за умовете на Уолстрийт е какво ще стане с тази семейна компания сега, когато нейният основател вече го няма? Хари Станфорд остави три деца, но не се знае кой ще наследи състоянието на мултимилиардера Станфорд, нито пък кой ще поеме корпорацията в свои ръце…“

 

 

Беше на шест години. Обичаше да обикаля из голямата къща и да разглежда по-интересните стаи. Единствено кабинетът на баща му беше недостъпен. Тайлър знаеше, че там се провеждат важни срещи и разговори.

Внушителни мъже в тъмни костюми непрекъснато идваха и си отиваха — те посещаваха баща му. Фактът, че му забраняваха да проникне, правеше мястото още по-привлекателно.

Един ден, в отсъствие на баща си, Тайлър реши да влезе в кабинета. Огромната стая беше съкрушителна, ужасяваща. Тайлър стоеше вътре и гледаше гигантското бюро и огромния стол на баща си. „Един ден аз ще седя на този стол и ще бъда важен като татко“. Приближи се към бюрото и започна да го разглежда. По плота имаше десетки документи. Тайлър мина зад бюрото и седна в стола на баща си. Беше прекрасно. „Ето сега аз също съм важен!“

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Тайлър стреснато вдигна глава. Баща му стоеше на вратата с гневен поглед.

— Кой ти е казал, че можеш да седиш зад това бюро?

Малкото момче трепереше.

— Аз… аз само исках да видя какво значи да седиш на това място като…

Баща му се разкрещя побеснял:

— Слушай тогава, ти никога няма да разбереш какво значи да седиш на това място! Ни-ко-га! А сега веднага изчезвай и повече да не съм те видял тук!

Тайлър с плач се затича нагоре по стълбите, майка му дойде в неговата стая и го прегърна.

— Не плачи, миличкото ми. Всичко ще се оправи.

— Няма… никога нищо няма да се оправи — хълцаше той. — Той… той ме мрази!

— Не. Той не те мрази.

— Аз само бях седнал на стола му.

— Този стол е негов, миличкото ми. Той не желае никой друг да сяда там.

Не преставаше да хълца. Тя го притисна още по-близо до себе си:

— Тайлър, когато аз и баща ти се оженихме, той ми каза, че иска аз също да бъда част от компанията му. Даде ми един малък дял от акциите. Беше нещо като семейна шега. Ще ти дам този дял. Ще го сложа на твое име. Това значи, че ти също вече си част от компанията. Доволен ли си?

Станфорд Ентърпрайзис имаше сто капиталови дяла и Тайлър с гордост бе станал собственик на един от тях.

Когато Хари Станфорд разбра какво е направила жена му, се изсмя:

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че ще може да направи той с този дял? Да превземе компанията?

 

 

Тайлър изключи телевизора и остана неподвижен — опитваше се да свикне с новината. Изпитваше чувство на дълбоко удовлетворение. Обикновено синовете се стремят към успешна кариера, за да заслужат одобрението на бащите. Тайлър Станфорд мечтаеше за успех само за да се окаже способен да унищожи баща си.

Като дете често сънуваше един сън: баща му е обвинен за убийството на майка му, а Тайлър трябва да произнесе присъдата. „Осъждам те на смърт върху електрическия стол!“ Понякога имаше малки разлики в съня и Тайлър осъждаше баща си на смърт чрез обесване, отравяне или разстрел. Ето че сънищата му почти се сбъднаха.

 

 

Изпратиха го във военно училище в щата Мисисипи. Четирите години, прекарани там, бяха истински ад. Тайлър мразеше дисциплината и суровия живот. Още през първата година сериозно обмисляше дали да не се самоубие, но го възпря твърдата му решимост да не доставя на баща си подобно удоволствие. „Той уби майка ми. Няма да го оставя да убие и мен“.

Тайлър имаше чувството, че преподавателите се отнасят особено строго най-вече с него и беше сигурен в причината — баща му. Тайлър обаче не позволи училището да го пречупи. И макар да бе насилван по време на ваканциите да се връща у дома, неговите срещи с баща му ставаха все по-неприятни и по-неприятни.

Брат му и сестра му също се прибираха у дома през ваканциите, но между тях не съществуваше усещането за родство. Баща им го бе унищожил. Държаха се като чужди един към друг и с нетърпение чакаха ваканциите да свършат, за да се махнат оттам.

Тайлър знаеше, че баща му е мултимилиардер, и също, че скромните месечни суми, които той, Уди и Кендъл получаваха, идват от имението на майка им. Когато порасна, Тайлър започна да си задава въпроса дали има някакви права над семейното състояние. Беше сигурен, че той, брат му и сестра му са измамени. „Имам нужда от адвокат“. Това, разбира се, беше самата истина, но следващата му мисъл беше: „Аз сам ще стана адвокат“.

Щом разбра за плановете на сина си, бащата на Тайлър възкликна:

— Ха, значи ще ставаш адвокат, а? Май си мислиш, че така ще ти дам работа в Станфорд Ентърпрайзис. Слушай тогава, просто забрави за това. Няма да те допусна да припариш до компанията!

 

 

Тайлър завърши юридическия факултет. Можеше да практикува в Бостън — само заради фамилното име щеше да бъде приет с отворени обятия в управителните съвети на множество компании, но той предпочете да стои по-далеч от баща си.

