Сидни Шелдън
От утрото до здрача (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Крайбрежието на Лигурско море е италианската Ривиера — простира се в полукръг от френско-италианската граница покрай Генуа и стига чак до залива Ла Специя. На тази красива крайбрежна ивица с искрящи морски води се намират прочутите пристанища Портофино и Вернаца, а срещу тях — Елба, Сардиния и Корсика.

„Блу Скайс“ приближаваше Портофино, който дори от разстояние представляваше забележителна гледка: хълмове, покрити с маслинови дръвчета, пинии, кипариси и палми. Хари Станфорд, София и Дмитри стояха на палубата и наблюдаваха приближаващата крайбрежна ивица.

— Често ли ходиш в Портофино? — попита София.

— Само няколко пъти съм бил там.

— Къде е истинският ти дом?

„Прекалено личен въпрос“.

— Портофино ще ти хареса, София. Много красиво място.

Капитан Вакаро се приближи:

— На борда ли ще обядвате, господин Станфорд?

— Не, ще обядваме в „Сплендидо“.

— Добре. А да имам ли готовност за вдигане на котва веднага след обяда?

— Мисля, че не. Да си оставим време да се насладим на тукашната красота.

Капитан Вакаро го изгледа озадачено. В началото Хари Станфорд ужасно бързаше, а сега се държи така, сякаш разполага с безкрайно много време. А и радиовръзката е изключена? Нечувана работа! Странна история!

„Блу Скайс“ хвърли котва в най-отдалечената част на пристанището. Станфорд, София и Дмитри се прехвърлиха на моторната лодка, за да стигнат до брега. Малкото пристанище очароваше с разнообразните си и интересни магазинчета, с красивия тротоар край единствения път към хълмовете, с дузината малки рибарски лодки, привързани към настлания с камъчета бряг.

— Ще обядваме в хотела на билото на онзи хълм. Оттам се открива прекрасна гледка. — Станфорд кимна към стоянката от другата страна на доковете. — Вземи такси, аз ще те намеря след няколко минути. — Той пъхна в ръката на София малко лирети.

— Добре, скъпи.

Проследи я с поглед, докато тя се отдалечи, и каза на Дмитри:

— Трябва да телефонирам.

„Но не от кораба“, допълни наум Дмитри.

Тръгнаха към двете телефонни кабини в края на пристанището. Дмитри видя как Станфорд влезе, взе слушалката и пъхна жетон в телефона.

— Ало, централа, бих искал да разговарям с швейцарската Юнион Банк в Женева.

Някаква жена се приближи към втората телефонна кабина. Дмитри й препречи пътя.

— Извинете — каза тя, — аз…

— Очаквам телефонен разговор.

Жената го погледна изненадано:

— О!

Тя хвърли поглед, пълен с надежда, към телефонната кабина, в която беше Станфорд.

— На ваше място не бих чакал — промърмори Дмитри. — Той ще остане на телефона дълго.

Жената сви рамене и отмина.

— Ало?

Дмитри погледна към Станфорд, който говореше на слушалката.

— Питър? Имаме малък проблем. — Станфорд затвори вратата на кабината. Говореше много бързо и Дмитри не успя да чуе какво казва. Станфорд свърши разговора, окачи слушалката и отвори вратата.

— Всичко наред ли е, господин Станфорд? — попита Дмитри.

— Хайде да идем да обядваме.

 

 

„Сплендидо“ беше перлата на Портофино — хотел с великолепен панорамен изглед към смарагдово зеления залив. Беше по вкуса на най-богатите и ревниво пазеше репутацията си. Хари Станфорд и София обядваха на терасата.

— Да ти поръчам ли нещо по мой избор? — попита Станфорд. — Тук имат някои специалитети, надявам се да ти харесат.

— Да, моля те — прие София.

Станфорд поръча „тренете ал песто“ — местните макарони, телешко месо и типичния за областта солен хляб.

— Донесете ни и бутилка „Шрам“ осемдесет и осма. — Погледна към София: — Наградено е със златен медал на Международното винарско изложение в Лондон. Лозята за това вино са моя собственост.

— Голям късметлия си — усмихна се тя.

Късметът нямаше нищо общо с това.

— Според мен човекът е създаден, за да се наслаждава на удоволствието от храната и напитките на този свят. — Хвана я за ръката. — А и от някои други удоволствия.

— Ти си забележителен.

— Благодаря.

Възхищението на красивите жени доставяше истинско удоволствие на Станфорд, тази тук беше и достатъчно млада, за да му бъде дъщеря, така че насладата беше още по-голяма.

