Сидни Шелдън
От утрото до здрача (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

В Париж валеше. Топлият юлски дъжд подгони пешеходците да се втурнат като луди по улиците в търсене на сушина или да се оглеждат за таксита там, където обикновено никога не спираха. В салона на голямата сива сграда на ъгъла на улица „Фобур Сен Оноре“ цареше паника. Дузина полуголи фотомодели се щураха в пристъп на масова истерия, докато разпоредителите привършваха с подреждането на столовете, а дърводелците доизкусуряваха в последния момент припряно декорите. Всички крещяха, ръкомахаха нервно и врявата достигаше страхотни децибели.

Всред целия този ужас, опитвайки се да въведе някакъв ред, сновеше напред-назад и самата дизайнерка — Кендъл Станфорд Рено. Четири часа преди обявеното начало на модното ревю всичко бе с главата надолу.

Катастрофа: Джон Феърчайлд от модното списание „W“ най-неочаквано идваше в Париж, а за него нямаше място.

Трагедия: Микрофоните не работеха.

Беда: Топмоделът Лили беше болна.

Критично положение: Две гримьорки се караха зад кулисите и изоставаха от графика.

Ужас: Тесните поли се разпаряха по шевовете.

„С други думи, помисли си иронично Кендъл, всичко си е както обикновено“.

 

 

Самата Кендъл Станфорд Рено лесно можеше да бъде сбъркана с някой от моделите. Впрочем някога тя действително беше модел. Излъчваше прецизна елегантност — като се започне от кока й, тип шиньон, и се стигне до деколтираните й обувчици Шанел. Всичко по нея — извивката на ръкава, цветът на лака за нокти, тембърът на смеха й — говореше за добре премерен финес и изящество. Ако се смъкнеше старателно нанесеният грим, лицето й беше всъщност съвсем обикновено, но Кендъл полагаше непрекъснати грижи и усилия това да не се забележи. И действително никой никога не го бе забелязал.

Тя беше едновременно навсякъде:

— Кой е осветил така подиума?

— Искам син проспект…

— Хастарът се вижда. Оправи го!

— Не искам да виждам моделите да си оправят прическите и грима толкова близо до сцената. Накарай Лу-лу веднага да им намери една гримьорна!

Мениджърът на Кендъл се появи със забързана крачка:

— Кендъл, тридесет минути е прекалено дълго! Прекалено дълго наистина! Ревюто не бива да трае повече от двадесет и пет минути…

Тя го погледна:

— Какво искаш да ми кажеш, Скот?

— Да съкратим няколко тоалета и…

— Не. Ще накарам моделите да минават по-бързо.

Отново чу името си и се обърна.

— Кендъл, никъде не откривам Пия. Искаш ли Тами да мине с тъмносивия жакет и панталоните?

— Не. Това го дайте на Дана. Гащеризона и туниката оставете за Тами.

— А вълнената тъмносива блуза?

— Моник. Нека обуе и тъмносивите чорапи.

Кендъл хвърли поглед към рекламното табло, отрупано с полароидни снимки на моделите в различни тоалети. Щом свършат с останалото, ще подредят и снимките както трябва. Тя ги изгледа с опитно око. „Тези двете ще се разменят. Искам първа да бъде плетената жилетка, после всекидневните комбинации, след тях дългата копринена блуза и накрая тафтената вечерна рокля и следобедните рокли със съответните жакети…“

Две от асистентките й се приближиха забързано.

— Кендъл, имаме спор за настаняването на зрителите. Заедно ли да сложим търговците, или да ги пръснем между известните личности?

Другата асистентка се обади:

— Защо не размесим известните личности с журналистите.

Кендъл едва ги чуваше. Вече две нощи не беше мигвала, за да провери всичко сама и да се убеди, че нищо няма да остане недоизкусурено.

— Решавайте сами — отпрати ги тя.

Огледа суматохата около себе си и се замисли: ревюто щеше да започне след броени минути, прочути имена от цял свят щяха да дойдат тук, за да аплодират направеното от нея. „За всичко това трябва да съм благодарна на баща ми. Беше казал, че никога няма да успея…“

 

 

Винаги знаеше, че иска да стане дизайнерка. Още като малко момиченце имаше вроден усет за стил. Нейните кукли имаха най-оригиналните облекла в града. Обичаше да показва последните си творения на майка си, за да получи нейното одобрение. Майка й я прегръщаше насърчително:

— Много си талантлива, миличка моя. Един ден ще станеш прочута дизайнерка.

