Сидни Шелдън
От утрото до здрача (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джулия Станфорд се радваше, че има съквартирантка като Сали. Сали беше винаги оптимистично настроена, весела и духовита. След преживения несполучлив брак се бе заклела никога повече да не се обвързва с мъж. Джулия обаче не разбираше какво точно означава „никога“ според понятията на Сали, защото всяка седмици тя, изглежда, излизаше с различни кавалери.

— Женените мъже са най-добрите — философстваше Сали. — Чувстват се виновни и затова непрекъснато ти купуват подаръци. А с неженения винаги трябва да си задаваш въпроса: „Защо още не е женен?“

— Ти не ходиш с никого, нали? — попита я веднъж Сали.

— Не. — Джулия си помисли за мъжете, които се бяха опитали да й определят среща. — Не искам да излизам с някого просто заради самото излизане, Сали. Трябва ми човек, на когото наистина да държа.

— Ето, значи съм ти намерила точно човек за теб! — изчурулика Сали. — Страшно ще ти хареса! Името му е Тони Винети. Разказах му всичко за теб и той умира от желание да се запознаете.

— Изобщо не мисля, че е нужно да…

— Ще дойде да те вземе утре вечер в осем.

 

 

Тони Винети беше висок, прекалено висок — беше дори странен като ръст, но приятен на вид. Имаше гъста тъмна коса, а усмивката му грейна подкупващо още в мига, в който видя Джулия.

— Сали не е преувеличавала значи. Ти наистина си страхотно парче!

— Благодаря. — Джулия усети лека тръпка на задоволство.

— Ходила ли си някога в „Хаустънс“?

Ставаше въпрос за един от най-хубавите ресторанти в Канзас Сити.

— Не. — Истината беше, че средствата не й позволяваха да се храни в „Хаустънс“. Даже и след неотдавнашното увеличение на заплатата й.

— Е, аз пък точно там съм запазил маса за двама.

По време на вечерята Тони говореше най-вече за себе си, но Джулия нямаше нищо против. Беше забавен и чаровен. „Направо ще те сбърка, страхотен е“, каза й предишния ден Сали. И наистина стана така.

Избраха си изискани блюда. Джулия поръча за десерт шоколадово суфле, а Тони поиска сладолед. Докато пиеха бавно кафето, Джулия си помисли: „Дали ще ме покани в апартамента си, ако ме покани, дали да отида? Не, не бива да приемам. Не и от първата среща. Ще ме вземе за евтино момиче. Когато пак излезем следващия път…“

Донесоха им сметката. Тони я прегледа внимателно.

— Изглежда точна. — И започна да отмята чертички върху листчето. — За теб бяха паят с месо и омарът…

— Да.

— Твои бяха също пържените картофи, салатата и суфлето, нали?

— Точно така… — тя го гледаше озадачено.

— Добре. — Гой сметна нещо набързо. — Твоята част от сметката е петдесет долара и четиридесет цента.

— Моля? — Джулия седеше като гръмната.

Тони се ухили:

— Нали ви знам колко сте независими днешните жени. Изобщо не разрешавате на мъжете да направят нещо за вас, нали? Е, добре — каза той великодушно, — аз обаче ще се погрижа и за твоята част от сметката.

 

 

— Съжалявам, че не се е получило нищо — извиняваше се Сали. — Иначе той наистина е голям сладур. Ще се видите ли пак?

— Прекалено скъпо ми излиза да се срещам с него — отвърна заядливо Джулия.

— Е, добре, имам наум един друг човек за тебе. Много ще ти хареса да…

— Не. Сали, наистина не искам…

— Имай ми доверие.

 

 

Тед Ридъл беше към тридесетте и Джулия трябваше да признае, поне пред себе си, че е доста привлекателен. Заведе я в ресторанта „Дженис“, известен с автентичната си хърватска кухня.

— Сали ми направи истинска услуга — сподели Ридъл. — Ти си страшно хубава.

— Благодаря.

— Сали споменавала ли ти е, че имам рекламна агенция?

— Не, не ми е споменавала.

— О, да. Притежавам една от най-големите фирми в Канзас Сити. Всички ме познават.

— Това е хубаво. Аз…

— Работим с някои от най-големите клиенти в цялата страна.

— Така ли? Не съм…

— О, да. Изпълняваме поръчки на разни знаменитости, банки, големи фирми, вериги от магазини…

— Ами, аз…

— …супермаркети. Може да се каже, че представяме всичките.

— Това е…

— Чакай да ти разкажа как започнах…

По време на вечерята той изобщо не млъкна и единствената му тема беше Тед Ридъл.

 

 

— Вероятно е бил просто нервен — извиняваше се Сали.

— Не! Ще ти кажа, че по-скоро изнерви мен. Ако те интересува живота на Тед Ридъл от мига на раждането му до днес, можеш направо да ме попиташ!

— Джери Маккинли. Ей сега се сетих. Преди време се срещаше с една моя приятелка. Направо се побърка по него.

— Благодаря, Сали, но вече не.

— Ще му се обадя още сега.