Свършиха с обяда. Станфорд погледна София и се усмихна:

— Хайде да се върнем на яхтата.

— О, да!

 

 

Хари Станфорд бе изобретателен, страстен и вещ любовник. Огромното му самолюбие го караше да се грижи повече за партньорката си, отколкото за себе си. Знаеше как да възбуди женските ерогенни области и превръщаше сексуалните сеанси в сладострастни симфонии, които докарваха любовниците му до непознати върхове.

Прекараха следобеда в апартамента на Станфорд. Когато престанаха да се любят, София бе напълно изтощена. Хари Станфорд се облече и излезе на мостика да се види с капитан Вакаро.

— Искате ли да продължим към Сардиния, господин Станфорд? — попита капитанът.

— Нека първо спрем на Елба.

— Дадено. Доволен ли сте от всичко останало?

— Да — кимна Станфорд. — Да, доволен съм.

Отново се почувства възбуден. Върна се в каютата при София.

Пристигнаха на Елба следващия ден следобед и пуснаха котва в Портоферайо.

 

 

При навлизането на Боинг 727 във въздушното пространство на Северна Америка пилотът се свърза със земния контролен пункт:

— Ню Йорк Център, тук е Боинг осем девет пет, излетял по трасе две шест нула и пристигащ по трасе две четири нула.

От нюйоркската централа се чу глас:

— Прието, имате линия по писта едно две хиляди директно до летище „Кенеди“. Полоса едно две седем точка четири.

От дъното на самолета се чу дебело ръмжене.

— Кротко, Принц. Точно така, момчето ми. Хайде сега да ти сложим този предпазен колан тук.

Боингът се приземи. Посрещнаха го четирима мъже, застанали на разстояние един от друг така, че да държат под око слизащите пътници. Останаха да чакат около половин час. Единственият пътник, който се появи, беше бяла немска овчарка.

 

 

Портоферайо е главният търговски център на Елба. По улиците гъмжи от елегантни, изискани магазини, а зад пристанището се издигат сгради от осемнадесети век, скътани под каменистата средновековна цитадела, построена от дука на Флоренция.

Хари Станфорд бе посещавал острова многократно и колкото и да беше странно, тук се чувстваше като у дома си. На това място е бил заточен Наполеон Бонапарт.

— Ще разгледаме къщата на Наполеон — каза той на София. — Ще се срещнем там. — И добави към Дмитри. — Откарай я във Вила Мулини.

— Да, господине.

Станфорд проследи как Дмитри и София се отдалечиха. Погледна часовника си. Времето течеше. Неговият самолет трябва вече да е кацнал на „Кенеди“. Щом разберат, че не е в самолета, преследването ще започне отново. „Ще им отнеме известно време, за да уловят пак следата“, помисли Станфорд. Дотогава всичко ще бъде уредено.

Влезе в една телефонна кабина на края на пристанището.

— Бих искал да разговарям с Лондон — съобщи Станфорд на телефонистката в централата. — Баркли Банк. Едно седем едно…

 

 

Половин час по-късно той придружи София обратно на пристанището.

— Ти се качи на борда — подкани я Станфорд, — аз имам още един телефонен разговор.

Тя го наблюдаваше как крачи към телефонната кабина. „Защо ли не ползва телефоните на яхтата?“, почуди се София.

Вътре в телефонната кабина Хари Станфорд казваше:

— Сумитомо Банк в Токио…

Петнадесет минути по-късно, върнал се на яхтата, той беше бесен.

— Тук ли ще останем на котва през нощта? — попита капитан Вакаро.

— Да — сопна се Станфорд. — Не! Тръгваме за Сардиния. Веднага!

 

 

Коста Смералда в Сардиния е едно от най-прелестните места по средиземноморския бряг. Малкият град Порто Серво е раят на богатите — на по-голяма част от територията му се издигат вили, построени от Али Хан.

Установиха се на дока и първата работа на Станфорд бе да отскочи до най-близката телефонна кабина.

Дмитри го последва и застана на пост отвън.

— Искам да разговарям с Банка Д’Италия в Рим… — Вратата на кабината се затвори.

Разговорът продължи почти половин час. На излизане от телефонната кабина изражението на Станфорд беше мрачно. Дмитри се почуди какво ли става.

 

 

Станфорд и София обядваха на плажа „Лиция ди Вака“. Станфорд избра менюто и за двамата.