Реши да започне работа в Чикаго. В началото беше трудно. Не желаеше да злоупотребява с фамилията си и клиентите бяха малко. Политиката на Чикаго се ръководеше от централизираните институции и Тайлър много бързо разбра, че за един млад адвокат ще е от полза, ако успее да се включи към мощната централна Асоциация на правозащитните органи. Получи назначение като областен адвокат. Имаше остър ум и бързо схващаше същността на нещата, затова не след дълго стана безценен член за Асоциацията. Водеше дела срещу углавни престъпници, обвинени във всевъзможни деяния, и списъкът на издадените от него присъди беше направо изключителен.

Издигаше се бързо в йерархията и накрая дойде денят на дългоочакваната награда. Избраха го за окръжен съдия. Тогава смяташе, че баща му най-сетне ще се почувства горд с него, но се оказа, че греши.

„Ти? Окръжен съдия? За Бога, та аз не бих те поставил дори за съдия на готварско състезание!“

Съдия Тайлър Станфорд — нисък, леко набит, с остър, пресметлив поглед и сурови устни — не притежаваше и сянка от чара или привлекателността на баща му. Най-отличителната му черта беше неговият плътен, звучен глас — идеален за произнасяне на присъди.

Тайлър Станфорд се оказа прикрит човек, не обичаше да споделя мислите си с никого. Изглеждаше много по-стар от четиридесетте си години. Гордееше се, че не притежава чувство за хумор. Животът е прекалено мрачен, за да има място за каквото и да било лекомислие. Единственото му хоби бе шахът — веднъж седмично играеше в местния клуб и неизменно печелеше.

Тайлър Станфорд беше великолепен юрист, изключително високо ценен от своите колеги съдии: те често го посещаваха за съвет. Малцина знаеха, че е член именно на прочутата фамилия Станфорд. Той никога не споменаваше името на баща си.

Кабинетът на съдията се намираше в огромната сграда на Окръжния криминален съд — четиринадесететажна каменна постройка със стъпала, които отвеждаха до главния вход. Намираше се в опасен квартал и на една табела отвън се четеше:

Тъкмо тук Тайлър прекарваше дните си и гледаше дела за грабежи, обири, изнасилвания, престрелки, наркотици и убийства. Безмилостните му решения го направиха известен с прякора Бесещия съдия. По цял ден слушаше защитници, които изтъкваха като оправдание нечия мизерия, изнасилване в детството, липса на семейство, разстроен брак и стотици други извинения. Той обаче не приемаше нищо. Престъплението си беше престъпление и трябваше да бъде наказано. А в дъното на съзнанието му винаги, без изключение, стоеше баща му.

 

 

Колегите на Тайлър Станфорд знаеха твърде малко за личния му живот — известно беше, че имал тежък брак и сега, разведен, живее сам в малка тристайна къща на Кимбарк Авеню в Хайд Парк. Наоколо се издигаха множество стари красиви сгради, защото големият пожар от 1871, сринал със земята Чикаго, по необясним начин бе пощадил района на Хайд Парк. Той нямаше приятели сред съседите си, а и те не знаеха нищо за него. Имаше икономка, която идваше три пъти седмично, но иначе Тайлър си пазаруваше сам. Беше последователен човек със строго установени навици. Всяка събота отиваше до Харпър Корт, малкия търговски център близо до дома му, или до супермаркета на Петдесет и седма улица.

 

 

От време на време, на служебни събирания, Тайлър се запознаваше със съпругите на колеги-юристи. Те долавяха колко е самотен и му предлагаха да го запознаят с приятелки или го канеха на вечеря. Той отказваше винаги:

— Точно тази вечер съм зает.

Вечерите му бяха все запълнени, но те така и нямаха представа с какво толкова бе ангажиран.

— Тайлър не се интересува от нищо друго освен от съдийството — обясни един съдия на съпругата си. — А и още няма желание да се запознава с каквито и да било жени. Чух, че е имал ужасен брак.

Беше прав.

След развода Тайлър се закле пред себе си никога повече да не се обвързва емоционално с жена. Но тогава срещна Лий и всичко изведнъж се промени. Лий беше толкова красиво, чувствено и мило същество — тъкмо с такъв човек Тайлър искаше да прекара остатъка от живота си. Тайлър обичаше Лий, но защо Лий трябваше да обича него? Като всеки известен фотомодел Лий имаше десетки обожатели, повечето от които богаташи. А Лий обичаше скъпите неща.

Тайлър схвана, че няма никакви шансове. Просто не бе възможно да се конкурира с останалите за любовта на Лий. Но след време, когато баща му умре, светът щеше да се промени само за една нощ. Той можеше да стане по-богат, отколкото изобщо някога беше мечтал.

Тогава щеше да сложи целия свят в краката на Лий.

 

 

Тайлър влезе в кабинета на главния съдия.

— Кийт, боя се, че ми се налага да замина за няколко дни до Бостън. Семейни дела. Дали ще намериш някой, който да поеме моите случаи през това време.

— Разбира се. Ще оправя нещата — отвърна главният съдия.

— Благодаря ти.

Същия следобед съдия Тайлър Станфоррд вече беше на път към Бостън. В самолета той отново си спомни думите на баща си в онзи ужасен ден: „Аз знам твоята гнусна тайничка“.