 

 

На другата вечер се появи Джери Маккинли — симпатичен на вид, а и като човек се оказа много мил и приятен. Едва прекрачил прага, той погледна Джулия и каза:

— Такива предварително уредени срещи между непознати винаги са трудни. Самият аз съм доста стеснителен, така че мога да разбера как се чувстваш в момента, Джулия.

Тя веднага го хареса.

Отидоха да вечерят в китайския ресторант на Стейт Авеню.

— Ти работиш в някаква архитектурна фирма. Сигурно е много интересно. Струва ми се, хората не си дават сметка колко важни всъщност са архитектите.

„Чувствителен е“, помисли си радостно Джулия. Тя се усмихна:

— Напълно споделям мнението ти.

Вечерта минаваше много приятно и колкото повече разговаряха, толкова повече го харесваше Джулия. Реши да бъде смела:

— Искаш ли да дойдеш до нашия апартамент за още едно питие преди лягане? — попита тя.

— Не. Хайде да отидем в моето жилище.

— В твоето жилище?

Той се приведе напред и стисна ръката й:

— Точно там си държа камшиците и веригите.

 

 

Хенри Уесън притежаваше счетоводна фирма в сградата, където се помещаваше „Питърс, Истман и Толкин“. Две-три сутрини седмично Джулия се озоваваше в асансьора с него. Той изглеждаше доста приятен — малко над тридесетте, излъчваше дискретна интелигентност, имаше жълтеникаво-червена коса и очила с черни рамки.

Запознанството им започна с любезни кимвания, после с „Добро утро“, след това с „Днес изглеждате много добре“, а след няколко месеца се стигна до: „Чудя се дали ще имате нещо против да вечеряме заедно някой ден?“ Той я гледаше нетърпеливо и очакваше отговор.

Джулия се усмихна:

— Добре.

За Хенри това беше любов от пръв поглед. Щом прие поканата му, той заведе Джулия в един от най-луксозните ресторанти в Канзас Сити. Хенри очевидно бе много развълнуван, че излиза с нея.

Разказа й накратко за себе си:

— Роден съм тук, в добрия стар Канзас Сити. Баща ми също се е родил тук. Крушата не пада по-далеч от дървото. Нали ме разбираш какво искам да кажа?

Да, Джулия го разбираше.

— Винаги съм знаел, че искам да стана счетоводител. След училище отидох да работя във финансовата корпорация „Бигелоу & Бенсън“. Сега вече имам своя собствена фирма.

— Много хубаво — съгласи се Джулия.

— Това е почти всичко, което има да се казва за мен. Разкажи ми сега за теб.

Джулия остана мълчалива за момент. „Аз съм незаконната дъщеря на един от най-богатите хора в света. Сигурно си чувал за него. Съвсем наскоро се удави. Наследница съм на неговото имущество“. Тя огледа красивото помещение. „Бих могла да купя този ресторант, ако поискам. Сигурно бих могла да купя и целия град, ако поискам“.

— Джулия? — Хенри я гледаше втренчено.

— О! Аз… Съжалявам. Родена съм в Милуоки. Моят… моят баща умрял, когато съм била малка. Аз и майка ми обикаляхме много из цялата страна. Когато тя почина, реших да остана тук и да си намеря работа. — „Надявам се, че не съм си вирнала носа“.

Хенри Уесън се протегна и положи длани върху нейните.

— Значи никога не си имала до себе си мъж, който да се грижи за теб. — Той се приведе напред и произнесе твърдо: — Бих искал да се грижа за теб до края на живота ти.

Джулия го погледна изненадано:

— Не бих желала да прозвучи глупаво, но ние почти не се познаваме.

— Искам да променя това.

 

 

Когато Джулия се прибра у дома, Сали я очакваше.

— Е? — попита тя. — Как мина срещата ти?

Джулия отвърна замислено:

— Той е много мил и…

— И е луд по тебе!

Джулия се усмихна:

— Струва ми се, че ми направи предложение.

— Струва ти се? — Очите на Сали се разшириха. — Боже мой! Нима не знаеш със сигурност дали човекът ти е направил предложение, или не?

— Ами той каза, че искал да се грижи за мен до края на живота ми.

— Та това е предложение! — възкликна Сали. — Това си е истинско предложение! Омъжи се за него! Бързо! Омъжи се за него, преди да си е променил решението!

— Защо ми е да бързам толкова? — разсмя се Джулия.

— Слушай сега. Покани го тук на вечеря. Аз ще направя всичко, а ти ще му кажеш, че сама си я сготвила.

Джулия се усмихна.

— Благодаря. Не. Когато намеря човека, за когото искам да се омъжа, двамата може да ядем китайска храна в картонени чинии, но, повярвай ми, на масата ще има свещ и красиво подредени цветя.

 

 

При следващата им среща Хенри каза:

— Знаеш ли, Канзас Сити е прекрасно място за отглеждане на деца.

— Да, така е. — Джулия обаче имаше проблем — не беше сигурна дали иска да отглежда точно неговите деца. Той беше сериозен, почтен, уравновесен, но…

 

 

Тя обсъди въпроса със Сали.

— Продължава да ми предлага да се омъжа за него.

— Що за човек е?