— Ще започнем с „малоредус“ — тестени люспици от ръжено брашно. После ще вземем прасенце-сукалче, приготвено с мирта и дафинови листа. От виното ще изберем „Вернация“, а за десерт ще си поръчаме „себадас“ — панирани ябълки с прясно сирене, настъргана лимонова кора и поръсени с пелинов мед и захар.

— Добре, господине. — Сервитьорът се отдалечи силно впечатлен.

Когато Станфорд се обърна към София, сърцето му внезапно подскочи. На масата близо до входа на ресторанта седяха двама мъже и го оглеждаха. Облечени в тъмни костюми на лятното слънце, те дори не си правеха труда да се преструват на туристи. „Дали ме следят, или са просто безобидни екскурзианти? Не бива да оставям въображението си да се развихря прекалено много“, мислеше Станфорд.

София му говореше:

— Досега не съм те питала. С какъв бизнес се занимаваш?

Станфорд я огледа внимателно. Беше истинско облекчение да има до себе си човек, който не знаеше нищо за него.

— Вече съм се оттеглил от всякакъв бизнес — отвърна той. — Сега просто обикалям света и се радвам на прелестите му.

— И си останал съвсем сам? — Гласът й беше изпълнен със съчувствие. — Сигурно си много самотен.

— Да, така е. Радвам се, че ти си тук с мен. — Той едва се овладя, за да не се разсмее на глас.

Тя сложи длан върху неговата:

— Аз също, скъпи.

С крайчеца на окото си Станфорд забеляза как двамата мъже си тръгнаха.

 

 

След обяда Станфорд, София и Дмитри се върнаха в града.

Станфорд тръгна към една телефонна кабина:

— Искам да ме свържете с Креди Лионе в Париж…

Докато го наблюдаваше отстрани, София каза на Дмитри:

— Той е прекрасен човек, нали?

— Няма друг като него.

— От дълго време ли си с него?

— От две години — отвърна Дмитри.

— Щастливец.

— Знам.

Дмитри отиде до телефонната кабина и застана на пост отпред. Дочу думите на Станфорд:

— Рене? Знаеш ли защо се обаждам… Да… Да… Ще успееш ли?… Прекрасно! — Гласът му се изпълни с облекчение. — Не… не там. Да се срещнем на Корсика… Идеално… След нашата среща ще мога да се върна направо вкъщи… Благодаря ти, Рене.

Станфорд остави слушалката. Остана така още миг, вече усмихнат, после набра номер в Бостън. Отговори му секретарката:

— Кабинетът на господин Фицджералд.

— Тук е Хари Станфорд. Свържете ме с него.

— О, господин Станфорд! Съжалявам, господин Фицджералд е на почивка. Може ли някой друг да…?

— Не. Аз вече се връщам в Щатите. Уведомете го, че го искам в Бостън, в Роуз Хил в понеделник в девет часа сутринта. Кажете му да донесе копие от моето завещание и да доведе нотариус.

— Ще се постарая да…

— Не се старайте, а го направете, мила. — Окачи слушалката, но продължи да стои там, а умът му работеше трескаво. При излизането от кабината гласът му звучеше спокойно: — Имам малко работа, София. Иди в хотел „Питрица“ и ме изчакай там.

— Добре — съгласи се тя кокетно. — Не се бави.

— Няма.

Двамата мъже останаха да гледат как тя се отдалечава.

— Хайде да се връщаме на яхтата — подвикна Станфорд на Дмитри. — Потегляме обратно.

Дмитри го погледна изненадано:

— Ами…?

— Тя ще намери начин да си изкара пари за обратния път.

 

 

Едва стъпили на „Блу Скайс“, Хари Станфорд отиде право при капитан Вакаро.

— Тръгваме към Корсика — съобщи той. — Потегляме веднага.

— Току-що получих последните метеорологични сведения, господин Станфорд. Боя се, че има силна буря. По-добре е да изчакаме да отмине и да…

— Искам да тръгнем веднага, капитане.

Капитан Вакаро се поколеба:

— Ще бъде лошо и трудно пътуване. Излязъл е югозападният вятър. Ще срещнем силно вълнение и тежка буря.

— Не ме интересува. — Срещата в Корсика щеше да разреши всичките му проблеми. На Дмитри разпореди: — От теб искам да уредиш хеликоптер — ще ни вземе от Корсика и ще ни откара до Неапол. Използвай уличния автомат на брега.

— Слушам, господине.

Дмитри Камински се върна на пристанището и влезе в телефонната кабина.

Двадесет минути по-късно „Блу Скайс“ потегли в открито море.