И Кендъл беше сигурна, че това ще се сбъдне.

Като ученичка Кендъл изучаваше графичен дизайн, структурна композиция, пространствена концепция и цветова хармония.

— Най-добрият начин да започнеш — посъветва я веднъж една от нейните преподавателки — е сама да станеш модел. Така ще се запознаеш с всички топ-дизайнери и ако си отваряш добре очите, ще научиш много от тях.

По-късно Кендъл сподели мечтата с баща си, а той я изгледа:

— Ти? Модел! Сигурно се шегуваш!

 

 

След като завърши училище, Кендъл се върна в Роуз Хил. „Татко ще има нужда от мен, за да се оправи с къщата“, мислеше тя. Имаха дузина слуги, но никой не беше на постоянна работа. Тъй като през голяма част от времето си Хари Станфорд отсъстваше, прислугата бе оставена да се оправя както намери за добре. Кендъл се опита да организира нещата. Направи график на домакинските задължения, оставаше като домакиня на празненствата, давани от баща й, и правеше всичко по силите си, за да му бъде приятно. Копнееше за неговото одобрение. Но вместо това получаваше непрестанни упреци:

— Кой е наел този ужасен готвач? Да го махаш…

— Не ми харесват чиниите, които си купила. Не можеш ли, по дяволите, да проявиш малко повече вкус…?

— Кой ти е казал да сменяш тапетите в моята спалня? По дяволите, да не съм те видял повече там…

Каквото и да направеше Кендъл, то все не беше достатъчно добро.

Тъкмо надменната грубост на баща й я принуди накрая да напусне дома. Този дом винаги беше лишен от любов и баща й не обръщаше никакво внимание на децата си, освен да ги строява и наказва. Една вечер Кендъл случайно дочу как баща й казва на някакъв негов гост: „Дъщеря ми е като кон в лицето. Ще й трябват много пари, за да примами поне някой нещастен наивник“.

Това преля чашата на търпението. На следващия ден Кендъл напусна Бостън и се отправи към Ню Йорк.

 

 

Кендъл седеше сама в хотелската стая и размишляваше: „Е, добре, ето ме в Ню Йорк. Как ще стана дизайнерка? Как ще пробия в модната индустрия? Как изобщо ще накарам някой поне да ме забележи?“ Спомни си съвета на своята преподавателка. „Първо ще стана модел. Така ще започна“.

На другата сутрин Кендъл прегледа жълтата преса, състави си цял списък на модни агенции и тръгна да ги обикаля. „Ще бъда искрена, мислеше Кендъл. Ще им кажа, че искам да остана само временно, докато започна да създавам собствени модели“.

 

 

В офиса на първата агенция от списъка, който сама състави, жена на средна възраст, която седеше зад бюрото, я попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Искам да стана модел.

— И аз искам същото, миличка. Забрави за това!

— Какво?

— Прекалено си висока.

Кендъл стисна устни.

— Искам да видя човека, който отговоря тук за това.

— Намираш се точно пред този човек. Аз съм собственичката на това заведение.

В следващите пет-шест места успехът й не беше по-голям.

— Прекалено сте ниска.

— Прекалено слаба.

— Прекалено дебела.

— Прекалено млада.

— Прекалено стара.

— Не сте подходящ тип.

Към края на седмицата Кендъл се отчая. В списъка й вече нямаше нито един непроверен адрес.

 

 

„Парамаунт Модълс“ бе най-голямата модна агенция в Манхатън. Зад бюрото в приемната нямаше никой.

От един от кабинетите се чуваше глас:

— Тя ще бъде на разположение следващия понеделник. Но ще можете да я използвате само един ден. Следващите три седмици са й плътно запълнени с уговорени ангажименти.

Кендъл се приближи до този кабинет и надникна вътре. Жена в тайор говореше по телефона.

— Добре. Ще видя какво мога да направя. — Роксан Маринак остави слушалката и вдигна глава. — Съжалявам, не търсим вашия тип.

Кендъл възрази отчаяно:

— Мога да бъда всякакъв тип, какъвто пожелаете — по-висока или по-ниска. Мога да бъда по-млада, постара, по-слаба или…

Роксан вдигна ръка:

— Стига.

— Искам единствено да ми дадете шанс. Действително имам нужда само от това…

Роксан се поколеба. Хареса й това ревностно желание у момичето, пък и наистина имаше изключителна фигура. Не беше красива, но може би с подходящ грим…

— Имаш ли някакъв опит.