Замисли се за момент, защото се опитваше да си припомни най-романтичните и приятни неща, които би могла да каже за Хенри Уесън:

— Той е сериозен, почтен, уравновесен…

Сали продължи:

— С други думи, той е скучен.

Джулия побърза да го защити:

— Не, не точно скучен…

Сали кимна компетентно:

— Скучен е. Омъжи се за него.

— Какво?

— Омъжи се за него. Много трудно се намират добри скучни съпрузи.

 

 

Промеждутъците между две заплати бяха опасни и непредвидими периоди. Имаше да се плащат наем, разходи по автомобила, стоки от бакалиите, а също и дрехите, от които се нуждаеше. Джулия притежаваше тойота и все й се струваше, че харчи за нея повече, отколкото за самата себе си. Непрекъснато взимаше заеми от Сали.

 

 

Една вечер, докато Джулия се обличаше, Сали подхвана:

— Поредната вечер с великия Хенри, а? Къде е решил да те заведе този път?

— Ще ходим на концерт в Симфони Хол. Ще гледаме Клио Лейн.

— Добрият стар Хенри не ти ли направи пак предложение?

Джулия се поколеба. Истината беше, че Хенри й правеше предложения всеки път когато се виждаха. Настояваше за отговор, но тя все още не можеше да склони да каже „да“.

— Не го изпускай — предупреди я Сали.

„Сали вероятно е права, помисли си Джулия. От Хенри Уесън ще стане добър съпруг. Той е… — тя се поколеба. — Той е сериозен, почтен, уравновесен… Дали е достатъчно?“

Джулия вече излизаше, когато Сали извика:

— Мога ли да взема черните ти обувки за тази вечер?

— Разбира се. — И Джулия хлопна вратата.

Сали отиде в стаята на Джулия и отвори шкафа. Черните обувки бяха на най-горния рафт. Протегна се да ги вземе и в същия момент една картонена кутия падна на земята — цялото й съдържание се разпиля по пода.

— По дяволите! — Сали се наведе да събира книжата.

Това бяха десетки изрезки от вестници, снимки, статии и всичките все за семейството на Хари Станфорд. Стори й се, че са безброй.

Внезапно Джулия връхлетя в стаята.

— Забравих си… — При вида на разпилените по пода книжа тя се спря. — Какво правиш?

— Съжалявам — извини се Сали. — Кутията просто падна.

Джулия се изчерви и припряно се наведе да прибира книжата.

— Нямах представа, че толкова се интересуваш от живота на богатите и известните — подхвърли Сали.

Джулия продължи мълчаливо да пъха изрезките в кутията. Тъкмо когато събра шепа снимки, попадна на малък златен медальон във формата на сърце, който майка й остави, преди да умре. Джулия отмести медальона настрана.

— Джулия? — Сали я наблюдаваше озадачено.

— Да.

— Защо толкова се интересуваш от Хари Станфорд?

— Не, не е вярно. Аз… Тези неща бяха на майка ми.

Сали сви рамене.

— Добре. — Тя се протегна към някакъв лист. Беше страница от някакво скандално списание: заглавието веднага привлече вниманието й:

„МАГНАТ ПРАВИ ДЕТЕ НА ГУВЕРНАНТКАТА НА СВОИТЕ ДЕЦА — ИЗВЪНБРАЧНО БЕБЕ — МАЙКАТА И БЕБЕТО ИЗЧЕЗВАТ!“

— Господи! Ти си дъщеря на Хари Станфорд! — Сали зяпаше Джулия с отворена уста.

Джулия стисна устни. Поклати глава и продължи да събира книжата в кутията.

— Така ли е?

Джулия се спря:

— Моля те, предпочитам да не говорим за това, ако нямаш нищо против.

Сали скочи на крака:

— Предпочиташ да не говориш за това? Та ти си дъщеря на един от най-богатите хора на света, обаче предпочиташ да не говориш за това? Да не си луда?

— Сали…

— Знаеш ли колко струваше този човек? Милиарди.

— Нямам нищо общо с това.

— Ако си негова дъщеря, това е свързано най-вече с тебе. Та ти си му наследница! Трябва просто да съобщиш на семейството коя си и да…

— Не.

— Какво не?

— Ти не разбираш. — Джулия се изправи, а после се отпусна върху леглото. — Хари Станфорд е бил ужасен човек. Той е изоставил майка ми. Тя го мразеше, аз също го мразя.

— Човек не мрази хората с толкова много пари. Само проявява разбиране към тях.

Джулия поклати глава:

— Не искам нищо от тези пари.

— Джулия, наследници като теб не живеят в такива долнопробни апартаменти, не си купуват дрехи от битпазар и не взимат пари назаем, за да си плащат наема. На хората от твоето семейство ще им бъде страшно неприятно да разберат, че живееш така. Това би било истинско унижение за тях.

— Те дори не знаят, че съм жива.

— Тогава трябва да им кажеш.

— Сали…

— Да?

— Хайде да престанеш да говориш вече по въпроса.

Сали дълго време я гледа, без да отрони дума.

— Разбира се. Между другото, не би ли ми заела един-два милиона до заплата, а?