Сидни Шелдън
От утрото до здрача (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Всъщност истинската причина беше Кендъл, поради която Джулия реши да замине за Бостън. Един ден на връщане от обяд Джулия мина край скъп магазин за дрехи. Моделите-уникати на витрината бяха дело на Кендъл. Джулия се спря и дълго ги разглежда. „Това е моята сестра, помисли си Джулия. Не мога да я виня за онова, което се е случило на майка ми“. И изведнъж усети непреодолимо желание да ги види, да се запознае с тях, да разговаря с тях — просто най-сетне да има семейство.

 

 

В офиса Джулия съобщи на Макс Толкин, че иска да замине за няколко дни, и малко притеснена, попита:

— Чудя се дали не бих могла да получа известен аванс?

Толкин се усмихна:

— Разбира се. Предстои ти кратък отпуск. Ето, заповядай. Приятно прекарване.

„Дали наистина ще прекарам приятно, почуди се Джулия. Или съм на път да направя ужасна грешка?“

 

 

Джулия не намери Сали вкъщи — още не се беше прибрала. „Няма да я чакам, реши тя. Ако не тръгна веднага, никога няма да отида“. Приготви си куфара и остави бележка.

 

 

На път към автогарата Джулия пак се размисли: „Какво правя? Защо взех такова внезапно решение?“ После си каза с тъжна ирония: „Внезапно? Трябваха ми цели четиринадесет години!“ Обхвана я силно вълнение. Какво ли представлява нейното семейство? Знаеше, че единият й брат е съдия, другият — известен състезател по поло, а сестра й — прочута моделиерка. „Семейство от преуспяващи хора, мислеше си Джулия. А аз каква съм? Дано не погледнат с пренебрежение на мен“. Само мисълта за онова, което й предстоеше, накара сърцето на Джулия да прескача от вълнение. Качи се на един бърз автобус и потегли.

 

 

Автобусът пристигна на Саут Стейшън в Бостън и Джулия взе такси.

— Накъде, госпожо? — попита шофьорът.

В този момент Джулия напълно загуби самообладание. Мислеше да даде адреса на Роуз Хил, но вместо това каза:

— Не знам.

Шофьорът се обърна към нея:

— Гледай ти, ами аз откъде да знам.

— Може ли просто да покарате из града? Никога досега не съм идвала в Бостън.

— Разбира се — кимна той.

Отправиха се по Съмър Стрийт и стигнаха до централния бостънски парк.

— Това е най-старият обществен парк в Съединените щати. Някога са го използвали за публични екзекуции — обясни шофьорът.

В този момент Джулия сякаш чу гласа на майка си: „Зимно време обичах да водя децата в централния парк, за да се попързалят с кънки. Уди си беше роден атлет. Така ми се иска да можеше да се запознаеш с него, Джулия. Беше толкова красиво момче. Винаги съм си мислела, че той ще постигне най-много от всички в семейството“. Сякаш сега майка й беше с нея и заедно наблюдаваха местата, край които минаваха.

Вече се движеха по Чарлс Стрийт и стигнаха до входа на градската градина.

— Виждате ли тези бронзови патета? — попита шофьорът. — Не знам дали ще повярвате, но всичките си имат имена.

„Често си правехме разходки до Градската градина. Там на входа има едни симпатични бронзови патета. Казват се Джак, Как, Лак, Мак, Нак, Уак, Пак и Квак“. На Джулия това й се струваше толкова смешно, че караше майка си да повтаря имената безброй пъти.

Джулия погледна таксиметъра. Обиколката вече ставаше скъпа.

— Бихте ли ми препоръчали някой по-евтин хотел?

— Разбира се. Какво ще кажете за Копли Скуеър Хотел?

— Бихте ли ме откарали там, моля?

— Добре.

Пет минути по-късно спряха пред хотела:

— Дано да ви хареса Бостън, госпожо.

— Благодаря.

„Дали ще ми хареса, или ще бъде само едно злополучно преживяване?“ Джулия плати на шофьора и влезе във фоайето. Приближи се към младия служител на рецепцията.

— Здравейте — поздрави той. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Бих искала стая, моля.

— За един човек?

— Да.

— Колко време ще останете?

Тя се поколеба. „Един час? Десет години?“

— Не знам.

— Добре. — Той провери таблото с ключовете. — Мога да ви предложа една хубава единична стая на четвъртия етаж.

— Благодаря. — Тя взе регистрационната книга и с четлив почерк написа: ДЖУЛИЯ СТАНФОРД.

Служителят й подаде ключа.

— Заповядайте. Приятно прекарване.

 

 

Стаята беше малка, но спретната и чиста. Веднага щом си разопакова багажа, Джулия се обади на Сали.

— Джулия? Божичко! Къде си!

— В Бостън съм.

— Кажи ми, ти добре ли си? — Тя беше почти пред истерия.

— Да. Защо?

— Някакъв човек дойде в нашия апартамент, търсеше теб и мисля, че искаше да те убие!

— Какви ми ги говориш?

— Той имаше нож и… трябваше само да видиш изражението на лицето му… — Тя се задъхваше. — Когато откри, че аз не съм ти, избяга!

— Не мога да повярвам!

— Представи се, че бил от „Нилсън Къмпани“, но аз се обадих в техния офис, никога не са и чували за такъв човек! Познаваш ли някого, който би искал да ти причини зло?

— Разбира се, че не, Сали! Не говори глупости! Обади ли се на полицията?

— Обадих се. Но те нямаше какво друго да направят, освен да ме посъветват да бъда по-внимателна.

— Добре, с мен всичко е наред, не се притеснявай. Чу как Сали си пое дълбоко въздух.

— Добре. Ще ми се обадиш ли, ако има нещо, Джулия?

— Да.

— Внимавай, моля те.

— Разбира се. — „Тая Сали с нейното въображение! На кого, за Бога, му е притрябвало да убива точно мен?“

— Знаеш ли кога ще се върнеш?

Почти като въпроса, който й зададе и хотелският служител.

— Не.

— Ти си там, за да се видиш със семейството си, нали?

— Да.

— Успех.

— Благодаря ти, Сали.

— Обаждай ми се.

— Добре.

Джулия постави слушалката на мястото й. Стоеше неподвижна и се чудеше какво да прави. „Ако имам достатъчно ум в главата, ще се кача обратно на автобуса и ще се върна у дома. Само се мотая и отлагам. Да не би да съм дошла в Бостън да гледам забележителности? Не. Дойдох тук, за да се срещна със семейството си. Ще се срещам ли изобщо с тях? Не… Да…“

Седна на ръба на леглото, а в главата й настъпи пълна бъркотия: „Ами ако ме мразят? Не бива да мисля такива работи. Те ще ме обикнат и аз също ще ги обичам“. Погледна към телефона и си помисли: „Може би е по-добре да се обадя. Не. Има опасност да ми откажат среща“. Отиде до гардероба и избра най-хубавата си рокля. „Ако не го направя сега, няма да го направя никога“, реши Джулия.

Половин час по-късно седеше в едно такси на път към Роуз Хил, за да се срещне със семейството си.