— Да. Носила съм дрехи през целия си живот.

Роксан се разсмя.

— Добре тогава. Дай ми да видя папката ти.

Кендъл я погледна безизразно:

— Моята папка ли?

Роксан въздъхна:

— Мило мое момиче, никой уважаващ себе си модел не обикаля модни агенции, без да си има папка. Това е твоята библия. Именно това ще искат да разглеждат бъдещите ти клиенти. — Роксан отново въздъхна. — Искам да си направиш две снимки до раменете — едната усмихната, другата сериозна. Я се завърти.

— Добре. — Кендъл започна да се върти.

— По-бавно. — Роксан внимателно я разглеждаше. — Не е лошо. Искам и снимка по бански костюм или по бельо — сама ще прецениш кое най-добре ще покаже фигурата ти.

— Ще си направя по една и от двете — обеща тя пламенно.

Роксан не можа да не се усмихне на нейното нетърпение и добросъвестност.

— Добре. Ти си… хм… малко по-различна, но можеш поне да опиташ.

— Благодаря.

— Не бързай да ми благодариш. Да работиш като модел не е така лесно, както изглежда. Става дума за трудна и упорита работа.

— Готова съм за това.

— Ще видим. Ще рискувам с теб, но дано да постигнем успех. Ще те изпратя на няколко огледа.

— Не ви разбрах?

— Огледи наричам представянията, на които клиентите си подбират нови манекенки. Там има и модели от други агенции. Нещо като подбор на най-добрите от стадото.

— Ще се справя.

 

 

Това беше само началото. Кендъл посети поне дузина огледи, докато най-сетне един дизайнер прояви желание да й повери облеклата си. Тя беше толкова напрегната, че за малко не провали сама шансовете си, защото приказваше прекалено много.

— Наистина харесвам вашите облекла и мисля, че ще ми стоят добре. Исках да кажа всъщност, всяка жена би изглеждала добре с тях, разбира се. Та те са прекрасни! Но все пак мисля, че на мен ще ми стоят особено добре. — Беше толкова нервна, че дори заекваше.

Дизайнерът поклати съчувствено глава:

— Това ви е за първи път, нали?

— Да, господине.

Той се усмихна.

— Е, добре. Ще ви пробвам. Как казахте ви е името?

— Кендъл Станфорд. — Почуди се дали този човек ще направи някаква връзка между нея и прочутата фамилия Станфорд, но пък, разбира се, той нямаше никакви основания за това.

 

 

Роксан се оказа права. Да работиш като модел изискваше много труд и упоритост. Наложи се да свикне да се примирява с честите откази, с безрезултатните огледи, с липсата на ангажименти седмици наред. Но когато имаше работа, беше гримирана и готова още в шест часа сутринта, а после цял ден участваше ту в едни, ту в други снимки и понякога свършваше чак след полунощ.

Една вечер, след целодневна работа с дузина други модели, Кендъл се погледна в огледалото и изпъшка:

— Утре няма да мога да се снимам. Гледай само колко са ми подпухнали очите!

Един от моделите я посъветва:

— Сложи си резенчета от краставица върху очите. Или натопи в гореща вода няколко торбички с чай от лайка, остави ги да изстинат и ги постави върху очите за петнадесет минути.

На сутринта вече нямаше никаква подпухналост.

 

 

Кендъл завиждаше на постоянно търсените модели. Често чуваше как Роксан подрежда ангажиментите им:

— В началото мислех Скаси да замества Мишел. Сега обаче им се обади да им кажеш, че тя ще бъде на разположение, а тях направо ги прехвърлям за следващия…

Кендъл бързо се научи никога да не критикува облеклата, които представя. Запозна се с някои от най-добрите фотографи в бизнеса и вече имаше цяла фотоколекция за своята папка. Винаги ходеше с една специална чанта, в която носеше необходимите за всеки модел неща — дрехи, гримове, несесер за нокти, бижута. Научи се да си суши косата с наведена надолу глава, за да й придаде по-голяма обемност, както и да я прави по-къдрава с нагрети ролки.

А имаше да учи още толкова много неща. Беше любимка на фотографите. Веднъж един я дръпна настрани и й даде малък съвет:

— Кендъл, запазвай усмивките си за края на снимките. Така около устните ти ще се образуват по-малко гънки.

Кендъл ставаше все по-популярна. Без да притежава традиционния тип бездушна красота, характерна за повечето модели, тя имаше нещо повече — грация и изящество.

— Тя притежава вроден финес — отбеляза веднъж мастит рекламен агент.

Тези думи даваха най-добра представа за нея.

 

 

Беше също и самотна. От време на време излизаше на срещи, но те нямаха никакво значение за нея. Работеше неуморно, ала усещаше, че продължава да бъде все така далеч от крайната си цел, както беше и в началото, когато пристигна в Ню Йорк. „Трябва да намеря начин да установя контакт с топ-дизайнери“, мислеше Кендъл.

— Имам записани ангажименти за теб за цели четири седмици напред — съобщи й Роксан. — Всички те обичат.

— Роксан…

— Да, Кендъл?

— Не искам да се занимавам вече с това.

Роксан се втренчи в нея с невярващ поглед:

— Какво?

— Искам да стана манекенка.

Да станат манекенки беше целта на повечето фотомодели. Това беше най-интересната и най-доходната работа за всеки модел.

Роксан се поколеба:

— Почти невъзможно е да пробиеш и да…

— Ще го направя.

— Сериозно си го решила значи? — Роксан я гледаше замислено.

— Да.

Роксан кимна:

— Добре. Щом като намеренията ти са сериозни, тогава първо трябва да се научиш да ходиш по гредата.

— Какво?

Роксан й обясни.

 

 

Още същия следобед Кендъл си купи тясна двуметрова греда, оглади я с шкурка и я постави на пода в дома си. Опита се да върви по нея, но в началото все падаше. „Няма да ми бъде лесно, каза си Кендъл. Но ще успея да го направя“.

Всяка сутрин ставаше рано и се упражняваше да ходи по гредата. „Изнеси таза напред. Дай тежестта върху пръстите на краката. Смъкни малко петите. С всеки изминал ден походката й ставаше все по-грациозна“.

Крачеше напред-назад по гредата пред голямо огледало, под такта на музика. Научи се да ходи и с книга върху главата. Упражняваше се да минава по гредата ту с шорти и гуменки, ту на високи токчета с вечерна рокля.

Най-после Кендъл почувства, че е готова, и се яви отново при Роксан.

— Реших да рискувам заради теб — усмихна се Роксан. — Унгаро си търси манекенка. Препоръчах му да те вземе. Обеща да ти даде шанс да опиташ.

Кендъл усети огромно вълнение. И как не? Та това беше Унгаро — един от най-талантливите дизайнери в бизнеса.

 

 

Следващата седмица Кендъл пристигна за ревюто. Опита да си придаде непринудено изражение като другите манекенки.

Унгаро й подаде първия тоалет и се усмихна:

— Късмет!

— Благодаря.

Кендъл излезе на подиума с чувството, че цял живот е правила само това. Дори направи впечатление на другите манекени. Ревюто мина при огромен успех и от този момент Кендъл стана член на елита. Започна да работи с колосите на модната индустрия — Ив Сен Лоран, Холстън, Кристиан Диор, Дона Каран, Калвин Клайн, Ралф Лоран, Сейнт Джон. Търсеха я непрекъснато и тя пътуваше за ревюта по цял свят. В Париж елитните ревюта се провеждаха през януари и юли. В Милано върховите месеци бяха март, април, май и юни, докато в Токио най-силните ревюта се провеждаха през април и октомври. Водеше трескав живот, изпълнен с делови ангажименти, ала всяка минута за нея беше удоволствие.

 

 

Кендъл не преставаше да работи и да се учи. Представяше облекла на прочути дизайнери и всеки път преценяваше какви промени би направила, ако самата тя беше дизайнерката. Разбра какво означава една дреха да стои добре, как трябва да се движи и люлее тъканта около тялото. Научи много неща за кройките, за декоративните разрези и дипли. Вникна в тайните кои части от тялото си искат да скрият жените и кои обичат да показват. Вкъщи правеше скици, а в главата й се раждаха купища идеи. Един ден взе папката със скиците и отиде право при търговската представителка на модния център „Маняни“. Тя остана силно впечатлена:

— Кой е дизайнерът? — осведоми се тя.

— Аз.

— Добра работа. Много добра.

Две седмици по-късно Кендъл вече работеше като асистент на Дона Каран. Започна да трупа знания за бизнеса, свързан с търговията на облекла. Вкъщи продължаваше да екипира модели на дрехи. Година по-късно направи първото си самостоятелно модно ревю. Беше пълен провал.

Баналните модели не привлякоха ничий интерес. Организира второ ревю, никой обаче не го посети.

„Явно, тази професия не е за мен“, мислеше Кендъл.

„Един ден ти ще станеш прочута дизайнерка“.

„Къде точно бъркам?“, питаше се Кендъл.

Прозрението я осени посред нощ. Кендъл се събуди, остана в леглото, а в главата й се редяха мисли: „Аз правя облекла за модели. Трябва да правя дрехи за истински жени, с истински професии, с истински семейства. Елегантни, но удобни. Изискани, но практични“.

Трябваше й близо година, преди да успее да постави следващото си ревю, но то й донесе моментален успех.

 

 

Кендъл рядко се връщаше в Роуз Хил, но дори когато го правеше, времето, прекарано там, беше ужасно. Баща й не се бе променил. Или може би беше станал още по-лош.

— Още ли не си хванала никой, а? Сигурно и никога няма да го хванеш.

 

 

Кендъл се запозна с Марк Рено на благотворителен бал. Той работеше в международното бюро на нюйоркска брокерска къща, занимаваше се с чуждестранни валути. Пет години по-млад от Кендъл, висок и слаб — много привлекателен французин. Беше чаровен, внимателен и Кендъл веднага усети, че го харесва. Покани я да вечерят заедно на другия ден и още същата нощ тя легна с него. Оттогава бяха заедно всяка нощ.

Една вечер Марк каза:

— Кендъл, знаеш ли, страшно съм влюбен в теб!

Тя му отвърна:

— Ти си човекът, когото съм търсила през целия си живот, Марк!

— Има обаче сериозен проблем. Ти си известна и преуспяваща дизайнерка. Аз нямам и наполовината от твоите доходи. Може би един ден…

Кендъл сложи пръст върху устните му:

— Стига. Ти ми даде повече, отколкото изобщо някога съм мечтала да имам.

 

 

На Коледа Кендъл заведе Марк в Роуз Хил да го представи на баща си.

— И ти ще се омъжиш за този тип? — избухна Хари Станфорд. — Та той е никой! Жени се заради парите, които смята, че един ден ще наследиш.

Това обаче само засили желанието на Кендъл да се омъжи за Марк. Още на другия ден се ожениха в Кънектикът. А бракът й с Марк й даде толкова щастие, колкото не бе имала никога в живота си.

— Не бива да се оставяш баща ти да те тормози — каза Марк на Кендъл. — През целия си живот той използва парите си като оръжие, за да властва над другите. Ние нямаме нужда от парите му.

И заради тези думи Кендъл го обикна още по-силно.

 

 

Марк беше прекрасен съпруг — мил, внимателен и грижовен. „Сега имам всичко, мислеше Кендъл. Миналото е мъртво“. Тя успя въпреки баща си. След няколко часа светът на модата щеше да съсредоточи погледи върху творенията на нейния талант.

Дъждът беше спрял. Беше добър знак.

Ревюто премина с триумфален успех. В самия му край, под звуците на музиката и щракането на фотосветкавиците, Кендъл излезе на подиума да се поклони, публиката я възнагради с бурни овации. Прииска й се и Марк да беше с нея в Париж, за да сподели триумфа й, но в брокерската къща му бяха отказали отпуск.

 

 

Тълпата се разотиде. Кендъл се върна в кабинета си радостно възбудена.

— Има писмо за теб. Донесе го лично един човек — съобщи й една асистентка.

Кендъл погледна кафявия плик и усети как внезапно я полазват ледени тръпки. Знаеше за какво се отнася още преди да го е отворила. Писмото гласеше:

„Скъпа госпожо Рено,

Със съжаление ви уведомявам, че Асоциацията за защита на дивите животни отново се намира във финансови затруднения. Нуждаем се незабавно от 100 000 долара, за да покрием текущите си разходи. Преведете парите по банкова сметка 804072, Креди Сюис Банк, Цюрих.“

Подпис липсваше.

Кендъл стоеше и гледаше писмото като вцепенена. „Това никога няма да има край. Изнудването никога няма да спре“.

Друга асистентка се втурна в кабинета й:

— Кендъл! Съжалявам, но току-що чух една ужасна новина.

„Не бих понесла и втора ужасна новина“, помисли си Кендъл.

— Каква… каква е тя?

— Имаше съобщение по радио Люксембург. Баща ти е… мъртъв. Удавил се е.

Трябваше й цяла минута, преди да успее да осмисли казаното. Първата й мисъл беше: „Чудя се какво ли щеше да го направи по-горд? Моят успех или фактът, че съм убийца?“